Катрин Стоун
Модерни жени (6)

Глава 6

Още преди Джефри да се влюби в Джулия, той вече бе успял да омагьоса телевизионните зрители със своя открит, интелигентен поглед, с аристократичната си привлекателност и чара си. Но след срещата с нея върху лицето му се бе появило нещо непознато и изумително.

Никой не можеше да определи какво точно бе то. Едно ново, прекалено изплъзващо се усещане, нов душевен подтекст, лека усмивка, едва доловима интонация, някакво извинение в сините очи, когато му предстоеше да съобщи трагична новина. Любовта на Джефри към Джулия бе поставила своя отпечатък и върху чертите на лицето му. Когато той говореше към камерата, сякаш се обръщаше и към своята любов. Така зрителите охотно се превърнаха в несъзнателен свидетел на чудотворната интимност в неговия живот.

Невероятната висота и безупречната честност на материалите на Джефри го издигнаха с изумителна скорост до най-елитната група от работещите зад граница кореспонденти. По времето, когато Мери навърши три годинки, Джефри вече се бе превърнал в номер едно в отразяването на най-важните световни събития. Месец по-късно телевизионната компания го командирова в една от най-критичните за мира на планетата точки… Близкия изток.

За Джефри назначението беше прекалено важно, за да се откаже от него, и прекалено опасно, за да може да вземе Джулия и Мери със себе си. И така, решено бе той да замине сам за Бейрут и да пристига в Ню Йорк със самолет винаги, щом може, а Джулия и Мери да отидат да живеят при Меридит в „Белведере“. Две седмици преди да отпътува, Джефри ги заведе в Саутхемптън. Той се притесняваше малко от това, че ще му се наложи да бъде непрекъснато с малката Мери, докато трае петдневното им пътуване. Джулия се притесняваше още повече от него, защото не искаше той да се подразни от бърборенето на нейното малко, жизнерадостно момиченце.

Все пак всичко мина чудесно. Джефри шофираше, а Джулия забавляваше Мери. Майката и дъщерята си говореха и си играеха тихо, гледайки как светът прелита край тях. През цялото време Джулия разказваше на Мери най-прекрасните вълшебни приказки, които Джефри някога бе чувал.

— На красивата малка принцеса така й се спеше — шепнеше Джулия на своята дъщеричка, която трябваше да дремне, но се инатеше, — и все пак тя трябваше да реши: на малкото меко облаче в небето ли да заспи или на пухкавата вълничка в океана?

Докато я слушаше, Джефри осъзнаваше с възхита, че неговата Джулия, която се боеше от небето и от океана, бе успяла да превърне за Мери тези места в приказни. Джулия не искаше малката да расте в страх и затова я даряваше само с щастие и любов.

— Според теб, Мери, къде би искала да заспи тя?

— В небето. Оттам може да я прибере Дафне.

— Да, така е — отвърна й нежно Джулия. — И тъй, малката принцеса извика Дафне. Тя я намести върху гърба си и заедно отлетяха до едно малко розово облаче, което изглеждаше толкова удобно. Двете пожелаха лека нощ на златната луна и заспаха.

— Коя е Дафне? — попита Джефри, след като Мери заспа.

— Едно драконче.

— А Робърт и Сесили?

— Морски змийчета близнаци.

— А Ендрю?

— Еднорог.

— Ти ли си измислила тия приказки, Джули?

— Да.

— Прекрасни са, скъпа. — Миг по-късно той добави тихо: — Ти никога не си ми разказала някоя от твоите любовни истории. Ще ми ги разкажеш ли? Или ще ми ги напишеш?

Двамата бяха обещали да си пишат всяка вечер и да си споделят случилото се през деня.

— Не съм измисляла нови любовни истории, Джефри. Те не са ми нужни, защото нашата любов е по-вълшебна от всичко, което някога съм си представяла.

— А ще ми пишеш ли тогава за нашата любов?

— Всяка нощ. Обещавам.

 

 

— Мууу, крави, мамо! Мууу, крави! Мамче! Мамче! — възклицаваше Мери, задъхана от радост, когато на следващия следобед колата прелетя край стадо животни, които преди това тя бе виждала само в книжките.

Джулия погледна виновно към Джефри, но той се усмихна на ентусиазма на Мери и попита:

— Дали ще иска да ги погледне по-отблизо, Джули? Да спрем ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам.

След около два километра Джефри отби от пътя до една ливада, където пасяха стадо крави. Повдигна въодушевената Мери над ръба на дървената ограда, за да може тя спокойно да ги разгледа, и когато Джулия се доближи до него, той й прошепна нежно: „Мууу крави, мамче“.

 

 

Животът в „Белведере“, заедно с Меридит и Мери, изпълваше Джулия с неизмерима радост. Само дето Джефри й липсваше толкова много! Той се обаждаше и си идваше винаги, щом можеше, но понякога се случваше с месеци да го вижда единствено по телевизията.

Както си бяха обещали, Джулия и Джефри си пишеха всеки ден.

Джефри беше очевидец на едни от най-важните събития в историята на човечеството и в своите репортажи той предаваше съзнателно видяното. Неговата страна започваше все повече да се осланя на будния му поглед и на острия му ум. А в писмата, които пишеше вечер на Джулия, той разкриваше чувствата, които извикваха у него трагедиите, на които бе свидетел.

Както Джефри бе в центъра на значимите световни събития, така Джулия ставаше свидетел на важните събития в живота на неговата дъщеря. В предаването на тези новини Джулия беше не по-лош журналист от самия Джефри. Тя обаче винаги пишеше „Мери“, а не „твоята дъщеря“ или „нашата дъщеря“, защото си бе обещала никога да не упражнява натиск върху него… дори когато плачеше неутешимо. „О, Джефри, изпускаш такава радост, такова вълшебство!“

Джулия пишеше за Мери и за техния щастлив живот в „Белведере“. Освен това в дълги, лишени от свян пасажи, тя разказваше смело за любовта си, за своята страст, за своите желания и фантазии.

Ежедневните писма и честите обаждания по телефона предотвратяваха сривовете в тяхната любов, но дори планините от думи не можеха да излекуват болката, причинена от физическата раздяла. И докато седмиците прерастваха в месеци, нуждата на двамата от докосване, прегръдки и любене ставаше все по-неутолима…

От октомври 1985 до май 1986 Джефри не успя да се върне дори веднъж у дома. Като се започнеше още с отвличането на Акиле Лауро през октомври, събитията следваха мълниеносно едно след друго… Непостоянните, но изпълнени с надежда слухове за мир в Ливан, и срещата на специалния пратеник Тери Уайт с терористите, отвлекли четиримата американци… Отвличането на египетския самолет, отклонен към Малта, което завърши със смъртта на петдесет и седем пътника и на екипажа, когато командосите щурмуваха борда… Двете почти едновременни кланета на невинни хора в Рим и Виена по Коледа и последвалата заповед за арестуването на Абу Нидал… Бунтовете на военната полиция в Кайро… Сблъсъкът на американски и ливански военни части в залива Сидра… Бомбата на борда на самолета от Рим за Атина и предотвратяването на подобен опит на летище „Хийтроу“… Американските бомбардировки над Либия във връзка с бомбения атентат в дискотеката „Ла Бел“ в Западен Берлин…

През цялото това време в бесния калейдоскоп на тези събития се вплиташе и непрестанното увеличаване на сблъсъците в гражданската война в Бейрут.

Джефри просто не можеше да си тръгне. Той бе станал почти незаменим за телевизионната компания и за зрителите, които разчитаха на него като на генерал по време на военни действия. В известен смисъл той наистина беше незаменим. Славата, всеобщият респект към неговите репортажи, доверието към тях и фактът, че те бяха гледани от една огромна част от свободния свят, всичко това му даваше достъп до хора и места, които бяха недостижими за останалите.

За повече от шест месеца всяко пътуване до Саутхемптън биваше отлагано, а впоследствие и отменяно. И тогава Джефри успя най-накрая да потегли към дома си. Той се обаждаше на Джулия от всяка спирка по своето пътуване: „Тръгвам от Бейрут. Обаждам се от Атина“. После — „На летище «Де Гол» съм. Самолетът спазва разписанието, скъпа. Ще се видим след четири часа“.

 

 

Джефри се чувстваше като пътник, престоял твърде дълго сред пясъците на пустинята, умиращ от жажда… А Джулия беше неговият оазис. Той излезе от вратата за пристигащите пътници и се озова в прегръдките на жена си. Те просто останаха така прегърнати, неспособни да промълвят и дума, обладани от невероятното усещане, че се докосват отново, че животът отново изпълва самотните им тела.

— Господи, колко ми липсваше! — прошепна той накрая. — Тръгваме ли за дома?

Джулия бе казала на Меридит, че ще се приберат за вечеря, а Мери беше в „Съмърсет“, при Пейдж. Джулия бе решила още преди седмици, че иска да остане с него насаме, на някое усамотено място. И все пак тя се усети така разколебана, че за малко не подмина с колата хотела, в който бе запазила стая. Но когато паркира колата наблизо и затърси в чантата си ключа за стаята, колебанието й мигом се стопи, защото видя страстта, която гореше в очите му.

В стаята на „Рибарски пристан“ някога Джулия бе съблякла сама износените си дрехи, под които не си бе сложила сутиен. Сега я съблече Джефри, който правеше това винаги след онзи първи път. Сега под дрехите си тя носеше скъпо бельо, а прекрасните й гърди бяха прикрити в сатен и дантела.

Ръцете на Джефри потръпваха, докато я събличаше, а в съзнанието му бушуваха ония лишени от престорен свян думи, с които тя бе описвала своите фантазии. Джефри знаеше как тя е мечтала той бавно да я съблича, а нежните му, умели устни да покриват с целувки всяко ново кътче от нейната бяла копринена кожа, разкрило се под плъзгащия се надолу плат. Месеци наред самият той бе мечтал да направи това и още толкова други неща, но…

— Желая те, Джули — прошепна той до голите й гърди. — Толкова много те желая!

 

 

— Какво ти се прави днес? — попита Джефри три дни по-късно, когато Джулия се върна при него в леглото, след като бе изпратила Мери на училище, а Меридит бе тръгнала на гости у своя приятелка в Ийст Хамптън.

— Това, което и ти би предпочел.

— С какво щеше да се занимаваш, ако не бях у дома?

— Щях да си мисля за теб.

— И още?

— Да работя в розовата градина.

— Ами да се захванем с това след малко.

Два часа по-късно Джулия го поведе към окъпаното в слънчева светлина островче от богат чернозем и му посочи шест розови храста.

— Мисля, че им е време да бъдат преместени от лехата за възстановяване.

— Лехата за възстановяване ли?

— Точно така. В тази леха преместих храстите, които не изкараха добре зимата, защото тук слънцето грее най-добре. Бях решила веднага щом се възстановят, да ги върна под нашия прозорец.

Джефри й се усмихна. Тя така умееше да се грижи за всичко, което обичаше, беше така любяща, толкова нежна…

Отначало той изкопа шест дупки в градината, под прозореца на тяхната спалня. После започна много внимателно да вади някога хилавите, но вече напълно съвзели се храсти от „възстановителната леха“ на Джулия.

— О, почакай — каза Джулия, когато Джефри понечи да постави едно от растенията в новоизкопаната дупка до друг храст. Тя погледна металната табелка, забучена до него. — Това е „Смоуки“. Но той не може да стои до „Мистър Линкълн“, защото цветовете им не си отиват.

— А какви ще бъдат цветовете на „Смоуки“ и „Мистър Линкълн“? Джули? Какво има, скъпа?

Тя поклати глава. Бе си дала клетва никога да не пречи на неговите значими мечти.

— Кажи ми. — Джулия мълчеше. Джефри остави сърцето му да отгатне причината: — Това е, защото няма да съм тук, когато храстите разцъфнат, нали?

Джулия го погледна и кимна, сякаш се извиняваше. Това негласно признание обаче изпълни Джефри с щастие.

— Ти винаги се владееш така добре, когато тръгвам занякъде.

— Разплаквам се веднага след това, Джефри. Но ти също се владееш.

— И аз плача, скъпа. — Това беше самата истина. Другата истина, която се въртеше из главата му, бе, че не може да продължава повече така. Не можеше да я напусне отново, със съзнанието, че могат да не се видят през следващите седем месеца. И нямаше да го направи. — Нека се поразходим, след като засадим тези розови храсти. Искам да поговоря с теб за нещо.

 

 

Те вървяха по следите на елените, из пищната гора, която свършваше на откритата поляна, надвесена над морето. Сега тази поляна бе заприличала на пъстрата палитра на някой художник, покрита с диви пролетни цветя. Наблизо се виждаше и чаровната къща, кацнала на скалата. Джефри я поведе надолу по криволичещата пътечка, към плажа с бял пясък. Той погледна към коварния прибой на хоризонта и си припомни думите, които неговият дядо му бе казал на същото това място: „Винаги следвай мечтите си, Джефри, където и да те отведат те, каквото и да казват другите“.

Джефри бе прекарал толкова време тук, бленувайки за приключенията, които го очакват отвъд хоризонта, любувайки се на опасностите, които криеха вълните, нетърпелив да ги последва отвъд хоризонта.

Но сега неговата мечта беше тук, до него. Джефри се вглеждаше в нейните теменужени очи, за да усети, че могъщите вълни я плашат мъничко, макар той да я бе прегърнал. Притисна я още по-близко до себе си и малко по-късно я отведе отново на скалата.

— Мила, трябва да се върна отново в Бейрут, докато успеят да ми намерят заместник — каза той, когато достигнаха върха на скалата и седнаха до дивите цветчета върху затоплената от слънцето трева. — Няма да е за дълго. След това ще се върна у дома, за да видя твоите рози.

— О, Джефри… Но какво ще правиш тогава?

— Мисля, че ще се мотая с теб по цял ден.

— Ще се изнервиш и ще ти стане скучно.

— Не мисля така, но ако ти писне да ти се пречкам из краката, вероятно бих могъл да си намеря работа в някоя местна компания.

— Вероятно. — Джулия се усмихна, но устните й трепнаха, а очите й се напълниха със сълзи.

Джефри целуна сълзите й, после потръпващите й устни и накрая отново сълзите. И когато страстните им целувки се оказаха недостатъчни, той я съблече много бавно и много нежно. После погали всички прекрасни местенца по нейното тяло с невероятни ласки, които надхвърляха въображението на Джулия дори в най-смелите й фантазии. Единствено пролетното слънце стана свидетел на тяхната любовна игра в уханния океан от диви цветя и дори бушуващият в далечината прибой се превърна в мек плясък, в люлеещ се нежен ритъм.

 

 

— Здрасти, Франк. — Джефри се усмихна топло на шефа на отдела в Бейрут, три седмици по-късно.

— Добре дошъл, Джефри. Как беше почивката?

— Чудесно. — Джефри пое леко въздух. — Франк, има нещо, което бих искал да обсъдя с теб.

— Аз също трябва да ти кажа нещо. Хайде, влизай. — Франк отвори вратата на кабинета си, но преди някой от двамата да успее да влезе, в работната зала настъпи суматоха.

— Имало ли е някой вътре?

— Не.

— Какво се е случило?

— Експлозия в училището зад дипломатическия център. Слава богу, че занятията са били привършили.

— Как, по дяволите, са се промъкнали в центъра?

— Кой знае?

Джефри бързо огледа залата. Той беше единственият репортер. Извика един от операторите и на излизане подхвърли на Франк:

— Ще му ударим по едно по-късно, нали, Франк?

— И още как.

 

 

Дипломатическият център беше своеобразно убежище за служителите към чуждестранните посолства и техните семейства. Той се намираше съвсем наблизо до студиото. Тъмни кълба дим се издигаха от горящата четириетажна сграда, чиито първи три етажа служеха за склад, а последният — за училище. Отпред се бе събрала тълпа, която безпомощно следеше как пожарът се разраства. Отначало хората очакваха да чуят воя на сирените — сигнал, че пристига помощ. Но това беше разкъсваният от гражданска война Бейрут, далеч от родината. Тук нямаше да се появят лъскавите червени коли на пожарната охрана, за да изправят дългите си сребристи стълби към потъмнелите от пушека стени.

Джефри интервюира няколко от близкостоящите, убеди се бързо, че никой не е видял нещо по-особено, и започна своя репортаж на живо. Докато говореше, той сочеше към обхванатата в пламъци постройка и после се обърна към нея…

Но какво беше това? Само пламък? Или пък безмилостното слънце, отразено в някой от прозорците?

Не, пред него искреше русата косица на малко момиченце. Навярно то се бе върнало в класната стая, за да вземе книгата, която бе забравило, после при грохота на взрива се бе скрило под някой чин, а димът и пламъците го бяха накарали да се покаже на прозореца.

Нямаше да пристигнат пожарни коли с дълги стълби, водни струи нямаше да потушат пожара, нямаше да има и опънати под прозореца мрежи, за да може детето да скочи…

Без да се поколебае дори за миг, Джефри се спусна към горящата сграда. Откри стълбището и хукна по него нагоре, задържал дъха си, молейки се да не нагълта нещо много отровно от наситения пушек, преди да е успял да хукне обратно с детето в ръце.

Златокосото момиченце беше приблизително на възрастта на Мери. То бе застанало до прозореца и все още беше невредимо, когато Джефри достигна до пламтящата класна стая. Той му се усмихна дружелюбно, преди да се подаде от прозореца за тъй необходимата му глътка чист въздух.

„Ще са ми необходими вълшебните летящи дракони на Джули, помисли си той, след като погледна земята, четири етажа под него. Дафне, къде си? Безмълвният въпрос извика у него вихър от емоции. Джули! Връщам се у дома при теб, Джули.“

— Здравей — обърна се внимателно Джефри към уплашеното дете. — Ще те измъкна оттук. Хвани се за мен. Точно така. Сега се дръж здраво, защото ще вървим бързо. Щом кажа „три“, поеми дълбоко въздух през прозореца и после го задръж така, докато излезем от сградата. Готова ли си? Едно. Две. Три!

Джефри не виждаше абсолютно нищо, тъй като димът се бе превърнал в непроницаем черен воал. Движеше се в посоката, за която предполагаше, че е обратна на тази, от която бе дошъл, стъпка по стъпка, докато най-накрая с облекчение откри стълбището. Когато достигнаха втория етаж, се разнесе оглушителен трясък и огнени кълба плъзнаха около тях. Ударната вълна връхлетя Джефри и счупи ключицата му. А когато понечи да поеме дълбоко дъх от болка, дробовете му се изпълниха с дим.

Но те продължиха пътя си надолу и когато накрая се озоваха навън, момиченцето, което бе задържало дъха си, защитено от взрива благодарение на Джефри, беше невредимо. Той самият бе откаран в болница.

 

 

— Току-що говорих с Джулия — каза Франк на Джефри два часа по-късно. — Казах, че си в добра форма, въпреки счупената ключица и нагълтания пушек. Тя, естествено, иска да говори с теб, тъй че помолих да донесат кислородна маска и някакъв телефон. И докато чакаме, смятам да ти разкажа за едно друго телефонно обаждане, преди да се беше превърнал в национален герой. Телевизионната компания иска ти да станеш основен водещ на нощния информационен блок. Шефът на новинарския отдел ми се обади около час преди да пристигнеш. Търсеше теб, но мисля, че и аз имах правото да узная новината.

— Ти какво му каза?

— Че си се задържал тук прекалено дълго — заговорнически се подсмихна Франк. — Че тук става твърде опасно за теб, защото твоята популярност те прави идеалният човек за отвличане. Така му казах, и то още преди да разбера, че си придобил склонността да се хвърляш в избухващи сгради на помощ на малки, уплашени госпожици.

— Аз също нямах представа за тази своя склонност.

— Както и да е, компанията търси сериозен и талантлив професионалист, за да се отърве от стария, титулуван водещ, който вече успя да заблуди нацията, че новините се изчерпват с неговата персона. Искаха от теб още да станеш и национален герой, при условие че ще имат последната дума в емисиите ти. Сега обаче си господар на положението и ще се окажеш невероятен глупак, ако не се възползваш от това.

 

 

Джефри бе замислял да се прибере у дома просто за да бъде с Джулия, но не можеше да се откаже от поста на основен водещ, а и тя не искаше това от него.

Какъв невероятен разкош бе това, че сега вече можеше да й се обажда десетки пъти на ден, ако поиска, да я прегръща, щом се прибере у дома късно вечерта, да си говорят за случилото се през деня, преди да си легнат…

Джефри започна работата си като водещ на „Светът тази вечер“ през август 1986. Следващата пролет неговото предаване скочи от трето място в класациите за зрителски интерес до солидното второ. Малко преди октомври 1987 „Светът тази вечер“ бе започнало вече сериозно да конкурира водещото предаване, а доста преди нацията да гласува за избирането на Джордж Буш за президент, Джефри Лоурънс вече се беше превърнал във водещия, от чиито уста повечето американци предпочитаха да чуят новините.

Коледните празници на 1988 бяха помрачени от две световни трагедии — земетресението в Съветска Армения и бомбата, избухнала на борда на самолета от полет 103 на „Пан Ам“ на английското летище „Локърби“.

Шест седмици след началото на 1989, в една снежна нощ на февруари, почина Меридит. Онази вечер тя се бе чувствала само малко уморена, нищо повече, а Мери и Джулия бяха й разказвали на смени една от техните вълшебни приказки. Меридит заспа с лека усмивка на лицето си и по някое време през нощта умря, съвсем безболезнено, все така усмихната.

— Не искам Мери да ходи на погребението, Джефри.

— Добре, скъпа. — Джефри притисна скованото тяло на Джулия до своето и повдигна белязаното й от скръбта лице, за да срещне погледа й. Той не държеше да знае защо Джулия не иска Мери да ходи на погребението, но очакваше тя да му каже нещо. Смъртта на Меридит се бе отразила убийствено на Джулия, но тя прикриваше своята мъка, за да се посвети на деветгодишната си дъщеря. Джулия помагаше на Мери, а Джефри искаше да помогне на нея.

— Скъпа, но защо?

— Защото зимата е толкова студена…

Изведнъж сълзите й рукнаха, а тялото й се разтрепери. Когато отново бе в състояние да говори, тя разказа на Джефри за ужасяващите спомени, които бе запазила от погребението на родителите си. После продължи да хлипа тихо, а Джефри я целуна и за кой ли път си пожела да не позволява на сърцето й повече да преминава през подобна агония.

— Джули, аз пък не искам ти да присъстваш на погребението. Баба би разбрала. През пролетта, или когато ти пожелаеш, ще занесем цветя на гроба й.

 

 

Погребението на Меридит Кабо беше грандиозно. В завещанието си тя бе осигурила щедро най-верните си прислужници, а голямата част от състоянието си в ценни книжа и недвижими имоти справедливо бе разделила между своите деца и внуци. На Джулия тя бе завещала „Белведере“, петнайсет милиона долара и диамантено сапфирените обеци, които й бе подарил нейният съпруг. На своята внучка и съименница Меридит бе оставила попечителстван фонд от пет милиона долара.

Старата дама бе оставила и две писма, които да бъдат прочетени единствено от тези, за които са писани — Джефри и Джулия.

Коленичила до гроба й, на който бе донесла дванайсет зимни рози, Джулия прочете своето писмо.

Моя мила Джулия,

Не се тревожи за мен. Аз съм на небето, което е също тъй прекрасно като приказното царство на твоето въображение, и съм щастлива, защото отново съм с моя Холис. Животът ми без него бе сив и тъжен, докато не се появихте ти и твоята безценна Мери. След този ден се чувствах наистина прекрасно!

Сега „Белведере“ ти принадлежи, Джулия, и така би трябвало да бъде. Виктория ще съска и ще фучи, но Едмънд е помислил за някои хитри застраховчици, които ще предотвратят всеки неин опит да анулира моето завещание. Може би ако бях тъй добра майка като теб, това щеше да се окаже излишно. Но нека не се отплесвам…

Знам, че не би могла да освободиш прислужниците, макар че не би могла да допуснеш някой да изпълнява твоите заповеди, затова ги направих до един милионери! „Белведере“ е твой, а също и обеците. Те бяха едно съкровище, подарено ми от него, а сега искам те да бъдат неговият подарък за теб. Оставих останалите си бижута на Виктория, тъй като знам, че ти не би ги носила никога.

Носи и моите рокли, Джулия. Прекрой ги, както намериш за добре. Знам, че си твърде стеснителна, за да го направиш, но в твоите ръце те ще добият ново обаяние, както това става с всичко, до което се докоснеш.

Мила моя, мисля, че самата ти не разбираш какъв прекрасен човек си, колко ценни и рядко съчетани са даровете на твоята любов. Ти даваш много от себе си, Джулия, но трябва и да вземаш. Знай, че моят внук те обича по-силно, отколкото би могла да си представиш. Познавах добре Джефри, какъвто беше, преди да го срещнеш ти — прекрасен и великолепен мъж, но все пак малко самовлюбен. Чувството му към теб обаче го промени. Сега той е толкова нежен и така изпълнен с любов…

Вярвай в обичта на Джефри, безценна моя Джулия, вярвай и в себе си.

Джефри прочете своето писмо в апартамента си в Манхатън, нает от компанията. Жилището се намираше на две минути от студиото. Това бе мястото, където стояха костюмите му, чистите ризи и ушитите по поръчка вратовръзки. Освен това Джефри преспиваше тук, когато пътищата биваха затворени поради силния снеговалеж или когато се изискваше постоянното му присъствие в града.

Джефри винаги предпочиташе да се върне при Джулия, независимо колко късно бе станало. Но сега бе решил да се възползва от усамотението на това място, за да даде воля на емоциите, които бе държал под неумолим контрол заради тревогата за Джулия. Тъмносините очи на Джефри бяха помътнявали на няколко пъти през последните дни, но той не бе заплакал. До този миг…

Скъпи мой,

Плачеш ли? Не плачи за мен, Джефри, но се радвай, че си способен да плачеш. Ти никога не беше познавал истински сълзите, смеха и любовта — да, разбира се, че обичаше своята баба, — докато Джулия не се появи в живота ти. Тя откри в сърцето ти едно кътче, до което още никой не се беше докосвал, най-хубавото кътче от него.

Забрави за шушуканията и приказките на докторите и приеми, че Мери е твоя дъщеря. Да не си мислиш, че майка ти ми е спестила подробностите? Не. Знам, че не можеш да имаш деца, Джефри, но ми се иска науката да не се месеше така в любовта. И все пак дали науката е чак толкова важна?

Позволи си да заобичаш това малко момиче, миличък мой, тъй както обичаш неговата майка. Позволи си да споделиш с Джулия нейното неописуемо щастие!

Има и още нещо, скъпи ми внуко. Понякога в Мери аз виждам дядо ти. Неговите очи бяха тъмнокафяви, не помниш ли? А когато тя се усмихне, ме обзема чувството, че Холис се е завърнал от рая.

Знам, че Мери не би могла да бъде твоя дъщеря, но ти можеш да я заобичаш, тъй както аз я заобичах като своя правнучка.

Единствената пречка за това, Джефри, е в сърцето ти.

 

 

Джефри държеше писмото на Меридит в ръцете си и плачеше. Съзнанието му бе изпълнено с нейния любящ образ. „Ти си права, бабо, най-добре е човек да не знае истината. За мен щеше да е далеч по-лесно, ако бях повярвал, че Мери е моя дъщеря.“ Но Джефри знаеше истината. И двамата с Джулия я знаеха. И макар да й бе казал, че не може да има деца, тя продължаваше да ползва контрацептиви, за да не направи грешка, за да не допусне до себе си друго дете, освен своята дъщеря, която продължаваше да държи на разстояние от него.

Писмото на Меридит предизвика у Джефри изблик на мъка, защото той я обичаше много и тя щеше да му липсва. То събуди и старите болки и въпроси, причинени от рана, за която си мислеше, че отдавна е заздравяла.

И когато старата болка и гняв го пронизаха отново, Джефри осъзна, че раната му никога не е заздравявала. Просто нежните, приятни и желани болкоуспокоителни на любовта я бяха притъпили. Но въпреки тяхното временно въздействие, си оставаше все така отворена, тревожеща, изгаряща… И тази рана никога нямаше да заздравее, докато Джулия не решеше да му повери тайната на сърцето си. Но дотогава, както винаги бе правил от раждането на Мери насам, Джефри щеше да я прикрива с любов и да се бори с неописуемата болка.

„Повече никакви подаръци, никога.“ Така му бе казала Джулия под оная арка от цветя в Кармел, мигове след като бяха купили прекрасните си сватбени пръстени. „Нека просто се даряваме един друг със самите себе си и със своята любов.“

В памет на оня пролетен ден Джефри и Джулия никога не си разменяха подаръци на годишнините от сватбата си. В замяна на това се отдаваха един на друг, потъвайки в любовта си. Обикновено на въпроса „Какво искаш да ти подаря за годишнината?“, всеки от тях просто отвръщаше: „Искам само теб“.

Но на тяхната десетгодишнина през май, три месеца след смъртта на Меридит, и двамата си пожелаха още един любовен подарък.

— Бих искал да те заведа на оня меден месец, който ти бях обещал преди десет години — каза Джефри на Джулия.

Но това беше само част от желанието му. Той искаше много повече. Искаше жена му да идва оттук нататък с него, когато работата го задължаваше да пътува до безопасни места. Искаше да й покаже най-прочутите градове по света, да види тези красиви места и да им се възхищава, както само тя умееше, да се наслаждава на лукса на разкошните хотели, в които той отсядаше. Не че Джефри бе виждал някога при своите пътувания място по-разкошно от „Белведере“ или пък толкова красиви и поддържани розови градини, или интериор, демонстриращ такъв вкус и елегантност, или толкова завладяващи и романтични тоалети. И все пак…

— Май е време да преодолея страха си от полетите със самолет?

— Мисля, че да, скъпа, с моя помощ. Ти вече направи една огромна крачка. Преди изглеждаше разтревожена, когато ми се налагаше да летя, но сега от този твой страх няма и следа.

— Просто станах по-добра актриса. — Джулия въздъхна. Тя се бе опитала да крие чувствата и опасенията си, бе се заклела никога да не пречи на Джефри и да не го тревожи, но все пак се реши да му каже истината: — Твоите полети ме карат да изпадам в ужас. Всеки път се боя, че няма да се върнеш.

— Винаги ще се завръщам при теб, Джули. — И Джефри подпечата своя обет с нежна целувка. — Е, ще помислиш ли върху предложението ми? Дали ще мога някога през следващите десет години да те придумам за това романтично пътуване из Европа?

— Сигурно ще можеш.

Джефри реши засега да не настоява повече. Той знаеше, че Джулия се бои не толкова за самата себе си. Все още живият й детски страх бе придобил и други нови черти — една от тях беше страхът да не направи дъщеря си сираче, така, както това се бе случило с нея. Джефри не настоя повече, защото знаеше, че Джулия ще си помисли. Затова я попита:

— Сега ми кажи какво би желала ти.

Джефри очакваше тя да му отговори както обикновено, без никакво колебание: „Само твоята любов“, но се оказа, че и тя има своето по-особено желание.

— Искам ние тримата да бъдем истинско семейство, Джефри. — Гласът на Джулия беше несигурен, тих, изпълнен с извинение и с надежда.

Порив на надежда обзе и него. Най-накрая тя щеше да му каже онази тайна и раната щеше да заздравее завинаги.

— Знам колко си зает, Джефри, но сигурно можем от време на време да планираме някои неща заедно… — Очите на Джулия ставаха все по-плахи под напора на настойчивия му поглед. Нейното дете се нуждаеше от баща си, все пак. Вярно, повечето други бащи бяха далеч по-свободни от Джефри, но не тотално внимание искаше Джулия за тяхната дъщеря. Тя бе дала на Мери цялата любов, на която бе способна. Когато Меридит беше жива и сред тях, обичта за малката беше двойна. Но сега Меридит я нямаше, а Мери се нуждаеше от Джефри не по-малко, отколкото Аманда — от Едмънд. Джулия повтори плахата си молба:

— Моля те, Джефри.

Надеждата, която бе изпълнила сърцето на Джефри, че раната му най-сетне ще заздравее, угасна заедно с осъзнаването на факта, че Джулия просто искаше да промени правилата, по които бяха живели през последните десет години. Сега, след толкова дълго време, тя искаше от него да заживее с лъжата, искаше той да стане баща на това дете, което той дори не познаваше.

Джефри наистина не познаваше Мери, не и нейния вътрешен свят. Погледът му на талантлив журналист отчиташе само външната страна от превръщането на крехкото бебе в малко момиче. Мери като мъничко бебе, гукащо в нежната прегръдка на Джулия… Мери като жизнерадостно човече, което тича на несигурните си крачета към ръцете на Джулия… Мери като малко девойче, чиито светлоруси къдрици потъмняват, за да се превърнат в истинско злато, и чието мелодично гласче, което така приличаше на гласа на Джулия, вече изговаря завършени изречения, а не сипе развълнувани порои от думи.

Джефри познаваше от разстояние непрекъснато променящата се, слънчева корица на тази удивителна книжка, но не и самата нея. Той винаги бе имал за Мери нежна усмивка и топло „здравей“, просто защото винаги бе желал най-доброто за дъщерята на своята любима. Докато беше съвсем мъничка, Мери винаги го гледаше с интерес и любопитство, сгушена в прегръдката на Джулия, играейки си с него оттам на криеница. След завръщането му от Бейрут Мери смутено поруменяваше, когато той се обърнеше към нея и й се усмихнеше.

Мери казваше на Джефри „татко“ и това в началото го смущаваше. Но през близо десетте изминали години за Мери и Джулия „татко“ се бе превърнало в дума без особено съдържание.

До този ден. Денят, в който Джулия очакваше от него да прегърне тази лъжа.

На тази десета годишнина от сватбата им Джефри бе помолил Джулия да се опита да преодолее своя страх от летенето. А тя искаше той да приключи със страха си от старата тайна, която очевидно беше прекалено важна, за да бъде споделена.

Дали можеше да го направи? Можеше ли да се преструва, че е баща на малката, в чиито вени течеше чужда кръв?

Джефри нямаше никаква представа за това. Но докато гледаше занесено Джулия, той се чу някак отстрани да произнася:

— Така да бъде, Джули. Обещавам ти да опитам.

 

 

Веднага след като неговата стара рана бе разкрита от пропитото с любов писмо на Меридит, Джефри бе побързал да я прикрие под меките, плътни превръзки на своите чувства към Джулия. Но сега раната отново бе прокървила и този път не можеше да я лекува така лесно, защото му се налагаше да се примири трайно с една болезнена лъжа.

Старото чувство на страх и на гняв отново се бе появило от дълбините на душата му, и сега, след десет години, прекарани във взаимно доверие, щастие и любов, Джефри отново го усещаше все така неудържимо и заплашително.

Щеше да му е необходимо известно време, за да потуши тези стари чувства, но той щеше да се справи.

 

 

Скритите емоции все така разкъсваха душата на Джефри, три седмици по-късно, когато той се бе завърнал в „Белведере“ след разговора с доктор Даяна Шепърд. През онази нощ го бяха връхлетели плашещи мисли, но той бе усетил огромно облекчение, когато Джулия го посрещна и отново го погледна по тъй познатия, белязан с обич и щастие, начин. След като се любиха и Джулия заспа, Джефри дълго размишлява за лъжата й и за мъничката пукнатина в скъпоценния камък на тяхната любов. Когато най-накрая сънят започна да го унася, той се запита дали подобна пукнатина не бе разбила любовта на Чейс Андрюс и красивата Кралица на сърцата.