Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (38)

Тридесет и осма глава

Намирам входа на дамската тоалетна. Още има надпис „Жени“ със засукани златни букви. Коридор отвежда до врата, до която на масичка седи жена, която следи кой влиза и кой излиза. По-възрастна жена с лилав кафтан и златни сенки за очи, но въпреки това си личи, че е Леля. Остенът е върху масичката, а каишката е около китката й. Никакви глупости.

— Петнайсет минути — осведомява ме и ми подава продълговато мораво картонче от купчинката на масата. Като в пробните по магазините едно време. На жената зад мен казва: — Ама ти преди малко беше тук.

— Пак ми се ходи — отговаря жената.

— До тоалетна се ходи веднъж на час — скастря я Лелята. — Знаеш правилата.

Жената понечва да възрази плачливо и отчаяно. Аз отварям вратата.

Помня помещението. Има кът за отдих, осветен дискретно в розово, няколко кресла и канапе, тапицирано в лимоненозелена тъкан на бамбукови стебла, отгоре виждам стенен часовник със златна филигранна рамка. Тук не са свалили огледалото — има едно срещу канапето. Тук е важно да знаеш как изглеждаш. През арковиден проход се минава до тоалетните кабинки, също розови, мивките и още огледала.

Няколко жени седят по столовете и на канапето със свалени обувки, пушат. Вторачват се в мен, когато влизам. Във въздуха се усещат парфюм, стар пушек и мирисът на работеща плът.

— Нова ли си? — пита една от жените.

— Да — отговарям и се озъртам за Мойра, която никаква не се вижда.

Жените не се усмихват. Продължават да си пушат, като че ли вършат нещо изключително важно. В съседното помещение жена с костюм на котка от оранжева фалшива козина оправя грима си. Това е животът зад кулисите — мазен грим, пушек, инструментариумът на илюзията.

Колебая се, не знам какво да правя. Не ми се иска да питам за Мойра, не знам дали е безопасно. После някой пуска водата в една от тоалетните и от розовата кабинка се показва Мойра. Олюлява се към мен на високите си токчета. Чакам знак.

— Всичко е наред — казва тя на мен и на другите жени. — Познавам я.

Другите вече се усмихват, а Мойра ме прегръща. Ръцете ми обхващат тялото й, банелите, крепящи бюста й, се впиват в гърдите ми. Целуваме се по едната буза, после по другата. После се раздалечаваме.

— Божичко — възкликва тя и ми се ухилва. — Изглеждаш като вавилонска блудница!

— Нали точно това се очаква от мен — отговарям. — А ти изглеждаш като надрана от котка.

— Да — съгласява се тя и придърпва предната част на дрехата си. — Не ми е в стила, пък и направо се разпада. Да бяха намерили някого, който все още умее да шие такива неща, та да се сдобия с нещо по-прилично.

— Сама ли го избра? — питам. Чудя се дали не го е предпочела пред другите, защото не е толкова крещящо. Поне е само в черно и бяло.

— Не, мамка му, работно облекло. Явно са решили, че съм такова чучело.

Още не мога да повярвам, че е тя. Докосвам ръката й. И се разплаквам.

— Недей — възпира ме тя. — Ще ти се разтече гримът. Пък и няма време. Съберете се малко — казва тя на двете жени на канапето с обичайната си властна безцеремонност и както обикновено, й се разминава.

— И бездруго почивката ми свърши — казва едната жена, която е облечена с бебешко син корсет с жартиери и бели чорапи. Изправя се и се ръкува с мен: — Добре дошла.

Другата жена послушно се отмества и двете с Мойра сядаме. Първата ни работа е да си събуем обувките.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — пита ме тя тогава. — Не че не се радвам да те видя, но не е добре за теб. Къде сгази лука? Да не си се присмяла на чурката му?

Вдигам очи към тавана.

— Има ли бръмбари? — питам. Предпазливо търкам очи с върховете на пръстите си. По тях остава черно.

— Сигурно — казва Мойра. — Искаш ли цигара?

— Страшно много.

— Ей — обръща се тя към жената до себе си, — дай една цигара.

Жената й подава охотно — Мойра още умее майсторски да шушка хората. Усмихвам се.

— От друга страна, може и да няма — отбелязва Мойра. — Едва ли им пука какво си говорим. Вече са чували повечето неща, пък и оттук се излиза само в черен микробус. Сигурно го знаеш обаче, след като си тук.

Придърпвам главата й, за да й прошепна в ухото:

— Тук съм временно. Само за тази вечер. Изобщо не трябва да съм тук. Той ме вкара.

— Кой? — прошепва тя в отговор. — Боклукът, с който си? Била съм с него, ужас е.

— Той е моят Командир — обяснявам.

Тя кима.

— Някои го правят, възбужда ги. Все едно се чукат на олтара или нещо подобно — вие нали сте благочестиви съсъди. Харесва им да ви виждат изрисувани. Тъпашка демонстрация на власт.

Не ми беше хрумвало това тълкуване. Прилагам го към Командира, но ми се струва твърде простичко за него, твърде недодялано. Мотивите му със сигурност са по-деликатни. Възможно е обаче суетата да ме кара да мисля така.

— Не ни остава много време — казвам. — Разкажи ми всичко.

Мойра свива рамене.

— Какъв е смисълът? — пита. Но знае, че има смисъл, затова ми разказва.

 

 

В общи линии ми каза следното шепнешком. Не го помня съвсем дословно, защото нямаше как да записвам. Попълних празнините, доколкото успях — нямахме много време, затова ми каза само най-главното. Освен това ми го поднесе на два пъти — успяхме да си устроим и втора почивка заедно. Постарах се разказът ми да звучи като нея. Така я пазя жива.

 

 

— Зарязах онази дърта вещица Елизабет зад котела, овързана като коледна пуйка. Идеше ми да я убия, наистина си го мислех, но сега се радвам, че не го направих, иначе нещата щяха да са много по-зле за мен. Не можех да повярвам, че толкова лесно се измъкнах от Центъра — с кафявата дреха просто преминах. Не спирах, докато не се изгубих от поглед, все едно прекрасно знам къде отивам. Нямах някакъв грандиозен план, не беше предварително подготвено, както са си помислили, но докато се опитваха да изкопчат истината от мен, си измислих много неща. Така става, когато използват електроди и другите неща. Пет пари не даваш какви ги дрънкаш.

Ходех с изпънати рамене и вирната брадичка, марширувах и се опитвах да реша какво да предприема. Когато разтуриха печатницата, арестуваха много от познатите ми, а допусках, че вече са пипнали и останалите. Сигурна съм, че имаха списък. Глупаво беше да си въобразяваме, че ще продължаваме все така, дори нелегално, дори когато преместихме всичко от офиса по мазетата на хората и в задни стаички. Затова знаех, че не бива да припарвам до някоя от онези къщи.

Имах известна представа къде в града се намирам, но минавах по улица, която не помня да съм виждала преди. По слънцето предположих обаче накъде е север. Все пак имаше някаква полза от скаутските отряди. Мислех да се отправя натам, да опитам да намеря Ярд или Скуеър, или нещо наоколо. Така щях със сигурност да установя къде се намирам. Освен това си помислих, че е по-уместно да се движа към центъра на града, а не да се отдалечавам от него. Щях да изглеждам по-убедително.

Докато сме били в Центъра, бяха поставили още пропускателни пунктове, ама навсякъде. Първият направо ми изкара ума. Завих и най-неочаквано се натъкнах на него. Знаех, че не е добре просто да се завъртя пред очите на всички и да се върна, затова реших да блъфирам като на портата на Центъра — начумерих се, изпънах се като дъска, стиснах устни и гледах право в тях, като че са гнойни рани. Знаеш как гледат Лелите, когато казват „мъж“. Мина по мед и масло, затова направих същото и на останалите пропускателни пунктове.

Само че зверски ми се виеше свят. Разполагах със съвсем малко време, преди да намерят старата кранта и да ударят тревога. Скоро щяха да тръгнат да ме търсят — фалшива Леля, пеша. Опитвах да се сетя за някого, прехвърлях наум познатите си. Накрая се опитах да си припомня каквото успея от списъка с клиентите ни. Бяхме го унищожили, разбира се, отдавна, или по-точно го бяхме разделили помежду си и всяка беше запаметила част от него, преди да го унищожим. Тогава още използвахме пощата, но вече не слагахме логото си върху пликовете. Беше станало твърде опасно.

Опитах да си припомня своята част от списъка. Няма да ти кажа кое име избрах, защото не искам да навличам неприятности на хората, ако вече не е станало. Може и да съм издрънкала всичко, не помниш какво казваш, докато те обработват. Готов си да изръсиш каквото и да е.

Избрах тях, защото са семейна двойка, а при тях е по-безопасно, отколкото при неженените, особено при някой гей. Помнех и обозначението след името им — „кв.“, тоест квакери. За протестните шествия си отбелязвахме и вероизповеданието, ако беше известно. Така можехме да предвидим кой къде ще присъства. Например нямаше смисъл да каним никого, отбелязан с „К“, на протестите за абортите — не че напоследък организирахме много такива. Помнех и адреса им. Изпитвахме се една друга за адресите, важно беше да ги запомним съвсем точно, с пощенския код и всичко останало.

Бях стигнала Мас Авеню и знаех къде се намирам. Знаех къде се намират и те. Вече ме тревожеше нещо друго — ако тези хора видеха Леля да приближава по алеята им, нямаше ли да заключат и да се престорят, че не са у дома? Въпреки това трябваше да опитам, беше единственият ми шанс. Реших, че няма да ме застрелят. Вече беше станало пет часа. Бях изморена от ходене, особено от това войнишко маршируване като Леля, с бастун в задника, а и не бях хапвала нито залък от закуска.

Не знаех обаче, че в онези първи дни съществуването на Лелите и дори на Центъра не е известно на всички. Отначало всичко било тайна, държали го зад бодлива тел. Явно дори тогава не всички са одобрявали случващото се. Затова макар хората да бяха виждали някоя и друга Леля, всъщност не бяха наясно какво правят те. Сигурно са ги мислели за някакви военни медицински сестри. Вече бяха престанали да задават въпроси, освен ако не се налага.

Затова онези хора веднага ме пуснаха да вляза. Жената дойде да отвори. Казах й, че провеждам анкета. Направих го, за да не се изненадва, в случай че някой гледа. Но щом влязох вътре, свалих забрадката и им казах коя съм. Можеха да се обадят в полицията или нещо подобно, съзнавах, че рискувам, но както ти казах, нямах избор. Както и да е, не се обадиха. Дадоха ми някакви дрехи, нейна рокля, и изгорихме униформата на Лелята и пропуска във фурната им. Знаеха, че това трябва да се свърши веднага. Ясно е, че присъствието ми не им допадаше, бяха много напрегнати. Имаха две малки деца, под седем. Разбирах ги.

Отидох до тоалетната — какво облекчение. Имаше вана с пластмасови рибки и всичко останало. После седнах на горния етаж да поиграя с децата и пластмасовите им кубчета, а родителите останаха долу, докато решат как да постъпят с мен. Вече не се страхувах, всъщност се чувствах доста добре. Може да се каже — фаталистично. После жената ми приготви сандвич и кафе, а мъжът каза, че ще ме заведе в друга къща. Не биха рискували да се обадят по телефона.

Другата къща също беше квакерска и се оказа златна мина, защото беше спирка от Нелегалната женизница^[1]. След като първият мъж си тръгна, ме увериха, че ще опитат да ме изведат от страната. Няма да ти кажа как, защото някои от спирките може още да действат. Всеки от тях контактуваше само с още един, винаги следващия по пътя. Има си предимства — по-добре е, в случай че те заловят, но има и недостатъци, защо ако една от спирките бъде унищожена, цялата верига прекъсва, докато не се свържат с някой куриер, който да уреди алтернативен маршрут. Бяха по-добре организирани, отколкото можеш да предположиш обаче. Бяха проникнали в няколко полезни места, едно от които беше пощата. Имаха шофьор с една от онези удобни камионетки. Аз стигнах до моста и до вътрешността на града в пощенски чувал. Казвам ти го, защото малко след това заловиха човека. Свърши на Стената. Научава се за тези неща, тук научаваш много, ще се изненадаш. Командирите сами ни разказват, сигурно си мислят: защо не, няма на кого да кажат, освен да споделят помежду си, а това не се брои.

На думи звучи лесно, но не беше. През повечето време се насирах от страх. Едно от най-трудните неща беше мисълта, че тези хора рискуват живота си за теб, а не са длъжни. Те обаче твърдяха, че го правят по религиозни причини и че не бива да го приемам лично. Донякъде това помагаше. Всяка вечер се молеха безмълвно. Отначало ми беше трудно да свикна, защото ми напомняше за гадостта в Центъра. Направо ми се гадеше, честна дума. Трябваше да положа усилие, да си внуша, че това е нещо съвсем различно. Отначало ми беше адски неприятно, но явно това ги крепеше. В общи линии знаеха какво ги очаква, ако ги заловят. Не подробно, но знаеха. Когато започнаха да показват това-онова по телевизията, съдебните процеси и така нататък.

Беше преди да започнат сериозните сектантски арести. Стига да кажеш, че си някакъв християнин и си женен, оставят те на мира. Първо се бяха насочили към другите. И до голяма степен ги поставиха под контрол, преди да се заловят с всички останали.

Останах в нелегалност може би осем-девет месеца. Местеха ме от едно скривалище в друго, тогава ги имаше много. Не бяха всички квакери, някои дори не бяха религиозни. Бяха просто хора, на които не им харесва как се развиват нещата.

Почти успях да се измъкна. Прекараха ме чак до Салем, после в камион с пилета — до Мейн. Щях да повърна от вонята — някога представяла ли си си какво е да те осере един камион кокошки, до една зашеметени от пътуването? Там смятаха да ме прехвърлят през границата — не с кола или камион, това вече беше станало много трудно, а с кораб, нагоре покрай брега. Не го знаех преди конкретната нощ, никога не ми казваха каква ще е следващата стъпка, докато не дойде моментът. Бяха предпазливи.

Затова не знам какво се е случило. Може би някой се е уплашил или някой отвън е станал подозрителен. Или пък е заради кораба — може би са решили, че онзи тип твърде често пътува с лодката си нощем. По онова време там и навсякъде около границата вече гъмжеше от Очи. Каквото и да беше станало, спипаха ни на излизане от задния вход към пристана. Мен, онзи мъж и съпругата му. Бяха по-възрастни хора, към петдесетте. Той ловял омари, преди да се случи всичко онова с крайбрежния риболов. Не знам какво е станало с тях след това, защото ме откараха в отделен микробус.

Мислех, че това ще бъде краят ми. Или че ще ме върнат в Центъра при Леля Лидия и нейния стоманен кабел. Това й беше приятно, казвам ти. Преструваше се, че следва онези щуротии за „обичай грешника, ненавиждай греха“, но всъщност й беше приятно. Обмислях да приключа със себе си и сигурно щях да го направя, ако имаше начин, но двама от тях бяха при мен отзад в буса, наблюдаваха ме като орли — не говореха много, само седяха и ме гледаха като истукани. Така че нямаше как.

Не се озовахме в Центъра обаче, отидохме другаде. Няма да разказвам подробно какво се случи после. Предпочитам да не говорим за това. Ще кажа само, че не оставиха следи.

Когато приключиха, ми пуснаха филм. Знаеш ли за какво беше? За живота в Колониите. Там в основни линии чистят. По онова време много си падаха по чистенето. Понякога бяха просто трупове след сражение. В градските гета беше най-зле, там се задържат най-дълго, най-много се разлагат. Тези типове не обичат да им се въргалят трупове, страхуват се от чума или нещо такова, затова жените от Колониите идват да ги горят. В други Колонии е още по-зле, там са токсичните отпадъци и радиационните петна. Оцеляваш максимум три години, преди да ти окапе носът и кожата ти да се изопне като гумена ръкавица. Не си правят труда да те хранят много-много, нито ти дават защитно облекло — така им е по-евтино. Пък и повечето работници са хора, от които искат да се отърват. Казват, че има и други Колонии, в които не е толкова зле, защото вършат селскостопанска работа — берат памук, домати, такива неща. Само че онзи филм не беше за тях.

Там има старици — сигурно си се чудила защо вече няма толкова много старици като преди — Прислужници, които са се провалили и трите пъти, и непоправими субекти като мен. Аутсайдери до един. Стерилни са, разбира се. Ако не са, стават след известен престой. Когато не са сигурни, ти правят дребна операция, за да не стават грешки. Мисля, че става дума и за около една четвърт от мъжете в Колониите. Не всички Полови изменници свършват на Стената.

Всички са облечени с дълги дрехи като онези в Центъра, само че сиви. И жените, и мъжете, ако съдя по груповите снимки. Сигурно целта е да деморализират мъжете — като ги принуждават да носят рокли. Мамка му, мен със сигурност би ме деморализирало. Как издържаш? Общо взето, това костюмче повече ми харесва.

След това казаха, че е твърде опасно да ми дадат привилегията да се върна в Червения център. Щяла съм да действам покваряващо. Казаха, че имам избор: това тук или Колониите. Мамка му, само монахиня би избрала Колониите. Така де, не съм мъченица. Още преди години си вързах тръбите, така че дори нямах нужда от операцията. Тук никоя няма здрави яйчници, иначе разбираш какви проблеми щяха да възникват.

И ето ме тук. Дори ти дават крем за лице. Трябва да измислиш начин да дойдеш тук. Остават ти три-четири добри годинки, преди да ти изсъхне сливката и да те изпратят в костницата. Храната не е лоша, има пиячка и наркотици, ако искаш, и работим само нощем.

— Мойра, не говориш сериозно — казвам.

Вече ме плаши, защото в гласа й долавям безразличие, липса на воля. Наистина ли са й причинили това — отнели са нещо важно, сърцевината й? Как да очаквам да продължи живота си с моята представа за смелост, да го изживее, да действа, след като самата аз не мога?

Не искам тя да става като мен. Да се предаде, да се подчини, да спасява кожата си. А понякога се стига до това. Искам да бъде смелчага, авантюристка, героиня, да се сражава сама. Нещо, което на мен ми липсва.

— Не се тревожи за мен — казва. Сигурно се досеща какво мисля. — Още съм тук, виждаш, че съм аз. Както и да е, погледни на нещата така: не е толкова зле, има много жени. Рай на лесбийките, може и така да се нарече.

Дразни ме, демонстрира ми някаква сила и на мен ми става по-добре.

— Позволяват ли ти? — питам.

— Да ми позволяват ли? Мамка му, насърчават го. Знаеш ли как наричат помежду си това място? „При Йезавел“. Лелите смятат, че и бездруго сме прокълнати, вдигнали са ръце от нас, така че няма значение на какъв порок ще се отдадем, ако на Командирите не им пука какво правим в свободното си време. Пък и те се възбуждат, като гледат жени да го правят.

— Ами другите? — питам.

— Ще го кажа така: не си падат много по мъже. — Мойра отново свива рамене. Може би с примирение.

 

 

Ето какво бих искала да разкажа. Бих искала да разкажа историята за бягството на Мойра, този път завинаги. А ако не мога да разкажа това, бих искала да мога да разкажа как тя взриви „При Йезавел“ заедно с петдесет Командири вътре. Искам гибелта й да бъде дръзка и зрелищна, но доколкото ми е известно, не се е случило така. Не знам как е умряла, нито дори дали е умряла, защото повече не я видях.