Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (18)

Глава дванайсета

В един свят, където смъртта е ловец, няма време за съжаления или съмнения. Има време единствено за решения. Не е важно какви са решенията. Нищо не може да бъде по-сериозно или по-малко сериозно от нещо друго. В един свят, където смъртта е ловец, няма малки или големи решения. Има само решения, които воинът взима пред лицето на неизбежната си смърт.

Карлос Кастанеда, „Колелото на времето“

(превод Нели Константинова)

На кръстопътя имаше пътеуказател, стълб със забити дъски, показващи четирите посоки на света.

* * *

Утрото го завари там, където беше паднал, след като порталът го беше изхвърлил; на мократа от росата трева, в храстите край някакво блато или езерце, гъмжащо от птици, чието бръщолевене и крякане го разбуди от тежкия и изморителен сън. През нощта беше изпил вещерския еликсир, който винаги носеше предвидливо със себе си, в сребърно шишенце, прибрано в пришития към колана тайник. Еликсирът, наричан Вилга, се считаше за панацея против всякакъв вид отравяния, инфекции и последствията от всякакви отрови и токсини. Вилгата беше спасявала Гералт повече пъти, отколкото можеше да си спомни, само че изпиването на настойката никога не беше имало такива последствия, както сега. В продължение на цял час след приема ѝ той се бореше с гърчове и невероятно силни пориви за повръщане, защото беше наясно, че не може да си позволи да повърне. Накрая, макар и да спечели борбата, умореният Гералт потъна в дълбок сън. Който можеше и да е последствие от съвместното действие на скорпионовата отрова, еликсира и използването на телепортация.

Що се отнася до пътуването, той не беше сигурен какво точно се е случило; не знаеше как и защо създаденият от Дегерлунд портал го е изхвърлил тук, в тази блатиста пустош. Съмняваше се, че магьосникът го е направил умишлено, по-скоро беше станала обикновена телепортационна авария — нещо, от което се беше страхувал през цялата седмица. Беше слушал много за подобни произшествия, а и беше виждал няколко с очите си — вместо да изпрати пътника там, където трябва, порталът го прехвърляше на съвсем различно, случайно подбрано място.

Когато дойде на себе си, в дясната си ръка държеше меч, а в лявата стискаше парче плат, което на сутринта разпозна като маншет на риза. Платът беше срязан гладко, като с нож. По него не се виждаха никакви следи от кръв, очевидно телепортът не беше прерязал ръката, а само ризата на магьосника. Гералт съжали, че е само ризата.

Най-ужасната авария на портал, която завинаги го отблъсна от телепортирането, Гералт беше видял в началото на вещерската си кариера. Сред новобогаташите, богатите и златната младеж тогава беше на мода да се телепортират от място на място и някои магьосници им предоставяха това развлечение срещу баснословни суми. Веднъж — точно когато вещерът беше там — любителят на телепортацията се появи през портала разрязан на две по вертикала. Приличаше на отворена кутия на контрабас. После всичко се разпадна и разпиля. След този случай увлечението по телепортацията значително намаля.

„В сравнение с нещо такова — помисли си той — приземяването в блатото си е просто разкош.“

Все още не възвърнал пълните си сили, той чувстваше замайване и гадене. Но нямаше време за почивка. Гералт знаеше, че порталите оставят следи, магьосниците можеха да проследят пътя на телепорта. Ако беше станала авария обаче, както подозираше вещерът, проследяването му щеше да бъде почти невъзможно. Въпреки това не беше разумно да остава твърде дълго в непосредствена близост до мястото на приземяване.

Гералт закрачи забързано, за да се сгрее и освести. Всичко започна с мечовете, мислеше си той, докато шляпаше из локвите. Как се беше изразил Лютичето? Поредица от неудачни съвпадения и нещастни случаи? Първо изгубих мечовете си. Не минаха и три седмици, и изгубих и коня си. Останалата в Сошница Плотка най-вероятно щяха да я изядат вълците, освен ако някой не я намери и присвои. Мечовете, коня. А после какво? Страшно е да си помисли човек.

След едночасово бродене из блатото той се озова на по-сух терен, а след два часа излезе на утъпкан път. Половин час по-късно стигна до кръстопът.

* * *

На кръстопътя имаше пътеуказател, стълб с наковани дъски, показващи четирите посоки на света. Всичко беше нацвъкано от прелитащите птици и нагъсто осеяно с дупки от стрели. Очевидно всеки, който минаваше оттук, се смяташе за задължен да стреля по пътеуказателя с арбалет. Така че, за да прочете надписите, човек трябваше да се приближи съвсем близо.

Вещерът се приближи. И разчете посоките. На дъската, която сочеше на изток — според местоположението на слънцето — пишеше Хипира, противоположната сочеше към Тегмонд. Третата дъска показваше пътя към Финдетан, а четвъртата не се знаеше накъде, защото някой беше замазал надписа със смола. Въпреки това Гералт знаеше приблизително накъде води.

Телепортът го беше изхвърлил в междуречието, което се образуваше от двете русла на реката Понтар. Южното разклонение заради размерите си даже беше получило собствено име от картографите — в много карти фигурираше под името Ембла. Разположената между двете русла съвсем мъничка страна се наричаше Емблония. Или поне някога се бе наричала така. Отдавна не ѝ викаха Емблония. Кралството беше прекратило съществуването си преди около половин век. И за това си имаше причини.

Повечето познати на Гералт кралства, княжества и други форми на организация на властта и обществото се развиваха достатъчно добре, ако се разглеждат по същество. Вярно, че системата понякога накуцваше, но функционираше. В повечето социални общества управляващата класа управляваше, вместо само да краде и да редува хазартните игри с проституция. Само незначителна част от социалния елит се състоеше от хора, които смятаха, че хигиена е името на проститутка, а гонорея е птица от семейство чучулигови. Само малка част от работниците и селяните бяха идиоти, които живееха само заради днешния ден и днешната водка, и с ограничения си ум не можеха да възприемат нещо толкова непонятно като утрешния ден и утрешната водка. Свещениците, в по-голямата си част, не изнудваха хората за пари и не се домогваха до малолетните, а си стояха в храмовете, посвещавайки се на опитите да разгадаят неразгадаемите загадки на вярата. Психопатите, изродите, злодеите и идиотите не се допускаха в политиката и на отговорни длъжности в правителството и администрацията, а се занимаваха с разрушаването на личния си живот. Селските глупаци си седяха в селата, при хамбарите, и не се опитваха да се правят на народни трибуни. Така беше в повечето страни.

Но кралство Емблония не принадлежеше към мнозинството. То се отнасяше към малцинството по всички гореизброени признаци. И по много други.

Затова започна да запада. И накрая изчезна. За това се погрижиха могъщите му съседи Темерия и Редания. Въпреки политическата си некомпетентност Емблония притежаваше едно определено богатство. Тя се намираше в алувиалната долина на река Понтар, която в продължение на векове по време на разливите отлагаше тук тиня. Заради тези наноси се беше образувала плодородна, благодатна за селско стопанство почва. При управлението на емблонските власти прекрасната почва скоро започна да се превръща в обрасла крайбрежна пустош, на която можеха да се засадят много малко неща, а още по-малко да се приберат. Междувременно Темерия и Редания отчетоха значително увеличение на населението си и земеделското производство придоби първостепенно значение. Почвата на Емблония силно ги привличаше. Двете разделени от река Понтар кралства, без да се церемонят, си поделиха Емблония и изтриха името ѝ от картата. Частта, анексирана от Темерия, нарекоха Понтария, а частта, която се падна на Редания, стана Приречие. На плодородните почви се настаниха тълпи от заселници. Под надзора на ефективни управници, в резултат на прилагането на разумно сеитбообращение и отводняване, регионът, макар и малък, скоро се превърна в истински селскостопански рог на изобилието.

Не след дълго започнаха конфликтите. Колкото по-голяма реколта даваха понтарските алувиални почви, толкова по-яростни бяха те. Договорът, определящ границата между Темерия и Редания, съдържаше клаузи, които позволяваха по-свободна интерпретация, а приложените към него карти бяха безполезни, тъй като картографите не си бяха свършили работата както трябва. Самата река също внесе своята лепта — след продължителния дъждовен период тя промени коритото си и го премести на разстояние от две до три мили. И така рогът на изобилието се превърна в ябълката на раздора. На преден план излязоха плановете за династически бракове и алианси, започна обменът на дипломатически ноти, митнически и търговски войни. Увеличиха се пограничните конфликти, кръвопролитието изглеждаше неизбежно. Накрая се стигна и до него. А след това то се превърна в редовна практика.

При странстванията си в търсене на работа, Гералт по принцип се стараеше да избягва районите, в които често избухваха въоръжени стълкновения, защото на такива места се работеше трудно. След един-два сблъсъка с редовната армия, наемниците или мародерите, селяните започваха да твърдят, че вилнеещите в района върколак, стрига, трол под моста или вихт от могилата не представляват чак такъв проблем и че не си струва да се харчат пари за вещер. Че е по-добре парите да се изразходват спешно за възстановяване на изгорената от армията колиба или за купуването на нови кокошки в замяна на онези, които войниците са откраднали и изяли. По тази причина Гералт не беше добре запознат с районите в Емблония или, според по-късните карти, с Понтария и Приречие. Нямаше никаква представа кое от посочените на стълба населени места е най-близко и в коя посока трябва да поеме на кръстопътя, за да може по най-бързия начин да се прости с безлюдната пустош и да се добере до някаква цивилизация.

Реши да потегли към Финдетан, на север. Горе-долу в тази посока се намираше Новиград, до който трябваше да се добере, и то не по-късно от петнайсети юли, ако искаше да си върне мечовете.

След час бърз ход се натъкна точно на онова, което толкова силно искаше да избегне.

* * *

В непосредствена близост до сечището имаше селскостопанска ферма, покрита със слама колиба и няколко кошари. За това, че там се твори нещо нередно, свидетелстваше силният кучешки лай и яростните крясъци на домашни птици. Виковете на дете и женски плач. Ругатните…

Той се приближи, като проклинаше наум лошия си късмет и скрупулите си.

Във въздуха хвърчаха пера, един от въоръжените мъже привързваше към седлото уловената птица. Втори военен налагаше с пръчка гърчещия се на земята селянин. Друг се бореше с жена в разкъсана рокля и вкопченото в нея момче.

Без да се церемони, Гералт отиде и хвана вдигнатата ръка с пръчката, изви я назад. Военният нададе вой. Гералт го блъсна в стената на кошарата. Сграбчи за яката втория, издърпа го от жената и го тласна към оградата.

— Марш оттук — отсече той. — Веднага.

Бързо издърпа меча си, за да покаже на всички, че трябва да се отнесат със съответната сериозност към случващото се. И да си дадат ясна сметка за възможните последици от неуместното си поведение. Единият от военните се разсмя гръмко. Втори последва примера му, сграбчи дръжката на меча си.

— Ти на кого вдигаш ръка, скитнико? Смъртта ли си търсиш?

— Марш оттук, казах.

Военният, който връзваше птицата, се обърна. И се оказа жена. Симпатична, ако не се смятат злобно присвитите очи.

— Да не би животът да не ти е мил? — Жената умееше, както се оказа, да присвива устните си още по-злобно. — Или може би си умствено изостанал? Да броиш ли не можеш? Ще ти помогна. Ти си един, а ние сме трима. Значи сме повече. Значи трябва още сега да ни обърнеш гръб и да се ометеш оттук с пълна скорост. Докато още имаш крака.

— Марш оттук. Няма да повтарям.

— Аха. Значи трима за теб са нищо. А дванайсет?

Наоколо затропаха копита. Вещерът се огледа. Девет въоръжени конници. Насочили към него пики и копия.

— Ти! Палавнико! Меча на земята!

Той не се подчини. Отскочи към кошарата, за да успее поне да защити гърба си.

— Какво става, Фрига?

— Тоя заселник ни се опъна — изсумтя наречената Фрига жена. — Каза, че няма да плаща данък, защото вече е платил, дрън, дрън, дрън. Захванахме се да му наливаме ум в главата и изведнъж отнякъде довтаса този белокосият. Явно е някакъв благороден рицар, защитник на бедните и угнетените. Сам-самичък, а ни скача.

— Скоклив, значи? — засмя се един от конниците, докато напираше към Гералт с коня си и го заплашваше с копието. — Да видим как ще ни подскача.

— Хвърли меча — нареди конникът, който носеше шапка с пера, очевидно командирът. — Мечът на земята!

— Да го намушкам ли, Шевлов?

— Остави, Спери.

Шевлов гледаше вещера от височината на седлото си.

— Няма да хвърлиш меча, нали? — рече оценяващо той. — Голям си куражлия, а? Смелчага? Стридите ги ядеш с черупките? И пиеш терпентин? Пред никого не падаш на колене? И никой не може да те възпре да защитиш невинно страдащите? Толкова ли си чувствителен към несправедливостта? Сега ще проверим. Върлина, Лигенза, Флокет!

Военните веднага разбраха главатаря си, явно имаха опит в тази работа, бяха практикували процедурата. Скочиха от седлата. Единият опря нож в гърлото на заселника, другият сграбчи жената за косата, третият хвана детето. Момчето започна да крещи.

— Мечът на земята! — каза Шевлов. — Хайде! Иначе… Лигенза! Прережи гърлото на мъжа.

Гералт хвърли меча. Веднага го обкръжиха, притиснаха го към дъските. Насочиха оръжията си към него.

— Аха! — Шевлов скочи от коня. — Получи се! Големи проблеми си имаш, защитнико на селяните — добави сухо той. — Устройваш ни тук представление, диверсия подготвяш против кралската служба. За такова провинение имам право да те арестувам и да те предам на съда.

— Да го арестуваме? — намръщи се онзи, когото нарекоха Лигенза. — Да си създаваме излишни неудобства? Въжето на врата и на клона! И готово.

— Или да го посечем на място!

— А аз — каза друг от конниците — съм го виждал и преди. Това е вещер.

— Какъв е?

— Вещер. Магьосник, който убива чудовища за пари.

— Магьосник? Пу, пу! Да го убием, че ще ни омагьоса.

— Млъкни, Ескайрак. Говори, Трент. Къде си го виждал и при какви обстоятелства?

— В Марибор беше. При тамошния градоначалник, който го беше наел да убие някакви твари. Не помня какви. Но го запомних заради белите коси.

— Ха! Щом така ни се нахвърли, значи някой го е наел против нас!

— Вещерите са против чудовищата. Той защитава хората от чудовищата.

— Аха! — Фрига бутна към тила си шапката от рисова кожа. — Нали ви казах! Защитник! Видял как Лигенза поучава селянина с пръчката, а Флокет се канеше да изнасили жената…

— И веднага ви прецени? — изсумтя Шевлов. — Че сте чудовища? Тогава ви е провървяло. Шегувам се. Защото според мен работата е проста. Докато служих в армията, съм чувал за тях, за вещерите, нещо съвсем различно. Може да ги наема всеки, за шпионаж, за защита и дори за тайни убийства. За тях казваха: котки. Този тук Трент го е виждал в Марибор, в Темерия. Значи темерийци са го наели заради нас, заради тези погранични стълбове. Предупреждаваха ме във Финдетан за темерийските наемници, награда ми обещаха за заловените. Така че ще го отведем вързан във Финдетан, ще го предадем на коменданта и наградата е наша. Хайде де, вържете го! Какво чакате? Страхувате ли се? Няма да се съпротивлява. Знае какво ще направим тогава със селяните.

— Че кой ще го пипне, мамка му? Щом е магьосник.

— Пу, пу, да не ни е уроки.

— Глупави страхливци — изкрещя Фрига, докато развързваше вървите на дисагите. — Заешки души! Аз ще го направя, щом никой от вас няма топки!

Гералт се остави да го вържат. Реши да бъде послушен. Засега.

По горския път пристигнаха две теглени от волове талиги, натоварени със стълбове и детайли от някакви дървени конструкции.

— Някой да отиде за дърводелците и митаря — нареди Шевлов. — Кажете им да се връщат. Достатъчно стълбове набиха, стига засега. Ние ще си починем. Разходете се наоколо, вижте дали има нещо да нахраним конете. И ние да хапнем.

Лигенза вдигна меча на Гералт и започна да го разглежда. Шевлов го грабна от ръцете му. Претегли го, замахна, завъртя го като мелница.

— Провървя ви — каза той, — че дойдохме навреме. Щеше да ви види сметката, на теб, на Фрига и Флокет. За вещерските мечове се носят легенди. Най-добрата стомана, многократно закалявана и кована, отново закалявана и кована. Като същевременно е обработвана и с магия. Заради това мечовете имат нечувана сила, издръжливост и острота. Вещерското острие, ви казвам, реже желязо и ризници като ленено платно, а всички останали остриета троши като макарони.

— Не може да бъде — каза Спери. Както на мнозина от останалите, и по неговите мустаци имаше капки каймак от млякото, което бяха намерили в колибата и бяха изпили до дъно. — Не може да ги троши като макарони.

— И аз не мога да си го представя — додаде Фрига.

— Трудно — подкрепи я Върлината — би повярвал човек.

— Нима? — Шевлов зае защитна позиция. — Нека се изправи някой срещу мен, да проверим. Хайде де, няма ли желаещи? Няма? Защо изведнъж се умълчахте?

— Добре. — Ескайрак пристъпи напред и извади меча си. — Аз ще застана. Какво толкова. Да видим… Да се сразим, Шевлов.

— Да се сразим. Едно, две… Три!

Мечовете се удариха със звънтене. Напуканият метал простена жаловито. Фрига чак приседна, когато отчупено от острието парче изсвистя покрай слепоочието ѝ.

— Ах, мамка му! — каза Шевлов, като гледаше недоверчиво острието, счупено на няколко сантиметра над позлатения предпазител.

— А на моето няма и драскотина! — Ескайрак вдигна меча си. — Ха, ха, ха! Нито драскотина! Дори следа няма!

Фрига се разсмя като момиче. Лигенза блееше като козел. Останалите ревяха от смях.

— Вещерски меч? — пръхтеше Спери. — Трошал другите като макарони? Самият ти си макарон, мамка ти!

— Това… — Шевлов сви устни. — Това е някакъв боклук, мамка му. Гадост някаква… А ти…

Той захвърли остатъка от меча, втренчи поглед в Гералт и го посочи с пръст обвинително.

— Ти си мошеник. Шарлатанин и мошеник. На вещер се правиш, а такъв фалшификат… Такова менте, мамка му, вместо истинско острие носиш? Интересно колко ли добри хора си измамил? На колко бедняци и последния грош си взел, измамнико? О, всичките си грехове ще признаеш във Финдетан, там старейшината ще те накара да се изповядаш!

Той въздъхна шумно, изплю се, тупна с крак.

— На конете! Да се махаме оттук!

Потеглиха със смях, песни и подсвирквания. Селянинът и семейството му ги изпратиха с мрачни погледи. Гералт видя, че устните им помръдват. Не беше трудно да се досети каква съдба и какви провали в живота пожелават на Шевлов и отряда му.

Дори и в най-смелите си мечти селянинът не можеше да предположи, че пожеланията му ще бъдат изпълнени с абсолютна точност. И че това ще се случи толкова скоро.

* * *

Стигнаха до кръстопътя. Пътят, който водеше на запад и минаваше през клисурата, беше изровен от колела и копита — по него явно бяха поели талигите с дърводелците. Натам се отправи и отрядът. Гералт вървеше зад коня на Фрига, вързан с въже, прикрепено към лъка на седлото ѝ.

Конят на водещия отпред Шевлов изцвили и се вдигна на задните си крака.

На склона на клисурата нещо внезапно припламна, подпали се и бързо се превърна в млечнобяла опалесцираща сфера. Сферата изчезна и на нейно място се появи странна група. Няколко прегърнати, преплетени фигури.

— Какво, по дяволите? — изруга Върлината и се приближи до Шевлов, който успокояваше коня си. — Какво е това?

Групата се раздели. На четири фигури. Слаб, дългокос и малко женствен мъж. Двама дългоръки великани с криви крака. И гърбато джудже с голям арбалет, съставен от два стоманени лъка.

— Буех-ххееее-ехххх-хе! Буех-хееехе!

— На оръжие! — изрева Шевлов. — На оръжие, момчета!

Изщрака първо едната, а после и втората тетива на големия арбалет. Улученият в главата Шевлов загина на място. Върлината падна от седлото и за миг остана втренчен в корема си, през който беше преминала стрелата.

— Бий! — Отрядът като един изтегли мечовете си. — Бий!

Гералт нямаше намерение просто да чака резултата от срещата. Той сви пръстите си в Знака Игни и прогори стегналото китките му въже. Дръпна Фрига за колана и я свали на земята. После сам скочи на седлото.

Нещо проблесна ослепително, конете зацвилиха, изправиха се на задните си крака и започнаха да бият във въздуха с предните си копита. Неколцина ездачи изпопадаха и закрещяха, стъпкани от конете. Сивата кобила на Фрига също се уплаши много, но вещерът успя да я удържи. Фрига скочи на крака, подрипна и се вкопчи в юздата и поводите. Той я отблъсна с удар на юмрука си и подкара кобилата в галоп.

Приведен над шията на коня, не видя как Дегерлунд разгонва конете и ослепява ездачите чрез поредица от магически мълнии. Как ревящите Буе и Банг атакуват нападалите ездачи, единият с брадва, а другият с широк ятаган. Не видя бликналата кръв, не чу виковете на убитите.

Не видя как умира Ескайрак, а след него и Спери, които Банг разпори като риби. Не видя как Буе събори Флокет заедно с коня и как после го издърпа изотдолу. Но пронизителният крясък на Флокет, наподобяващ петел, който го колят, още дълго звуча в ушите му.

Докато не свърна от пътя и не влезе в гората.