Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (25)

Глава шестнайсета

À mon retour (eh! je m’en désespère),

Tu m’as reçu d’un baiser tout glacé.

Pierre de Ronsard^[33]

Опъналата платна новиградска шхуна „Пандора Парви“, която влизаше в пристанището, беше наистина прекрасен кораб. Красив и бърз, помисли си Гералт, докато слизаше по трапа на оживената крайбрежна улица. Беше видял шхуната в Новиград, поразпита и научи, че е напуснала Новиград цели два дни по-късно от галерата „Стинта“, с която беше пристигнал той. Въпреки това „Пандора Парви“ беше пристигнала в Керак почти по същото време. „Може би си струва да почакам и да отпътувам с тази шхуна — помисли си той. — А и кой знае, може през двата допълнителни дни в Новиград да успея да се сдобия с някаква информация.“

Напразни съмнения, реши накрая той. Но кой знае. Каквото станало — станало, нищо не може да се промени. И няма смисъл да го мисли.

Той погледна за последен път към шхуната, фара, морето и мрачните буреносни облаци на хоризонта. След това закрачи бързо към града.

* * *

Носачите тъкмо изнасяха от вилата изящна лектика с филигранена конструкция и лилави завеси. Явно беше вторник, сряда или четвъртък. През тези дни Лита Нейд приемаше пациентки, а те, състоятелни дами от висшето общество, по принцип използваха точно такива лектики.

Портиерът го пусна, без да каже нито дума. И постъпи добре. Гералт не беше в особено добро настроение и сигурно щеше да му каже една-две думи. А може би дори три или четири.

Вътрешното дворче беше пусто, водата във фонтана тихо ромолеше. На малахитова масичка бяха поставени гарафа и чаши. Гералт безцеремонно си наля.

Когато вдигна поглед, видя Мозаик. В бяла престилка. Бледа. Със зализана коса.

— Това си ти — каза тя. — Върна се.

— Със сигурност съм аз — сухо потвърди той. — Несъмнено съм се върнал. А това вино определено е леко прокиснало.

— Аз също се радвам да те видя.

— Корал вкъщи ли е? И ако е вкъщи, къде е?

— Преди малко я видях между краката на една пациентка — сви рамене тя. — Със сигурност все още е там.

— Фактически ти нямаш друг избор, Мозаик — тихо каза той, като я гледаше в очите. — Трябва да станеш магьосница. Всъщност имаш огромни способности и заложби. Острият ти ум няма да бъде оценен в тъкачницата. Още по-малко в бардака.

— Уча се и се развивам. — Тя не отместваше поглед. — И вече не плача в ъгъла. Наплаках се. Този етап мина.

— Не, заблуждаваш се. Тепърва ти предстои още много. И сарказмът няма да те защити. Особено ако е изкуствен и зле изкопиран. Но стига за това, не ми е работа да те уча как да живееш. Къде се намира Корал, те питах.

— Тук. Добре дошъл.

Магьосницата се появи като призрак иззад завесата. Също като Мозаик, тя беше облечена с бяла престилка, червената ѝ коса беше прибрана под ленена шапчица, която при обичайни обстоятелства би изглеждала смешна. Но обстоятелствата не бяха обичайни и смехът щеше да е неуместен, необходима му беше секунда, за да го осъзнае.

Тя се приближи и безмълвно го целуна по бузата. Устните ѝ бяха хладни. А под очите имаше тъмни кръгове.

Миришеше на лекарства. И на нещо, което използваше за дезинфекция. Мирисът беше противен, отблъскващ, на болница. Мирис, предизвикващ тревога.

— Ще се видим утре — изпревари го тя. — Утре ще ми разкажеш всичко.

— Утре.

Тя го погледна и това беше поглед от далечно разстояние, през разделящата ги пропаст от времена и събития. Трябваше му секунда, за да разбере колко дълбока е тази пропаст и колко ги бяха отчуждили събитията.

— Може би най-добре вдругиден. Иди в града. Срещни се с поета, той много се безпокоеше за теб. А сега си върви, моля те. Трябва да се заема с пациентката си.

Когато тя си отиде, Гералт погледна към Мозаик. Погледът му сигурно беше достатъчно красноречив, защото тя не се забави с обясненията.

— Сутринта имахме раждане — каза момичето и гласът му леко се промени. — Имаше усложнения. Тя реши да използва форцепс. Всичко, което можеше да се обърка, се обърка.

— Разбирам.

— Едва ли.

— Довиждане, Мозаик.

— Дълго време те нямаше — надигна глава момичето. — Много по-дълго, отколкото очакваше тя. В Рисберг не знаеха нищо или се преструваха, че не знаят. Но нещо се е случило, нали?

— Нещо се случи.

— Разбирам.

— Едва ли.

* * *

Лютичето го порази със съобразителността си. Потвърди факта, чиято очевидност Гералт все още не беше осъзнал напълно. И като цяло не беше приел.

— Край, а? Отнесе те вятърът? Очевидно беше, че тя и магьосниците са имали нужда от теб, свършил си работата, а сега можеш да си вървиш. И знаеш ли какво? Радвам се, че стана така. Все някога тази странна афера трябваше да приключи и колкото по-дълго продължеше, толкова по-опасни щяха да са последиците. Ти, ако питаш мен, също трябва да се радваш, че всичко приключи и че мина толкова гладко. Затова на лицето ти трябва да грее радостна усмивка, а не тая мрачна и навъсена гримаса, която на всичкото отгоре изобщо не ти отива, с нея приличаш на човек с тежък махмурлук, който плюс това се е отровил с мезето и не помни в какво и кога си е счупил зъба или откъде са следите от сперма по панталоните му. Или — продължи бардът, без изобщо да се притеснява от липсата на някаква реакция у вещера — за мрачното ти настроение има друга причина? Може би това, че те изхвърлиха през вратата, а ти си планирал завършек в собствен стил? Измъкване рано сутринта с оставени на масата цветя? Ха-ха, в любовта е като на война, приятелю мой, а твоята скъпа е постъпила като истински стратег. Изпреварила те е с превантивна атака. Сигурно е чела „История на войните“ на маршал Пелиграм. Пелиграм дава много примери за победи, постигнати с помощта на подобна хитрост.

Гералт все така не реагираше. Но Лютичето като че ли и не очакваше реакция. Той допи бирата си и кимна на кръчмарката да донесе още.

— Като се има предвид казаното досега — продължи той, като въртеше ключовете за настройка на лютнята, — аз съм привърженик на секса още при първата среща. Препоръчвам го за в бъдеще, при всички случаи. Това премахва необходимостта от следващи срещи със същото лице, които понякога са досадни и отнемат много време. И тъй като стана дума за това, то похвалената от теб госпожа адвокатка наистина си струваше положените усилия. Няма да повярваш…

— Ще повярвам — не издържа вещерът и го прекъсна доста рязко. — Ще ти повярвам и без да ми разказваш историята, така че можеш да я пропуснеш.

— Ами да — констатира бардът. — Депресия, отчаяние и скръб, затова си толкова избухлив и груб. И то не само заради жената, струва ми се. Има и още нещо. Знам, по дяволите. Разбрах. Нищо ли не стана в Новиград? Не си върна мечовете?

Гералт въздъхна, макар че си беше обещал да не го прави.

— Не ги върнах. Закъснях. Появиха се усложнения, случи се това-онова. Попаднахме в буря, после лодката ни започна да пропуска вода… А след това един кожар се разболя тежко… Ох, няма да те отегчавам с подробностите. Казано накратко, не можах да стигна навреме. Когато се добрах до Новиград, търгът вече беше свършил. Разговорът в къщата „Борсоди“ беше кратък. Продажбите на търг са конфиденциални, за да се защитят продавачите и купувачите. Компанията не предоставя информация на никакви странични лица, дрън, дрън, дрън, довиждане. Нищо не научих. Не знам дали са продадени мечовете и ако са, то кой ги е купил. Дори не знам дали крадецът изобщо ги е предложил на търга. Та той може да е пренебрегнал съвета на Прат, може да е намерил някаква друга възможност. Нищо не знам.

— Лош късмет — поклати глава Лютичето. — Поредица от нещастни случайности. Разследването на братовчед ми Феран като че ли също стигна до задънена улица. Между другото, като стана дума за братовчеда Феран, той непрекъснато пита за теб. Къде си, има ли някакви новини от теб, кога ще се върнеш, ще успееш ли за кралската сватба и нали не си забравил за обещанието, което си дал на принц Егмунд. Аз, разбира се, и думичка не съм му казал за твоите дела, нито за търга. Но ти напомням, че празникът Ламас наближава, остават десет дни.

— Знам. Но междувременно може да се случи нещо? Нещо щастливо, да речем? След поредицата от нещастни случайности малко разнообразие ще ми дойде добре.

— Не отричам. Но ако…

— Ще помисля и ще взема решение — не позволи Гералт на барда да завърши изречението си. — Освен това по принцип нищо не ме задължава да присъствам на кралската сватба в качеството ми на телохранител, тъй като Егмунд и следователят не намериха мечовете ми, а точно такова беше условието. Но не изключвам и изпълнението на молбата на принца. Всичко сочи натам, че ще са ми нужни съвсем нови мечове, изготвени по поръчка. А това ще струва скъпо. О, какво да ти кажа. Да идем някъде да хапнем. И да пийнем.

— При Равенга, в „Natura“?

— Не днес. Днес ми се ще нещо простичко, естествено, некомплицирано и искрено. Ако ме разбираш какво имам предвид.

— Естествено, че разбирам. — Лютичето се изправи. — Да отидем към морето, в Палмира. Знам едно местенце. Там предлагат херинга, водка и рибена супа, на която викат „петле“. Не се смей! Наистина така се казва.

— Да се казва както ще. Да вървим.

* * *

Мостът над Адалате беше блокиран, по него се придвижваше колона от товарни каруци и група конници, които гонеха неоседлани коне. На Гералт и Лютичето им се наложи да чакат встрани от пътя.

Кавалкадата завършваше самотен ездач на червеникавокафява кобила. Кобилата тръсна глава и поздрави Гералт с протяжно изцвилване.

— Плотка!

— Здравей, вещерю. — Конникът свали качулката си и откри лицето си. — Аз всъщност при теб идвах. Макар да не се надявах, че толкова бързо ще се срещнем.

— Здравей, Пинети.

Пинети скочи от седлото. Гералт забеляза, че е въоръжен. Което беше доста странно, защото магьосниците много рядко носеха оръжия. На обкования си с месинг колан Пинети носеше меч в украсена ножница. Там имаше и кама, солидна и широка.

Вещерът пое от ръката на магьосника повода на Плотка, погали муцуната и гривата на кобилата. Пинети свали ръкавиците си и ги затъкна в колана си.

— Моля да ме извиниш, маестро Лютиче — каза той, — но бих искал да остана насаме с Гералт. Онова, което трябва да му кажа, е предназначено само за неговите уши.

— Гералт — наежи се Лютичето — няма тайни от мен.

— Знам. Много подробности за личния му живот съм научил от твоите балади.

— Ама…

— Лютиче — прекъсна го вещерът, — иди се поразходи. Благодаря ти — каза той на магьосника, когато останаха сами. — Благодаря ти, че ми доведе кобилата, Пинети.

— Забелязах колко си привързан към нея — отвърна магьосникът. — Затова, когато я намерих в Сошница…

— Бил си в Сошница?

— Бяхме. Повика ни констабъл Торквил.

— Видяхте ли…

— Видяхме — рязко го прекъсна Пинети. — Всичко видяхме. Не мога да разбера, вещерю. Не мога да разбера. Защо не го посече? Там, на място? Постъпил си, смея да заявя, не особено мъдро.

„Знам — помисли си Гералт, като се въздържа да отговори. — Знам, разбира се. Оказах се твърде глупав, за да използвам предоставената ми от съдбата възможност. И как ли щеше да ми навреди това, просто поредният труп на сметката ми. Какво значение има това за един наемен убиец? И какво ми пречеше да бъда твой инструмент? Та аз винаги съм бил нечий инструмент. Трябваше да стисна зъби и да направя онова, което трябва.“

— Сигурно ще се изненадаш — погледна го в очите Пинети, — но двамата с Харлан веднага се втурнахме на помощ. Предположихме, че я очакваш от нас. Заловихме Дегерлунд на следващия ден, докато се разправяше с някаква случайна банда.

„Заловили сте го — въздържа се от отговор на глас вещерът. — И му прекършихте веднага врата? Тъй като сте по-умни от мен, не повторихте грешката ми? Уви. Ако беше така, сега нямаше да изглеждаш по този начин, Гуинкамп.“

— Ние не сме убийци — рече със запъване магьосникът и се изчерви. — Отведохме го в Рисберг. И там избухнаха безредици… Всички бяха против нас. За наша изненада Ортолан беше доста сдържан, а ние точно от него очаквахме най-лошото. Но Бирута Икарти, Сандовал, дори Зангенис, който дотогава ни поддържаше… Изслушахме дълги лекции за солидарността, за братството, за лоялността. Разбрахме, че само най-големите негодници изпращат срещу събрат наемен убиец, и колко ниско трябва да падне някой, че да изпрати срещу побратим вещер. От долни подбуди. От ревност към таланта му, от завист към научните му постижения и успехи.

„Споменаването за инцидента в Погорие, за четиридесет и четирите трупа, не е помогнало с нищо — въздържа се отново от отговор вещерът. — Ако не се смята свиването на рамене. И вероятно многословна лекция за науката, която изисква жертви. За целта, която оправдава средствата.“

— Дегерлунд — продължи Пинети — застана пред комисията и изслуша тежкото порицание. За практикуването на гоеция, за убитите от демоните хора. Държа се надменно, очевидно разчиташе на намесата на Ортолан. Но Ортолан сякаш беше забравил за него, беше се отдал изцяло на най-новата си страст: разработка на формула за високоефективен и универсален тор, който да извърши революция в селското стопанство. Когато разбра, че може да разчита само на себе си, Дегерлунд смени тона. На плачлив и жалостив. Изкара се жертва. Както на собствените си амбиции, така и на магическия си талант, благодарение на който бил призовал толкова могъщ демон, че не можел да го контролира. Закле се, че ще престане да се занимава с гоеция, че никога повече няма да се докосне до нея. Че ще се посвети изцяло на изследванията в полза на човешкия род, на трансхуманизма, видообразуването, интрогресията и генетичните модификации.

„И са му повярвали“, въздържа се за пореден път от коментар вещерът.

— Повярваха му. Най-вече заради Ортолан, който внезапно се появи пред комисията, обвит в торни изпарения. Нарече Дегерлунд любим младеж, който наистина е извършил грешки, но кой ли е безгрешен. Няма никакво съмнение, че младежът ще се поправи и че той гарантира за него. Помоли комисията да смени гнева си с милосърдие и да не укорява младежа. Накрая обяви Дегерлунд за свой последовател и наследник и напълно му отстъпи Цитаделата, своята лична лаборатория. Той самият, по собствените му думи, нямал нужда от лаборатория, защото възнамерявал да се труди и упражнява под открито небе, в нивите и градинките. Това допадна на Бирута, Сипаничавия и останалите. Цитаделата, заради недостъпността си, можеше с лекота да послужи като място за изолация. Дегерлунд попадна в собствения си капан. Той се оказа под домашен арест.

„А скандала заметоха под килима“, въздържа се от коментар вещерът.

— Подозирам — стрелна го с поглед Пинети, — че на това повлия и отношението им към теб, твоята личност и репутацията ти.

Гералт повдигна вежди.

— Предполага се, че вашият вещерски кодекс — продължи магьосникът — ви забранява да убивате хора. Но за теб говорят, че не го спазваш твърде стриктно. Че се е случвало това и онова, че накрая няколко души са изгубили живота си заради теб. Бирута и останалите се уплашиха. Че ще се върнеш в Рисберг, за да довършиш делото си, а по някое време и тях. А Цитаделата е сто процента сигурно убежище, превърнато от древна гномска планинска крепост в лаборатория, обезпечена с магическа защита. Никой не може да се добере до Цитаделата, няма никакъв начин. Дегерлунд е не само в изолация, но и в безопасност.

„Рисберг също е в безопасност — въздържа се от отговор вещерът. — Защитен от скандала и срама. Щом Дегерлунд е в изолация, скандал няма. Никой няма да разбере, че мошеникът и кариеристът е мамил и въртял на пръста си всички магьосници от Рисберг, които се смятат и се провъзгласяват за елит на магьосническото братство. Че използвайки наивността и глупостта на този елит, този дегенерат и психопат е успял безпрепятствено да убие повече от четиридесет души.“

— В Цитаделата — продължи магьосникът, все така без да отмества поглед от него — Дегерлунд ще се намира под настойничество и наблюдение. Повече няма да призове никакви демони.

„Никога не е имало демони. И ти, Пинети, го знаеш много добре.“

— Цитаделата — магьосникът отмести погледа си към корабите на рейд — се намира в скалата на планината Кремора, в подножието на която лежи Рисберг. Опитът да се проникне в нея се равнява на самоубийство. Не само заради магическата защита. Помниш ли какво ни разказа тогава? За обсебения, когото си убил? От крайна необходимост, жертвал си един заради спасението на други, като по този начин се изключва незаконността на престъплението? Но ти нали разбираш, че обстоятелствата сега са съвсем различни. Изолираният Дегерлунд не представлява реална и непосредствена заплаха. Ако дори го докоснеш с пръст, ще извършиш престъпно и незаконно действие. Опиташ ли се да го убиеш, ще се изправиш пред съда за опит за убийство. Всъщност знам, че някои от нашите се надяват, че ще се опиташ. И ще се озовеш на ешафода. Затова те съветвам: откажи се. Забрави за Дегерлунд. Нека нещата следват естествения си ход. Мълчиш — констатира Пинети. — Въздържаш се от коментари.

— Защото няма какво да коментирам. Само едно нещо ми е интересно. Ти и Цара. Оставате ли в Рисберг?

Пинети се разсмя. Сухо и неискрено.

— Нас двамата, мен и Харлан, ни помолиха да напуснем по собствено желание, по здравословни причини. Напускаме Рисберг, повече няма да се върнем там. Харлан отива в Повис, на служба при крал Рид. Аз обаче съм склонен на по-далечно пътешествие. Чувал съм, че в империята Нилфгард се отнасят към магьосниците утилитарно и без особено уважение. Но им плащат добре. И след като заговорихме за Нилфгард… Едва не забравих. Имам прощален подарък за теб, вещерю.

Пинети разкопча колана си, уви го около ножницата и подаде меча на Гералт.

— Това е за теб — каза той, преди Гералт да успее да каже нещо. — Получих го като подарък, когато навърших шестнайсет години. От баща ми, който не приемаше факта, че съм решил да отида в училището за магьосници. Той смяташе, че подобен подарък ще ми повлияе, че притежаването на такова оръжие ще ме накара да се почувствам задължен да продължа традицията на предците ми и да избера военната кариера. Само че аз разочаровах родителите си. Във всичко. Не обичах да ходя на лов, предпочитах да ходя за риба. Не се ожених за единствената дъщеря на най-близкия му приятел. Не станах воин, мечът хвана паяжина в шкафа. Не ми е необходим. По-добре ще послужи на теб.

— Но… Пинети…

— Взимай, не се церемони. Знам, че мечовете ти са изчезнали и ти е нужно оръжие.

Гералт стисна дръжката, увита в гущерова кожа, и изтегли наполовина острието от ножницата. На един цал под предпазителя имаше клеймо във формата на слънце с шестнайсет лъча, като се редуваха прави и вълнисти, символизиращи в хералдиката слънчевата светлина и топлина. На два цала над слънцето започваше красиво изпълнен със стилизирани букви надпис, прочутото мото на майстора му.

— Острие на Вироледи — потвърди вещерът. — Този път оригинал.

— Какво?

— Нищо. Любувам му се. Дори не знам дали мога да приема…

— Можеш да приемеш. Вече го прие всъщност, той е в ръцете ти. Дявол да го вземе, нали ти казах да не се церемониш. Давам ти този меч в знак на симпатия. За да разбереш, че не всички магьосници са ти врагове. А на мен повече ще ми свършат работа рибарските въдици. В Нилфгард има прекрасни и чисти реки, пълни с пъстърва и сьомга.

— Благодаря ти. Пинети?

— Да?

— Само от симпатия ли ми даваш този меч?

— От симпатия, разбира се. — Магьосникът снижи глас. — Е, може би не само заради това. Пък и какво ме интересува какво ще става, за какви цели ще ти послужи този меч? Напускам страната и повече няма да се върна. Виждаш ли онзи величествен галеон в пристанището? Това е „Еуриале“, който ще отплава за пристанище Бакала. Тръгвам вдругиден.

— Раничко си пристигнал.

— Да… — Магьосникът леко се запъна. — Първо бих искал… Тук има някой, с когото искам да се сбогувам.

— На добър час. Благодаря ти за меча. И още веднъж за кобилата. Сбогом, Пинети.

— Сбогом. — Магьосникът стисна протегнатата му ръка без колебание. — Сбогом, вещерю.

* * *

Намери Лютичето — а как иначе? — в пристанищната кръчма, да сърба от купичка рибена чорба.

— Заминавам — рече кратко той. — Още сега.

— Сега? — Лютичето застина с лъжицата в ръка. — Вече? Мислех си…

— Няма значение какво си мислил. Тръгвам веднага. Успокой братовчед си, следователя. Ще се върна за кралската сватба.

— А това какво е?

— Ти как мислиш?

— Меч, разбира се. Откъде го взе? От магьосника, нали? А онзи, който аз ти дадох? Къде е той?

— Изгуби се. Връщай се в горния град, Лютиче.

— А Корал?

— Какво Корал?

— Какво да ѝ кажа, ако ме пита…

— Няма да пита. Няма да има време за това. Ще се сбогува с някого.