Катрин Стоун
Модерни жени (14)

Глава 14

Шоуто в гимназията „Рузвелт“ не беше авторски концерт на Сам Хънтър, но той определено бе звездата. Точно както преди четири дена с един бомбастичен пас беше грабнал купата в първенството по футбол.

Представлението на талантите беше зашеметяващ успех. От уважение към достойната кауза Сам Хънтър беше изпробвал безценната си ръка и върху китарата. Нямаше съмнение, че никой, дори Черил, не е знаел за таланта му. С изключение на неговите родители, може би. След концерта последва прием със сладки и пунш.

Сам продължаваше да се усмихва със своята неуверена усмивка. С Даяна се разминаха в коридора, но нямаха причина да се спрат, защото събитието, което ги беше събрало, беше приключило.

Всеки един от тях се завърна в своя свят, толкова различен от света на другия…

 

 

— Здравей, Даяна.

Беше средата на декември, три седмици след шоуто. Тя беше в кабинета на Ученическия съвет, когато той застана на прага.

— Сам?

— Чудех се дали имаш нужда от още доброволци за детския приют. Футболният сезон завърши. След обяд във вторник съм свободен.

— О, това е чудесно. Тези деца имат нужда от помощ всеки ден, не само във вторник.

— Все пак бих предпочел да идвам с теб. Мислех си, че можеш да ми покажеш как да се справям.

— С удоволствие. Всъщност ние просто си играем с децата. Опитваме се да ги накараме да се почувстват обичани и в безопасност.

Това, разбира се, беше трудно осъществимо. Имаше деца, които болезнено се бяха затворили в себе си. Но дори и при тях след време недоверието изчезваше. Благодарните им, боязливи усмивки си заслужаваха усилията на съветници, психолози и лекари.

 

 

Първия път Сам се чувстваше доста неловко, но самите деца му помогнаха да се отпусне. Далас беше градът на футбола, а той беше всеобщ любимец. Сам окончателно разтопи леда и спечели сърцата с неуверената си усмивка и чудесните песни.

През февруари Даяна набра кураж да го помоли за нещо, което обмисляше от седмици. Би ли могъл да попее на децата, настанени в детската болница? Тя очакваше отказ от страна на Сам, който беше изключително зает. И без това той достатъчно великодушно отнемаше от времето си всеки вторник. Сам обаче мигновено се съгласи.

Концертът беше заплануван за втория четвъртък на март, от седем вечерта. Щеше да се проведе в салона на болницата. Децата от приюта също щяха да присъстват. Сам беше техен човек!

Той обеща да я вземе в 6:15. Това щеше да му даде време да нагласи усилвателите и да поздрави новите си малки приятели.

Когато стана 6:20, Даяна започна да се притеснява. Пет минути закъснение. После десет. След това — петнадесет.

Даяна намери номера на Сам Хънтър в телефонния указател и веднага го набра. Даваше заето.

„Той се опитва да ми се обади“, помисли си тя и бързо затвори. Очакваше позвъняване всяка минута.

Но Сам не се обади. В 6:40 тя отново набра номера. Пак заето. После съобщи в болницата, че ще закъснеят. Тя щеше да отиде, разбира се, но беше само зрител. Част от публиката, която обичаше песните на Сам. Сам беше шоуто. Нейният авторски концерт вече беше реалност, но къде беше самият изпълнител?

Дали не беше с Черил? Дали не беше го запленила с чара си и той да е забравил за малките деца? За това, че те бяха болни и тъжни, и също имаха нужда от радост в живота си?

„Не, мислеше Даяна, Сам не би постъпил така.“

Но доколко добре го познаваше?

Във вторник двамата бяха разговаряли, докато се прибираха от приюта. Тогава Сам задаваше въпросите, а Даяна отговаряше. Тя му беше признала, че ще стане детска лекарка, въпреки че щеше да й е ужасно тъжно да преживява бедите, които бяха сполетели малките невинни същества. Тя искаше да облекчи тяхната болка, да ги накара да се усмихват.

Даяна не беше попитала Сам за мечтите му. Още не беше събрала кураж. Но от това, което беше видяла, й се бяха изяснили много важни неща. Сам беше невероятно нежен с малчуганите. Понякога усмивките му бяха стеснителни и неуверени, като техните. Тези деца, които имаха толкова малко причини да се доверяват на който и да е възрастен, с него се чувстваха в безопасност.

Той не би могъл да ги разочарова.

Но стана 7. После 7:15, 7:30. Телефонът му непрекъснато даваше заето. Това можеше и да не е неговият номер. Координаторът й се обади и остро й зададе въпроси, на които тя просто не можа да отговори.

Концертът на Сам трябваше да продължи до 8:30. Децата останаха дотогава. Попяха си сами. В 8:45 координаторът й се обади за последен път. Даяна сконфузено отговори, че няма представа къде е Сам. Вечерта приключи без повече обяснения и обещания.

Но за Даяна не беше завършила. Гневът й се замести със загриженост. Нещо се беше случило със Сам. Въпреки че беше внимателен шофьор, сигурно е катастрофирал…

„Господи, моля те, остави го жив и здрав!“

 

 

В 10 часа той й се обади.

— Даяна, съжалявам!

— Къде си?

— У дома.

— Какво се е случило, Сам? Да не си катастрофирал?

— Не, просто не успях да го направя. Страшно съжалявам!

Уверила се, че Сам е невредим, тя кипна.

— Как можа да им причиниш това?

— Ужасно ми е неудобно!

— Имаш ли представа колко са разочаровани те? Не помисли ли за децата, които те познават и се гордеят с тебе?

— Може ли да насрочим друга дата?

— Откъде да съм сигурна, че няма пак да постъпиш така? Каква гаранция ще дадеш на мен, на тях, че нещо или някой няма да ти попречи и следващия път? Ти въобще не разбираш какво причини на тези деца! Те ти се довериха, а вярата им е толкова крехка. Ти просто я разби.

— Съжалявам, Даяна!

— Аз също, Сам.

Нямаше какво повече да си кажат. Нямаше причина учтиво да се сбогуват. Затова след тишината, която настъпи, Даяна затвори. Не тръшна слушалката. Прекъсна връзката тихо и тъжно.

Едва след това осъзна, че Сам не беше казал нищо, с което да се защити. Той явно е разбрал, че за такова нещо не можеше да има извинение.

 

 

На следващия ден Сам не дойде на училище. Даяна провери в папката му при директора и установи, че телефонният номер е бил неговият. Дали двамата с Черил не са имали разправия и след това помиряването им по телефона да му е ангажирало вечерта?

През целия уикенд Даяна се безпокоеше за Сам. Реши в понеделник да го открие и да го попита какво става с него.

Сам я намери пръв. Когато се позвъни, той беше на площадката пред стаята й. При вида му тя спря да диша. Гневът й моментално се превърна в безпокойство. Нещо не беше наред. Сам изглеждаше като болен. Тъмните му очи бяха облачни и далечни.

— Какво има, Сам?

— Нищо. Не можах да спя добре заради това, което се случи, Даяна. Наистина ужасно съжалявам. Много бих искал да определим друга дата. Искам да знаеш, че можеш да ми се довериш.

— Тогава ми обясни защо стана така.

— Просто така се случи.

— И няма да се повтори?

— Не.

Даяна внимателно се взираше в него. Гласът му беше неуверен. Каквото и мистериозно нещо да се беше случило онази вечер, той не можеше да й гарантира, че то няма да се повтори.

 

 

Сам не обясни на Даяна причината за гафа с концерта. Но цялото училище беше разбрало, че той и Черил са скъсали.

Новата дата на проваления концерт беше в средата на април. Сам се извини на децата от приюта и тържествено им обеща следващия път да дойде на всяка цена.

Всеки вторник двамата с Даяна прекарваха сред малките. Винаги пътуваха с неговата кола, и винаги — сред неловко мълчание. Всеки очакваше часовете, прекарани с децата, но нямаха какво да си кажат. Всичко зависеше от това дали Сам нямаше да ги разочарова отново.

Той не ги подведе. Когато пристигна при нея, пет минути преди концерта, беше се усмихнал до ушите.

В 8:30 Сам трябваше да свърши, но концертът продължи още един час. Магията продължи, защото той не откара Даяна направо у тях, а отби към Линкълн парк. Двамата седнаха на тревата под пролетната луна и той й изпя всичките й любими балади. Сред тях имаше и една, която тя никога не беше чувала. Примесена с копнеж и любов, по-хубава от останалите.

— Как се казва?

— „Да те обичам“.

— Кой е авторът?

— Аз.

Даяна пое дълбоко въздух. Тази красива и тъжна песен сигурно беше посветена на Черил. Нейната любов искаше Сам, но не можеше да я получи. Ами ако Черил му позвъни тази вечер и поиска да се помирят? Даяна потръпна.

— Исках да ти я изпея последния път, преди три седмици.

— Значи си я написал преди това?

— Работя върху нея от януари.

— Прекрасна е, Сам!

 

 

„Да те обичам“ беше само една от песните, които й изпя Сам тази пролет. Всеки вторник, след като се сбогуваха с децата, двамата отиваха в парка.

Под безлунното небе на една майска вечер той я целуна. Оттогава я целуваше всеки вторник. Целуваше я между песните. След това заряза музиката и само я целуваше. Продължителните му, дълбоки и топли целувки я караха да забравя целия свят.

Никой не знаеше за тяхната любов. Сам никога не й определи среща. Само през една звездна нощ, в тяхното усамотено ъгълче в парка, той я покани да бъде с него на бала.

 

 

Когато Сам закъсня пет минути, тя се закле да не гледа часовника. След петнадесет минути сърцето започна да я боли. Молеше се безмълвно: „Не, не отново. Господи, опази го жив и здрав!“.

Когато след четиридесет и пет минути той пристигна, Даяна веднага забеляза, че нещо се е случило.

— Сам, какво не е наред?

— Няма нищо. „Нищо, което мога да ти кажа.“ Съжалявам, че закъснях. Много си хубава тази вечер.

— Благодаря! „А ти си толкова красив и толкова разстроен. Защо, Сам? Заради Черил ли?“

С усмивка Сам затъкна букетче бели орхидеи на роклята й.

 

 

Под звуците на любимата им музика и в прегръдките му тя се чувстваше прекрасно. Сам я притискаше към себе си. Все по-близо и все по-здраво. Изведнъж той целият се стегна и лицето му пребледня, като от силна болка. След малко Сам отново се усмихна и я притегли до себе си.

„Явно му се повдига, реши Даяна, като се измъчваше заради мълчаливото страдание на Сам. Трябва да го боли стомахът.“

Тръгнаха си рано, защото жадуваха да са сами под лунната светлина, на тайното им местенце в Линкълн парк.

— Не трябваше ли да вземеш китарата си? — попита Даяна, когато Сам я поведе в тъмното, без да е отворил багажника на колата си.

— Тази вечер няма да има песни.

Без песни? Умът на Даяна се завъртя. Само целувки? Само танци под собствената им любовна музика и под луната?

Те танцуваха. Телата и устните им се целуваха. Когато ръцете й се хлъзнаха около гърдите му, той се стегна и се отдръпна. Много леко. След това устните му нежно и настоятелно се плъзнаха по шията й.

— Хайде да се любим, Сам — прошепна смело Даяна.

Тя никога не беше спала с мъж. Беше 1971 — ерата на свободната любов, но Даяна отдавна беше решила, че ще остане девствена за първата си брачна нощ.

Тя не беше се повлияла от това, което беше слушала и виждала. Сега обаче се вслушваше в мелодиите на сърцето си и те й нашепваха, че щеше да е правилно, щеше да е чудесно да се люби със Сам.

— О, Даяна — отговори Сам нежно, — не мога.

— Заради Черил?

— Господи, не! Единствено заради тебе.

— Заради мене?

— Защото си чудесна, безценна и толкова красива! „Защото представата ти за живота е радостна и чиста. Не бих искал да засенча всичко това с истината.“ И така невинна.

— Не искам да бъда невинна.

— Мило момиче, след тази нощ ние никога няма да се видим.

— Никога? — Даяна разбираше, че след тази вечер щеше да им бъде трудно да се срещат. След два дена тя щеше да отлети за Бетезда, да работи за стипендия за Медицинския институт. Когато се върнеше късно през август — за кратко, преди да замине за Бостън, — Сам щеше да е вече в Лос Анджелис. Там щеше да тренира футболния отбор. Щяха да бъдат в много далечни колежи. Тя — в Радклиф, а той — в Южен Кол. Но можеха да си пишат! Можеха да се виждат за Коледа, както и през пролетната и лятната ваканция. — Ти няма ли да бъдеш в Далас за Коледа?

— Не. Баща ми току-що стана треньор близо до Денвър.

— Треньор?

— Той тренира футболния отбор в колежа.

Даяна не знаеше какво работи баща му. Не знаеше абсолютно нищо за семейството му. Беше ли жива майка му? Имаше ли братя и сестри? Даяна не знаеше почти нищо за Сам Хънтър. Мисълта, че никога вече няма да го види, неочаквано я изпълни с нещо повече от страх. „Бих могла да изживея остатъка от живота си и никога да не почувствам това, което изпитвам с него — щастие, радост, трепетно желание.“

— О, Даяна — прошепна Сам нежно, когато видя избликналите сълзи върху любимото лице. Той започна да целува мокрото по страните й и я притисна силно към себе си. — Недей!

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен. „Ти ме поддържаше жив. Чудя се как ще оцелявам без теб!“