Кристи Голдън
Warcraft (17) (Официалната история на филма)

Глава 16

Нямаше значение дали е ден или нощ — работата по строежа на Великия портал продължаваше, под слънцето или на светлината на факлите. Оргрим хвърли бърз поглед на орките, трудещи се на трепкащата светлина на пламъците, след което насочи поглед към конструкцията, чиито очертания се губеха в мрака. Работата спореше. Всичко щеше да е готово навреме.

В мислите му обаче бе не само порталът. Преди днешното решение животът му бе прост. Решенията, които трябваше да вземе — ясни. Дуротан бе този, който се измъчваше пред нюансите на сивото, когато за Оргрим всичко бе черно или бяло. Сега обаче, след днес, внезапно разбра пред какво е бил изправен приятелят му. Стоеше до Гул’дан, който се бе разположил на украсен трон на платформа над портала, и двамата надзираваха обикновените орки така, както биха гледали трудещи се мравки.

От другата страна на Гул’дан се бе свил човешки роб. След като Гарона го бе предала, на магьосника явно му липсваше коленичила в краката му фигура. Гарона обаче никога не бе изглеждала точно така — бледа, подчинена, втренчена в нищото. Оргрим можеше да преброи ребрата на окования човек.

Гледката не беше приятна, затова той насочи поглед към Великия портал. Посочи двете фигури, които стояха от двете страни на отвора. Те изобразяваха една и съща фигура — високо кльощаво същество със скрито под качулката лице.

— Кой е този?

— Нашият… благодетел — почти промърка Гул’дан.

Оргрим едва не подскочи от изненада.

— Цял свят в замяна на издигането на статуя? Боговете са странно нещо.

Гул’дан се закикоти. Откакто за пръв път се бе появил във Фростфайър и поканил Фростулф да се присъединят към Ордата, Оргрим винаги се бе притеснявал от магьосника, но най-силно изпитваше това чувство, когато го чуваше да се смее.

— Фростулф — каза Гул’дан, — винаги толкова практични. Ние, южняците, винаги сме ви се възхищавали за това.

Обърна се, погледна надолу към роба си и се усмихна добронамерено. Протегна ръка и едновременно очите и върховете на пръстите му засветиха в яркозелено. Лениво помаха с ръка и от пленника се проточиха тънки зелени струйки мъгла. Очите на човека се разшириха от болка, но не издаде никакъв звук. Слабо се задърпа и закашля, а Оргрим беше абсолютно сигурен, че видя как човекът буквално се смали пред очите му. Сякаш Гул’дан пиеше от жизнената енергия на съществото.

„Точно това прави — помисли си той. — Духовете да са ми на помощ.“

Усети как се бори с подсъзнателния инстинкт да побегне.

Гул’дан свали ръка и човекът се отпусна, а кльощавите му гърди трескаво се заповдигаха.

— Когато порталът бъде отворен — започна почти замечтано Гул’дан — и останалата част на Ордата се присъедини към нас, ще дадем всички хора на фел. Всичките.

Оргрим стисна юмруци.

— Дуротан няма да е съгласен с това — гневно заяви той.

— Защо се интересуваш от мнението на този предател?

Очите на Гул’дан засияха със зеления блясък на фел. „Каква част от това същество все още е орк?“ — с ужас се запита Оргрим. Когато магьосникът заговори, гласът му беше рязък, груб и хаплив.

— Време е нов водач да застане начело на клана Фростулф. Някой, който да е загрижен за племето. Някой — след тази дума той направи кратка пауза и самодоволно сложи ръка на гърдите си, — който оценява Гул’дан и неговата мощ!

Зелените му устни се разтеглиха в широка усмивка, след което пак протегна ръка към роба си и отново отпи от жизнената енергия на горкото същество.

— Ела — каза той, докато човекът, останал вече почти гол скелет, се гърчеше и пъхтеше на пода, — да ти дам дара на фел.

„Господарят ми е зъл и опасен“ — бяха думите на Гарона към Дуротан и племето Фростулф. Гарона, която бе уредила срещата между хората и него. Зелената като Гул’дан Гарона, която бе абсолютна негова противоположност във всяко друго отношение.

Бе казала това и се бе оказала права. Дали тя и Дуротан бяха прави, когато искаха да сформират общ съюз с хората срещу Гул’дан?

— Дуротан… — започна Оргрим, а докато се опитваше гласът му да звучи искрено, сърцето му думкаше в гърдите. — Той настрои Фростулф срещу фел. Нека ги събера. Да ги доведа тук. Дай ми фел пред тях, за да видят колко по-силен ще стана.

Гул’дан присви очи. Оргрим се насили да запази самообладание и посрещна погледа му, макар с периферното си зрение да виждаше как окованият човек се бори да вкара глътка въздух в гърдите си. Магьосникът продължаваше да размишлява.

— Както казах — накрая започна той, — винаги практични. Събери ги. Тук не е Дренор, Оргрим от клана Фростулф. Това тук е нов свят.

След тези думи магьосникът насочи вниманието си към роба и изкриви презрително устни, когато видя как човекът умолително вдига ръка към него.

— Страхувай се — заяви той, — или се превърни в храна.

Рязко сви юмрук към себе си. Нишката помежду им прекъсна. Очите на човека се подбелиха и той се строполи. Оргрим погледна трупа. Бледа съсухрена черупка. Наклони глава и излезе. След като се отдалечи достатъчно от факлите, той хукна. Беше сигурен, че Гул’дан не му е повярвал. Надяваше се само да е успял да спечели достатъчно време за племето си.

Не беше.

Викове и крясъци пронизаха нощната тишина, и когато приближи лагера, една от шатрите пламна.

— Гул’дан не иска да хаби силата си за Фростулф — чу той думите на един едър зелен Уорсонг.

Е, поне със сигурност му бяха последните. Оргрим скъси дистанцията, сграбчи го и с голата си глава удари под ъгъл неговата. Вратът на Уорсонг се скърши. Той захвърли настрани тялото и продължи напред.

„Дуротан, стари приятелю, прости ми.“

Втурна се към шатрата на главатаря. Драка се извъртя с една ръка все още върху люлката, докато с другата държеше зловещ на вид кинжал, с който можеше да пререже гърлото на Оргрим с лекотата, с която би разпрала търбуха на талбук.

— Ще се окъпя в кръвта ти! — изръмжа тя, а от очите й струеше омраза.

— Може — съгласи се той, — но няма да е сега. Не мога да ти осигуря голяма преднина, но поне ще имаш шанс.

Обърна се да придърпа вратата на шатрата, а в секундата, в която лицето му отново се насочи към Драка, тя държеше острието опряно в гърлото му. Той бе наясно колко силно иска тя да пререже вените му — виждаше го в очите й, чувстваше го в лекото потреперване на метала върху кожата си. Беше права във всичко.

Тя го заплю.

— Защо да ти вярвам? Ти предаде всички ни!

Оргрим посочи бебето.

— Помниш ли какво ти казах, преди да тръгнем към Ордата? Заклех се никога да не допусна нещо лошо да се случи на теб или бебето, ако мога да го предотвратя. Не мога да спра това, което започнах, но нека поне спазя обещанието си. В името на сина си, Драка, тръгвай! Веднага!

Драка го погледна, след което се заслуша в звуците на смърт и хаос около шатрата. С изражение, ледено като зимата във Фростфайър, тя свали острието, но не и преди да остави тънка кървава драскотина по врата на огромния орк. Бясна, тя се обърна и изля яда си върху гърба на шатрата, разцепвайки я от горе до долу, за да излезе оттам.

С люлката в ръце тя се обърна и с един последен презрителен поглед каза:

— Трябваше повече да вярваш на вожда си, Оргрим Думхамър.

Посрамен, Оргрим не намери сили да я погледне в лицето, така че тя се изниза в тъмнината, а той внимаваше някой да не влезе случайно в шатрата.

Когато бе сигурен, че вече се е измъкнала, той отиде до разреза и я видя как тича към дърветата и, с милостта на Духовете, към безопасността. С ъгълчето на окото си видя някакво движение. Един от Блийдинг Холоу се бе завтекъл към шатрата, зърнал бягащата Драка. Небрежно Оргрим замахна с Думхамър и строши черепа на другия орк. Когато вдигна очи от трупа му, Драка вече не се виждаше, както и никой друг, който да е забелязал бягството й.

Време беше да провери дали няма някой друг от клана, на когото да помогне, преди да е станало прекалено късно. След това щеше да види какво може да направи за Дуротан.

* * *

Кадгар бе скочил от гърба на грифона още в движение, докато кацаше на стълбите, водещи към Залата на Въздуха, и се бе завтекъл нагоре по тях. Познаваше помещението отлично. На единайсет години бе стоял точно тук, докато същите магьосници, които и сега се бяха изправили около него, го бяха изпробвали и преценили като достоен. Сребристата бяла магия бе прогорила Окото на ръката му. Сега то го гъделичкаше, може би защото се бе завърнал на мястото, където досега бе сигурен, че никога повече няма да стъпи.

— Кадгар! — извика един от магьосниците. — Как се осмеляваш да се върнеш тук?

— Махай се! — изкрещя друг.

Кадгар вдигна лице към слабия и стар архимайстер Антонидас, докато се опитваше да си поеме дъх. Шестимата членове на Съвета, във виолетовите си роби, целите избродирани с Окото на Кирин Тор, се мръщеха към него.

— Търся мъдростта ви — отвърна той.

Бръчките по лицето на Антонидас се задълбочиха.

— Тук няма нищо за теб.

— Пазителят Медив не е добре.

Разнесе се шепот, докато шестимата разменяха шокирани, гневни и разтревожени погледи. Антонидас изглеждаше така, сякаш го е ударил гръм.

— Какво?

Младият магьосник пое дълбоко дъх.

— Покварен е от фел.

Тишина. Антонидас се приближи към края на платформата. На Кадгар му се стори, че едва удържа желанието си да го порази със светкавица, но не го прави, само защото не иска да повреди деликатната мозайка на пода.

— Глупости — изръмжа той.

Архимайстер Шендра, която никога не бе харесвала Кадгар, пристъпи напред.

— Ти, Кадгар, ти беше слабият!

Дори не направи опит да прикрие неприязънта си, когато насочи слабия си кокалест показалец към него.

— Ти усети нуждата да изучаваш прокълнатата магия, която Кирин Тор изрично е забранил!

Нямаше време за назидания и лекции, нямаше време за спорове кой крив, кой прав. Нямаше време за нищо, което не е свързано със състоянието на Медив. Кадгар вече не бе момчето, избягало оттук едва преди няколко месеца. Подозираше, че през последните дни бе видял повече ужаси, отколкото всеки от тези магьосници за целия си живот. Не обърна внимание на обвиненията на Шендра и продължи да гледа към Антонидас.

— Какво знаете за Черния портал? — попита той.

— Идваш и обвиняваш Пазителя… — започна Антонидас.

Кадгар вдигна рисунката, която бе показал на Лотар. Онази, на която мистериозната фигура кани Ордата да мине през Великия портал и влезе в Азерот.

— Какво е Алоди? — попита той.

Настъпи тишина. Антонидас се вцепени. Понесе се шепот „Кой е той, че да говори за това?“, „Откъде знае?“…

Отведоха го в недрата на Виолетовата кула. Кадгар знаеше, че в нея има затворнически подземия, но никога не бе слизал в тях. Не бе имало нужда. Някога гледаха на него като на бъдещ Пазител на Азерот, а магьосниците щяха да се грижат за Даларан. Огледа се, удивен от количеството отбранителни заклинания, докато накрая не отвориха пред него вратата на една от килиите. Когато влезе в нея, очите му се ококориха.

Тихият шепот откъм помещението бе странно успокоителен. Кадгар се заоглежда. Четирима магьосници се бяха разположили според четирите посоки на света, вдървени, неестествено неподвижни, със затворени очи. Движеха се само устните им, през които се процеждаше безспирно заклинание. Пред тях във въздуха се носеха няколко виолетови руни, от които се проточваха нишки пурпурна магия.

В средата между магьосниците и пурпурните снопове магия, се намираше огромен черен куб, който се носеше на около стъпка над пода. По мастилената му повърхност пробягваха вълнички, сякаш бе изграден от някаква гъста течност. Когато магията го докосваше, по повърхността му проблясваха драскулки на език, който Кадгар не разпознаваше.

— Алоди — само каза Антонидас.

Това бе крайно недостатъчно за младежа.

— Какво е това? — попита той.

Без да откъсне очи от куба, Антонидас отговори:

— Предмет от времето, когато Кирин Тор не е съществувал. Мислим, че е изпълнявал функция, сродна на тази на Пазителя.

Питайте Алоди.

— Пазител… — прошепна Кадгар с поглед, закован в лениво потрепващата повърхност на куба.

Антонидас се обърна към него.

— Никой извън съвета на архимаговете не знае за него… и това ще остане така!

Кадгар се забави секунда, но после кимна в съгласие.

Архимагът се намръщи, ала сякаш повече объркан, отколкото ядосан. Накрая каза:

— Да произнесеш името му в едно изречение с Черния портал е нещо повече от…

Някакво движение привлече вниманието им. В течността се оформи… пукнатина? Цепка? Кадгар не беше сигурен как точно може да бъде наречено това, което тръгна от дъното нагоре по страната, обърната към тях. Полукръгъл сегмент от куба потрепери и Кадгар мярна две отражения, своето и това на Антонидас. Изчезнаха, заменени от отвор. Мракът отстъпи и оформи стълби към мрачната вътрешност.

— … съвпадение — едва чуто довърши Антонидас.

Устата на Кадгар бе суха като пустинен пясък.

— Да… да вляза ли? — произнесе той с потреперващ глас.

— Не знам.

На лицето на Антонидас бе изписано неподправено изумление.

— Никога досега не се е случвало.

Питайте Алоди.

„Е — помисли си Кадгар, — това е моят шанс.“

Бавно, със сърце в гърлото, той пристъпи напред и се закатери по леко вибриращите стълби, право към сърцето на нещото, наречено Алоди.