Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (41)

Четиридесет и първа глава

Иска ми се тази история да беше различна. Иска ми се да беше по-цивилизована. Иска ми се да ме показваше в по-хубава светлина, ако не по-щастлива, поне по-активна, не толкова колеблива, не толкова разсеяна от дреболии. Иска ми се да не беше толкова безформена. Иска ми се да ставаше дума за любов или за внезапни прозрения, важни за живота на хората, или дори за залези, птици, дъждовни или снежни бури.

Може би в известен смисъл е за тези неща, но междувременно толкова още се замесиха, толкова много шушукане, толкова много предположения за другите, толкова много непотвърдени клюки, толкова много прокрадване и потайност. Пък и трябва да се издържи толкова много време, тежко като пържена храна или гъста мъгла, а после изведнъж тези червени събития като експлозии по иначе благопристойните, почтени и сомнамбулски улици.

Извинете, че в тази история има толкова много болка. Извинете, че е накъсана като тяло, попаднало в кръстосан огън или разчленено със сила. Но не мога да направя нищо, за да я променя.

Опитах да сложа и някои хубави неща — цветя например, защото закъде без тях?

Въпреки това ми причинява болка да я разказвам отново и отново. Веднъж стига — навремето веднъж не ми ли беше достатъчно? Продължавам обаче с тази тъжна, гладна и срамна история, обезобразена и недъгава, защото в крайна сметка искам да я чуете, както аз бих изслушала вашите истории, ако някога ми се удаде възможност, ако ви срещна или избягате някъде в бъдещето, в рая, в затвор или в нелегалност, на друго място. Общото помежду им е, че не са тук. Като ви разказвам нещо, поне вярвам във вас, вярвам, че сте тук, вярата ми ви създава. Защото разказвайки ви тази история, предизвиквам съществуването ви. Разказвам, следователно съществувате.

Затова ще продължа. Заставям се да продължа. Стигам до частта, която никак няма да ви хареса, защото в нея не се държа добре, но все пак ще се постарая да не пропускам нищо. След всичко изтърпяно заслужавате онова, което съм пропуснала — не е много, но съдържа истината.

 

 

Ето я историята.

Връщах се при Ник. Отново и отново, без да знае Серина. Не беше необходимо, нямах извинение. Не го правех заради него, а изцяло заради себе си. Изобщо не си мислех, че му се отдавам, защото какво имах да отдавам? Не се чувствах щедра, а признателна всеки път, когато той ме пускаше да вляза. Не беше длъжен.

За да го правя, станах безразсъдна, поемах глупави рискове. След като прекарвах време с Командира, се качвах горе, както обикновено, но после поемах по коридора, слизах по стълбището на Мартите отзад и минавах през кухнята. Всеки път чувах как вратата на кухнята се затваря зад мен и едва не се връщах — звучеше тъй металически, като миши капан — но не се връщах. Бързо прекосявах няколко метра осветена морава — прожекторите отново бяха пуснати — и очаквах всеки момент да усетя как куршумите ме разкъсват още преди да съм чула свистенето им. Опипом се качвах по тъмното стълбище и се облягах на вратата, а кръвта бушуваше в ушите ми. Страхът е мощен стимулант. После чуках тихичко, просешки. Всеки път очаквах да го няма, дори по-лошо — очаквах да не ме пусне да вляза. Можеше да заяви, че не иска повече да нарушава правилата, да си слага главата в торбата заради мен. Дори по-лошо — да заяви, че вече не проявява интерес. Той не казваше нищо подобно и аз имах чувството, че това е най-невероятната благодат и късмет на света.

Предупредих ви, че нещата са зле.

 

 

Ето как става.

Той отваря вратата. По риза е, измъкната от панталона, виси отвън. Държи четка за зъби или цигара, или чаша с нещо. Има си собствени запаси, купени на черно най-вероятно. Винаги държи нещо в ръка, все едно си живее живота, както обикновено, не ме очаква, не ме чака. Може би наистина не ме очаква, не се надява. Може би не си прави труда и не дръзва да си го представя.

— Много ли е късно? — питам.

Той клати глава отрицателно. Вече сме се разбрали, че никога не е твърде късно, но аз проявявам ритуалната любезност да попитам. Така усещам, че владея положението, че имам някакъв избор, че вземам решение, което може да бъде и различно. Той отстъпва настрани, минавам покрай него и той затваря вратата. После прекосява стаята и затваря прозореца. Угася лампата. Вече не говорим много, не и на този етап. Вече съм почти разсъблечена. Оставяме приказките за после.

С Командира затварям очи дори когато го целувам за лека нощ. Не искам да го виждам отблизо. Но сега тук, всеки път, очите ми са отворени. Иска ми се да имаше някаква светлина, може би свещ, затъкната в бутилка, отглас от колеж, но всяко подобно нещо ни излага на огромен риск, затова съм принудена да се задоволя с отблясъците от прожектора, сиянието на земята, което се процежда през белите му пердета, същите като моите. Искам да виждам каквото мога от него, да го попивам с очи, да го запомня, да си го запазя, за да живея с този образ после: очертанията на тялото му, текстурата на плътта му, лъскавата пот по кожата му, издълженото, сардонично лице, което не издава никакви чувства. Трябваше да правя същото и с Люк, да внимавам повече, да се вглеждам в подробностите, в белезите и бенките, във всяка ласка, но не го направих и образът му избледнява. Ден подир ден, нощ подир нощ той се отдалечава, а аз ставам все по-невярна.

Тук бих носила розови пера, пурпурни звезди, ако той поиска, или нещо друго, дори заешка опашка. Само че той не иска подобни глупости. Любим се всеки път, сякаш знаем извън всякакво съмнение, че няма да има следващ път, за никого от двамата, с никой друг, никога. А когато се случва отново, винаги е изненада, допълнение, дар.

Тук с него съм на сигурно място, това е пещера, в която се подслоняваме заедно, докато навън бушува буря. Разбира се, това е илюзия.

Тази стая е едно от най-опасните места, където мога да бъда. Ако ме пипнат тук, няма пощада, но вече пет пари не давам. Защо изобщо му се доверявам така — това само по себе си е безразсъдно. Защо допускам, че го познавам, че изобщо знам нещичко за него и за това какво всъщност прави?

Прогонвам тези смущаващи шушукания. Твърде много говоря. Казвам му неща, които не трябва. Разказвам му за Мойра, за Гленова, не за Люк обаче. Искам да му разкажа за жената в стаята си, онази, която е била там преди мен, но не го правя. Ревнувам от нея. И тя е била тук, в това легло, но не искам да научавам.

Казвам му истинското си име и усещам, че вече съм позната. Държа се като глупачка. Би трябвало да съм по-разумна. Превръщам го в идол, в картонена изрезка.

Той обаче не говори много — никакви намеци повече, никакви шеги. Почти не ми задава въпроси. Наглед е равнодушен към повечето неща, които му разказвам, интересуват го само възможностите, предлагани от тялото ми, макар да ме наблюдава, докато говоря. Наблюдава лицето ми.

Не мога да си представя, че човек, към когото изпитвам такава признателност, е способен да ме предаде.

Никой от двама ни не произнася думата „любов“, нито веднъж. Би означавало да предизвикаме съдбата, би означавало романтика, лош късмет.

 

 

Днес има различни цветя — по-сухи, по-определени, цветята от разгара на лятото: маргарити, китайски слънца, изпращат ни по дългия склон на падението. Виждам ги във всички градини, докато се разхождам с Гленова, напред-назад. Почти не я слушам, вече не й вярвам. Нещата, които ми шушука, не са истински за мен. Каква полза имам вече от тях?

Може да ходиш в стаята му нощем, казва тя. Претърси бюрото му. Трябва да има документи, бележки.

Вратата е заключена, промърморвам в отговор.

Ние можем да ти извадим ключ, казва. Не искаш ли да разбереш кой е той, какво прави?

Но Командирът вече не представлява интерес за мен. Дори не се старая да прикривам равнодушието си към него.

Продължавай да правиш всичко точно като преди, предупреждава ме Ник. Нищо не променяй. Иначе ще разберат. Той ме целува. Непрекъснато ме наблюдава. Обещаваш ли? Никакви грешки.

Полагам дланта му върху корема си. Случи се, казвам. Усещам го. След няколко седмици ще съм сигурна.

Знам, че това са блянове.

Той ще те обича до смърт, казва Ник. Тя също.

Но той е твой, казвам. Всъщност ще бъде твой. Искам да бъде.

Не продължаваме този разговор обаче.

Не мога, казвам на Гленова. Много ме е страх. Пък и няма да ме бива, ще ме хванат.

Дори не си правя труда да вложа съжаление в гласа си, толкова мързелива съм станала.

Можем да те измъкнем, уверява ме тя. Можем да извеждаме хора, ако наистина се налага, ако са в опасност. В непосредствена опасност.

Работата е, че аз вече не искам да си тръгвам, да бягам, да прекосявам границата, за да отида на свобода. Искам да съм тук, с Ник, където мога да ходя при него.

И веднага се засрамвам от себе си. Обаче има още нещо. Дори сега усещам, че това признание съдържа в себе си хвалба. Съдържа гордост, защото показва колко изключително, следователно оправдано, е било това за мен. Колко си е струвало. Като разказите за болест и преживявания на прага на смъртта, от които си се възстановил, като разказите за войната. Демонстрират сериозност.

Такава сериозност по отношение на един мъж преди не ми беше по силите.

Понякога бях по-разумна. Не си обяснявах нищо с любовта. Казвах, че съм устроила живота си тук някак. Сигурно така са мислели и жените на първите заселници, и жените, оцелели от войните, ако са имали мъж. Хората са толкова приспособими, би казала майка ми. Удивително е наистина на какво е способен да привикне човек срещу известна компенсация.

Скоро ще е, казва Кора, докато ми подава месечната ми дажба дамски превръзки. Скоро, усмихва ми се тя стеснително, но и многозначително. Дали знае? Дали двете с Рита знаят какви ги върша, как се промъквам по тяхното стълбище нощем? Издавам ли се с мечтателното си изражение денем, с усмивката си без причина, с лекото докосване на лицето, когато си мисля, че не ме гледат.

Гленова е вдигнала ръце от мен. Вече не шушука, говори повече за времето. Не съжалявам. Изпитвам облекчение.