Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (9)

Девета глава

Е, добре, моята стая. В крайна сметка трябва да има местенце, което да си е мое, дори в тези времена.

Чакам в стаята си, която в момента е чакалня. Когато лягам да спя, е спалня. Завесите още потрепват на ветреца, навън още грее слънце, но не направо през прозореца. Преместило се е на запад. Опитвам се да не разказвам истории, поне не тази история.

 

 

Някой е живял в тази стая преди мен. Някой като мен, поне така предпочитам да вярвам.

Открих го три дни, след като ме преместиха тук.

Разполагах с предостатъчно време. Реших да разгледам стаята. Не набързо, както разглеждаш хотелска стая, без да очакваш никакви изненади, отваряш и затваряш чекмеджета, вратичките на шкафчетата, разопаковаш сапунчето, пробваш възглавниците. Дали някога отново ще стъпя в хотелска стая? Как ги пропилях онези стаи, онази свобода от чужди очи?

Привилегия назаем.

Следобед, докато Люк още бягаше от жена си, докато все още бях фантазия. Преди да се оженим и да добия плътност. Винаги пристигах първа, настанявах се в стаята. Не бяха толкова много пъти, но сега ми се струва цяло десетилетие, цяла епоха. Помня как бях облечена, всяка блуза, всеки шал. Крачех в очакване, пусках и спирах телевизора, мацвах си парфюм зад ушите — „Опиум“. В китайско шише, червено със златисто.

Бях напрегната. Как да съм сигурна, че ме обича? Ами ако се окаже просто любовна връзка? Защо изобщо употребяваме думата „просто“? Макар че по онова време мъжете и жените взаимно се пробваха — като дрехи — и отхвърляха онова, което не им е по мярка.

На вратата се чука, отварям с облекчение, с желание. Той беше толкова мимолетен, толкова сгъстен. И въпреки това сякаш нямаше край. След това се излежавахме в онези следобедни легла, прегърнати, потънали в разговор. За възможното, за невъзможното. Какво може да се направи? Въобразявахме си, че имаме такива проблеми. Откъде да знаем, че сме били щастливи?

Сега ми липсват дори самите стаи въпреки отвратителните картини по стените, есенни пейзажи или топящ се върху дърветата сняг, или на жени с носии, с лица като на порцеланови кукли, с турнюри и чадърчета, или клоуни с тъжни очи, или купи с плодове, твърди и мъртви. Чистите кърпи в очакване да бъдат омърсени, кошчетата за смет, зейнали подканващо, привличащи безгрижните отпадъци. Безгрижна. В онези стаи бях безгрижна. Можех да вдигна телефона и щеше да се появи храна на поднос, храна по мой избор. Със сигурност храна, която не е полезна за мен, и напитки. В чекмеджето на нощното шкафче имаше библия, предоставена от някое благотворително дружество, но надали много хора я четяха. Имаше и пощенски картички със снимки на хотела — можеш да ги надпишеш и да ги изпратиш на когото си поискаш. Сега това ми се струва толкова невъзможно, като някаква измислица.

Та така. Разглеждах тази стая, без да бързам. Като хотелска стая, без да я щадя. Не исках да приключа наведнъж, исках да удължа огледа. Мислено разделих стаята на сектори и си позволявах по един сектор дневно. Този щях да обследвам най-подробно: неравната мазилка под тапетите, драскотините по боята на первазите и рамките на прозорците, под най-горния пласт боя, петната върху матрака, защото стигнах дотам да вдигна завивките и чаршафите, като ги отмятах по мъничко, за да ги върна бързо обратно, ако влезе някой.

Петната по матрака. Като изсъхнали венчелистчета. Отдавнашни. Стара любов. В тази стая вече няма друга любов.

Когато съзрях това, доказателството, оставено от двама души за любов или за нещо подобно на любов, може би желание, може би докосване между двама, вече стари и мъртви, отново застлах леглото и легнах. Зареях поглед нагоре към сляпото гипсово око на тавана. Исках да усетя, че Люк лежи до мен. Получавам такива пристъпи от миналото, като припадъци са, като вълна, която ме залива. Понякога са почти непоносими. Какво да се прави, какво да се прави, мисля си. Нищо не може да се направи. И тез, що само чакат, също служат. Дори легнали. Знам защо стъклото на прозореца е нечупливо и защо са свалили полилея. Исках да усетя, че Люк лежи до мен, но нямаше достатъчно място.

 

 

Оставих гардероба за третия ден. Първия ден внимателно огледах вратата отвътре и отвън, после стените с месинговите куки — как бяха пропуснали куките? Защо не ги бяха свалили? Защото са твърде близо до пода? Но въпреки това — един чорап, и готово. Има и прът с пластмасови закачалки, на които висят роклите ми, червената вълнена наметка за студено време, шалът. Коленичих, за да огледам пода, и го намерих — дребен надпис, струва ми се съвсем скорошен, издраскан с игла или просто с нокът, в ъгълче, където сянката е най-плътна: Nolite te bastardes carborundorum.

Не знаех какво означава, нито дори на какъв език е. Мислех, че е на латински, но не знаех латински. И все пак беше послание и беше написано, забранено дори само поради този факт, и още не беше открито. Освен от мен, за която беше предназначено. Беше предназначено за следващата.

Приятно ми е да размишлявам над надписа. Приятно ми е да си мисля, че общувам с нея, с непознатата жена. Защото тя е непозната, ако ли пък е позната, никой не ми е споменавал за нея. Приятно ми е да знам, че забраненото й послание е стигнало до мен, до поне един човек, че се е появило на стената на моя гардероб, че съм го открила и прочела. Понякога си повтарям думите. И те ми доставят дребничка радост. Когато си представям жената, която ги е написала, я виждам като своя връстница, може би малко по-млада. Превръщам я в Мойра, каквато беше в колежа, в съседната стая: ексцентрична, жизнерадостна, атлетична, по едно време с велосипед и туристическа раница. С лунички, струва ми се, непристойна, находчива.

Коя ли е била или е тази жена, какво е станало с нея?

Пробвах се с Рита в деня, когато открих посланието.

Коя е била жената в онази стая?, попитах. Преди мен? Ако бях задала въпроса иначе, ако бях казала: Имало ли е жена преди мен в стаята? Може би нямаше да стигна доникъде.

Коя?, попита тя неохотно, подозрително, но пък тя почти винаги разговаря с мен така.

Значи не е била само една. Някои не са издържали цялото назначение, пълните две години. Някои са били отпратени по една или друга причина. Или не са били отпратени, а са си заминали?

Онази жизнерадостната, с луничките, налучквам.

Познаваш ли я?, пита Рита по-подозрителна от всякога.

Познавах я преди, лъжа. Чух, че е била тук.

Отговорът ми е приемлив за Рита. Знае, че има развален телефон, таен обмен на информация.

С нея не се получи, казва.

В какъв смисъл?, питам възможно най-незаинтересовано.

Рита обаче вече е стиснала устни. Тук съм като дете, има неща, които не бива да узнавам. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, казва само.