Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (10)

Глава осма

Не само неговата изработка, не само занаятчийското изкуство определя ценността на вещерския меч. Подобно на загадъчните елфически или гномски остриета, чиито тайни са загубени, загадъчната сила на вещерския меч е свързана с ръката и усещанията на вещера, който го притежава. И именно благодарение на тайнството на магията той е ефективен против Тъмните сили.

Пандолфо Фортегера, „Трактат за хладното оръжие“

Ще ви разкрия една малка тайна. За вещерските мечове. Глупост е това, че в тях има някаква тайна сила. И че са толкова страхотно оръжие, че няма по-добро от него. Всичко това е фикция, измислено е, за да плаши. Знам го от много сигурен източник.

Лютичето, „Половин век поезия“

Веднага разпознаха скалата, наричана Грифон. Виждаше се отдалеч.

* * *

Мястото, към което се бяха насочили, се намираше горе-долу по средата между Керак и Цидарис, малко встрани от свързващия двата града път, виещ се сред гори и скалисти пущинаци. Пътуването отне известно време, което убиха в разговори. Главно в изпълнение на Лютичето.

— Хората говорят — разправяше поетът, — че използваните от вещерите мечове имат магически свойства. Като оставим настрана измислицата за предизвикването на импотентност, за което не може да става и дума. Вашите мечове не са обикновени. Ще кажеш ли нещо по този повод?

Гералт удържа кобилата. Отегчилата се при престоя си в конюшнята Плотка искаше да препуска в галоп.

— Разбира се, ще кажа. Нашите мечове са необикновени.

— Говори се — Лютичето се направи, че не е забелязал подигравката, — че магическата сила на вашето вещерско оръжие, смъртоносно за чудовищата, с които се борите, идва от стоманата, от която са изковани мечовете. От този материал, тоест от рудата, добивана от паднали от небето метеорити. Как е възможно това? Метеоритите не са магически обекти в края на краищата, те са естествени и научно обяснени. Откъде се взима тази магия?

Гералт погледна към небето, тъмнеещо на север. Изглеждаше, че се задава поредната буря. И че здравата може да подгизнат.

— Ако добре си спомням — отговори той с въпрос, — ти си изучил всичките седем свободни изкуства?

— И получих диплома summa cum laude.^[14]

— А слушал ли си лекциите на професор Линденброг в рамките на влизащия в квадривиума^[15] курс по астрономия?

— Старият Линденброг, с прякор Угарката? — засмя се Лютичето. — Че как! Още ми е пред очите как се чеше по задника и почуква с показалката по картите и глобусите, докато мърмори монотонно. Sphera Mundi, ъъъ, subdividitur^[16] на четири Елементарни плана: План на Земята, План на Водата, План на Въздуха и План на Огъня. Земята заедно с Водата образува земното кълбо, което, ъъъ, е обградено от Въздуха, или Aer. Над въздуха, ъъъ, се простира етерът, Aether, Огненият въздух vel^[17] Огъня. Над огъня са Тънките сидерални небеса, Firmamentum^[18] със сферичен характер. Над нея са Erratica Sydera, блуждаещите звезди, и Fixa Sydera, неподвижните звезди…

— Не знам — изсумтя Гералт — на какво да се възхищавам повече: на таланта ти за маймунджилъци или на паметта ти. Връщам се към интересуващата ни тема: метеоритите, които нашият уважаем Угарката е описвал като падащи звезди, Sydera Cadens или нещо такова, се откъсват от небосклона и политат надолу, за да се забият в нашата добра стара земя. По пътя си те проникват през всички останали планове, тоест плоскостите на елементите, а също и на параелементите, защото като че ли и те съществуват. Както е добре известно, елементите и параелементите са наситени с мощна енергия, източник на мощна магия и свръхестествени сили, и когато ги пронизват, метеоритите поглъщат тази енергия и я съхраняват в себе си. Стоманата, в която претопяват метеорита, а също остриетата, които изковават от тази стомана, съдържат силата на елементите. Тя е магическа. И мечът е магически. Quod erat demonstrandum^[19]. Схвана ли?

— Разбира се.

— Тогава го забрави. Това са глупости.

— Какво?

— Глупости. Измишльотини. Метеорит не се намира под всеки храст. Повече от половината от мечовете, използвани от вещерите, са направени от стомана, извлечена от магнетитови руди. Самият аз съм ползвал такива. Те са също толкова добри, колкото и падналите от небето и наситени със сидеритни елементи. Няма абсолютно никаква разлика. Но това да си остане между нас, Лютиче, много те моля. Не го разказвай на никого.

— Как така? Трябва да си трая? Не можеш да искаш това от мен. Какъв е смисълът да знаеш нещо, ако не можеш да се похвалиш с него?

— Моля те. Предпочитам да ме смятат за свръхестествено същество, въоръжено със свръхестествен меч. Такъв ме наемат и като на такъв ми плащат. Обикновеността е посредственост, а посредствеността е евтина. Така че, моля те, дръж си езика зад зъбите. Обещаваш ли?

— Така да бъде. Обещавам.

* * *

Веднага разпознаха скалата, наричана Грифон. Виждаше се отдалеч. Всъщност с малко въображение можеше да се асоциира с дългата шия и главата на грифон. Но — както отбеляза Лютичето — повече приличаше на грифа на лютня или друг струнен инструмент.

Грифонът, както се оказа, беше самотна скала, извисяваща се над гигантски карстов извор. Изворът, спомни си Гералт от разказите, се наричаше Елфическата крепост; заради доста правилната форма се предполагаше, че това са руини на древни здания, със стени, кули и всичко останало. Само че тук никога не бе имало крепост, елфическа или някаква друга, тези форми на скалите бяха дело на природата — дело, което, трябва да се признае, беше впечатляващо.

— Там, долу — рече Лютичето, изправил се на стремената. — Виждаш ли? Това е нашата цел. Равелин.

И това название беше извънредно точно^[20], карстовите възвишения образуваха триъгълник с удивително странна форма, подаващ се пред Елфическата крепост като бастион. Във вътрешността на този триъгълник се издигаше здание, наподобяващо форт. Обкръжено от нещо като огромен укрепен лагер.

Гералт си спомни за слуховете за Равелин. И за лицето, което живееше в Равелин.

Свърна от пътя.

Зад първото ограждение водеха няколко пътища, всичките охранявани от въоръжени до зъби стражи — по пъстрите и разнообразни дрехи лесно можеше да се отгатне, че са наемници. Задържа ги още първият пост. Макар Лютичето гръмко да обясняваше, че имат уговорена аудиенция и да подчертаваше добрите си отношения с ръководството, им беше наредено да слязат от конете и да чакат. Доста продължително. Гералт вече започваше да става нетърпелив, когато най-накрая от външността на заграждението се появи върлинест човек и им каза да го последват. Скоро се изясни, че върлината ги води по обиколен път, към задната част на комплекса, от центъра на който се разнасяше бучене и музика.

Преминаха по мостче. Веднага след него лежеше човек, безумно шарещ около себе си с ръце. Лицето му беше окървавено и толкова подпухнало, че очите му почти не се виждаха. Той дишаше тежко и с всяко издишване от носа му излизаха кървави мехури. Съпровождащата ги върлина не обърна ни най-малко внимание на лежащия, така че Гералт и Лютичето също се направиха, че не го забелязват. Намираха се на територия, където не биваше да се проявява излишно любопитство. Не се препоръчваше човек да си навира носа в делата на Равелин — в Равелин любопитните носове обикновено се разделяха със собствениците си и оставаха там, където са ги наврели.

Върлината ги поведе през кухнята, където готвачите се мятаха като попарени. Кипяха котли, в които, както забеляза Гералт, се варяха раци, омари и лангусти. В казаните се извиваха змиорки и мурени, в тенджери се задушаваха миди. В огромни тигани цвъртеше месо. Слугите слагаха готовата храна в купи и подноси, за да я изнесат в коридора.

Следващото помещение беше пропито с ароматите на женска парфюмерия и козметика. Пред редица огледала, непрестанно бърборейки, се разкрасяваха десетина жени в различни стадии на неглиже, включително и пълно. Тук Гералт и Лютичето запазиха каменни лица и не позволиха на очите си да шарят прекалено.

В следващата стая ги подложиха на грижлив оглед. Неговите изпълнители се отличаваха със сериозен външен вид и професионално поведение и решителност. Конфискуваха стилета на Гералт. На Лютичето, който никога не беше носил оръжие, му взеха гребена и тирбушона. Но след кратък размисъл му оставиха лютнята.

— Пред негово преподобие има столове — инструктираха ги накрая. — Седнете на тях. Седнете и не ставайте, докато негово преподобие не нареди. Не прекъсвайте негово преподобие, когато говори. Не говорете, докато той не каже, че може. А сега влезте. През тази врата.

— Преподобие? — промърмори Гералт.

— Някога е бил свещеник — прошепна поетът. — Но не се бой, не е придобил лоши навици. Подчинените трябва да се обръщат по някакъв начин към него, а той мрази да му викат „шефе“. Ние няма нужда да го титулуваме.

Когато влязоха, нещо им прегради пътя. Беше огромно като планина и вонеше на мускус.

— Как си, Микита? — поздрави Лютичето планината.

Нареченият Микита гигант, очевидно телохранител на преподобния шеф, беше метис, резултат на кръстоска между огре и джудже. Резултатът беше плешиво джудже с ръст доста над седем стъпки, съвсем без шия, с виеща се брада, стърчащи като бивници на глиган зъби и ръце до коленете. Не се срещаха често подобни хибриди, смяташе се, че тези видове са доста различни генетично — същество като Микита не можеше да се появи по естествен път. Тук не беше минало без помощта на изключително силна магия. Магия, която всъщност е забранена. Носеха се слухове, че мнозина магьосници пренебрегват тази забрана. Гералт лично беше виждал доказателства за тези слухове.

В съответствие с действащия тук протокол седнаха на два плетени стола. Гералт се огледа. В най-далечния ъгъл на стаята, на голям шезлонг, две разсъблечени девойки се занимаваха една с друга. Заниманията им наблюдаваше, докато хранеше кучето си, дребен, невзрачен, прегърбен и с нищо незабележителен човек със свободни шарени дрехи и фес. След като нахрани кучето с последния къс омар, мъжът избърса ръцете си и се обърна.

— Здрасти, Лютиче — каза той и седна пред тях на нещо, наподобяващо трон, но изплетено от клони. — Моите уважения, господин Гералт от Ривия.

Преподобният Пирал Прат, който беше смятан — не без основание — за ръководител на организираната престъпност в целия район, изглеждаше като пенсиониран търговец на текстил. На пикник на пенсионирани търговци на текстил не би се набивал на очи и на никого не би му хрумнало, че е извън бранша. Поне ако се гледа отдалеч. Взирането по-отблизо позволяваше да се забележат в Пирал Прат неща, нехарактерни за търговците на текстил. Стара избледняла рана от удар с нож върху скулата. Недобра и зловеща гримаса на тънките устни. Светли, жълтеникави очи, неподвижни като на питон.

Дълго време никой не прекъсваше мълчанието. Някъде иззад стената долиташе музика, чуваше се глъчка.

— Радвам се да ви видя и приветствам и двамата — каза най-накрая Пирал Прат. В гласа му ясно се долавяше старата и нездрава любов към евтиния и лошо дестилиран алкохол. — На теб особено се радвам, певецо. — Преподобният се усмихна на Лютичето. — Не сме се виждали от сватбата на моята внучка, която ти така украси с изпълнението си. Тъкмо си мислех за теб, понеже поредната ми внучка нещо напира да се омъжва. Вярвам, че заради старото ни приятелство и този път няма да ми откажеш. Е? Ще пееш ли на сватбата? Няма да ме караш да те моля толкова дълго, колкото предишния път, нали? И няма да се наложи… да те убеждавам?

— Ще пея, ще пея — побърза да го успокои Лютичето, леко пребледнял.

— А днес — продължи Прат, — предполагам, наминаваш да се поинтересуваш как съм със здравето? Хич не ми е добре здравето.

Лютичето и Гералт се сдържаха от коментар. Огроджуджето вонеше на мускус. Пирал Прат въздъхна тежко и обясни:

— Имам язва на стомаха и анорексия, разкошната трапеза вече не е за мен. Откриха ми и болест на черния дроб и ми забраниха да пия. Докарах си и дископатия, както на шийните, така и на кръстните прешлени, така че край с лова и с другите екстремни спортове. За лекарства и лечение отиват куп пари, които преди това обикновено харчех за хазартни игри. Виж, пищялката ми още става, но колко труд трябва да се положи, за да стане! Повече грижи, отколкото удоволствие… И какво ми остава? А?

— Политиката?

Пирал Прат се засмя така, че му се разтърси чак пискюлът на феса.

— Браво, Лютиче. Както винаги, точно в целта. Политиката, о, да, това е точното нещо за мен. Отначало нямах интерес към нея. Отначало исках да се занимавам с проституция и да инвестирам в публични домове. Навъртах се сред политиците и познавах мнозина от тях. Убедих се, че е по-добре да си имаш работа с курви, защото курвите поне имат някаква чест и някакви принципи. От друга страна, от бардака не се управлява толкова добре, колкото от кметството. А ми се искаше да управлявам, ако не целия свят, то поне областта. Една древна мъдрост гласи: ако не можеш да ги унищожиш, присъедини се към тях…

Той помълча и погледна към шезлонга, като изопна шия.

— Не се преструвайте, момичета! — извика. — Не се преструвайте! Хайде, повече жар! Хмм… За какво говорех?

— За политиката.

— А, да. Ами политиката си е политика, а на теб, вещерю, са ти откраднали прочутите мечове. Не е ли това причината, поради която имам честта да ви приветствам?

— Това е.

— Откраднати мечове — поклати глава Прат. — Болезнена загуба, предполагам? Ясно, че е болезнена. И незаменима. Ха, винаги съм казвал, че Керак гъмжи от крадци. Местните хора, както всички знаят, крадат при най-малка възможност всичко, което не е заковано здраво с пирони. А за в случай че е заковано, носят със себе си лост.

Той направи кратка пауза и попита:

— Надявам се, че се води разследване? Феран дьо Летенхоф се труди? Но ще ви кажа истината в очите, господа. Не бива да се очакват чудеса от Феран. Без да се обиждаш, Лютиче, но щеше да е по-добре твоят роднина да е счетоводител, отколкото следовател. У него няма нищо, освен книги, кодекси, параграфи, устави и онези негови доказателства, доказателства и още веднъж доказателства. Като в онзи виц за козата и зелката. Не го ли знаете? Веднъж затворили заедно една коза и една зелка. На сутринта от зелката няма и следа, а на козата изпражненията зелени. Но няма доказателства и няма свидетели, затова делото е закрито: causa finita. Не искам да съм лош пророк, вещерю Гералт, но делото за кражбата на твоите мечове може да има подобен завършек.

Гералт и този път се въздържа от коментар.

— Първият меч — Пирал Прат потърка брадичката си с обсипаната си с пръстени ръка — е стоманен. Стомана от сидеритова руда, получена от метеорит. Изкован в Махакам, в работилниците на джуджетата. Обща дължина — четиридесет и половина цала, дължина на самото острие — двайсет и седем и една четвърт. Прекрасно балансиран: тежестта на острието е точно равна на тежестта на ефеса, цялото оръжие тежи под четиридесет унции. Ръкохватката и гардът са направени простичко, но елегантно. И вторият меч, същият по дължина и тежест, сребърен. Частично, разбира се. Стоманената сърцевина е обкована със сребро, острието е също стоманено, чистото сребро е твърде меко, за да може да се наточи добре. На ефеса и по цялата дължина на острието има рунически знаци и символи, които моите езиковеди не можаха да разчетат, но несъмнено са магически.

— Точно описание. — Лицето на Гералт беше като камък. — Сякаш си виждал мечовете.

— Точно така, виждал съм ги. Донесоха ми ги и ми предложиха да ги купя. Посредникът, защитаващ интересите на настоящия притежател, лице с безупречна репутация и личен мой познат, гарантира, че мечовете са придобити законно, намерени във Фен Карн, древния некропол в Соден. Във Фен Карн са намерени безброй скъпоценности и артефакти, така че по принцип нямаше никакви основания за съмнение. Но аз си имах своите подозрения. И не купих мечовете. Слушаш ли ме, вещерю?

— Целият съм в слух. В очакване на извода. И подробностите.

— Изводът е следният: нещо срещу нещо. Подробностите струват пари. На информацията има етикет с цена.

— Ама виж — възмути се Лютичето, — аз при теб заради старата ни дружба, с приятел в беда…

— Работата си е работа — прекъсна го Пирал Прат. — Както казах, информацията, с която разполагам, си има цена. Ако искаш да узнаеш нещо за съдбата на мечовете, вещерю от Ривия, трябва да си платиш.

— И каква е цената на етикета?

Прат измъкна изпод дрехата си голяма златна монета и я подаде на огроджуждето. Онзи я счупи между пръстите си без никакви усилия, сякаш държеше бисквитка. Гералт поклати глава.

— Сцена на равнище панаирен театър — процеди той. — Ти ми даваш половината монета, а някой някога, може би след няколко години, ще се появи с другата половина. И ще пожелае да изпълня негово желание. Което аз трябва да изпълня безпрекословно. Няма да го бъде. Ако това е цената, нямаме сделка. Causa finita. Да вървим, Лютиче.

— Не те ли интересува връщането на мечовете?

— Не чак толкова.

— Подозирах това. Но си струваше да опитам. Ще направя още едно предложение. Този път няма да приема отказ.

— Да вървим, Лютиче.

— Ще излезеш — кимна Прат, — но през другата врата. Ей онази. След като се съблечеш по долни гащи.

На Гералт му се струваше, че контролира лицето си. Явно не беше така, защото огроджуджето изведнъж изрева предупредително и тръгна към него, като вдигна лапи и се разсмърдя двойно по-силно.

— Това е някаква подигравка! — заяви гръмко Лютичето; когато беше с вещера, той винаги беше храбър и дързък. — Подиграваш ни се, Пирал. Така че се сбогуваме и си тръгваме. През вратата, от която дойдохме. Не забравяй кой съм аз! Тръгваме!

— Не мисля — поклати глава Пирал Прат. — Това, че не си особено умен, вече сме го установили. Но си достатъчно умен, за да не се опитваш да си тръгнеш сега.

За да подчертае важността на думите на шефа си, огроджуджето им показа стиснатия си юмрук. С размерите на диня. Гералт мълчеше. Той вече от доста време се вглеждаше в гиганта в търсене на чувствително място, където би могъл да го изрита. Защото изглеждаше, че няма да мине без ритник.

— Е, добре. — Прат успокои с жест телохранителя си. — Ще направя малка отстъпка, за да покажа добрата си воля и желанието си за компромис. Днес тук се е събрал целият местен елит на промишлеността, търговията, финансите, политиката, дворянството, духовенството, даже един принц, инкогнито. Обещах им зрелище, каквото още не са виждали, а вещер по гащи със сигурност не са виждали. Но нека това бъде малката отстъпка: ще излезеш гол до кръста. В замяна на това ще получиш обещаната информация, и то веднага. Освен това, като бонус…

Пирал Прат взе от масата лист хартия.

— Като бонус, двеста новиградски крони. За вещерския пенсионен фонд. Ето, това е чек на предявителя, на банка Джианкарди, може да се осребри във всеки от филиалите. Какво ще кажеш?

— Защо питаш? — присви очи Гералт. — Нали вече даде да се разбере, че не мога да откажа.

— Добре си ме разбрал. Казах, че това е предложение, на което не може да се откаже. Но мисля, че е взаимно изгодно.

— Лютиче, вземи чека. — Гералт разкопча и свали куртката си. — Говори, Прат.

— Не прави това. — Лютичето пребледня още повече. — Нима не знаеш какво те очаква там, зад тази врата?

— Говори, Прат.

— Както вече споменах — преподобният се намести удобно върху трона си, — аз отказах да купя мечовете от посредника. Но тъй като това беше човек, когото добре познавам и на когото се доверявам, предложих друг, много печеливш начин да ги обърне в пари. Посъветвах настоящия им притежател да ги продаде на търг. В аукционната къща на братя Борсоди, в Новиград. Това е най-големият и най-авторитетен сред колекционерите търг, където идват от цял свят любители на антиквариата, антиките, редките произведения на изкуството, уникалните изделия и всякакви куриози. За да се сдобият с някой шедьовър за колекцията си, тези чудаци надуват цените като обезумели, разни екзотични чудеса пристигат при Борсодите понякога за невероятни суми. Никъде не могат да се продадат по-скъпо.

— Говори, Прат. — Вещерът съблече ризата си. — Слушам те.

— Търговете в къщата на Борсодите се провеждат веднъж на тримесечие. Следващият ще бъде на петнайсети юли. Крадецът непременно ще се появи там с мечовете ти. Ако имаш късмет, можеш да си ги върнеш, преди да бъдат обявени за продажба.

— И това е всичко?

— Това не е никак малко.

— Самоличността на крадеца? Или на посредника?

— Самоличността на крадеца ми е неизвестна — отсече Прат. — А посредника няма да го издам. Това са интереси, задължения, правила, които са важни. Бих изгубил репутацията си. Дадох ти достатъчно много за това, което искам от теб. Изведи го на арената, Микита. А ти ела с мен, Лютиче, да гледаме. Какво чакаш, вещерю?

— Както разбирам, трябва да изляза без оръжие? Не стига че гол до кръста, но и с голи ръце?

— Обещах на гостите си — Прат обясняваше бавно, като на дете — нещо, което никой досега не е виждал. Вещер с оръжие вече са виждали.

— Ясно.

Озова се на арената, на пясъка, в кръг, образуван от забити в земята греди, залят от блещукащата светлина на множество фенери, закрепени на железни прътове. Чуваше викове, аплодисменти и подсвирквания. Виждаше над арената лица, отворени усти, възбудени погледи.

Срещу него, на другия край на арената, нещо се раздвижи. И скочи.

Гералт едва успя да събере китките си в Знака Хелиогроп. Заклинанието спря и отблъсна атакуващия звяр. Публиката закрещя в един глас.

Двукрак гущер, наподобяващ виверн, но по-малък от него, с размерите на голямо куче. Само че главата му беше по-голяма от тази на виверна. Имаше далеч по-голяма паст. И много по-дълга опашка с край, тънък като бич. Гущерът я размахваше енергично, като смиташе пясъка и плющеше по гредите. Той наведе глава и пак се хвърли срещу вещера.

Гералт беше готов, удари го със Знака Аард и отскочи. Но гущерът успя да го перне с върха на опашката си. Публиката отново закрещя. Жените започнаха да пищят. Вещерът усещаше, че на голото му рамо расте и набъбва цицина с дебелината на колбас. Вече знаеше защо са му наредили да се съблече. И беше разпознал врага си. Това беше вигилозавър, специално отгледан, магически мутирал гущер, използван за охрана и защита. Работата не изглеждаше никак добре. Вигилозавърът смяташе арената за място, което е длъжен да охранява. За него Гералт беше натрапник, който трябва да бъде обезвреден. А при необходимост и унищожен.

Вигилозавърът обходи краищата на арената, като съскаше яростно. И атакува вещера прекалено бързо за Знак. Той отскочи ловко от зъбатата паст, но не успя да избегне удара с опашка. Усети как край предишната подутина израства нова.

Знакът на Хелиотроп отново блокира атакуващия вигилозавър. Гущерът размаха свистяща опашка. Гералт долови промяната в свистенето миг преди краят на опашката да го удари по гърба. Болката го заслепи, потече кръв. Зрителите подивяха.

Знаците отслабваха. Вигилозавърът кръжеше около него толкова близо, че вещерът едва успяваше да отскача. Удаде му се да избегне два удара на опашката, но третият го застигна — отново по лопатката и отново с острия край. Кръвта се лееше на ручеи по гърба му.

Публиката бучеше, зрителите деряха гърла и подскачаха. Един от тях се наведе над перилата, за да вижда по-добре, като се хвана за железния прът на фенера. Прътът се строши и падна върху арената. Заби се в пясъка, а фенерът се стовари върху главата на вигилозавъра и от него лумна пламък. Гущерът го отби, като прати наоколо каскада от искри, и започна да търка глава в гредите, ограждащи арената. Гералт моментално оцени възможността. Той измъкна пръта от пясъка и след кратка засилка подскочи и заби желязото в главата на гущера. Прътът проби черепа и излезе от другата му страна. Вигилозавърът започна да се мята, като размахваше хаотично предните си лапи в опити да се избави от пронизалото мозъка му желязо. Нелепите скокове приключиха с удар в гредите и той заби зъби в дървото. Продължи да се гърчи конвулсивно, като риеше пясъка и мяташе опашка. Накрая замря.

Стените трепереха от възторжени викове и аплодисменти.

Гералт излезе от арената по спусната надолу стълба. Възторжените зрители го обкръжиха от всички страни. Някой го потупа по подутото рамо, Гералт с усилие се сдържа да не го измлати по зъбите. Млада жена го целуна по бузата. Друга, още по-млада, избърса кръвта от гърба му с батистена кърпичка, която веднага разтвори и показа на приятелките си. Още една, значително по-стара, свали огърлицата от сбръчканата си шия и се опита да му я даде. Изражението на лицето му я накара да се скрие в тълпата.

Засмърдя на мускус: през тълпата, като кораб през водорасли, си проправяше път огроджуджето Микита. Той заслони с тялото си Гералт и го изведе навън.

Повиканият медик го прегледа и му направи няколко шева. Лютичето беше много блед. Пирал Прат беше спокоен. Сякаш нищо не се е случило. Но лицето на вещера отново говореше много, затова той побърза с обяснението.

— Между другото — каза той, — този прът беше предварително изпилен и наточен, той падна на арената по моя заповед.

— Благодаря, че падна толкова бързо.

— Гостите бяха на седмото небе. Дори кметът Копенрат беше доволен, направо сияеше, а този кучи син не е лесно да го задоволиш, постоянно криви нос, унил като бордей в понеделник сутрин. Мястото на градски съветник ми е в кърпа вързано. А може да се издигна още повече, ако… А не искаш ли да участваш и след седмица, Гералт? С подобен спектакъл?

— Само ако — вещерът размърда яростно болящото го рамо — вместо вигилозавър на арената бъдеш ти, Прат.

— Шегаджия, ха, ха. Чу ли какъв шегаджия е, Лютиче?

— Чух — потвърди поетът, като гледаше гърба на Гералт и скърцаше със зъби. — Но това не беше шега, беше казано сериозно. Аз също толкова сериозно те информирам, че нямам намерение да пея на сватбата на внучката ти. След подобно отношение към Гералт можеш да забравиш за това. Същото се отнася и за други възможни случаи, включително кръщавки и погребения. В това число и твоето.

Пирал Прат го погледна и в змийските му очи нещо припламна.

— Не проявяваш уважение, певецо — процеди той. — Отново не проявяваш уважение. Нуждаеш се от лекция на тази тема. От урок…

Гералт се приближи и застана пред него. Микита изръмжа и вдигна юмрук, засмърдя на мускус. Пирал Прат го спря с жест.

— Излагаш се, Прат — рече бавно вещерът. — Имахме сделка, класическа, според задължения и правила, които са важни. Твоите гости останаха доволни от спектакъла, ти придоби авторитет и перспективи да получиш мястото на градски съветник. Аз получих необходимата информация. Нещо срещу нещо. Двете страни са удовлетворени, сега трябва да се разделим без съжаление и гняв. Вместо това ти минаваш към заплахи. Излагаш се. Да вървим, Лютиче.

Пирал Прат леко пребледня. След това им обърна гръб.

— Исках — каза той през рамо — да ви поканя на вечеря. Но явно вие бързате. Тогава всичко хубаво. И се радвайте, че ви оставям да напуснете Равелин безнаказано. За недостатъчно уважение обикновено наказвам. Но вас няма да ви задържам.

— Това е много разумно.

Прат се обърна.

— Какво?

Гералт го погледна в очите.

— Не си особено умен, макар че мислиш обратното. Но си достатъчно умен, за да не се опитваш да ме спреш сега.

* * *

Едва бяха минали карстовия извор и достигнаха първите крайпътни тополи, когато Гералт спря коня и наостри уши.

— Преследват ни.

— Проклятие! — изскърца със зъби Лютичето. — Кой? Главорезите на Прат?

— Няма значение кой. Препускай с всички сили към Керак. Скрий се при братовчед ти. Още рано сутринта отиди с чека в банката. По-късно ще се срещнем в „Под рака и змиорката“.

— А ти?

— Не се безпокой за мен.

— Гералт…

— Стига си дрънкал, просто пришпори коня. Хайде, лети!

Лютичето го послуша, наведе се в седлото и подкара коня в галоп. Гералт се обърна и спокойно зачака.

От тъмнината се появиха конници. Шестима.

— Вещерът Гералт?

— Аз съм.

— Ще дойдеш с нас — изхриптя най-близкият. — Само че без глупости, ясно ли е?

— Пусни поводите, защото ще те нараня.

— Без глупости! — Конникът отдръпна ръката си. — И без насилие. Ние сме представители на реда и закона. Не сме някакви бандити. Тук сме по заповед на принца.

— Какъв принц?

— Ще разбереш. Последвай ни.

Тръгнаха. Не беше ли споменал Прат за някакъв принц, който гостувал инкогнито в Равелин? Нещата не се развиваха по най-добрия начин. Контактите с принцове рядко бяха приятни. И почти никога не свършваха добре.

Не пътуваха много. Само до миришеща на дим кръчма със светещи прозорци, разположена на кръстопътя. Влязоха в почти празна зала, ако не се смятат няколко късно вечерящи търговци. Входът към пристройката се охраняваше от двамина със сини наметала, подобни по цвят и кройка на носените от ескорта на Гералт. Влязоха вътре.

— Ваша милост…

— Излезте. А ти седни, вещерю.

Седналият зад масата човек беше в същото наметало като войниците си, само че по-богато ушито. Лицето му беше скрито под качулка. Не искаше да го разпознаят. Кандилото на масата осветяваше само Гералт, загадъчният принц се криеше в сянката.

— Видях те на арената у Прат — каза той. — Наистина впечатляващо зрелище. Този скок и ударът отгоре, засилен от тежестта на цялото тяло… Желязото, макар че това беше просто някакъв прът, мина през черепа на дракона като през масло. Мисля, че ако това беше например бойна рохатина или копие, би пробило и ризница, а може би дори ламарина… Как мислиш?

— Вече е късна нощ. Никак не мисля, спи ми се.

Човекът в сянката се засмя.

— Тогава да не губим време. И да преминем към същността. Ти си ми нужен, вещерю. За вещерска работа. И нещата така странно се подреждат, че аз също съм ти нужен. Може би дори повече. Аз съм Ксандер, принц на Керак. Желая, и то много силно, да стана Ксандер Първи, крал на Керак. Но в момента, за мое съжаление и за нещастие на страната, крал е моят баща, Белоун. Старецът още е в пълните си сили и може да управлява, пу, да не чуе дяволът, още двайсет години. Нямам нито време, нито желание да чакам толкова дълго. Пфу! Дори и да изчакам, изобщо не съм сигурен, че аз ще стана крал, дъртият може всеки момент да назначи друг приемник на трона, той има богата колекция от потомци. И точно сега се кани да зачене поредния — на празника Ламас е планирал кралска сватба с помпозност и разкош, които страната му не може да си позволи. Той, скъперникът, който ходи по нужда в парка, за да не развали емайла на нощното гърне, дава за сватбата планина от злато. Опустошава хазната. Аз ще бъда по-добър крал. Проблемът е, че искам да стана крал веднага. Колкото се може по-бързо. И затова си ми нужен ти.

— Сред услугите, които оказвам, не фигурират дворцови преврати. И цареубийства. А вероятно точно това има предвид ваша милост.

— Аз искам да бъда крал. За да мога да стана, баща ми трябва да престане да бъде. И моите братя трябва да бъдат успешно отстранени.

— Цареубийство плюс братоубийство. Не, милостиви принце. Трябва да откажа. Съжалявам.

— Не е вярно — промърмори принцът от тъмнината. — Не съжаляваш. Засега. Но ще съжалиш, обещавам ти.

— Нека ваша милост има предвид, че е безсмислено да ме заплашва със смърт.

— Кой говори за смърт? Аз съм кралски син и принц, а не убиец. Говоря за избор. Или моята милост, или немилост. Ако направиш това, което искам, ще се наслаждаваш на моята милост. И повярвай ми, тя ще ти е много нужна. Особено сега, когато те чака процес и присъда за финансови машинации. Обещавам ти, че ще прекараш близките няколко години с весло на някоя галера. Ти май си мислеше, че всичко е свършило? Че твоето дело е закрито, че тази вещица Нейд, която по свой каприз ти позволява да я чукаш, е отзовала обвинението и всичко е скрито-покрито? Грешиш. Алберт Шмулка, жупанът от Ансегис, е написал признание. Това признание те обвинява.

— Това признание е фалшиво.

— Трудно ще бъде да се докаже.

— Трябва да се доказва вина, а не невинност.

— Добра шега. Наистина е смешно. Но аз не бих се смял на твое място. Виж това. Това — принцът хвърли на масата връзка книжа — са документи. Заверени показания, признания на свидетели. Градчето Чизмар, нает вещер, убита левокрота. На фактурата пише седемдесет крони, реално са платени петдесет и пет, разликата е поделена наполовина с местния чиновник. Селището Сотонин, гигантски паяк. Убит, съгласно сметката, за деветдесет, а фактически, според показанията на старейшината, за шейсет и пет. В Тибергиен убита харпия, във фактурата сто крони, в действителност платени седемдесет. И твоите предишни подвизи и машинации: вампирът от замъка Петерщейн, който не го е имало изобщо, а е струвал на бургграфа кръгло хиляда орена. Върколакът от Гуамез, сто крони за това, че уж ще му свалиш магията и по вълшебен начин ще го направиш отново човек, много подозрителна работа, защото това е твърде евтино за подобно размагьосване. Ехинопсът, или по-скоро онова, което си отнесъл на старейшината в Мартинделкампо и си нарекъл ехинопс. Гулите от гробището край градчето Зграген, които са стрували на местните власти осемдесет крони, макар че никой не е виждал труповете, защото са били изядени, ха-ха, от други гули. Какво ще кажеш, вещерю? Това са доказателства.

— Милостивият принц греши — възрази спокойно Гералт. — Това не са доказателства. Това са изфабрикувани клевети, при това неумело изфабрикувани. Никога не са ме наемали в Тибергиен. За селището Сотонин дори не съм чувал. Всички сметки оттук са явни фалшификати и това няма да е трудно да се докаже. А убитите от мен в Зграген гули, ха-ха, наистина бяха изядени от други гули, защото гулите, ха-ха, имат именно такива навици, а не други. И оттогава насам никой не безпокои останките на погребаните в това гробище мъртъвци, защото оцелелите гули избягаха оттам. Останалите твърдения от тези книжа дори не искам да ги коментирам.

— Въз основа на тези книжа — принцът сложи ръка върху документите — ще започне съдебен процес срещу теб. Той ще трае дълго. Дали доказателствата ще се окажат истински? Кой знае? Каква ще бъде окончателната присъда? А на кого му пука? Това е без значение. Важното е смрадта, която ще се разнесе. И която ще се носи след теб до края на дните ти. Някои хора са се гнусили от теб, но са били принудени да те търпят, защото ти си по-малкото зло, убиец на чудовища, които ги застрашават. Някои не са те понасяли, защото си мутант, изпитвали са отвращение и омерзение към теб като към нечовешко същество. Други панически са се бояли от теб и са те ненавиждали заради собствения си страх. Всичко това ще потъне в забрава. Славата на ловък убиец и репутацията на зъл вълшебник ще бъде отвята като пух на вятъра, ще бъдат забравени отвращението и страхът. Ще те помнят само като алчен крадец и мошеник. Тези, които вчера са се бояли от теб или от твоите заклинания, които при вида ти са се обръщали да се изплюят през рамо или са посягали към амулетите си, утре ще се кикотят и ще ръгат приятелите с лакът. Виж, идва Гералт, този жалък шарлатанин и измамник! Ако не се заемеш с работата, която ти предлагам, аз ще те унищожа, вещерю. Ще разруша репутацията ти. Ако не ми направиш услуга. Решавай. Да или не?

— Не.

— Не си мисли, че някой ще ти помогне. Феран дьо Летенхоф или червенокосата вещица любовница. Следователят няма да застраши собствената си кариера, а на вещицата Капитулът ще ѝ забрани да се намесва в углавно дело. Никой няма да ти помогне, когато съдебната машина те хване между зъбците си. Наредих ти, решавай. Да или не?

— Не. Окончателно не, милостиви принце. Този, който се крие в пристройката, може да излезе.

За учудване на Гералт принцът се разсмя. И удари с длан масата. Изскърца врата и от съседното помещение на пристройката се появи фигура. Разпознаваема, въпреки тъмнината.

— Спечели баса, Феран — каза принцът. — Обади се утре на секретаря ми за печалбата.

— Благодаря, милостиви принце — каза с лек поклон Феран дьо Летенхоф, кралският следовател, — но аз гледах на баса само в символичен план. За да подчертая колко много съм сигурен в мнението си. Не съм имал предвид ни най-малко парите…

— Парите, които ти спечели — прекъсна го принцът, — за мен също са само символ, също както и удареният върху тях печат на Новиградския монетен двор и профилът на управляващия монарх. Знайте също, знайте и двамата, че аз също спечелих. Намерих това, което смятах за безвъзвратно изгубено. А именно вярата в хората. Гералт от Ривия, Феран беше абсолютно сигурен в твоята реакция. А аз, признавам си, го смятах за наивен. Бях уверен, че ще се огънеш.

— Всички печелят по нещо — рече кисело Гералт. — А аз?

— Ти също — успокои го принцът. — Разкажи му, Феран. Обясни му за какво става въпрос.

— Негова милост, присъстващият тук принц Егмунд — поясни следователят — реши за момент да се представи за Ксандер, по-малкия си брат. А също, символично, и за останалите си братя, претендиращи за престола. Принцът подозираше, че Ксандер или някой друг сред сродниците му иска да получи трона, като си послужи с намиращия се под ръка вещер. Затова ние решихме… да инсценираме нещо такова. И сега знаем, че ако в действителност се случи нещо подобно… Ако някой наистина ти направи такова недостойно предложение, ти няма да го приемеш заради милостта на принца. И няма да се поддадеш на заплахи или шантаж.

— Разбирам — кимна вещерът. — Прекланям се пред вашия талант. Принцът успя прекрасно да се вживее в ролята. В това, което благоволи да каже за мен, в мнението, което имаше за мен, не усетих никаква актьорска игра. Напротив. Усещах абсолютна искреност.

— Маскарадът си имаше своята цел — прекъсна неловкото мълчание Егмунд. — Целта е постигната и нямам намерение да ти давам повече обяснения. А полза ще има и за теб. Финансова. Имам намерение наистина да те наема. И да заплатя за услугите ти. Кажи му, Феран.

— Принц Егмунд — каза следователят — се опасява от атентат срещу баща му, крал Белоун, който може да се извърши по време на планираната на празника Ламас кралска сватба. На принца ще му бъде по-спокойно, ако за безопасността на баща му се грижи… например някой вещер. Да, да, не ме прекъсвай, ние знаем, че вещерите не работят като охранители или телохранители, че целта на тяхното съществуване е защитата на хората от магически чудовища, свръхестествени и неестествени…

— Така е по книгите — прекъсна го нетърпеливо принцът. — В живота какво ли не се случва. Вещерите ги наемат за защита на кервани, минаващи през пустини или пущинаци, гъмжащи от чудовища. Понякога обаче керваните са нападани не от чудовища, а от обикновени разбойници и вещерите нямат нищо против да се разправят с тях. Имам основания да смятам, че по време на сватбата кралят може да бъде нападнат от… василиски. Ще се заемеш ли със защитата му от василиски?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали спектакълът не продължава. И дали всъщност не съм обект на следваща провокация. От страна на някой от другите братя, например. Актьорският талант едва ли е рядкост в семейството.

Феран изсумтя. Егмунд удари с юмрук по масата.

— Не прекалявай — отсече той. — И не се самозабравяй. Питам те, ще се захванеш ли с това? Отговаряй!

— Бих могъл да се заема със защитата на краля от хипотетичните василиски — кимна Гералт. — За съжаление, в Керак ми откраднаха мечовете. Кралските служби все още не могат да попаднат на следите на крадеца и вероятно не са напреднали много в тази посока. Без мечовете си не мога да защитавам никого. Така че съм принуден да откажа по обективни причини.

— Ако наистина става въпрос само за мечовете, няма да има проблем. Ще ги намерим. Нали, господин следовател?

— Безусловно.

— Сам виждаш. Кралският следовател го потвърди безусловно. Така че какво решаваме?

— Първо трябва да получа мечовете. Безусловно.

— Упорит човек си. Добре, така да бъде. Искам да отбележа, че твоите услуги ще бъдат заплатени, и те уверявам, че няма да ме намериш за стиснат. Относно другите ти ползи, от някои от тях ще се възползваш веднага, в знак на моята добра воля. Съдебния ти процес можеш да го смяташ за закрит. Там има много формалности, а бюрокрацията не може да бърза, но ти вече можеш да се смяташ за личност, свободна от подозрения и притежаваща пълна свобода на придвижване.

— Безкрайно благодаря. А свидетелствата и фактурите? Левокротата от Чизмар, върколакът от Гуамез? И документите? Тези, които послужиха на негова милост принца за… театрален реквизит?

— Документите — Егмунд го погледна в очите — временно остават у мен. На сигурно място. Безусловно.

* * *

Когато се върна, камбаната на крал Белоун вече биеше полунощ.

Корал, трябва да ѝ се признае, при вида на гърба му запази спокойствие и присъствие на духа. Тя умееше да се владее. Дори гласът ѝ не се измени. Почти не се измени.

— Кой ти направи това?

— Вигилозавър. Един такъв гущер…

— Гущерът ти сложи шевовете? Позволяваш на гущер да те шие?

— Шевовете ги сложи медик. А гущерът…

— По дяволите, гущерът! Мозаик! Скалпел, ножици, пинсета! Игла и кетгут^[21]! Еликсир Пулелум! Отвара от алое! Unguentum ortolani!^[22] Тампони и стерилни салфетки. И приготви пластир с мед и синап! По-живо, момиче!

Мозаик действаше с удивително добро темпо. Лита започна операцията. Вещерът седеше и страдаше мълчаливо.

— На медиците, които не владеят магия — процеди магьосницата, докато слагаше поредния шев, — обаче би трябвало да им забранят да практикуват. Да преподават в университетите — да. Да зашиват труповете след аутопсия — да. Но не бива да ги допускат при живи пациенти. Ала ние никога няма да доживеем това, всичко върви в обратната посока.

— Не само магията лекува — рискува да изкаже мнението си Гералт. — А все някой трябва да лекува. Специализираните магове лечители са една шепа, а обикновените магьосници не искат да лекуват. Нямат време или смятат, че не си струва.

— Правилно смятат. Последиците от пренаселването може да са фатални. Какво е това? С което се занимаваш?

— Вигилозавърът беше маркиран с това. Беше закачено за кожата му.

— Откъсна го като законен трофей?

— Откъснах го, за да ти го покажа.

Корал разгледа овалната месингова пластина с размерите на детска длан. И щампованите на нея символи.

— Интересно стечение на обстоятелствата — каза тя, докато лепеше пластир на гърба му. — Като се има предвид, че ти самият се каниш да поемеш нататък.

— Каня се? А, да, забравих. Твоите събратя и техните планове относно моята личност. Тези планове вече конкретизирани ли са?

— Именно. Получих съобщение. Молят те да отидеш в замъка Рисберг.

— Молят ме, колко трогателно. Замъкът Рисберг. Седалището на прочутия Ортолан. Както разбирам, не мога да откажа на тази молба.

— Не те съветвам. Молят те да отидеш спешно. Като се имат предвид раните ти, кога ще можеш да тръгнеш?

— Като се имат предвид травмите ми, кажи ти. Медичке.

— Ще ти кажа. По-късно… Но сега… Няма да те има известно време, ще ми липсваш… Как се чувстваш сега? Ще можеш ли… Това е всичко, Мозаик, приключихме. Иди си в стаята и не ни безпокой. Какво означаваше тази усмивка, госпожичке? Да ти я запечатам ли върху устните за постоянно?