Катрин Стоун
Модерни жени (11)

Глава 11

— Навън валя ли? — попита Джефри Джулия, когато тя се появи усмихната на прага на библиотеката.

Беше последната неделя на август. Денят беше започнал горещ и влажен, а след обяд от навъсените небеса се беше изсипал проливен дъжд. Джефри и Джулия се бяха разбрали, че ще работят. Той — в библиотеката, а тя — в градината с розите.

— Валя. Мисля да отида до магазина. Искаш ли нещо по-специално?

— Тебе.

— За вечеря?

— Същият отговор.

— Може да ме имаш след вечеря.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Добре. Тогава искам нещо, което се изяжда бързо.

 

 

— Татко, може ли да говоря с мама?

— Тя отиде да пазарува, Мери.

— Кога ще се върне?

Дори и по телефона в детското гласче се долавяше паниката.

„Не много скоро“, помисли си Джефри и попита нежно:

— Какво не е наред, скъпа?

— Искам да се прибера у дома. Може ли да помоля мама да дойде да ме прибере? — Последните думи трепереха.

— Разбира се. Но няма да е скоро.

— Да помоля тогава леля Пейдж и чичо Едмънд?

— Защо да не дойда да те взема аз, Мери?

— Добре.

— Ще бъда при теб след… — Джефри се замисли за разстоянието между „Белведере“ и имението на Монтгомъри определи с точност — шест минути. Добре ли е?

— Да, татко.

 

 

Даниел Монтгомъри със сигурност нямаше да изпрати Мери до колата, ако шофираше Джулия. Но зад волана беше Джефри и тя му се усмихна подкупващо.

— Джефри, моля те да ме извиниш. Трябваше да се посъветвам с Джулия, но ние, разбира се, не очаквахме дъжд. Мислех, че ще останем цял следобед в басейна. Между другото, повечето деца на девет години са гледали този филм.

Джефри кимна разсеяно на Даниел. Той беше загрижен за Мери. Тъмнокафявите й очи бяха пълни със сълзи. Тя изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна и изплашена. И толкова упорито се опитваше да изглежда смела…

Шестте минути в колата по обратния път бяха мълчаливи. Джефри я поглеждаше, усмихваше й се нежно и съчувствено. Но тя не можеше да говори. Цялата се беше съсредоточила в това да се бори със сълзите. А и с него очевидно се чувстваше много неловко.

Това не учудваше Джефри — та тя не го познаваше! На път за Монтгомъри той беше осъзнал, че краткият телефонен разговор между тях беше първият. И сега, концентрирал вниманието си върху хлъзгавия път, той поглеждаше с внимание момиченцето до себе си. Двамата никога не бяха оставали сами.

Когато стигнаха „Белведере“, Мери изхвърча от колата и се втурна към къщата. Лутайки се безумно от стая в стая, тя търсеше Джулия. Джефри чуваше отчаяните й викове.

— Мамо? Къде си?

Треперещата фигурка изглеждаше миниатюрна в огромната стая. Там безрезултатното търсене беше приключило и сълзите вече не можеха да бъдат задържани.

Като го чу, Мери вдигна глава. Видял лицето й, Джефри остана без дъх. Тя изглеждаше толкова крехка и объркана, толкова приличаше на Джулия, когато му беше признала, че е само на шестнадесет години! Така, както беше постъпил с майка й преди десет години, Джефри почувства огромна нужда да прогони сълзите й. Да я защити и да я направи щастлива завинаги.

— Кажи ми какво се е случило, миличко? — Джефри коленичи до нея на луксозния килим.

— Понеже валеше дъжд, гледахме един филм. Беше много тъжен.

— Кой филм?

— Казва се „Възрастният глашатай“.

Някога, в един от редките моменти на майчинска загриженост, Виктория беше завела деветгодишния Джефри на същия филм. Тя беше чула, че всички деца са го гледали и че им бил харесал. Но синът й се беше натъжил. Джефри не беше признал това на никого, дори на баба си. Беше скрил сълзите си. Но сега отдавна забравената тъга го връхлетя отново.

Ако знаеше, че Мери ще гледа „Възрастният глашатай“, той, като неин баща, щеше да забрани. Както и Джулия, доколкото я познаваше. Джулия осмисляше живота си, защитавайки своята дъщеря. Тя обгръщаше Мери с топлота, с нежна мантия от любов и непрекъснато я предпазваше от тъгата.

— Когато бях малко момче, Мери, точно колкото теб, гледах същия филм — успокоително заговори Джефри. — Той натъжи и мен.

— Така ли?

— Да, милото ми.

— Защо трябваше той да умира, татко? — попита Мери, точно както преди двадесет и седем години беше попитал малкият Джефри. Гласът й затрепери отново и отново сълзите рукнаха по нежното личице.

— Не знам защо трябваше да умира, миличко — отговори нежно Джефри. — Понякога в живота се случват неприятни неща.

Мери кимна замислена. След това го погледна смело в очите и попита сериозно:

— Новините могат да бъдат и много тъжни, нали, татко? А ти трябва да ги съобщиш на хората. Това кара ли те да плачеш понякога?

— Понякога — съгласи се Джефри. — Мери, как разбра за новините?

— Ами аз и мама те гледаме всяка вечер.

В ума на Джефри премина живописна картина на събитията, които Мери не би трябвало да вижда. Първо си спомни коледната сеч на летището в Рим, където беше убита дъщерята на един журналист. Това беше преди три години, но не можеше да бъде забравено лесно. Събитията отпреди четири месеца бяха изпълнени със същия драматизъм. Неописуемо зловещият ритуал Матаморос, нещастието в Шефилд по време на футболен мач… Невероятната жестокост на баща, убил собствената си дъщеря в Калифорния… Ужасните последици след демонстрацията на китайските студенти на площада „Тянанмън“.

За секунда само Джефри си спомни поне за пет трагедии, които не би искал Мери да види. Не можеше да повярва, че тя знае за тях, че Джулия е допуснала това.

— Ти следиш новините с мама?

— Ние гледаме тебе. Мама винаги е първа и записва частите, които мога да видя и аз. Когато бях по-малка, стоях пред телевизора повече. Сега разбирам повече и трябва да гледам по-малко. — Без да се обърка, Мери обясни този парадокс. Очевидно тя и Джулия бяха обсъждали проблема. — Но когато твоите специални репортажи са за политика и икономика, мога да гледам всичко.

Джефри се усмихна, но в ума му изникна един смущаващ въпрос. Мери гледаше новините, за да види него? Своят баща? Джулия пожела те да станат семейство. Дали това хубаво, чувствително момиченце очакваше нещо от него? Дали имаше нужда от любовта му?

Джефри беше възприел факта, че Мери не очаква нищо от него. Той знаеше, че животът й е пълен с любов, която тя получаваше от Джулия. Пейдж и Едмънд също й бяха като родители. Това лято, макар и рядко, той беше прекарвал уикендите в „Съмърсет“. Беше останал удивен от смеха, приятелството и доверието, които свързваха Мери и Джулия с Едмънд, Аманда и Пейдж. Джефри беше някъде съвсем в периферията на този кръг. Винаги беше стоял там. Сега се опитваше да се присъедини, защото от сърце беше обещал на Джулия, но се чувстваше несигурен. Беше желан от цялата компания, разбира се, но беше чужд на извора на смеха и любовта, които свързваха всички. Беше една допълнителна тежест… Защото не се усещаше част от бащите и дъщерите по време на тържествата.

Все пак винаги, когато беше наблюдавал малкото момиченце да се усмихва и оживено да бърбори с Едмънд, отчаяно му се искаше да се включи в техния кръг.

— Мери?

— Мамо! — Очите на Мери светнаха и тя се втурна срещу майка си. — Ти се прибра!

— Да, скъпа! — Джулия коленичи, както Джефри преди малко. Погали златисто русата коса на детето и попита нежно: — Какво се е случило?

— Показаха ни филм — „Възрастният глашатай“. Беше много тъжен и аз пожелах да се прибера у дома. Татко дойде да ме вземе. Знаеш ли, мамо, когато е бил малък, той също го е гледал. И също се е натъжил. — Мери говореше на Джулия. Доверчивите й очи бяха приковани в майката, която винаги е била до нея. Едно сигурно, нежно, любящо убежище. След това се обърна към Джефри, усмихна му се стеснително и добави: — Татко ме спаси точно както спаси малкото момиче в Бейрут.

— Благодаря ти — прошепна меко Джулия на Джефри. След това взе ръката на Мери. — Ела да ми помогнеш в кухнята, за да може татко да довърши работата си.

— Приключил съм вече. Може ли и аз да помогна?

— Разбира се. Ти и Мери ще подредите масата.

— Ако искаш, ще ти покажа как се правят шоколадови сладки, татко — предложи му Мери.

— Много би ми харесало, скъпа.

Гласът на Джефри беше спокоен, но сърцето му биеше учестено. Той искаше да опознае това малко момиче. Искаше Мери вече да е наясно, че тя би могла да вярва и на него, така, както вярваше на Джулия, Едмънд и Пейдж. Че би могла да разчита на него, когато има нужда.

„Наистина ли желаеш това?, питаше той разтуптяното си сърце. Наистина ли искаш да станете семейство?“

Да. Така беше. Беше обещал на Джулия, че ще опита. Това беше обещание, дадено от любов, но подплатено с несигурност.

Но сега…

Джефри не знаеше дали Мери иска той да бъде неин баща, дали имаше нужда от повече любов в живота си. Той щеше да се опита да преодолеят неловката стеснителност помежду си.

Когато Джефри се усмихна на предложението на Мери за шоколадовите сладки, тя също му се усмихна. И тогава той повярва, че в крайна сметка всичко би могло да се оправи.

„Знам, че Мери не може да бъде твоя дъщеря. Но ти можеш да я обичаш като свое собствено дете, както аз я обичам като своя правнучка. Единствената пречка, мой скъпи Джефри, е в твоето сърце.“

Докато тримата вървяха към кухнята, Джефри си спомни тези мъдри думи на своята баба. „Ти беше права, бабо. Истината не се е променила, но от сърцето ми падна голяма тежест. Сега там има място за толкова радостна надежда.“

 

 

— Ще ми липсваш — прошепна Патрик с лице, заровено в косите на Кейси.

Двамата бяха във всекидневната на „Сийклиф“ и гледаха как дъждът вали над океана. Патрик стоеше зад своята любима и ръцете му нежно обгръщаха кръста й.

— Ти също ще ми липсваш, Патрик. Не си ли променил намеренията си за петък?

— Наистина не мога, Кейси. Но исках да говоря с теб за вечерята в събота. Мисля, че е по-добре да отидем на ресторант. В Саутхемптън има едно място, наречено „При Клод“.

„При Клод“. Пейдж й беше разказвала за скъпия и романтичен френски ресторант.

— Вероятно там не бих могла да отида с дънки?

— Бихме могли да се нахраним и на друго място, ако искаш.

— О, не, имам официална рокля. „Точно както ти имаш костюм и копринен смокинг.“ — И бих искала да вечерям с тебе в „При Клод“.

— Тогава ще направя резервация.

— Чудесно. — Кейси се извърна в ръцете му. Гласът му беше прекалено тих и сериозен. Тя надникна в очите му и видя там само загриженост. — Защо изглеждаш толкова мрачен пред перспективата за вечеря на свещи и шампанско, Патрик?

— Защото трябва да поговорим.

— За това как ще се виждаме, след като се преместя в града?

— Да. — Той я целуна. „Ще продължаваме да се виждаме, любов моя, ако ти все още имаш желание, след като научиш истината.“ — Кейси, има неща, които бих искал да знаеш.

— Аз също, Патрик.

Патрик се страхуваше, че Кейси ще се разсърди, загдето не се е разкрил пред нея по-рано. Дали щеше да се почувства предадена? Щеше ли да поиска да избяга от него? Той бе решил да я улесни в избора й и затова предложи да вечерят в ресторант… Неутрална територия в реалния свят, нещо различно от вълшебната поляна на любовта.

Кейси не се страхуваше от това, което тя трябва да каже на Патрик. Нито от неговите признания. Те вече знаеха най-важните истини за себе си. Детайлите — богатствата им и успешните им кариери, бяха незначителни. Кейси забеляза, че Патрик е разтревожен. Предполагаше, че се чувства малко виновен, дето е играл игри. Ако това бяха неговите притеснения, двамата можеха да се посмеят над тях. Но дори и да имаше нещо друго, и това не я тревожеше.

Тя обичаше Патрик. Беше убедена, че и той я обича. Всичко останало нямаше значение.

 

 

До три часа на следващия ден работниците си бяха отишли. Останала сама, Кейси трябваше да се настанява в апартамента си с изглед към Сентрал парк. Първо разопакова сборниците със законите. Тя беше станала адвокат, за да угоди на другата Кейси Инглиш. През последните седмици на лятото, когато обмисляше важните и незначителните неща в живота си, Кейси осъзна, че наистина е вярвала в това, което върши. Да бъде добър юрист за нея беше важно. Но повече нямаше желание да е най-добрият адвокат на земята. Достатъчно беше просто да дава най-доброто от себе си.

Юридическите книги бяха нейни познати и желани приятели. Такива бяха и скъпите й плетени възглавници в пастелни тонове. Заедно със светлите елегантни мебели те й напомняха за „Сийклиф“.

Когато нареждаше модерните си красиви дрехи, Кейси се намръщи. Ленът от „Лоурън“, коприните от „Диор“ и газът от „Шанел“ бяха толкова различни от лекия памук, който беше носила цяло лято! Тези чудесни, семпли дрехи, които Патрик беше събличал с нежни и сръчни движения. Модерните дрехи принадлежаха на старата Кейси, на талантливата актриса, чиито представления бяха блестящи, но неносещи й щастие и радост. Когато се облечеше в скъпите материи, щеше ли новата Кейси да изчезне? Не, тя щеше да живее и под пластовете коприна и атлаз. „Те просто ще удължат влюбените движения на Патрик, когато ме съблича.“

Кейси се усмихна на красивите си дрехи и избра от тях две рокли. За партито в нейна чест се спря на тази с пайетите на Касини. Известният дизайнер не беше създал зашеметяващата рокля специално за Кейси, но тя чудесно й прилягаше. Бледосини и виолетови, пайетите проблясваха на фона на слънчево златното ламе. Кейси реши да носи този тоалет в петък, когато трябваше да изглежда зашеметяващо.

В събота, за вечерята на свещи с Патрик, тя избра роклята си от Лаура Ашли. Цветът й беше наситено кремав. Нежна, романтична дреха, с волани и дантели. Приличаше на сватбена рокля от отминала епоха. Беше я купила седмица преди да напусне Сан Франциско и никога не я бе обличала. Тогава Кейси сама се бе учудила на тази импулсивна, изненадваща покупка, защото стилът не беше нейният. Но сега се усмихна на красивата рокля и си помисли: „Тя съм аз. Може би още тогава, още преди да напусна Сан Франциско, съм знаела, че има и друга Кейси“.

 

 

— Мога ли да ви помогна? — с неприкрито неодобрение попита младата жена. Патрик беше влязъл в скъпия магазин за мъжко облекло на Саутхемптън.

— Имам нужда от някои дрехи.

„Наистина имаш“, помисли продавачката. Патрик искаше да си купи нещо по-представително за вечерята в събота. Ако Кейси пожелаеше да се виждат и след разговора, можеше да се върне пак тук и да се снабди с делнични дрехи. С тях щеше да я посещава в Манхатън. Кейси не можеше да го напусне! Чувствата им бяха толкова истински и дълбоки. Дали да не помисли за нещо допълнително още сега?

Патрик имаше достатъчно пари. През лятото беше дал достатъчно уроци по езда и беше обслужвал много партита в клуба. Той знаеше, че след като започне учебната година, ще се прости с уроците по езда, а може би и с партитата. Затова се беше постарал да припечели повече за зимата. Достатъчно, за да може да пътува до града и да бъде с нея.

Преди години Патрик се обличаше така, сякаш е богат и с привилегии. Сега, със своя непогрешим инстинкт и безукорен вкус, той избра елегантни и модерни дрехи. Когато излезе от пробната, продавачката възкликна:

— Но, аз ви познавам!

— Съмнявам се — отговори хладно Патрик, въпреки че сърцето му заби бясно. Той знаеше, че сега изглежда както през онова време. Тогава беше част от претенциозните клубове, които организираха представителни състезания. Сега беше добре дегизиран в док и каубойски ботуши. Но ако действително тази жена го беше разпознала?

— Не, сигурна съм. — Тя се засмя свенливо и после съобщи триумфиращо: — Вие сте модел на Келвин Клайн, нали? Видях ви на последната реклама.

 

 

Докато се обличаше за партито в нейна чест, Кейси се гледаше в огледалото. Зашеметяващото произведение на Касини беше пълна грешка. Лъскавата тясна рокля излагаше на показ ужасно бледите й ръце. Някога внимателно поддържаният й тен беше изчезнал. Кожата сега беше безцветна, въпреки лятното слънце в Саутхемптън. Тогава през деня беше учила, за да може да прекарва нощите с Патрик. Това беше лято на лунната, а не на слънчевата светлина. А как само обичаше Патрик белотата на гладката й кожа!

Вероятно той щеше да каже, че роклята е великолепна. Е, да, контрастът със златистото сигурно беше зашеметяващ.

Тази вечер, сред най-богатите и влиятелни мъже и жени от Ню Йорк, от Кейси Инглиш се очакваше да бъде очарователна и вълшебна. Да изговаря подбрани изрази, да пленява, да побеждава. Цялата вечер тя щеше да бъде на палци. Щеше да изпълнява грациозно па дьо дьо при всеки разговор.

Но тя не искаше да зашеметява! Не беше и сигурна, че някога въобще ще може да го направи.

Кейси се намръщи. Роклята беше символ на блясъка, който вече не й принадлежеше. Реши, че за тази вечер й е нужен символ на новата Кейси. Символ на любовта им с Патрик.

Щеше да пусне косата си, както я беше носила цяло лято. Щеше да завие полски цветя в нея, както Патрик често беше правил на тяхната поляна. Цялата погълната от тръпките на желание при докосването му, тя не беше обърнала внимание как точно го върши. Беше забелязала как изглежда часове след любовната нощ — ефектно кълбо от коси и венчелистчета.

Тази вечер непременно щеше да вплете цветя в косата си. Така Патрик щеше да бъде с нея.

Но Кейси не можеше да ги закрепи. Докато силните и нежни пръсти на Патрик бяха извайвали произведение на изкуството от цветя и къдрици, нейните бяха несръчни. Цветовете се отпускаха и падаха или се показваха повече стръкове. Въпреки че се опитваше отново и отново, тя не успяваше да се оправи.

А ставаше вече късно. Закъсняваше.

Накрая, разстроена, Кейси грабна дългата си буйна коса и пръстите й, непохватни с полските цветя, сега я завъртяха в гладка и богата вихрушка. Превърнаха я в елегантна корона от тежко злато.

В този момент ръцете принадлежаха на предишната Кейси. Те бяха привикнали да контролират уверено. Предишната Кейси не беше се върнала съвсем, но в този момент й беше нужна.

Когато летеше бясно със спортния си мерцедес към клуба, закъдето беше закъсняла почти с час, тя говореше на разтуптяното си сърце: „Просто бъди такава, каквато си. Покажи новата си същност. Бъди тази Кейси, която харесваш, а Патрик обича. Но ако мога да бъда себе си единствено с Патрик?“.