Анджей Сапковски
Сезонът на бурите (16)

Глава единайсета

Смъртта е нашият вечен другар… Тя стои винаги от лявата ни страна, на половин метър от нас… Смъртта е нашият единствен мъдър съветник. Винаги когато усещаш, както става обикновено, че всичко се е обърнало наопаки и те очаква гибел, обърни се към смъртта си и я попитай дали е така. Смъртта ще ти каже, че не си прав; че нищо извън нейното докосване няма истинско значение. Твоята смърт ще ти каже: „Още не съм те докоснала“.

Карлос Кастанеда, „Пътуване към Икстлан“

(превод Юлия Бучкова-Малеева)

Жижната в Сошница беше построена недалеч от сечището, въглищарите използваха дървесните отпадъци след изсичането на дърветата. Овъгляването беше започнало съвсем наскоро, от връхната част на купола, като от кратер на вулкан, се издигаше стълб от жълтеникав и много смрадлив дим. Мирисът на пушек не успяваше да притъпи надвисналата над поляната воня на смърт.

Гералт скочи от коня. И извади меча си.

Първия труп, без глава и крака, забеляза до жижната, кръвта беше опръскала купчината пръст. Малко по-нататък лежаха още три тела, обезобразени до неузнаваемост. Кръвта се беше просмукала в горския пясък, като оставяше тъмни петна.

По към средата на поляната, край оградения с камъни открит огън, лежаха още два трупа — на мъж и жена. Гърлото на мъжа беше разкъсано до такава степен, че се виждаха шийните прешлени. Горната част на тялото на жената беше просната върху огъня, в пепелта, и беше омазана с каша от преобърнатото котле.

Малко по-нататък, до нарязаните и подредени дърва, лежеше дете, момче, може би на около пет години. Тялото му беше разкъсано.

Някой или по-скоро нещо го беше хванало за двете крачета и го беше разчекнало на две.

Видя следващия труп — коремът му беше разпорен и червата се бяха проточили навън. В цялата си дължина, около един сажен дебели черва и повече от три сажена тънки. Равномерната им лъскава, розово-синкава линия се простираше от трупа до заслона, построен от иглолистни клонки, и изчезваше във вътрешността му.

Вътре, на примитивно сламено легло, лежеше по гръб слаб мъж. Веднага биеше на очи, че той не е тукашен. Богаташките му дрехи бяха целите в кръв, направо бяха подгизнали. Но вещерът не забеляза кръвта да блика, струи или изтича от някой от основните кръвоносни съдове.

Гералт го позна, въпреки покритото със засъхнала кръв лице. Това беше онзи същият дългокос, строен и леко женствен красавец, Сорел Дегерлунд, който му беше представен по време на аудиенцията при Ортолан. Само че тогава беше облечен, както и останалите магьосници, с парадно наметало и бродирана куртка, седеше между останалите магьосници на масата и гледаше вещера, също като останалите, със зле прикрита враждебност. А сега лежеше в безсъзнание в навеса на въглищарите, целият в кръв, а около китката на дясната му ръка беше намотано човешко черво. Издърпано от разпорения корем на трупа, който лежеше на десетина крачки от него.

Вещерът преглътна слюнката си. „Дали пък да не го посека, докато е в безсъзнание? Това ли очакват Пинети и Цара? Да убия енергумена? Да ликвидирам гоета, който се развлича с призоваване на демони?“

От размишленията го изтръгна стон. Сорел Дегерлунд явно идваше в съзнание. Той надигна главата си, простена и отново се отпусна назад. После седна и се огледа със замаян поглед. Щом видя вещера, зяпна. Погледна към изцапания си с кръв корем. Вдигна ръката си. Видя какво държи в нея. И започна да крещи.

Гералт погледна към купения от Лютичето меч с позлатения предпазител. После към тънката шия на магьосника. Към изпъкналата върху нея вена.

Сорел Дегерлунд откъсна и захвърли настрани прилепналото към ръката му черво. Престана да крещи, само простенваше, тресеше го. Надигна се, първо на четири крака, после се изправи. Излезе от навеса, огледа се, нададе вой и понечи да побегне. Вещерът го хвана за яката, задържа го на място и го събори на колене.

— Какво… тук… — промърмори Дегерлунд, като трепереше целият. — Какво е това… Какво се е… случило тук?

— Мисля, че сам знаеш какво.

Магьосникът преглътна звучно.

— Как… Как съм попаднал тук? Нищо… Нищо не помня… Нищо не помня! Нищо!

— Трудно мога да ти повярвам.

— Инвокация… — Дегерлунд се хвана за лицето. — Призовах го… Той се появи. В пентаграма, в тебеширения кръг… И влезе. Влезе в мен.

— Очевидно не за пръв път, а?

Дегерлунд заплака. Някак театрално, не можеше да се отърси от усещането Гералт. Съжали, че не е успял да се добере до енергумена, преди демонът да го е напуснал. Това съжаление, даваше си сметка Гералт, не беше съвсем рационално; той знаеше колко опасна може да бъде схватката с демон и би трябвало да се радва, че я е избегнал. Но не се радваше. Защото тогава поне щеше да знае как да постъпи.

„Защо точно аз се оказах тук“, помисли си той. Защо не беше Франс Торквил със своя отряд? Констабълът нямаше да изпита никакви колебания или съмнения. Обляният в кръв, стиснал в ръка червата на жертвата си магьосник веднага щеше да получи примка на шията си и щеше вече да се клати на първия срещнат клон. На Торквил нямаше да му пречат неувереността и съмненията. Той нямаше да се замисли върху това, че женственият слабичък магьосник не е способен да се разправи толкова жестоко с всичките тези хора, и то за толкова кратко време, че окървавените му дрехи да не успеят да изсъхнат или да се вкоравят. Не беше способен да разкъса дете с голи ръце. Не, Торквил нямаше да има никакви съмнения.

„А аз имам.“

Пинети и Цара бяха убедени, че такъв проблем няма да се появи.

— Не ме убивай… — захленчи Дегерлунд. — Не ме убивай, вещерю… Аз повече няма… Никога повече…

— Млъкни.

— Кълна се, че никога няма…

— Млъкни. Дойде ли достатъчно на себе си, за да използваш магия? Да извикаш тук магьосниците от Рисберг?

— Имам сигил… Аз… Мога да се телепортирам в Рисберг.

— Не сам. Заедно с мен. И никакви фокуси. Не се опитвай да ставаш, остани на колене.

— Трябва да стана. А ти… За да се телепортираш, трябва да застанеш до мен. Много близо.

— Така ли? Хайде, какво чакаш. Вади амулета.

— Не е амулет. Нали казах, че е сигил.

Дегерлунд разтвори окървавената куртка и ризата си. На слабите му гърди имаше татуировка: два пресичащи се кръга. Кръговете бяха осеяни с различни по големина точки. Татуировката напомняше леко на схемата с орбити на планети, на която Гералт се беше възхищавал в университета в Оксенфурт.

Магьосникът напевно произнесе заклинание. Кръговете засветиха в синьо, а точките в червено. И започнаха да се въртят.

— Сега. Застани по-близо.

— По-близо?

— Още по-близо. Притисни се плътно до мен.

— Тоест как?

— Притисни се към мен и ме прегърни.

Гласът на Дегерлунд се промени. Воднистите му очи проблеснаха грозно, а устните му се изкривиха злобно.

— Да, така е добре. Здраво и нежно, вещерю. Сякаш съм твоята Йенефер.

Гералт осъзна какво ще се случи. Но вече не можеше нито да отблъсне Дегерлунд, нито да го удари по главата с дръжката на меча, нито да му пререже гърлото с острието. Просто нямаше време.

В очите го удари опалесциращ блясък. За части от секундата потъна в черно небитие. В пронизващ хлад, в тишина, безформеност и безвремие.

* * *

Приземиха се твърдо, подът от каменни плочи сякаш изскочи срещу тях. Ударът ги раздели. Гералт дори не успя да се огледа както трябва. Усети силна воня, мирис на мръсотия, смесена с мускус. Огромни и могъщи лапи го сграбчиха под мишниците и за шията, дебели пръсти с лекота обхванаха бицепсите му, твърди като желязо нокти се впиха до болка в нервите му, в раменния сплит. Цялото му тяло се вцепени и той изпусна меча от безчувствената си ръка.

Пред себе си видя гърбушко с противно, обсипано с язви лице и череп, покрит с редки снопчета твърда коса. Гърбушкото, стъпил на разкрачените си криви крака, се целеше в него с огромен самострел, по-точно с арбалет, направен от два разположени един над друг стоманени лъка.

И двата насочени срещу Гералт четиригранни накрайника на стрелите имаха ширина поне два цала и бяха остри като бръснач.

Сорел Дегерлунд застана пред него.

— Както сигурно вече си разбрал — каза той, — не се озовахме в Рисберг. Попаднахме в моята обител и убежище. Мястото, където заедно с моя учител провеждаме експерименти, за които не знаят в Рисберг. Аз, както сигурно знаеш, съм Сорел Алберт Амадор Дегерлунд, magister magicus. Аз, както може би още не знаеш, съм онзи, който ще ти донесе болка и смърт.

Като отнесени от вятъра бяха изчезнали престореният ужас и неискрената паника, изчезнали бяха всички преструвки. Всичко, което вещерът бе видял там, на поляната на въглищарите, беше фалшиво. Пред увисналия в парализиращата хватка на възлестите лапи Гералт вече стоеше един съвсем различен Сорел Дегерлунд — тържествуващ, изпълнен с гордост и високомерие. Сорел Дегерлунд, озъбен в злорада усмивка. Усмивка, която караше вещерът да мисли за сколопендри, промъкващи се през процепа под вратата. За разкопани гробове. За бели червеи, които се гърчат в трупове. За тлъсти конски мухи, които мърдат с крачета в купа с чорба.

Магьосникът пристъпи по-близо. В ръцете си държеше стоманена спринцовка с дълга игла.

— Излъгах те като някое пале, там, на поляната — процеди през зъби той. — Оказа се наивен като дете, вещерю Гералт от Ривия! И въпреки че инстинктът не те подведе, ти не ме уби, тъй като не беше сигурен. Защото си добър вещер и добър човек. Да ти разкажа ли, добри вещерю, кои са добрите хора? Това са онези, на които съдбата не е дала шанс да се възползват от благото да станат лоши. Или онези, които са получили този шанс, но са били твърде глупави, за да се възползват от него. Няма значение към коя група принадлежиш ти. Позволи да те измамят, попадна в капан, от който, уверявам те, жив няма да се измъкнеш.

Той вдигна спринцовката. Гералт почувства убождането и след него остра болка. Пронизваща болка, която замъгляваше погледа, парализираше цялото тяло, болка, която беше толкова ужасна, че той с огромни усилия се удържа да не изкрещи. Сърцето му започна да бие лудо и тъй като обичайният му ритъм беше четири пъти по-бавен, отколкото при нормален човек, това беше много неприятно усещане. Пред очите му притъмня, светът наоколо започна да се върти, размаза се и избледня.

Влачеха го, светлината на магическите сфери танцуваше по грубите стени и тавана. Една от мярналите се стени, цялата покрита с кървави петна, беше окичена с оръжия, той видя широки закривени ятагани, огромни сърпове, пики, брадви, боздугани. По всичките имаше следи от кръв. Това са използвали в Чиса, Каблонки и Роговизна, осъзна той. С това са избили въглищарите в Сошница.

Съвсем се вцепени, изобщо престана да чувства, не усещаше дори могъщата хватка на влачещите го лапи.

— Бууех-хррр-ееех-хее! Буеее-еехе!

Не разбра веднага, че чува радостен смях. Ситуацията явно забавляваше онези, които го влачеха.

Вървящият отпред гърбушко с арбалета си подсвиркваше.

Гералт беше на косъм да изгуби съзнание.

Тръснаха го грубо върху един стол с висока облегалка. Най-накрая успя да види онези, които го бяха довлекли тук, раздирайки мишниците му с лапите си.

Веднага си спомни за огромното огроджудже Микита, телохранителя на Пирал Прат. Тези двамата напомняха малко за него, в краен случай можеха да минат за близки роднини. На ръст бяха колкото Микита, воняха по същия начин, също нямаха вратове, от устите им стърчаха същите зъби като на глиган. Само че Микита беше плешив и брадат, а тези двамата нямаха бради, маймунските им устни се криеха над черна челюст, а върху теметата на яйцевидните им глави се кипреше нещо, наподобяващо сплъстени кълчища. Очичките им бяха малки и кървясали, ушите големи, заострени и ужасно космати.

По дрехите им се забелязваха следи от кръв. А дъхът им беше такъв, сякаш дни наред се бяха хранили само с чесън, лайна и развалена риба.

— Буууе-хее! Бууее-ххррр-хеее-хее!

— Буе, Банг, стига сте се смели, залавяйте се за работа и двамата. Пащор, излез. Но остани наблизо.

Двамата гиганти излязоха, като шляпаха с големите си крака. Гърбушкото на име Пащор забърза след тях.

В полезрението на вещера се появи Сорел Дегерлунд. Облечен, измит, сресан и женствен. Придърпа си един стол, седна насреща, зад гърба му имаше маса, отрупана с книги и гримоари. Той гледаше вещера и се усмихваше неприятно. Същевременно си играеше с медальон, като го поклащаше на златната верижка, окачена на палеца му.

— Вкарах ти — рече невъзмутимо той — екстракт от отрова на бели скорпиони. Неприятно е, нали? Не можеш да помръднеш ни ръка, ни крак, нито даже пръста си! Нито да примигнеш, нито слюнката си да преглътнеш. И това още е нищо. Скоро ще започнат неконтролируеми движения на очните ябълки и нарушаване на зрението. След това ще почувстваш силни мускулни спазми, може би дори ще се разкъсат междуребрените ти сухожилия. Няма да можеш да контролираш скърцането на зъбите си, няколко зъба със сигурност ще се строшат. После ще започне силно слюнкоотделяне и накрая затруднено дишане. Ако не ти дам противоотрова, ще се задушиш. Но не се притеснявай, ще ти дам. Този път ще оживееш. Макар да си мисля, че скоро ще съжалиш за това, че си оживял. Ще ти обясня за какво става дума. Имаме време. Но първо искам да погледам как посиняваш.

Той помълча малко и продължи:

— Наблюдавах те тогава, в последния ден на юни, на аудиенцията. Държа се високомерно с нас. С нас, хората, които сме сто пъти по-добри от теб, и на малкия ни пръст не можеш да стъпиш. Играта с огъня те развлича и възбужда, видях го. Още тогава реших да ти докажа, че от играта с огъня можеш да се изгориш, а намесата в делата на магията и магьосниците има също толкова болезнени последици. Скоро ще се убедиш в това.

Гералт искаше да се размърда, но не можеше. Крайниците и тялото му бяха вкочанени и напълно безчувствени. В пръстите на ръцете и краката се усещаха неприятни бодежи, лицето му се беше вцепенило напълно, устните бяха като зашити. Той виждаше все по-зле, някаква мътна слуз покриваше очите му и го заслепяваше.

Дегерлунд кръстоса крак връз крак, поклащайки медальона. На него имаше знак, герб от син емайл. Гералт не можеше да го разгледа. Виждаше все по-зле. Магьосникът не лъжеше, замъгленото му зрение бързо се влошаваше.

— Разбираш ли, работата е там — мързеливо продължи Дегерлунд, — че планирам да се изкача високо в магьосническата йерархия. За тези ми намерения и планове разчитам на Ортолан, който ти е познат от посещението в Рисберг и онази незабравима аудиенция.

Гералт имаше усещането, че езикът му се подува и изпълва цялата уста. Страхуваше се, че това не е само усещане. Отровата на белите скорпиони беше смъртоносна. Самият той никога не се беше сблъсквал с нея, не знаеше какви последствия може да има върху организма на вещер. Сериозно обезпокоен, той вложи всичките си сили в борба с разрушителния токсин. Ситуацията не беше от най-добрите. Явно не можеше да очаква спасение от никъде.

— Преди няколко години — Сорел Дегерлунд се опиваше от звука на гласа си — станах асистент на Ортолан. На този пост ме назначи Капитулът и ме утвърди изследователският съвет на Рисберг. Аз трябваше, също като моите предшественици, да шпионирам и саботирам опасните идеи на Ортолан. Поста получих не само благодарение на магьосническия си талант, но и заради красотата и личното ми обаяние. Капитулът назначаваше на стареца такива асистенти, които му харесваха.

Може и да не го знаеш, но във времената, когато Ортолан е бил млад, в магьосническите среди се ширело женомразството и на мода била мъжката дружба, която често прераствала в нещо повече, и даже много повече. Случвало се е младият ученик или адепт да няма друг избор, освен да се подчинява на старшия и в това отношение. На някои това не им допадало особено, но търпели заради всеобщото добро. А на други дори им харесвало. Към последните принадлежал, както може би се досещаш, Ортолан. Момчето, което завинаги запазило птичия си прякор, след опита със своя наставник през целия си дълъг живот било, както казват поетите, ентусиаст и привърженик на благородната мъжка дружба и благородната мъжка любов. Прозата, както сам знаеш, определя това по-кратко и по-ясно.

В крака на магьосника се отърка със силно мъркане голям черен котарак с настръхнала като четка опашка. Дегерлунд се наведе и го погали, като разклати пред муцунката му медальона. Котаракът недоволно го перна с лапа. Извърна се, давайки ясно да се разбере, че тази игра му е скучна, и се зае да облизва козината на гърдите си.

— Както вероятно си забелязал — продължи магьосникът, — аз съм необикновено красив, случвало се е жените да ме наричат ефеб. Разбира се, обичам и жени, но против педерастията, по принцип, не съм имал и нямам нищо против. При едно условие: ако ще се занимавам с нея, тя трябва да помага в развитието на кариерата ми.

Мъжката ми привързаност към Ортолан не изискваше особени жертви, старецът отдавна е преминал онази граница на възрастта, в която можеш, и онази, в която искаш. Но аз се постарах да си мислят друго. Да си мислят, че той напълно си е изгубил ума по мен. Че няма нищо, което да откаже на красивия си любовник. Че знам кодовете му, че имам достъп до тайните му книги и тайните записки. Че той ми подарява артефакти и талисмани, които по-рано не е показвал на никого. И че ме учи на забранени заклинания. Включително гоеция. И ако до неотдавна корифеите на Рисберг ме пренебрегваха, сега изведнъж започнаха да ме почитат, израснах в очите им. Повярваха, че аз правя онова, за което самите те мечтаеха. И че съм постигнал успех.

Знаеш ли какво е това трансхуманизъм? Какво е видообразуване? Дивергентно видообразуване? Интрогресия? Не? Не трябва да се срамуваш, аз също не знам точно. Но всички си мислят, че зная много. Че под ръководството и опеката на Ортолан провеждам изследвания върху усъвършенстването на човешкия род. С благородната цел да го заякча и развия. Да подобря качеството на хората, да ликвидирам болестите и недъзите, да премахна стареенето, дрън, дрън, дрън. Това е целта и задачата на магията. Да върви по пътя на старите майстори: Маласпина, Алзур и Идаран. Гении на хибридизацията, мутацията и генетическата модификация.

Черният котарак се появи отново и обяви присъствието си с мяукане. Той скочи на коленете на магьосника, протегна се, замърка. Дегерлунд го галеше ритмично. Котаракът мъркаше все по-силно, показваше ноктите си с наистина тигрови размери.

— Ти, разбира се, знаеш какво е това хибридизация, защото това е поредното наименование на кръстосването. Процесът за получаване на мелези, хибриди, копелета, както искаш, така ги наречи. В Рисберг експериментират активно с това, вече са произведени безброй странности, призраци и чудовища. Малцина от тях намериха широка практическа употреба, например паразеугълът за почистване на градските сметища, парадятелът, който изтребва дървесните вредители, или мутиралата гамбузия, която яде личинките на маларийния комар. Или вигилозавърът, гущерът пазител, с чието убийство се похвали по време на аудиенцията. Но те ги считат за дреболии, за отпадни продукти. Онова, от което се интересуват в действителност, е хибридизацията и мутацията на хора и хуманоиди. Това нещо е забранено, но Рисберг плюе на забраните. А Капитулът си затваря очите. Или по-вероятно е потънал в блажено и тъпо неведение.

Маласпина, Алзур и Идаран, както е документирано, са взимали като основа дребни и обикновени твари, за да направят от тях гигантски вии, паяци, кашчеи и дявол знае още какво. Но какво, се пита тук, пречи да се вземе малък и обикновен човек и да бъде превърнат в титан, в някой силен и способен да работи по двайсет часа на ден, който не се разболява и в прекрасна форма ще доживее до сто години? Известно е, че те са искали да го направят, и явно са го направили, явно са постигнали успех. Но тайната на своя хибрид отнесли със себе си в гроба. Дори Ортолан, който е посветил живота си на техните трудове, не е постигнал много. Буе и Банг, които те доведоха тук, видя ли ги? Те са хибриди, резултат от магическа кръстоска между огрета и тролове. Точният стрелец Пащор? Не, той се е появил, да речем, като напълно естествен ефект от кръстосването между грозна жена с уродлив мъж. Но Буе и Банг, ха, те са излезли директно от епруветките на Ортолан. Ще попиташ: на кого са му нужни такива изроди, по дяволите, за какво са създали подобни неща? Ха, доскоро самият аз не знаех. Докато не видях как се разправиха с дървосекачите и въглищарите. Буе може с една ръка да откъсне главата от шията. Банг разчеква дете на две като печено пиле. А ако им дадеш малко остри инструменти, ха! Тогава могат да устроят такава касапница, че свят да ти се завие. Ако питаш Ортолан, той ще отговори, че уж хибридизацията е начин за отстраняване на наследствени заболявания, ще дрънка за увеличаване на устойчивостта срещу инфекциозни заболявания, такива старчески дрънканици. Аз си знам моето. И ти си знаеш своето. Такива екземпляри като Буе и Банг, както и онова, от което си свалил плочката на Идаран, стават само за едно: да убиват. И това е добре, защото на мен ми трябваха точно инструменти за убиване. А в своите собствени способности и възможности в това отношение изобщо не бях уверен. Напразно, както се оказа по-късно.

Но магьосниците от Рисберг продължаваха да кръстосват, мутират и модифицират генетически от сутрин до здрач. И имат многобройни лични постижения, насъздадоха такива хибриди, че свят да ти се завие. И всичко това, според тях, са полезни хибриди, които ще облекчат човешкото съществуване и ще го направят по-приятно. Ето например те са на една крачка от създаването на жена с идеално равен гръб, която ще може да се чука отзад и същевременно ще има място, където да оставиш чашата си с шампанско и да наредиш пасианс.

Но да се върнем ad rem^[29], тоест към академичната ми кариера. Не можех да се похваля с особени успехи, затова се наложи да създам илюзия за успехи. Получи се лесно.

Знаеш ли, че съществуват и други светове, различни от нашия, достъпът до които е бил отрязан след взаимното проникване на сферите? Universa, наричана планове на стихиите и парастихиите? Населена със същества, наричани демони? Постиженията на Алзур et consortes^[30] показват, че те са имали достъп дори до тези планове и същества. Че са могли да призовават тези същества и да ги подчиняват, че са призовавали демони и са се сдобили с техните тайни и знания. Мисля, че това са глупости и измислици, но всички им вярват. Какво да се прави, когато вярата е толкова силна? За да покажа, че съм се доближил до разкриването на тайната на старите майстори, аз трябваше да убедя Рисберг, че мога да призовавам демони. Ортолан, който някога всъщност успешно е практикувал гоеция, не искаше да ме научи на това изкуство. Позволи си да даде оскърбително ниска оценка на моите магически способности и ме посъветва да не забравям къде ми е мястото. Какво пък, заради кариерата си ще го запомня. За известно време.

Черният котарак, на когото му омръзна да го галят, скочи от коленете на стопанина си. Изгледа студено вещера със златистите си, широко отворени очи. И си тръгна, навирил опашка.

Гералт дишаше все по-трудно, усети засилващото се треперене на тялото, което не можеше да контролира по никакъв начин. Ситуацията не беше от най-добрите и само две обстоятелства му вдъхваха надежда за благополучен изход. Първо, беше още жив, а докато живееш, се надяваш, както казваше наставникът му Весемир в Каер Морхен.

Второ, обнадеждаващ фактор бяха раздутото его и високомерието на Дегерлунд. Изглежда, магьосникът още от ранна възраст се беше влюбил в собствените си думи и очевидно това беше любов за цял живот.

— Щом не можех да практикувам гоеция — разказваше Сорел, докато продължаваше да поклаща медальона и да се наслаждава на собствения си глас, — трябваше просто да се престоря, че я практикувам. Да симулирам. Известно е, че призованият чрез гоеция демон често се отскубва и започва да сее унищожение. Ами ние го посяхме. Няколко пъти. Заличихме изцяло няколко селища. А те повярваха, че е бил демонът.

Ужасно ще се изненадаш, ако разбереш колко са лековерни. Веднъж отрязах главата на един пленен мъж и чрез биоразложим кетгут прикрепих на нейно място главата на голям козел, като замаскирах шевовете с пластир и боя. После го представих на учените ми колеги като териоцефал, резултат от крайно сложен експеримент в областта на създаването на хора с животински глави, експеримент, който, за съжаление, е имал само частичен успех, тъй като образецът не е оцелял. И те, представи си, ми повярваха. Още повече израснах в очите им! Все още чакат да направя такъв, който да оживее. А аз продължавам да поддържам вярата им, като от време на време пришивам по някоя глава върху обезглавен труп.

Малко се отклоних. За какво говорех? А, да, за заличените селища. Както се очакваше, господарите на Рисберг решиха, че това е дело на демони или обсебените, които те управляват. Но аз направих грешка, престарах се. Заради едно дърварско селище никой нямаше да се развълнува, обаче ние изклахме няколко. Работеха основно Буе и Банг, но и аз се включих според възможностите си.

В онова първото селище, Кисах или нещо такова, не се представих твърде добре. Когато видях какви ги вършат Буе и Банг, ми се догади, опръсках цялото си наметало. Наложи се да го изхвърля. Чудесно вълнено наметало, обшито със сребриста норка, струваше почти сто крони. Но после тръгна все по-добре. Първо, започнах да се обличам както трябва, с работнически дрехи. Второ, тези акции започнаха да ми харесват. Оказа се, че е доста приятно да откъснеш нечий крак и да гледаш как кръвта пръска от чуканчето. Или да извадиш нечии очи. Или да изкараш от разпорения корем димящите вътрешности… Ще бъда кратък. Заедно с днешните стават почти петдесет от различен пол и възраст.

Рисберг разбра, че трябва да ме спре. Но как? Те все още вярваха в силите ми на гоет и се страхуваха от демоните ми. Освен това се бояха да не разстроят безумно влюбения в мен Ортолан. Затова решението трябваше да станеш ти. Вещерът.

Гералт дишаше плитко. И оптимизмът му растеше. Вече виждаше много по-добре, треперенето утихна. Той беше защитен от повечето известни токсини — за щастие, отровата на белия скорпион, смъртоносна за обикновения човек, не се оказа изключение. Симптомите, които първоначално изглеждаха опасни, с течение на времето отслабваха и изчезваха, организмът на вещера беше способен, както се оказваше, доста бързо да неутрализира отровата. Дегерлунд или не знаеше това, или самонадеяно го беше пренебрегнал.

— Разбрах, че искат да те изпратят срещу мен. Не крия, че малко се уплаших, чувал съм доста неща за вещерите и специално за теб. Изтичах задъхан при Ортолан, спаси ме, любими учителю. Любимият учител първо ме сгълча и се разфуча, че е било отвратително, тъй да се каже, да се убиват дървари, що за безобразие е това и да ми бъде за последен път. Но после ме посъветва как да подходя към теб и как да те примамя в капан. Как да те заловя с помощта на телепортационните сигили, които самият той беше татуирал на мъжественото ми тяло преди няколко години. Само че ми забрани да те убивам. Да не си помислиш, че е от добрина. Трябват му очите ти. По-точно става дума за tapetum lucidum, онзи специален слой тъкан във вътрешността на окото ти, който усилва и отразява насочената към фоторецепторите светлина, за да можеш, също като котка, да виждаш нощем и в тъмнина. Последната idée fixe на Ортолан беше да даде на цялото човечество способността да вижда като котка. В подготовката си за тази благородна цел той възнамерява да имплантира твоя tapetum lucidum в някоя следваща мутация, създадена от него, но tapetum за трансплантацията трябва да бъде взет от жив донор.

Гералт предпазливо размърда пръстите и дланта си.

— Ортолан е етичен и милосърден магьосник, след отстраняването на очните ти ябълки той, в неизчерпаемата си доброта, възнамерява да ти запази живота. Смята, че е по-добре да си сляп, отколкото мъртъв, освен това потреперва при мисълта за болката, която ще причини на твоята любима Йенефер от Венгерберг, към която изпитва голяма и странна в неговия случай привързаност. На всичкото отгоре Ортолан вече е близо до създаването на регенеративна магическа формула. След няколко години ще можеш да се обърнеш към него и той ще ти възстанови очите. Радваш ли се? Не? И правилно. Какво? Искаш да ми кажеш нещо ли? Говори, слушам те.

Гералт се престори, че мърда с усилие устните си. Всъщност не се налагаше да се преструва. Дегерлунд стана от стола и се наведе над него.

— Нищо не разбирам — намръщи се той. — В края на краищата малко ме интересува какво искаш да ми кажеш. А виж, аз имам да ти кажа още нещо. Знай, че многобройните ми таланти включват и ясновидство. Виждам напълно ясно, че когато Ортолан върне на теб, ослепения, свободата, Буе и Банг ще те очакват. И тогава вече ще попаднеш в моята лаборатория, този път завинаги. Ще ти направя вивисекция. Основно за забавление, но онова, което е вътре в теб, също ме интересува донякъде. И когато приключа, ще разфасовам трупа, ако трябва да използвам терминологията на месарите. Ще изпращам останките ти парче по парче в Рисберг като предупреждение, нека видят какво очаква враговете ми.

Гералт събра всичките си сили. Не бяха кой знае колко.

— Що се отнася до самата Йенефер — магьосникът се наведе още по-ниско, вещерът почувства ментовия му дъх, — мен, за разлика от Ортолан, мисълта за страданията ѝ ме радва неизмеримо. Затова ще отрежа онова парче от теб, което е ценяла най-силно, и ще го пратя във Венгерб…

Гералт сви пръстите си в Знак и докосна лицето на магьосника. Сорел Дегерлунд си пое рязко дъх и падна в стола. Захриптя. Очите му хлътнаха навътре в черепа, главата му увисна на рамото. Верижката на медальона се изплъзна от омекналите му пръсти.

Гералт скочи — по-точно се опита да скочи, но успя единствено да падне от стола на пода и главата му се озова точно пред обувките на Дегерлунд. Пред носа му лежеше изпуснатият от магьосника медальон. На златния овал се виждаше делфин nageant, изработен от син емайл. Гербът на Керак. Нямаше време да се изненадва или чуди. Дегерлунд започна силно да хърка, стана ясно, че всеки момент ще се освести. Знакът на Сомна беше подействал, но слабо и за кратко, вещерът беше твърде отслабен от действието на отровата.

Той се изправи, като се държеше за стола, и събори книгата и свитъците на пода.

В стаята влезе Пащор. Гералт дори не се опита да направи Знак. Грабна от масата обвит в кожа и месинг гримоар и мушна с него гърбушкото в гърлото. Пащор размаха ръце и седна на пода, като изпусна арбалета. Вещерът отново го удари. И щеше да потрети, но инкунабулът се изплъзна от непослушните му пръсти. Той грабна поставената върху книгите гарафа и я разби в главата на Пащор. Гърбушкото, омазан с кръв и вино, не отстъпи. Той се хвърли върху Гералт без дори да се отръска от парчетата стъкло.

— Буеее! — закрещя той, като сграбчи вещера през коленете. — Баанг! При мен! При мен…

Гералт грабна от масата друг гримоар, тежък, с обвивка, инкрустирана с парчета от човешки череп. Халоса гърбушкото така, че наоколо се разлетяха парчета кости.

Дегерлунд захриптя, опита да повдигне ръката си. Гералт разбра, че се кани да направи заклинание. Приближаващият се тропот на тежки крака му подсказа, че Буе и Банг идват. Пащор лазеше по пода, опипваше с ръка наоколо, търсеше арбалета.

Гералт видя меча си на масата и го грабна. Олюля се, едва не падна. Хвана Дегерлунд за яката и опря острието в гърлото му.

— Сигилът ти! — изкрещя в ухото му. — Телепортирай ни оттук!

Буе и Банг, въоръжени с ятагани, се сблъскаха на вратата и се заклещиха на прага. Никой не искаше да отстъпи място на другия. Дървената рамка запращя.

— Телепортирай ни! — Гералт сграбчи Дегерлунд за косата и дръпна главата му назад. — Хайде! Или ще ти прережа гърлото!

Буе и Банг изхвърчаха от вратата заедно с рамката. Пащор намери арбалета и го вдигна.

Дегерлунд разгърна с треперещи ръце ризата си, извика заклинанието, но още преди да ги обгърне мракът, се изтръгна от ръцете на вещера и го отблъсна назад. Гералт го сграбчи за дантеления маншет и се опита да го придърпа към себе си, но в този миг порталът се задейства и всички сетива, включително осезанието, изчезнаха. Той почувства как някаква стихийна сила го придърпва и го разтърсва като вихър. Почувства парализиращ студ. За миг. Един от най-дългите и неприятни мигове в живота му.

Стовари се на земята с трясък. По гръб.

Отвори очи. Наоколо цареше пълен мрак. Непрогледна тъма. „Ослепял съм — помисли си той. — Нима си изгубих зрението?“

Не беше го изгубил. Просто нощта беше непрогледно тъмна. Неговият tapetum lucidum, както го беше нарекъл Дегерлунд, заработи, улови всичката светлина, която можеше да бъде уловена при тези условия. След малко вече можеше да вижда около себе си някакви дървета, храсти и треволяци.

А когато се разнесоха облаците, над главата си видя звезди.