Сара Джио
Теменужки през март (16)

Шестнадесета глава

Шестнадесети март

Събудих се рано сутринта, много по-рано, отколкото можеше да се очаква, след като будувах половината нощ, питайки се дали в къщата не витае призрак. Когато телефонът звънна малко след осем, едва не получих сърдечен удар.

— Ало? — казах.

Беше мъжки глас, плътен и леко дрезгав… глас на човек в напреднала възраст, който не звучеше познато.

— Кой се обажда? — попитах. Винаги ми се е струвало изнервящо онзи, който се обажда, да пита коя съм, преди самият той да се представи. Е, не толкова изнервящо, а ужасно неуважително.

— Търся госпожица Емили Уилсън — каза той.

— Разговаряте с нея. А вие сте…?

Прочисти гласа си:

— Елиът Хартли.

Едва не изпуснах телефона. Но стиснах слушалката като спасителна сламка, сякаш се страхувах, че ако я пусна, той отново ще изчезне между страниците на книгата и ще остане там завинаги.

— Да — казах. — Емили е на телефона.

— Не искам да ви безпокоя, но…

— Не, не — прекъснах го, — нищо подобно.

— Добре — каза той. — Обаждам се да ви попитам дали можем да се срещнем. Бих искал да поговоря с вас лично.

Как ме е открил? И къде се намира? А дали Естер все още е жива? Дали по някакъв начин е узнал, че чета книгата й? Дали Ивлин му е казала?

Стори ми се неуместно да му задавам тези въпроси по телефона.

— Добре — казах. — Искам да кажа, бих се радвала. Надявах се пътищата ни да се пресекат.

— Възможно ли е да се видим днес? — попита той. — Има някои неща, които много искам да обсъдя с вас.

— Да — бързо отговорих.

Даде ми адрес в Сиатъл.

— Ще хвана следващия ферибот — казах аз.

— Емили, почакай. Знаеш кой съм, нали?

— Да, Елиът. Ти си мъжът, когото баба ми е обичала.

 

 

Таксито ме остави до терминала на ферибота и едва преди да се кача, се сетих, че не съм се обадила на Джак да го предупредя, че днес няма да мога да отида с него при дядо му. Но след онова, което бях чула по телефона предишната вечер, вече нямаше значение.

На ферибота дълго мислих за Естер. Може би просто е избягала? Но в такъв случай къде е? А ако не е така, ако смъртта й… — преглътнах, — ако смъртта й е била насилствена, защо никой не е намерил тялото?

Прехвърлих списъка на хората в живота на Естер. Дядо ми определено имаше мотив: гняв, отмъщение, ревност може би. Но както и да преподреждах уликите, реших, че няма начин той да го е извършил. А бебето, вероятно майка ми? Нима я е оставил сама, когато е хукнал да гони Естер? Изглеждаше малко вероятно, но не и невъзможно.

Франсис и Роуз бяха извън подозрение, а може би не. Имаше нещо обезпокоително в отношенията между Естер и Франсис накрая и в онази последна нощ, когато Естер бе видяла Франсис с Елиът — може би нещо ужасно се бе случило там, под лунната светлина. Да не би Франсис да е превъртяла?, питах се аз.

Фериботът пристигна в Сиатъл и аз се слях с тълпата пътници, бързащи да стъпят на твърда земя. А когато слязох, усетих свиване под лъжичката, защото знаех, че съм с крачка по-близо до Елиът.

Повиках такси и казах адреса на шофьора. Елиът бе казал, че домът за възрастни хора „Кралица Анна“ е близо до центъра, и наистина бе така. След по-малко от пет минути платих и застанах пред входа на сградата. Кварталът бе недалеч от мястото, където Грег ме водеше понякога през лятото. За първи път ме бе почерпил с капучино в кафене на една пряка оттук.

— Идвам при господин Елиът Хартли — казах на мъжа, който седеше на рецепцията във фоайето.

Той се наведе над регистъра и ме изгледа с недоумение.

— Съжалявам, госпожо, тук няма човек с това име.

По дланите ми изби пот и сърцето ми започна да бие по-бързо.

— Какво искате да кажете? Сигурно има някаква грешка. Преди малко разговарях с него и каза, че живее тук, в… — Замълчах и погледнах номера на стаята, който бях записала на листче хартия. — Стая 308.

Мъжът само сви рамене.

— Иска ми се да можех да ви помогна — каза той. — Но името не е в списъка.

Да не би някой да си прави жестока шега с мен? запитах се аз.

— Почакайте — казах аз. Все още отказвах да се предам. — Бихте ли проверили още веднъж?

В този момент иззад преградата се показа една жена.

— Ед — каза тя, — някакъв проблем ли има?

Мъжът отново сви рамене.

— Госпожицата търси човек, който не е настанен тук.

Жената дойде до рецепцията и ме изгледа въпросително.

— Кого търсиш, скъпа?

— Казва се Елиът Хартли — отвърнах.

— Добре, нека проверя. — Взе регистъра от ръцете на Ед и се взира в него няколко секунди, след което смръщи вежди. — Ох — каза тя, — ето го проблема! Някой отново е ровил в Ексел файла ми. Въвели са това неправилно. И последната страница липсва. Сигурно все още е в принтера.

Въздъхнах с облекчение, че все още има надежда.

— Ще ви бъда благодарна, ако проверите — казах аз.

Върна се след секунди с лист хартия в ръка и широка усмивка.

— Да, тук е — потвърди жената. — Стая 308. Ед е нов тук и все още не познава обитателите по име. Но и на мен господин Хартли не ми говореше нищо, може би защото почти всички тук го наричат Бъд.

— Бъд?

— Една от сестрите се обръща към него с това име и така си остана — каза тя.

— Мога да ви придружа до апартамента му, ако желаете — каза Ед, навярно защото се чувстваше виновен за грешката.

— Чудесно.

Тръгнахме по дълъг коридор, в края на който имаше асансьор. Ед натисна бутон 3 и старият асансьор се понесе, потраквайки, към третия етаж. Когато вратата се отвори, той излезе, а аз не помръднах от мястото си.

— Госпожо, това е вашият етаж.

— Зная — казах. — Просто съм малко нервна.

Изглеждаше озадачен.

— Защо сте нервна преди среща с дядо си?

Поклатих глава и плахо запристъпвах по третия етаж, сякаш криеше някаква опасност. В коридора се носеше мирис на стари книги и загоряло печено.

— Не ми е дядо, но мисля, че е могъл да бъде.

Ед отново сви рамене, както и долу. Предположих, че ме смята за луда. По дяволите, самата аз се питах дали не съм луда.

— Триста и осем — посочи той вратата. — Късмет.

Постоях малко пред апартамент 308 и не се решавах да почукам. Мислех само за това, че се намирам тук, пред прага на Елиът Хартли. Как ли изглежда? Затворих очи за миг и осъзнах, че през цялото време, докато четях дневника, си представях Елиът с лицето на Джак. Леко потреперих и вдигнах ръка, за да почукам на вратата.

Чух шумолене отвътре и усетих как някой се приближава. Вратата бавно се отвори и на прага застана мъж. Беше красавец, не просто добре изглеждащ за осемдесетгодишен, а истински красив, макар и с оредяващи побелели коси и бръчки по лицето.

— Толкова се радвам, че дойде — каза той. Облегна се на касата и ме погледна с топлите си тъмни очи, както навярно е гледал баба ми. — Още когато те видях на погребението, разбрах, че си нейна внучка — каза той. — Не беше нужно Джак да ми казва коя си. Знаех.

Лицето ми пламна. Разбира се, Елиът беше дядото на Джак. Как не бях направила връзката? Толкова бе странно, прекрасно и смущаващо.

— Приликата е удивителна — каза той и замълча за няколко секунди. — Сякаш гледам нея.

Смутено се усмихнах, но не казах нищо.

— Стига съм те държал тук — каза той. — Заповядай.

Апартаментът му беше малък и чист. Имаше кухненски бокс и трапезария до хола, в който едва се побираха малък диван и два стола. Зад ъгъл бяха спалнята и банята.

— Чувствай се като у дома си — каза той и посочи стола до прозореца.

Вместо това пристъпих към стена с множество снимки в рамки, главно бебешки снимки и семейни портрети, но вниманието ми бе привлечено от черно-бяла сватбена снимка на Елиът и съпругата му. Младоженката очевидно не беше Естер.

— Жена ти — казах. — Жива ли е все още?

Поклати глава.

— Почина преди единадесет години.

Не долових нищо в гласа му, което да издава, че е държал на нея или че му липсва, но това все пак беше просто въпрос и той просто бе отбелязал един факт.

— Сигурно се питаш дали съм я обичал — каза Елиът, — съпругата ми. Дали съм я обичал като баба ти.

Точно това се питах, но не дръзвах да попитам.

Той кимна.

— Обичах Лилиан, наистина. Но с нея беше различно. Беше моя спътница. Баба ти беше сродната ми душа.

Струваше ми се нередно, дори кощунствено да говори за покойна съпруга по този начин. Запитах се дали Лилиан е приела факта, че е на второ място, след спомена за Естер. Ако не бях прочела дневника и не бях видяла с очите си колко силна е била тази любов, предполагам, че нямаше да разбера.

Преди да седна, нещо на етажерката за книги привлече погледа ми. Между Библията и роман на Том Кланси беше притисната една книга с тъмносин гръб. Сърцето ми се разтуптя, когато протегнах ръка към рафта.

— Имаш ли нещо против? — попитах аз и погледнах назад към Елиът за позволение.

— Не — отвърна той.

Знаех, че е „Години на благочестие“, още преди да видя златистите букви на заглавието на гърба.

— Тя обожаваше тази книга — каза Елиът и гласът му прозвуча някак далечно. — След… след всичко, което се случи, я препрочетох много пъти. Мислех си, че ако успея да разбера героите, може би ще разбера Естер. — Въздъхна. — Но накрая всичко започна да става смътно, както когато човек е прочел една история твърде много пъти за един живот.

— Елиът — казах аз и седнах на дивана. — Какво се случи? Какво всъщност се случи с баба ми?

— Зная, че искаш да разбереш — каза той. — И затова пожела да дойдеш тук днес. — Стана и тръгна към кухнята.

— Чай?

— Да — казах.

Наля вода в една от онези електрически кани и я включи в контакта.

— Нека започна с това, че никой не можеше да разубеди баба ти за нищо. Беше страстна и със силна воля. Решителна. Науми ли си нещо, край.

Изправих гръб на стола си. Помислих си за Джак за част от секундата и се запитах дали не съм преценила погрешно сценария миналата вечер. Дали не направих прибързано заключение като Естер? Дали не съм генетично предразположена да повторя историята?

— Бяхме сгодени — продължи Елиът, — баба ти и аз. Бях живял в лишения и бях пестил, за да й купя онзи пръстен. Но стана недоразумение. Тя си помисли, че се виждам с друга жена в Сиатъл.

— Имаше ли нещо вярно?

Изглеждаше потресен.

— Абсолютно нищо. Жената, с която ме видя, беше стара приятелка, собственик на апартамент в града. Самата тя беше сгодена и щеше да ми го продаде на цена, доста по-ниска от пазарната. Баба ти винаги бе искала апартамент на Марион стрийт, с големи прозорци и кухненски асансьор. Беше прекрасно жилище. Исках да я изненадам в деня на сватбата ни, но тя ми нанесе съкрушителен удар.

— Защо не й обясни? Защо не й каза за изненадата?

— Опитах — отвърна той. — Но нямаше начин човек да вразуми Естер.

Спомних си онази сцена в книгата, гнева в гласа на Естер. Отчаянието в очите й, докато бе стояла на тротоара — поне както си го представях.

— Значи, тя развали годежа ви и край?

— Да, общо взето.

Изглеждаше сломен, сякаш раната все още не беше зараснала и дори след шестдесет и пет години не можеше да проумее какво се е объркало и защо, дали би могъл да постъпи различно и да промени хода на събитията.

— И се омъжи за друг?

— Да — потвърди той и сведе поглед към ръцете си, отпуснати една върху друга в скута му. — Дълго време й бях сърдит и я накарах да си плати. Излизах с половината жени в Сиатъл и ги водех на острова, за да се перча с тях, надявайки се Естер да забележи. Но тя не забеляза и заминах на война. Дори тогава не можех да избягам от нея. Терзаеше сърцето ми в Южния Пасифик. Мислех само за нея и я сънувах. Беше във всяка частица от мен.

— Но си й изпращал писма от фронта, нали?

— Само веднъж — каза той с треперещ от вълнение глас. — Безпокоях се, че съпругът й ще ги намери. Трябваше да й разкрия чувствата си, в случай че не се върна.

— Зная какво се е случило след завръщането ти — казах.

— Така ли?

— Да — отвърнах. — Прочетох историята.

Изглеждаше озадачен.

— Историята на живота й, написана от самата нея в червения й кадифен дневник. Не знаеш ли за него?

— Не — отвърна той. — Но не съм изненадан. Естер винаги пишеше прекрасни разкази. Искаше да стане писателка. Професионална. — Замълча за миг. — Тази история — продължи Елиът, — може ли да я видя?

— Не я нося — казах аз, — но мога да ти изпратя копие.

— Би ли ми я изпратила?

— Разбира се. Не виждам причина да не е искала да я прочетеш. Обичала те е дори след… — Поколебах се, несигурна в намерението си да го разпитам за подробностите от историята. — Може би ще ми помогнеш да разпозная хората в нея.

— Ще се опитам, Естер.

Потръпнах.

— Елиът, нарече ме Естер. Аз съм Емили.

Поклати глава, сякаш с укор към себе си.

— Съжалявам — каза той. — Но всички тези спомени…

— Нищо — отвърнах. — В дневника тя нарича най-добрите си приятелки Франсис и Роуз. Възможно ли е те да са…?

— Роуз е Ивлин — каза Елиът без съмнение. — Не видя ли в програмата за поклонението й? Второто й име е Роуз. По онова време всички я наричаха така.

Кимнах.

— А Франсис е…

— Леля ми — казах. — Тя е леля ми, нали?

— Да — каза той. — Тогава се представяше с кръщелното си име. Много години по-късно започнаха да я наричат Бий.

— Значи, вие с леля ми някога сте били… — Замълчах и се замислих какво съм напът да изрека. — Били сте…?

Знаеше точно какво имам предвид и не направи опит да отхвърли идеята. Следващите няколко мига мълчание, докато събере мислите си, ми разкриха, че има нещо сложно в тяхната история. Започнах да разбирам, в известен смисъл, емоционалното бреме, което леля ми бе носила през всичките тези години; видях го отразено в очите на Елиът.

Въздъхна, сякаш се бе надявал да не засегнем темата за Бий, но сега щеше да се наложи да ми разкаже цялата история.

— За мен никога не е имало друга жена, освен Естер. Всички други бяха само някакъв фон. Но Франсис… — Направи дълга пауза. — Франсис беше различна. Никак не приличаше на Естер и за известно време това беше утеха за мен. Леля ти не беше възнамерявала да се влюбва в мен, нито пък аз в нея. Сто пъти ми каза, че се чувства ужасно заради чувствата, които е започнала да изпитва към бившия приятел на най-добрата си приятелка. Толкова много обичаше баба ти — продължи той и на лицето му се изписа тъга. — И двамата я обичахме. — Замълча и погледна към ръцете си, след това отново вдигна очи към мен. — Леля ти изживяваше с нас радостите и страданията и винаги бе желала само щастието на двама ни с Естер. Беше загърбила собственото си щастие. Такава беше леля ти. Но имаше период…

— Какъв период?

— Когато Естер ми бе казала сбогом, завинаги, както мислех, а леля ти беше там и допуснах да се случат неща, които не биваше да допускам.

Тишината в стаята беше толкова натрапчива, че чувах как пръстите му потъркват наболата му брада.

— Беше нощта, когато тя изчезна — каза той с насълзени очи. — Дошла до къщата на леля ти и ни видяла заедно през прозореца. — Силно стисна очи. — Все още я виждам там. Различавам чертите на лицето й, очите й. Мъката в тях. Очевидно се чувстваше предадена.

— Зная — казах.

— Откъде?

— Всичко е в дневника. — Отидох до стола му и коленичих. — Не се обвинявай — казах аз.

— Как бих могъл? — промълви той през сълзи. — Аз я предадох. Но, повярвай ми, ако имах някаква надежда, че ще дойде при мен, че ще поиска да живее с мен… за нищо на света нямаше да отида там. В онази нощ, в онази ужасна нощ. Нещата щяха да бъдат толкова различни. Но нямахме късмет с времето. Никога не сме имали късмет.

Закри лицето си с ръце.

— Елиът — казах тихо, — трябва да узная какво се случи с нея в онази нощ. — Погледнах към скута си и осъзнах, че ръцете ми са свити в юмруци. — В онази нощ се е случило нещо ужасно, нали, Елиът?

Той кимна.

— Трябва да ми разкажеш — настоях. — Заради Естер.

Наведе глава.

— Елиът — казах аз, — просто отговори на въпроса ми. Случи ли се нещо с нея в онази нощ? Отне ли някой живота й?

Отново закри лицето си.

— Да! — извика той. — Да. Аз бях. Аз и Бий.