Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещерът (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sezon burz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2018 г.)

Издание:

Автор: Анджей Сапковски

Заглавие: Сезонът на бурите

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: полска

Печатница: Печатница „Инвестпрес“

Излязла от печат: 25 август 2017

Редактор: Иван Атанасов

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0066-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18121

История

  1. —Добавяне

Глава седма

Диви нощи — диви нощи!

Ако бях с тебе тук,

дивите нощи щяха

да бъдат нашия лукс!

Емили Дикинсън

(превод Цветан Стоянов)

И всеки ден наново изпълнявам своя безполезен

дълг, докосвам я и тук, и там —

аз мястото си знам.

Целувам отворената ѝ уста и хваля красотата ѝ,

а хората ме наричат в очите предател.

Ленард Коен

Бедрото на магьосницата се красеше от изкусна, приказно сложна и цветиста татуировка, която изобразяваше в подробности ивичеста риба с ярки цветове.

Nil admirari[12], помисли си вещерът. Nil admirari.

* * *

— Не мога да повярвам на очите си — каза Лита Нейд.

За онова, което се беше случило и че се бе случило така, както се беше случило, бе виновен само той и никой друг. Край пътя към вилата на магьосницата имаше градина и той не издържа на съблазънта да откъсне една от растящите в лехите фрезии. Помнеше аромата, който доминираше в парфюма ѝ.

— Не мога да повярвам на очите си — повтори застаналата на вратата Лита. Беше му отворила сама, тромавият портиер го нямаше. Може би имаше почивен ден.

— Дошъл си, предполагам, за да ми се скараш заради ръката на Мозаик. И ми носиш цвете. Бяла фрезия. Влизай, че ще произведеш сензация и целият град ще се напълни със слухове. Мъж с цвете на прага ми! Най-старите не помнят да са виждали такова нещо.

Беше облякла свободна черна рокля от коприна и шифон, по която и при най-малкото движение на въздуха пробягваха леки вълни. Вещерът стоеше, гледаше, стиснал фрезията в протегнатата си ръка, опитваше се да се усмихне, но не можеше. Nil admirari, не спираше да си повтаря наум максимата, която помнеше от Оксенфурт, университета, в който я беше прочел на табела над входа към катедрата по философия.

— Не ми се карай. — Тя взе фрезията от пръстите му. — Ще оправя ръката на момичето веднага щом се прибере. Безболезнено. Може би даже ще се извиня. Ще се извиня пред теб. Само не ми се карай.

Той поклати глава и отново се опита да се усмихне. Не се получи.

— Интересно — тя приближи фрезията до лицето си и впи в него нефритените си очи, — дали ти е позната символиката на цветята? И техният таен език? Знаеш ли какво означава тази фрезия и напълно съзнателно ли ми предаваш посланието ѝ? Или си взел това цвете напълно случайно, а посланието е… Подсъзнателно?

Nil admirari.

— Но това няма значение. — Тя се приближи съвсем близо до него. — Или защото ясно, съзнателно и целенасочено ми сигнализираш какво искаш… Или скриваш желанието, което издава подсъзнанието ти. И в двата случая трябва да ти благодаря. За цветето. И за онова, което ми казва то. Благодаря. Ще ти се отблагодаря. С подарък или по някакъв друг начин. Ето това шнурче… Дръпни го. По-смело.

Какво правя, помисли си той, докато дърпаше. Плетеното шнурче плавно се изниза през поредицата от дупки. До самия край. И после коприната и шифонът се стекоха от Лита като вода и меко се свлякоха около глезените ѝ. Той затвори за миг очи, голотата ѝ го порази като внезапно припламване на светлина. Какво правя, мислеше си той, докато я прегръщаше през шията. Какво правя, мислеше той, докато усещаше вкуса на кораловото червило на устните ѝ. Онова, което правя, е абсолютно лишено от смисъл, мислеше той, докато внимателно я насочваше към скрина във вътрешния двор и я настаняваше върху малахитовия плот.

Ухаеше на фрезия и кайсии. И на още нещо. Може би мандарина. Или ветивер.

Това продължи известно време, но след това скринът започна доста силно да се клатушка. Корал го прегръщаше силно и нито за миг не изпусна фрезията. Ароматът на цветето не потискаше нейния аромат.

— Ентусиазмът ти ме ласкае. — Тя откъсна устните си от неговите и едва тогава отвори очи. — И много ме радва. Но нали знаеш, че имам и легло?

* * *

Наистина имаше легло. Огромно. Просторно като палубата на фрегата. Тя го поведе натам и той я последва, без да може да ѝ се нагледа. Тя не поглеждаше назад. Не се и съмняваше, че той върви след нея. Че той без колебание ще отиде там, където тя го отведе. Без да отваря очи.

Леглото беше огромно, с балдахин, с копринени чаршафи и сатенени завивки.

Използваха цялото легло, буквално цялото, във всяко едно отношение. Всеки цал от него. Всяка педя от чаршафите. И всяка гънка на завивките.

* * *

— Лита…

— Можеш да ме наричаш Корал. Но сега не говори.

Nil admirari. Аромат на фрезия и кайсия. Рижа коса, разпиляна по възглавницата.

* * *

— Лита…

— Можеш да ме наричаш Корал. И можеш да ми направиш същото още веднъж.

* * *

Бедрото на Лита се красеше от изкусна, приказно сложна и цветиста татуировка, която изобразяваше в подробности ивичеста риба с ярки цветове и огромни плавници с триъгълна форма. Тези рибки се наричат скаларии, богаташите и снобите новобогаташи обикновено ги държат в аквариуми и езерца. Гералт, а и не само той, винаги свързваше тези рибки със снобизма и претенциозната помпозност. Затова се изненада, че Корал беше избрала точно такава, а не друга татуировка. Изненадата му не продължи дълго, скоро беше заменена от разбиране. Външно Лита Нейд изглеждаше млада, да, съвсем млада. Но татуировката беше направена по време на истинската ѝ младост. В онези години, когато донесените от морето рибки скаларии все още бяха рядка атракция, богаташите не бяха много, парвенютата още не се бяха появили и малцина можеха да си позволят аквариуми. Татуировката ѝ беше като метрика, мислеше си Гералт, докато галеше с пръсти скаларията. Интересно, че Лита и досега я носи, вместо да я премахне с магия. Но, мислеше си той, докато прехвърляше ласките си към отдалечените от рибата райони, това е приятен спомен за младостта. Не е лесно да се лишиш от подобен сувенир. Дори да е остарял и станал тривиален.

Той се надигна на лакът и започна внимателно да търси по тялото ѝ други, не по-малко носталгични белези. Не намери. Не беше и разчитал да открие, просто му се прииска да провери. Корал въздъхна. Очевидно ѝ бяха омръзнали абстрактните и далеч не толкова ефективни странствания на ръката му, затова я хвана и целенасочено я насочи към едно конкретно място, единственото правилно според нея. И много добре, помисли си Гералт, като привлече магьосницата към себе си и зарови лице в косите ѝ. Като се замислиш, това е просто някаква си ивичеста риба. Като че ли няма по-важни неща, на които да обърнеш внимание. За които си заслужава да се мисли.

* * *

Може и модели на платноходи, въртяха се в главата на Корал хаотични мисли, докато тя с усилие се опитваше да успокои дишането си. Може и фигурки на войничета, може и да ловят риба на изкуствена стръв. Но онова, което има значение… Което наистина има значение… Това е как ме прегръщат.

Гералт я прегърна. Така, сякаш обятията му бяха целият свят.

* * *

В първата нощ спаха малко. И даже когато Лита се унасяше, на вещера му беше трудно да заспи. Тя го прегръщаше през кръста толкова силно, че той едва успяваше да диша, а кракът ѝ се прехвърляше през бедрото му.

През втората нощ вече не се държеше толкова собственически. Не го притискаше към себе си и не го прегръщаше толкова силно, както преди. Явно вече не се страхуваше, че на сутринта ще избяга.

* * *

— Нещо се замисли. Лицето ти е твърде сурово и мрачно. Каква е причината?

— Обмислям… Хм… Натурализма на нашата връзка.

— Кое по-точно?

— Нали ти казах кое. Натурализма.

— Мисля, че използва думата „връзка“? Това понятие всъщност притежава изумителна изразителност. Струва ми се, че си получил пристъп на посткоитална тъга. Едно напълно естествено състояние всъщност, присъщо на всички висши същества. Дори аз, вещерю, усещам някаква странна сълза в окото… Добре де, добре. Шегувам се.

— Примами ме… Като самец.

— Какво?

— Примами ме. Като насекомо. С фрезийно-кайсиево-магически феромони.

— Сериозно ли говориш?

— Не се сърди. Моля те, Корал.

— Не се сърдя. Напротив. След известни размишления трябва да призная, че си прав. Да, това е натурализъм в най-чист вид. Само че е станало точно обратното. Ти ме омагьоса и съблазни. От пръв поглед. Натуралистично и анималистично изтанцува пред мен мъжкия брачен танц. Подскачаше, потропваше, переше опашка…

— Не е вярно.

— … Переше опашка и потрепваше с крила, като тетрев. Чуруликаше и кудкудякаше…

— Не съм кудкудякал.

— Кудкудякаше.

— Не!

— Да. Прегърни ме.

— Корал!

— Какво?

— Лита Нейд… Това не е истинското ти име, нали?

— Истинското е много тромаво за произнасяне.

— Така ли?

— Опитай се да произнесеш бързо: Астрид Литнейд Асгеиррфиннбьорнсдотир.

— Разбрах.

— Съмнявам се.

* * *

— Корал.

— А?

— А Мозаик? Откъде се появи това прозвище?

— Знаеш ли какво не обичам, вещерю? Въпросите за други жени. И особено когато онзи, който ги задава, лежи до мен в леглото. И ме разпитва, вместо да се съсредоточи върху онова, върху което всъщност лежи ръката му. Не си се осмелявал да правиш нещо подобно, докато си бил в леглото с Йенефер.

— А аз не обичам да се споменават определени имена. Особено когато…

— Да спра ли?

— Не съм казвал такова нещо.

Корал го целуна по рамото.

— Когато тя попадна в училището, името ѝ беше Аик, фамилията не помня. Не само че името ѝ беше странно, ами страдаше и от загуба на пигментацията на кожата. Бузите ѝ бяха обсипани със светли петна, които всъщност приличаха на мозайка. Излекуваха я, разбира се, още след първия семестър, една магьосница не може да има петна. Но обидното прозвище остана. И бързо престана да бъде обидно. Тя си го хареса. Но стига за нея. Да поговорим за мен. Хайде.

— Какво хайде?

— Говори за мен. Каква съм аз? Красива, нали? Хайде, кажи ми!

— Красива. Рижа. И луничава.

— Не съм луничава. Махнах луничките с магия.

— Не всичките. За някои си забравила. Забелязах ги.

— Къде ги… Ах… Ами да. Наистина. Луничава съм. И каква още?

— Сладка.

— Каква?

— Сладка. Като вафла с мед.

— Не ме лъжеш, нали?

— Погледни ме. Право в очите. Виждаш ли в тях дори сянка от неискреност?

— Не. И това ме притеснява повече от всичко.

* * *

— Седни на ръба на кревата.

— Защо?

— Искам да се разплатя.

— За какво?

— За луничките, които си забелязал там, където ги забеляза. За старателността и точното… разузнаване. Искам да се разплатя и отблагодаря. Може ли?

— Давай тогава.

* * *

Вилата на магьосницата, както почти всички сгради в тази част на града, имаше тераса, от която се разкриваше гледка към морето. Лита обичаше да седи там с часове и да наблюдава корабите на рейд, за което използваше наблюдателна тръба с прилични размери, поставена на статив. Гералт, макар и да не споделяше увлечението ѝ по морето и онова, което плава по него, обичаше да стои заедно с нея на терасата. Седеше до нея, любуваше се на лицето ѝ, на рижите ѝ къдрици, наслаждаваше се на аромата на фрезия и кайсия.

— Погледни онзи галеон, който хвърля котва — отбеляза Корал. — Със синия кръст на флага. Това е „Гордостта на Цинтра“, вероятно пътува до Ковир. А онзи ког там е „Алке“ от Цидарис, сигурно превозва кожи. А ей там е „Тетида“, транспортен холк с товароподемност двеста лаща[13], каботажен, пътува между Керак и Настрогем. Ето, погледни, на рейд излиза новиградската шхуна „Пандора Парви“, красив, красив кораб. Погледни в окуляра. Ще видиш…

— Аз виждам и без тръбата. Мутант съм.

— Ах, да. Забравих. О, ей там е галерата „Фушия“, трийсет и две гребла, може да носи на борда си четиридесет лаща товар. А онзи красив тримачтов галеон е „Вертиго“, отплавал е от Лан Ексетер. А там, по-нататък, с пурпурния флаг, е реданският галеон „Албатрос“, три мачти, дължина сто и двайсет фута… О, там, виж, виж, вдига платна и излиза в морето пощенският клипер „Ехо“, познавам капитана му, той обядва при Равенга, когато идва тук. И погледни още, вдигнал всичките си платна, пристига галеон от Повис…

Вещерът отметна косите от гърба на Лита. Бавно, една след друга, разкопча всички кукички и плъзна роклята от раменете на магьосницата. След това ръцете и вниманието му напълно се съсредоточиха върху двата галеона с вдигнати платна. Галеони, каквито не можеха да се видят по никои морски пътища, рейдове, портове и в регистрите на Адмиралтейството.

Лита не възрази. И не откъсна очи от окуляра на наблюдателната тръба.

— Държиш се като някое петнайсетгодишно момче — каза след известно време тя. — Сякаш ги виждаш за пръв път.

— За мен винаги е за пръв път — неохотно си призна той. — А наистина петнайсетгодишен не съм бил никога.

* * *

— Родом съм от Скелиге — каза му тя по-късно, в леглото. — Морето ми е в кръвта. Обичам го.

Той не каза нищо и тя продължи:

— Понякога си мечтая да поема на плаване. Сама. Да вдигна платната и да изляза в морето… Далече-далече, отвъд хоризонта. Където има само вода и небе. Ще ме пръска солената пяна на вълните, вятърът ще роши косите ми с истинска мъжка нежност. И ще съм сама, съвсем сама, безкрайно сама сред чуждата и враждебна стихия. Самота сред непознатото море. Не мечтаеш ли за това?

„Не, не мечтая — помисли си той. — Изживявам го всеки ден.“

* * *

Дойде денят на лятното слънцестоене, а след него вълшебната нощ, най-кратката в годината, през която в горите разцъфтяват цветовете на папратите и натъркани със змийски език голи момичета танцуват по мокрите от росата поляни.

Кратка нощ, която прелита за едно мигване на окото.

Безумна нощ, озарена от мълнии.

* * *

На сутринта след слънцестоенето той се събуди сам. В кухнята го чакаше закуска. И не само.

— Добро утро, Мозаик. Прекрасно време, нали? Къде е Лита?

— Имаш свободен ден — отвърна тя, без да го поглежда. — Моята неповторима господарка ще бъде заета. До късно. За времето, което прекарахте… в удоволствия, се събраха много пациентки.

— Пациентки?

— Тя лекува безплодие. И други женски болести. Не знаеше ли? Е, сега вече знаеш. Хубав ден.

— Почакай, не си отивай. Бих искал…

— Не знам какво би искал — прекъсна го тя. — Но това изобщо не е добра идея. По-добре въобще да не разговаряш с мен. Прави се, че изобщо ме няма тук.

— Корал няма да те наранява повече, обещавам ти. Освен това я няма тук и няма да ни види.

— Тя вижда всичко, което пожелае да види, достатъчни са ѝ само няколко заклинания и артефакти. И не се залъгвай, че имаш някакво влияние над нея. За това ще ти е необходимо нещо повече от… — Тя посочи спалнята. — Моля те, не произнасяй пред нея името ми. Дори между другото. Защото тя ще ми го припомни. Дори да е след година, но ще ми го припомни.

— Ако се отнасят така с теб… Не можеш ли просто да си тръгнеш?

— И да отида къде? — Тя изду устни. — В тъкачната фабрика? В шивашката работилница? Или направо в бардака? Нямам си никого. И съм никоя. И ще си остана никоя. Само тя може да промени това. Ще изтърпя всичко… Само не добавяй нищо допълнително, ако можеш. В града — стрелна го за миг с поглед тя — срещнах твоя приятел. Онзи поет, Лютичето. Той пита за теб. Безпокои се.

— Успокои ли го? Обясни ли му, че съм в безопасност? Че нищо не ме заплашва.

— Защо да го лъжа?

— Тоест?

— Ти не си в безопасност. Ти си тук, с нея, а тъгуваш за онази, другата. Дори когато си близък с нея, мислиш само за това. И тя го знае. Но играе тази игра, понеже я забавлява, а ти се преструваш добре, просто адски убедително. Помисли си какво ще се случи, когато се издадеш?

* * *

— И днес ли ще нощуваш при нея?

— Да — потвърди Гералт.

— Вече цяла седмица мина, нали знаеш?

— Четири дни.

Лютичето прокара пръсти по струните на лютнята и изсвири ефектно глисандо. Огледа се. Отпи от чашата, изтри пяната от носа си.

— Знам, че не ми е работа — каза той с непривичен за него рязък и твърд тон. — Знам, че не бива да се меся. Знам, че не обичаш да ти се месят. Но в някои случаи, Гералт, не бива да мълча. Корал, ако искаш да знаеш мнението ми, е една от онези жени, които постоянно и на видно място трябва да носят предупредителна табела. С надпис: „Гледай, но не пипай!“. Подобни на онези в зоопарка или терариума, където държат гърмящите змии.

— Знам.

— Тя си играе с теб, за нея ти си развлечение.

— Знам.

— И по най-обикновения на света начин си отмъщаваш на Йенефер, която не можеш да забравиш.

— Знам.

— Тогава защо?

— Не знам.

* * *

Вечер се разхождаха. Понякога в парка, понякога се изкачваха на хълма, който се издигаше над пристанището, понякога просто ходеха до Пазара за подправки.

Ходиха и в локала „Natura Rerum“. Няколко пъти. Фебус Равенга беше извън себе си от радост, по негово нареждате сервитьорите им угаждаха по всякакъв начин. Гералт най-после узна вкуса на калкана в карамелизирано мастило на сепия. Както и на гъшите крачета в бяло вино, и на телешкия джолан със зеленчуци. Наистина в началото — но за кратко — му пречеше досадното и неприкрито любопитство на другите гости в залата. После, по примера на Лита, той се научи да не му обръща внимание. Виното от местната изба много помогна.

Връщаха се късно във вилата. Корал хвърляше роклята си още в коридора и вече гола се отправяше към спалнята.

Той вървеше след нея. Гледаше. Обичаше да я гледа.

* * *

— Корал?

— Какво?

— Говори се, че винаги можеш да видиш онова, което поискаш. Като използваш заклинания и артефакти.

— Това са слухове — надигна се тя на лакът и го погледна в очите. — Май ще се наложи да извъртам пак стави. Това би трябвало да отучи езика да разпространява слухове.

— Моля те…

— Пошегувах се — прекъсна го Лита. Но в гласа ѝ нямаше и капка веселие.

— И какво е това нещо — тя замълча за миг, — което би искал да видиш? Или ти е нужно предсказание? Колко ще живееш? Кога и как ще умреш? Кой кон ще спечели Третогорския приз? Кого ще посочи за йерарх на Новиград избирателната колегия? С кого е в момента Йенефер?

— Лита!

— Какво те интересува?

Той й разказа за откраднатите мечове.

* * *

Проблесна мълния. И миг след това с грохот се изтърколи гръм.

Фонтанът тихичко бълбукаше, коритото му миришеше на мокри камъни. Мраморната девойка се беше вкаменила в танцувална поза, мокра и блестяща.

— Статуята и фонтанът — побърза да обясни Корал — не са признак на любовта ми към претенциозния кич или на склонността ми да следвам снобската мода. Те имат по-конкретна цел. Статуята представлява самата мен. В миниатюра. Когато бях дванайсетгодишна.

— Кой би могъл тогава да предположи, че ще станеш такава красавица.

— Това е много важен за мен магически артефакт. Самият фонтан, по-точно водата, ми служи за дивинации. Нали знаеш какво е дивинация?

— В общи линии.

— Кражбата на оръжията ти се е случила преди около десетина дни. За разчитане и анализ на събития от миналото, дори такива, които са се случили много отдавна, най-добър и надежден метод се явява онейромантията, но за нея е нужно да се притежава сравнително редкият талант на ясновидец, какъвто аз нямам. Сортилегията, или клеромантията, със сигурност няма да ни помогне, също както и пиромантията или аеромантията, които са по-ефективни при отгатването на съдбите на хората, при условие че има нещо, което да принадлежи на тези хора: коса, нокти, части от облеклото или нещо подобно. За предмети, в нашия случай мечове, това е неприложимо. Затова — Лита отметна от челото си един риж кичур — остава дивинацията. Тя, както сигурно знаеш, позволява да се виждат и предсказват бъдещи събития. Ще ни помогнат стихиите, защото вече започна сезонът на бурите. Ще комбинираме дивинация с церауноскопия. Ела тук. Хвани ме за ръката и не я пускай. Наведи се и погледни във водата, но в никакъв случай не се докосвай до нея. Концентрирай се. Мисли за мечовете си! Интензивно си мисли за тях!

Той я чу как рецитира заклинание. Водата в коритото на фонтана реагира веднага, с всяка фраза от изричаната формула тя се вълнуваше и пенеше все повече и повече. От дъното започнаха да се издигат големи мехури.

Водата се успокои и помътня. После съвсем се избистри.

От дълбините гледаха тъмни теменужени очи. Над раменете падаха мастиленочерни къдри, блестяха, отразяваха светлината като паунови пера, виеха се и се вълнуваха при всяко движение…

— За мечовете — напомни Корал тихо и ядно. — Трябва да мислиш за мечовете.

Водата се завихри и чернокосата жена с теменужените очи изчезна във вихъра. Гералт тихо въздъхна.

— За мечовете — изсъска Корал. — Не за нея.

Тя произнесе поредното заклинание под проблеснала мълния. Статуята във фонтана засия с млечна светлина и водата отново се успокои и стана прозрачна. И тогава той видя.

Своя меч. Докосващата го ръка. Пръстените на пръстите.

… от метеорит. Добре балансиран, тежестта на острието е равна на тежестта на ефеса…

Вторият меч. Сребърен. Същата ръка.

… стоманената сърцевина, обкована със сребро… По цялата дължина на острието са изрисувани рунически символи…

— Виждам ги — звучно прошепна той и стисна ръката на Лита. — Виждам мечовете ми… Всъщност…

— Замълчи. — Тя му отвърна с още по-силно стискане. — Мълчи и се концентрирай.

Мечовете изчезнаха. Вместо тях той видя черна гора. Каменен дворец. Скали, една от скалите…

… огромна, извисяваща се над останалите, висока и стройна… Изваяна от ветровете в чудновата форма…

Водата се разпени.

Прошарен мъж с благородни черти на лицето, облечен в черен кадифен кафтан и жилетка от златен брокат, опрял двете си ръце на трибуна от червено дърво.

— Предмет номер десет — обявява гръмко той. — Абсолютно уникална, невероятна находка, два вещерски меча…

Голям черен котарак се върти на място, опитва се да достигне с лапа поклащащия се над него медальон, окачен на верижка. Златният овален медальон е инкрустиран с емайл, син делфин nageant.

Река тече между дървета, под балдахин от корони и надвиснали над водата клони. На един от клоните неподвижно стои жена с дълга тясна рокля.

Водата се разпени за миг и почти веднага отново се успокои.

Той видя море от трева, безкрайна, достигаща до хоризонта равнина. Видя я отгоре, като от птичи полет… Или от върха на хълм. Хълм, от който се спускаше редица от неясни фигури. Когато обръщаха главите си, той виждаше неподвижни лица, слепи мъртви очи. Те са мъртви, осъзна внезапно Гералт. Това е парад на мъртъвци…

Пръстите на Лита отново стиснаха ръката му. Като клещи.

Проблесна мълния. Внезапен порив на вятъра разбърка косите им. Водата в коритото се развълнува, забълбука, разпени се, надигна се вълна, огромна като стена. И се хвърли право към тях. И двамата отскочиха от фонтана, Корал се спъна, той я подхвана. Гръмна гръм.

Магьосницата изкрещя заклинание, махна с ръка. В цялата къща пламнаха светлини.

Водата в коритото, която допреди миг кипеше във водовъртеж, сега беше гладка, спокойна, раздвижвана единствено от лениво ромолящите струйки на фонтана. А по тях двамата, макар че само миг по-рано ги бе връхлетяла истинска вълна, нямаше и капка вода.

Гералт дишаше тежко. Изправи се.

— Това, накрая… — каза той, докато помагаше на магьосницата да стане. — Тази, последната картина… Хълмът и редицата… от хора… Не разпознах… Представа нямам какво може да е това…

— Аз също — отвърна тя с някак чужд глас. — Но това не беше твоето видение. Този образ беше предназначен за мен. Аз също нямам представа какво би могъл да означава. Но имам странното усещане, че не е нещо хубаво.

Гръмотевиците спряха. Бурята отминаваше. Към сушата.

* * *

— Шарлатанство са всички тези дивинации — повтори Лютичето, докато настройваше лютнята си. — Измамни халюцинации за наивници. Силата на внушението, нищо повече. Ти си мислел за мечовете — и си видял мечове. Какво още се предполага, че си видял? Процесия от мъртъвци? Ужасна вълна? Скала с чудновата форма? А каква?

— Като огромен ключ — замисли се вещерът. — Или хералдически кръст, със само три стълба…

Трубадурът се замисли. После потопи пръст в бирата и нарисува нещо върху масата.

— Прилича ли на това?

— Ха. Даже много.

— Дявол да ме вземе. — Лютичето удари по струните, като привлече вниманието на цялата таверна. — Гъска да ме стъпче дано! Ха-ха, приятелю Гералт! Колко пъти си ме спасявал от беди? Колко пъти си ми помагал? Колко неща си направил за мен? Безброй! Какво пък, сега е мой ред. Какво пък, може би заедно с мен наистина ще откриеш прочутото си оръжие.

— А?

Лютичето стана.

— Госпожа Лита Нейд, твоето последно завоевание, която се ползва със заслужено уважение като забележителна магьосница и ненадмината ясновидка, в своята дивинация ясно, точно и без никакво съмнение показва място, което аз знам. Да вървим при Феран. Веднага. Той трябва да ни уреди аудиенция, като използва тайните си връзки. И да ти издаде пропуск за излизане от града по законен начин, за да се избегне конфронтацията с онези хетери от караулното. Ще направим едно малко пътешествие. Малко и, общо взето, недалеч.

— Къде?

— Разпознах скалата от видението ти. На езика на професионалистите това се нарича карстово образувание. А местните я наричат Грифона. Забележителност, дори знак за ориентиране, водещ до местонахождението на лицата, които може наистина да знаят нещо за мечовете ти. Мястото, където ще отидем, се нарича Равелин. Това говори ли ти нещо?

Бележки

[12] Не се учудвай на нищо (лат.). — Б.пр.

[13] Лащ — стара мярка за тежест, равна на 3000 литра. — Б.пр.