Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (6)

Глава четвърта

Градът, това са хората във него!

Уилям Шекспир, „Кориолан“

(превод Валери Петров)

На самия край на многолюдния пазар стоеше грубо скована от дъски будка, където се разпореждаше бабка със сламена шапка, закръглена и румена като добра вълшебница от приказките. Над бабката се виждаше надпис: „Щастие и радост само при мен. Краставичките са гратис“. Гералт се спря, измъкна от джоба си медни монети.

— Сипи ми половин четвъртинка щастие, бабо — помоли той мрачно.

Пое си дъх, изпи течността наведнъж, издиша. Избърса сълзите, които домашнярката беше изкарала от очите му.

Беше свободен. И бесен.

За това, че е свободен, узна, интересна работа, от човек, когото познаваше. По физиономия. Това беше същият онзи рано оплешивял младеж, когото пред очите му изгониха от стълбите на пивницата „Natura Rerum“. И който, както се оказа, беше чиновник на служба в трибунала.

— Свободен си — съобщи му оплешивелият младеж, като сплиташе и разплиташе тънките си, изцапани с мастило пръсти. — Платиха залога ти.

— Кой го плати?

Информацията се оказа поверителна, оплешивелият чиновник отказа да я съобщи. Отказа — също толкова рязко — да върне конфискуваната торба на Гералт, в която, освен всичко останало, бяха парите му в брой и банковите му чекове. Движимото имущество на вещера, съобщи не без злорадство чиновникът, е сметнато от властта за cautio pro expensis, аванс за заплащане на съдебните разходи и предполагаемите глоби.

Нямаше никакъв смисъл и полза да спори. Гералт трябваше да се радва, че при излизането му върнаха поне онези вещи, които се намираха в джобовете му при задържането. Лични дреболии и дребни пари. Толкова дребни, че на никого не му се беше приискало да ги краде.

— И още половин четвъртинка радост, моля. Благодаря за краставичката.

След домашнярката на бабката светът видимо се разхубави. Гералт знаеше, че това ще отмине бързо, затова ускори крачка. Имаше дела за уреждане.

За щастие, Плотка, кобилата му, беше избегнала вниманието на съда и не бе влязла в категорията cautio pro expensis. Стоеше там, където я беше оставил, в конюшнята, нахранена и обгрижена. Вещерът не можеше да остави такова нещо без възнаграждение, въпреки собственото си материално състояние. Конярят незабавно получи няколко монети от шепата сребърници, които бяха оцелели във вшитото в седлото скривалище. На човека му спря дъхът от тази щедрост.

Хоризонтът над морето беше започнал да тъмнее. На Гералт му се стори, че вижда там искрите на мълнии.

Преди да влезе в караулното, вещерът предвидливо си пое дълбоко дъх. Не помогна. Днес стражарките явно бяха изяли повече боб от обикновено. Много повече боб. Кой знае, може и да беше неделя.

Някои от тях пак ядяха. Други играеха на зарове. Щом го видяха обаче, всички скочиха на крака. И го наобиколиха.

— Гледай ти, вещерът — каза комендантката, като застана много близо до него. — Взе че се появи.

— Напускам града. Дойдох да си взема собствеността.

— И ако ти позволим — сръга го с лакът друга стражарка, уж неволно, — какво ще получим в замяна? Трябва да се отплатиш, братче, да се отплатиш! А, момичета? Какво ще кажете?

— Да целуне всяка на гол задник!

— С език! И лизане да има!

— Да бе! Да ни зарази с нещо!

— Все пак — подпря го следващата с твърд като скала бюст — трябва да ни направи нещо приятно.

— Тогава да изпее някоя песен. — Поредната стражарка се изпърдя гръмко. — Да вземе тон от мен!

— Или от мен! — пръдна друга още по-гръмко. — Понеже моята е по-звучна!

Останалите дами се превиваха от смях.

Гералт си проправи път, като се стараеше да не злоупотребява със силата си. В този момент вратата на трезора се отвори и се появи мъжът с кафеникавото наметало и кепето. Пазачът на трезора, Гоншорек или нещо подобно. При вида на вещера той отвори широко уста.

— Вие? — изблея той. — Как така? Вашите мечове…

— Именно. Моите мечове. Искам си ги обратно.

— Ама… Ама… — Гоншорек се задави, хвана се за гърдите и с усилие си пое въздух. — Ама мечовете не са при мен!

— Моля?

— Не са… — Лицето на Гоншорек се зачерви и се изкриви, сякаш в пристъп на болка. — Взеха ги…

— Как така? — Гералт почувства, че го обзема студен бяс.

— Взеха… ги…

— Как така са ги взели? — Вещерът сграбчи пазача за реверите. — Кой ги е взел, мамка му! Какво значи това, по дяволите?

— Разписката…

— Именно! — Гералт усети желязна хватка върху рамото си. Комендантката на стражата го откъсна от давещия се Гоншорек. — Именно! Покажи разписката!

Вещерът нямаше разписка. Беше останала в торбата му. Торбата, която съдът беше конфискувал като аванс за плащане на съдебните разходи и предполагаемите глоби.

— Разписката!

— Нямам. Но…

— Няма разписка — няма депозит! — Комендантката не му даде да довърши. — Мечовете са ги взели, не чу ли? Сигурно сам си ги взел. А сега какво устройваш циркове? Искаш да измъкнеш нещо? Не става. Разкарай се оттук.

— Няма да си тръгна, докато…

Без да отслабва хватката си, комендантката издърпа Гералт и го обърна с лице към вратата.

— Заминавай.

Гералт го побиваха тръпки при мисълта, че може да удари жена. Но нямаше никакви задръжки по отношение на някой, който има рамене на борец, търбух като месно руло и прасци като тласкач на гюле, на всичкото отгоре пърдящ като муле. Отблъсна комендантката и с всички сили я халоса в челюстта. С любимото си дясно кроше.

Останалите застинаха, но само за миг. Още преди комендантката да се стовари върху масата и да разплиска наоколо боба и лучения сос, вече бяха на шията му. Вещерът без никакви колебания размаза носа на едната, а друга удари така, че зъбите ѝ изхрущяха. Две угости със Знака на Аард — стражарките полетяха като парцалени кукли, врязаха се в стойката с алебардите и я повалиха с неописуем трясък.

Получи удар в ухото от оплесканата със сос комендантка. Втора стражарка, същата онази с твърдия бюст, го сграбчи отзад в мечешка прегръдка. Вещерът ѝ вряза един лакът така, че стражарката взе да вие. Блъсна комендантката върху масата, вкара ѝ със замах още едно кроше. Измлати онази със сплескания нос в слънчевия сплит и я просна на пода, където тя започна да повръща. Друга удари в слепоочието, остриганият ѝ тил се блъсна в една колона и тя омекна, а очите ѝ моментално се замъглиха.

Но имаше още четири на крака. И дойде краят на преимуществото на вещера. Първо получи удар отзад по главата, веднага след това и в ухото. После в кръста. Една от стражарките му подсече краката, а когато той падна, две се стовариха върху него, притиснаха го към земята и го заудряха с юмруци. Останалите не пестяха ритниците си.

Гералт отхвърли една от просналите се върху него, като я удари с чело в лицето, но в следващия момент друга зае мястото ѝ. Комендантката — досети се вещерът по капещия от нея сос. Тя стовари юмрука си върху зъбите му. Гералт изплю кръв в лицето ѝ.

— Нож! — закрещя комендантката, мятайки остриганата си глава. — Дайте ми нож! Ще му отрежа топките!

— За какво ти е нож? — извика друга. — Аз ще му ги отхапя!

— Стойте! Оставете го! Какво значи това? Спрете, казах!

Гръмкият и предразполагащ към подчинение глас се промъкна през глъчката на битката и отрезви стражарките. Те пуснаха Гералт от обятията си. Вещерът се изправи с усилие, като кривеше лице от болка. Видът на полесражението донякъде му оправи настроението. Огледа постиженията си не без удоволствие. Стражарката, лежаща до стената, вече беше отворила очи, но все още не можеше дори да седне. Втората, превита, плюеше кръв и опипваше с пръст зъбите си. Третата, с разбития нос, се мъчеше да стане, но постоянно падаше, като се подхлъзваше в собственото си повръщано, в което се виждаха парченца боб. От цялата шесторка само половината се държаха на краката. Така че резултатът можеше да се нарече задоволителен. Дори като се има предвид фактът, че ако не беше външната намеса, той самият щеше да получи сериозни поражения и не беше ясно дали ще може да се изправи на крака със собствени сили.

Този, който се беше намесил, бе богато облечен и излъчващ авторитет мъж с благородни черти на лицето. Гералт не знаеше кой е той. Затова пък познаваше отлично спътника му — едно конте с чудновата шапка с перо от чапла и дълги до рамене, накъдрени от фризьор руси коси. Носеше дублет с цвета на червено вино и риза с дантелено жабо. Освен това беше с неизменната си лютня и неотлъчната си нахална усмивка.

— Здрасти, вещерю! Ама че вид имаш! С тази разбита муцуна! Ще се пръсна от смях!

— Здрасти, Лютиче. И аз се радвам да те видя.

— Какви ги вършите тук? — Мъжът с благородните черти на лицето сложи ръце на кръста си. — Е? Какво става с вас! Доложете по устав! Незабавно!

— Този! — посочи обвинително Гералт комендантката, щом изтръска от ушите си остатъка от соса. — Той е виновен, уважаеми господин следовател! Дойде тук да вдига скандали, а после взе да се бие. И всичко това заради някакви мечове в трезора, за които нямаше разписка. Гоншорек ще потвърди… Хей, Гоншорек, какво си се свил там в ъгъла? Да не се наака? Размърдай си задника, стани и кажи на уважаемия господин следовател… Ей! Гоншорек! Ти какво?

Достатъчен беше един по-внимателен поглед, за да се разбере какво се е случило с Гоншорек. Не беше нужно да се напипва пулса, достатъчно беше да се погледне бялото като тебешир лице. Гоншорек беше мъртъв. Просто беше умрял.

* * *

— Започваме разследване, господине от Ривия — каза Феран дьо Летенхоф, кралският следовател. — Тъй като вие сте подали официална жалба и иск, сме принудени да го започнем, такъв е законът. Ще разпитаме всички, които по време на вашия арест и в съда са имали достъп до вашите вещи. И ще арестуваме заподозрените…

— Тези, обичайните?

— Моля?

— Нищо, нищо.

— Та ето какво. Случаят със сигурност ще бъде разкрит, а виновният за кражбата на мечовете ще бъде привлечен под отговорност. Ако наистина е имало кражба. Гарантирам, че ще разрешим този случай и ще узнаем цялата истина. Рано или късно.

— Иска ми се да е по-рано. — На вещера изобщо не му харесваше тонът на следователя. — За мен мечовете ми са начин на съществуване, без тях не мога да си върша работата. Знам, че мнозина гледат зле на професията ми, често ми се случва да се сблъсквам с негативно отношение. Основано на предубеждения, предразсъдъци и ксенофобия. Надявам се, че този факт няма да повлияе на разследването.

— Няма да повлияе — отговори сухо Феран дьо Летенхоф. — Защото тук властва правосъдието.

Когато помощниците изнесоха тялото на покойния Гоншорек, по нареждане на следователя беше направена ревизия на трезора за оръжие и цялото учреждение. Както не беше трудно да се предположи, там нямаше и следа от мечовете на вещера. А продължаващата да гледа накриво Гералт комендантка на стражата им показа поставката с гвоздей, на който покойникът беше нанизвал квитанциите. Сред тях моментално се намери и тази на вещера. Комендантката прелисти регистъра и след малко им го пъхна под носовете.

— Моля — рече тя триумфално. — Както виждате, квитанцията е приета. Подпис: Герлант от Рибла. Нали ви казвах, че вещерът е бил тук и сам си е взел мечовете. А сега се пазари, за да измъкне някаква компенсация! Заради него Гоншорек опна петалата! От напрежението му се пукна жлъчката и получи удар!

Но нито една стражарка не потвърди, че е видяла Гералт да идва да си взима оръжието. Обясниха, че там постоянно е лудница, а те сигурно са били заети, яли са.

Над покрива на сградата на съда кръжаха чайки, които врещяха тягостно. Вятърът гонеше на юг буреносния облак над морето. Беше изгряло слънце.

— Бих искал да ви предупредя — каза Гералт, — че на мечовете ми са направени силни заклинания. Могат да ги докосват само вещери; ако не си такъв, губиш жизнена енергия. Това се проявява предимно в загубата на мъжка сила. Ставаш импотентен, като ефектът е пълен и необратим.

— Ще го имаме предвид — кимна следователят. — Но засега ви моля да не напускате града. Готов съм да си затворя очите за инцидента в караулното, в края на краищата там често се случват инциденти, госпожици стражарките доста лесно се поддават на емоциите. А след като Юлиан… тоест господин Лютичето… гарантира за вас, съм сигурен, че делото ви в съда ще се разреши благополучно.

— Моето дело — присви очи вещерът — не е нищо повече от тормоз. Преследване на почва предубеждение и нежелание…

— Ще бъдат разгледани всички улики — отсече следователят. — И въз основа на тях ще бъде започнато следствие. Както изисква правосъдието. Същото това, благодарение на което сте на свобода. Срещу гаранция, тоест условно. И вие сте длъжен, господине от Ривия, да спазвате тези условия.

— Кой внесе тази гаранция?

Феран дьо Летенхоф сухо отказа да разкрие анонимния доброжелател на вещера, взе си довиждане и съпроводен от помощниците си, се отдалечи към входа на сградата на съда. Лютичето само това и чакаше. Едва минаха пазарния площад и влязоха в уличката, и той започна да излага всичко, което знае.

— Истинска поредица от злощастни случайности, приятелю Гералт. И злополучни инциденти. Що се отнася до гаранцията ти, платила я е някоя си Лита Нейд, известна като Корал, заради цвета на червилото, което използва. Това е магьосница, която служи на Белоун, тукашното кралче. Изобщо не мога да проумея защо го е направила. Защото не някой друг, а точно тя те е пратила зад решетките.

— Какво?

— Нали ти казвам. Тази Корал те е наклепала. Това не е учудило абсолютно никого, всеизвестно е, че магьосниците ти имат зъб. И тук изведнъж сензация: магьосницата ни в клин, ни в ръкав ти плаща гаранцията и те изкарва от тъмницата, в която самата тя те е вкарала. Целият град…

— Всеизвестно? Целият град? Какви ги говориш, Лютиче?

— Използвам метафори и перифрази. Не се прави на неразбрал, нали ме познаваш. Ясно е, че не „целият град“, а малко на брой, но добре осведомени лица, близки до влиятелните кръгове.

— И ти да не си също един от тези близки?

— Позна. Феран е мой братовчед, син на брата на баща ми. Дойдох тук на роднинско посещение при него. И узнах за твоята афера. Незабавно се застъпих за теб, можеш да не се съмняваш в това. Застъпих се за твоята порядъчност. Разказах за Йенефер…

— Сърдечно благодаря.

— Зарежи своя сарказъм. Бях принуден да разкажа за нея, за да е наясно братовчед ми, че тукашната магичка те клевети и очерня заради ревност и завист. Че това обвинение е фалшиво и ти никога не би се принизил до финансови машинации. И вследствие на моето застъпничество Феран дьо Летенхоф, кралският следовател, съдебен изпълнител от най-висш ранг, вече е убеден в твоята невинност…

— Не останах с такова впечатление — рече Гералт. — По-скоро обратното. Почувствах, че не ми се доверява. Нито по отношение на мнимите машинации, нито по въпроса за изчезването на мечовете. Чу ли какво казва за доказателствата? Те са фетиш за него. Така че доказателство за машинациите ще бъде доносът, а за кражбата на мечовете — подписът на Герлант от Рибла в регистъра. А още и физиономията, с която ме предупреди да не напускам града…

— Съдиш за него с предубеждение — заяви Лютичето. — Аз го познавам по-добре от теб. Това, че гарантирам за теб, означава за него повече от дузина други доказателства. А те предупреди основателно. Защо мислиш, че ние двамата, той и аз, отидохме в караулното? За да те предпазим от извършването на някоя глупост! Казваш, че някой те забърква в тази работа, фабрикува фалшиви доказателства? Тогава не им давай в ръцете неопровержими доказателства! Именно такова би било бягството ти.

— Може и да си прав — съгласи се Гералт. — Но инстинктът ми подсказва друго. Може би е по-добре да духна, преди съвсем да ме заковат… Първо арестът, после гаранцията, сега и мечовете… Кое ще бъде следващото? Проклятие, без мечовете се чувствам като… Като охлюв без черупка.

— Много навътре го приемаш според мен. Малко ли магазини има тук? Махни с ръка и си купи други мечове.

— А ако бяха откраднали лютнята ти? Придобита, доколкото си спомням, при много драматични обстоятелства? Нямаше ли да ти е жал? Щеше ли да махнеш с ръка? И да отидеш да си купиш друга от магазина зад ъгъла?

Лютичето машинално стисна длани върху лютнята и се огледа тревожно. Обаче никой от минувачите не приличаше на потенциален похитител на музикални инструменти и не проявяваше интерес към уникалната му лютня.

— Да — въздъхна той. — Разбирам. Също като моята лютня и твоите мечове са най-добрите по рода си и незаменими. При това… как го каза ти? С направени заклинания? Предизвикващи магическа импотентност… Проклятие, Гералт! И чак сега ми казваш това? Та аз толкова често съм бил в твоята компания, мечовете са били на една ръка разстояние от мен! Понякога и по-близо! Сега всичко ми е ясно, сега разбирам… Напоследък имах, мамка му, някои трудности…

— Успокой се. Това за импотентността са глупости. Измислих го в момента, с надеждата, че слухът ще се разнесе. И крадецът ще се уплаши…

— Така ще се уплаши, че ще хвърли мечовете ти в помийната яма — трезво констатира бардът, леко пребледнял. — И никога няма да си ги върнеш. По-добре се довери на братовчед ми Феран. Той е следовател тук от години, има цяла армия шерифи, агенти и шпиони. Ще намерят крадеца за нула време, ще видиш.

— Ако все още е тук — изскърца със зъби вещерът. — Може да е офейкал, докато съм бил в затвора. Как, викаш, се казва тази магьосница, заради която попаднах там?

— Лита Нейд, с прякор Корал. Досещам се какво замисляш, приятелю. Но не знам дали е най-добрата идея. Тя е магьосница. Магьосница и жена в едно лице — това е друг вид, особен, който не се поддава на рационално опознаване и функционира по непонятни за обикновените мъже механизми и принципи. Но какво ти разправям, ти сам знаеш добре това. Имаш пребогат опит по този въпрос… Каква е тази суматоха?

Шляейки се безцелно по улиците, се бяха озовали в околностите на площадче, откъдето се разнасяше оглушителен шум от непрекъснати удари с чукове. Тук, както се оказа, работеше голяма бъчварска работилница. На улицата, под навес, бяха натрупани на равни купчини изсушени летви за бъчви. Оттук, доставяни от боси хлапаци, летвите отиваха на маси, където майстори ти закрепваха на специални стойки и ги обработваха, после ги рендосваха и ги съединяваха с други летви. Гералт наблюдава известно време как под натиска на сложни менгемета и с помощта на закрепвани с винтове сглобки се оформя бъчвата и веднага се обхваща с железни обръчи. На същата улица се вдигаше пара от големите котли, в които заливаха с вряла вода бъчвите. От вътрешността на работилницата, в двора, долиташе мирис на горяща дървесина, там бъчвите се заякваха преди по-нататъшната им обработка.

— Всеки път като видя бъчва — обяви Лютичето, — ми се допива бира. Да отидем зад ъгъла. Знам една много симпатична кръчма.

— Иди сам. Аз ще навестя магьосницата. Изглежда, че знам коя е тя, вече съм я виждал. Къде да я намеря? Не ми прави физиономии, Лютиче. Струва ми се, че точно тя е източник и първопричина на моите проблеми. Няма да чакам развитието на събитията, а ще отида и ще я попитам направо. Не мога да вися тук, в това градче. Дори и само защото съм много зле с парите.

— На това ще намерим лек — рече гордо трубадурът. — Ще те подкрепя финансово… Гералт, какво става?

— Върни се до бъчварната и ми донеси една летва.

— Какво?

— Донеси ми летва. Бързо.

Улицата беше преградена от трима мощни биячи с отвратителни, брадясали и немити муцуни. Единият, широкоплещест, почти квадратен, държеше в ръка обкована палка, дебела като дръжката на корабна макара. Другият, с кожух с кожата навън, носеше сатър, а в колана му беше мушната абордажна брадва. Третият, мургав като моряк, беше въоръжен с дълъг и зловещо изглеждащ нож.

— Хей, ти там, ривският скункс! — започна квадратният. — Как се чувстваш без мечове на гърба? Като с гол задник срещу вятъра, а?

Гералт не започна дискусия. Той чакаше. Чуваше как Лютичето се пазари с бъчварите за летвата.

— Вече си беззъб, дивако, отровна вещерска гадино — провлачи квадратният, който явно беше най-умелият от тримата в ораторското изкуство. — Никого не го е страх от влечуго без зъби! Защото то е като червей или като глист. А такива гадини ги стъпкваме с обувките и ги правим на каша. За да не смеят повече да идват в нашите градове, да се навъртат около добрите хора. Няма повече да мърсиш нашите улици със слузта си, боклук. Бийте го, момчета!

— Гералт! Дръж!

Вещерът улови подхвърлената му летва, отскочи от удара на палката, халоса квадратния отстрани по главата, завъртя се, удари по лакътя бандита с кожуха — онзи изкрещя и изпусна сатъра. Гералт го измлати в свивката на коляното и го повали, след което моментално се извъртя и го нацели с летвата в слепоочието. Без да дочака бандитът да падне и без да прекъсва движението си, отново се изплъзна от палката на квадратния и го тресна по свитите върху ръкохватката пръсти. Квадратният изрева от болка и изпусна палката, а Гералт го удари последователно в ухото, по ребрата и в другото ухо. А после го изрита със засилка между краката. Квадратният падна и се сви на кълбо, като се гърчеше и тикаше лице в земята.

Мургавият, най-висок и бърз от тримата, затанцува около вещера. Атакуваше приклекнал, като ловко прехвърляше ножа от ръка в ръка и го въртеше в кръг. Гералт без усилие избягваше замахванията, отстъпваше и изчакваше онзи да направи по-дълга крачка. А когато това стана, изби ножа с рязък удар с летвата, озова се с пирует зад гърба на атакуващия и го удари в тила. Главорезът падна на колене, а вещерът го халоса в десния бъбрек. Халосаният нададе вой и се надигна, и тогава вещерът го удари с летвата под ухото, в нерва.

— Ох — каза той, застанал над извиващия се, задъхващ се и давещ се от викове човек. — Това сигурно заболя.

Бандитът с кожуха измъкна от колана си брадвичката, но продължи да стои на колене, несигурен какво да прави. Гералт разсея съмненията му, като го трясна с летвата по шията.

В уличката се втурнаха група градски стражи, които разбутаха тълпата зяпачи. Лютичето ги успокояваше, позовавайки се на връзките си, и трескаво обясняваше кой е бил нападател и кой е действал при самоотбрана. Вещерът повика с жест барда.

— Проследи арестуването на тези боклуци — поясни той. — Повлияй на господин братовчед ти да ги притисне по-здраво. Или те имат нещо общо с кражбата на меча, или някой ги е наел. Знаели са, че съм невъоръжен, затова се осмелиха да ме нападнат. Върни летвата на бъчварите.

— Бях принуден да я купя — призна си Лютичето. — И май добре направих. Както виждам, отлично се оправяш с нея. Трябва да я носиш със себе си.

— Отивам при магьосницата. На посещение. Мислиш ли, че трябва да съм с летвата?

Бардът се намръщи.

— За магьосницата ще ти трябва нещо по-тежко, факт. Например греда. Един мой познат философ казваше: когато отиваш при жена, не забравяй да вземеш със себе си…

— Лютиче.

— Добре, ще ти обясня как да намериш магьосницата. Но преди това, ако мога да те посъветвам…

— Да?

— Посети баня. И бръснар.