Метаданни
Данни
- Серия
- Разказът на прислужницата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Handmaid’s Tale, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надежда Розова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Близко бъдеще
- Драматизъм
- Линеен сюжет с отклонения
- Психологизъм
- Социалност
- Феминизъм
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Атууд
Заглавие: Разказът на прислужницата
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Orange Books
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: канадска
Печатница: Мултипринт
Излязла от печат: 15.12.2017
Редактор: Надя Баева
Художник: Живко Петров
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-171-045-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4125
История
- —Добавяне
Тридесет и шеста глава
Чукам на вратата му, чувам гласа му, нагласям изражението си и влизам. Той стои до камината, държи в ръка полупразната чаша от питието си. Обикновено чака да отида, за да си налее алкохол, макар да знам, че пият вино на вечеря. Лицето му е малко поруменяло. Опитвам се да преценя колко е изпил.
— Здравей — казва той. — Как се чувства днес малката прекрасна дама?
Няколко, ако съдя по широката му усмивка, която измайсторява и насочва към мен. Във вежлива фаза е.
— Добре съм — отговарям.
— Готова ли си за малко вълнение?
— Моля? — питам. Долавям неловкост в поведението му, неувереност докъде може да стигне с мен и в каква посока.
— Тази вечер имам малка изненада за теб — съобщава ми. Смее се, по-скоро се подсмихва. Забелязвам, че тази вечер всичко е малко. Иска да смали нещата, включително мен. — Нещо, което ще ти хареса.
— Какво е? — питам. — Крекери със сирене?
Позволени са ми такива волности, особено след няколко питиета. Той предпочита да се държа фриволно.
— Нещо по-хубаво — отговаря, опитва да ме съблазни.
— Нямам търпение.
— Добре — казва. Приближава до бюрото си, рови в чекмеджето. След това се запътва към мен с ръка зад гърба.
— Познай — казва.
— Животно, растение или минерал? — питам.
— Ами животно — казва той с шеговита сериозност. — Определено животно. — Измъква ръката си иззад гърба.
Държи шепа пера, струва ми се, морави и розови. После ги разтърсва. Оказва се дреха, женска дреха — има оформен бюст, цялата е покрита с пурпурни пайети. С формата на миниатюрни звезди. Перата са около отворите за бедрата и по горната част. Значи в крайна сметка не съм сбъркала за жартиерите.
Откъде ли я е намерил? Би трябвало всички такива дрехи да са унищожени. Помня, че гледах по телевизията, снимаха репортажи за новините в град след град. В Ню Йорк го наричаха Манхатънското прочистване. Палеха огромни огньове на Таймс Скуеър, край тях скандираха хора, жени признателно протягаха ръце към небето, когато усетеха камерите, насочени към тях, спретнати млади мъже с каменни лица хвърляха дрехи в пламъците, цели наръчи коприна, найлон и изкуствена кожа, яркозелени, червени, виолетови, черен сатен, златисто ламе със сребристи отблясъци, бикини, прозрачни сутиени с розови сатенени сърца, пришити да закриват зърната. Производителите, вносителите и продавачите падаха на колене, разкайваха се публично с конични шапки на главата, на които с червени букви пишеше: СРАМ.
Някои вещи обаче явно бяха оцелели от кладите, не беше възможно да изгорят всичко. Сигурно не се беше сдобил и с дрехата, както и със списанията, по почтения начин — здравата намирисваше на черния пазар. Освен това дрехата не е нова, носена е, платът под мишниците е смачкан и леко зацапан от потта на друга жена.
— Опитах се да отгатна размера. Дано да съм улучил.
— Очаквате да облека това ли? — питам. Знам, че гласът ми звучи престорено скромно, неодобрително. Въпреки това намирам нещо привлекателно в идеята. Никога не съм обличала подобна дреха, толкова лъскава и театрална — сигурно е точно това, стар театрален костюм или нещо от изчезнал нощен клуб. Най-близкото подобие е бански костюм и прасковенорозов комплект с камизола, който веднъж ми купи Люк. Въпреки това в дрехата има нещо изкусително, излъчва детинската примамливост на издокарването. Освен това ще бъде страхотна дързост, подигравка в лицето на Лелите, толкова греховна, толкова волна. Свободата е относителна, подобно на всичко останало.
— Ами — подемам, защото не искам да изглеждам твърде нетърпелива. Искам да се почувства, все едно му правя услуга. Може би вече сме стигнали до неговото истинско и най-дълбоко желание. Дали не крие и бич някъде зад вратата? Да не вземе да измъкне и ботуши и да се наведе или да наведе мен върху бюрото?
— Това е дегизировка — пояснява. — Ще се наложи да изрисуваш и лицето си, приготвил съм необходимото. Иначе няма да влезеш.
— Къде? — питам.
— Тази вечер мисля да те изведа.
— Да ме изведете ли? — Древна фраза. Със сигурност не е останало място, където един мъж може да изведе една жена.
— Да, навън — отговаря.
И без да ми казва, знам, че ми предлага нещо рисковано, за него и най-вече за мен, но въпреки това искам да отида. Приемам охотно всичко, което прекъсва монотонността, което нарушава почтения ред.
Казвам му, че не искам да ме гледа, докато обличам това нещо. Още се стеснявам от него, срамувам се от тялото си. Той обещава да се обърне с гръб и го прави, а аз събувам обувките и чорапите си, смъквам памучните гащички и навличам перата под палатката на роклята си. После събличам и роклята и нагласям тънките, осеяни с пайети презрамки на раменете си. Има и обувки, морави, с нелепо високи токчета. Нищо не ми е точно по мярка — обувките са ми малко големи, талията на костюма много ми стиска, но ще свърши работа.
— Готово — казвам и той се обръща. Чувствам се глупаво. Искам да се огледам.
— Очарователно — казва. — А сега лицето.
Разполага само с червило, старо, размекнато и вонящо на изкуствено грозде, и малко очна линия и спирала. Няма сенки, няма руж. За миг ми се струва, че няма да си спомня как се прави всичко това, и наистина резултатът от първия ми опит с очната линия е размазан черен клепач, като че ли съм участвала в сбиване. Изтривам го с лосиона с растително масло обаче и опитвам отново. Втривам малко червило на скулите си, разнасям го. Докато го правя, той държи пред мен голямо огледало със сребърен гръб. Познавам го, на Серина Джой е. Явно го е взел от стаята й.
Нищо не може да предприемем за косата ми.
— Страхотно — казва той, но този път е доста развълнуван, — все едно се обличаме за парти.
Приближава до дрешника и изважда отвътре наметка с качулка. Светлосиня, цвета на Съпругите. Сигурно и тя е на Серина.
— Смъкни качулката над лицето си — нарежда. — Постарай се да не размажеш грима. Заради пропускателните пунктове.
— Ами пропускът ми? — питам.
— Не се тревожи за това. Приготвил съм ти.
И потегляме.
Носим се заедно по тъмните улици. Командирът държи дясната ми ръка, като че ли сме тийнейджъри от някой филм. Аз съм се увила плътно с небесносинята наметка, както се полага на добра съпруга. През тунела на качулката виждам тила на Ник. Фуражката му не е килната, седи изпънат, проточил е шия, целият е много изпънат. Позата му изразява неодобрение към мен, или пък си въобразявам? Знае ли как съм облечена под наметката, той ли е осигурил нещата? Ако е така, това ядосва ли го, завижда ли, събужда ли у него похот, или изобщо нищо не чувства? Имаме нещо общо — и двамата би трябвало да сме невидими, и двамата сме просто функции. Питам се дали той го съзнава.
Когато отвори вратата на колата за Командира и следователно за мен, опитах да уловя погледа му, но той се държеше така, все едно не ме забелязва. Защо? Какво му е трудното да изпълнява дребни поръчки, да прави малки услуги — със сигурност не би искал да застраши позицията си.
Пропускателните пунктове не създават проблем, всичко минава съвсем гладко, както обеща Командирът, нищо че сърцето ми тупти бясно и кръвта бушува в главата ми. Пъзла, би казала Мойра.
След последния пропускателен пункт Ник пита:
— Тук ли, сър?
Командирът потвърждава.
Колата спира и Командирът казва:
— А сега ще се наложи да те помоля да се скриеш на пода.
— Долу? — питам.
— Трябва да минем през портата — обяснява той, като че ли това означава нещо за мен. Понечвам да го попитам къде отиваме, но той отговаря, че иска да ме изненада. — Не е разрешено за Съпруги.
Затова лягам на пода и колата отново потегля. Следващите няколко минути не виждам нищо. Под наметката едва се диша. Зимна е, не е лятното наметало, и мирише на нафталин. Явно я е взел от дрешника, за да не забележи тя. Грижливо е преместил стъпалата си, за да ми направи място. Въпреки това челото ми опира в обувките му. За пръв път съм толкова близо до обувките му. Усещам ги твърди, неподатливи, като черупките на бръмбари — черни, лъскави, непроницаеми. Като че нямат нищо общо със стъпалата.
Минаваме през още един пропускателен пункт. Чувам гласове, безлични, почтителни, отварянето и затварянето на електрическия прозорец, за да бъдат показани пропуските. Този път не е показал моя или онзи, който би трябвало да е мой, защото засега съм престанала да съществувам официално.
Колата потегля, после отново спира и Командирът ми помага да стана.
— Трябва да действаме бързо. Това е задният вход. Остави наметката си при Ник. По обичайното време — казва му той. Значи не го прави за пръв път.
Помага ми да съблека наметката, вратата на колата се отваря. Усещам въздуха по разголената си кожа и разбирам, че съм потна. Обръщам се да затворя вратата на колата и установявам, че Ник ме гледа през стъклото. Вече ме вижда. Пренебрежение ли различавам, или безразличие — това ли е очаквал от мен?
Намираме се на пресечка зад сграда от червена тухла, относително нова. До вратата има редица контейнери за смет, усеща се и мирисът на развалено пържено пиле. Командирът има ключ за вратата — обикновена и сива, слива се със стената и според мен е стоманена. Вътре следва коридор от бетонни блокчета с флуоресцентни светлини, някакъв тунел.
— Ето. — Командирът слага на китката ми етикет на ластик като онези за багажа по летищата. — Ако някой те попита, отговори, че си наета за вечерта — предупреждава ме той. Прихваща ме горе за голата ръка и ме направлява. Имам нужда от огледало, за да проверя дали червилото ми е наред, дали перата не изглеждат твърде нелепо, твърде чорлави. На тази светлина сигурно изглеждам зловещо. Но вече е твърде късно.
Идиотка, казва Мойра.