Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (7)

Глава пета

Пазете се от разочарования,

защото понякога впечатленията са погрешни.

Нещата рядко са такива, каквито изглеждат.

А жените — никога.

Лютичето, „Половин век поезия“

Водата в коритото на фонтана заплиска и закипя, разпръсквайки златисти капчици. Магьосницата Лита Нейд, по прякор Корал, протегна ръка и произнесе стабилизиращо заклинание. Повърхността на водата се изглади, като полята с олио, заблестя и запулсира. Смътният и мъглив образ придоби рязкост и спря да трепери, стана ясен и отчетлив, макар да беше леко размит от движенията на водата. Корал се наведе. Във водата се виждаше Пазарът за подправки — главната улица на града. Тя наблюдаваше. Търсеше намеци. Някакви подробности. Детайли, които биха ѝ позволили да оцени точно случващото се. И да предвиди какво ще стане.

Относно това какъв трябва да е истинският мъж, Лита имаше собствено мнение, сформирано от дългогодишния ѝ опит. Тя умееше да разпознава истинския мъж в множеството от повече или по-малко удачни имитации. Така за тази цел не ѝ се налагаше да прибягва до физически контакт, който, като способ за изпробване на мъжествеността, както тя, така и останалите магьосници, смятаха не само за банален, но и за вкарващ в заблуда и водещ по погрешен път. Пряката дегустация, както си изясни магьосницата след поредица от опити, може и да беше до известна степен проверка на вкуса, но твърде често оставяше след себе си неприятно усещане. Причиняваше тежест в стомаха. Киселини. А понякога дори гадене.

Лита можеше да забележи истинския мъж отдалеч, въз основа на точни и на пръв поглед незначителни предпоставки. Истинският мъж, както установи на практика магьосницата, обожава риболова, но само на изкуствена стръв. Събира фигурки на войничета, еротични рисунки и собственоръчно изработени модели на ветроходни кораби, включително такива, поставени в бутилка, а в домакинството му винаги има излишък от празни бутилки от скъпи напитки. Той умее отлично да готви, изпод ръцете му излизат истински шедьоври на кулинарното изкуство. А и, общо взето, целият му вид поражда желание.

Вещерът Гералт, за когото магьосницата беше слушала много, за когото бе събрала цял куп информация и когото всъщност беше видяла във водата, според нея отговаряше само на едно от гореспоменатите условия.

— Мозаик!

— Тук съм, госпожо магистър.

— Очакваме гост. Искам всичко да ми бъде приготвено, и то на ниво. Но първо ми донеси рокля.

— С цвят на чаена роза? Или на морска вода?

— Бяла. Той носи черно, да му приготвим един ин и ян. И обувчици, избери ми нещо според цвета на роклята, но токчетата им да не са под четири цала^[8]. Не мога да позволя да ме гледа твърде отвисоко.

— Госпожо магистър… Бялата рокля…

— Какво?

— Ами тя е такава…

— Скромна? Без украшения и финтифлюшки? Ех, Мозаик, Мозаик. Никога ли няма да се научиш?

На входа безмълвно го посрещна тромав и шкембест дангалак със счупен нос и малки свински очички. Той огледа Гералт от главата до петите и обратно. След това отстъпи настрани и му даде знак, че може да влезе.

В антрето го чакаше момиче с пригладени, дори зализани коси. Без да каже нито дума, тя го покани вътре с един-единствен жест.

Гералт влезе в обрасло с цветя вътрешно дворче с ромолящ фонтан. В средата на фонтана имаше мраморна статуетка, изобразяваща гола танцуваща девойка, даже по-скоро момиче, като се имаха предвид недоразвитите полови признаци. Освен с това, че беше излязла изпод длетото на майстор, статуетката привличаше вниманието и с още една подробност: с цокъла я свързваше само една точка — палецът на крака. Подобна конструкция, прецени вещерът, в никакъв случай не би могла да се направи устойчива без помощта на магия.

— Гералт от Ривия. Здравей. Заповядай.

Магьосницата Лита Нейд имаше твърде изсечени черти на лицето, за да бъде считана за красива според класическия идеал. Ружът с прасковен цвят, който покриваше скулите ѝ, смекчаваше тази острота, но не я скриваше напълно. Подчертаните с коралово червило устни имаха идеална форма. Дори твърде идеална. Но работата не беше в това.

Лита Нейд беше червенокоса. Класически и естествено червенокоса. Богатата на оттенъци, светла червенина на косата ѝ събуждаше асоциации с лятна лисича козина. Гералт беше напълно убеден, че ако хванат една рижава лисица и я сложат до Лита, цветът и на двете щеше да е еднакъв и щеше да е невъзможно да се различат. А когато магьосницата движеше главата си, в червенината се долавяха по-светли, жълтеникави нюанси, точно както в лисичата козина. По принцип подобна рижава коса вървеше в комплект с лунички и по принцип луничките ги имаше в изобилие. Но Лита нямаше никакви.

Гералт изпита безпокойство, отдавна забравено и заспало усещане, което внезапно се пробуди някъде в дълбините на душата му. Странното и трудно обяснимо влечение към червенокосите жени беше в природата му и вече няколко пъти този цвят на косите го беше тласкал към вършенето на глупости. Затова би трябвало да се пази и вещерът твърдо реши да постъпи точно така. Всъщност тази задача изобщо не представляваше трудност за него. Минала бе цяла година, откакто вършенето на подобни глупости беше спряло да го изкушава.

Възбуждащият червен цвят на косата не беше единствената привлекателна черта на магьосницата. Снежнобялата рокля беше скромна, без абсолютно никакви украшения, и това имаше определен ефект, който несъмнено беше търсен. Простотата ѝ не раздвояваше вниманието на гледащия, съсредоточаваше го върху привлекателната фигура. И върху дълбокото деколте. Казано накратко, Лита Нейд спокойно би могла да позира за гравюрата, с която започваше главата „За похотта нечиста“ в „Добрата книга“ на пророка Лобода.

А още по-кратко казано, Лита Нейд беше жена, с която само пълен идиот би се хванал за повече от две денонощия. Интересен беше фактът, че точно след такива жени по принцип тичаха тълпи от мъже, готови за продължителни връзки.

Тя ухаеше на фрезия и кайсия.

Гералт се поклони, след което се престори, че статуетката във фонтана го интересува повече, отколкото фигурата и деколтето на магьосницата.

— Заповядай — повтори Лита, като посочи към масата с малахитов плот и двете плетени кресла.

Изчака го да се настани и самата тя седна, като разкри изящния си глезен и обувчицата от гущерова кожа.

Вещерът се престори, че цялото му внимание е погълнато от гарафите и купата с плодове.

— Вино? Това е „Нурагус“ от Тусент, което според мен е по-интересно от прочутото „Ест Ест“. Има също „Кот дьо Блесюр“, ако предпочиташ червено. Налей ни, Мозаик.

— Благодаря. — Вещерът пое чашата от ръката на зализаната девойка и ѝ се усмихна. — Мозаик. Красиво име.

В очите ѝ проблесна ужас.

Лита Нейд остави своята чаша на масата. С тропване, което трябваше да привлече вниманието му.

— И какво — тръсна тя главата си и рижите кичури — е довело прочутия Гералт от Ривия в моята скромна обител? Умирам от любопитство.

— Ти ми плати гаранцията — отвърна вещерът с преднамерена сухота в гласа. — Значи си поръчителствала за мен. Благодарение на щедростта ти излязох от затвора. В който попаднах също благодарение на теб. Нали? Заради теб ли прекарах цяла седмица в килията?

— Четири дни.

— Четири денонощия. Ще ми се, ако е възможно, да узная причините, които са те подтикнали към това. И двете.

— Двете? — Магьосницата повдигна веждите и чашата си. — Причината е само една. Една и съща.

— Аха. — Вещерът си даваше вид, че е насочил цялото си внимание към Мозаик, която се мотаеше в другия край на двора. — Тази същата причина, поради която изпрати донос за мен и ме вкара в дранголника, а после ме измъкна от същия този дранголник?

— Браво.

— Тогава те питам — защо?

— За да ти докажа, че мога да го направя.

Вещерът отпи от виното, което наистина беше превъзходно.

— Доказа, че можеш — кимна Гералт. — По принцип можеше просто да ми го кажеш, като ме срещнеш примерно на улицата. Щях да ти повярвам. Само че си искала да го направиш по друг начин и по-убедително. Затова те питам — а сега какво?

— И аз това се чудя. — Магьосницата го погледна хищнически изпод миглите си. — Но нека всичко си върви по реда. Засега просто да кажем, че действам от името и в полза на някои мои събратя. Магьосници, които имат определени планове за теб. Споменатите магьосници, на които са известни дипломатическите ми способности, ме счетоха за подходяща да те уведомя за плановете им. На този етап мога да ти кажа само това.

— Много е малко.

— Прав си. Само че засега, колкото и да ме е срам да го призная, самата аз не знам повече от теб. Не очаквах да се появиш толкова бързо и толкова рано да разбереш кой ти е платил гаранцията. Това трябваше, както ме уверяваха, да остане в тайна. Когато науча повече, ще ти го съобщя. Бъди търпелив.

— А мечовете ми? И те ли са елемент от същата игра? От тези тайни магьоснически планове? Или са поредното доказателство на какво си способна?

— Нищо не знам за мечовете ти, каквото и да означава това и за каквото и да се отнася.

Вещерът изобщо не ѝ повярва, но не продължи темата.

— Твоите събратя магьосници — каза той — напоследък се надпреварват да ми демонстрират своята антипатия и враждебност. Излизат си от кожата, само и само да ми досаждат и да ми съсипят живота. За всяка неприятност, която ми се случва, имам основание да търся тяхната намеса. Поредица от нещастни случаи… Хвърлят ме в затвора, после ме пускат, после ми съобщават, че имат планове за мен. Какво ще измислят събратята ти този път? Даже ме е страх да правя предположения. А ти доста дипломатично, признавам го, ме съветваш да проявя търпение. Но аз всъщност нямам друг изход. Така или иначе, съм принуден да чакам, докато заведеното заради доноса ти дело бъде разгледано.

— Но през това време — усмихна се магьосницата — ще можеш пълноценно да се възползваш от свободата си и да се наслаждаваш на благата ѝ. Пред съда ще отговаряш като свободен човек. Ако делото изобщо бъде допуснато за разглеждане, което съвсем не е сигурно. А дори и да бъде, повярвай ми, просто няма за какво да се притесняваш. Довери ми се.

— С доверието — усмихна се в отговор вещерът — може да възникнат трудности. Като се има предвид, че напоследък събратята ти силно подкопаха доверието ми. Но ще се постарая. А сега си тръгвам. За да се доверя и търпеливо да чакам. Налага се да се сбогувам.

— Изчакай със сбогуването. Още мъничко. Мозаик, вино.

Магьосницата смени позата си в креслото. Вещерът продължаваше упорито да се прави, че не забелязва показващите се през цепката колене и бедра.

— Какво пък — рече след малко магьосницата, — няма защо да си говорим със заобикалки. Вещерите никога не са се ползвали с благоразположението на нашето общество, но досега ни беше достатъчно просто да не ви обръщаме внимание. Така беше до един определен момент.

— До момента, в който се свързах с Йенефер. — На вещера му беше дошло до гуша.

— Всъщност не, веднъж да сгрешиш — впери в него очите си с цвят на нефрит магьосницата. — Даже два пъти. Primo, не ти се свърза с Йенефер, а тя с теб. Segundo, вашата връзка едва ли е подразнила някого, при нас са се срещали и по-екстравагантни постъпки. Повратна точка стана раздялата ви. Кога се случи това? Преди година? Ах, колко бързо лети времето…

Корал направи ефектна пауза в очакване на реакцията му.

— Точно преди година — продължи тя, когато стана ясно, че реакция няма да има, — част от обществото ни… не твърде голяма, но влиятелна… благоволи да ти обърне внимание. Не всички бяха наясно какво се е случило между вас. Някои смятаха, че Йенефер се е осъзнала, скъсала е с теб и те е прогонила. Други се осмелиха да предположат, че ти си се осъзнал, отхвърлил си я и си избягал накрай света. В резултат на това, доколкото си спомням, ти стана обект на интерес. И както правилно си забелязал, на антипатия. Дори нещо повече, имаше такива, които искаха да те накажат. За твое щастие, мнозинството реши, че залогът не си струва.

— А ти? Към коя част принадлежеше ти?

— Към онази — изкриви кораловите си устни Лита, — за която любовната ти интрижка, представи си, беше просто развлечение. Понякога това ни разсмиваше. Понякога ни гарантираше истинско забавление. А на мен ми осигури един доста солиден поток от пари в брой. Басирахме се колко дълго ще се задържиш с Йенефер, залозите бяха високи. И моят се оказа най-точен. Донесе ми голяма сума.

— В такъв случай ще е най-добре да си тръгна. Не бива да те посещавам, изобщо не бива да ни виждат заедно. Защото ще си помислят, че сме фалшифицирали облога.

— Вълнува ли те какво ще си помислят?

— Слабо. Печалбата ти ме радва. Възнамерявах да ти върна петстотинте крони, които плати като гаранция. Но тъй като си спечелила сума ти пари благодарение на мен, вече не се чувствам задължен. Едното компенсира другото.

— Надявам се — в зелените очи на Лита се появиха зли проблясъци, — че споменаването за връщането на гаранцията не разкрива намерението ти да се измъкнеш от града и да избягаш? Без да дочакаш решението на съда? Не, не, ти нямаш и не може да имаш такива намерения. Та нали отлично знаеш, че подобно намерение ще ти гарантира връщането зад решетките. Знаеш го, нали?

— Не е нужно да ми показваш на какво си способна.

— Ще ми се да е така, казвам ти го искрено, с ръка на сърцето.

Магьосницата притисна ръка към деколтето си с очевидното намерение да привлече погледа му натам. Вещерът се направи, че не го забелязва, и отново погледна към Мозаик. Лита изсумтя.

— Що се отнася до разпределението на печалбата — каза магьосницата, — то ти си прав. Длъжница съм ти. Не се осмелявам да ти предложа пари, но… какво ще кажеш за неограничен кредит в „Natura Rerum“? За времето на пребиваването ти тук? Заради мен предишното ти посещение в локала завърши, преди да е започнало, така че…

— Не, благодаря. Ценя желанието и намеренията ти, благодаря ти, но не.

— Сигурен ли си? Какво пък, виждам, че си сигурен. Не биваше да ти припомням, че… че те пратих в затвора. Ти ме провокира. И ме обърка. Очите ти, тези странни очи на мутант, на пръв поглед толкова искрени, непрекъснато блуждаят. И мамят. Ти не си искрен, о, не. Знам, знам, че от устата на магьосница това звучи като комплимент. Това искаше да кажеш, нали?

— Браво.

— А ще намериш ли в себе си достатъчно искреност, ако я поискам?

— Стига да я поискаш.

— Ах. Е, така да бъде. Тогава я искам. Защо точно Йенефер? И никоя друга? Можеш ли да ми го обясниш? Да го изкажеш?

— Ако това е предмет на пореден облог…

— Не е предмет на облог. Защо точно Йенефер от Венгерберг?

Мозаик се появи като сянка. С нова гарафа и курабийки. Гералт я погледна в очите. Момичето веднага ги отмести встрани.

— Защо Йенефер? — повтори вещерът, като продължаваше да гледа в очите на Мозаик. — Защо точно тя? Честно да ти кажа, не знам. Има такива жени. Един поглед е достатъчен…

Мозаик разтвори уста, леко поклати глава. С упрек и изненада. Тя разбираше и го молеше да спре. Но той беше стигнал твърде далеч в играта си.

— Има жени — погледът на Гералт продължаваше да блуждае по фигурата на девойката, — които привличат. Като магнит. От които не можеш да откъснеш поглед…

— Остави ни, Мозаик. — В гласа на Лита се долавяше скърцането на лед, търкащ се в желязо. — А на теб, Гералт от Ривия, благодаря. За посещението. За търпението. И за искреността.