Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (21)

Интерлюдия

Сто двайсет и седем години по-късно

— Ей там, зад хълма — посочи с камшика си търговецът, — е вече Ивало, госпожичке. Половин стаяние, не повече, за нула време ще стигнеш. А аз обръщам на изток по кръстопътя, към Марибор, значи, ще се наложи да се сбогуваме. Бъди здрава и нека боговете да те водят и пазят по пътя.

— И вас да ви пазят, добри господине. — Нимуе скочи от фургона, взе вързопчето си и останалите вещи, след което направи неумел реверанс. — Много благодаря, че ме взехте с каруцата. Там, в гората… Много благодаря…

Тя преглътна слюнката си при спомена за черната гора, в дълбините на която я беше довел пътят преди два дни. При спомена за огромните, страховити дървета с прекършени стволове, сплетени в навес над пустия път. Пътят, на който изведнъж се беше оказала сам-самичка. При спомена за обзелото я в този момент чувство за опасност. И за желанието да се обърне назад и да побегне. Да се върне вкъщи. Да се откаже от глупавата мисъл за самостоятелното пътешествие по света. Да изхвърли от главата си тази неуместна идея.

— Остави, няма за какво да благодариш — засмя се търговецът. — Да помогнеш по пътя си е човешко. Всичко хубаво!

— Всичко хубаво и на вас! Щастлив път!

Нимуе постоя малко на кръстопътя, загледана в каменния стълб, гладко полиран от дъждовете и ветровете. „Сигурно стои тук отдавна — помисли си тя. — Кой знае, може би повече от сто години? Може би този стълб помни Годината на Кометата? Армиите на кралете на Севера, настъпващи към Брена за битката с Нилфгард?“

Както правеше всеки ден, повтори научения наизуст маршрут. Като магьосническа формула. Като заклинание.

Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт, Мортара, Ивало, Дориан, Анхор, Горс Велен.

Градчето Ивало напомняше отдалеч за себе си. С шум и воня.

Гората свършваше при кръстопътя; по-нататък, до най-първите постройки, имаше само голо сечище със стърчащи пънове, което се точеше далеч, до самия хоризонт. Отвсякъде се вдигаше дим, имаше наредени димящи железни варели за изгаряне на дървесни въглени. Миришеше на дървесна смола. Колкото повече се приближаваше градчето, толкова повече нарастваше шумът — странно металическо дрънчене, от което земята под краката забележимо се тресеше.

Нимуе навлезе в града и ахна от смайване. Източник на шума и тресенето беше най-странната машина, която тя някога беше виждала. Гигантски тумбест меден котел с огромно колело, което се привеждаше в движение от лъщящо от смазка бутало. Машината съскаше, пръскаше кипяща вода и кихаше пара, а в някакъв момент издаваше свистене — толкова зловещо и пронизващо, че Нимуе чак приседна. Въпреки това девойката бързо се овладя, даже се приближи и с любопитство се вгледа в ремъците, с помощта на които буталата на адската машина привеждаха в движение триони, режещи дърветата с невероятно темпо. Би понаблюдавала още, но я заболяха ушите от шума и свистенето на трионите.

Тя премина по мостчето — реката под него беше мътна и вонеше противно, носеше стружки, кора и купчини пяна. Самото градче Ивало, в което беше навлязла, смърдеше като огромен клозет, в който, на всичкото отгоре, някой се беше заел да пече на огън вмирисано месо. На Нимуе, която беше прекарала последната седмица из поля и гори, започна да не ѝ стига въздухът. Градчето Ивало, с което приключваше поредният етап от маршрута ѝ, беше предвидено от нея като място за почивка. Сега тя знаеше, че няма да се задържи тук повече, отколкото е необходимо. И че няма да запази добри спомени за Ивало.

На пазара, както обикновено, тя продаде кошница гъби и лечебни корени. Всичко мина бързо, Нимуе вече беше добила навик, знаеше какво се търси и при кого да отиде със стоката си. По време на сделките се правеше на глупачка, благодарение на което нямаше проблеми с продажбите — търговците през глава се опитваха да преметнат наивницата. Заработваше малко, но бързо. А скоростта имаше значение.

Единственият в околността източник на чиста вода беше кладенец на тесния площад и за да напълни манерката си, на Нимуе ѝ се наложи да виси на дълга опашка. Придобиването на провизии за по-нататъшното пътуване мина по-леко. Привлечена от аромата, девойката си купи от една сергия няколко пирожки с пълнеж, който обаче при вглеждане отблизо ѝ се стори подозрителен. Седна при една млекарна, за да изяде тези пирожки, докато те поне в някаква степен бяха годни за употреба, без да нанесат сериозни вреди на здравето. Защото не изглеждаше, че още дълго ще са в такова състояние.

Насреща беше кръчмата „Под зелената…“. Откъртената долна дъска на табелата превръщаше наименованието в загадка и интелектуално предизвикателство. Нимуе прекара известно време в опити да разгадае какво друго, освен жаба и салата може да бъде зелено. От размислите ѝ я изтръгна гръмка дискусия, водена на стъпалата на кръчмата от посетителите ѝ.

— „Пророк Лобода“, казвам ви — убеждаваше един от тях останалите. — Този бриг от легендите. Корабът призрак, който преди повече от сто години изчезнал заедно с целия си екипаж. Който после се появявал в реката, когато трябвало да се случи някакво нещастие. Появявал се с упири на палубата, мнозина са го виждали. Казват, че ще остане призрак, докато някой не намери скелета. Е, най-накрая са го намерили.

— Къде?

— В Приустието, в крайречното езеро, насред блатата, в самото сърце на тресавището, което пресушаваха. Целият бил обрасъл в блатна тиня. И мъх. Когато изстъргали всичките тези водорасли и мъх, се показал надпис „Пророк Лобода“.

— А съкровища? Намерили ли са съкровища? Там трябва да е имало съкровище, в трюма. Намерили ли са го?

— Кой знае. Разправят, че свещениците взели скелета. Уж като реликва.

— Ама че глупости — изсумтя друг. — Вярвате в приказки, като децата. Намерили някакво старо корито, а те вече — кораб призрак, съкровища, реликви. Врели-некипели са това, казвам ви, легенди, глупави слухове и женски дрънканици. Ей, ти там, момиче! А ти коя си? Чия си?

— Своя собствена. — Нимуе вече се беше научила да отговаря на подобни въпроси.

— Отметни си косата, покажи си ухото! Че приличаш на елфически изтърсак. А ние тук не щем елфически мелези.

— Оставете ме на мира, с нищо не ви преча. А и скоро тръгвам на път.

— Ха! И накъде?

— В Дориан. — Нимуе също така се бе научила да съобщава като своя цел само поредния етап и никога, абсолютно никога да не разкрива крайната цел на пътешествието, защото това предизвикваше само бурно веселие.

— Хо-хо! Дълъг път те чака!

— Затова и сега си тръгвам. Ще ви кажа само, любезни господа, че „Пророк Лобода“ не е карал никакви съкровища, легендата не съобщава нищо за това. Корабът е изчезнал и е станал скитник, защото е бил прокълнат, а шкиперът му не се е вслушал в един умен съвет. Вещерът, който е бил там, ги е посъветвал да се върнат назад, да не вкарват кораба в разклоненията на реката, докато той не махне проклятието. Четох за това…

— Още имаш мляко по устните — рече първият посетител, — а толкова умна? Ти трябва да метеш стаята, да си гледаш тенджерите и да переш бельото, ето какво. Начетена се извъдила, вижте я нея!

— Вещер! — изсумтя трети. — Приказки, нищо повече от приказки!

— Щом си толкова умна — намеси се още един, — сигурно знаеш и за нашата Сойчена гора. Какво, не знаеш ли? Тогава ще ти кажем: в Сойчена гора спи нещо зло. Но веднъж на няколко години се пробужда и горко му на онзи, който минава през гората. А твоят път, ако наистина отиваш в Дориан, е право през Сойчена гора.

— А там останала ли е изобщо някаква гора? Нали вече сте изсекли всичко в околността, само голи пънове са останали.

— Гледайте я каква е умница, нагла сополанка. Гората е, за да се сече, нали така? Каквото сме отсекли — отсекли, каквото е останало — останало. А в Сойчена гора и дървосекачите се боят да ходят, такъв ужас е там. Сама ще видиш, когато навлезеш в нея. Ще се изпуснеш в гащите от страх!

— Тогава най-добре да тръгвам.

Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт, Мортара, Ивало, Дориан, Анхор, Горс Велен.

Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин.

Отивам в Горс Велен. В Аретуза, в училището за магьоснички на остров Танед.