Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (27)

Глава седемнайсета

Отплати се с удар за удара, презрение

за презрението, смърт за смъртта,

отплати се максимално!

Око за око, зъб за зъб, четирикратно и стократно.

Антон Шандор ла Вей, „Библия на Сатаната“

— Точно навреме — рече унило Франс Торквил. — Успя точно за спектакъла, вещерю. Сега ще започне.

Той лежеше в леглото, блед като боядисана в бяло стена, с коси, влажни от пот и залепнали за челото му. Облечен беше само с ленена риза, която веднага напомни на Гералт за одеянията на смъртниците. Лявото му бедро, от слабините до коляното, беше омотано с подгизнал от кръв бинт.

Насред стаята стоеше маса с покривка. Нисък тип с черен кафтан редеше върху нея инструменти, един след друг. Ножове. Клещи. Длета. Триони.

— За едно съжалявам — изскърца със зъби Торквил. — Че не успях да ги хвана, кучите синове. Такава е волята на боговете, не ми е било съдено… И вече няма да ми бъде.

— Какво се случи?

— Същото, мамка му, както в Чиси, Роговизна, Сошница. Само че не както обикновено, а в самия край на гората. И не на поляна, а по пътя. Налетели на пътници. Убили трима, откраднали две деца. Така се случи, че аз с отряда ми бях наблизо, веднага хукнахме да ги преследваме и скоро ги видяхме. Двама бабаити, огромни като бикове, и един уродлив гърбушко. И същият този гърбушко стреля в мен с арбалет.

Констабълът стисна зъби и с кратък жест посочи бинтованото си бедро.

— Наредих на моите да ме оставят и да ги преследват. Не ме послушаха, магаретата. И в края на краищата ги изпуснахме. А аз? Какво от това, че ме спасиха? Щом днес ще ми режат крака? По-добре, мамка му, да бях пукнал там, но да видя преди това как онези увисват на въжето. Не се подчиниха на заповедта ми, тъпаците. Сега седят ей там, срамуват се.

Подчинените на констабъла, всички до един с кисели физиономии, бяха окупирали пейката до стената. Компания им правеше по никакъв начин невписваща се в групата им смръщена старица с напълно неподходящ за белите ѝ коси венец на главата.

— Можем да започваме — заяви типът с черния кафтан. — Пациентът на масата да се завърже здраво с ремъци. Външните лица да напуснат.

— Нека да останат — промърмори Торквил. — Искам да знам, че гледат. Ще ме е срам да крещя.

— Момент. — Гералт се изправи. — Кой реши, че ампутацията е необходима?

— Аз реших така. — Черният тип също се изправи, но въпреки това беше принуден да вирне силно глава, за да погледне Гералт в лицето. — Аз съм маестро Лупи, специално изпратен тук медик на съдебния пристав на Горс Велен. Прегледът показа, че раната е инфектирана. Принуден съм да премахна крака, няма друг начин да го спася.

— Колко взимаш за операцията?

— Двайсет крони.

— Тук са трийсет. — Гералт измъкна от вързопа си три десеткронови монети. — Събирай си инструментите, прибирай ги и се връщай обратно при пристава. Ако те питат, кажи, че пациентът се е почувствал по-добре.

— Но… Принуден съм да протестирам…

— Събирай си нещата и се връщай. Коя от тези думи не ти е ясна? А ти, бабо, ела тук. Размотай бинта.

— Той — бабката посочи медика — ми забрани да докосвам ранения. Защото съм била знахарка и вещица. Заплаши да докладва за мен.

— Да не ти пука. Той вече си тръгва.

Бабката, в която Гералт веднага разпозна билкарка, го послуша. Внимателно размота бинта. През това време Торквил въртеше глава, съскаше и стенеше.

— Гералт… — изохка той. — Какво си намислил? Медикът каза, че няма друг изход… По-добре да си изгубя крака, отколкото живота.

— Глупости. Изобщо не е по-добре. А сега млъквай.

Раната изглеждаше отвратително. Но Гералт беше виждал и по-лоши. Измъкна от вързопа си сандъчето с еликсирите. Маестро Лупи, който вече си беше събрал нещата, гледаше и клатеше глава.

— Декоктите няма да помогнат тук — рече той. — Нито пък лъжемагията и знахарските трикове. Пълно шарлатанство. Като медик съм принуден да протестирам…

Гералт се обърна и го изгледа. Медикът излезе. Бързо-бързо. Спъна се на прага.

— Четирима при мен. — Вещерът измъкна тапата на едно шишенце. — Дръжте го. Стисни зъби, Франс.

Излетият върху раната еликсир се покри с пяна. Констабълът мъчително застена. Гералт почака малко и сипа от друг еликсир. Вторият също се пенеше, освен това съскаше и димеше. Торквил закрещя, замята глава, изпъна се, забели очи и изгуби съзнание.

Старицата измъкна от торбата си гърненце, загреба оттам малко зелен мехлем, намаза дебел слой върху сгъната кърпичка и покри с нея раната.

— Зарасличе — досети се Гералт. — Компрес от зарасличе, арника и календула. Добре, бабо, много добре. Ще помогне още и жълт кантарион, дъбова кора…

— Виждала съм ги такива — прекъсна го бабката, без да вдига глава от крака на констабъла. — На билкарство ще ме учи. Аз, синко, съм лекувала с билки, когато теб дойката ти още те е хранила с млечна каша. А вие, драги, се отдръпнете, защото ми засланяте светлината. И смърдите непоносимо. Трябва да си сменяте партенките. От време на време. Махайте се от стаята, на кого говоря?

— Кракът трябва да се обездвижи. Да се сложи в дълга шина…

— Не ме учи, казах. И също излез навън. Какво стоиш тук? Какво чакаш? Благодарност, че великодушно похарчи магическите си вещерски лекове? Обещание, че той няма да забрави това, докато е жив?

— Искам да го попитам нещо.

— Закълни се, Гералт — абсолютно неочаквано се обади Франс Торквил, — че ще ги намериш. Че няма да им простиш…

— Ще му дам нещо за сън и против треска, че бълнува. А ти, вещерю, излез. Почакай пред къщурката.

На Гералт не му се наложи да чака дълго. Бабката излезе, изпъна полата си, намести изкривилия се венец. Седна до къщурката. Потърка ходилата си едно в друго. Стъпалата ѝ бяха необичайно дребни.

— Спи — съобщи тя. — И май ще оживее, ако не се случи нещо, пфу, пфу. Костта ще зарасне. Ти му спаси живота с вещерските си магии. Ще остане куц завинаги и ми се струва, че повече няма да се качи на кон, но два крака са по-добре от един, хе-хе.

Бръкна в пазвата си, под бродирания елек, от което замириса още повече на билки. Измъкна дървена кутийка, отвори я. След кратко колебание я поднесе към Гералт.

— Ще смръкнеш ли?

— Не, благодаря. Не употребявам фистех.

— А аз… — Билкарката смръкна наркотика в ноздрите си, първо в едната, после в другата. — Аз така, от време на време. Адски добър е. За яснота на мисленето. Дълголетие. И красота. Погледни ме само.

Той я погледна.

— За вещерското лекарство за Франс — бабката потърка сълзящото си око и подсмръкна — ти благодаря, няма да го забравя. Знам, че ревниво пазите декоктите си. А ти ги използва за него, без да се замислиш. Макар че за самия теб може да няма достатъчно, когато ти потрябват. Не те ли е страх?

— Страх ме е.

Тя обърна главата си в профил. Наистина си личеше, че някога е била красива жена. Но адски отдавна.

— А сега — обърна се тя към него, — говори. За какво искаше да питаш Франс?

— Няма значение. Той спи, а на мен ми е време да тръгвам.

— Говори.

— Планината Кремор.

— Да беше казал така веднага. Какво искаш да знаеш за тази планина?

* * *

Къщурката беше доста далеч от селото, под самата стена на гората, която започваше веднага след оградата на градината, пълна с ябълкови дървета с превити от плодове клони. Останалото не излизаше от рамките на селската класика — обор, хамбар, кокошарник, няколко кошера, зеленчукова градина, купчина тор. От комина се точеше струя светъл и приятно миришещ дим.

Мотаещите се покрай обора кокошки го забелязаха първи и огласиха околността с адско врещене. Децата, които се въртяха из двора — три — хукнаха към къщи. На вратата се появи жена. Висока, светлокоса, с престилка върху грубата пола. Вещерът се приближи, скочи от коня.

— Здравейте — поздрави той. — Стопанинът вкъщи ли е?

Децата, всичките до едно момичета, се вкопчиха в полата на майката и в престилката. Жената гледаше вещера с изражение, в което напразно можеше да се търси симпатия. Нищо чудно. Тя добре виждаше ръкохватката на меча над рамото на вещера. Медальонът на шията му. Сребърните шипове на ръкавиците му, които Гералт не криеше. Даже ги демонстрираше.

— Стопанинът — повтори той. — Тоест Ото Дусарт. Имам работа с него.

— Каква?

— Лична. Той вкъщи ли е?

Тя гледаше мълчаливо, леко привела глава. Беше хубава, но можеше да е както на двайсет и пет, така и на четиридесет и пет. По-точна оценка, както при повечето селски жителки, беше невъзможна.

— Вкъщи ли е?

— Няма го.

— Тогава ще почакам да се върне. — Вещерът метна поводите на кобилата на един кол.

— Може да отнеме дълго време.

— Ще почакам, колкото е нужно. Но предпочитам да е в стаята, а не до оградата.

Жената го измери пак с поглед. Него и медальона му.

— Гост вкъщи — рече най-накрая. — Каня те.

— Приемам поканата — отговори вещерът, както беше по обичай. — Няма да наруша правилата на гостоприемството.

— Няма да ги нарушиш — повтори тя със съмнение. — Но носиш меч.

— Такава ми е професията.

— Мечовете осакатяват. И убиват.

— Животът също. И така, какво става с поканата?

— Заповядай вкъщи.

Входът, както обикновено в подобни селища, водеше към пристройка, тъмна и отрупана с вехтории. Самата стая се оказа доста просторна, светла и чиста, на стената имаше следи от влага само при печката и комина, на другите места стените радваха очите със своята белота и шарените килими по тях, навсякъде висяха различни домакински принадлежности, късчета трева, връзки чесън, снопове лук. Тънка завеса отделяше стаята от килера. Миришеше на кухня. Тоест на зеле.

— Моля, седни.

Стопанката продължаваше да стои, като мачкаше в ръце полата. Децата седнаха на ниска пейка до печката.

Медальонът на шията на Гералт трепереше. Силно и непрекъснато. Мяташе се под ризата като пленена птица.

— Този меч — каза жената, като се приближи до печката — трябваше да го оставиш в пристройката. Неприлично е това, да се сяда с оръжие на масата. Само разбойниците правят така. Ти разбойник ли си?

— Прекрасно знаеш какъв съм — отсече вещерът. — А мечът ще остане там, където си е. За напомняне.

— За какво?

— За това, че прибързаните постъпки имат лоши последствия.

— Тук няма никакво оръжие, така че…

— Да бе, да — неучтиво я прекъсна Гералт. — Не се преструвай, госпожо стопанке. Селската къща и дворът са цял арсенал, мнозина вече са били погубвани с мотики, да не говорим за веригите и вилите. Чувал съм за един, убит с бутало от маслобойна. Човек може да нанесе вреда с всичко, ако поиска. Или ако бъде принуден. И след като сме заговорили за това, остави на мира тази тенджера с вряла вода. И се отдръпни от печката.

— Аз нищо не съм замисляла — отговори бързо жената, като явно лъжеше. — А това не е вряла вода, а борш. Исках да те нагостя…

— Благодаря. Но не съм гладен. Затова не докосвай тенджерата и се отдръпни от печката. Седни там, при децата. И ще изчакаме спокойно стопанина.

Седяха в тишина, прекъсвана само от жуженето на мухите. Медальонът трепереше.

— В печката се приготвя тава със зеле — прекъсна тежкото мълчание жената. — Трябва да се извади и да се разбърка, че ще прегори.

— Нека тя да го направи. — Гералт посочи най-малкото от момичетата.

Момичето стана бавно, като го гледаше изпод гривата си. Взе фурнаджийска кука с голяма дръжка, наведе се към вратичката на печката. И изведнъж скочи към Гералт като котка. Искаше да прикове с куката шията на вещера към стената, но Гералт се отдръпна, улови я за гривата, повали я върху глинения под. Тя започна да се изменя още преди да е паднала.

Жената и другите две момичета вече се бяха променили. Върху вещера скочиха три вълка — сива вълчица и две вълчета, с налети с кръв очи и оголени зъби. В скока си те се разделиха и по вълчи го нападнаха от всички посоки. Вещерът отскочи, блъсна пейката към вълчицата, а вълчетата ги отхвърли чрез удари с юмруци, облечени в ръкавиците със сребърни шипове. Те заскимтяха, притиснали се към земята с оголени зъби. Вълчицата зави диво, скочи отново.

— Не! Едвина! Не!

Тя се нахвърли върху него и го притисна към стената. Но вече в човешки облик. Момичетата веднага се превърнаха обратно в деца и застанаха на колене до печката. Жената остана на колене в краката му, като гледаше със засрамен поглед. Гералт не знаеше от какво се срамува — от нападението или от това, че то не се беше оказало успешно.

— Едвина! Как така? — избуча, опрял ръце на хълбоците си, висок брадат мъж. — Ти какво?

— Това е вещер! — изсумтя жената, все още стоейки на колене. — Разбойник с меч! Дошъл е за теб! Убиец! Вони на кръв!

— Мълчи, жено! Аз го познавам. Извинявайте, господин Гералт. Нали нищо ви няма? Простете. Не е знаела… Мислела е, че щом сте вещер…

Мъжът се сепна, огледа се неспокойно. Жената и момичетата се струпаха накуп край печката. Гералт можеше да се закълне, че чу тихо ръмжене.

— Нищо не е станало — каза вещерът. — Не се сърдя. Но ти се появи точно навреме. Много навреме.

— Знам. — Брадатият забележимо трепна. — Знам, господин Гералт. Седнете, седнете на масата… Едвина! Дай бира!

— Не. Да излезем, Дусарт. За няколко приказки.

Насред двора седеше риж котарак. При вида на вещера той моментално скочи и се скри в храстите коприва.

— Не искам да притеснявам жена ти и да плаша децата — започна Гералт. — Освен това имам една работа, за която искам да ти разкажа на четири очи. Разбираш ли, става въпрос за една услуга.

— Всичко, каквото пожелаете — изпъна се брадатият. — Само кажете. Ще изпълня всяко ваше желание, стига само да е по силите ми. Имам дълг пред вас, огромен дълг. Благодарение на вас съм жив. Защото вие някога ме пощадихте. Благодарение на вас…

— Не на мен. На себе си. На това, че дори във вълчи облик ти си остана човек и никога никому не си причинявал зло.

— Не съм причинявал, вярно е. И какво ми донесе това? Щом у съседите се появиха някакви подозрения, веднага ми изпратиха вещер. Макар и бедняци, пестяха всеки грош, за да могат да ви наемат срещу мен.

— Обмислях да им върна парите — призна си Гералт. — Но това можеше да предизвика подозрения. Затова им дадох думата си на вещер, че съм премахнал от теб върколашката магия, излекувал съм те от ликантропия и ти сега си най-нормалният човек на света. Такъв подвиг трябва да струва нещо. Когато хората платят за нещо, вярват, че платеното става истинско и законно. Колкото по-скъпо, толкова по-добре.

— Направо се разтрепервам, когато си спомня за този ден. — Дусарт пребледня въпреки тена си. — Едва не умрях от страх, когато ви видях със сребърния клин. Помислих, че е дошъл сетният ми час. Малко ли слухове се носеха? За вещерите убийци, обичащи кръвта и страданията? А вие, оказа се, сте хубав човек. И добър.

— Не преувеличавай. Но ти послуша съвета ми и напусна Гуамез.

— Бях принуден — рече мрачно Дусарт. — В Гуамез като че ли повярваха, че магията от мен е свалена, но вие бяхте прав — на бившия върколак също не му е леко сред хората. Стана както казвахте: за хората това кой си бил означава повече от това кой си. Трябваше да се махна оттам, да отида в други краища, където никой не ме познава. Скитах се, скитах се… Докато не попаднах тук. И тук се запознах с Едвина…

— Рядко се случва двама териантропи да направят двойка — поклати глава Гералт. — Още по-рядко такива двойки имат потомство. Ти си щастливец, Дусарт.

— Да знаете — озъби се върколакът, — че дечицата са като от картинка, ще израснат прекрасни дами. А с Едвина си паснахме идеално. Ще съм с нея до края на дните си.

— Тя веднага разпозна в мен вещера. И веднага беше готова да се отбранява. Няма да повярваш, но възнамеряваше да ме нагости с врящ борш. Сигурно се е наслушала на върколашки приказки за кръвожадни вещери, наслаждаващи се на чуждите страдания.

— Простете ѝ, господин Гералт. А борша ще го опитаме. Едвина прави великолепен борш.

— Може би е по-добре да не се натрапвам — поклати глава вещерът. — Не искам да плаша децата, още по-малко пък — да притеснявам съпругата ти. За нея аз все още съм разбойник с меч, едва ли може да се очаква, че тя веднага ще се изпълни с доверие към мен. Каза, че воня на кръв. В преносен смисъл, както разбирам.

— Не съвсем. Не искам да ви обидя, господин вещер, но ужасно смърдите на кръв.

— Не съм имал контакт с кръв от…

— Около две седмици, бих казал — довърши вместо него върколакът. — Това е спечена кръв, мъртва, докосвали сте се до нещо окървавено. Има и по-ранна кръв, някъде от преди месец. Студена кръв. Кръв на влечуго. От самия вас също е текла кръв. Жива кръв, от рана.

— Изумен съм.

— Ние, върколаците — изпъчи се гордо Дусарт, — имаме по-чувствително обоняние от хората.

— Знам — усмихна се Гералт. — Знам, че нюхът на върколаците е същинско чудо на природата. Затова и дойдох да помоля за услуга точно теб.

* * *

— Кафявозъбки — подуши Дусарт. — Кафявозъбки, тоест земеровки. И полевки. Много полевки. Лайна. Много лайна. Главно от белки. И лисици. Нищо повече.

Вещерът въздъхна, после се изплю, без да скрива разочарованието си. Това беше вече четвъртата пещера, в която Дусарт не надушваше нищо, освен гризачи и хищници, които ловуваха същите тези гризачи. И изобилие от лайна — и на едните, и на другите.

Преминаха към следващия зеещ в скалите отвор. Камъчетата се изплъзваха изпод краката, сипеха се по склона. Беше стръмно, вървеше се с усилие, Гералт вече беше започнал да се уморява. Дусарт в зависимост от мястото се превръщаше във вълк или си оставаше в човешки облик.

— Мечка — каза той, като изду ноздри в следващата пещера. — С малки. Имало я е, но си е тръгнала, няма я вече там. Затова пък има полевки. Кафявозъбки. Прилепи. Много прилепи. Хермелин. Белка. Росомаха. Много лайна.

Поредната пещера.

— Самка пор. Има течение. И росомаха. Не, две. Двойка росомахи. Подземен извор. Водата е леко сярна. Гремлини, цяло стадо, десетина бройки. Някакви амфибии, като саламандри… Прилепи…

От разположен някъде високо издатък в скалата излетя огромен орел и закръжи над тях, като издаваше крясъци. Върколакът вдигна глава, погледна планинските върхове. И тъмните облаци, надвиснали над тях.

— Идва буря. Що за лято, нито ден без буря… Какво правим, господин Гералт? Следващата дупка?

— Следващата дупка.

За да се доберат до тази следващата, бяха принудени да преминат през падащ от скалите водопад, не особено голям, но достатъчен, за да подгизнат здравата. Обрасналите с мъх скали тук бяха хлъзгави като сапун. Дусарт, за да може да ходи някак, се превърна във вълк. Гералт, който няколко пъти се подхлъзна опасно, се примири, изруга и премина трудния участък на четири крака. Добре че Лютичето не е тук, помисли си той, защото щеше да опише това в балада. Отпред ликантроп във вълчи облик, след него вещер на четири крака. Хората много щяха да се забавляват.

— Голяма дупка, господин вещер — подуши Дусарт. — Голяма и дълбока. Там има планински тролове, пет или шест възрастни тролове. И прилепи. Куп прилепови лайна.

— Да вървим нататък. Към следващата.

— Тролове… каквото и в предишната. Пещерите са свързани.

Мечка. Мече. Било е там, но си е тръгнало. Скоро.

Мармоти. Прилепи. Листоноси.

Върколакът отскочи от следващата пещера като попарен.

— Горгона — прошепна той. — В дълбините на ямата има огромна горгона. Спи. Там няма нищо друго.

— Нищо чудно — промърмори вещерът. — Да се отдалечим. Тихо. Че току-виж се събудила…

Отдалечиха се, като се оглеждаха неспокойно. Към следващата пещера, за щастие, разположена далеч от бърлогата на горгоната, се приближиха бавно, давайки си сметка, че предпазливостта няма да им навреди. Не им навреди, но се оказа излишна. Следващите няколко пещери не криеха в дълбините си нищо, освен прилепи, мармоти, мишки, полевки и кафявозъбки. И цели залежи от лайна.

Гералт беше уморен и разочарован. Дусарт също, и му личеше. Но трябва да се признае, че се държеше достойно, без да показва умората си нито с думи, нито с жестове. Вещерът обаче не си правеше никакви илюзии. Върколакът се съмняваше в успеха на операцията. Ако можеше да се вярва на това, което Гералт беше чувал и което бабата билкарка бе потвърдила, стръмният източен склон на планината Кремор беше надупчен като сирене. И наистина намериха безчет пещери. Но Дусарт явно не вярваше, че ще успее да надуши и да намери онази, която беше подземен вход към вътрешността на скалния комплекс на Цитаделата.

На всичкото отгоре засвятка, загърмя и заваля. На Гералт му идеше да се изплюе, да изругае грозно и да прекрати мероприятието. Превъзмогна го.

— Да вървим, Дусарт. Следващата дупка.

— Както пожелаете, господин Гералт.

И изведнъж при следващия зеещ в скалите отвор настъпи — съвсем като в слаб роман — прелом в сюжета.

— Прилепи — обяви върколакът, душейки въздуха. — Прилепи и… котка.

— Рис? Дива котка?

— Котка — повтори Дусарт. — Обикновена домашна котка.

* * *

Ото Дусарт с интерес се вглеждаше в шишенцата с еликсири, наблюдаваше как вещерът пие от тях. Гледаше промените, настъпващи във външния вид на Гералт, и очите му се разширяваха от учудване и страх.

— Не ме молете да вляза с вас в тази дупка — каза той. — Не се сърдете, но няма да вляза. От страх какво има там ми се изправя козината…

— И през ум не ми минава да те моля за това. Връщай се вкъщи, Дусарт, при жената и децата. Ти ми направи услуга, изпълни молбата ми, не мога да искам повече.

— Ще почакам — възрази върколакът. — Ще почакам да излезете.

— Не знам кога ще изляза оттам. — Гералт намести меча си. — И ще изляза ли изобщо.

— Не говорете така. Ще почакам… Ще почакам до мръкване.

* * *

Дъното на пещерата беше покрито с дебел слой прилепов тор. Самите прилепи — тумбести дългоушковци — висяха на гроздове от свода на пещерата, като се въртяха и надаваха сънни писукания. Отначало сводът беше високо над главата на Гералт и той можеше да ходи бързо и удобно по равното дъно. Но удобството скоро свърши — подът, изглежда, започна да се снижава, все повече и повече, докато накрая не остана друга възможност, освен да лази на четири крака. А накрая и да пълзи.

Имаше един момент, в който вещерът почти спря, решен да се върне назад — беше толкова тясно, че имаше сериозна опасност да заседне. Но чу шума на вода, а върху лицето си усети порива на студен въздух. Като си даваше сметка, че рискува, се промъкна през процепа и въздъхна с облекчение, когато дупката започна да се разширява. Коридорът изведнъж тръгна рязко надолу, вещерът се спусна по него право в руслото на подземен поток, който се изливаше изпод една скала и изчезваше под противоположната. Някъде отгоре се процеждаше слаба светлина и именно оттам — от много високо — идваха студените подухвания.

Ямата, в която изчезваше потокът, изглеждаше напълно залята с вода, а вещерът, макар и да подозираше, че вътре има завой нагоре, не гореше от желание да се гмурка. Избра пътя срещу течението на ручея и се добра нагоре по склона до голяма зала, като подгизна до кости и се омаза с варовикова глина.

Залата беше огромна, цялата във величествени наслагвания, драперии, сталагмити, сталактити и сталактони. Потокът бягаше по дъното, издълбано в дълбок меандър. Тук също се процеждаше светлина отгоре и се усещаше слабо течение. И още нещо. Обонянието на вещера не можеше да си съперничи с това на върколака, но сега и Гералт надушваше едва доловима смрад на котешка урина.

Постоя малко, като се оглеждаше. Въздушният поток му показа изхода — отвор, наподобяващ дворцова арка с колони от огромни сталагмити. Отстрани видя корито, запълнено със ситен пясък — вонята идваше именно от него. Върху пясъка се виждаха многобройни следи от котешки лапи.

Вещерът отново сложи на гръб меча, който беше принуден да свали в тясната дупка. И пристъпи между сталагмитите.

Водещият леко нагоре коридор беше сух и с висок свод. Дъното беше покрито с камъни, но можеше да се върви. Той вървя, докато пътят не се оказа преграден от врата. Масивна и затворена.

До този момент вещерът изобщо не беше сигурен, че върви по точния път, нямаше никаква увереност, че е влязъл в точната пещера. Вратата, изглежда, потвърждаваше, че е така.

А в нея, до самия праг, имаше малък, съвсем наскоро изрязан отвор. За преминаване на котка.

Той бутна вратата, но тя не помръдна. Затова пък потрепна — едва-едва — вещерският амулет. Вратата беше магическа, защитена от заклинание. Слабото потрепване на медальона обаче подсказваше, че заклинанието не е силно. Той приближи лице към вратата.

— Приятел.

Вратата се отвори безшумно на смазаните си панти. Както удачно беше отгатнал: в слабата магична защита и фабричната парола, за негово щастие, на никого не му се беше приискало да инсталира нещо по-сложно. Вратата беше предназначена за преграда срещу системата от пещери и за да предпазва срещу същества, неспособни да използват дори най-слаба магия.

Зад вратата, която за по-сигурно блокира с камък, естествените пещери свършваха. Започваше коридор, издялан в скалата с кирки.

Но въпреки всички признаци, той не беше сигурен. Докато не видя светлина отпред. Бледо сияние на факел или кандило. И докато не чу добре познат му смях. Кикот.

— Буу-ххрр-еее-буу!

Светлината и кикотът, както се изясни, се разнасяха от голямо помещение, осветено от факел на желязна стойка. До стените бяха струпани сандъци, кутии и бъчви. Около един от сандъците, като използваха бъчви вместо столове, седяха Буе и Банг. Играеха на зарове. Кикотеше се Банг, явно събрал повече точки.

На съседния сандък имаше бутилка водка. А до нея лежеше мезето.

Изпечен човешки крак.

Вещерът извади меча от ножницата.

— Здравейте, момчета.

Буе и Банг го гледаха известно време с отворена уста. После нададоха вой, скочиха, събаряйки бъчвите, и се хванаха за оръжията. Буе за косата, Банг — за широката сабя. И се нахвърлиха срещу вещера.

Изненадаха го, макар и да не беше разчитал, че ще бъде лесно. Не беше очаквал, че тромавите гиганти ще бъдат толкова бързи.

Буе замахна ниско с косата, и ако Гералт не беше подскочил, щеше да загуби двата си крака. Едва избегна и удара на Банг — сабята изкара искри от каменната стена.

Вещерът знаеше как да се справя с бързи противници. С огромни — също. Бърз или бавен, едър или дребен — всички си имат места, чувствителни към болка.

И си нямат никаква представа колко бърз става вещерът след употреба на еликсири.

Буе изрева, уцелен в лакътя, удареният в коляното Банг изкрещя още по-силно. Вещерът го излъга с бърз финт, прескочи острието на косата и с върха на меча си съсече ухото на Буе. Буе изрева, тръскайки глава, и замахна полегато за удар. Гералт събра пръсти и го удари със Знака на Аард. Отхвърленият от заклинанието Буе се пльосна по задник върху пода и зъбите му гръмко изщракаха.

Банг замахна широко със сабята. Гералт ловко се гмурна под острието, като в движение съсече второто коляно на великана, завъртя се, подскочи към опитващия се да се изправи Буе, рязна го през очите. Буе обаче успя да извърне глава, ударът мина над веждите и лицето на огротрола веднага се заля от кръв. Буе изрева, скочи, нахвърли се на сляпо върху Гералт. Вещерът отскочи, Буе налетя на Банг, сблъска се с него. Банг го отблъсна и с бясно ръмжене се хвърли към вещера, като размахваше сабята. Гералт избегна удара с бърз финт и полузавъртане, съсече огротрола два пъти, по двата лакътя. Банг изрева, но не пусна сабята, отново удари, със замах и напосоки. Гералт отскочи извън обсега на острието. Озова се зад гърба на Банг и не пропусна да се възползва от тази възможност. Обърна меча и го резна от горе надолу, точно между бузите на задницата. Банг се хвана за задника, запищя, заситни с крака и се напика.

Заслепеният Буе замахна с косата. И уцели. Но не вещера, който се измъкна с пирует. Той удари своя все още държащ се за задника другар. И му отсече главата. От срязаната трахея със силно съскане излезе въздух, кръвта изригна от артериите като лава от кратера на вулкан — високо, чак до тавана.

Банг стоеше и кървеше подобно на безглава статуя във фонтан, като се задържаше вертикално върху огромните си плоски стъпала. Ала накрая са наклони и рухна като дънер.

Буе потърка залетите си с кръв очи. Изрева като бивол, когато най-накрая осъзна какво се е случило. Затропа с крака, замахна с косата. Завъртя се на място, търсейки вещера. Не го намери. Защото Гералт беше зад гърба му. Ударът под мишницата изтръгна косата от ръцете на Буе, той се хвърли към вещера с голи ръце, но очите му отново се напълниха с кръв и гигантът се блъсна в стената. Гералт скочи, съсече го.

Буе явно не знаеше, че е срязана артерията му. И че вече отдавна би трябвало да е умрял. Той пищеше, въртеше се на място, размахваше ръце. Но коленете му омекнаха и той се спусна върху тях в локва кръв. Продължи да пищи и да размахва ръце, както беше на колене, но все по-бавно и по-слабо. За да го довърши, Гералт се приближи и го ръгна с меча под гръдната кост. Това беше грешка.

Огротролът застена и се хвана за острието, предпазителя и ръката на вещера. Очите му се замъглиха, но той не отслаби хватката си. Гералт сложи ботуш на гърдите му, опря се, задърпа. Макар и от ръката на Буе да течеше кръв, той не я разтваряше.

— Ти, глупав кучи син — процеди влизащият в пещерата Пащор, като се целеше във вещера с двустрелния си арбалет. — Дошъл си да срещнеш смъртта. Ще си я получиш, проклет боклук. Дръж го, Буе!

Гералт се дръпна. Буе изстена, но не го пусна. Гърбушкото се озъби и натисна спусъка. Гералт се сви, тежката стрела облиза хълбока му с перата си и се заби в стената. Проснатият по корем Буе пусна меча и сграбчи вещера за краката, обездвижи го. Пащор изръмжа триумфално и вдигна арбалета.

Но не успя да стреля.

В пещерата като сива стрела влетя огромен вълк. Той удари Пащор по вълчи, в краката, изотзад, като разкъса сухожилията и артериите под коляното. Гърбушкото извика и падна. Тетивата на изпуснатия арбалет изщрака. Буе захриптя. Стрелата беше попаднала право в ухото му и беше влязла вътре до перата. А накрайникът беше излязъл през другото ухо.

Пащор започна да вие. Вълкът беше отворил страховитата си паст и беше обхванал с нея главата му. Воят премина в хриптене.

Гералт отблъсна от краката си огротрола, който най-после беше умрял.

Дусарт, вече в човешки облик, стоеше над трупа на Пащор, като бършеше устните и брадичката си.

— Четиридесет и две години бях върколак — каза той, като погледна вещера в очите. — И най-накрая се случи да ухапя някого.

* * *

— Длъжен бях да дойда — оправдаваше се Дусарт. — Реших, че трябва да ви предупредя, господин Гералт.

— За тях? — Гералт избърса острието си и посочи неподвижните тела.

— Не само.

Вещерът влезе в помещението, което сочеше върколакът. И неволно отстъпи.

Каменният под беше черен от спекла се кръв. Насред помещението зееше дупка. До нея се извисяваше купчина от трупове. Голи и осакатени, съсечени, разфасовани, някои с одрана кожа. Трудно беше да се определи колко са.

От дълбините на дупката долитаха ясни звуци на хрущене и трясък от прегризани кости.

— По-рано не можех да подуша това — промърмори с отвращение Дусарт. — Едва когато отворихте тази врата, разбрах какво има там долу… Да бягаме оттук, господине. По-далеч от тази касапница.

— Трябва да свърша още нещо. Но ти върви. Много ти благодаря, че дойде да ми помогнеш.

— Не ми благодарете. Бях ви в дълг. И съм щастлив, че можах да го върна.

* * *

Нагоре водеше стълба, виеща се в изсечен в скалата цилиндричен проход. Гералт изброи шейсет и две стъпала, преди да стигне до някаква врата.

И тази имаше проход за котка. И също като долната беше затворена, но без магия, затова се отвори с просто натискане на дръжката.

Помещението, в което Гералт влезе, нямаше прозорци и беше слабо осветено. От тавана висяха няколко магически кълба, но само едно от тях беше активно. Вонеше ужасно на химия и всевъзможни гадости. От пръв поглед беше ясно що за място е това. Буркани, бутилки и шишенца на рафтовете, реторти, стъклени съдове и епруветки, стоманени инструменти и приспособления, накратко — лаборатория, без никакво съмнение.

На полицата до входа бяха наредени големи стъклени буркани. Най-близкият беше пълен с човешки очи, плаващи в жълта течност като сливи в компот. Във втората имаше хомункулус, не по-голям от два събрани заедно юмрука. В третата…

В течността в третия буркан плаваше човешка глава. Чертите на лицето, изкривени заради прорезите, отоците и обезцветената кожа, трудно можеха да бъдат разпознати, освен това се виждаха лошо през мътната течност и дебелото стъкло. Но главата беше абсолютно гола. Само магьосниците бръснат косата си до кожа.

Явно Харлан Цара така и не се беше добрал до Повис.

В останалите буркани също плаваше нещо, някакви сини и бледи гадости. Но в тях нямаше повече глави.

Насред помещението имаше маса. Стоманена маса с дренаж за течности.

На масата лежеше гол труп. Трупче. Тялото на дете. Светлокосо момиче.

Тялото беше отворено с разрези с Y-образна форма. Извадените вътрешни органи бяха разположени от двете страни на тялото, грижливо подредени. Всичко изглеждаше като рисунка в атлас по анатомия. Липсваха само означенията „Фиг. 1“, „Фиг. 2“ и така нататък.

С крайчеца на окото си забеляза движение. Край стената се плъзна голям черен котарак, погледна го, изсъска и избяга през открехната врата. Гералт го последва.

— Господине…

Той се спря. И се обърна.

В ъгъла на стаята имаше клетка. Ниска, като за кокошки. Видя тънки пръсти, стиснали железните пръти. А после и очи.

— Господине… Спасете ме…

Момче, на не повече от десет. Свито и треперещо.

— Спасете ме…

— Мълчи. Вече нищо не те застрашава, само потърпи малко. Ще се върна за теб.

— Господине! Не си тръгвайте!

— Тихо, казах.

Първо беше миришещата на прах библиотека. После като че ли гостна. А след това спалня. Голямо легло с черен балдахин върху рамка от черно дърво.

Вещерът чу шумолене. Обърна се.

На вратата стоеше Сорел Дегерлунд. Грижливо сресан, с мантия, обшита със златни звезди. До Дегерлунд стоеше нещо невероятно едро, напълно сиво и въоръжено със зариканска сабя.

— Имам приготвен буркан с формалин — каза магьосникът. — За главата ти, изрод. Убий го, Бета!

Дегерлунд още не беше успял да довърши фразата си, като се опиваше от собствения си глас, когато сивото създание — невероятно бърз сив призрак, ловък и безшумен сив плъх — вече атакуваше със свистящата си и проблясваща сабя. Гералт се изплъзна от два класически изпълнени диагонални удара. След първия усети край ухото си движението на разсечения от острието въздух, а след втория — леко докосване по ръкава. Третия удар парира с меча си, след миг бяха плътно един до друг. Той видя лицето на сивата твар — големи жълти очи с вертикални зеници, тесни процепи вместо нос, заострени уши. Тварта изобщо нямаше уста.

Раздалечиха се. Създанието веднага атакува отново, устремно, с пружинираща, танцуваща крачка, отново с диагонални удари. Отново предсказуемо. Беше нечовешки подвижно, невероятно ловко, адски бързо. Но глупаво.

Нямаше никаква представа колко бърз става вещерът след употребата на еликсири.

Гералт му позволи само още един удар, от който се изплъзна с маневра. После атакува самият той. С изкусно и стократно отработено движение. Заобиколи сивата твар с бързо полузавъртане, направи лъжливо нападение и я резна по ключицата. Кръвта дори не беше успяла да бликне, когато той извъртя меча и съсече създанието под мишницата. И отскочи, готов за още. Но повече не беше необходимо.

Както се оказа, тварта имаше уста. Която се отвори върху сивото лице като рана, дълга от ухо до ухо, но широка само половин цал. Създанието обаче така и не издаде звук. То падна на колене, после на една страна. Погърчи се малко, като размахваше ръце и крака като сънуващо куче. После умря. Тихо.

Дегерлунд допусна грешка. Вместо да избяга, той вдигна двете си ръце и започна да крещи заклинание с бесен, ръмжащ, изпълнен със злоба и омраза глас. Около ръцете му започна да се кълби пламък, взе да се образува огнено кълбо. Все едно магьосникът правеше захарен памук. Дори миризмата беше сходна.

Дегерлунд така и не успя да завърши заклинанието. Той си нямаше никаква представа колко бърз става вещерът след употребата на еликсири.

Гералт скочи и удари с меча по кълбото и ръцете на магьосника. Разнесе се бучене като от лумнал в пещ огън, посипаха се искри. Дегерлунд изврещя и изпусна огненото кълбо от кървящите си ръце. Кълбото угасна, като изпълни стаята с мирис на прегорял карамел.

Гералт хвърли меча настрани. Замахна широко с отворената си длан и удари Дегерлунд по лицето. Магьосникът изкрещя, присви се, обърна му гръб. Вещерът обхвана шията му в сгъвката на ръката си. Дегерлунд закрещя, започна да се мята.

— Ти не можеш! — започна да вие той. — Не можеш да ме убиеш! Не ти е позволено… Та аз… Аз съм човек!

Гералт стисна. Като начало не твърде силно.

— Не бях аз! — виеше магьосникът. — Ортолан беше! Ортолан ми нареди! Принуди ме! А Бирута Икарти знаеше за всичко! Тя! Бирута! Това беше нейна идея, този медальон! Точно тя ми нареди да го направя!

Вещерът засили натиска.

— Помооощ! Хорааа! Помооощ!

Гералт засили натиска още повече.

— Хор… Помо… Неее…

Дегерлунд захриптя, от устата му обилно потече слюнка. Гералт се извъртя. Усили натиска.

Дегерлунд изгуби съзнание, омекна. По-силно. Изпука подезичната му кост. Още по-силно. Пречупи се гръклянът. По-силно. Още по-силно.

Започнаха да пукат и да се движат шийните прешлени.

Гералт подържа Дегерлунд още малко. После рязко завъртя главата му настрани, за по-голяма сигурност. След това го пусна. Магьосникът рухна на пода, мек като копринен плат.

Вещерът избърса олигавения си ръкав със завесата.

Сякаш отникъде се появи голям черен котарак. Потърка се в тялото на Дегерлунд. Близна неподвижната ръка. Започна да мяука, жално заплака. Легна до трупа, притисна се към хълбока му. Погледна към вещера със своите широко отворени, златисти очи.

— Длъжен бях — каза вещерът. — Необходимо беше. Поне ти би трябвало да ме разбереш.

Котаракът присви очи. В знак, че разбира.