Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещерът (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sezon burz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2018 г.)

Издание:

Автор: Анджей Сапковски

Заглавие: Сезонът на бурите

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: полска

Печатница: Печатница „Инвестпрес“

Излязла от печат: 25 август 2017

Редактор: Иван Атанасов

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0066-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18121

История

  1. —Добавяне

Глава осемнайсета

За Бога, нека седнем на земята

и от легендите си спомним как

умирали са винаги кралете

изклани в бой, свалени от престола,

измъчени от призрака на някой,

свален от тях, намушкани в съня си,

отровени от своите съпруги,

избити всички.

Уилям Шекспир, „Ричард ІІ“

(превод Валери Петров)

Времето в деня на кралската сватба беше ясно още от ранина, в небето над Керак нямаше нито едно облаче. Още от сутринта беше много топло, жегата бе смекчавана единствено от полъха на морския бриз.

От ранно утро в Горния град цареше възбуда. Грижливо подмитаха улиците и площадите, украсяваха фасадите на къщите с лентички и гирлянди, вдигаха знамена на пръти. Пътят, който водеше към кралския дворец, още от сутринта бе запълнен с верига от доставчици — пълни товарни коли и талиги се редуваха с връщащите се празни, нагоре по склона тичаха носачи, занаятчии, търговци, вестоносци и пратеници. Малко по-късно пътят се запълни от носилките, с които пристигаха поканените за сватбата гости. Говореше се, че крал Белоун е казал: „Моята сватба не е някаква дребна работа; моята сватба трябва да бъде запомнена от хората, а мълвата за нея да се разнесе по целия свят“. Затова, по заповед на краля, тържествата трябваше да започнат рано и да продължат до късна доба. И през цялото време гостите трябваше да очакват небивали развлечения.

Керак беше мъничко кралство и общо взето, не твърде важно, затова Гералт се съмняваше, че светът ще се впечатли особено от сватбата на Белоун, дори той да реши да я празнува цяла седмица и да измисли всевъзможни развлечения — до хората, които живееха на повече от сто мили, едва ли щяха да стигнат някакви новини за събитията. Но за Белоун, както знаеха всички, центърът на света се намираше в град Керак, а самият свят заемаше територия в малък радиус около Керак.

Двамата с Лютичето се облякоха колкото се може по-елегантно според възможностите си, Гералт дори се сдоби по този случай с нова куртка от телешка кожа, за която като че ли плати твърде скъпо. Що се отнася до Лютичето, той от самото начало обяви, че кралската сватба не го интересува и че няма да участва в нея. Той наистина фигурираше в списъка с гости, но като роднина на кралския следовател, а не като световноизвестен поет и бард. И не му бяха предложили да изнесе представление. Лютичето прие това като знак за неуважение и се обиди. И както обикновено, обидата му не трая дълго, само половин ден.

По цялото продължение на виещия се нагоре по склона път, който водеше към двореца, бяха поставени колони, на които лениво се развяваха жълтите знамена с герба на Керак — син делфин nageant с червени плавници и опашка. Следователят поздрави Лютичето и привика пажа, който трябваше да помогне на поета и да го отведе до мястото му на празненството.

— А вие, господин Гералт, елате с мен.

Двамата тръгнаха по една странична уличка, която очевидно имаше отчасти обслужващо предназначение, защото оттам се носеха звуците на подрънкващи тенджери и прибори, както и грозните обиди, с които главните готвачи засипваха подчинените си. Освен това миришеше приятно и вкусно на храна. Гералт беше запознат с менюто, знаеше с какво щяха да си угаждат гостите по време на пиршеството. Няколко дни по-рано двамата с Лютичето бяха посетили локала „Natura Rerum“. Без да крие гордостта си, Фебус Равенга се хвалеше, че заедно с неколцина други ресторантьори организират празника и съставят списъка с ястия, с чието приготовление ще се заеме елитът на местните готвачи. За закуска, каза той, ще бъдат поднесени стриди, морски таралежи, скариди и крабове соте. За втората закуска — желирано месо и разнообразие от пастети, пушена и маринована сьомга, желирана патица и овче и козе сирене. За обяд щяха да поднесат ad libitum[44] месен или рибен бульон, придружен от месни и рибни топчета, шкембе с кюфтета от черен дроб, намазан с мед и печен на грил морски дявол и морски костур с шафран и карамфил.

След това, продължи да рецитира Равенга, модулирайки гласа си като опитен оратор, ще бъде поднесено месно филе с бял сос с каперси, яйца и горчица, лебедови крачета с мед, петльово месо с бекон, яребица с конфитюр от дюли, печени гълъби, както и пай от овчи дроб и ечемичена каша. Марули и най-различни зеленчуци. После бисквити с карамел и нуга, печени кестени, конфитюри и мармалади. Виното от Тусент, разбира се, ще бъде поднасяно непрекъснато.

Равенга описваше всичко толкова живописно, че устата им се напълни със слюнка. Само че Гералт се съмняваше, че ще му се удаде възможност да опита нещо от това обширно меню. На тази сватба той не беше гост. Намираше се в по-неизгодна позиция и от сновящите насам-натам пажове, които винаги успяваха да си грабнат по нещичко от разнасяните край тях блюда или поне да топнат пръст в някой крем, сос или пастет.

Основното място за провеждане на празненството беше дворцовият парк, някогашна храмова градина, който при кралете на Керак беше пристроен и достроен най-вече с колонади, беседки и павилиони за уединение. Днес сред дърветата и сградите бяха издигнати допълнително много красиви павилиони, а за защита от палещото слънце и горещината върху високи колове бяха опънати платнища. Там вече се беше събрала тълпа от гости. Броят им не трябваше да е голям, горе-долу около двеста души. Според слуховете списъкът им беше съставен лично от краля, покани трябваше да получат само избрани, от елита. Към елита, както се оказа, Белоун причисляваше най-вече роднини и сватове. Освен тях бяха поканени местните големци и каймакът на висшето общество: ключови чиновници, най-богатите местни и чуждестранни търговци и дипломати, тоест представящите се за търговски аташета шпиони от съседните страни. Списъка допълваше доста голяма група подмазвачи, ласкатели и дупедавци.

До един от страничните входове на двореца ги очакваше принц Егмунд, облечен в черен кафтан с богати сребърни и златни нашивки. Съпровождаха го неколцина младежи. Всичките имаха дълги, накъдрени на букли коси и всички бяха облечени по последен писък на модата с ватирани дублети и тесни, прилепнали панталони с прекалено издути торбички на гениталиите. На Гералт това не му хареса. Не само заради насмешливите погледи, които те хвърляха на облеклото му. Твърде силно му напомняха за Сорел Дегерлунд.

При появата на следователя и вещера принцът веднага разгони свитата си. Остана само един човек. Беше с къса коса и носеше нормални панталони.

И въпреки това не се хареса на Гералт. Имаше странни очи. И отблъскващ поглед.

Гералт се поклони на принца. Принцът, естествено, не му се поклони в отговор.

— Дай ми меча — каза той на Гералт веднага след като се поздравиха. — Не можеш да се разхождаш с оръжие тук. Не се притеснявай, макар че няма да го виждаш, той винаги ще ти бъде под ръка. Дал съм заповеди. Ако нещо се случи, веднага ще ти бъде подаден. С това ще се заеме присъстващият тук капитан Роп.

— И каква е вероятността нещо да се случи?

— Ако не съществуваше или беше съвсем малка, щях ли да те наема? Охо! — Егмунд погледна към ножницата и острието. — Меч от Виролед! Не оръжие, а произведение на изкуството. Знам, някога имах подобен. Открадна ми го завареният ми брат Вираксас. Когато татко го прогони, преди да си тръгне, той си присвои много чужди вещи. Сигурно за спомен.

Феран дьо Летенхоф се прокашля. Гералт си спомни думите на Лютичето. Забранено беше името на първородния син да се произнася в двореца. Но Егмунд очевидно не обръщаше внимание на забраните.

— Произведение на изкуството — повтори принцът, докато продължаваше да разглежда меча. — Няма да те питам как си се сдобил с него, но те поздравявам за придобивката. Защото според мен откраднатите ти мечове не са по-добри от този тук.

— Въпрос на вкус, навици и предпочитания. Аз предпочитам да си върна онези, откраднатите. Принцът и господин следователят ми дадоха дума, че ще намерят виновника. Позволявам си да ви напомня: имах едно условие, за да се заема със задачата да пазя краля. Очевидно е, че още не е изпълнено.

— Очевидно не — студено призна Егмунд, като предаваше меча на капитан Роп, типът с неприятен поглед. — Затова се чувствам задължен да те компенсирам. Вместо тристата крони, които смятах да заплатя за услугите ти, ще получиш петстотин. Нека добавя също, че разследването на кражбата на мечовете ти не е прекратено и все още има вероятност да си ги върнеш. Феран като че ли вече има заподозрян. Нали, Феран?

— Разследването — сухо го уведоми Феран дьо Летенхоф — ясно посочва за виновник някой си Никефор Мус, магистратски и съдебен чиновник. Той е избягал, но залавянето му е само въпрос на време.

— Не твърде дълго, надявам се — изсумтя принцът. — Не е кой знае колко трудно да се залови омазан с мастило чиновник. Който освен това сигурно се е сдобил с хемороиди от продължителното седене зад бюрото — с тях е доста трудно да избяга както пеша, така и на кон. Как изобщо е успял да се измъкне?

— Имаме си работа — изръмжа следователят — с трудно предсказуем човек. И вероятно умствено непълноценен. Преди да изчезне, той сътворил някакво отвратително безобразие в локала на Равенга, с, извинете, човешки екскременти… Заведението трябвало да затвори за известно време, защото… Ще пропусна шокиращите подробности. При извършения обиск на жилището на Мус откраднатите мечове не бяха открити, вместо това намерихме… Извинете… Кожена чанта, пълна догоре…

— Не ми казвай, не ми казвай, сещам се с какво — намръщи се Егмунд. — Да, това наистина говори много за психическото състояние на този индивид. Предвид тази ситуация, вещерю, твоите мечове най-вероятно са изчезнали. Дори Феран да го залови, той няма да успее да научи нищо от този луд човек. Такива дори не си струва да се подлагат на изтезания, ще ръсят само безсмислици. А сега ме извинете, дългът ме зове.

Феран дьо Летенхоф поведе Гералт към главния вход на двореца. Скоро се озоваха в покрит с каменни плочи двор, където сенешалът посрещаше пристигналите гости, а гвардейците и пажовете ги отвеждаха по-нататък, към вътрешността на парка.

— И какво би трябвало да очаквам?

— Моля?

— Какво би трябвало да очаквам днес тук? Коя от тези думи не можахте да разберете?

— Принц Ксандер — снижи глас следователят — се хвалил пред свидетели, че още утре ще стане крал. Но той го казва не за пръв път и винаги в нетрезво състояние.

— Той способен ли е да организира преврат?

— Не съвсем. Но си има своя клика, довереници и фаворити. По-способни.

— Има ли много истина в това, че днес Белоун ще обяви за наследник на трона сина, заченат от новата му съпруга?

— Много.

— А губещият шансовете за трона Егмунд — о, чудо! — наема вещер за охрана и защита на баща си. Достойна за възхищение синовна любов!

— Недей разсъждава много. Приел си работата — изпълни я.

— Приех я и ще я изпълня. Само че едно не ми е ясно. Кой ще бъде против мен, ако се случи нещо. И кой ще ме подкрепи.

— Ако ти потрябва мечът, то, както ти обеща принцът, капитан Роп ще ти го подаде. И той ще те подкрепи. Аз ще помогна с каквото мога. Защото ти желая успех.

— И откога?

— Моля?

— Никога не сме разговаряли на четири очи. С нас винаги е бил Лютичето, а пред него не ми се щеше да повдигам тази тема. Подробната информация в писмен вид за моите предполагаеми машинации… Откъде я има Егмунд? Кой я изфабрикува? Ясно е, че не го е направил сам. Значи, си я измислил ти, Феран.

— Нямам нищо общо с това. Уверявам те…

— За пазител на закона си ужасен лъжец. Не мога да си представя как си успял да се издигнеш до сегашното си положение.

— Наложи се — отвърна Феран дьо Летенхоф след кратко мълчание. — Изпълнявах заповеди.

Вещерът се втренчи в него.

— Няма да повярваш — каза най-накрая той — колко често получавам подобен отговор. Обикновено от хора, които всеки миг ще увиснат на въжето.

* * *

Лита Нейд беше сред гостите. Откри я лесно. Защото се набиваше на очи.

Предната част на роклята с дълбоко деколте от наситено зелен крепдешин беше украсена с бродерия във формата на стилизирана пеперуда, обсипана с миниатюрни пайети. В долната си част беше на волани. Воланите в облеклата на жени над десет години обикновено събуждаха у вещера иронично съчувствие, но в роклята на Лита се съчетаваха с всичко останало и затова бяха повече от привлекателни.

На шията на магьосницата проблясваше колие от шлифовани изумруди. Бяха с големината на бадем. А един от тях — още по-голям.

Червената ѝ коса беше като горски пожар.

До Лита стоеше Мозаик. С черна и изненадващо смела рокля от коприна и шифон, напълно прозрачна на раменете и ръкавите. Шията и деколтето на момичето бяха покрити с нещо като префърцунено драпирани шифонови плисета и в съчетание с дългите черни ръкавици придаваха на фигурата ѝ аура на екстравагантност и тайнственост.

И двете носеха обувки с четирицалови токчета. На Лита бяха от кожа на игуана, на Мозаик — от черен лак.

Гералт се поколеба за миг дали да ги доближи. Но само за миг.

— Здравей — спокойно го поздрави тя. — Каква среща, радвам се да те видя. Мозаик, ти спечели, белите обувки са твои.

— Облог — досети се той. — Какъв беше предметът?

— Ти. Аз смятах, че повече няма да те видим, предложих да се обзаложим, че повече няма да се появиш. Мозаик прие облога, защото не смяташе така.

Тя го погледна с нефритените си очи, очевидно в очакване на коментар. Поне една дума. Каквато и да е. Гералт мълчеше.

— Здравейте, прекрасни дами! — Лютичето изникна сякаш изпод земята, точно като deus ex machina. — Дълбок поклон в преклонение пред красотата. Госпожа Нейд, госпожа Мозаик. Простете ми, че не ви поднасям цветя.

— Прощаваме. Е, какво ново има в изкуството?

— Както обикновено в изкуството, всичко и нищо. — Лютичето взе две чаши с вино от подноса на преминаващия покрай тях паж и ги връчи на дамите. — Не ви ли се струва, че настроението на това празненство е някак тъжно? Но виното е хубаво. „Ест Ест“, четирисетак за пинта. Червеното също си го бива, опитвал съм го. Само не пийте хипокрас, не умеят да го правят. Забелязахте ли, че гостите продължават да пристигат? Както е обичайно за висшите кръгове, тук гонките са на обратно, тичат à rebours, победата и лаврите получава онзи, който пристигне последен. И който се появи красиво. Мисля, че вече наблюдаваме финиша. Финалната права прекосява собственикът на верига дъскорезници със съпругата си и веднага губи от идващия след него началник на пристанището с неговата съпруга. Той, на свой ред, губи от непознат ми елегантен…

— Това е началникът на ковирското търговско представителство — обясни Корал. — Със съпругата си. Интересно коя по ред.

— Гледайте, към групата на лидерите се присъединява Пирал Прат, старият бандит. И то с каква партньорка… По дяволите!

— Какво има?

— Онази жена с Прат… — задави се Лютичето. — Това… Това е Етна Асидер… Вдовицата, която ми продаде меча…

— Така ли ти се представи? — изсумтя Лита. — Етна Асидер? Банална анаграма. Тази особа се нарича Антея Дерис. Най-голямата дъщеря на Прат. Никаква вдовица не е, тъй като никога не се е омъжвала. Носят се слухове, че не обича мъже.

— Дъщерята на Прат? Не може да бъде! Бил съм у тях…

— И не си я виждал там? — не му позволи да завърши магьосницата. — Нищо чудно. Антея не е в особено добри отношения със семейството си, дори не използва фамилията си, а псевдоним, съставен от две имена. С баща си общува само по делови въпроси, с каквито се занимава изключително активно. Самата аз съм изненадана, че ги виждам заедно тук.

— Сигурно имат общи интереси — намеси се бързо вещерът.

— Страшно ми е да си помисля какви. Официално Антея се занимава с търговско посредничество, но любимият ѝ спорт са аферите, изнудвачеството и мошеничеството. Поете, искам да те помоля нещо. Ти си опитен човек, а Мозаик не е. Разведи я сред гостите, представи я на онези, които си струва да познава. Покажи и онези, които не си струват.

Лютичето увери Корал, че за него желанието ѝ е равносилно на заповед, след което поднесе ръката си на Мозаик. Гералт и магьосницата останаха сами.

— Хайде — прекъсна Лита продължителното мълчание. — Да се разходим. Там, на хълма.

От хълма, от храма на размишленията, се разкриваше гледка към града, към Палмира, към пристанището и морето. Лита заслони очите си с длан.

— Какво застава там на рейд? И хвърля котва? Тримачтова фрегата с интересна конструкция. И черни платна, ха, това е доста необичайно…

— Да оставим фрегата настрана. Лютичето и Мозаик ги няма, сами сме и доста отдалечени.

— А ти — обърна се към него тя — се чудиш защо. Чакаш да разбереш за какво искам да разговарям с теб. Очакваш въпросите, които ще ти задам. А може би аз искам просто да ти разкажа последните клюки? От магьосническите среди? О не, не се бой, не става дума за Йенефер. Отнасят се до Рисберг — мястото, което, така или иначе, ти е добре известно. Напоследък там станаха големи промени… Не откривам в погледа ти искрено любопитство. Да продължавам ли?

— Да, моля.

— Всичко започна, когато умря Ортолан.

— Ортолан е мъртъв?

— Умря преди по-малко от седмица. Според официалната версия от смъртоносно натравяне с торовете, върху които работеше. Но се носят слухове, че причината е инсулт, предизвикан от новината за внезапната смърт на един от любимите му ученици, който загинал в резултат на някакъв неуспешен и изключително подозрителен експеримент. Става дума за някой си Дегерлунд. Спомняш ли си го? Срещали ли сте се, докато беше в замъка?

— Не е изключено. С много се срещнах тогава. Не всеки си заслужаваше да бъде запомнен.

— Говори се, че Ортолан обвинил за смъртта на любимеца си целия Рисберг, изпаднал в ярост и получил инсулт. Той беше наистина стар, от години страдаше от хипертония, не беше тайна зависимостта му към фистеха, а фистех и хипертония образуват взривоопасна смес. Но там трябва да е имало още нещо, защото в Рисберг бяха направени значителни кадрови промени. Още преди смъртта на Ортолан бяха възникнали конфликти — освен останалите оставка беше принуден да подаде и Алджернън Гуинкамп, по-известен като Пинети. Него със сигурност го познаваш. Защото ако си заслужава да запомниш някого там, то това е той.

— Така е.

— Смъртта на Ортолан — погледна го изпитателно Корал — предизвика бързата реакция на Капитула, до чиито уши отдавна бяха стигнали някои тревожни новини за редовните ексцесии на покойния и неговия любимец. Онова, което е интересно и все по-често се случва напоследък, е, че лавината е била предизвикана от малко камъче. Всичко започнало от незначителен обикновен човек, някакъв твърде ревностен шериф или констабъл. Той подал сигнал на началника си, съдебния пристав на Горс Велен. Приставът предал обвинението нагоре и така, стъпало след стъпало делото достигнало до кралския съвет, а оттам и до Капитула. Накратко, намерили виновни за липсата на контрол. Наложило се Бирута Икарти да напусне администрацията и да се върне в училището в Аретуза. Тръгнаха си и Аксел Сипаничавия и Сандовал. Зангенис запази поста си, получи от Капитула награда за това, че е доносничил за останалите и е стоварил върху тях цялата вина. Как ти се струва това? Можеш ли да кажеш нещо по въпроса?

— Какво мога да кажа, това са си ваши работи. И ваши интриги.

— Интриги, които се разразиха в Рисберг скоро след посещението ти там.

— Надценяваш ме, Корал. Мен и реалните ми възможности.

— Никога и нищо не надценявам. И рядко подценявам.

— Мозаик и Лютичето ще се върнат всеки момент. — Той я погледна в очите. — А ти ненапразно им каза да се махнат. Кажи най-после за какво става дума.

Корал издържа погледа му.

— Много добре знаеш за какво става дума — каза тя. — Не обиждай интелигентността ми, като публично занижаваш своята. Остана с мен не повече от месец. Не, не мисли, че очаквам досадна мелодрама или жалки сантиментални жестове. От връзката ни, която вече приключи, очаквам единствено приятни спомени.

— Струва ми, че използва думата „връзка“? Тя наистина притежава поразителна смислова натовареност.

— Единствено — пренебрегна забележката му Корал, но не отмести поглед — приятни спомени. Не знам как е при теб, но що се отнася до мен, какво пък, ще си призная честно, не всичко е толкова прекрасно. Струва ми се, че би трябвало да направя нещо по въпроса. Мисля, че няма да е нужно много. Просто така, нещо малко, но приятно, красив финален акорд, нещо, което ще остави мили спомени. Ще се решиш ли на нещо такова? Искаш ли да ме посетиш?

Той не успя да отговори. Манастирските камбани издрънчаха оглушително десет пъти. След това зазвучаха тръби — шумен, меден и леко какофоничен звук на фанфари. Облечени в синьо-червени униформи, гвардейци разделиха тълпата от гости, като оформиха коридор и застанаха отстрани като почетна стража. В галерията от колони пред входа на двореца се появи дворцовият церемониалмайстор със златна верига на шията и голям като стълб жезъл в ръка. След него крачеха херолдите, зад тях сенешалът. А след сенешала, с шапка от самурова кожа на главата и скиптър в ръка, се носеше костеливата и жилеста фигура на Белоун, кралят на Керак. До него вървеше слабичка блондинка с воал, която можеше да е само кралската избраница и съвсем скоро негова съпруга и кралица. Блондинката беше облечена в снежнобяла рокля и окичена с диаманти, даже прекалено, по новобогаташки и безвкусно. Както кралските, така и нейните рамене бяха покрити с хермелиново наметало, придържано отзад от пажове.

След кралската двойка, някъде на петнайсетина крачки зад пажовете, вървеше кралското семейство. Сред тях, разбира се, беше и Егмунд, а крачещият до него светъл като албинос мъж можеше да е единствено брат му Ксандер. След братята вървяха останалите роднини, неколцина мъже и няколко жени, придружавани от множество деца, момичета и момчета, очевидно законното и извънбрачното потомство.

Като премина покрай покланящите се гости и приклякващите в реверанс дами, кралската процесия стигна до целта си — съоръжение, което донякъде напомняше ешафод. На подиума, покрит отгоре с балдахин, а отстрани ограден с гоблени, бяха поставени два трона. На които седнаха кралят и невястата му. На останалите роднини им беше наредено да останат прави.

Тръбите отново проглушиха ушите с месинговия си рев. Дворцовият церемониалмайстор, като размахваше ръце като диригент пред оркестър, призова гостите да вдигат наздравици, тостове и поздравления. След което от всички страни послушно заваляха пожелания за здраве, щастие, благополучие, всичко най-добро, дълъг живот, още по-дълъг, още и още, и още, гости и придворни си съперничеха и се стараеха да се надминат. Крал Белоун не промени надменното и арогантно изражение на лицето си, удовлетворението от пожеланията, комплиментите и одите в негова чест и в чест на избраницата му той демонстрираше единствено с лекото поклащане на скиптъра си.

Церемониалмайсторът успокои гостите и произнесе реч, говори дълго, като преминаваше гладко от високопарност към бомбастичност и обратно. Гералт беше погълнат да наблюдава тълпата, така че улавяше само пет от десет думи. Крал Белоун, обяви церемониалмайсторът, е искрено щастлив, че вижда тук толкова много изтъкнати личности, приветства ги с радост и в този тържествен ден желае на гостите си същото, което са му пожелали те, сватбената церемония ще се проведе във втората половина от деня, а дотогава нека гостите ядат, пият и се наслаждават на многобройните атракции, планирани по случая.

Ревът на тръбите оповести края на официалната част. Кралската процесия започна да напуска градината. Гералт успя да забележи сред гостите няколко доста подозрителни групички. Едната му се стори особено съмнителна, защото хората в нея не се кланяха толкова ниско на процесията и правеха опити да се промъкнат до вратите на двореца. Той се придвижи към редицата от войници в синьо-червени униформи. Лита го последва.

Белоун вървеше, като гледаше право пред себе си. Годеницата му се оглеждаше и понякога кимаше на поздравяващите ги гости. Лек порив на вятъра повдигна за миг воала ѝ. Гералт видя огромни сини очи. Видя как тези очи внезапно намериха сред тълпата Лита Нейд. И как в тях припламна омраза. Чиста, ясна, сякаш дестилирана омраза.

Това продължи само миг, след което зазвучаха тръбите, процесията премина, гвардейците се отдалечиха. Оказа се, че целта на подозрително държащата се групичка е била масата с вино и мезета, която те веднага окупираха и опустошиха, изпреварвайки останалите. Тук-там на импровизираните сцени започнаха изпълнения: засвириха групи с гусли, лири, флейти и тръби, запяха хорове. Жонгльорите се сменяха с фокусници, атлетите отстъпваха място на акробати, въжеиграчите се редуваха с разголени танцьорки с тамбурини. Ставаше все по-весело. Бузите на дамите се зачервиха, лицата на мъжете заблестяха от пот, речта и на едните, и на другите ставаше все по-гръмогласна. И по-завалена.

Лита го придърпа зад един павилион. Подплашиха двойката, която се беше скрила там с очевидно сексуални цели. Магьосницата не се смути, не им обърна никакво внимание.

— Не знам какво се готви — каза тя. — Не знам, макар да се досещам защо си тук. Но си дръж очите отворени и каквото и да се каниш да правиш, имай предвид, че кралската годеница е не коя да е, а Илдико Брекл.

— Няма да те питам дали се познавате. Видях онзи поглед.

— Илдико Брекл — повтори Корал. — Това е името ѝ. Изгониха я от Аретуза на третата година. За дребни кражби. Както виждам, в живота е постигнала успех. Магьосница не стана, но след няколко часа ще стане кралица. Черешката на тортата, дявол да я вземе. Седемнайсет години? Стар глупак. Поне двайсет и пет годишна е.

— И никак не те обича.

— Чувствата ни са взаимни. Тя е всепризната интригантка, след нея винаги се влачи по някой проблем. Но това не е всичко. Онази фрегата с черните платна, която влезе в пристанището. Вече знам що за кораб е тя, чувала съм името му. Това е „Ахеронтия“. Има много лоша репутация. Там, където се появява, задължително се случва нещо.

— Какво например?

— Екипажът му е от наемници, които очевидно могат да бъдат наети за каквото и да било. А според теб за какво се търсят наемници? За вдигането на зидария?

— Трябва да вървя. Извини ме, Корал.

— Каквото и да се случи — изрече тя бавно, като го гледаше в очите. — Каквото и да се случи, не мога да се намеся в него.

— Не се безпокой. Нямам намерение да те викам на помощ.

— Не ме разбра правилно.

— Естествено. Извини ме, Корал.

* * *

Точно зад обраслата с бръшлян колонада се натъкна на връщащата се Мозаик. Изключително спокойна и хладна сред топлината, шума и суетнята.

— Къде е Лютичето? Изостави ли те?

— Изостави ме — въздъхна тя. — Но се извини учтиво и ме помоли да предам извиненията му и на вас. Получи покана за изнасяне на частно представление. В дворцовите покои, за кралицата и нейните придворни дами. Не можеше да откаже.

— Кой го покани?

— Някакъв мъж, който приличаше на войник. Със странен поглед.

— Трябва да вървя. Извинявай, Мозаик.

Зад украсения с цветни лентички павилион се беше събрала малка тълпа, предлагаха храна: пастети, сьомга и желирана патица. Гералт си проправи път, като търсеше капитан Роп или Феран дьо Летенхоф. Вместо това се натъкна на Фебус Равенга.

Ресторантьорът изглеждаше като аристократ. Беше облечен в брокатен дублет, на главата му имаше шапка, украсена с пищни щраусови пера. Съпровождаше го дъщерята на Пирал Прат, изящна и елегантна в черния си мъжки костюм.

— О, Гералт — зарадва се Равенга. — Антея, позволи ми да ти представя Гералт от Ривия, прочутият вещер. Гералт, това е госпожа Антея Дерис, търговски посредник. Пийни с нас вино…

— За съжаление, бързам — извини се вещерът. — Госпожо Антея, с вас вече съм запознат, макар и не лично. На твое място, Фебус, не бих купил нищо от нея.

Колонадата над входа към двореца беше украсена от някой учен лингвист с надпис: CRESCITE ET MULTIPLICAMINI[45]. Гералт беше спрян от кръстосани алебарди.

— Влизането е забранено.

— Трябва спешно да се видя с кралския следовател.

— Влизането е забранено. — Иззад войниците се появи началникът на караула. В лявата си ръка държеше късо копие. Мръсният пръст на дясната му ръка се насочи към носа на Гералт. — Забранено е. Разбираш ли ме, господине?

— Ако не си махнеш пръста от лицето ми, ще ти го счупя на няколко места. Ето, така е по-добре. А сега ме отведи при следователя.

— Всеки път, когато се натъкнеш на стража, веднага избухва скандал — обади се иззад гърба на вещера Феран дьо Летенхоф, който очевидно беше вървял след него. — Това е сериозен недостатък на характера. Може да има неприятни последствия.

— Не ми харесва, когато някой ми отказва достъп.

— Точно затова съществуват часовите и стражите. Нямаше да са ни необходими, ако входът навсякъде беше свободен. Пуснете го.

— Имаме заповед от самия крал — намръщи се командирът на караула. — Да не пускаме никого, без да го претърсим.

— Ами тогава го претърсете.

Претърсиха го грижливо, не се ограничиха само с бегло опипване. И не намериха нищо — Гералт не беше взел със себе си дори камата, която обикновено държеше затъкната в кончова на ботуша си.

— Доволен ли си? — Следователят погледна командира на караула отвисоко. — Тогава се отдръпнете и ни пропуснете.

— Моля да ми простите — процеди началникът. — Заповедта на краля беше ясна. Касае се за всички.

— Какво? Не се самозабравяй, момче! Знаеш ли пред кого стоиш?

— „Никого, без да бъде претърсен.“ — Началникът кимна на стражите. — Заповедта беше ясна. Нека ваша милост не ни създава проблеми. На нас… и на себе си.

— Какво става тук днес?

— По този въпрос се обърнете към суверена. На мен ми наредиха да претърсвам.

Следователят изруга тихо и се съгласи да бъде обискиран. И той не носеше нож.

— Бих искал да знам какво означава всичко това — рече той, когато най-после ги пуснаха да влязат. — Сериозно съм притеснен. Наистина съм разтревожен, вещерю.

— Виждал ли си Лютичето? Него като че ли са го извикали в двореца, за да изнесе представление.

— Нищо не знам за това.

— А знаеш ли, че в пристанището пристигна „Ахеронтия“? Това име говори ли ти нещо?

— И то много. И притеснението ми расте. С всяка изминала минута. Да побързаме!

Във вестибюла — някогашната храмова обител — се въртяха въоръжени с алебарди гвардейци, синьо-червените мундири се забелязваха дори в галериите. От коридорите се чуваха тропот на ботуши и гръмки гласове.

— Ей! — Следователят спря един преминаващ край него войник. — Сержант! Какво става тук?

— Простете, ваша милост… Бързам по заповед…

— Спри се, ти казвам! Какво става тук? Настоявам за обяснение! Какво не е наред? Къде е принц Егмунд?

— Господин Феран дьо Летенхоф.

На вратата, под знамената със синия делфин, охраняван от четирима високи младежи с кожени брони, стоеше самият крал Белоун. Без кралските си атрибути той вече не приличаше на крал. Приличаше на селянин, на който току-що се е отелила кравата и е дарила на света прекрасно теленце.

— Господин Феран дьо Летенхоф. — В гласа на краля звучеше радостта от новото потомство. — Кралски следовател. Значи моят следовател. А може да не е мой? Може да е на сина ми? Появяваш се тук, макар да не съм те викал. Всъщност присъствието ти тук е твое служебно задължение, но аз не те повиках. Нека Феран се поразвлече, помислих си, да похапне, да пийне, да си прикотка някое гълъбче и да го изчука в беседката. Не съм викал Феран, не исках да го виждам. Знаеш ли защо не исках? Защото не съм сигурен на кого служи. На кого служиш, Феран?

— Служа — поклони се ниско следователят — на ваше кралско величество. Изцяло съм предан на ваше кралско величество.

— Чухте ли? — Кралят се огледа театрално. — Феран ми е предан? Много добре, Феран, много добре. Очаквах подобен отговор, кралски следователю. Можеш да останеш, ще ми свършиш работа. Сега ще ти дам задачка точно като за кралски следовател… Ей! А кой е този тук? Кой е този? Почакай, почакай! Не е ли това вещерът, който мамеше? За когото ни подсказа магьосницата?

— Оказа се, че е невинен, магьосницата е била заблудена. Получил се е донос срещу него…

— Срещу невинните не доносничат.

— Съдът така реши. Делото беше прекратено поради липса на доказателства.

— Но дело е имало, значи се е разсмърдяло. Съдебните решения и присъди са плод на фантазиите и прищевките на съдебните чиновници, смрадта идва от същото място. Но стига за това, няма да губя време в изнасяне на правни лекции. В деня на сватбата ми мога да си позволя да проявя снизходителност, няма да наредя да го хвърлят в затвора, но нека този вещер веднага да се махне от очите ми. И никога повече да не попада пред тях.

— Ваше кралско величество… Обезпокоен съм… Говори се, че в пристанището е пристигнала „Ахеронтия“. При тази ситуация съображенията за сигурност изискват необходимостта от охрана… Вещерът би могъл…

— Какво би могъл? Да ме защити със собствената си гръд? Да порази злодея с вещерските си магии? Такава ли задача му е поставил Егмунд, моят любящ син? Да защити баща му и да го пази? Ела с мен, Феран. О, по дяволите, ела и ти, вещерю. Ще ви покажа нещо. Ще видите как сам се грижа за безопасността си и как си осигурявам защита. Огледайте се. Ослушайте се. Може пък да научите нещо. И да откриете нещо. За себе си. Хайде, след мен!

Те тръгнаха, подканяни от краля и обкръжени от младежите в кожени брони. Влязоха в голяма зала, под чиито изрисуван с морски вълни и морски твари таван, на подиум стоеше тронът, на който обикновено сядаше Белоун. Срещу него, под фреска, изобразяваща стилизирана карта на света, охранявани от други младежи, седяха кралските синове. Принцовете на Керак. Черният като врана Егмунд и белият като албинос Ксандер.

Белоун седна на трона си. Гледаше отгоре синовете си с поглед на триумфиращ победител, пред когото падат на колене, молейки за пощада, победените в битка врагове. На изображенията, които Гералт беше виждал, по лицата на победителите обикновено се четеше достойнство, благородство и уважение към победения. На лицето на Белоун нямаше смисъл да се търсят тези чувства. На него бе изписана единствено гневна насмешка.

— Моят придворен шут — каза кралят — вчера се разболя. Хвана го диарията. Мислех си, не ми провървя, няма да има смешки, няма да има весели сценки, няма да ми е смешно. Сбъркал съм. Смешно ми е. Толкова ми е смешно, че чак рева от смях. Защото вие, и двамата, синове мои, вие сте смешни. Жалки, но смешни. Дълги години, гарантирам ви, докато с женичката ми лежим в леглото, след лудории и любовни игри, всеки път когато се сетим за вас двамата, ще се смеем, докато не ни потекат сълзи от очите. Защото, в края на краищата, няма нищо по-смешно от глупаците.

Лесно можеше да се види, че Ксандер се страхува. Погледът му шареше из залата и младежът силно се потеше. Егмунд, обратното, не показваше никакъв страх. Той погледна баща си в очите с отровна злост.

— Има една поговорка: надявай се на най-доброто, но бъди подготвен за най-лошото. И аз бях готов за най-лошото. Защото има ли нещо по-лошо от измяната на родните синове? Сред вашите най-доверени съратници внедрих свои агенти. Вашите съучастници ви предадоха веднага, щом ги притиснахме. Вашите помагачи и фаворити просто избягаха от града.

Да, синове мои. Мислехте си, че съм сляп и глух? Че съм стар, грохнал и болен? Мислехте, че не виждам как и двамата се опитвате да спечелите трона и короната? Че ги жадувате както прасе трюфели? Свинята, като надуши трюфела, изглупява. От желание, от алчност, от похот и безумен глад. Прасетата обезумяват, започват да грухтят и да рият земята, без да обръщат внимание на нищо, само и само да се доберат до трюфела. За да ги прогониш, трябва да ги пребиеш с тояга. И вие, синове мои, се оказахте просто прасета. Щом надушихте гъбите, си изгубихте ума от алчност и глад. Само че ще получите лайна, не трюфели. И тоягата ще усетите. Срещу мен тръгнахте, синчета, полакомихте се за моята власт и моята титла. Здравето на хората, които тръгнат срещу мен, обикновено бързо се влошава. Това е факт, потвърден от медицинската наука.

В пристанището хвърли котва фрегатата „Ахеронтия“. Доплаваха тук по моя заповед, аз наех капитана ѝ. Съдът ще заседава утре сутринта, решението му ще бъде взето до обяд. А на обяд и двамата ще се озовете на кораба. Ще ви позволят да слезете от него едва когато фрегатата подмине фара на Пейш де Мар. Което практически означава, че новото ви местожителство ще е Назаир. Ебинг. Мехт. Или Нилфгард. Или самият край на света и преддверието на преизподнята, ако предпочетете да се отправите натам. Защото тук, в околността, няма да се върнете никога. Никога. Ако искате да запазите главите на раменете си.

— Искаш да ни пратиш в изгнание? — нададе вой Ксандер. — Както прогони Вираксас? И нашите ли имена ще забраниш да се произнасят в двореца?

— Вираксас го прогоних в гнева си без присъда. Това не означава, че няма да наредя да го накажат, ако се осмели да се върне. А вас ще ви осъди на изгнание трибуналът. Напълно законно.

— Сигурен ли си в това? Ще видим! Ще видим какво ще каже съдът за това беззаконие!

— Съдът знае каква присъда очаквам аз и ще я произнесе. Единодушно и единогласно.

— Как така единогласно? В тази страна съдът е независим.

— Съдът — да. Но съдиите не. Глупав си, Ксандер. Майка ти беше тъпа като овца, на нея си се метнал. Даже този заговор, разбира се, не си го измислил сам, някой от фаворитите ти го е планирал. Но общо взето, съм доволен, че го направи, с удоволствие ще се избавя от теб. Егмунд е друга работа. Егмунд е умен. Вещер наел да пази баща му, загрижен син, ах, колко хитро го е държал в тайна така, че всички да разберат за това. А после отровата при допир. Хитричка работа е тая отрова, храната и питиетата ми ги опитват, но кой би се досетил за дръжката на ръжена в кралската спалня? Ръжен, който използвам само аз и не позволявам на никой друг да го пипа? Хитро, хитро, синко. Само че твоят отровител те предаде, така се получава: предателите предават предателите. Защо мълчиш, Егмунд? Нищо ли няма да кажеш?

Погледът на Егмунд беше студен, както и преди, в очите му не се забелязваше никакъв страх. Мисълта за прогонването не го плаши, разбра Гералт, той не мисли нито за изгнанието, нито за живота в чужбина, не мисли за „Ахеронтия“, нито за Пейш де Мар. За какво мисли тогава?

— Нищо ли няма да кажеш, синко? — повтори кралят.

— Само едно — процеди през зъби Егмунд. — Също от народните поговорки, които толкова обичаш. Няма по-голям глупак от стария глупак. Спомни си думите ми, скъпи татко. Когато настъпи моментът.

— Заключете ги и сложете пазачи — нареди Белоун. — Това е твоя работа, Феран, работа за следователя. А сега ми пратете шивача, церемониалмайстора и нотариуса, всички останали вън. А ти, вещерю… Научи нещо днес, нали? Откри ли нещо за себе си? По-точно, че си наивен загубеняк? Ако си го разбрал, значи има поне някаква полза от днешната ти визита тук. Която току-що приключи. Ей, там, вие двамата, елате при мен! Придружете вещера до входа и го изхвърлете навън. Внимавайте да не отмъкне нещо от сребърните прибори!

* * *

В коридора след вестибюла пътя им пресече Роп. В компанията на двама души със същите очи, движения и фигура. Гералт беше готов да се обзаложи, че и тримата някога са служили в една и съща част. И внезапно разбра. Внезапно осъзна, че знае много добре какво ще последва, как ще се развият събитията. Затова не се изненада, когато Роп заяви, че сам ще се заеме с ескортирането им, и нареди на стражите да си вървят. Знаеше, че капитанът ще му предложи да го последва. Както и очакваше, другите двама изостанаха отзад, зад гърба му.

Предчувстваше кого ще види в стаята, в която влязоха.

Лютичето беше пребледнял като мъртвец и очевидно беше изпаднал в ужас. Но изглеждаше невредим. Седеше на стол с висока облегалка. Зад стола стоеше прав кльощав тип със сресана назад и вързана на опашка коса. Той държеше в ръката си мизерикорд[46] с дълго, тънко четириъгълно острие. То беше насочено към шията на поета, под челюстта, с върха нагоре.

— Само без глупости — предупреди Роп. — Без глупости, вещерю. Едно необмислено движение, дори едно помръдване, и господин Самса ще заколи музиканта като прасе. Без колебание.

Гералт знаеше, че господин Самса няма да се поколебае. Защото очите на господин Самса бяха по-лоши и от тези на Роп. Това бяха очи с много специално изражение. Хора с такива очи понякога се срещаха в моргите и стаите за дисекция. Работеха там не за да си изкарват хляба, а за да имат възможност да реализират скритите си предпочитания.

Гералт вече беше разбрал защо принц Егмунд е толкова спокоен. Защо гледаше без страх в бъдещето…

И в очите на баща си.

— Предполагам, че ще се държиш примерно — каза Роп. — Ако си послушен, и двамата ще останете живи. Ако направиш каквото ти кажем — продължи да лъже капитанът, — ще ви освободим заедно със стихоплетеца. Ако се противиш — и двамата ще бъдете убити.

— Правиш грешка, Роп.

— Господин Самса — не обърна внимание на предупреждението Роп, — останете тук с музиканта. Ние, тоест ти и аз, отиваме в кралските покои. Там ще има охрана. Мечът ти, както виждаш, е у мен. Ще ти го дам, а ти ще се заемеш със стражата. И ще убиеш всички, които пазачите успеят да извикат. Когато чуе шума, камериерът ще изведе краля през тайния изход, а там ще ги чакат господата Рихтер и Твердорук. Които леко ще променят реда за наследяване на трона и историята на местната монархия.

— Правиш грешка, Роп.

— Сега — каза капитанът, като се приближи съвсем близо до него. — Сега ще потвърдиш, че си разбрал каква е задачата и ще я изпълниш. Ако не го направиш, докато преброя мислено наум до три, господин Самса ще пробие тъпанчето на дясното ухо на музиканта, а аз ще продължа да броя. Ако това няма желания ефект, господин Самса ще пробие и другото тъпанче. След това ще му извади окото. И така нататък, докато накрая не стигне до мозъка. Започвам да броя, вещерю.

— Не го слушай, Гералт! — Лютичето като по чудо успя да изкара глас от свитото си гърло. — Няма да посмеят да ме докоснат! Аз съм прочут!

— Той — рече студено Рох — очевидно не ни взима на сериозно. Господин Самса, дясното ухо.

— Стой! Не!

— Така е по-добре — кимна Роп. — Много по-добре, вещерю. Потвърди, че си разбрал каква е задачата. И че ще я изпълниш.

— Първо махни камата от ухото му.

— Ха — усмихна се господин Самса и вдигна мизерикорда над главата си. — Така добре ли е?

— Добре е.

С лявата си ръка Гералт хвана Роп за китката, с дясната сграбчи дръжката на меча си. Рязко дръпна капитана към себе си и заби лакът в лицето му. Чу се хрущене. Докато Роп падаше, вещерът издърпа меча от ножницата и с едно плавно движение и леко завъртане отсече вдигната ръка на господин Самса, която държеше мизерикорда. Самса закрещя, падна на колене. Рихтер и Твердорук се хвърлиха към вещера с извадени стилети, той прескочи мястото между тях с полузавъртане, като нанесе удар по врата на Рихтер. Кръвта оплиска полилея, който висеше от тавана. Твердорук го нападна със стилета си, но се спъна в лежащия на пода Роп и за миг изгуби равновесие. Гералт не го остави да се опомни. С един скок се озова до него и му нанесе бърз удар в слабините, последван от друг в сънната артерия. Твердорук падна на пода и се сви на кълбо.

Господин Самса го изненада. Макар че дясната му ръка представляваше само окървавено чуканче, той вдигна лявата, в която стискаше падналия на пода мизерикорд. И се хвърли с него срещу Лютичето. Поетът извика, но успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да падне от стола си и да се защити с него от нападателя. А Гералт не позволи на господин Самса да направи нищо друго. Кръвта отново оплиска тавана, полилея и стърчащите от него угарки от свещи.

Лютичето се изправи на колене, опря чело в стената, след което повърна доста обилно, като опръска навсякъде.

В стаята връхлетя Феран дьо Летенхоф с неколцина стражи.

— Какво става? Какво се е случило тук? Юлиан, добре ли си? Юлиан!

Лютичето вдигна ръка в жест, че ще отговори след миг, защото сега няма време. После отново повърна.

Следователят нареди на стражите да излязат и затвори вратата след тях. После огледа труповете предпазливо, за да не стъпи в пролятата кръв, и като внимаваше кръвта, която капеше от полилея, да не изцапа дублета му.

— Самса, Твердорук, Рихтер — разпозна ги той. — И капитан Роп. Доверените хора на принц Егмунд.

— Те изпълняваха заповеди — сви рамене вещерът, като гледаше меча. — Също като теб покорно са изпълнявали заповеди. И ти не си знаел за това. Нали, Феран?

— Нямах представа — побърза да го увери кралският следовател, като отстъпи назад съм стената. — Заклевам се! Нали не подозираш… Не мислиш…

— Ако го мислех, досега да си мъртъв. Вярвам ти. Иначе нямаше да заплашат със смърт Лютичето.

— Трябва да предупредя краля за това. Боя се, че за принц Егмунд това ще означава изменения и допълнения към обвинителния акт. Струва ми се, че Роп е жив. Ще даде показания…

— Съмнявам се, че ще бъде в състояние.

Следователят огледа капитана, който лежеше проснат в локва урина; от устата му обилно течаха слюнки и той непрекъснато трепереше.

— Какво му има?

— Парчета от носната кост в мозъка. И най-вероятно няколко късчета в очните ябълки.

— Много силно си го ударил.

— Точно така исках. — Гералт избърса острието на меча със салфетка, която взе от масата. — Лютиче, как си? Наред ли си? Можеш ли да станеш?

— Наред съм, наред съм — промърмори Лютичето. — Вече съм по-добре. Много по-добре…

— Не ми приличаш на човек, който е по-добре.

— По дяволите, току-що се разминах със смъртта! — Поетът се изправи, като се придържаше за шкафа. — Дявол да го вземе, през живота си не съм се страхувал толкова… Имах чувството, че задникът ми ще се разпори. И през него ще се изсипе всичко, включително зъбите. Но когато те видях, вече знаех, че ще ме спасиш. Тоест не знаех, но силно разчитах на това… По дяволите, колко кръв… Как вони! Боя се, че ей сега пак ще повърна…

— Да вървим при краля — каза Феран дьо Летенхоф. — Дай ми меча си, вещерю… И малко се приведи в ред. Ти, Юлиан, остани…

— За нищо на света. Дори за миг няма да остана тук сам. Предпочитам да бъда с Гералт.

* * *

Входът към кралската приемна се охраняваше от гвардейци, но те познаха следователя и го пропуснаха. През вратата към личните покои не можаха да минат толкова лесно. Непреодолимо препятствие се оказаха херолдът, двама сенешали и свитата им от четирима помощници.

— Кралят — заяви херолдът — мери сватбеното си одеяние. Забрани да му се пречи.

— Имаме важна работа, която не търпи отлагане.

— Кралят категорично забрани да му се пречи. А на господин вещера ми се струва, че му наредиха да напусне двореца. Защо тогава е още тук?

— Ще обясня това на краля. Моля да ни пуснете!

Феран бутна херолда настрани, отблъсна сенешала.

Гералт тръгна след него. Но успяха да стигнат само до прага на стаята, озоваха се зад гърбовете на неколцина събрали се тук придворни. По-нататък пътя им преградиха войници в кожени брони, които по заповед на херолда ги притиснаха към стената. Не бяха твърде внимателни, но Гералт последва примера на следователя и не оказа съпротива.

Кралят беше стъпил на ниска табуретка. Шивач с карфици в устата му подгъваше панталоните. До него стоеше церемониалмайсторът, а човекът, облечен в черно, сигурно беше нотариусът.

— Веднага след сватбената церемония — казваше Белоун — обявете, че наследник на трона ще стане синът, който ще роди новата ми женичка. Тази стъпка трябва да ми гарантира нейната благосклонност и послушание, хе-хе. Както и да ми осигури малко време и спокойствие. Ще минат поне двайсет години, преди този сополанко да стигне възрастта, в която започват да плетат интриги. Но — кралят се намръщи и намигна на церемониалмайстора — ако реша, ще отменя всичко и ще избера някой друг за приемник. В края на краищата това е морганатичен[47] брак, децата от такива бракове не наследяват титлата, нали? И кой може да предскаже колко време ще се задържа с нея? Нима на света няма други момичета, по-красиви и по-млади? Така че трябва да се подготвят съответните документи, брачен договор или нещо подобно. Надявай се на най-доброто, бъди готов за най-лошото, хе-хе-хе.

Камериерът подаде на краля поднос, върху който бяха подредени скъпоценности.

— Махни го — намръщи се Белоун. — Няма да се кича с дрънкулки като някое конте или парвеню. Само това ще си сложа. Дар от моята избраница. Малък, но подбран с вкус. Медальон със символа на моята страна, отива ми да нося такъв символ. Символът на страната на шията — благото на страната в сърцето, това са нейни думи.

Мина известно време, преди притиснатият към стената Гералт да успее да си спомни.

Котаракът, който удря с лапа медальона. Златен медальон на верижка. Син емайл, делфин.

D’or, dauphin nageant d’azur, lorré, peautré, oreillé, barbé et crêté de gueules.

Беше твърде късно да реагира. Той не успя дори да извика, да ги предупреди. Видя как златната верижка изведнъж се стегна около врата на краля като гарота. Белоун се зачерви, отвори уста, не можеше нито да си поеме дъх, нито да извика. Вдигна и двете си ръце към шията, опита се да скъса медальона или поне да пъхне пръсти под верижката. Не успя, тя се беше врязала дълбоко в плътта му. Кралят падна от стола, загърчи се, блъсна шивача. Шивачът се спъна, задави се, едва не си глътна топлийките. Политна към нотариуса, паднаха и двамата. Междувременно Белоун посиня, очите му се изцъклиха, свлече се на пода, ритна няколко пъти с крака, изопна се. И замря.

— Помогнете! Кралят припадна.

— Лекар! — изкрещя церемониалмайсторът. — Викайте лекар!

— Богове! Какво стана? Какво се случи с краля?

— Лекар! Бързо!

Феран дьо Летенхоф притисна длан към челото си. На лицето му бе изписано странно изражение. Изражението на човек, който бавно започва да разбира.

Положиха краля на дивана. Извиканият лекар дълго го преглежда. Не допуснаха Гералт близо до него, не му позволиха да погледне. Въпреки това той знаеше, че веригата е успяла да се разпусне, преди да дотича медикът.

— Апоплексия — заяви лекарят, като се изправи. — Предизвикана от задушаване. Лошите въздушни изпарения са влезли в тялото и са отровили телесните течности. Виновни са онези постоянни бури, които повишават горещината на кръвта. Науката е безсилна, нищо не може да се направи. Нашият добър и милостив крал е мъртъв. Напусна този свят.

Церемониалмайсторът извика, закри лицето си с ръце. Херолдът се хвана с две ръце за кепето. Някои от придворните плачеха. Други паднаха на колене.

Коридорът и вестибюлът изведнъж се изпълниха с ехото от тежки стъпки. На прага се появи гигант, човек с височина поне седем стъпки. Облечен с мундира на гвардеец, но със символите на по-висш ранг. Съпровождаха го хора с кърпи на главите и обеци на ушите.

— Господа — наруши мълчанието гигантът, — благоволете да се явите в тронната зала. Веднага.

— В каква тронна зала? — възмути се церемониалмайсторът. — И защо? Можете ли да си представите, господин Де Сантис, какво се случи току-що? Какво нещастие ни връхлетя? Не разбирате…

— В тронната зала. Това е заповед на краля.

— Кралят е мъртъв!

— Да живее кралят. В тронната зала, ако обичате. Всички. Незабавно.

В тронната зала, под тавана, изрисуван с тритони, русалки и хипокампи, се бяха събрали десетина мъже. Някои имаха на главите си цветни кърпи, други носеха моряшки шапки с панделки. Всички бяха силно загорели и носеха обеци на ушите си.

Наемници. Не беше трудно да се отгатне. Екипажът на фрегатата „Ахеронтия“.

На трона върху подиума седеше тъмнокос мъж с тъмни очи и дълъг нос. Той също имаше силен тен. Но на ухото си не носеше обеца.

До него, на допълнителен стол, седеше Илдико Брекл, все още облечена в бялата си рокля и окичена с диаманти. Доскорошната кралска невеста и възлюбена гледаше тъмнокосия мъж с очи, пълни с обожание. Гералт отдавна се опитваше да разбере както хода на инцидентите, така и причините за тях, да свърже фактите и да събере две и две. Но сега, в този миг, дори човек с крайно ограничена съобразителност можеше да види и разбере, че Илдико Брекл и тъмнокосият мъж се познават, и то много добре. При това от години.

— Принц Вираксас, княз на Керак, допреди малко наследник на трона и короната — обяви с гръмовен баритон гигантът Де Сантис. — В настоящия момент крал на Керак, законен владетел на страната.

Пръв се поклони, а след това се отпусна на едно коляно церемониалмайсторът. След него почитта си изрази и херолдът. Примерът им последваха сенешалите, които наведоха ниско глави. Последният, който се поклони, беше Феран дьо Летенхоф.

— Ваше кралско величество.

— Засега е достатъчно „Ваша светлост“ — поправи го Вираксас. — Пълното титулуване ще е подходящо след церемонията по коронясването. Която не бива да се бави. Колкото по-рано, толкова по-добре. Нали, господин церемониалмайстор?

В залата беше много тихо. Чуваше се как куркат червата на някой от придворните.

— Моят непрежалим баща почина — каза Вираксас. — Отпътува към славните си предци. И двамата ми по-малки братя са обвинени в държавна измяна, което не ме изненадва. Процесът ще се проведе по волята на покойния крал, вината и на двамата е доказана и присъдата ще е да напуснат Керак завинаги. На борда на фрегатата „Ахеронтия“, наета от мен… и моите влиятелни приятели и покровители. Покойният крал, доколкото ми е известно, не е оставил валидно завещание и официални разпоредби във връзка с наследяването на трона. Ако имаше такива разпоредби, щях да им се подчиня. Но няма. Правото за наследяване на короната сега е мое. Има ли някой сред присъстващите, който би искал да оспори това?

Сред присъстващите нямаше такива. Всички в залата притежаваха достатъчно разум и инстинкт за самосъхранение.

— Тогава ви моля да започнете приготовленията за коронацията, нека с това се заемат онези, в чиято компетенция влиза тя. Коронацията ще бъде комбинирана със сватба. Реших да възродя древния обичай на Керак, закон, приет преди много векове. Който гласи, че ако женихът умре преди сватбата, невестата му трябва да се омъжи за най-близкия му неженен роднина.

Илдико Брекл, ако се съдеше по сияещото ѝ лице, беше готова да възроди древния обичай още сега. Другите присъстващи мълчаха, като напразно се опитваха да си спомнят кой, кога и при какви обстоятелства е въвел този обичай. И как е възможно да е бил приет преди много векове, когато кралството Керак не беше съществувало допреди сто години. Обаче намръщените от умствени усилия чела на придворните бързо се изгладиха. Всички едновременно стигнаха до правилния извод. Защото макар коронацията все още да не беше преминала и макар Вираксас все още да бе само „Негова светлост“, той практически беше крал, а кралят винаги е прав.

— Изчезвай оттук, вещерю — прошепна Феран дьо Летенхоф, като тикна в ръцете на Гералт меча му. — Вземи със себе си Юлиан. И двамата се махайте. Нищо не сте видели и нищо не сте чули. Нека никой да не ви свързва с това.

— Разбирам — Вираксас огледа събралите се придворни — и напълно осъзнавам, че ситуацията е изненадала някои от присъстващите. Че за някои от вас промяната е твърде неочаквана и внезапна, а събитията се развиват твърде бързо. Дори не мога да изключа възможността случващото се да не е по вкуса на някои от присъстващите тук и да не им харесва. Полковник Де Сантис веднага взе правилното решение и ми се закле във вярност. Очаквам същото и от останалите.

Ще започнем с верния слуга на моя незабравим баща. Който също така изпълняваше заповедите на моя брат, готвещ покушение срещу баща ми. Ще започнем с кралския следовател господин Феран дьо Летенхоф.

Следователят се поклони.

— Разследването няма да те подмине — обяви Вираксас. — Ще изясня каква роля си играл в заговора на принцовете. Той претърпя фиаско и това говори за некадърността на конспираторите. Грешката може да се прости, но некадърността — не. Особено когато става дума за следовател, пазител на закона. Но за това после, да започнем с основните въпроси. Приближи се, Феран. Ние искаме да покажеш и докажеш на кого служиш. Искаме да ни окажеш нужното уважение. Падни на колене пред трона. И целуни кралската ни ръка.

Следователят послушно се отправи към подиума.

— Изчезвай оттук — успя да прошепне още веднъж. — Изчезвай колкото се може по-скоро, вещерю.

* * *

Веселбите в парка продължаваха.

Лита Нейд веднага забеляза кръвта по маншета на гералтовата риза. Мозаик също я забеляза, но за разлика от Лита, пребледня.

Лютичето грабна от подноса на преминаващия край тях паж две чаши и ги пресуши на големи глътки една след друга. Грабна още две и ги предложи на дамите. Те отказаха. Лютичето изпи едната, втората с неохота връчи на Гералт. Корал погледна с присвити очи вещера и видимо се напрегна.

— Какво се случи?

— Сега ще разбереш.

Камбаната заби. Толкова зловещо, толкова мрачно и тъжно, че пируващите гости замлъкнаха.

На подиума, който приличаше на ешафод, се качиха церемониалмайсторът и херолдът.

— Изпълнен с мъка и печал — произнесе в тишината церемониалмайсторът, — трябва да ви съобщя, господа, една печална вест. Крал Белоун Първи, нашият любим, добър и милостив владетел, по суровата воля на съдбата внезапно почина, напусна нашия свят. Но кралете на Керак не умират! Кралят умря, да живее кралят! Да живее Негово величество крал Вираксас! Първородният син на покойния крал, законен наследник на трона и короната! Крал Вираксас Първи! Три пъти да живее! Да живее! Да живее!

Хорът от подмазвачи, лакеи и блюдолизци подхвана вика. Церемониалмайсторът ги успокои с жест.

— Крал Вираксас е в траур, както и целият двор. Празникът се отменя, моля гостите да напуснат територията на двореца. Кралят планира в най-скоро време собствената си сватба, тогава празненствата ще се възобновят. За да не се развали храната, кралят нареди блюдата да бъдат отнесени в града и изложени на пазара. С храна ще се облажат и хората в Палмира. В Керак настъпват времена на щастие и благополучие.

— Какво пък — каза Корал, като си оправяше косата, — има много истина в твърдението, че смъртта на младоженеца може сериозно да наруши сватбената церемония. Белоун не беше без недостатъци, но не беше и най-лошият, нека почива в мир, нека намери покой. Да се махаме оттук. И без това вече стана скучно. А денят е толкова хубав, ще се разходим по терасите, ще погледаме морето. Поете, бъди така любезен и поднеси ръката си на моята ученичка. Аз ще тръгна с Гералт. Защото мисля, че той има да ми каже нещо.

Беше едва ранен следобед. Трудно можеше да се повярва, че толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време.

Бележки

[44] По желание, по избор (лат.). — Б.пр.

[45] Плодете се и се множете (лат.). — Б.пр.

[46] Мизерикорд, или кинжал на милосърдието — кинжал с тясно триъгълно или ромбовидно сечение, предназначен за проникване между сегментите на рицарска броня. — Б.пр.

[47] Брак между аристократ и неаристократ. — Б.р.