Кристи Голдън
Warcraft (15) (Официалната история на филма)

Глава 14

Изпепеляващ гняв обзе Гарона. Напук на здравия разум тя се закатери нагоре. Погледът й бе закован в Оргрим, затова не видя орка, който я нападна отстрани, до момента, в който той не нададе боен рев. Тя се извъртя с ръмжене, но само видя как нападателят й се сгърчи в агония. Отгоре му се сипеха малки късчета течен оранжев огън. Тя изсъска, когато подуши изгарящата му плът. Смъртта му бе бърза, но очевидно ужасяващо болезнена.

Над поваленото тяло се бе изправил Кадгар.

— Добре ли си? — я попита той.

Спасена от момче. Момче обаче, което владее магията като шаман или магьосник, и което може да призовава и управлява течната лава… И въпреки всичко — момче. Кимна в знак на благодарност и се обърна, готова да започне собствената си битка с копието на Стормуинд в ръце. Върху нея се нахвърли зеленокож орк и фатално подцени уменията й — с вик на уста тя заби острието на копието право в гърлото му. Докато го издърпваше, Гарона осъзна, че пред нея е самият крал. Той се сражаваше отчаяно, без да забелязва орка, който се бе засилил към него откъм гърба му. Огромна закривена бойна брадва с острие, готово да нанесе смъртоносния си удар, се издигна във въздуха.

Гарона нямаше да позволи този човек, който й бе повярвал, чиято жена й бе дала оръжие, да падне, покосен от орк-предател. С цялата сила и скорост, на които бе способна, с боен вик на уста, тя се понесе към нападателя на краля. Очите на Лейн се облещиха от изненада, когато я видя засилена право към него, и отскочи настрани. Гарона наниза масивния зелен орк на копието си, все едно е къс месо за печене.

Ударът би трябвало да го убие, но изглежда сякаш само го ядоса. Зелен почти колкото бившия й господар, раненият орк изплю обида в нейна посока. Тя обаче нямаше никакво намерение да го чака да умре. От него шуртеше зелена кръв, която пръскаше както върху нея, така и върху Лейн. Тя издърпа копието и оркът тежко падна на земята и се загърчи. Имаше си причина вниманието му вече да не е насочено към краля на човеците.

Над тялото му погледите на Гарона и Лейн се срещнаха. Задъхан, кралят имаше сили само да кимне. Наясно бе, че днес животът му бе спасен от орк.

 

 

— Къде е проклетият Пазител? — мърмореше Лотар.

До колене затънал в телата на повалените си нападатели, той продължаваше да отбива и избягва ударите, които валяха върху него, и да нанася свои. Мечът му намери пролука, когато един от орките вдигна брадвата си във въздуха, и се хвърли напред. Създанието умря на мига.

Лотар рискува да отклони поглед от непосредствената опасност, за да се опита да намери Медив, но вместо това видя сина си. Калън се справяше. В този момент издърпваше копието си от дланта на едно от създанията, докато в същото време приклякваше, за да избегне замаха на друго, чиято ръка завършваше с огромни бойни нокти.

Зад него се виждаше група войници. Изглеждаха отчайващо дребни пред зверовете, с които се биеха. Лотар погледна Лейн с отчаяние в погледа. Да пази краля… или войниците, изправени пред превъзхождащ ги числено враг, който безпощадно ги избиваше?

— Отивам при тях!

Гласът беше младежки, но уверен. Калън. Лотар първо се изненада, след което се почувства ужасно горд. Синът му на секундата бе разбрал дилемата, пред която е изправен баща му. Момчето бе посякло орка, с който се беше сражавало, и сега се притичваше на помощ на другарите си.

Тате… аз съм войник.

В следващата секунда Лотар видя, че докато синът му тича към братята си по оръжие, вика с пълен глас „Костенурка!“. Войниците се скупчиха и вдигнаха щитовете си — пред и над себе си. Защо…

След това разбра. Чудовищен орк, яхнал един от огромните им вълци, се бе засилил към тях, след което скочи и, о, небеса, закатери се по преплетените един в друг щитове. През процепите се подадоха мечове и копия, от което вълкът жално зави, окъпвайки всичко в червената си кръв. Един удар на сърцето по-късно бе мъртъв, но хората се натъркаляха по земята, смазани от тежестта на животното и ездача му.

Всичко се случи в рамките на няколко секунди, не те бяха достатъчни на Лотар да познае орка. Последно го бе видял, когато нареждаше отстъпление с обгорената си дясна ръка, от която липсваха няколко пръста, благодарение на подаръка на крал Магни. Сега обаче ръката му завършваше с нещо далеч по-опасно — бойни нокти, огромни и блестящи на слънцето, пет на брой, по един за всеки от липсващите му пръсти.

Притеснен, Лотар огледа бойното поле.

— Медив! — закрещя той.

Обърна се назад към воините, които бяха успели да се измъкнат от камарата щитове и тела, и които отчаяно продължаваха битката.

В този момент срещна погледа на орка с бойните нокти.

Сега вече разбра в какво точно се корени ужасът, който предизвикват тези същества. Тя бяха огромни, а някои бяха със зелена кожа. Някои носеха черепи около вратовете си, а оръжията им бяха почти с размерите на хората, които посичаха с тях. Челюстите им бяха грозни и издадени, а от долната стърчаха глиги. Не това обаче ги правеше толкова страховити. Всичко опираше до това, че те не бяха просто някакви създания. В малките им черни очи, освен омраза и жажда за кръв, Андуин Лотар виждаше свирепа мисъл.

В тези пред себе си той видя, че е разпознат.

Оркът се насочи към него, като с един замах посичаше всеки, който заставаше по пътя му към човека, лишил го от ръката му.

„Добре, копеле — помисли си Лотар. — Ела да ти резна и другата…“

Пред него избухна някаква светлина, съпроводена от оглушителен гръм. Чу как Лейн вика „Пазителят! Бързо! Оттегляйте се!“

Още една светкавица, още една пронизваща слуха гръмотевица, и още една, и още една. Идваха една след друга, стотици съскащи, ослепително ярки искри, които удряха земята и се преплитаха в стена, която отдели хората от нападателите им, преграда, която раздели цялата долина.

Чудовищният орк с бойните нокти се оказа от погрешната й страна. Лотар не успя да се сдържи и се разсмя, частично от облекчение, при вида на създанието, отправило поглед назад, изпаднало в безпомощна ярост.

— Хайде! — извика Лейн, пришпори коня си и подкара хората си към откритото пространство на долината. Лотар се възползва от момента и си пое дълбоко въздух, след което облекчено се усмихна с поглед, отправен нагоре.

— Медив — прошепна той.

До този момент не си бе давал сметка колко е притеснен, че старият му приятел може да не…

Къде е Калън?

„Не…“

Обърна се. Малка групичка войници все още се биеха, докато се опитваха да отстъпят. И те, също като татуирания орк, бяха откъм грешната страна на преградата.

— Свали я!

Думата прозвуча наполовина като заповед, наполовина като ридание.

Лотар погледна отново нагоре в опит да види стария си приятел.

— Свали я! Медив! Медив, моля те!

Светът около него се сви в една точка и той се втурна към момчето, само за да бъде спрян след няколко крачки от мрежата от магически светкавици. Бесен, той се опита да провре ръка през някоя от дупките, в опит да намери място, през което да премине. Бронята му засъска, когато докосна една от тях, а от удара бе изхвърлен назад, почти в несвяст. Окопити се и отново се опита да намери цепнатина в стената от светкавици, през която да се провре слабоватото момче с очите на майка си…

Безполезно. Навсякъде стената пращеше и хаотично хвърляше искри, а през нея се виждаха гърбовете на Калън и неколцината останали живи войници, изправени срещу побеснелите зеленокожи чудовища, които бавно, но сигурно настъпваха.

— Медив!

Лотар отчаяно стисна зъби и се опита да провре ръка отново. Мълниите го наказаха, нажежавайки до червено стоманата на бронята му. Той обаче упорстваше, докато накрая ръката му докосна рамото на сина му. Калън се обърна. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго, но със същия успех можеха да са и на километри.

— Калън! — извика той. — Дръж се, сине!

— Тате…!

Изтрещя светкавица и Лотар бе принуден да отстъпи. Калън го погледна с онзи мъдър старчески поглед, който му бе отправил и в лазарета. Усмихна се тъжно, почти по детински сладко и наивно. Знаеше. Знаеше, както знаеше и Кали, когато сянката на смъртта бе паднала върху нея. Дори когато бе поемала последния си дъх, тя го бе използвала, за да пророни няколко думи на съкрушената си половинка. Бесен, Лотар заби пръсти в земята и се опита отново да протегне ръка. „Там е… толкова близо. Мога да го докосна…“

Срещна погледа на сина си и сякаш очите на съпругата му се усмихнаха през момчешките… не, през мъжките очи пред него.

— За Азерот!

Калън се обърна и се втурна срещу прииждащите вълни на морето от кафява и зелена кожа.

Лотар изгуби ума си.

Хвърли се върху стената от светкавици в опит да я пробие, ако не с друго, то с груба сила и упорство на волята. Този път стисна зъби и продължи да натиска мрежата от енергия. Бронята му засъска и засвети в оранжево на местата, където я докосваха светкавиците, докато накрая Лотар я усети, че се огъва.

Изтрая, докато беше възможно, но накрая залитна назад. Нервите му горяха, а огромните чудовища с парчетата броня по тялото си и абсурдно големите си оръжия бавно заобикаляха шепата войници с окървавени бляскави брони.

Лотар зарида и от устата му се изтръгна дрезгав изтерзан вик, който разкъса гърлото и сърцето му. Мяташе глава подивял и търсеше с поглед Медив… който и да е… каквото и да е… Всичко, което можеше да му помогне. Не можеше да помогне на момчето си, не можеше да го изостави.

Очите му се спряха на трупа на Релайънт и щита с двурогия череп, който бе отнел живота му. Втурна се към него и го повдигна с треперещи от тежестта му ръце. Успя да остане на крака само от инат и отново атакува пукащата стена, като се надяваше да я пробие като с таран. През дупката на едното око — толкова голям бе черепът, той успяваше да види как Калън се сражава с умения и сила, които той не подозираше, че синът му притежава.

В този момент пълчищата кафяви и зеленокожи орки отстъпиха. Някои от тях се обърнаха към центъра на групичката си, други се загледаха встрани. Светкавиците съскаха. Поредният взрив изхвърли Лотар назад. Приземи се тежко и тялото му се сви от болка. Двама от войниците му помогнаха да се изправи.

Калън продължаваше да се сражава с един от зеленокожите — огромен звяр с качулка и татуирана почти до черно челюст. Момчето се хвърли напред с протегнат меч, но оркът парира удара със своя — примитивно назъбено пособие, наподобяващо повече животинска челюст, отколкото оръжие. Ударът изби меча от ръцете на Калън.

Момчето изпъшка, но успя да остане на крака. Устата на орка се изви в грозна усмивка. Вдигна оръжието на Калън явно с намерението да унизи врага си, като го удари с дръжката на собственото му оръжие, но водачът изкрещя нещо в знак на несъгласие. Оркът свали оръжието и отстъпи назад, сякаш преотстъпвайки плячката си. Една черна ръка се протегна, завъртя Калън и се сключи около гърлото на момчето.

— Калън! — извика Лотар. — Гледай мен, момчето ми.

Оркът се обърна и погледна Лотар, без да охлабва захвата си около врата на Калън. Бавно момчето извъртя глава към баща си. В очите му имаше страх, какъвто би имало в погледа на всяко разумно същество. Лотар не можеше да го понесе. Не и в погледа на сина си. Той също се страхуваше, ужасно се страхуваше от неизбежността на това, което ставаше пред очите му, повече от собствената си смърт.

Именно заради Калън, а не заради себе си, Андуин Лотар не се хвърли повторно срещу светкавиците. Не завика от ярост и отчаяние. Остана на място, тих и външно спокоен, впил поглед в лешниковите очи на Калън. Не го отмести дори тогава, когато оркът, осъзнал важността на жертвата си, се ухили самодоволно, като усмивката разкриви грозното му белязано лице около щръкналите глиги.

Звярът извърна лице обратно към Калън, вдигна ръка с окървавени бойни нокти, след което замахна.

Остриетата сякаш се забиха в тялото на Лотар в същия миг, в който пронизаха бронята и плътта на Калън, и изтръгнаха сърцето му. Оркът вдигна Калън Лотар, сякаш бе месо, нанизано на шиш за печене, след което го хвърли към баща му. Тялото падна върху преградата от светкавици, зацърка и засъска, след което се свлече върху студените камъни.

Бавно Лотар вдигна поглед. Ледена омраза изпълни сърцето му, угасяйки огъня на яростта. Докато гледаше отвратителния хилещ се орк, изкормил последното нещо на света, което обичаше, Лотар си даде клетва.

Ще те убия. Колкото и време да отнеме, каквото и да ми струва… Ще те убия заради това, което направи днес.

 

 

— Тук е!

Облекчен, Кадгар затвори очи при вика на Гарона. Забърза се към това, пред което бе приклекнала. Приличаше на захвърлена купчина дрехи. Когато се доближи, дъхът му спря при вида на Пазителя.

Погледът долавяше единствено едва-едва повдигащите се гърди на Медив. Всичко останало бе неподвижно като камък. Кокалестите скули изпъкваха над бледото хлътнало лице, осеяно с капчици пот.

— Какво е станало с него? — попита Гарона.

Кадгар не можеше да отговори със сигурност, като имаше само предположения, които обаче не искаше да споделя. Поне не все още.

— Трябва да го върнем в Каразан — каза той.

Гарона кимна.

— Ще доведа конете.

— Няма да издържи пътуване по земя — ясно и отчетливо отбеляза Лейн. — Отивам за птичка.

Кралят даде знак с ръка на един от хората си, който кимна и разгъна дълга кожена тръба. Вдигна я над главата си и я завъртя, при което се разнесе пронизително свистене. Отговорът бе почти светкавичен. В небето се появи точка, която стремително се спусна към тях. Това бе един от кралските грифони с бели пера и кафяво лъвско тяло. Докато кацаше, мощните му криле образуваха мощен порив, който поде косата на Кадгар и я издуха назад. Птицата се отърси и в очакване погледна господаря си.

Допреди няколко дни Кадгар дори не бе зървал тези птици, а вече ги бе яздил неколкократно, поради което имаше повече опит от двамината, които се качваха на седлото й. Случващото се бе важно и неотложно, но той си позволи да изпита кратък миг на задоволство сред целия този ужас.

Обкрачили звяра, Кадгар и Гарона се пресегнаха да поемат плашещо отпуснатото тяло на Медив. Без да се замисли, Кадгар остави Гарона да държи Пазителя, тъй като беше наясно, че ръцете й са далеч по-силни от неговите. Докато тя обгръщаше почти безжизненото тяло, младият магьосник си даде сметка що за жест на доверие е това. Тя също беше наясно и му кимна, като устните й се извиха в лека усмивка.

Лейн поглади главата на величествения звяр, погледна го в очите и заповяда:

— Към Каразан! Тръгвай!

 

 

Тичаха надолу по стълбите, от площадката за кацане към покоите на Пазителя. Морос вече ги чакаше. Медив се люлееше в мускулестите ръце на Гарона. Кадгар забеляза, че това ни най-малко не изненадва слугата, макар вече набразденото му лице да се осея с допълнителни бръчки.

— Сложете го в басейна — нареди им той.

— Морос — настоя Кадгар. — Какво се е случило с Пазителя?

Морос постъпи по същия начин, както когато Гарона бе задала въпроса си на Кадгар — не отговори, а само поклати побелялата си глава.

— Казах му да не напуска Каразан — заяви той, по-скоро на себе си, отколкото на тях.

С помощта на Гарона, Морос положи Медив в магическия басейн, като оставиха над белите въртопи жива магия да се носят само главата и гърдите му. Кадгар бе увил Пазителя с наметката си, за да го пази от студа по време на полета. Сега платът се бе усукал на топка под главата му, докато го наместваха в басейна. Внимателно Кадгар повдигна главата на Медив, за да го измъкне.

Най-накрая магьосникът започна да дава признаци на живот, макар и слаби и неясни. Клепачите му потрепериха, след което се отвориха. Сърцето на младежа потрепна, когато видя слаби зелени отблясъци в очите на Пазителя.

Побиха го тръпки и се опита да преглътне с пресъхнала уста.

— Трябва да… — започна той. — Трябва ни помощта на Кирин Тор… веднага!

— Тръгвай — подкани го Гарона.

Докато тичаше нагоре по стълбите, Кадгар дочу как Морос казва на Гарона: „Трябва да приготвя едни лекарства. Постой с него.“

Не му се искаше да я оставя сама с Пазителя, но нямаше избор. Устните му бяха стиснати в тънка линия, докато тичаше към покрива, грифона, и ако Светлината позволеше, към спасението на този свят, докато не е станало прекалено късно.