Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (14)

Глава девета

Из различни страни скитат те, но вкусът им и чувството им за хумор навсякъде са еднакви. Това означава, че не признават никаква власт, човешка или божествена, че не уважават никакви закони и правила, че не смятат за нужно да се подчиняват на нищо и на никого и се считат за безнаказани. Тъй като по природа са шарлатани, живеят от гадателство, мамят обикновените хора, служат като шпиони, продават подправени амулети, фалшиви лекарства, настойки и наркотици, занимават се и със сутеньорство, тоест отвеждат разхождащи се девойки за утеха на онези нечестивци, които плащат. Когато са в нужда, не се срамят да просят милостиня, но обикновени кражби не допускат, на сърце са им злодеянията и измамите. Заблуждават наивните хора, че ги защитават, като убиват чудовищата, но отдавна вече е доказано, че го правят за собствено удоволствие, защото за тях убийството е основно развлечение. Докато се подготвят за деянията си, творят по някое магьосническо заклинание, за да замъглят очите на гледащите. Благочестивите свещеници веднага разобличават фокусите и ловкостта на ръцете им и посрамват тези дяволски слуги, наричани вещери.

Аноним, „Монструм или описание на вещера“

Рисберг не изглеждаше страшен, нито даже впечатляващ. Обикновен замък, каквито имаше много, със средни размери, изкусно вграден в стръмен планински склон, сгушен в скалата, със светли стени, които контрастираха на вечнозелената смърчова гора, с извисяващи се над върховете на дърветата покриви на две четириъгълни кули, едната по-висока от другата. Обграждащата замъка стена не беше твърде висока, както се оказа отблизо, и беше увенчана с бойници, а разположените по ъглите и над портата кули имаха по-скоро декоративна, отколкото защитна функция.

Виещият се около хълма път пазеше следи от интензивно използване. Защото го използваха, и то доста интензивно. На вещера му се налагаше често да изпреварва коли, карети, самотни ездачи и пешеходци. Много пътешественици се движеха и в противоположната посока, откъм замъка. Гералт предполагаше, че това са пилигрими. И щом излезе от гората, се оказа, че е бил прав.

На плоския връх на хълма, под външната стена, се ширеше построено от дърва, тръстика и слама градче — цял комплекс от малки и големи сгради и навеси, заобиколен от дървена ограда и заградени места за коне и добитък. Оттам се носеше глъчка и се забелязваше доста оживено движение, като на панаир или базар. Защото това наистина беше панаир, базар, огромен пазар, само че тук се търгуваха не птици, риба или зеленчуци. Предлаганата под замъка Рисберг стока беше магия: амулети, талисмани, билки, опиати, филтри, отвари, екстракти, дестилати, тамян, благовония, сиропи, прахчета и мазила с най-различно приложение, заредени с магия предмети, инструменти, украшения и дори детски играчки. Този асортимент привличаше в града тълпи от купувачи. Имаше ли търсене, имаше и предлагане, и търговията, както се виждаше, вървеше с пълна сила.

Пътят се разклони. Вещерът пое по онова разклонение, което водеше към портата на замъка, далеч не толкова натоварено, колкото онова, по което посетителите се отправяха към пазара. Премина по калдъръмената пътека към портата, оградена от специално подредени тук менхири, които бяха малко по-високи от конник. Скоро го посрещна сводеста арка, характерна повече за дворец, отколкото за замък, с декоративни пиластри и фронтон. Медальонът на вещера силно затрепери. Плотка изцвили, тропна по калдъръма с подкова и спря на място.

— Име и цел на посещението.

Той вдигна глава.

Гръмотевичният, отекващ, но несъмнено женски глас сякаш излезе от отворената уста на изобразената върху тимпана глава на харпия. Медальонът трепереше, кобилата цвилеше. Гералт почувства странен натиск върху слепоочията си.

— Име и цел на посещението — разнесе се отново от отвора в релефа. Малко по-силно от преди.

— Гералт от Ривия, вещер. Очакват ме.

Главата на харпията издаде тръбен звук. Магията, която блокираше входа, изчезна, в същия миг беше прекратен и натискът върху слепоочията, и кобилата потегли напред без подсещане. Копитата затропаха по калдъръма.

Мина през портата и излезе в покрит с арки външен двор. Към него веднага се завтекоха двама прислужници, момчета в практично кафяво облекло. Единият се зае с коня, другият пое ролята на водач.

— Оттук, господине.

— При вас винаги ли е така? Такова стълпотворение? Там, край замъка.

— Не, господине. — Слугата му хвърли изненадан поглед. — Само в сряда. Сряда е пазарен ден.

Картуш с барелеф, вероятно също магически, украсяваше последната арка. Той изобразяваше пастта на амфисбена. Арката беше преградена с декоративна и солидна на вид решетка, която обаче плавно се вдигна под лекото побутване на слугата.

Вътрешният двор заемаше доста по-голяма площ. И едва оттук можеше правилно да се оцени замъкът. Оказваше се, че гледката отвън силно заблуждава.

Рисберг беше доста по-голям, отколкото изглеждаше на пръв поглед. В дълбока дъга, изкопана в планинския склон, беше разположен комплекс от сгради, мрачни и грозни, каквито обикновено не се срещат в архитектурата на замъците. Приличаха на фабрика и вероятно беше точно така. От тях стърчаха димоотводни и вентилационни тръби. Миришеше на пушек, сяра и амоняк, усещаше се лекото потреперване на земята, което свидетелстваше за работата на някакви подземни машини.

Мърморенето на слугата отвлече вниманието на Гералт от фабричния комплекс. Защото те трябваше да тръгнат в друга посока — към кулата на замъка, онази по-ниската, която се издигаше над сграда от по-класически, дворцов тип. Вътре също беше като в класически дворец — миришеше на прах, дърво, восък и стари вещи. Беше светло — под тавана вяло, като риби в аквариум, плаваха оградени от светъл ореол магически сфери, стандартното осветление в жилищата на магьосниците.

— Здравей, вещерю.

Посрещнаха го двама магьосници. Той ги познаваше, макар и не лично. Йенефер му бе показала веднъж Харлан Цара и Гералт го помнеше, защото беше едва ли не единственият магьосник, който си бръснеше главата до голо. А Алджернън Гуинкамп, наричан Пинети, вещерът си спомняше от Оксенфурт. От академията.

— Добре дошъл в Рисберг — приветства го Пинети. — Радваме се, че благоволи да ни посетиш.

— Подигравате ли ми се? Не съм тук по своя воля. За да ме накара да дойда, Лита Нейд ме вкара в затвора…

— Но после те изкара от него — прекъсна го Цара. — И щедро те възнагради. Компенсира дискомфорта с голяма, ммм, благосклонност. Казват, че поне седмица си бил в много добри… отношения с нея.

Гералт с огромни усилия успя да се сдържи да не го цапардоса по мутрата. Пинети сигурно го забеляза.

— Pax^[25] — вдигна ръка той. — Pax, Харлан. Няма да се караме. Нека се въздържим от спорове и сарказъм. Знаем, че Гералт е предубеден спрямо нас, което се усеща във всяка негова дума. Знаем и защо е така, знаем как го измъчи историята с Йенефер. И реакцията на обществото към тази история. Не можем да го променим. Но Гералт е професионалист, ще съумее да се издигне над това.

— Ще съумее — съгласи се хладно Гералт. — Въпросът е дали ще поиска. Хайде да се залавяме за работа. Защо съм тук?

— Нужен си ни — отвърна сухо Цара. — Точно ти.

— Точно аз. И с какво съм заслужил тази висока чест? Или вече са започнали да се страхуват от мен?

— Ти си прочут, Гералт от Ривия — каза Пинети. — Постъпките и подвизите ти са известни навсякъде и са признати за завладяващи и достойни за възхищение. На нашето възхищение, както сам разбираш, не можеш да разчиташ сериозно, ние не се стремим твърде да показваме възхищение, особено към такива като теб. Но умеем да признаваме професионализма и да уважаваме опита. Фактите говорят сами за теб. Ти, смея да заявя, си изтъкнат… хм…

— Е?

— Елиминатор. — Пинети намери с лекота думата, очевидно отдавна си я беше приготвил. — Онзи, който отстранява заплашващите хората зверове и чудовища.

Гералт не каза нищо. Той чакаше.

— Освен това нашата цел, целта на магьосниците, е благосъстоянието и безопасността на хората. Така че можем да говорим за общи интереси. Случайните недоразумения не бива да ни пречат. Това ни разясни наскоро стопанинът на този замък. Който е чувал за теб. И иска лично да се запознаете. Той го пожела.

— Ортолан.

— Архимагистър Ортолан. И най-близките му съратници. Ще му бъдеш представен. По-късно. Слугата ще ти покаже стаята ти. Можеш да се освежиш след пътуването. Да отдъхнеш. Скоро ще те повикаме.

* * *

Гералт мислеше. Припомняше си всичко, което някога бе чувал за архимагистър Ортолан, жива легенда според всеобщото мнение.

* * *

Ортолан беше жива легенда. Личност с изключителни заслуги в областта на магията.

Той беше обсебен от популяризирането ѝ. За разлика от повечето магьосници, смяташе, че ползите и изгодите от свръхестествените сили трябва да са обществена собственост и да служат за подобряване на общото благосъстояние, комфорта и всеобщото щастие. Всеки човек, мечтаеше Ортолан, трябва да има неограничен безплатен достъп до магически лекарства и еликсири. Вълшебните амулети, талисмани и всякакви други атрефакти трябва да са всеобщо достъпни и безплатни. Телепатията, телекинезата, телепортацията и телекомуникацията трябва да са достъпни за всички граждани. За да постигне това, Ортолан непрекъснато откриваше по нещо. Тоест правеше изобретения. Някои от които бяха също толкова легендарни, колкото и самият той.

Действителността болезнено попари мечтите на стария магьосник. Нито едно от изобретенията му, предназначени за разпространение и демократизиране на магията, не излезе от стадия на опитния образец. Всичко, което измисляше Ортолан, онова, което би трябвало да бъде просто, се оказваше чудовищно сложно. Онова, което би трябвало да бъде масово, се оказваше дяволски скъпо. Но Ортолан не падаше духом. Фиаското, което би обезкуражило някой друг, го вдъхновяваше за по-нататъшни усилия. Които водеха към поредното фиаско.

Подозираха — на самия Ортолан, разбира се, такава мисъл изобщо не му минаваше през ума — че причина за неуспехите на изобретателя е най-обикновен саботаж. Не ставаше дума, поне не единствено, за обичайната завист на магьосническото братство, за нежеланието да се популяризира магьосническото изкуство, което магьосниците предпочитаха да виждат единствено в ръцете на елита — тоест техните собствени. По-скоро се страхуваха от изобретенията с военен и смъртоносен характер. И с право. Както всеки изобретател, така и Ортолан имаше периоди на увлечения по взривоопасни и запалителни материали, бомбарди, бронирани колесници, самопали, самобои и отровни газове. Условието за просперитет, смяташе старецът, е всеобщият мир между народите, а мирът се постига чрез въоръжаването. Най-надеждният метод да се избегнат войните е заплахата от страшни оръжия; колкото по-страшно е оръжието, толкова по-надежден и дълготраен е мирът. Тъй като Ортолан не беше свикнал да чува възражения, скритите в неговата изобретателска група саботьори проваляха страшните му изобретения. Практически нито едно от тях не видя бял свят. Изключение стана печално известният, станал обект на множество анекдоти, ядромет. Това беше разновидност на телекинетичния арбалет, с голяма кошница, пълна с оловни топчета. Ядрометът, както предполагаше името му, можеше да мята ядрата в целта, и то на серии. Прототипът, за всеобщо изумление, излезе извън стените на Рисберг и дори беше изпробван в някаква битка. Само че с печален резултат. На въпрос за ефективността на оръжието изпробващият го стрелец си позволи да отговори, че ядрометът е като тъщата му. Тежък, противен, абсолютно безполезен и не заслужава нищо друго, освен да бъде удавен в реката. Старият магьосник не се смути, когато му предадоха думите. Ядрометът е играчка, заяви той, имал къде по-перспективни разработки, за масово унищожение. Той, Ортолан, ще осигури мир на човечеството дори ако заради това се наложи да унищожи половината човечество.

* * *

Стената на стаята, в която го заведоха, беше покрита от огромен гоблен, шедьовър на тъкаческото изкуство, аркадийска „зеленина“. Разваляше го зле измито петно, което напомняше някаква голяма сепия. Някой, помисли си вещерът, очевидно съвсем неотдавна беше оповръщал тъкаческия шедьовър. Зад разположената в средата на стаята дълга маса седяха седем души.

— Магистър Ортолан — Пинети се поклони леко, — позволете ми да ви представя Гералт от Ривия. Вещерът.

Външният вид на Ортолан не изненада Гералт. Предполагаше се, че той е най-старият от всички живи магьосници. Може и да беше истина, а може би не, но Ортолан действително изглеждаше най-стар от всички магьосници. Което беше още по-странно, защото не кой да е, а точно той беше изобретателят на прочутия алраунов дестилат — еликсирът, който магьосниците използваха, за да спрат процеса на стареене. Самият Ортолан, когато най-накрая усъвършенствал формулата на надеждно действащата магическа течност, не получил особена полза от нея, защото вече бил доста стар. Еликсирът предотвратявал стареенето, но не подмладявал. Затова Ортолан, макар и да вземал препарата, продължавал да си изглежда стар — особено на фона на събратята си, почтените магьосници, изглеждащи като мъже в разцвета на силите си, и очуканите от живота магьоснички, които изглеждаха като девойки. Сияещите от младост и красота магьоснички и леко прошарените магьосници, чиито истински рождени дати се губеха в мъглата на времето, пазеха еликсира на Ортолан като зеницата на очите си, а понякога дори отричаха съществуването му. Но бяха убедили самия Ортолан, че еликсирът е широко достъпен, така че човечеството е практически безсмъртно и в резултат на това, абсолютно щастливо.

— Гералт от Ривия — повтори Ортолан и подръпна с ръка кичур от бялата си брада. — Разбира се, разбира се, чували сме. Дефенсор, както казват, защитник, който носи на хората спасение от Злото. От всяко чудовищно зло, достойно за предпазване и антидот.

Гералт придоби скромно изражение на лицето и се поклони.

— Разбира се, разбира се… — продължи магьосникът, като не спираше да подръпва брадата си. — Знаем, знаем. Не щадиш силите си при защитата на хората, момче, не ги щадиш. И старанията ти наистина са достойни за уважение, занаятът ти е достоен за уважение. С радост те приветстваме в нашия замък, радваме се, че съдбата те доведе тук. Защото, макар и да не го знаеш, ти се върна като птица в гнездото си… Истината казвам, като птица. Радваме ти се и мислим, че и ти се радваш. А?

Гералт се чудеше как да се обръща към Ортолан. Магьосниците не познаваха учтивата форма на обръщение и не я очакваха от другите. Но не знаеше дали това се отнася и за белокосия и белобрад старец, който освен това беше жива легенда. Затова вместо да отговори, той отново се поклони.

Пинети представи един по един останалите седящи на масата магьосници. Гералт познаваше някои от тях. По слухове.

Челото и бузите на Аксел Еспарза, известен повече като Аксел Сипаничавия, всъщност бяха обсипани с белези от шарка и се говореше, че не ги премахва напук на всички. Леко прошареният Майлс Третевей и малко по-прошареният Стуко Зангенис гледаха вещера с умерен интерес. Бирута Икарти, блондинка със сравнително приятна външност, изглеждаше малко по-заинтригувана. Тарвикс Сандовал, широкоплещест, с фигура по-скоро на рицар, отколкото на магьосник, гледаше встрани, към гоблена, сякаш и той беше забелязал петното и размишляваше върху това как се е появило и кой е виновникът.

Най-близкото до Ортолан място заемаше като че ли най-младият сред присъстващите, Сорел Дегерлунд, с дълга коса и някак женствена красота.

— Ние също приветстваме прославения вещер, защитник на хората — каза Бирута Икарти. — Радваме се да го видим, защото ние тук, в замъка, под ръководството на архимагистър Ортолан, се трудим за благото на хората, за да може животът им да е по-безопасен и лек. За нас това също е главна цел — да правим добро на хората. Възрастта на архимагистъра не позволява твърде продължителна аудиенция. Затова те питам, Гералт от Ривия: имаш ли някаква молба към нас? Има ли нещо, което можем да направим за теб?

— Благодаря на архимагистър Ортолан — поклони се отново Гералт. — И на вас, уважаеми. И тъй като сте решили да ме питате… Да, има нещо, което бихте могли да направите за мен. Можете ли да ми обясните… това. Това нещо. Изтръгнах го от вигилозавъра, който убих.

Той постави на масата овална плочка с размера на детска длан. Върху която се виждаха релефни знаци.

— RISS PSREP Mk IV/002 025 — прочете на глас Аксел Сипаничавия. И предаде плочката на Сандовал.

— Мутацията е създадена тук, при нас, в Рисберг — каза с крива усмивка Сандовал. — В отдела за псевдовлечуги. Гущер пазач. Модел четвърти, серия втора, екземпляр двайсет и пети. Остарял модел, отдавна правим подобрения. Какво още има да се обяснява?

— Той казва, че е убил вигилозавъра — намръщи се Стуко Зангенис. — Става дума не за обяснения, а за иск. Рекламациите, вещерю, се приемат за разглеждане само от законните купувачи, които представят документ за покупката. Единствено въз основа на удостоверението за покупка ние осигуряваме сервиз и отстраняваме недостатъците…

— Гаранционният срок на тези модели отдавна е изтекъл — додаде Майлс Третевей. — Той не покрива дефекти, възникнали вследствие на неправилно използване или неспазване на инструкциите за експлоатация. Ако продуктът се използва неправилно, Рисберг не носи отговорност за това. Никаква отговорност.

— А за това — Гералт извади от джоба си и хвърли на масата друга плочка — отговорност носите ли?

Втората плочка приличаше по форма и размери на първата, но беше потъмняла и покрита с петна. Релефният надпис беше покрит с мръсотия, но символите все още можеха да се прочетат:

IDR UL Ex IX 0012 BETA

Надвисна продължително мълчание.

— Идаран от Уливо — изрече най-накрая Пинети изненадващо тихо и изненадващо неуверено. — Ученик на Алзур. Не съм си и помислял…

— Откъде го взе, вещерю? — Аксел Сипаничавия се пресегна през масата. — Откъде попадна у теб?

— Питаш, сякаш не знаеш — отвърна Гералт. — Откъртих го от бронята на тварта, която убих. А тя беше убила най-малко двайсет души в онзи район. Най-малко — според мен са били много повече. Мисля, че е убивала години наред.

— Идаран… — промърмори Тарвикс Сандовал. — А преди него Маласпина и Алзур…

— Но това не сме ние — каза Зангенис. — Не сме ние. Не е Рисберг.

— Девети експериментален модел — замислено добави Бирута Икарти. — Бета-версия. Дванайсети…

— Дванайсети екземпляр — продължи Гералт, не без яд в гласа. — А колко общо бяха? Колко са били направени? Аз, разбира се, няма да получа отговор на това чия е отговорността, защото не сте вие, не е Рисберг, ръцете ви са чисти и искате да ви повярвам. Но поне ми кажете, вие го знаете със сигурност, още колко такива бродят из горите и убиват хора? Още колко трябва да бъдат намерени? И убити. Исках да кажа: елиминирани.

— Какво е това, какво е това? — внезапно се оживи Ортолан. — Какво имаш там? Покажи! Ах…

Сорел Дегерлунд се наведе към ухото на възрастния мъж и дълго му шепна нещо. Майлс Третевей му шепнеше от другата страна, като му показваше плочката. Ортолан дръпна брадата си.

— Убил? — закрещя внезапно той с тъничък гласец. — Вещерът? Убил е гениалното творение на Идаран? Убил го е? Унищожил го е, без да се замисля?

Вещерът не се стърпя. Изсумтя. Уважението към възрастта и белите коси внезапно го напусна. Изсумтя отново. А после се разсмя. Искрено и неудържимо.

Вкаменените лица на седящите зад масата магьосници вместо да го възпрат, го развеселиха още повече. „По дяволите — помисли си той, — не мога да си спомня кога за последно се смях така. Като че ли в Каер Морхен, да, в Каер Морхен. Когато гнилата дъска под Весемир се продъни и той падна в клозета.“

— И ще ми се смее, сополанкото! — крещеше Ортолан. — Реве като магаре! Келеш неразумен! Като си помисля, че го защитавах, когато другите го осъждаха! И какво, казвах, като е разлюбил малката Йенефер? И че малката Йенефер го обича? На сърцето не може да се заповядва, оставете и двамата на мира!

Гералт спря да се смее.

— А ти какво направи, най-глупав от всички касапи? — продължаваше да крещи добрият старец. — Какви ги свърши? Разбираш ли какъв шедьовър, какво чудо на генетиката си унищожил? Не, не, как ще го разбере профан като теб с малкия си мозък! Как ще разбереш идеите на гениалните хора! Такива като самия Идаран и като Алзур, неговия учител, които бяха надарени с изключителен гений и талант! Които изобретяваха и творяха за благото на човечеството, а не заради печалбата, не се кланяха на нечестивия мамон, не за удоволствие, не за забавление, а заради прогреса и всеобщото благополучие! Но какво разбираш ти от това? Нищо не разбираш, нищо, нищо, нито капка! И още ще ти кажа — захриптя Ортолан, — че с това глупаво убийство опозори делото на бащите си! Защото Козимо Маласпина, а след него и ученикът му Алзур, самият Алзур, са създали вещерите. Те откриха тези мутации, благодарение на които се появи възможността за създаването ти. Благодарение на които ти съществуваш, благодарение на които бродиш по света, неблагодарнико. Трябва да пазиш труда на Алзур и труда на приемниците му, а не да го разрушаваш! Ой… Ой…

Старият магьосник внезапно млъкна, заклати глава и тежко застена.

— Искам на гърнето — капризно рече той. — Искам на гърнето. Бързо! Сорел! Мило момче!

Дегерлунд и Третевей скочиха от местата си, помогнаха на стареца да стане и го изведоха от стаята.

След известно време се изправи Бирута Икарти. Хвърли красноречив поглед към вещера и излезе, без да каже нито дума. Последваха я Сандовал и Зангенис, без въобще да поглеждат Гералт. Аксел Сипаничавия се изправи, скръсти ръце на гърдите си. Дълго време гледа Гералт. Дълго и неодобрително.

— Грешка беше да те каним тук — каза най-накрая той. — Знаех си. Само че се надявах, че поне ще се опиташ да имитираш добри маниери.

— Грешка беше, че приех поканата ви — отвърна студено Гералт. — Знаех си. Но се надявах да получа отговор на въпросите си. Колко други номерирани шедьоври бродят на свобода? Още колко такива изключителни творения са създали Маласпина, Алзур и Идаран? Колко такива е създал почтеният Ортолан? Още колко чудовища с вашите плочки трябва да убия? Аз, вещерът, пазителят и антидотът? Не получих отговор и добре разбирам защо. Що се отнася до маниерите ми, майната ти, Еспарза.

Сипаничавия излезе и трясна вратата зад гърба си. Толкова силно, че от стената се посипа мазилка.

— Предполагам, че не съм направил добро впечатление — рече разсъдливо вещерът. — Но и не съм разчитал, че ще създам, затова не съм разочарован. Но предполагам, че това не е всичко, нали? Толкова усилия бяха положени, за да ме докарате тук… И това очевидно е недостатъчно? Ами в такъв случай… Там, във вашето предградие, ще се намери ли някое заведение, където може да се пийне? И мога ли вече да си вървя?

— Не — отвърна Харлан Цара. — Не можеш да си вървиш.

— Защото това очевидно е недостатъчно — потвърди Пинети.

* * *

Стаята, в която го заведоха, не беше типичното помещение, в което магьосниците приемаха посетители. Обикновено — Гералт беше запознат с този обичай — магьосниците устройваха приемите си в зали с много официален декор, често груб и потискащ. Немислимо беше магьосник да отведе някого в личната си стая, което би могло да даде информация за характера, вкусовете и предпочитанията му, най-вече за природата и спецификата на практикуваната от него магия. Но този път беше различно. Стените на стаята бяха украсени с многобройни гравюри и акварели, всичките с еротичен и дори порнографски характер. На рафтовете се кипреха модели на ветроходи, които радваха окото с точността на детайлите. Мънички корабчета в бутилки гордо носеха миниатюрните си, издути от вятъра платна. Многобройните шкафове и витрини бяха пълни с фигурки на войничета, конници и пехота в различни формации. Срещу входа, зад стъкло, висеше препарирана кафява пъстърва. Със солидни за пъстърва размери.

— Сядай, вещерю — каза Пинети и веднага стана ясно, че той е домакинът тук. Гералт седна, без да отмества поглед от препарираната пъстърва. Приживе рибата сигурно бе тежала поне петнайсет фунта. Ако това не беше много добра гипсова имитация.

— От подслушване — Пинети прокара ръка във въздуха — ще ни защити магията. Така че можем да говорим свободно и най-накрая да обсъдим реалните причини, поради които те повикахме тук, Гералт от Ривия. Пъстървата, която толкова те заинтригува, бе уловена на блесна в река Аенточка, тежеше четиринайсет фунта и девет унции. Беше пусната жива обратно, в кабинета ми се намира копието ѝ, създадено чрез магия. А сега се съсредоточи, моля те, върху онова, което ще ти кажа.

— Готов съм. За всичко.

— Интересува ни дали имаш опит с демони…

Гералт повдигна вежди. За това не беше подготвен. А до съвсем скоро смяташе, че вече нищо не може да го изненада.

— А какво представлява демонът? Според вашите разбирания?

Харлан Цара се намръщи и се дръпна. Пинети го успокои с поглед.

— В оксенфуртския университет — каза той — има катедра по свръхестествени явления. Там често канят магистрите по магия да изнасят лекции. Включително и такива за демоните и демонизма, като се засягат много аспекти на това явление като физическия, метафизическия, философския и нравствения. Но на теб може би е излишно да ти го обяснявам, защото сам си слушал тези лекции. Спомням си те, макар че като външен слушател обикновено седеше на последния ред в аудиторията. Така че да се върнем отново към въпроса за твоя опит по отношение на демоните. А ти бъди така добър да отговориш. Без философствания, ако е възможно. И без престорена изненада.

— В изненадата ми — отвърна сухо Гералт — няма капчица преструване, тя е съвсем истинска, до болка. Как да не се изненадвам, когато за опит в общуването с демони питат мен, простия вещер, простия предпазител и още по-простия антидот. А въпросите ги задава магистър по магия, който е преподавал в университета демонология и нейните аспекти.

— Отговори на въпроса.

— Аз съм вещер, не съм магьосник. Което означава, че по отношение на демоните моят опит не може да се сравнява с вашия. Слушал съм лекциите ти в Оксенфурт, Гуинкамп. Онова, което беше важно в тях, достигаше и до последния ред в аудиторията. Демоните са същества от други светове, не от нашия. От Елементалните планове… измерения, плоскости, пространства-време или както там ги наричате. За да придобиете опит в контактите с тях, вие трябва да призовете демон, тоест да го извлечете насилствено от неговия план. Това може да се направи само с помощта на магия…

— Не магия, а гоеция — прекъсна го Пинети. — Разликата е от решаващо значение. И не ни обяснявай нещо, което вече знаем. Отговори на зададения въпрос. Вече трети път те моля. Сам се изненадвам на търпението си.

— Отговарям на въпроса: да, имам опит с демоните. Два пъти ме наемаха, за да ги… елиминирам. Справих се с два демона. С един, който се беше вселил във вълк. И с друг, който бе овладял човек.

— Успешно си се справил.

— Справих се. Не беше толкова лесно.

— Но изпълнимо — намеси се Цара. — Каквото и да твърдят. А твърдят, че демоните не могат да се унищожат.

— Не съм казвал, че някога съм унищожавал демон. Убих един вълк и един човек. Интересуват ли ви подробностите?

— Много.

— В случая с вълка, който преди това посред бял ден разкъсал и изял единайсет души, действах заедно с един свещеник, мечът и магията победиха заедно, рамо до рамо. Когато след дълга борба най-после убих вълка, намиращият се в него демон се изтръгна на свобода във вид на голяма светеща сфера. И унищожи голяма част от гората, като поваляше дърветата в редици. На мен и свещеника не обърна внимание, изкореняваше гъсталака в другата посока. А после изчезна, сигурно се е прибрал в своето измерение. Свещеникът настояваше, че заслугата е негова, че е изгонил демона на онзи свят чрез екзорсизъм. Но въпреки това си мисля, че демонът си отиде просто защото му беше омръзнало.

— А вторият случай?

— Той беше интересен. Убих обладания човек — продължи след кратка пауза той. — И нищо. Никакви впечатляващи специални ефекти. Никаква сфера, полярно сияние, мълнии, торнадо, дори смрад нямаше. Нямам представа какво се е случило с демона. Убитият беше изследван от свещеници и магьосници, ваши събратя. Не намериха нищо и нищо не изясниха. Тялото беше изгорено, защото започна напълно нормален процес на разлагане, а беше такава жега…

Той замълча. Магьосниците се спогледаха с каменни изражения на лицата.

— В такъв случай, доколкото разбирам — каза най-накрая Харлан Цара, — има само един правилен начин за борба с демони. Да се убие, да се унищожи енергуменът, тоест обладаният от демон човек. Подчертавам, човек. Трябва да го убиеш веднага, без да чакаш и без да се колебаеш. Да забиеш меча с всички сили. И край. Това ли е вещерският метод? Вещерското майсторство?

— Не ти се получава добре, Цара. Не те бива. За да обидиш както трябва някого, не стига само непреодолимо желание, ентусиазъм и усърдие. Трябва и майсторство.

— Pax, pax — отново прекрати спора Пинети. — Нашата цел е просто да установим фактите. Ти ни каза, че си убил човека, това са твои думи. Вашият вещерски кодекс забранява да убивате хора. Убил си, както твърдиш, енергумена, човека, който е бил обладан от демон. След това, тоест след убийството на човека, отново цитирам думите ти, не са се наблюдавали никакви впечатляващи ефекти. Откъде тази увереност, че това не е бил…

— Стига — прекъсна го Гералт. — Престани, Гуинкамп, тези алюзии не водят доникъде. Искате факти? Моля, ето ви фактите. Убих, защото беше необходимо. Убих, за да спася живота на другите. А разрешение за това тогава получих от властите. Дадоха ми го набързо, като при това беше изразено с доста помпозни думи. Жизнена необходимост, обстоятелства, изискващи използването на незаконни отбранителни действия, принасяне в жертва на един заради спасяването на мнозина, реална и непосредствена опасност. Факт е, че беше реална и наистина беше непосредствена. Съжалявам, че не можахте да видите тоя бесния в действие, да видите какви ги натвори и на какво беше способен. Знам малко за философските и метафизическите аспекти на демоните, но физическият им аспект е наистина впечатляващ. Способен е да ви изненада, повярвайте на думите ми.

— Вярваме — потвърди Пинети, след като се спогледа с Цара. — Много даже ти вярваме. Защото също сме виждали подобни неща.

— Не се и съмнявам — изкриви устни вещерът. — Не се съмнявах и в Оксенфурт, докато слушах лекциите ти. Личеше си, че познаваш материята. Теоретичната подготовка наистина ми помогна тогава, при вълка и човека. Знаех какво е това. И двата случая имаха идентична същност. Как се изрази, Цара? Метод? Майсторство? Ами това си беше магьоснически метод и майсторството също беше магьосническо. Някакъв маг призовал демона чрез заклинание, изкарал го насила от неговия план с очевидното намерение да го използва за магьосническите си цели. На това се основава демоничната магия.

— Гоеция.

— На това се основава гоецията: да призовеш демона, да го използваш, а след това да го пуснеш. Така е на теория. А на практика става така, че магьосникът, вместо да освободи демона, след като го е използвал, го привързва по магичен начин към тялото на някой носител. Към тялото на вълк, например. Или на човек. Защото магьосници от сорта на Алзур и Идаран обичат да експериментират. Да наблюдават какво ще започне да прави демонът в чуждата кожа, за да се измъкне на свобода. Защото магьосниците от сорта на Алзур са болни извратеняци, на които им прави удоволствие и се развличат, като гледат убийствата, извършвани от демона. Случвало се е, нали?

— Всякакви неща са се случвали — бавно изрече Харлан Цара. — Глупаво е да се обобщава и е долно да се порицава. Да ти припомня ли за вещерите, които не се гнусяха да грабят? Не отказваха да извършват платени убийства? Трябва ли да ти припомням за психопатите, които носеха медальона с котешка глава и които също се развличаха със сцените на убийства?

— Господа. — Пинети вдигна ръка, за да възпре вещера, който се канеше да отговори. — Това не е заседание на градския съвет, не бива да спорите и да си припомняте един на друг всички пороци и недостатъци. Вероятно най-разумно е да признаем, че никой не е съвършен, всички имат пороци, а недостатъците не са чужди дори на небесните същества. Вероятно. Дайте да се съсредоточим върху непосредствения проблем, който се нуждае от решение.

— Гоецията — започна след продължително мълчание Пинети — е забранена, тъй като този процес е изключително опасен. Самото призоваване на демона не изисква, за съжаление, нито кой знае какви познания, нито кой знае какви магически способности. Достатъчно е да притежаваш някой от некромантските гримоари, а с тях е пълно на черния пазар. Домораслият гоет може да се смята за късметлия, ако призованият от него демон просто се изтръгне, освободи се и избяга. Мнозина са свършвали разкъсани на парчета. Защото призоваването на демони или каквито и да било други същества от елементалните и параелементалните планове е строго забранено и се наказва сурово. Съществува система за контрол, която гарантира спазването на забраната. Само че има едно място, което остава извън контрол.

— Замъкът Рисберг. Разбира се.

— Разбира се. Рисберг не може да се контролира. Системата за контрол на гоецията, за която говорех, в края на краищата е създадена точно тук. В резултат на проведените тук експерименти. Благодарение на тестовете, проведени тук, системата продължава да се усъвършенства. Тук се провеждат и други изследвания, изпълняват се и други експерименти. От съвсем различен характер. Изследват се различни неща и феномени, вещерю. Различни неща се правят. Невинаги легални и невинаги морални. Целта оправдава средствата. Такъв надпис може да се закачи тук, над вратата.

— Но под този надпис — додаде Цара — трябва да се добави: „Каквото се появи в Рисберг, си остава в Рисберг“. Експериментите се провеждат под наблюдение. Всичко се контролира.

— Очевидно не всичко — отвърна с горчивина Гералт. — Тъй като нещо е избягало.

— Нещо избяга. — Пинети запази спокойствие. — В момента в замъка има осемнайсет магистри. И поне петдесет ученици и адепти. Единствено чистите формалности отделят повечето от тези, вторите, от степента магистър. Страхуваме се, че… Имаме основания да смятаме, че на някой от тази голяма група му се е прищяло да се поразвлече с гоеция.

— Но не знаете кой?

— Не знаем. — На Харлан Цара и окото му не мигна. Но вещерът знаеше, че той лъже.

— През май и началото на юни — магьосникът не изчака да види дали ще има и други въпроси — в околностите на замъка бяха извършени три масови убийства. В околностите, тоест тук, в Погорие, най-близо на дванайсет, а най-далеч на двайсет мили от Рисберг. Всеки път са се случвали в горски селища, населени с дървосекачи и други горски работници. Били са избити всички жители, нито един не е бил оставен жив. Огледът на труповете ни убеди, че тези убийства могат да бъдат извършени само от демон. По-точно от енергумена, носител на демона. Демон, който е бил призован тук, в замъка.

— Имаме проблем, Гералт от Ривия. И трябва да го решим. И се надяваме, че ти ще ни помогнеш.