Сара Джио
Теменужки през март (15)

Петнадесета глава

Петнадесети март

Все още бях на масата в кухнята, четях вестника и хапвах гофрети, които бях поляла твърде обилно с кленов сироп, когато Бий влезе от градината с бузи, зачервени от хладния въздух, и китка прясно набран градински чай в ръка.

— Добро утро — каза тя.

Бях решила, че тази сутрин е моментът да сваля картите — да й кажа за книгата. Да я попитам какво знае за Естер.

— Бий — казах плахо, — има нещо, за което трябва да поговорим.

Тя остави градинския чай до мивката и пусна водата.

— Да, скъпа?

— Искам да те попитам нещо за някого — казах аз, — за една жена. — Замълчах, за да събера мислите си. — Жена, която е живяла на острова през 1943-та. Казвала се е Естер.

Наблюдавах Бий до мивката. Не вдигна глава, продължи да трие ритмично ръцете си с лавандуловия сапун, който държеше до батерията. Няколко минути преобръща сапуна отново и отново като в транс.

— Бий? — настоях. — Познаваше ли я?

Тя остави сапуна и бавно плъзна пръсти под топлата струя, плакна ги цяла вечност, докато накрая спря водата и ги повдигна срещу светлината.

— Все не мога да намеря ръкавици, които да не пропускат кал под ноктите ми — промърмори Бий.

— Бий — казах, докато излизаше от кухнята, — чу ли какво те попитах?

Хвърли поглед назад към мен, преди да свие по коридора.

— Напомни ми да си купя нови ръкавици следващия път, когато отидем в града, скъпа.

По-късно същата сутрин чух почукване на вратата. Погледнах през прозореца и видях, че е Грег.

— Здравей — невинно каза той. — Извинявай, че идвам, без да се обадя, но просто минавах оттук и… — Замълча и извади нещо от кафявия хартиен плик в ръцете си. Били. Изведнъж се сетих за ученическата любов на Естер и ми хрумна, че чувствата ми към Грег са също като нейните към Били от страниците на дневника.

— Исках да ти дам това — продължи той и ми подаде картонена папка без етикет.

— Какво е? — озадачено попитах.

— Ти прояви интерес към предишната собственица на къщата ми, а снощи, докато разчиствах разни хартии, намерих тези стари книжа. Копирах всичко за теб.

— Грег, невероятно е, че си се сетил — усмихнах се аз. — Благодаря.

— Няма проблем — отвърна той, обърна се към вратата и погледна назад, преди да излезе. — Надявам се да намериш онова, което търсиш тук.

— Аз също — отвърнах.

Отворих папката и прелистих документите. Вътре беше договорът за продажбата на къщата на Грег. Прегледах страниците за най-важните факти: беше построена през 1901-ва и продадена през 1941-ва на жена на име Елза Хартли. „Хартли, помислих си, това е фамилията на Елиът. Дали е била негова съпруга? Дали любовта между Елиът и Естер е останала неосъществена?“

Обърнах на следващата страница и видях, че жилището не е било продавано отново до 1998-а, когато го е купил Грег. А името на продавача беше Уилям Милър. Бях разочарована. Тогава какво се бе случило с Елза Хартли?

Изтичах до вратата и видях колата на Грег да потегля по дългата алея.

— Почакай! — извиках аз и му махнах.

Той свали стъклото и аз изтичах до колата.

— Можеш ли да ме откараш до града?

— Разбира се.

— Благодаря — казах аз и се качих. — Трябва да направя малко проучване.

 

 

Грег ме остави до сградата на общината, съвсем близо до главната улица. На рецепцията заварих възрастна жена, може би на седемдесет и повече, която ме погледна над очилата си с тъмни рамки.

— Да? — каза тя почти машинално.

— Здравейте — казах аз. — Опитвам се да открия сведения за един човек, който може би е живял на този остров.

Изгледа ме любопитно, сякаш се чудеше дали не съм малко луда и дали зная, че информация за жителите на острова не се предоставя на хора с психични проблеми.

— Какво точно търсите? — подозрително попита тя.

Самата аз не бях сигурна.

— Е — казах аз, — това, което искам да разбера, е дали въпросният човек все още е жив.

Когато чух думите, изречени на глас, кожата на ръцете ми настръхна.

— Попълнете този формуляр — въздъхна тя — и ще ви изпратя документите, които успеем да открием, в срок от шест до осем седмици.

Сърцето ми се сви на топка и почти тупна на пода.

— От шест до осем седмици? Не мога да чакам толкова дълго. Трябва да има друг начин.

Жената сви рамене. Беше непоклатима като стена.

— Такава е политиката ни — каза тя.

Въздъхнах и реших, че е по-добре да чакам, отколкото никога да не узная, така че написах имената Елиът Хартли и Естер Литълтън и оставих адреса си в Ню Йорк, за да ми изпратят документите.

— Благодаря — казах аз и тръгнах към вратата.

Жената само кимна.

Изминах няколко крачки и чух сподавен вик зад гърба си.

— Почакайте! — почти изпищя тя. — Госпожице, почакайте! — отново викна жената. Обърнах се и видях, че размахва ръце към мен зад бюрото. — Мисля, че мога да ви помогна.

Широко отворих очи и оставих чантата си върху бюрото.

— Съжалявам — гузно каза тя. — Прочетох формуляра и… всъщност познавах един Елиът Хартли.

Приближих се.

— Така ли?

— Да — потвърди жената с носталгия. — Голям чаровник беше. Всички момичета на острова смятаха така. Всички се надявахме Елиът Хартли да ни забележи.

— Вас забеляза ли ви? — попитах. — Излизахте ли с него?

Тя поклати глава.

— Искаше ми се, но в сърцето на Елиът имаше само една жена. Всички го знаеха. Но си имаха проблеми и…

— Какви проблеми?

— Не зная точно, но често се караха. Все скъсваха и отново се събираха. Докато окончателно се разделиха. Елиът беше съкрушен. Пропи се. Започна да се среща с много жени. Дори веднъж танцувах с него. О, каква нощ беше! Но после замина на война.

— Върна ли се?

Жената замълча, сякаш дълбоко се замисли. Молех се да каже „да, върна се“, както сочеше историята, че най-накрая се е събрал с Естер и че последната част е вярна.

— Да, върна се, но вече не беше същият, главно защото жената, която обичаше, беше омъжена за друг.

— А тази жена — казах, — която той обичаше, се казваше Естер, нали?

Поклати глава.

— Съжалявам, скъпа. Просто не помня. Може да е била Естер, но мина толкова време. Паметта ми не е както някога.

Кимнах.

— Спомняте ли си нещо за нея, за любимата на Елиът? Каквото и да е?

Жената се облегна назад на стола си и се загледа в тавана, сякаш напрягаше ума си да си спомни момент, мисъл, разговор от толкова отдавна.

— Беше красавица — каза тя. — Това си спомням. Будеше завист у всяка жена на острова.

— Знаете ли какво е станало с нея?

Жената поклати глава.

— Не, за съжаление. С родителите ми се преместихме в Мидуест скоро след като завърших гимназия. Върнах се тук едва преди петнадесет години. Толкова много неща са се променили оттогава. Знаете ли, че са отворили „Макдоналдс“ на острова?

Нервно задърпах дръжките на чантата си, нетърпелива да се върнем обратно на темата за Естер и Елиът.

— Ужасно — казах аз и си спомних, че бях видяла логото със златистите дъги, докато Бий караше към дома си в онази първа вечер. Беше изненада за мен.

Прочистих гласа си:

— А случайно да знаете с кого мога да поговоря? Има ли някой все още жив, който може да знае нещо повече за тези хора?

— Можете да прегледате материали от вестници в архива на обществената библиотека — каза тя. — Трябва да е запазено нещо за Елиът.

— Благодаря — казах, малко разочарована. Ровенето в обществен архив определено не беше най-бързият начин да стигнеш от точка А до точка В.

— А — казах аз, припомняйки си книжата за къщата на Грег. — Случайно да познавате жена на име Елза Хартли?

— Да — отвърна тя. — Беше сестрата на Елиът.

Логично, помислих си. Отишъл е до къщата на сестра си, откъснал е лалето за Естер от нейната градина. Реших да се опитам да намеря адреса й и да я посетя.

— Почакайте, казахте „беше“ сестрата на Елиът?

Жената кимна.

— Почина преди няколко години, както и съпругът й Уилям. Внукът ми косеше тревата в градината им.

— Добре — въздъхнах. Отново задънена улица. — Още веднъж ви благодаря.

— Моля — замислено отвърна тя. — Толкова отдавна не бях чувала нищо за Елиът Хартли — продължи жената, поклащайки глава с усмивка като при спомен за хубаво вино. — Но ще се поровя. Бихте ли ми дали номер, на който да ви се обадя, в случай че открия нещо?

Написах номера на мобилния си телефон на лист хартия.

— Впрочем — попита жената — откъде казахте, че сте познавали Елиът?

— Дълга история — отвърнах аз, преди да се отправя към вратата.

 

 

Бейнбридж Айлънд има само една библиотека — голяма и красива библиотека, построена в началото на двадесети век. Когато отворих вратата, през нея се втурнаха три малки деца, които едва не събориха чантата от рамото ми.

— Фини, казах ли ти да чакаш мама? — извика доста изнервена жена на моите години след буйния си четиригодишен син.

Усмихнах се, но всъщност си помислих: Моля някой да ме застреля, ако някога нарека детето си Фини. Продължих навътре, където махнах на една библиотекарка.

— Здравейте — казах, — търся мястото, където съхранявате вестници на микрофиш.

— Имате късмет — каза тя. — Тъкмо този месец въведохме отново сиатълските вестници и местния „Бейнбридж Айлънд Дайджест“. Вече ги има онлайн. Коя година търсите?

— Не съм съвсем сигурна — отвърнах. — Но мисля да започна от 1943-та.

Изглеждаше впечатлена.

— Ау, какво ви интересува за острова през четиридесетте?

— А — казах, — просто събирам парчетата от една мистерия, на която се натъкнах.

Широко отвори очи.

— Писател сте, нали?

— Всъщност, да — отвърнах — но… — Понечих да кажа, че това няма нищо общо с писането ми, че е личен проект, но тя ме прекъсна.

— Почакайте, как се казвате? Познавам лицето ви. Сигурна съм, че съм го виждала на гърба на книга.

— Мм, Емили Уилсън.

— Ааа! — извика тя — Самата Емили Уилсън, авторката на „Търся Али Ларсън“?

Кимнах. Мразех, когато се случи това, макар и да беше доста рядко.

— О, господи, не мога да повярвам. Вие?! Тук. На Бейнбридж Айлънд! Това е събитие. Ще повикам главната библиотекарка да се срещне с вас и може би да организираме импровизирано четене.

Смутено пригладих пуловера си, но тя, изглежда, не забеляза.

— Вижте кой е тук — каза тя на един мъж, седнал на маса вдясно от нас. — Известна писателка от Ню Йорк!

Буквално викаше от задоволство и не исках да разваля забавлението й, но литературно четене не влизаше в плановете ми. И честно казано, не се чувствах като Емили Уилсън, авторката на „Търся Али Ларсън“, вече не. Времето, прекарано на Бейнбридж Айлънд, напълно бе променило това. Написването на онази книга не беше върхът в кариерата ми. Предстояха ми по-големи неща, чувствах го.

— Съжалявам — казах. — Истински оценявам това, но моментът не е подходящ. Трябва да напредна с проучването си. Може би друг път?

Усмихна се.

— Разбира се, напълно разбирам. Ще ви покажа къде са компютрите.

Придружи ме по старо стълбище до най-долния етаж. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, където мирисът на книги във въздуха беше примесен с мирис на мухъл. Посочи към компютърен терминал и ми показа как да търся в базата данни онова, с което е свързано проучването ми.

— Благодаря — отвърнах.

— Повикайте ме, ако се нуждаете от помощ.

Два пъти погледнах назад и ръцете ми почти затрепериха от нетърпение, докато въвеждах името на Елиът. Едва не нададох радостен вик, когато излязоха шест съвпадения. Първата статия, от „Бейнбридж Айлънд Сън“, беше за победния му тъчдаун във футболен мач на ученическото първенство на Бейнбридж Айлънд. Имаше дори снимка на Елиът с футболен екип, заобиколен от съотборници и една мажоретка, която го гледаше с обожание. Беше красив, точно както го бе описала Естер, личеше дори на неясната вестникарска снимка.

Преминах към следващия материал, който беше само кратка бележка за дипломирането му във Вашингтонския университет, и на по-следващия: името му в дългия списък на завърналите се американски войници.

Имаше още една статия. Дано да е това, казах си, дано това тук да е следата, от която се нуждая.

Беше следа, да: съобщение за сватба с дата 2 юни 1949-а.

„Елиът Хартли се ожени за Лилиан Епълтън на скромна церемония в Сиатъл в присъствието на приятели и роднини. Булката, дъщеря на Сюзън и Тиъдор Епълтън, е възпитаница на колежа «Сара Лорънс». Младоженецът е син на Адам и Сузан Хартли, възпитаник на Вашингтонския университет и служител на инвестиционна компания «Хадли, Банкс и Морган». Двойката ще се установи в Сиатъл.“

Какво? Няма никакъв смисъл. Как е възможно да се е оженил за друга? Не бива всичко да свършва така. Не е редно. Как може да се е оженил за друга, а не за Естер? Нейната съдба започваше да изглежда все по-неясна. Отново погледнах годината на сватбата — 1949-а, и потръпнах. Какво е станало за тези шест години, след като Естер е написала историята си? Дали я е чакал? Дори и така да е, къде е отишла?

С надеждата да намеря някакво, каквото и да е сведение за Естер въведох за търсене „Естер Литълтън“, но не излезе нищо. А може би името й е различно от това в дневника? Тогава защо името на Елиът е истинско, а на Естер — измислено? Прокарах пръсти през косите си, както когато съм нервна или спирах да пиша по средата на изречението, което в писателския ми живот напоследък се случваше на всеки няколко минути.

Изведнъж ми просветна. Сетих се за снимката на Елиът на футболния мач. Там беше онази мажоретка обожателка. Възможно ли е това да е Естер? Има ли текст към снимката?

Отново въведох името на Елиът и щракнах на футболната статия. Надписът под снимката гласеше: Отляво надясно: членовете на футболния отбор Боби Макфарланд, Били Хинсън, Елиът Хартли и мажоретката Естер Джонсън.

Косите ми настръхнаха. Естер. Това трябва да е тя. И докато се взирах в неясната снимка, в сърцето си знаех, че гледам авторката на историята в червения кадифен дневник.

Но коя беше тя?

Заредих ново търсене за „Естер Джонсън“ и излязоха поне десет статии: „Жена от Бейнбридж Айлънд изчезва безследно. Полицията претърсва къщата, колата, не откриват нищо. Съпругът на изчезналата жена е повикан за разпит. Организирана е възпоменателна служба за изчезналата жена“.

Прочетох всичките. Всяка дума. Естер бе изчезнала мистериозно в нощта на 30 март 1943 година. Колата й била открита смачкана в парк на острова, с куфар в нея. Нямало никакви свидетели, никакви улики и тялото й не било намерено.

Но колкото и разтърсващи да бяха тези подробности, една от тях смрази кръвта ми. Съпругът на Естер, пишеше в една от статиите, се казвал Робърт Хансън, което случайно беше името на… дядо ми.

Изтичах навън, за да си поема свеж въздух, а и за да предотвратя евентуален изблик на чувства в библиотеката. Чувствах остра нужда да поговоря с някого. Обадих се на Анабел.

Телефонът звънна няколко пъти. Моля те, вдигни; моля те, вдигни. Попаднах на гласова поща.

Набрах отново. Анабел, отговори. Моля те, отговори. И двете следвахме правилото за двете позвънявания: повторно набиране означава, че е важно. Вдигна, както очаквах.

— Здравей — каза тя. — Какво става?

— Извинявай, но трябваше да говоря с някого — казах задъхано. — Прекъсвам ли нещо?

Леко сниши глас, преди да каже:

— С Ивън съм.

— Съжалявам, Ани. Просто мисля, че току-що се натъкнах на дълбока, мрачна семейна тайна.

— Ох, по-бавно, скъпа. За какво говориш?

— Дядо ми — казах — е бил женен за друга, преди да се ожени за баба ми Джейн и…

Господи… Нима бе възможно тя да е… Джанис?

Дъхът ми секна, когато се сетих за съседката на Естер и си позволих да погадая за момент.

— Предполагам, че тя е била истинската майка на майка ми. И господи, Ани, мисля, че може да е била убита!

— Емили, сигурна ли си? Откъде ти хрумна подобно нещо?

Вече си обяснявах всичко. Истинската ми баба не беше баба Джейн; беше Естер. А онова, което Бий бе казала на майка ми… може би беше, че баба Джейн не е нейната истинска майка? А дали не бе стигнала още по-далеч и не бе приписала убийството на Естер на дядо ми? Дали това не бе причината, поради която той и съпругата му са напуснали острова преди толкова години?

— Ами… — отвърнах, все още леко задъхано, — нали ти казах за книгата, която намерих в спалнята за гости?

— Да.

— Е, мисля, че току-що разбрах коя е авторката.

— Коя?

— Моята баба, която никога не съм познавала.

— Ем, това е лудост.

— Зная.

— Какво ще направиш?

Разказах й за книгата, доколкото можах, и за парчетата, които бях успяла да събера, за жената в сградата на общината и за вестникарските статии.

— А онзи чешит Елиът? — попита тя. — Възможно ли е да е бил замесен в нещо нечисто?

— Не, не — отвърнах. — Няма начин. Твърде много я е обичал. Освен това е носела детето му.

Но тогава си спомних много важна подробност: той не е знаел, че Естер очаква дете от него.

— Толкова е объркано — казах аз и седнах на тревата пред библиотеката, без да зная, че е мокра, но дори и да знаех, в онзи момент не ме беше грижа. — Какво трябва да направя?

Тя прочисти гърлото си:

— Ще направиш онова, за което отиде там.

Прокарах пръсти през косите си.

— Дори не помня за какво дойдох тук.

— За изцеление, Ем.

Кимнах.

— А всичко това? Може би си пъхам носа в неща, с които не бива да си играя. Може би трябва да се откажа?

Анабел остана мълчалива няколко мига.

— Това ли ти казва сърцето?

Поклатих глава и си спомних за ясновидката в историята, жената, която бе предупредила Естер, че написаното от нея ще се окаже важно за бъдещето.

— Не — отвърнах. — И, Ани, за първи път от години зная какво ми казва сърцето.

Никога не съм искала толкова отчаяно да поговоря с Бий. Сега, когато имах суровите факти, копнеех за подробностите, за да сглобя цялата история. Ивлин ме бе предупредила да не споменавам пред Бий за книгата, преди да настъпи подходящият момент, и реших, че този момент е сега.

Хванах такси обратно до къщата на Бий и след като платих, буквално спринтирах до вратата, която Бий никога не заключваше.

— Бий?

Гласът ми звучеше силно, решително.

Погледнах в кухнята, но не я открих нито там, нито в хола. Тръгнах по коридора към спалнята й и почуках, но нямаше отговор, така че открехнах вратата и надникнах вътре. Не беше и в стаята си.

— Бий — извиках отново, този път по-силно, надявайки се да е на своята веранда.

Когато не отговори, забелязах бележка на масата в кухнята:

Скъпа Емили,

Стара приятелка на двете ни с Ивлин се обади и ме покани да й погостувам в Сиатъл тази вечер. Мислим да поразглеждаме стари снимки и да се отдадем на спомени. Опитах се да се обадя на мобилния ти, но изглежда, не приемаш обаждания. Исках да дойдеш с мен, но не успях да се свържа навреме. Дано нямаш нищо против да останеш сама тази нощ. Хладилникът е зареден. Ще се прибера утре.

 

С обич,

Бий

Пуснах телевизора. Послушах музика, отговорих на няколко имейла. Но нищо не можа да заглуши мислите, които изпълваха съзнанието ми. Бяха като безкрайно повтаряща се песен. Много лоша песен.

Беше ужасна нощ за прекарване в самота. Затова, когато слънцето залезе и къщата започна да проскърцва, както се случва със старите къщи, когато човек е сам във ветровита нощ, вдигнах телефона и позвъних на Джак.

Не очаквах да си е у дома. Бе казал, че днес ще е зает, спомням си. Но явно беше там… или поне тя беше там. Жената, която вдигна. Преди да чуя гласа й, чух мъжки смях отдалеч — смеха на Джак. Имаше и музика. Нещо нежно и романтично.

— Ало, домът на Джак — каза жената. Говореше уверено, като че ли и по-рано е вдигала телефона в къщата. Погледнах часовника. Беше 21:47. Какво правеше там в 21:47?

— О, извинявайте — смутено казах. — Търсех Джак.

Тя се закикоти.

— Е, точно сега е малко зает. Да предам ли нещо?

— Не — отвърнах. — Всичко е наред. Няма проблем.

В този момент изпитах гнева на Естер към Елиът и яростта, която Андре бе събудил у Джейн в „Години на благочестие“. Сега разбрах защо Естер е хвърлила пръстена. Разбрах защо се е омъжила за друг. Гневът забушува в сърцето ми като бурните води навън. Не исках да свърша като Естер, но проклета да съм, ако стоя безучастно, докато още един мъж ме мами.