Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (22)

Глава петнайсета

Едно време можехме. Можехме да правим илюзорни вълшебни острови, да показваме на многохилядните тълпи летящи в небето дракони. Можехме да създадем образ на огромна войска, която се приближава към градските стени, и всички жители на града виждаха тази армия еднакво, до последната подробност на екипировката и гербовете на знамената. Но това го можеха великите, недостижими лисици от древността, които платиха за това си чудотворство с живота си. Като цяло, оттогава сме много деградирали — вероятно поради постоянната си близост до човеците.

Виктор Пелевин, „Върколашки метаморфози“

(превод Иван Тотоманов)

— В каква каша ни забърка, Пудлорак! — беснееше Йавил Фиш. — Къде на майната си ни закара! Колко време се влачим из тези протоци! Чувал съм за тия блата, страшни неща съм чувал! Тук загиват хора и кораби! Къде е реката? Къде е фарватерът? Защо…

— Ама млъкни най-после, дявол да те вземе! — не издържа капитанът. — Къде е фарватерът, къде е фарватерът! На майната си, ето къде! За умен ли се мислиш? Ами моля, ето ти възможност да блеснеш! Пак сме на кръстопът. Накъде да поемем, о, мъдрецо? Наляво, по течението? Или да поемем по десния проток?

Фиш изсумтя и обърна гръб на капитана. Пудлорак хвана щурвала и насочи шлюпа към левия проток.

Морякът с лота извика. Миг по-късно още по-силно извика Кевенард ван Флит.

— Отдалечи се от брега, Пудлорак! — изръмжа Петру Кобин. — Дясно на борд! По-далеч от брега! По-далеч от брега!

— Какво има?

— Змии! Ти какво, не ги ли виждаш? Змии!

Адарио Бах изруга.

Левият бряг гъмжеше от змии. Влечугите се извиваха между камъните и водораслите, пълзяха по полупотопените дънери, висяха, съскайки, от надвисналите над водата клони. Гералт видя мокасини, гърмящи змии, ярари, бумсланги, дабои, зелени отровници, шумящи пепелянки, африкански усойници, черни мамби и други, които не му бяха познати.

Целият екипаж на „Пророка“ побягна в паника от левия борд, като крещеше на различни гласове. Кевенард ван Флит изтича на кърмата и се сви, треперещ, зад гърба на вещера. Пудлорак завъртя щурвала и шлюпът започна да променя курса си. Гералт отпусна ръка на рамото му.

— Не бива — каза той. — Следвай предишния курс. Не се отклонявай към десния бряг.

— Ама змиите… — Пудлорак показа клона, към който се приближаваха, целият окичен със съскащи гадини. — Ще нападат по палубата…

— Няма никакви змии! Дръж курса! По-далеч от десния бряг.

Вантите на гротмачтата закачиха надвиснал клон. Няколко змии се увиха около въжетата, други, включително две мамби, паднаха на палубата. Надигнаха глави и със съскане нападнаха хората, които се бяха събрали край десния борд. Фиш и Кобин побягнаха към носа, моряците с крясъци се хвърлиха към кърмата. Един скочи във водата и изчезна в нея, преди да успее да извика. На повърхността се появиха кървави мехурчета.

— Жиритва! — Вещерът посочи вълните и отдалечаващия се тъмен силует. — За разлика от змиите, истинска.

— Мразя влечуги — извика Кевенард ван Флит, като трепереше зад вещера. — Мразя змии…

— Никакви змии няма. И не е имало. Това е илюзия.

Моряците се развикаха, започнаха да търкат очи. Змиите изчезнаха. Както от палубата, така и от брега. От тях не остана и следа.

— Какво… — ахна Петру Кобин. — Какво беше това?

— Илюзия — каза Гералт. — Агуарата ни настигна.

— Тоест?

— Лисицата. Създава илюзии, за да ни уплаши. Интересно кога ли е започнало всичко. Бурята като че ли беше истинска. Но ръкавите бяха два, капитанът правилно ги видя. Агуарата е скрила единия под илюзията и е подправила показанията на компаса. Създала е също така и илюзията със змиите.

— Вещерски дрънканици! — изсумтя Фиш. — Елфически суеверия! Суеверия! Че откъде лисицата ще има такива способности? Да скрие протока, да подправи компаса? Да покаже змии там, където такива няма? Глупости! Казвам ви, че всичко идва от водата! Отровили са ни изпаренията, отровните блатни газове и миазми! Това е причината за виденията…

— Това са илюзии, създадени от агуарата.

— За глупаци ли ни смяташ? — изрева Кобин. — Илюзии? Какви илюзии? Това си бяха истински змии! Всички ги видяхме, нали? Съскането чухте ли? Аз дори усетих вонята, която лъхаше от тях!

— Това беше илюзия. Змиите не бяха истински.

Вантите на „Пророка“ отново се закачиха в надвисналите клони.

— Това е илюзия, нали? — каза един от моряците и протегна ръката си. — Халюцинация? Тази змия не е истинска?

— Не! Спри!

Увисналата от клона огромна усойница издаде вледеняващо кръвта съскане, нападна мълниеносно и впи зъби в шията на моряка веднъж, после още веднъж. Мъжът закрещя пронизително, залитна, падна и започна да се гърчи, като ритмично удряше с глава в палубата. На устните му изби пяна, от очите му рукна кръв. Беше мъртъв, преди да успеят да изтичат до него.

Вещерът покри тялото му с платно.

— По дяволите, хора! — рече той. — Бъдете внимателни! Не всичко тук е мираж.

— Внимание! — извика морякът на носа. — Внимание! Пред нас има водовъртеж! Водовъртеж!

Речното корито отново се раздели на две. Левият ръкав, по който ги носеше течението, вреше и кипеше в ужасен водовъртеж. Над въртящия се пръстен се издигаше пяна като в кипяща супа. Във водния вихър се въртяха, появяваха се и изчезваха пънове, клони и дори едно цяло дърво с разклонена корона. Морякът с лота избяга от носа, другите започнаха да викат. Пудлорак стоеше спокойно. Завъртя щурвала и насочи шлюпа надясно, към по-спокойния ръкав.

— Уф — рече той и си избърса челото. — Тъкмо навреме! Лошо ни се пишеше, ако този водовъртеж ни беше уловил. Здраво щеше да ни повърти.

— Водовъртежи! — закрещя Кобин. — Жиритви! Алигатори! Пиявици! Не са нужни никакви илюзии, тези блата и без това са пълни с ужасии, с влечуги и всякакви отровни гадости! Лошо, лошо, много лошо, че се изгубихме тук. Тук безброй…

— Кораби са загинали — довърши Адарио Бах, като посочи настрани. — И това си е чистата истина.

Край десния бряг се виждаше заседнал в блатото, прогнил и разрушен, обрасъл с водорасли и мъх, оплетен с лиани кораб. Всички го гледаха, докато слабото течение пренасяше „Пророка“ покрай него.

Пудлорак сбута Гералт с лакът.

— Господин вещер — тихо каза той, — компасът продължава да се държи странно. Стрелката показва, че сме променили курса си от изток на юг. Ако това не са лисичи трикове, значи лошо ни се пише. Тези блата никой не ги е изследвал, но е известно, че се простират на юг от фарватера. Което означава, че се носим към самото сърце на тресавището.

— Но ние дрейфуваме — отбеляза Адарио Бах. — Вятър няма, носи ни течението. Течение, свързано с реката, с фарватера на Понтар…

— Не е задължително — поклати глава Гералт. — Чувал съм за тези речни разливи. В тях посоката на движение на водата се променя. В зависимост от прилива и отлива. И не забравяйте за агуарата. Това също може да е илюзия.

Бреговете бяха все така гъсто обрасли с блатен кипарис, появиха се и тумбести блатни растения с разраснала се във формата на луковица долна част. Имаше много изсъхнали, мъртви дървета. От безжизнените им стебла и клони висяха като плътни гирлянди тиландсии, проблясващи сребристо под слънцето. На клоните се бяха притаили чапли и следяха „Пророка“ с немигащи очи.

Стоящият на носа моряк извика.

И този път я видяха всички. Тя отново бе застанала на един надвиснал над реката клон, изправена и неподвижна. Без никой да го принуждава, Пудлорак завъртя щурвала и насочи шлюпа към левия бряг. Лисицата внезапно излая силно и пронизително. Излая отново, докато „Пророкът“ преминаваше покрай нея.

По клона бързо премина и се скри в гъсталака огромна лисица.

* * *

— Това беше предупреждение — каза вещерът, когато глъчката на борда утихна. — Предупреждение и предизвикателство. А най-вече настояване.

— Да освободим момичето — рече замислено Адарио Бах. — Естествено. Но ние не можем да я освободим, защото е мъртва.

Кевенард ван Флит застена, притиснал ръце към слепоочията си. Мокър, мръсен и изплашен, той вече не приличаше на търговец, който може да си позволи да притежава кораб. Приличаше на дребен крадец, заловен да краде сливи.

— Какво ще правим? — простена той. — Какво ще правим?

— Аз знам — внезапно се обади Йавил Фиш. — Ще вържем мъртвото момиче в бъчва и ще го хвърлим зад борда. Лисицата ще се забави, за да оплаче кутрето. Ще спечелим време.

— Срамота, господин Фиш. — Гласът на кожаря внезапно се втвърди. — Не подобава така да се постъпва с тялото на мъртвец. Не е по човешки.

— А тя какво, човек ли е била? Елфка, че и наполовина животно. Казвам ви, бъчвата е добра идея…

— Такава идея — рече Адарио Бах, като провлачваше думите — може да хрумне само на пълен идиот. И ще доведе до смъртта на всички ни. Ако виксената разбере, че сме убили момичето — същото чака и нас.

— Ние не сме убивали кутрето — намеси се Петру Кобин преди поаленелият от гняв Фиш да успее да реагира. — Не сме ние! Парлаги го направи. Той е виновен. Ние сме чисти.

— Правилно — потвърди Фиш, като се обръщаше не към Флит и вещера, а към Пудлорак и моряците. — Парлаги е виновен. Нека лисицата на него да отмъщава. Ще го натоварим в лодка заедно с трупа и нека плават. А ние междувременно…

Кобин и няколко моряци подкрепиха идеята с одобрителни викове, но Пудлорак веднага попари ентусиазма им.

— Няма да го позволя — каза той.

— Нито пък аз. — Кевенард ван Флит пребледня. — Господин Парлаги може и да е виновен, може и наистина да заслужава наказание за стореното. Но да го изоставим, да го предадем на смърт? В никакъв случай.

— Неговата смърт или нашата! — извика Фиш. — Е, какво да правим? Вещерю! Ще ни защитиш ли, ако лисицата се качи на борда?

— Ще ви защитя.

Възцари се тишина.

„Пророк Лобода“ се носеше по зловонната, изпускаща мехури вода, като влачеше след себе си опашка от водорасли. От клоните ги наблюдаваха чапли и пеликани.

* * *

Съгледвачът извика предупредително. След миг вече всички крещяха. Докато гледаха изгнилия, претърпял корабокрушение кораб. Същият, който бяха видели час по-рано.

— Плаваме в кръг — потвърди джуджето. — Движим се в затворен кръг. Лисицата ни е хванала в капан.

— Имаме само един изход. — Гералт посочи към левия ръкав и бушуващия в него водовъртеж. — Да преплаваме през него.

— През този гейзер? — изрева Фиш. — Ти съвсем ли откачи? Та той ще ни потроши!

— Ще ни потроши — потвърди Пудлорак — или ще ни преобърне. Или ще ни натика в блатото и ще свършим като онзи кораб. Погледнете как размята онова дърво. Ясно е каква ужасна сила има.

— Разбира се. Вижда се. Заради това най-вероятно е илюзия. Мисля, че това е поредната илюзия на агуарата.

— Най-вероятно? Ти си вещер, а не можеш да кажеш със сигурност?

— Ако беше някоя по-слаба илюзия, щях да я разпозная. Но тази е необичайно силна. Все пак ми се струва…

— Струва ти се. Ами ако грешиш?

— Нямаме друг избор — рече Пудлорак. — Или през водовъртежа, или ще продължим да обикаляме в кръг…

— Докато не умрем — додаде Адарио Бах. — Докато не изпукаме всичките.

* * *

Мятащото се във водовъртежа дърво размахваше клоните си като ръце на удавник. Фунията бучеше, кипеше, бушуваше и пръскаше пяна. „Пророкът“ се разтресе и рязко подскочи напред, засмукан от водовъртежа. Носеното от водата дърво се блъсна в борда му, пръсна пяна. Шлюпът започна да се клати и върти все по-бързо и по-бързо.

Всички се разкрещяха.

И изведнъж всичко утихна. Водата се успокои, изглади се като стъкло. „Пророк Лобода“ спокойно се понесе между обраслите с растителност брегове.

— Прав се оказа, Гералт — прочисти гърлото си Адарио Бах. — Това беше илюзия.

Пудлорак дълго гледа вещера. Без да каже нито дума. Накрая свали шапката си. Главата му се оказа плешива, гола като яйце.

— Прехвърлих се на речните кораби — изхриптя най-накрая той, — защото жена ми така искаше. В реката, казваше тя, е по-безопасно. По-безопасно, отколкото в морето. Няма да се притеснявам толкова, казваше тя, всеки път, когато поемаш на път.

После си сложи отново шапката, поклати глава и стисна здраво щурвала.

— Това ли беше всичко? — простена изпод кокпита Кевенард ван Флит. — Нима вече сме в безопасност?

Никой не отговори на въпроса му.

* * *

Водата беше покрита с водна леща и водорасли. По брега започнаха да преобладават блатните кипариси, от мочурищата и крайбрежните плитчини стърчаха колената им, височината на някои достигаше почти цял сажен. На затревените островчета се препичаха костенурки. Квакаха жаби.

Този път първо я чуха, преди да я видят. Силен, рязък лай, сякаш скандираше някаква заплаха или предупреждение. Тя се появи в лисичия си облик на брега, на ствола на едно повалено изсъхнало дърво. Залая, вирнала муцуна към въздуха. Гералт улови в гласа ѝ странни нотки, разбра, че освен заплаха в него има и заповед. Но тя не заповядваше на тях.

Водата под дърветата изведнъж се разпени и от нея изскочи чудовище, огромно, цялото покрито със зелено-кафяв рисунък от изпъкнали люспи. Забълбука, започна да пляска във водата и по заповед на лисицата се насочи право към „Пророка“.

— Това също ли е… — Адарио Бах преглътна слюнката си. — Също ли е илюзия?

— Не съвсем — отвърна Гералт. — Това е водяной! — извика той на Пудлорак и моряците. — Тя е омагьосала водяной и го е пратила срещу нас! Канджите! Грабвайте канджите!

Тварта се появи в непосредствена близост до кораба и те видяха плоска глава, покрита с водорасли, изпъкнали рибешки очи, конични зъби в зейналата паст. Чудовището яростно се блъсна в борда веднъж, втори път и целият „Пророк“ се разтресе. Когато дотичаха с канджите, то избяга, гмурна се и само след миг изплува с плясък зад кърмата, до перката на руля. Захапа го със зъби и дръпна така, че дървото изпращя.

— Ще счупи руля! — крещеше Пудлорак, докато се опитваше да удари чудовището с канджата. — Ще счупи руля! Дърпайте фала, вдигнете перката! Прогонете гадината от руля!

Водяноят гризеше и дърпаше руля, без да обръща внимание на виковете и ударите с канджите. Рулят изпращя и в зъбите на чудовището остана парче дърво. Дали защото реши, че това е достатъчно, или защото заклинанието на лисицата изгуби силата си, но той се гмурна и изчезна.

От брега се дочу лаят на агуарата.

— Какво още? — развика се Пудлорак, като размахваше ръце. — Какво още ще ни направи? Господин вещер!

— Богове… — ридаеше Кевенард ван Флит. — Простете ми, че не вярвах във вас… Простете ни, че убихме момичето! Спасете ни, богове!

Внезапно почувстваха лекия повей на вятъра по лицата си. Печално увисналият до този момент гафел на „Пророка“ се размърда и заскърца.

— Отпред се разширява! — извика от носа Фиш. — Там, ето там! Широка равна вода! Това със сигурност е реката! Насочи кораба натам, капитане! Натам!

Ръкавът започна да се разширява, зад зелената стена от тръстики се появи нещо като широко водно пространство.

— Успяхме! — възкликна Кобин. — Ха! Победихме! Измъкнахме се от блатата!

— Първи белег! — извика морякът с лота. — Пъъърви белег!

— Завърти руля! — извика Пудлорак, блъсна настрани рулевия и сам изпълни собствената си команда. — Плитчина!

„Пророк Лобода“ обърна носа си към кипарисовите колена.

— Къде отиваш? — изкрещя Фиш. — Какво правиш? Към разширението плавай! Натам, натам!

— Не бива! Там има плитчина! Ще заседнем! Ще доплаваме до разширението по ръкава, тук е по-дълбоко!

Отново чуха лая на агуарата, но не я видяха.

Адарио Бах подръпна Гералт за ръкава.

На трапа, който идваше откъм трюма, се появи Петру Кобин, който влачеше за яката едва държащия се на краката си Парлаги. Вървящият след тях моряк носеше момичето, увито в наметало. Останалите четирима моряци застанаха като стена пред вещера. Държаха в ръцете си брадви, копия, железни куки.

— Така значи, уважаеми! — изхриптя високият. — Ние искаме да живеем. Време е най-накрая да направим нещо.

— Оставете детето — процеди през зъби Гералт. — Пусни търговеца, Кобин.

— Не, господине — поклати глава морякът. — Трупът и търговецът отиват зад борда, това ще задържи чудовището. Тогава ще успеем да избягаме.

— Ти само не се меси — изхриптя вторият. — Нямаме нищо против теб, но не се опитвай да заставаш на пътя ни. Защото тогава лошо ти се пише.

Кевенард ван Флит се сви до борда, заплака и извърна глава. Пудлорак също покорно извърна поглед, сви устни, беше очевидно, че няма да реагира на бунта на екипажа си.

— Това е правилният начин. — Петру Кобин побутна Парлаги напред. — Търговецът и мъртвата лисица зад борда, това е единственото ни спасение. Отстъпи, вещерю! Хайде, момчета! Хайде, момчета, хвърлете ги в лодката!

— Коя лодка? — попита тихо Адарио Бах. — Онази ли?

Далеч от „Пророка“, прегърбен на пейката в лодката, гребеше Йавил Фиш, в посока към водното разширение. Гребеше бързо, веслата пореха водата и разкъсваха водораслите.

— Фиш! — закрещя Кобин. — Негоднико! Мръсен кучи син!

Фиш се обърна, сгъна ръката си в лакътя, показа им среден пръст, след което отново се хвана за греблата.

Но не стигна далеч.

Пред очите на екипажа, лодката от „Пророка“ внезапно подскочи върху гейзер от вода, всички видяха пляскащата по реката опашка и озъбената паст на огромен крокодил. Фиш полетя зад борда, заплува с писъци към брега, към зелените корони на кипарисовите дървета. Крокодилът го следваше, но разположените нагъсто кипарисови колена забавиха преследването. Фиш доплува до брега, рухна по лице върху лежащия там голям камък. Но това не беше камък.

Гигантската кайманова костенурка раззина паст и захапа ръката на Фиш малко над лакътя. Фиш нададе вой, замята се, запляска в калта. Крокодилът изскочи и го захапа за крака. Фиш изрева.

За миг не беше ясно кое от влечугите ще завладее Фиш, костенурката или крокодилът. Но в края на краищата и за двамата остана по нещо. В челюстите на костенурката остана ръката със стърчащата от кървавото месо бяла кост. Другата част от Фиш отнесе крокодилът. На мръсната повърхност на водата остана само голямо червено петно.

Гералт се възползва от вцепенението на екипажа. Той грабна от ръцете на моряка мъртвото момиче и отиде на носа. До него застана Адарио Бах, въоръжен с канджа.

Но нито Кобин, нито който и да е друг от моряците не се опита да им попречи. Напротив, всички бързо отстъпиха към кърмата. Бързо. Едва ли не в паника. Лицата им внезапно се покриха със смъртна бледност. Сгушеният до борда Кевенард ван Флит ридаеше, обхванал с ръце скритата между коленете си глава.

Гералт се огледа.

Дали Пудлорак се беше заблял, или повреденият от водяноя рул не слушаше, но шлюпът се насочи право към надвисналите клони и се навря между дънерите на повалените дървета. Агуарата веднага се възползва от това. Скочи на носа, ловко, меко и безшумно. В облика на лисица. По-рано, когато я беше видял на фона на небето, тя му се беше сторила черна, синьо-черна. Сега беше друга. Кожата ѝ беше тъмна, а крайчето на опашката снежнобяло, но в оттенъците на кожата, особено на главата, преобладаваше сивота, характерна по-скоро за корсак, отколкото за сребърна лисица.

Тя се промени, израсна, превърна се във висока жена. С лисича глава. С остри уши и издължена муцуна. В устата ѝ, когато я отвори, проблеснаха остри кучешки зъби.

Гералт се наведе, постави тялото на момичето на палубата, отстъпи крачка назад. Агуарата нададе пронизителен вой, затрака със зъби, приближи се до трупа. Парлаги закрещя, размаха отчаяно ръце, изтръгна се от Кобин и скочи зад борда. Потъна веднага.

Ван Флит плачеше. Кобин и моряците, все така пребледнели, се скупчиха около Пудлорак. Той свали шапката си.

Медальонът на шията на вещера се тресеше силно, вибрираше, трепереше. Агуарата се наведе над момичето, като издаваше странни звуци, нещо между мърморене и съскане. Внезапно надигна глава и оголи зъби. Заръмжа глухо, в очите ѝ проблесна пламък. Гералт не помръдна.

— Виновни сме — каза той. — Получи се много зле. Но нека не става по-лошо. Не мога да ти позволя да причиниш вреда на тези хора. Няма да го допусна.

Лисицата се изправи, поела момичето в ръце. Огледа събралите се хора. След това впери поглед в Гералт.

— Ти застана на пътя ми — рече тя с лаещ, но изразителен глас, като изговаряше бавно всяка дума. — Защити ги.

Той не отвърна нищо.

— В ръцете ми е моята дъщеря — завърши тя. — Това е по-важно от живота ви. Но ти се изправи в тяхна защита, белокоси. Ще се върна за теб. Някога. Когато вече ще си забравил. И няма да ме очакваш.

Тя скочи бързо на планшира и оттам на едно паднало дърво. След което изчезна в зеленината.

В последвалата тишина се чуваха само хлипанията на Ван Флит.

Вятърът утихна, стана задушно. Тласкан от течението, „Пророк Лобода“ се измъкна от клонака и се понесе по средата на ръкава. Пудлорак избърса очите и челото си с шапката.

Разнесе се викът на съгледвача. След него се развикаха Кобин и останалите моряци. Зад гъсталака от тръстика и див ориз внезапно се показаха колиби със сламени покриви. Всички видяха накачените да съхнат мрежи. Жълтият пясък на плаж. Пристан. А по-нататък, зад дърветата на носа, широкото течение на реката под синьото небе.

— Река! Река! Най-после!

Викаха всички. Моряците, Петру Кобин, Ван Флит. Само Гералт и Адарио Бах не се присъединиха към хора.

Мълчеше дори Пудлорак, който стискаше здраво щурвала.

— Какво правиш? — развика се Кобин. — Къде ни откарваш? Към реката давай! Натам! Към реката!

— Не се получава. — В гласа на капитана се долавяше отчаяние и безсилие. — Намираме се в безветрие, корабът почти не слуша руля, а течението става все по-силно. Дрейфуваме, то ни влачи, носи ни обратно в ръкава. В блатото.

— Не!

Кобин изруга. И скочи зад борда. Заплува към брега.

След него наскачаха всички моряци, всичките, Гералт не успя да спре никого. Адарио Бах с усилие удържа на място готовия да скочи Ван Флит.

— Синьо небе — каза той. — Златист пясък. Река. Твърде е красиво, за да е истина. Значи не е.

Внезапно образът примигна. Изведнъж там, където допреди малко се виждаха рибарски къщички и златист плаж, а зад носа проблясваше река, вещерът за секунда зърна паяжина от лиани, които висяха до самата вода от клоните на мъртви дървета. Блатисти брегове, покрай които стърчаха кипарисови колена. Черна, изпускаща мехури дълбока вода. Море от водорасли. Безкраен лабиринт от протоци.

За миг видя онова, което скриваше прощалната илюзия на агуарата.

Плуващите изведнъж започнаха да крещят и да се суетят във водата. Един след друг започнаха да изчезват в нея.

Петру Кобин изскочи на повърхността, като крещеше и се опитваше да си поеме дъх, целият покрит с гърчещи се, тлъсти ивичести пиявици. После изчезна отново под водата и повече не се появи.

— Гералт!

Адарио Бах придърпа с кука лодката, която беше оцеляла след сблъсъка с крокодила. И сега се носеше до борда на кораба. Джуджето скочи в нея и пое от ръцете на Гералт все още вцепенения Ван Флит.

— Капитане!

Пудлорак им помаха с шапката си.

— Не, господин вещер! Няма да изоставя кораба, ще го откарам до пристанището, каквото и да ми струва! Ако ли не, ще легна заедно с него на дъното! Прощавайте!

„Пророк Лобода“ се понесе спокойно и величествено, навлезе в ръкава и се скри в него.

Адарио Бах си плю на дланите, наведе се и се хвана за греблата. Лодката се понесе стремително напред.

— Накъде?

— Към синята вода, която видяхме, зад плитчината. Реката е там. Сигурен съм. Ще гребем към фарватера, ще срещнем някой кораб. Ако пък не ни се получи, ще гребем чак до Новиград.

— Пудлорак…

— Ще се справи. Ако му е писано.

Кевенард ван Флит хленчеше. Адарио гребеше.

Небето притъмня. Някъде в далечината се чу протяжен гръм.

— Буря иде — каза джуджето. — Ще подгизнем, по дяволите.

Гералт изсумтя. А после започна да се смее. От душа, искрено. И заразително. Само след миг вече се смееха и двамата.

Адарио гребеше със силни, равномерни движения. Лодката се носеше по водата като стрела.

— Гребеш така — каза Гералт, като бършеше избилите от смеха сълзи, — сякаш цял живот само с това си се занимавал. А пък аз си мислех, че джуджетата си нямат представа нито от платна, нито от плаване.

— Жертва си на стереотипите.