Сара Джио
Теменужки през март (6)

Шеста глава

— Майка ти се обади снощи — каза Бий на масата на закуска, скрила глава зад „Сиатъл Таймс“. Лицето й беше безизразно, както винаги, когато говореше за майка ми.

— Мама се е обадила… тук? — попитах, докато мажех обилно количество масло върху препечената си филийка. — Странно. Как е разбрала къде съм?

С майка ми не бяхме близки, не и в традиционния смисъл. Чувахме се по телефона, разбира се, и достатъчно често ходех при нея и баща ми в Портланд, но винаги част от нея изглеждаше далечна и затворена. Връзката ни беше белязана от неизказано неодобрение, което никога не можах да разбера. Беше почти съкрушена, когато избрах творческото писане като специалност в колежа.

— Писането е толкова нерадостен път — каза тя. — Наистина ли искаш да си причиниш това?

Тогава нехайно свих рамене. Какво знаеше майка ми за литературния живот? Да, думите й ме преследваха през годините и не ми даваха мира, докато не започнах да се питам дали не е права.

Докато се борех с цензурата на майка си, естествената й връзка с Даниел, която е с две години по-малка от мен, не оставаше незабелязана. Когато се сгодих за Джоел, я попитах дали мога да сложа воала на баба Джейн на сватбата си, онзи, който бях прихващала с фиби за косата си, издокарвайки се като булка, стотици пъти като дете. Но вместо да ми даде благословия, мама поклати глава.

— Не, не мисля, че този воал подхожда на лицето ти — възрази тя. — Освен това е скъсан.

Страдах още повече три години по-късно, когато Даниел премина по пътеката между гостите с дантеления воал, идеално зашит и изгладен.

— Обадила се в апартамента ти и приятелката ти й казала, че те няма — каза Бий. Долових онзи тон, който издаваше задоволство от факта, че майка ми стои настрана от живота ми.

— Каза ли дали е важно?

— Не — отвърна тя и прелисти вестника си. — Иска само да й се обадиш, когато можеш.

— Добре — казах аз и отпих глътка кафе. Замълчах и отново вдигнах поглед. — Бий, какъв е проблемът между теб и майка ми?

Очите й се отвориха широко. Явно я хванах неподготвена. Все пак никога преди не бях я питала за семейни въпроси. Това беше нова територия и за двете ни, но имаше нещо в мястото, където се намирах, и онова, което бях преживяла, което ме караше да се чувствам по-смела.

Тя остави вестника.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, долавях някакво напрежение през годините — казах аз. — Винаги съм се питала защо двете не се харесвате.

— Искрено обичам майка ти, винаги съм я обичала.

Смръщих нос.

— Просто не се връзва — казах. — Тогава защо почти не си говорите?

Бий въздъхна.

— Това е дълга история.

— Тогава ще се задоволя с кратката версия — казах аз, наведох се към нея и преплетох пръсти в скута си.

Бий кимна.

— Майка ти ми гостуваше като малка — заговори тя. — И ми беше приятно. Както и на чичо ти Бил. Но една година нещата се промениха.

— За какво говориш?

— Е — каза Бий, внимателно подбирайки думите си, — майка ти започна да задава въпроси за семейството си.

— Какво за семейството й?

— Искаше да знае за майка си.

— Баба Джейн?

Бий погледна през прозореца към водата. Баба Джейн бе починала преди десетина години. Дядо беше съсипан, както и майка ми, въпреки че бе имала сложна връзка с майка си. Аз бях останала малко безразлична към кончината на баба, колкото и ужасно да звучи. Не че не беше добра с мен. Всяка година на рождения ми ден, дори след като завърших колеж, ми изпращаше картичка с пожелания, написани с най-красивия калиграфски почерк — толкова изящен, че ми беше нужна помощта на татко, за да го разчета. Нареждаше снимки на мен и сестра ми над камината. И все пак нещо липсваше у баба Джейн. Нещо, което никога не успявах да назова.

С дядо ми напуснали острова, докато майка ми била малка, и се преместили в Ричланд, град в Източен Вашингтон, интересен колкото порция броколи. Веднъж дочух Бий да казва на чичо Бил, че са се „крили“ там твърде много години, че баба Джейн не позволявала на дядо да се връща у дома, на острова.

Всяка година им гостувахме в Ричланд за Коледа, но никога не отивах там с желание. Обичах дядо си, но баба ми… Е, у нея просто имаше нещо неестествено, което дори дете можеше да долови — погледите, които скришом хвърляше към мен на масата на вечеря, или начинът, по който ме гледаше, като говоря. Веднъж, когато бях на единадесет, родителите ни оставиха двете със сестра ми в Ричланд за уикенда, докато те бяха на екскурзия. Баба ни даде кашон със свои стари дрехи от четиридесетте и разбира се, ние с Даниел бяхме въодушевени от възможността да си поиграем, издокарвайки се с тях. Но когато облякох една червена рокля с дантела на корсажа, баба ме погледна ужасено. Все още я виждам как поклаща глава, застанала на прага на хола.

— Червеното не е твоят цвят — каза тя.

Почувствах се засрамена и объркана. Свалих белите ръкавици от ръцете си и разкопчах бижутата на шията си, полагайки усилия да преглътна сълзите.

Тогава баба пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Знаеш ли от какво имаш нужда? — попита тя.

— От какво? — заподсмърчах.

— От нова коса.

Даниел изпищя.

— Прическа! Направи й прическа!

Баба се усмихна.

— Не, не просто прическа. Емили се нуждае от нов цвят. — Повдигна брадичката ми и кимна. — Да, винаги съм си те представяла като брюнетка.

Сковано последвах баба в банята, където извади кутия боя за коса и ме накара да седна на ръба на ваната.

— Стой мирно — каза тя, докато разресваше косата ми на път и слагаше черна паста с мирис на амоняк. Два часа по-късно русите ми кичури бяха толкова тъмни, че заплаках, когато се погледнах в огледалото.

Потръпнах при този спомен.

— Ти си отраснала с баба Джейн, нали, Бий?

— Да — каза тя. — И с дядо ти. Тук, на острова.

— Какво си казала на мама за баба, което я е отблъснало така?

Бий изглеждаше потънала в размисъл.

— Като млада майка тя се зае с много амбициозен проект. Когато усилията й не доведоха до никакъв успех, реши, че не желае повече да бъде част от семейството, поне не както досега. Престана да идва на острова. Видях я отново едва след осем години. Беше, когато ти се роди. Отидох с колата до Портланд, за да те видя в болницата, но майка ти вече не беше същата.

Бий отново се замисли, увлечена в спомени, но бързо я върнах обратно.

— Как така не беше същата?

Тя сви рамене.

— Не зная как иначе да го опиша, освен да кажа, че сякаш някой бе изсмукал живота от нея — каза Бий. — Виждах го в очите й. Беше се променила.

Поклатих глава объркана. В онзи момент ми се искаше да можех да поговоря с дядо си. От години живееше в старчески дом в Споукейн и изпитах дълбоко угризение, когато осъзнах, че не съм го посещавала от две години. Последния път, когато майка ми пътува до там, каза, че не я е познал — собствената си дъщеря. Каза, че не преставал да я нарича с друго име и казал нещо, което я разплакало. Въпреки това внезапно ме обзе желание да го видя.

— Бий — плахо казах, — с какъв проект се беше захванала майка ми?

Поклати глава.

— След като майка ти се отчужди от нас, Бил ме накара никога вече да не говоря за това, заради нея и заради всички ни.

Смръщих вежди.

— Значи няма да ми кажеш?

Решително преплете пръсти.

— Съжалявам, скъпа. Всичко това е минало.

— Само се опитвам да разбера — казах аз, усещайки как лицето ми пламва от разочарование. — Всички онези години, всички онези лета, когато ти гостувахме, значи, затова мама почти не ти говореше?

— Всъщност вече не зная — каза Бий. — Всички се променят. Но тя продължи да ви води тук. Винаги ще й бъда благодарна за това. Знаеше колко ви харесва да прекарвате летата на острова, както и на нея някога. И колкото и силно негодувание да изпитваше срещу мен, мисля, че успяваше да го загърби заради теб и Даниел.

Въздъхнах и погледнах през прозореца. Заливът изглеждаше гневен, с кипящи вълни и водовъртежи, и морето се плискаше в бетонните стени с такава ярост, че солените пръски стигаха чак до прозорците. Струваше ми се нечестно Бий да пази тези тайни от мен. Мъчително или не, нима не заслужавах да узная семейната история, за която бе заговорила?

— Съжалявам, скъпа — каза тя и ме потупа по рамото.

Извърнах глава с въздишка. Бий беше упорита жена и отдавна се бях научила да обръщам внимание на намеците й и да не обсъждам доста теми.

Кимна на себе си, сякаш си спомни нещо — може би нещо смущаващо. Вгледах се в лицето й, надявайки се нещо да ми подскаже какво таи. Дълбоките бръчки, които се кръстосваха на челото й, се открояваха още повече на светлината от прозореца. Напомниха ми за нещо, което често забравям: Бий беше стара. Много стара. И за първи път за мен беше очевидно, че леля ми носи някакво тежко бреме на плещите си — нещо определено я терзаеше, и се боях, че е нещо мрачно.

 

 

Бях казала на Бий, че отивам на плажа, за да прекарам малко време в тишина. Онова, което премълчах, беше, че взех дневника със себе си. Разходих се по брега, докато намерих дънер, на който да се облегна — не беше удобен като диван, но около него растяха достатъчно пясъчни треви, за да наместя гърба си на меко.

Усетих хладния бриз върху кожата си, закопчах копчето на пуловера си и отворих на страницата, до която бях стигнала, нетърпелива отново да се вглъбя в историята, но точно тогава телефонът ми звънна. Погледнах дисплея и видях, че е Анабел.

— Добре — каза тя, — предположих, че или си се впуснала в шеметни островни флиртове, или си предала богу дух.

— Жива и здрава — казах аз. — Извинявай, че не ти се обадих. Мисля, че съм погълната от нещата тук.

— Под „неща“ същества от мъжки пол ли имаш предвид?

Засмях се.

— Е, донякъде.

— За бога, Емили, разкажи ми всичко!

Казах й за Грег и за Джак.

— Доволна съм, че нито веднъж не спомена за Джоел — отбеляза тя.

Сърцето ми се сви, както винаги, когато някой спомене името му.

— Защо трябваше да кажеш това?

— Кое?

— Защо трябваше да го споменаваш?

— Съжалявам, Ем. Е, добре, да сменим темата: как вървят нещата там?

Въздъхнах.

— Чудесно. Има нещо в това място.

Чайките размахваха криле и крещяха над главата ми и се запитах дали Анабел ги чува.

— Знаех, че ще бъде по-добре от Канкун — каза тя.

— Права беше. Точно това ми беше нужно.

Казах й за целувката с Грег снощи на плажа и тя заскимтя.

— И защо не ми се обади в три през нощта, за да ми кажеш тази новина?

— Защото щеше да ми се развикаш, че съм те събудила.

— Да, щях — каза Анабел. — Все пак бих искала да узная.

— Добре — отвърнах. — След следващата целувка, ако има такава, ще ти звънна.

— Да — отвърна тя. — И ще искам подробности.

— Остават ти още три седмици тук, нали?

Струваше ми се твърде кратко време. Изведнъж се почувствах като дете, което изпада в паника, когато започне да вижда рекламите Отново на училище по телевизията през юли. Не знаят ли, че училището започва след цели два месеца?

— Трябва да стигна до много отговори, преди да се прибера у дома — казах аз.

— Ще успееш — увери ме тя. — Зная.

— Не съм сигурна, честно казано. Имам чувството, че тук става нещо голямо, нещо, свързано с леля ми и семейството ми. Семейна тайна. А и освен всичко друго, намерих един дневник в стаята за гости.

— Дневник?

Явно бе заинтригувана.

— Дневник, написан през 1943-та, или може би начало на роман. Не съм напълно сигурна. Честно казано, чувствам се странно, докато го чета. Но имам натрапчивото чувство, че трябва да го прочета, че е имало важна причина да го открия. Странно, нали?

— Не — бързо отговори Анабел. — Никак не е странно. Веднъж намерих дневника на майка си от гимназията и го прочетох от началото до края. Узнах повече за майка си през онези часове, докато го четях под завивките с фенерче, отколкото за тридесет и трите години, откакто я познавам. — Замълча за миг. — Кой казваш, че го е написал? Бий?

— Това е странното — казах. — Не зная. Но не съм била така погълната от книга от години.

— Тогава може би ти е било писано да я прочетеш — каза Анабел. — Почакай, не каза ли, че утре вечер имаш среща с… как се казваше?

— Да, е, ще вечерям с Джак в дома му — отвърнах. — Предполагам, че би могло да се нарече среща.

— Емили, когато мъж готви за жена, това е среща.

— Добре, може би имаш право. А при теб? Някакъв напредък с Ивън?

— Нищо — каза тя. — Мисля, че всичко е обречено. Търпеливо ще чакам своя Едуард.

И двете знаехме, че според проучванията на Анабел Едуард е името на най-надеждния съпруг с най-дългогодишен брак.

— Впрочем, Анабел — казах аз, — просто съм любопитна, какво сочат проучванията ти за името Елиът?

— Защо? Да не би да е мистериозен ерген номер три?

Засмях се.

— Не, не, просто познавам човек с това име тук и се питах.

Чух как се засуети около бюрото си.

— А, ето го — каза тя. — Елиът… Ау, много добро име. Средна продължителност на брака четиридесет и две години. Не надминава Едуард, с четиридесет и четири, но и Елиът е страхотно.

— Благодаря — казах с усмивка. Когато затворих телефона, осъзнах, че бях забравила да попитам за имената Джак и Грег. Но по някаква причина това не беше толкова важно за мен, колкото името Елиът. Исках да узная заради Естер. И бях сигурна, че този отговор би я зарадвал.

Боби се прибра в девет без десет, както беше казал. Винаги беше точен. Свали синьото си сако, закачи го в гардероба и дойде в кухнята да ме поздрави с целувка.

— Липсваше ми — каза той.

Винаги казваше това.

Стоплих вечерята му и седнах с него на масата, гледах как загребва храна и слушах подробностите за деня му.

Така минаваха всичките ни вечери.

След това си легнахме и понеже беше сряда, Боби се обърна към мен и развърза корсажа на нощницата ми. Винаги искаше да правим любов в сряда. Но тази нощ не бях напрегната, не броях до шестдесет, молейки се да свърши по-скоро. Вместо това затворих очи и си представих, че съм с Елиът.

Три години преди да се омъжа за Боби, бях сгодена за Елиът и известно време светът беше съвършен. Спомням си колко хладен беше денят на мидения фест. Тогава не знаех, но това вещаеше началото на края.

Франсис, едната от най-добрите ми приятелки, предложи да нося ръкавици. Но другата ми най-добра приятелка Роуз се обади в моя защита:

— И да скрие този пръстен? — каза тя. — Глупости. Такъв пръстен не бива да остава скрит. За нищо на света.

Засмяхме се, оправихме прическите и напудрихме носовете си. Час по-късно тръгнахме под ръка за събитието на сезона, което извеждаше всеки мъж, жена, бебе и дете на плажа в Ийгъл Харбър. Брегът беше осеян с маси за пикник и лагерни огньове и прясно наловените миди и раци се печаха до казани с прясна супа с морски дарове.

На плажа над главите ни висяха жици с малки бели лампички и по традиция, както при всяко голямо печене на миди на острова, имаше музика и танци. Трите нададохме радостни викове, когато „Лунната серенада“, любимият ни запис на Глен Милър, зазвуча от високоговорителите. Започнах да се поклащам в такт с музиката и усетих как силните ръце на Елиът ме обгърнаха изотзад. Целуна ме по шията.

— Здравей, любов моя — прошепна той и ме поведе към дансинга. Телата ни се движеха в синхрон, а луната светеше над нас.

Когато песента свърши, отидохме до пейката, където Франсис седеше сама.

— Къде е Роуз? — попитах.

Франсис сви рамене.

— Може би търси Уил.

Долових тъга в гласа й, пуснах ръката на Елиът и посегнах към нейната.

— Хайде, момичета, да се позабавляваме — каза Елиът. — Подаде ръце на двете ни и послушно тръгнахме с него. Настроението на Франсис веднага се оправи.

Уил и Роуз дойдоха при нас на одеялото, което Елиът беше постлал на плажа. Пиехме бира, хапвахме миди от метални купички и се наслаждавахме на красотата на прохладната звездна нощ.

Елиът пъхна ръка в тъмнозелената си раница и извади фотоапарата си, засуети се със светкавицата за секунда, преди да ми даде знак да погледна напред.

— Не искам никога да те забравя такава, каквато изглеждаш тази вечер — каза той и щракна веднъж, два пъти, три пъти. Елиът никога не се разделяше с фотоапарата си. Можеше да улови всяка сцена в черно-бяло изображение с яснота, която би смаяла всеки.

Като се връщам назад, ми се ще да не бях оставяла Елиът да си тръгне онази вечер. Иска ми се времето да беше спряло. Но малко преди десет той се обърна към мен и каза:

— Трябва да отида в Сиатъл тази вечер. Имам важна работа. Ще се видим ли утре вечер?

Не исках да тръгва, но кимнах и го целунах.

— Обичам те — казах и се порадвах на мига още малко, преди той да се изправи, да изтупа пясъка от крачолите си и да тръгне към дока за ферибота, подсвирквайки си, както винаги.

Следващата сутрин с Франсис и Роуз хванахме ранния ферибот за Сиатъл да пообикаляме из магазините. Роуз искаше да отиде във „Фредерик и Нелсън“ да си купи рокля, която видяла в най-новия брой на „Вог“. Франсис имаше нужда от нови обувки. Аз просто се радвах да напусна острова. Обичах да бъда в града. Сигурно стотици пъти съм казвала на Елиът, че мечтая за голям апартамент в центъра с прозорци с изглед към залива. Щях да боядисам стените в бледолилаво, а пердетата щяха да бъдат кремави с малки релси над прозорците, също като в списанията.

Тогава, докато вървяхме по тротоара на Марион стрийт пред хотел „Ландон Парк“ — голяма тухлена сграда с две огромни колони отпред, видях Елиът. Беше с някого, но едва след няколко секунди, когато уличното движение намаля, видях с кого. Жената беше руса и висока почти колкото него. Видях как обви ръце около нея в прегръдка, която продължи цяла вечност. Бях достатъчно близо, за да чуя разговора им, е, поне част от него, но това ми беше достатъчно.

— Ето ключа от апартамента — каза тя и му подаде нещо, което Елиът веднага сложи в джоба си.

Намигна й, при което през тялото ми преминаха хладни тръпки. Познавах това намигване.

— Ще се видим ли довечера? — попита той.

Шумът на преминаващ камион заглуши отговора й.

Тогава той й помогна да се качи в такси и помаха, когато колата потегли.

„Ще се видим ли довечера?“ Изведнъж се сетих за романа, който бях прочела преди години. Никога досега героиня от книга не ми бе говорила както Джейн от „Години на благочестие“.

Широко отворих очи. „Години на благочестие“! Поклатих глава с изумление, преди да дочета страницата.

Фактът, че Джейн, омъжена за Стивън, бе копняла за друг мъж и бе стигнала твърде далеч, за да изживее любовните страсти, безспорно нарушавайки брачните си клетви, беше накарал майка ми да нарече книгата „боклук“. Казах й, че е спечелила награда „Пулицър“ и че учителят ми по английска литература я е препоръчал, но беше безполезно. Според нея такива романи били пълни с измамни, опасни идеи за една млада жена и се наложи да я държа скрита под дюшека си.

Докато стоях там, на тротоара, в онзи ден всичко изведнъж изплува: историята на Джейн, сега толкова мъчително преплетена с моята. Долових нежност в гласа на Елиът, когато говореше на онази жена. Замислих се за връзките, които ни свързват, обетите, които даваме и нарушаваме. Щом Джейн можеше да даде ръката си на Стивън и да продължава да обича друг, значи Елиът можеше да даде своята дума на мен, а да желае друга. Беше възможно. Изглеждаше поетично в историята — любовта на Джейн към Андре и към Джими, любов на средна възраст — но сега, когато видях това да се разиграва пред очите ми, като страничен наблюдател, за мен беше просто неприемливо. Можеше ли човек да не обича някого цяла вечност? Можеше ли човек да не удържи на обещанието си? Елиът можеше да има всяка жена, която пожелае, но до този момент бях вярвала, че желае само мен. Никога не бях изпадала в подобна заблуда.

Писмото. Спомних си озадачаващото писмо, което Джейн бе получила от Андре години след обяснението му в любов. Всичко това беше в историята, с трагични подробности. Той бе разбил сърцето й с решението си да замине за Италия, вместо да се върне в Чикаго за нея. Затова бе приела да се омъжи за Стивън — действие, което завинаги бе променило траекторията на живота им. Затова му бе написала онова студено, рязко писмо малко преди да избухне войната, унищожавайки всяко бъдеще пред любовта им, макар че тази любов е продължавала да тлее в сърцето й през следващите години.

„Когато убиваш нещо, бе казала Джейн, убиваш го бързо.“

И въпреки всичко в онзи момент знаех какво трябва да направя.

Роуз и Франсис стояха до мен мълчаливи, всяка от двете хванала ръката ми, за опора или за да ме спре да не се втурна през улицата, или и двете. Но аз се отскубнах от ръцете им и побягнах, без да ме е грижа, че може да ме блъсне кола, натам, където Елиът стоеше пред автомат за вестници.

Свалих пръстена, онзи, който ми бе дал преди месец, с огромния диамант с форма на круша между два червени рубина, от лявата си ръка. Беше твърде скъп и му го бях казала, но той искаше да имам най-хубавия, дори ако това означава да живее в дългове до края на живота си, което мисля, че вече беше факт. Не че сега имаше значение, не и след като го бях видяла тук с друга жена и го бях чула да изрича онези издайнически думи.

— Здравей, Елиът — студено казах аз, когато пресякох и излязох от другата страна на Марион стрийт.

Изглеждаше едновременно стреснат и нехаен, сякаш имаше всичко и нищо за криене. Бузите ми пламнаха.

— Как можа?

Израз на озадачение помрачи лицето му, след това поклати глава.

— Не, не, останала си с погрешно впечатление — каза той. — Тя е само приятелка.

— Приятелка? — казах. — Тогава защо излъга и каза, че ще пътуваш по работа? Това определено не е работа.

Елиът сведе поглед към краката си.

— Просто стара приятелка, Естер. Кълна се.

Здраво стиснах медальона си. Беше златна морска звезда, висяща на семпла верижка. Бях я спечелила на уличния събор преди години и бе станала мой талисман. В този миг се нуждаех от всичкия късмет на света, защото знаех, че лъже. Бях видяла как го гледаше, флиртуването й, прегръдката. Ръцете му бяха ниско на талията й. Беше повече от приятелка. Всяка глупачка би разбрала.

Съжалявах за онова, което щях да направя, още преди да го направя, но въпреки това не се отказах. Стиснах пръстена на ръката си в силно свит юмрук и го хвърлих далече колкото можех на паважа. И двамата гледахме, докато заподскача и се търкулна — право във водопроводната шахта.

— Всичко свърши — казах. — Моля те, не смей дори да ми говориш повече. Не мисля, че бих го понесла.

Видях Роуз и Франсис да гледат с ужас от другата страна на улицата. Стори ми се херкулесово усилие да се придвижа обратно до тях, далеч от Елиът. Защото, както навярно разбирате, знаех, че все повече се отдалечавам от живота ни заедно.

— Почакай, Естер! — чух го да вика от отсрещния тротоар през движението. — Почакай, нека ти обясня! Не си тръгвай така!

Но си наложих да продължавам да вървя. Трябваше. Просто трябваше.