Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (8)

Глава шеста

Вещерският меч е характерен с това, че е като съвкупност от останалите мечове, есенция на всичко онова, което е хубаво в останалите оръжия. Първокласната стомана и методът на коване на металурзите и ковачите на джуджетата придават на оръжието не само лекота, но и извънредна еластичност. Вещерският меч е наточен също по метод на джуджетата, който при това е таен и ще си остане мистерията на века, защото планинските дребосъци пазят много ревниво своите тайни. Меч, наточен от джуджетата и подхвърлен във въздуха, може да разсече на две копринена кърпичка. По думите на свидетели, вещерите умеят да правят такива номера със своите мечове.

Пандолфо Фортегера, „Трактат за хладното оръжие“

Кратката сутрешна буря и дъждът освежиха въздуха за малко, после донесената от бриза откъм Палмира воня на отпадъци, прегорена мазнина и измряла риба започна да досажда отново.

Гералт пренощува в странноприемницата на Лютичето. Заеманата от барда стаичка беше уютна. В буквален смисъл: за да се добереш до леглото, трябваше здраво да се притиснеш към стената. За щастие, леглото беше достатъчно широко за двама и му се удаде да поспи на него, макар че то страшно скърцаше, а дюшекът, набит със сено, беше силно сплескан от приходящите търговци, известни любители на интензивния извънбрачен секс.

През нощта, неясно защо, на Гералт му се присъни Лита Нейд.

Отидоха да закусват на близкия пазар, в закусвалня, където, както беше успял да изясни бардът, продаваха невероятни сардини. Лютичето почерпи. Гералт не възрази. В края на краищата често се случваше обратното — Лютичето, без пукната пара, да се възползва от неговата щедрост.

Седнаха на грубо рендосаната маса и се захванаха с изпържените до хрупкаво сардини, които им донесоха върху дървена плоча, голяма като колело на каруца. Лютичето, както забеляза вещерът, от време на време боязливо се озърташе. И застиваше, когато му се струваше, че някой минувач се взира твърде натрапливо в тях.

— Мисля — промърмори той най-накрая, — че все пак трябва да се сдобиеш с някакво оръжие. И да го носиш така, че да се вижда. Би трябвало да се извлече поука от вчерашното произшествие, не смяташ ли? О, гледай, виждаш ли там, изложени са щитове и брони? Това е оръжейна работилница. Не може да няма и мечове там.

— В този град — Гералт огриза гръбнака на една сардина и изплю перката — оръжието е забранено, на приходящите им се взима на входа. Изглежда, само бандитите могат да ходят тук въоръжени.

— Могат и ходят. — Бардът посочи с кимане минаващ наблизо здравеняк с голяма брадва на рамото. — Но в Керак забраните издава, следи изпълнението им и наказва за нарушаването им Феран дьо Летенхоф, който, както знаеш, е мой първи братовчед. А тъй като роднинските връзки са свещен закон на природата, то ние двамата можем да пренебрегнем тукашните забрани. Така че официално утвърждавам правото ни да притежаваме и носим оръжие. Да довършим закуската и да отидем да ти купя меч. Любезна стопанке! Рибката ви е прекрасна! Моля, изпържете ни още десетина!

— Ям тези сардини — Гералт изхвърли един оглозган гръбнак — и се убеждавам, че загубата на мечовете не е нищо друго, освен наказание за алчността и снобизма ми. За това, че ми се прииска лукс. Попадна ми работа наблизо, така че реших да намина през Керак и да попирувам в „Natura Rerum“, кръчмата, известна по целия свят. А трябваше да отида другаде и да похапна супа с чревца, зеле с грах или рибена чорба…

— Между другото — Лютичето облиза пръстите си, — тази „Natura Rerum“, макар и заслужено да е прочута с кухнята си, е само една от многото. Има заведения, където дават не по-лошо ядене, а понякога и по-хубаво. Поне в „Минзухар и пипер“ в Горс Велен или „Hen Cerbin“ в Новиград, със собствена пивоварна. Или „Сонатина“ в Цидарис, където са най-хубавите морски дарове по цялото крайбрежие. „Риволи“ в Марибор и тамошният глухар по брокилонски, пълнен със сланина, мням. „Паприка“ в Алдерсберг и техните знаменити заешки гърди с гъби ала крал Видмон. „Хофмайер“ в Хирундум, ех, да попаднеш там наесен, в Саовина, на печена гъска с крушов сос… Или „Двете змиорки“, на няколко мили от Ард Карайг, обикновена кръчма на кръстопът, а предлагат най-добрите свински рулца, които съм ял в живота си… Ха, виж кой е благоволил да дойде при нас. За вълка говорим! Здравей, Феран… Тоест хмм… господин следовател…

Феран дьо Летенхоф се приближи към тях, като с жест нареди на свитата си да остане на улицата.

— Юлиан. Господине от Ривия. Дойдох с новини.

— Няма да крия, че вече бях започнал да се притеснявам — каза Гералт. — Какво казаха престъпниците? Тези, които вчера ме нападнаха, възползвайки се от това, че не съм въоръжен? Те говореха за това гръмко и напълно открито. Това доказва, че имат пръст в открадването на мечовете ми.

— Доказателства за това, за съжаление, липсват — сви рамене следователят. — Тези трима задържани са обикновена измет, при това не особено умни. Факт е, че са се осмелили да те нападнат, защото си невъоръжен. Слухът за кражбата се е разнесъл невероятно бързо, предполагам, че заслугата за това е на дамите от караулното. И веднага са се намерили желаещи… В което впрочем няма нищо чудно. Ти не си сред особено обичаните личности… И не се грижиш за репутацията и популярността си. Докато си бил под арест, си пребил съкилийниците си…

— Ясно — кимна вещерът. — Всичко това е моя вина. Тези вчерашните също пострадаха. Не се ли оплакаха? Не поискаха ли компенсация за вредите?

Лютичето се засмя, но веднага млъкна.

— Свидетелите на вчерашното произшествие — каза сурово Феран дьо Летенхоф — дадоха показания, че онези тримата са били пребити с летва за бъчва. И че са били пребити необикновено жестоко. Толкова жестоко, че един от тях… се е изпуснал в гащите.

— Сигурно от вълнение.

— Били са ги — следователят не промени изражението на лицето си — дори тогава, когато те вече са били повалени и не са представлявали заплаха. А това означава превишаване границите на необходимата самоотбрана.

— Не се притеснявам. Имам добра адвокатка.

— Може би сардинка? — наруши тежкото мълчание Лютичето.

— Трябва да уведомя — каза най-накрая инспекторът, — че разследването продължава. Вчерашните задържани нямат отношение към кражбата на мечовете. Разпитахме няколко лица, които биха могли да са свързани с престъплението, но не намерихме доказателства. Информаторите не ни дадоха никакви нишки. Обаче се знае… и това е главното, заради което дойдох… че слухът за мечовете е предизвикал вълнение сред местната престъпност. Като че ли даже са се появили приходящи, желаещи да си премерят силите с вещера, особено невъоръжен. Препоръчвам да се запази бдителност. Не мога да изключа възможността за бъдещи инциденти. Също така не съм уверен, Юлиан, че в тази ситуация компанията на господина от Ривия…

— Бил съм в компанията на Гералт — прекъсна го войнствено трубадурът — в много по-опасни места и в ситуации, в сравнение с които тукашната измет е нищо работа. Ако сметнеш за необходимо, ни осигури въоръжен ескорт. За да оказва възпиращ ефект. Защото когато двамата с Гералт изтупаме прахта на поредните измети, ще започне пак реване за превишаване границите на неизбежната самоотбрана.

— Ако наистина са измети — каза Гералт. — А не професионални убийци, наети от някого срещу пари. Разглежда ли следствието такъв вариант?

— Взети са под внимание всички възможни варианти — отсече Феран дьо Летенхоф. — Следствието ще продължи. Ще ви предоставя ескорт.

— Радваме се.

— Довиждане. Желая ви успех.

Над покривите на къщите крещяха чайки.

* * *

Както се оказа, от посещението при оръжейника нямаше никаква полза. Гералт хвърли бегъл поглед на предложените мечове. Когато научи цените им, сви рамене и напусна магазина, без да каже нито дума.

— Мислех си — Лютичето се присъедини към него на улицата, — че се договорихме. Трябваше да купиш каквото и да е, само да не изглеждаш беззащитен.

— Няма да харча пари за „каквото и да е“. Дори и това да са твои пари. Това бяха боклуци, Лютиче. Примитивни мечове масово производство. И парадни придворни мечове, годни за бал с маски, ако искаш да се маскираш като фехтовач. При това цените са такива, че предизвикват само смях.

— Да намерим друг магазин! Или работилница!

— Навсякъде ще бъде едно и също. Тук продават всякакво евтино оръжие, което може да свърши работа само за една сериозна битка. И няма да послужи отново на онзи, който е победил, защото вече ще е негодно за използване. Освен това продават лъскави играчки, с които да се фукат контетата. И с които не можеш да нарежеш дори салам. Може би само пастет.

— Както обикновено, преувеличаваш!

— От твоите уста това е комплимент.

— Неволен! Кажи ми тогава откъде може да се вземе добър меч? Не по-лош от онези, които ти откраднаха? Или по-добър?

— Разбира се, има оръжейни майстори. Може и да се намери при тях някое прилично острие на склад. Но на мен ми е необходим меч, който да ми пасва. Кован и направен по поръчка. Което отнема няколко месеца, а може и година. Нямам толкова време.

— Обаче трябва да имаш все някакъв меч — отбеляза трезво бардът. — И според мен колкото се може по-бързо. Така че какво остава? Може би…

Лютичето понижи глас, оглеждайки се.

— Може би… Може би Каер Морхен? Там със сигурност…

— Със сигурност — прекъсна го Гералт, стискайки челюсти. — Как иначе? Там все още има достатъчно мечове, пълен набор, включително сребърни. Но мястото се намира далеч, а почти няма ден без бури и порои. Реките са придошли, пътищата са залети. Пътуването дотам би ми отнело около месец. Освен това…

Той изрита ядосано захвърлената от някого пробита кошница.

— Аз позволих да ме окрадат, Лютиче, да ме баламосат и да ме окрадат като последния балък. Весемир ще ми се присмее безмилостно, другарите ми, ако в този момент се окажат в Крепостта, също няма да пропуснат случая да ми се подиграват през цялото време. Не. Това не влиза в плановете ми, мамка му. Трябва да се справя по друг начин. И сам.

Чуха флейта и барабани. Излязоха на площадчето, на което се намираше зеленчуковият пазар, и видяха група ваганти, изнасящи представление. Репертоарът беше предобеден, тоест примитивно глупав и изобщо не смешен. Лютичето пристъпи между сергиите и с достойни за възхищение, неочаквани за един поет познания се зае да оценява и дегустира намиращите се на плотовете краставички, цвекло и ябълки, като всеки път започваше дискусия и флиртуваше с търговките.

— Кисело зеле! — обяви той, като си взе едно парченце от бъчвата с помощта на дървени щипки. — Опитай, Гералт. Чудесно е, нали? Това зеле е много вкусно и полезно нещо. През зимата, когато има недостиг на витамини, то предпазва от скорбут. Освен това е прекрасен антидепресант.

— Как така?

— Изяждаш по паница зеле и кисело мляко… и веднага депресията става последният ти проблем. Забравяш за депресията. За дълго време. В кого се вглеждаш така? Коя е тази девойка?

— Позната. Почакай тук. Ще разменя с нея някоя дума и се връщам.

Забелязаната от него девойка беше Мозаик, с която се беше видял у Лита Нейд. Плахата ученичка на магьосницата със зализаната коса. Със скромна, но елегантна рокля с палисандров цвят. И обувки с високи токчета, на които стъпваше доста грациозно, въпреки неравния паваж, осеян с хлъзгави зеленчукови отпадъци.

Вещерът се приближи, докато тя беше при сергия с домати, които редеше в кошницата, окачена на свивката на лакътя ѝ.

— Здравей.

При вида му тя леко пребледня, въпреки и без това бледата ѝ кожа. А ако не беше сергията, щеше да отстъпи на крачка или две. Направи движение, сякаш искаше да скрие кошницата зад гърба си. Не, не кошницата. Ръката си. Тя криеше китката и дланта си, обгърнати с копринена кърпа. Той не пропусна този сигнал и необясним импулс го накара да действа. Гералт хвана ръката на девойката.

— Пусни ме — прошепна тя, опитвайки се да се изтръгне.

— Покажи ми. Настоявам.

— Не тук…

Тя му позволи да я отведе по-надалеч от пазара, на място, където можеха да останат поне донякъде насаме. Вещерът размота кърпата. И не можа да се сдържи. Започна да ругае. Яростно и продължително.

Лявата длан на девойката беше обърната. Пречупена на китката. Палецът стърчеше отляво, опаката страна на дланта беше насочена надолу. А вътрешната страна — нагоре. Линията на живота е дълга и ясна, оцени той машинално. Линията на сърцето е ясна, но неравна и накъсана.

— Кой ти причини това? Тя?

— Ти.

— Какво?

— Ти! — Тя изтръгна дланта си. — Ти ме използва, за да се подиграеш с нея. Тя не оставя ненаказани подобни неща.

— Аз не можех…

— Да предвидиш? — Мозаик го погледна в очите. Не я беше преценил правилно — тя не беше плаха и боязлива. — Можеше и трябваше. Но ти предпочете да си поиграеш с огъня. Струваше ли си поне? Получи ли удоволствие, оправи ли си самочувствието? Имаше ли с какво да се похвалиш пред приятелите в кръчмата?

Той не отговори. Не намираше думи. А Мозаик, за негово изумление, внезапно се усмихна.

— Не ти се сърдя — каза тя по-отпуснато. — Мен самата ме развесели твоята игра, ако не ме беше толкова страх, щях да се засмея. Дай ми кошницата, бързам. Трябва да направя още покупки. И имам уговорена среща с алхимик…

— Почакай. Това не може да бъде оставено така.

— Моля те. — Гласът на Мозаик леко се измени. — Не се намесвай. Само ще стане по-лошо… А на мен… — добави тя след малко — и така ми провървя. Тя постъпи милосърдно.

— Милосърдно?

— Можеше да ми обърне и двете длани. Можеше да ми обърне стъпалото с петата напред. Можеше да ми смени стъпалата едно с друго, лявото с дясното и vice versa^[9], виждала съм как го прави на някого.

— А това…?

— Дали боля? За кратко. Защото почти веднага изгубих съзнание. Защо гледаш така? Точно тъй стана. Надявам се на същото, когато ми завърти дланта наобратно. След няколко дни, когато се насити на отмъщението.

— Отивам при нея. Веднага.

— Лоша идея. Не можеш…

Той я прекъсна с бърз жест. Чу как шуми тълпата, видя как тя се разстъпи. Вагантите престанаха да свирят. Забеляза Лютичето, който отдалеч му правеше резки и отчаяни знаци.

— Ти! Вещерско изчадие! Предизвиквам те на дуел. Ще се бием!

— Проклятие! Отдръпни се, Мозаик.

От тълпата излезе нисък и набит тип с кожена маска и ризница от cuir bouilli^[10], подсилена с бича кожа. Типът размахваше с дясната си ръка тризъбец, а с внезапно движение на лявата ръка разгъна във въздуха рибарска мрежа и заразмахва и нея.

— Аз съм Тонтон Зрога, наричан Ретиария^[11]! Предизвиквам те на бой, веще…

Гералт вдигна ръка и го удари със Знака Аард, като вложи в него толкова енергия, колкото можа. Тълпата закрещя. Тонтон Зрога, наричан Ретиария, излетя във въздуха и размахвайки крака, оплетен в собствената си мрежа, помете една сергия с гевреци, удари се тежко в земята и с гръмко дрънчене вряза главата си в чугунена статуя на застанал на колене гном, кой знае защо сложена пред магазин за шивашки принадлежности. Вагантите наградиха полета на Ретиария с гръмки аплодисменти. Ретиария лежеше, жив, макар и показващ малки признаци на живот. Гералт, без да бърза, се приближи до него и със засилка го ритна в областта на черния дроб. Някой го хвана за ръкава. Мозаик.

— Не. Моля те. Моля те, не. Не бива така.

Гералт би поритал побойника още, защото добре знаеше кое не бива, кое бива и кое си трябва. И не беше свикнал да слуша никого по тези въпроси, особено пък хора, които никога не са ги ритали.

— Моля те — повтори Мозаик. — Не си го изкарвай на него. Заради мен. Заради нея. И заради това че самият ти си в безизходица.

Той я послуша. Хвана я за раменете. И я погледна в очите.

— Отивам при твоята господарка — рече той твърдо.

— Това не е добре — поклати глава тя. — Ще има последствия.

— За теб?

— Не. Не за мен.