Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (11)

Единадесета глава

Вчера сутринта ходих на лекар. Заведе ме един Пазител, от онези с червените ленти на ръката, които отговарят за тези неща. Отидохме с червена кола: той отпред, аз отзад. Не ме придружи спътничката ми, в такива случаи съм самичка.

Водят ме на лекар веднъж месечно на преглед: урина, хормони, цитонамазки за онкологията, кръвни изследвания. Също като преди, но вече са задължителни.

Кабинетът на лекаря е в модерна офис сграда. Качваме се с асансьор мълчаливо, Пазителят — с лице към мен. Виждам тила му в черната огледална стена на асансьора. Влизам в лекарския кабинет, а той чака отвън, в коридора, заедно с другите Пазители, седнал на един от столовете, оставени там специално за целта.

В чакалнята има други жени, три, облечени в червено: лекарят е специалист. Тайно се разглеждаме една друга, преценяваме големината на коремите си — дали на някоя й е провървяло? Медицинската сестра въвежда имената ни и номерата на пропуските ни в Компархива, за да провери дали сме тези, които би трябвало да бъдем. Висок е метър и осемдесет, около четиридесетгодишен, с диагонален белег на бузата, седи и печата, дланите му са твърде големи за клавиатурата, пистолетът му още е в кобура през рамо.

Викат ме и аз влизам във вътрешната стая. Бяла и безлична като външната, с изключение на сгъваемия параван. В рамка е опънат червен плат с нарисувано златно Око, а под него — вертикален меч с две увити змии, нещо като дръжка за окото. Змиите и мечът са откъслечни символи, останали от предишни времена.

Напълвам шишенцето, което са ми приготвили в малката тоалетна, събличам дрехите си зад паравана и ги сгъвам върху стола. Лягам гола на масата за преглед върху хартиен чаршаф за еднократна употреба, студен и шумолящ. Придърпвам другия чаршаф, платнения, и завивам тялото си. Над шията ми трети чаршаф виси от тавана. Разделя тялото, за да не може лекарят да вижда лицето ми. Той работи само с торса. Когато съм готова, протягам ръка, опипом намирам лостче от дясната страна на масата и го дръпвам. Някъде е дръннало звънче, но аз не го чувам. След минутка вратата се отваря, в стаята влизат стъпки, чува се дишане. Той може да ме заговаря само в краен случай. Този лекар обаче е разговорлив.

— Как сме? — пита той. Останал му е този речеви тик от минали времена. Чаршафът се повдига от кожата ми, настръхвам от полъха. Студен пръст, в гумена ръкавица и намазан с гел, се плъзва в мен, опипва ме, тършува. Пръстът се отдръпва, пъха се по различен начин, оттегля се.

— Нищо ти няма — отбелязва лекарят по-скоро на себе си. — Боли ли те нещо, сладуранке?

Така ме нарича, „сладуранка“.

— Не — отговарям.

Гърдите ми биват опипани на свой ред в търсене на гнилост, на развала. Дишането се приближава. Надушвам застоял дим, афтършейв, тютюнев прах по косата. После гласът прозвучава съвсем тихичко до главата ми: това е той, издува чаршафа.

— Мога да ти помогна — прошепва.

— Моля?

— Шшшт. Мога да ти помогна. Помагал съм на други.

— Да ми помогнете ли? — питам тихо като него. — Как?

Знае ли нещо, да не би да е виждал Люк, да го е намерил, да може да го върне?

— Ти как мислиш? — пита той едва чуто. Ръката му ли се плъзва нагоре по крака ми?

Свалил е ръкавицата.

— Вратата е заключена. Никой няма да влезе. Никога няма да разберат за това.

Повдига чаршафа. Долната част на лицето му е скрита с бяла марля, такова е правилото. Две кафяви очи, нос, глава с кестенява коса. Ръката му е между краката му.

— Повечето от онези старчета вече са неспособни — казва той. — Или са стерилни.

Стъписвам се — изрекъл е забранена дума. Стерилен. Стерилни мъже вече няма, поне не официално. Има само жени, които са плодовити, и жени, които са безплодни, така е по закон.

— Много жени го правят — продължава той. — Искаш бебе, нали?

— Да — отговарям. И е вярно, не питам защо, тъй като знам. Дай ми деца, иначе ще умра. Може да се тълкува най-различно.

— Мека си — казва той. — Време е. Днес или утре, защо да го пропиляваш? Ще отнеме само минутка, сладуранке.

Сигурно така е наричал жена си навремето или още я нарича, но принципно е обобщение. За него всички сме сладуранки.

Поколебавам се. Предлага ми се, предлага ми услугите си, донякъде с риск за самия себе си.

— Ужасно ми е неприятно какво преживявате — промърморва. Искрен е, искрено съчувства, но му е и приятно. Очите му са влажни от състрадание, ръката му се плъзга по тялото ми напрегнато и нетърпеливо.

— Прекалено опасно е — казвам. — Не, не мога.

Наказанието е смърт, но трябва да те заловят на местопрестъплението и с двама свидетели^[1]. Каква е вероятността стаята да се подслушва, кой седи точно пред вратата?

Ръката му спира.

— Помисли си — казва. — Прегледах картона ти. Не ти остава много време. Но животът си е твой.

— Благодаря — отговарям. Трябва да го оставя с впечатлението, че не съм оскърбена, че съм отворена за предложението. Той отдръпва ръка почти лениво, бавно, що се отнася до него, това не е последната му дума. Може да подправи изследванията, да съобщи, че имам рак или че съм безплодна, да направи така, че да ме изпратят в Колониите при Нежените. Не изрича нищо такова, но въпреки това съзнанието за властта му увисва във въздуха, докато ме потупва по бедрото и се отдръпва зад провесения чаршаф.

— Следващия месец — казва.

Отново се обличам зад паравана, ръцете ми треперят. Защо се уплаших? Не съм преминала никаква граница, не съм се доверила никому, не съм поела никакъв риск, в безопасност съм. Ужасява ме изборът. Изходът, избавлението.