Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (32)

Тридесет и втора глава

Рита седи на масата в кухнята. Пред нея има купа, в която плуват кубчета лед. В нея плуват репички, превърнати в цветя, рози или лалета. На дъската за рязане Рита оформя още цветя с ножа си, едрата й длан е сръчна, безразлична. Останалата част от тялото й е неподвижна, лицето й също. Сякаш изпълнява номера с ножа в унес. Върху бялата емайлирана повърхност има купчина репички, измити, но ненарязани. Малки ацтекски сърца.

Не си прави труда да вдигне поглед, когато влизам.

— Всичко ли донесе? — пита, докато вадя пакетите за оглед.

— Може ли да ми дадеш кибрит? — питам. Учудвам се как дори само със смръщеното си лице, с безчувствеността си ме кара да се чувствам като невръстно, молещо се дете, което мрънка досадно.

— Кибрит ли? — пита тя. — Че за какво ти е кибрит?

— Тя каза, че може да ми дадеш — заявявам, но не искам да призная за цигарата.

— Кой каза? — Продължава да се занимава с репичките, без да нарушава ритъма си. — Нямаш нужда от кибрит. Ще вземеш да подпалиш къщата.

— Питай я, ако искаш. Навън на моравата е.

Рита завърта очи към тавана, сякаш безмълвно се съветва с някое божество там. После въздъхва, надига се тежко и с досада изтрива ръце в престилката си, за да ми покаже какви неприятности й създавам. Отива до шкафа над мивката, без да бърза, намира връзката ключове в джоба си, отключва вратичката.

— Тук го държа през лятото — казва сякаш на себе си. — Няма нужда от огън в това време.

От април помня, че всъщност Кора пали огъня в дневната и в трапезарията, когато захладнее.

Клечките за кибрит са дървени, в плъзгаща се картонена кутийка — събирах ги навремето, за да си правя чекмеджета в куклената къща. Отваря кутийката, надниква вътре и избира коя клечка да ми даде.

— Нейна работа си е — промърморва. — Нищо не можеш да й кажеш. — Едрата й длан се спуска, избира клечка и ми я подава. — И внимавай да не подпалиш нещо — предупреждава ме тя. — Пердетата в стаята си например. И така е горещо.

— Няма. Не ми трябва за това.

Не благоволява да ме попита за какво ми трябва клечката.

— Пет пари не давам, ако щеш, я изяж — отговаря. — Позволила ти е една клечка, затова ти давам една.

Обръща ми гръб и отново сяда на масата. После взема кубче лед от масата и го лапва. Необичайно за нея. Никога не съм я виждала да дъвче нещо, докато работи.

— Вземи си и ти — подканя ме. — Жал ми е, че трябва да носиш тези калъфки на главата си в това време.

Учудвам се — обикновено нищо не ми предлага. Може би смята, че след като съм се издигнала достатъчно, за да получа клечка кибрит, и тя може да си позволи да ми направи малък жест. Да не би внезапно да съм се озовала сред съществата, чието благоволение трябва да печели?

— Благодаря — казвам. Внимателно прибирам клечката в ципа на ръкава си, където е и цигарата, за да не се намокри, и вземам кубчето лед. — Репичките са красиви — казвам в отговор на подаръка, който ми е направила, на нейната проява на добра воля.

— Стремя се да върша всичко правилно, това е — отговаря тя, отново начумерена. — Иначе какъв е смисълът?

 

 

Минавам по коридора, качвам се по стълбите, бързам. Прелитам покрай издутото огледало в коридора — червен силует, който мярвам с периферното си зрение, червено димно привидение. В главата ми пуши, вече усещам вкуса в устата си, дробовете ми го засмукват, изпълват тялото ми с дълго, ароматно, мръсно и канелено дихание, а после приливът на никотин достига кръвта.

След толкова много време сигурно ще ми прилошее. Не бих се изненадала. Но дори тази мисъл посрещам охотно.

Крача по коридора — къде да го направя? В банята, като пусна водата, за да прочисти въздуха, или в спалнята, да поемам дима хрипливо до отворения прозорец? Кой ще ме спипа? Кой знае?

Но дори докато се наслаждавам на предстоящото, докато предвкусвам удоволствието, си мисля за нещо друго.

Не бива да пуша тази цигара.

Мога да я накъсам и да я изхвърля в тоалетната. Или да я дъвча и така да се напуша — и това ще свърши работа, мъничко, останалото да си запазя.

Така ще си запазя кибритената клечка. Мога да пробия дупчица в дюшека и внимателно да я пъхна вътре. Няма да забележат толкова тъничко нещо. Ще си стои там нощем, под мен, докато съм в леглото. Ще спя върху нея.

Бих могла да подпаля къщата. Мисълта е толкова приятна, че ме побиват тръпки.

Бягство, бързо и на косъм.

 

 

Лежа в леглото и се преструвам, че спя.

Предната вечер Командирът долепи пръстите си и впери поглед в мен, докато втривах крема за ръце. Странно, зачудих се дали да не му поискам цигара, но се отказах. Разумна съм, знам, че не бива да искам много наведнъж. Не искам да си помисли, че го използвам. Пък и не искам да го прекъсвам.

Снощи си наля питие — скоч с вода. Започнал е да пие в мое присъствие, за да се отпусне след работа, така казва. Допускам, че е под напрежение. На мен обаче никога не предлага и аз не го моля — и двамата знаем за какво е тялото ми. Когато го целувам за лека нощ „като наистина“, дъхът му мирише на алкохол и аз го вдишвам като дим. Признавам, че се наслаждавам на този дъх на разгул.

Понякога, след няколко питиета, той глупаво започва да мами на скрабъл. Насърчава и мен да го правя — вземаме допълнителни букви и изписваме с тях несъществуващи думи, думи като „омен“ и „глопав“, и се кискаме. Понякога пуска радиото на къси вълни, пуска ми минута-две от радио „Свободна Америка“, за да ми демонстрира, че може. После отново го изключва. Проклети кубинци, казва. Що за глупости — детски градини за всички?

Понякога след игрите присяда на пода до стола ми и ме държи за ръка. Главата му е малко по-ниско от моята, затова като погледне нагоре, ми прилича на момченце. Сигурно се забавлява с това фалшиво покорство.

Той е високо в йерархията, казва Гленова. На върха е, ама наистина на върха.

В такива мигове ми е трудно да си го представя.

Понякога се опитвам да се поставя на негово място. Правя го като тактика, за да отгатна как ще му се иска да се държи с мен. Трудно ми е да повярвам, че имам някаква власт над него, каквато и да било, но имам, макар да е неустановена.

От време на време ми се струва, че се виждам, както ме вижда той, макар и замъглено. Има неща, които иска да ми докаже, подаръци, които иска да ми даде, услуги, които иска да ми направи, нежност, която му се иска да породи.

Да, несъмнено иска. Особено след няколко питиета.

Понякога става раздразнителен, друг път се настройва философски или го обзема желание да обяснява, да се оправдава. Като предната вечер.

Не само жените бяха проблемът, казва. Основният проблем са мъжете. За тях вече няма нищо.

Нищо ли?, питам. Но те имаха…

Няма какво да правят, казва.

Могат да печелят пари, изтъквам малко злобно. В момента не се страхувам от него. Трудно е да се страхуваш от човек, който седи и те гледа как си слагаш крем за ръце. А липсата на страх е опасна.

Не е достатъчно, казва той. Твърде абстрактно е. Имам предвид, че няма какво да правят с жените.

Какво искате да кажете?, питам. Ами Порноъглите? Бяха навсякъде, имаше дори моторизирани.

Не говоря за секс, обяснява. Сексът беше част от всичко, но твърде лесна част. Всеки можеше просто да си го купи. Нямаше нищо, за което да полагаш усилия, за което да се бориш. Разполагаме със статистика от онова време. Знаеш ли от какво се оплакват най-много? От неспособността да чувстват. Мъжете се бяха разочаровали дори от секса. Дори от брака.

А сега чувстват ли?, питам.

Да, отговаря и ме поглежда. Чувстват. Изправя се, заобикаля бюрото и се приближава до стола ми. Полага длани върху раменете ми, в гръб. Не го виждам.

Приятно ми е да знам какво мислиш, долита гласът му зад мен.

Не мисля много, подмятам нехайно. Всъщност той иска близост, но не мога да му я дам. Няма полза да мисля, нали? Мнението ми няма значение.

Тъкмо затова той може да ми казва разни неща.

Хайде стига, стисва ме лекичко с дланите си. Мнението ти ме интересува. Интелигентна си, би трябвало да имаш мнение.

За какво?, питам.

За това, което направихме. За резултата.

Застивам неподвижно. Опитвам да изпразня съзнанието си. Замислям се за небето нощем, когато няма луна.

Нямам мнение, отговарям.

Той въздъхва, отпуска ръце, но не ги вдига от раменете ми. Знае какво мисля, знае, и още как.

Не може да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата, казва. Мислехме, че ще се справим по-добре.

По-добре ли?, питам тихо. Как е възможно да смята, че това е по-добре?

Никога не е по-добре за всички, изтъква той. За някои става по-зле.

 

 

Лежа по гръб, влажният въздух над мен е като капак. Като пръст. Иска ми се да завали. Още по-добре — да се разрази гръмотевична буря, с черни облаци, светкавици, оглушителен тътен. Тогава ще мога да сляза в кухнята, да кажа, че ме е страх, и да поседя с Рита и с Кора край кухненската маса. Ще ми позволят да ме е страх, защото и тях ги е страх, ще ме допуснат. Ще горят свещи, ще виждаме как лицата ни се появяват и изчезват на треперливата светлина, на белите назъбени мълнии през прозорците. О, Боже, ще възкликне Кора. О, Боже, спаси ни.

След това въздухът ще стане по-свеж — и по-лек.

Вдигам очи към тавана, към кръга от гипсови цветя. Нарисувай кръг, пристъпи в него, той ще те предпази. От средата е висял полилей, а от него — усукана ивица от чаршаф. На нея се е полюшвала, съвсем лекичко, като махало, както се люлее дете, увиснало на ръце от клона на дърво. Тогава е била в безопасност, напълно защитена, преди Кора да отвори вратата. Понякога ми се струва, че още е тук, с мен.

Чувствам се погребана.