Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (9)

8
Бароните заседават

Чакалнята на симпатичната заседателна зала на Форин Офис в „Карлтън Гардънс“ бавно се изпълвала. Хората пристигали по двама и трима, без да се поздравяват, сякаш се събирали за погребение. На стената висяла табела с предупреждението: „Внимание, забранено е обсъждането на служебни тайни“. Под нея, на тапицирана пейка с цвят на сьомга, се били курдисали печалните образи на Смайли и Гуилъм. Самата чакалня била овална, в стил рококо ала Министерство на строежите. По изографисания таван Бакхус преследвал нимфи, които били далеч по-съгласни от Моли Мийкин да бъдат догонени. Покрай стените дежурели празни противопожарни кофи, а достъпът до вътрешността се охранявал от двама правителствени охранители. Паркът отвъд извитите вертикално отварящи се прозорци се къпел в слънчева светлина, която очертавала всеки изсъхнал лист поотделно на фона на останалите.

Сол Ендърби влязъл с широки крачки начело на контингента от Форин Офис. Гуилъм го знаел само по име: бивш посланик в Индонезия, понастоящем главен спец по Югоизточна Азия, известен като твърд привърженик на твърдия курс на американците. А делегацията му се състояла от послушен заместник-министър, назначен от квотата на профсъюзите, и натруфен мъж с импозантна фигура, който се приближил на пръсти към Смайли с разперени хоризонтално ръце, сякаш го бил изловил да дреме.

— Не може да бъде! — прошепнал театрално. — Кого виждам? Да вярвам ли на очите си? Ами, да: самият Джордж Смайли с цялата му перушина. Божичко, приятелю, как можа толкова много да отслабнеш! И кой е този симпатичен младеж до теб? Не ми казвай. Нека позная. Питър Гуилъм. Толкова много съм слушал за него. Никога неотчайващ се в лицето на неудачите, казват.

— О, не! — възкликнал неволно Смайли. — Божичко! Роди.

— Какво означава това „О, не! Божичко! Роди“? — настоял да знае със същия звучен шепот никак не притеснилият се Мартиндейл. — Предполагам, че искаше да кажеш: „О, да! Да, Роди. Божествено е, че те срещам, Роди!“. Чакай да те питам, докато не е дошла оная сган: как е прелестната Ан? Отговори ми поверително, на ушенце. Ще ми позволиш ли да ви поканя двамата на вечеря? Оставям на вас да изберете останалите гости. Какво ще кажеш? И да, аз в действителност съм в списъка, ако това вълнува дребнавото ти мозъче, млади момко — обърнал се към Питър Гуилъм. — Преназначиха ме, понеже съм виден специалист, и новите ми господари ме обожават. Както и би следвало, предвид всичко, което направих за избирането им.

Вътрешните врати се разтворили с трясък. Единият от охранителите се провикнал „Господа!“ и запознатите с протокола отстъпили, за да пропуснат напред дамите. Те били две на брой. След тях влезли мъжете, последен сред които се оказал Гуилъм. През първите няколко метра му се сторило, че се е озовал пак в Цирка: изкуствено създадения стеснен пасаж, където охраната проверявала всяко посетителско лице, след него — импровизирания коридор, водещ до нещо с вид на барака от строителен обект, паркирана по средата на изтърбушена стълбищна шахта — с уточнението, че тази барака нямала нито един прозорец, висяла на кабели и с обтяжки била застопорена да не мърда. Смайли междувременно се бил изгубил от погледа му, а след водещите до звукоизолираната стая дървени стъпала, поради синьото аварийно осветление вътре се виждали само движещи се сенки.

— Ама, моля ви, направете нещо — изръмжал Ендърби с тона на недоволен от ресторантското обслужване скучаещ клиент. — Запалете лампите, за бога. Проклети некадърници.

Вратата се захлопнала зад гърба на Гуилъм, ключът в бравата се превъртял, електронно бръмчене изпълнило гамата и постепенно заглъхнало, после три светодиодни ленти запримигвали, а когато влезли в работен режим, окъпали всички присъстващи в мъртвешка бледнина.

— Ура — отбелязал Ендърби и си седнал на мястото. Впоследствие Гуилъм щеше сам да си се чуди как е успял в тъмното да определи, че точно Ендърби се е изказал, но има гласове, които човек чува още преди да са проговорили.

Заседателната маса била застлана с дебело зелено сцепено сукно, като маса за билярд в младежки клуб. В единия й край се бил настанил Форин Офис, а в другия — Колониал Офис. По интуитивни, а не административни съображения. Шест години бяха минали, откакто двата отдела бяха бракосъчетани под грандиозната закрила на дипломатическата служба, но нямаше човек със здрав разум, който да възприема сериозно тази уния.

В средата, рамо до рамо, седели Гуилъм и Смайли, с по няколко празни стола от съответната им страна. Оглеждайки действащите лица, Гуилъм изведнъж си дал сметка колко различно са костюмирани. Кадрите на Външното министерство се явили издокарани в тъмносиви костюми и тайните атрибути на привилегированата каста: и Ендърби, и Мартиндейл носели вратовръзките на випускници на частния колеж „Итън“. Колониалните чиновници пък имали вид на току-що пристигнали в града селяни в шаячни дрешки, а най-престижната вратовръзка, с която разполагали, принадлежала на най-старшия от тях — бившият офицер от кралската артилерия, праволинейният Уилбрахъм, върлинест мускулест мъж с вид на гимназиален директор, с алени капилярчета по обветрените му бузи. Поддръжници му били скромна жена в кафявия костюм на църковна органистка, а от другата му страна — новоизлюпен луничав младеж с червеникави коси.

Останалите членове на комисията седели срещу Смайли и Гуилъм с изражения на секунданти на напълно излишен според тях дуел. Те пък били дошли по двойки, да се пазят взаимно: мрачният Преториъс от контраразузнаването с безименна жена, чиято задача била да му носи чантата; двама намръщени воини от Министерството на отбраната; и двама банкери от Министерството на финансите, единият от които бил уелсецът Хамър. Само Оливър Лейкон се явил соло и седял отделно от всички останали, сякаш за да подчертае, че най-малко от всички трябвало да е тук.

Пред всеки чифт ръце лежала докладната на Смайли в розова папка с червен надпис „Съвършено секретно. Не подлежи на разпространение“, сякаш им били раздали програмка за спомен. Изразът „не подлежи на разпространение“ означавал, че материалът не е предназначен да попадне в ръцете на „братовчедите“. Текстът бил съставен от Смайли, натракан в размер на осемнайсет машинописни страници от „мамчетата“, размножен на копирните машини и ръчно подшит точно в двайсет и четири екземпляра под личния надзор на Гуилъм. И ето че ръкоделието им вече лежало разхвърляно по голямото сукно, сред водните чаши и пепелниците. Ендърби вдигнал своя екземпляр на петнайсетина сантиметра и го пуснал да шляпне върху масата.

— Всички ли сте го прочели? — попитал. Всички потвърдили.

— В такъв случай продължаваме нататък — казал Ендърби и огледал присъстващите с кървясали, арогантни очи. — Кой ще даде началния удар? Оливър? Ти ни свика. На теб ти се полага.

Гуилъм се позачудил на какво ли се дължи необичайната мълчаливост на най-видния бич на Цирка и неговата дейност Мартиндейл, който гледал послушно Ендърби с нещастно провиснала уста.

Междувременно Лейкон бил започнал да се оправдава:

— Позволете ми да отбележа първо, че и самият аз съм не по-малко изненадан от всички ви. Нанасяш сериозен удар в корпуса, Джордж. Нямаше да е зле да го беше предшествал с известна подготовка. Държа да отбележа, че лично аз изпитвам известно неудобство от ролята ми на свръзка с една служба, която напоследък почти с никого не контактува.

— Точно така — обадил се Уилбрахъм. Смайли седял безмълвен като китайски мандарин. Преториъс от конкурентната организация се намръщил в знак на съгласие.

— Да не говорим, че се появява и в неподходящ момент — добавил многозначително Лейкон. — Тезата, която развиваш — лично твоята теза, искам да подчертая — е… как да кажа… изключително важна. И изисква сериозно обсъждане. Внимателно разглеждане, Джордж.

Осигурил си по този начин път за отстъпление, Лейкон можел вече да се престори, че всъщност под леглото може и да не била скрита бомба.

— Ще се опитам да обобщя обобщението. Ще ми позволиш ли да го формулирам с най-прости думи, Джордж? Казано най-кратко: изразено е подозрението, че виден китайски гражданин на Хонконг шпионира в полза на руснаците. Така ли е, Джордж?

— Доказано е, че получава много големи субсидии от руснаците — поправил го Смайли, но без да откъсва поглед от ръцете си.

— От таен фонд, предназначен изцяло за финансирането на нелегални агенти?

— Да.

— Единствено за финансиране ли става дума? Или фондът е предназначен и за други цели?

— Доколкото ни е известно, няма никакво друго предназначение — казал Смайли със същия сдържан тон.

— За пропаганда, да речем? За неофициално подпомагане на търговския обмен с подкупи и прочее?

— Доколкото сме осведомени — не — повторил Смайли.

— Въпросът обаче е: докъде се простира осведомеността им — подхвърлил Уилбрахъм откъм отредената за простолюдието част на трапезата. — И ако съдим по миналото, май не е особено впечатляваща.

— Нали схващаш какво имам предвид? — попитал Лейкон.

— Ще ни се да разполагаме с далеч по-убедителни доказателства — допълнила с насърчителна усмивка дамата в кафяво от колониалния офис.

— И на нас ни се ще — съгласил се благо Смайли, при което една-две глави се понадигнали учудено. — Но тъкмо в името на сдобиването с такива доказателства молим да ни дадете определени права и да одобрите предварително някои наши действия.

Лейкон си възвърнал инициативата.

— За момента приемаме твърденията ви за наличието на таен разузнавателен фонд с описаните от вас цели.

Смайли кимнал разсеяно.

— Проличало ли е по нещо, че въпросното лице подкопава по някакъв начин устоите на колонията?

— Не.

Лейкон хвърлил поглед към записките си, а Гуилъм си дал сметка колко старателно се бил подготвил Оливър.

— Че лицето не настоява например всички хонконгски депозити в лири стерлинги да бъдат изтеглени от Лондон? С което дългът ни би се увеличил с още деветстотин милиона лири?

— Доколкото ми е известно, не.

— И не ни призовава да се махнем от Хонконг? Не предизвиква безредици, не вдига лозунги за обединение с континентален Китай, нито размахва под носа ни договора за временното ни владение върху острова?

— Не разполагаме с подобни сведения.

— И не е радетел за равноправие, за профсъюзни права, свободно волеизявление, въвеждането на минимална работна заплата, задължително образование, расово равенство или създаването на отделен парламент за китайците на мястото на покорните им асамблеи или каквото ги наричат там?

— Законодателен и изпълнителен съвет — подсказал рязко Уилбрахъм. — И изобщо не са покорни.

— Не, не е — казал Смайли.

— Добре де, с какво се занимава този човек в такъв случай? — прекъснал го развълнуваният Уилбрахъм. — С нищо. Очевидно това е верният отговор. Някъде нещо не са разбрали. И сега гонят онзи, дето духа.

— Не че има някакво съществено значение — продължил Лейкон, все едно не го бил чул, — но допускам, че в сравнение с всички останали заможни и уважавани китайски бизнесмени, и той допринася не по-малко — или възможно най-малко — за процъфтяването на колонията. Предполагам, че се среща на обяд с губернатора, но няма сведения да е бъркал с шепи в сейфа му. Нещо повече: съдейки по всички видими признаци, можем да заключим, че той е съвсем типичен хонконгски бизнесмен: член на управителния съвет на Жокей клуба, деен благотворител, стожер на интегрираното общество, преуспял, щедър, богат като крез и придържащ се към бизнес етиката на публичните домове.

— Е, ти се увлече! — възразил Уилбрахъм. — По-полека, Оливър. Не забравяй новите жилищни комплекси.

Но Лейкон отново не му обърнал внимание.

— И при все че не е нито кавалер на ордена „Викториански кръст“, нито пенсионер по военновременна инвалидност или титулуван баронет, трудно бих посочил по-неподходящ обект за преследване от страна на британското разузнаване или за завербуване от руското.

— Или, както му казваме в нашия свят, си е създал „добро прикритие“ — допълнил Смайли.

— Нула на едно, Оливър — обявил със задоволство Ендърби.

— Е, то в наше време всичко е само прикритие — отбелязал мрачно Уилбрахъм, но така и не успял да облекчи положението на Лейкон.

„Смайли води след първия рунд“ — констатирал със задоволство Гуилъм, сещайки се за отвратителната им вечеря в Аскот. — „Жули, па̀ри и отвън… Жули, па̀ри и отвътре… И детенцето изгаря“ — изрецитирал си наум стихчето по същия начин, по който го била изрекла и домакинята им.

* * *

— Хамър? — предложил думата Ендърби и човекът от Министерството на финансите се възползвал от възможността да смъмри за кратко Смайли по повод финансовата му отчетност, но никой освен колегите му от министерството не видял връзката между прегрешенията му и предмета на разискванията.

— Тайният фонд за специални операции ви беше отпуснат със съвсем друга цел — негодувал Хамър с уелския си темперамент. — Най-вече за ликвидиране последствията от…

— Добре, разбрахме, че Джорджи е един малък непослушко — отнел му най-сетне думата Ендърби. — Въпросът обаче е съвсем друг: нахалост ли е похарчил парите, или се е сдобил изгодно с важна информация? Дай да чуем мнението и на владетелите на империята, Крис.

Възползвайки се от така отправената му покана, Уилбрахъм взел официално думата от името на Колониал Офис, подкрепян от дамата в църковно кафяво и от червенокосия си помощник, чиито младежки черти моментално се стегнали решително в готовност да защити своя началник.

Уилбрахъм беше от онези хора, които не осъзнават колко време им е нужно да обмислят какво точно ще кажат.

— Да — подхванал той след цяла вечност. — Да. Точно така. Искам и аз като Лейкон, ако ми позволите, като начало да разгледам паричната страна на въпроса. — На всички им било вече ясно, че Уилбрахъм възприема докладната на Смайли като нахлуване в собствената му територия. — Тъй като наличните до момента данни се отнасят единствено до парите — подчертал недвусмислено той и се върнал на предишната страница в папката си. — Мда. — След което последвало ново безкрайно мълчание. — Тук пише, че първоначално парите са пристигали от Париж през Виентян. — Пауза. — След което руснаците променили системата, така да се каже, и започнали да извършват плащанията по съвсем друг канал: от Хамбург, през Виена, до Хонконг. По безкрайно сложен способ, със замитания на следите и прочее — приемаме, че в това отношение сте прави — нали така. Сумата е една и съща, само шапката, така да се каже, е друга. Добре, кое според вас ги е принудило да променят подхода, така да се каже?

„Така да се каже“ — отбелязал си фразата Гуилъм, който беше изключително възприемчив към словесните тикове.

— Здравият разум изисква да се избягва еднообразието — отговорил Смайли, повтаряйки по този начин обяснението, което вече фигурирало в докладната му.

— Професионални хватки, Крис — добавил Ендърби, който си падаше по специализирания жаргон, при което Мартиндейл, все още пианисимо, го изгледал възхитено.

А Уилбрахъм продължил бавно да се помпа.

— Нас ни интересува най-вече какво Ко прави — обявил категорично, макар и не преодолял докрай озадачеността си, и почукал с кокалчета по сукното на масата, — а не какво получава. Това е тезата ми. Искам да кажа, какво пък толкова — майната му — парите не са негови, нали така? Юридически погледнато, те нямат нищо общо с него. — Аргументът му причинил известно недоумение и всеобща тишина. — Втора страница, най-горе: „Парите са депозирани в доверителна сметка“. — Шумолене, докато всички освен Смайли и Гуилъм заровили из папките си. — Не само нищо от тази сметка не се харчи, искам да кажа, което само по себе си е съвсем странно — но на това ще се върна след малко, — но и по нищо не личи парите да са на Ко. Сумата е в доверителна сметка и когато се яви бенефициентът, ще станат негови или нейни, в зависимост от случая. Но дотогава тези средства са поверени на банката. Така да се каже. Тоест искам да кажа: с какво по-точно е съгрешил Ко? С това, че е открил доверителната сметка ли? Че кой закон му забранява? Такива сметки се откриват ежедневно. Особено пък в Хонконг. А бенефициентът по сметката? Ами че той може да е на другия край на света! В Москва, в Тимбукту, в… — Не могъл да се сети за трето място и му се наложило да млъкне, което пък разстроило червенокосия му помощник и той изгледал намръщено Гуилъм, сякаш го предизвиквал на дуел. — Мисълта ми е: какво имаме против Ко?

Ендърби бил пъхнал кибритена клечка в уста и я въртял между предните си зъби. Вероятно усетил, че противникът му току-що е представил убедителния си аргумент по най-неубедителен начин — докато самият той се беше специализирал в противното, — извадил клечката и заоглеждал наслюнчения й край.

— И какви са тия простотии за отпечатъци от палците, Джордж? — попитал, стараейки се вероятно да омаловажи успеха на Уилбрахъм. — Това да не е от някоя кримка на Филипс Опенхаймер?

„Келешки лафове от аристократичния район Белгрейвия — отбелязал си наум Гуилъм. — Последен стадий в езиковия упадък.“

Смайли влагал в отговорите си точно толкова емоционалност, колкото може да се чуе по телефон „Точно време“.

— Банките по китайското крайбрежие използват отпечатъци от палците от много отдавна — от времето, когато хората масово са били неграмотни. Много живеещи в чужбина китайци предпочитат британските банки пред своите, а начинът, по който е структурирана тази сметка, в никакъв случай не може да се нарече особен. Името на бенефициента не се използва; той доказва самоличността си с визуално средство, например с половината от скъсана на две банкнота или, както е в конкретния случай, с отпечатъка на левия си палец, тъй като се предполага той да е по-малко протрит от употреба, отколкото десният. Вероятността банката да се възпротиви е минимална, особено ако разкриващият сметката се е съгласил да я обезщети в случай на неумишлено или умишлено плащане на лице, което не е бенефициентът.

— Благодаря — казал Ендърби и почоплил още известно време с кибритената клечка. — Нищо не пречи да става дума за левия палец на самия Ко, нали? — подсказал. — Съществуват ли някакви пречки пред подобен вариант? Тогава вече парите съвсем ще станат негови. А след като той се явява едновременно и доверител, и довереник, естествено, че парите са си негови.

Тук Гуилъм изразил мнението, че темата се е отклонила в съвсем нелепа посока.

— Това е чисто теоретично предположение — казал Уилбрахъм след обичайното двуминутно мълчание. Представете си, че Ко прави услуга на свой приятел. Само за секунда си го представете. А приятелят му е някакъв шашмаджия, така да се каже, или си има вземане-даване с руснаците чрез няколко посредници. Китайците умират за конспирации. И най-благочестивият китаец е наясно с всичките номера. Бас държа, че и Ко е от същия сой.

Червенокосият младеж чак сега се осмелил да отвори уста, за да го подкрепи директно:

— Самата изходна позиция на докладната е погрешна — заявил безцеремонно, обръщайки се на този етап най-вече към Гуилъм, а не към Смайли. „Гимназистче с пуритански възгледи — определил го наум Гуилъм. — Убедено, че сексът ти отнема силите, а шпионажът е осъдителен.“ — Според вас Ко е на заплата при руснаците. Според нас това не е доказано. Ние допускаме, че в сметката може и да има и руски пари, но че Ко и доверителната сметка са отделни неща. — Възмущението му избило в многословие: — Вие говорите за вина. А ние твърдим, че Ко с нищо не е нарушил законите на Хонконг и му дължим всички права, полагащи се на наш колониален поданик.

Няколко гласа се надигнали едновременно. Надделял онзи на Лейкон:

— Тук изобщо не става дума за вина — възразил той. — Вината няма абсолютно нищо общо с цялата история. Говорим единствено за сигурност. Само за сигурност. За сигурност и за това, дали е желателно, или не, да разследваме евентуална заплаха.

Колегата на уелсеца Хамър от Министерството на финансите се оказал неприветлив шотландец със стил неотстъпващ по прямота на онзи на гимназистчето.

— И никой не си е поставил за цел да нарушава колониалните права на Ко — отсякъл. — Понеже той няма такива. В законите на Хонконг няма нищичко, което да забранява на губернатора да отваря на па̀ра и проверява кореспонденцията на мистър Ко, да подслушва телефона на мистър Ко, да вербува слугинята му или да подслушва дома му до второ пришествие. Нищичко. Но ако губернаторът счете за необходимо, може да прибегне и към някои други средства.

— Пак теоретизираме — хвърлил бегъл поглед към Смайли Ендърби. — Първо, Циркът не разполага на място с необходимите ресурси за подобни изпълнения, а дори и да ги имаше, щеше да е рисковано в създалата се ситуация.

— Би било скандално — обадил се неразумно червенокоското, при което Ендърби с рутинираното си, пожълтяло от безброй делови обеди око моментално го набелязал за бъдеща обработка.

Така преминала втората, неокончателна схватка. Разменяли си приказки от този род без победители и без трупове, докато не станало време за кафе. „Равен брой точки във втория рунд“, преценил Гуилъм и унило се запитал колко ли още рунда предстоят.

— За какво е цялата тази разправия? — попитал той тихичко Смайли, разчитайки никой да не го чуе всред всеобщата гълчава. — Жестоко се лъжат, ако си мислят, че подобни проблеми се решават с приказки. Защо само се заблуждават?

— Мъчат се да го сведат до собствените си мащаби — обяснил му безкритично Смайли. Оттам насетне явно си бил наложил да се обезличи по ориенталски и Гуилъм не успял въпреки всичките си усилия да го извади от това му състояние. Ендърби наредил да донесат чисти пепелници.

Заместник-министърът призовал към постигането на напредък:

— Помислете си само колко струва на данъкоплатеца нашият престой тук — обявил с нотка на гордост. А до обеда тепърва оставали цели два ча̀са.

* * *

За начало на третия рунд Ендърби поставил щекотливия въпрос дали да сведат наличните разузнавателни данни за Ко до знанието на хонконгското правителство. Доста закачлив жест от негова страна, решил Гуилъм, тъй като „Колониалният офис в сянка“ (както Ендърби наричаше шаячните си събратя) все още бил на мнение, че криза засега нямало, следователно не се налагало да се свежда нищо до никого.

Праволинейният Уилбрахъм обаче не се усетил и буквално се наврял в капана.

— Разбира се, че на всяка цена следва да уведомим Хонконг! Те са самоуправляваща се територия. И просто нямаме друг избор.

— Оливър? — изрекъл Ендърби със спокойствието на играч, комуто са дошли силни карти. Лейкон вдигнал глава, явно подразнен от начина, по който го изтиквали пред очите на присъстващите. — Оливър? — повторил Ендърби.

— Изкушавам се да отговоря, че тъй като случаят е в ръцете на Смайли, а колонията — на Уилбрахъм, трябва да ги оставим двамата да се разберат в пряк двубой — отвърнал Лейкон, седящ все още категорично и на двата стола.

Оставало да се чуе и думата на Смайли.

— Е, нямам какво да възразя, при условие че става дума единствено за губернатора и за никой друг. Стига да сте убедени, че няма да му дойде прекалено множко — добавил със съмняващ се тон, а Гуилъм забелязал как червенокоското се помпал пак да скочи.

— Защо, по дяволите, да му дойде множко на губернатора? — зачудил се Уилбрахъм от Колониалния. — Опитен администратор е, отракан във воденето на преговори. Способен да постигне целите си при почти всякакви обстоятелства. Защо смятате, че ще му дойде отгоре?

Сега било ред на Смайли да направи продължителната пауза.

— Защото това, разбира се, означава, че ще трябва сам да шифрова и разшифрова радиограмите си — промълвил замислено, все едно самият той в момента си давал сметка какво всъщност произтичало от предложението му. — Изключено ще е, естествено, да посвети и подчинените си в тайната. А това не е по възможностите на всеки. Хайде, шифроблокчета за еднократна употреба, да кажем, ще му осигурим. Ще му проведем и опреснителен курс по кодиране и декодиране. Но и тогава, предполагам, ще остане проблемът, че губернаторът ще е вкаран принудително в ролята на агент-провокатор, ако продължи да кани Ко на приемите си, а това неминуемо ще му се наложи. На този етап не можем да си позволим да подплашим плячката. Пита се: няма ли да възрази по този повод губернаторът? Възможно е да няма нищо против. На някои хора такава роля им идва съвсем естествено. — И хвърлил поглед към Ендърби.

Уилбрахъм бил готов да възрази:

— Ама как иначе бе, човек? Да си представим, че Ко е руски шпионин — което ние поначало не приемаме — и че губернаторът го е поканил на вечеря, по време на която, съвсем неволно, в разговор на четири очи, естествено, допусне някоя незначителна недискретност… Е, това вече е абсолютно несправедливо. Може да се окаже фатално за цялата кариера на нашия човек. Да не говорим как би се отразило на колонията! На всяка цена следва да сме го предупредили!

Смайли имал по-заспал вид от всякога.

— Е, ако той, разбира се, е склонен към недискретност — измърморил под носа си, — в такъв случай би могло да се каже, че изобщо не бива да му се поверява информация от този род.

В настъпилото ледено мълчание Ендърби извадил пак лениво кибритената клечка от устата си.

— Представяш ли си, Крис, какво неловко положение ще се получи — обърнал се весело към Уилбрахъм през цялата маса, — ако една прекрасна сутрин Пекин се събуди от радостната вест, че губернаторът на Хонконг, представителят на кралицата и така нататък, главнокомандващ на разположените на острова войски и прочее, не пропускал всеки божи месец да кани московския шпионин номер едно на вечеря у дома си. Че и медал му дал за труда, който си е направил да идва. Той какъв е засега? Нали още не е рицар на Британската империя?

— Само е кавалер на ордена — обявил някой под сурдинка.

— Горкият. Но все някога ще стигне и дотам. Ще покори нови върхове, като всички нас.

Ендърби в действителност вече беше получил рицарското звание, за разлика от Уилбрахъм, който беше заседнал по пътя поради все по-нарастващия недостиг на колонии.

— Продължавам да не съм убеден — обявил упорито Уилбрахъм и положил космата длан върху шарената папка пред себе си.

* * *

Последвала битка „всеки срещу всеки“, възприета слухово от Гуилъм като интермецо, по време на което по негласно споразумение била дадена възможност на второстепенните участници да задават разни маловажни въпроси, само и само за да упоменат и техните имена в протокола. Уелсецът Хамър настоявал незабавно още тук да се вземело решение какво щяло да се предприеме, ако тези половин милион долара, принадлежащи на московския Център, попаднели случайно в британски ръце. Да не си правел никой илюзиите, че можело просто да бъдат рециклирани през сметките на Цирка. Министерството на финансите било единственият правоспособен орган в това отношение, предупредил той. Надявал се, че всички били наясно по този въпрос.

— Наясно сме — потвърдил Смайли.

А Гуилъм започнал да забелязва появата на пропаст. От едната страна били онези, които приемали, макар и с неохота, че необходимостта от провеждането на разследване е окончателно установена; а от другата — онези, които отстъпвали с бой, но не преставали да се противопоставят на провеждането му. За своя най-голяма изненада останал с впечатлението, че Хамър е всъщност съгласен да се извърши разследване.

Страхът от надвисналата „червена опасност“ окончателно се затвърдил вследствие поредицата от досадни въпроси за „легални“ и „нелегални“ резидентури. Заместник-министърът Лъф настоял да му бъде разяснена най-подробно разликата между двата вида. Смайли му отговорил с безкрайно търпение. „Легалната“ или „официална“ резидентура, казал, се олицетворява от офицер от разузнаването, който се ползва с официален или полуофициален дипломатически статут. Но след като управата на Хонконг е намерила за необходимо, съобразявайки се с изострената чувствителност на Пекин спрямо Русия, да забрани всички форми на съветско представителство в колонията — посолство, консулство, ТАСС, „Радио Москва“, Агенцията по печата „Новости“, „Аерофлот“, „Интурист“ и останалите ведомства, които по традиция осигуряват прикритие на „легалните“, — според тази дефиниция следвало, че всички видове съветска дейност в колонията били принудително изпълнявани от „нелегални“, неофициални агенти.

Изхождайки именно от горното предположение, Циркът насочил всичките си усилия към разкриването на новия маршрут на парите, добавил Смайли, избягвайки по този начин жаргонния термин „златната жила“.

— Точно така. Излиза, че ние сме принудили руснаците да преминат към резервния вариант — отбелязал самодоволно Лъф. — Тоест сами сме си виновни. Натискаме руснаците, а те почват да хапят. Някой да е учуден от тази тяхна реакция? В този смисъл сега ние сме длъжни да оправяме гафовете на предишното правителство. За които нямаме никаква вина. Почнеш ли да дразниш руската мечка, винаги си получаваш заслуженото. Най-закономерно. И както винаги, ние опираме пешкира.

— А допреди сегашното положение какво са вършили руснаците в Хонконг? — попитал проницателен младеж от задните ешелони на Министерството на вътрешните работи.

При което „колониалните“ моментално рипнали. Уилбрахъм запрелиствал трескаво някаква папка, но в един момент забелязал как червенокосият му помощник ще скъса каишката си от напъване и му промърморил:

— Ти ли ще се заемеш с това, Джон? Добре.

Облегнал се със зъл вид на стола си, дамата в кафяво се усмихнала замечтано на сукното върху масата, а гимназистчето получило възможност да проведе втората си катастрофална атака.

— Според нас наличните прецеденти хвърлят изключително ясна светлина върху историята — подхванало то с агресивен тон. — Всички предишни опити на московския Център да стъпи на здрава нога в колонията са били до един, без изключение, неуспешни и непохватни. — И изрецитира поредица от скучни примери.

Преди пет години, рекъл, от Париж в колонията бил пристигнал мним архимандрит от Руската православна църква със задача да влезе във връзка с останките от белогвардейската общност.

— Въпросният господин бил моментално арестуван, след като направил опит да вербува чрез изнудване в полза на московския Център възрастния собственик на ресторант. В по-ново време има няколко случая, в които екипажите на пристигнали в Хонконг за ремонт руски товарни кораби слизат на брега и правят нескопосани опити да подкупят хамали и докери, които според тях се явявали с лява ориентация. Такива екипажи са били задържани, разпитвани и осмивани в местния печат, след което им е било забранявано да слизат от кораба си до края на престоя им. — Следващите му няколко неубедителни примера докарали слушателите му до дрямка, с надеждата скоро да стигнат до последната обиколка. — Нашата политика неизменно е била една и съща. Хващат ги и моментално правят задържането им обществено достояние. От пресата искали да ги снимат? Заповядайте, господа, щракайте до насита. От телевизията? Веднага, господа. Ето тук можете да монтирате камерите си. И какъв е крайният резултат? От Пекин ни потупват доволно по рамото за това, че сме възпрели съветския имперски експанзионизъм.

Развълнуван до безкрайност, младежът стигнал в нахалството си дотам, че да се обърне директно към Смайли:

— А що се отнася до вашите нелегални мрежи, ние, честно казано, смятаме, че те просто не могат да виреят. Легални, нелегални, официални, неофициални — според нас Циркът просто вдига допълнителен шум около себе си само и само да се завърне на арената!

Гуилъм отворил уста да изкаже съответното възражение, но усетил предупредителното докосване по лакътя и успял да се озапти.

В настъпилото продължително мълчание Уилбрахъм изглеждал по-неловко от всички останали.

— Цялата работа ми намирисва на димна завеса, Крис — отбелязал сухо Ендърби.

— Това пък как да го разбирам? — запитал притеснено Уилбрахъм.

— Просто реагирам на изказването на твоя самоуверен младеж, Крис. Димна завеса. Отклоняване на вниманието. Руснаците размахват саби, за да привлекат погледа ти, но щом извърнеш глава нататък, започват мръсната си работа на противоположната страна на острова. Братът Ко е нагледен пример, нали, Джордж?

— Да, и ние сме на същото мнение — съгласил се Смайли. — Освен всичко друго, струва ми се, че съм длъжен да ви напомня нещо, което, между другото, е включено и в докладната: самият Хейдън постоянно държеше да убеждава всички, че руснаците нищо не вършели в Хонконг.

— Обедна почивка — обявил Мартиндейл без особен оптимизъм. Седнали да се хранят на горния етаж — в понижено настроение, от пластмасови табли с по няколко деления, доставени с ван от някаква закусвалня. Преградките се оказали прекалено ниски, поради което десертният крем на Гуилъм прелял при месото му.

* * *

Освежен от обяда, Смайли се възползвал от следобедното вцепенение, за да отвори дума за така наричания от Лейкон „градус на паниката“. И по-точно казано, опитал се да внуши на участниците в заседанието, че било логично да се предполага съветско присъствие в Хонконг, независимо дали, както сам се изразил, Ко бил убедителен пример за такова присъствие, или не.

След като през Хонконг, в качеството му на най-голямото пристанище на континентален Китай, минавал 40 на сто от китайския търговски стокообмен.

След като приблизително един от всеки пет жители на Хонконг пътувал всяка година законно до и от Китай, макар да допускал, че процентът се завишавал от наличието на голям брой хора, които извършвали такива пътувания по няколко пъти в годината.

След като комунистически Китай поддържал в Хонконг — тайно, но с мълчаливото съгласие на правителството — цели екипи от първокласни преговарящи, икономисти и техници със задачата да защитават интересите на Пекин в търговията, корабоплаването и икономическото развитие; и след като всеки един от тези специалисти представлявал най-естествена мишена за „склоняване или вербуване с други тайни средства към сътрудничество“, както се изразил Смайли.

След като целия риболовен флот и флотилиите от джонки имали двойна регистрация в Хонконг и пристанищата по китайското крайбрежие, което им позволявало да влизат и излизат безпрепятствено от китайските териториални води…

На това място Ендърби го прекъснал, за да му зададе с протяжен тон следния помощен въпрос:

— А такъв собственик на флотилия от джонки е и самият Ко — един от малкото останали смелчаци, както ти го нарече, нали?

— Да, така е.

— Но самият той никога не пътува до континентален Китай?

— Никога. Доколкото знаем, там ходи помощникът му, но не и самият Ко.

— Какъв помощник?

— Има си помощник на име Тиу. Заедно са от двайсет години. Ако не и повече. И имат сходно минало: хака по рождение, израсли в Шанхай и така нататък. Тиу се явява и негова номинална фигура в няколко фирми.

— И този Тиу ходи редовно до континентален Китай, така ли?

— Поне веднъж годишно.

— Из цялата държава ли?

— Засега имаме потвърдени сведения за Гуанджоу, Пекин и Шанхай. Но допускаме, че това не е изчерпателният списък.

— А Ко си седи у дома. Странно.

И тъй като въпросите и коментарите по този аспект се били изчерпали, Смайли продължил да ги запознава като екскурзовод със забележителностите на Хонконг в качеството му на разузнавателна база.

— Хонконг е уникален — заявил съвсем простичко. — Няма друго място на света, което да предлага дори една десета от неговите възможности за закрепване на китайска територия.

— Хм! Възможности — повторил като ехо Уилбрахъм. — По-правилно е да се каже „изкушения“.

— Добре, нека да са изкушения — свил рамене Смайли. — А съветското разузнаване не се е прочуло със способността си да им устоява. — Сред последвалия многозначителен смях Смайли изброил известните на този етап опити на Центъра срещу Китай, базирайки се на резюмето, подготвено му със съвместните усилия на Кони и Ди Салис. Описал как Центърът първоначално опитал да атакува откъм северната страна посредством масово рекрутиране и проникване от живеещите в СССР етнически китайци. Пълен провал, отбелязал. Отчел и разпрострялата се мрежа от подслушвателни постове по цялата седем хиляди километрова сухоземна китайско-съветска граница. Безполезна, рекъл, тъй като се подслушвали китайските военни, а заплахата идела от политическите кръгове. Напомнил за слуховете във връзка със съветските увертюри към Тайван, предлагащи обединение против китайската заплаха под формата на съвместни действия и споделена изгода. Отхвърлени, отчел, но и най-вероятно правени не толкова искрено, а по-скоро с цел да дразнят Пекин. Цитирал случаи на руски вербовчици сред китайските общности в Лондон, Амстердам, Ванкувър и Сан Франсиско и споменал мимоходом правените до преди няколко години от Центъра завоалирани предложения към „братовчедите“ за създаване на „съвместен фонд от разузнавателна информация“ между службите, които считали Китай за свой враг. Безплодни, рекъл. „Братовчедите“ категорично отказали да играят. Накрая се спрял и на дългогодишните опити на Центъра да „изгаря“ и подкупва официалните представители на Пекин в чужбина. С нищожна ефективност, отбелязал.

А след като приключил с подробния преглед, се облегнал на стола си и повторил тезата, която се явявала сърцевината на проблема:

— Рано или късно — подчертал отново — московският Център ще се върне в Хонконг.

* * *

Това ги върнало пак на Ко, а и на Роди Мартиндейл, който под орловия поглед на Ендърби положил началото на следващото стълкновение.

— Добре, Джордж. А какво е личното ти мнение за предназначението на тези пари? Понеже дотук имахме възможността да чуем за какво не са предназначени и че изобщо стоят непипнати. Което не представлява особен напредък, както и да го погледнеш. Тъй като точно в това отношение нищо не ни е ясно. Така че се връщаме на изначалния въпрос: как са спечелени тези пари, за какво се харчат и как следва ние да противодействаме?

— Тоест три въпроса — отбелязал безжалостно под сурдинка Ендърби.

— Именно понеже не знаем — отвърнал вдървено Смайли, — искаме разрешение да открием отговорите.

Някой откъм скамейката на Министерството на финансите подхвърлил:

— Че то половин милион пари ли са?

— В рамките на моя личен опит мога да кажа, че сумата е безпрецедентно голяма — отговорил Смайли. — Московският Център (най-умишлено се постарал да не каже Карла) поначало ненавижда идеята да плаща за лоялност. А пък да пазаруват лоялност в такъв огромен мащаб е направо нечувано.

— Но чия лоялност са тръгнали да купуват? — изплакал нечий глас.

При което гладиаторът Мартиндейл се хвърлил в поредната атака.

— Ти криеш нещо от нас, Джордж. Усещам те. Няма начин да нямаш поне някаква идея. Хайде, сподели я с нас. Не бъди толкова срамежлив.

— Да. Дали не би могъл да поразвиеш някоя и друга теорийка, докато сме тук? — намесил се със същия умолителен тон и Лейкон.

— Поне малко по-откровен може да бъдеш — примолил се и Хамър.

Но Смайли не се огънал дори и пред този тристранен натиск. „Градусът на паниката“ най-после взел да дава плод — след като самият Смайли го бил вкарал в уравнението. Пациентите явно си били изкарали акъла и сега плачели да им постави диагноза. А Смайли им отказвал, цитирайки като причина липсата на информация.

— Честно ви казвам, нищо повече не мога да ви съобщя освен фактите, такива, каквито са. Няма смисъл поне на този етап да спекулирам какво би могло да стане.

За пръв път, откакто почнало заседанието, отворила уста дамата в кафяво от Колониалния и задала въпрос с напевен интелигентен глас:

— Понеже стана дума за прецеденти, мистър Смайли… — При което Смайли леко свел глава в нещо като минипоклон. — Съществуват ли прецеденти, в които руснаците са плащали тайно суми на някакъв посредник? В други театри на действие, да речем?

Смайли не отговорил незабавно. Седналият само на сантиметри от него Гуилъм се кълнеше, че бил усетил у съседа си изблик на внезапна напрегнатост, нещо като прилив на енергия. Но когато погледнал изкосо невъзмутимата му физиономия, отбелязал само нарастващата сънливост на своя началник и лекото допълнително отпускане на уморените му клепачи. Едва по някое време Смайли признал:

— Да, отбелязани са няколко случая на изплащане на така наричаната от нас издръжка.

— Издръжка ли казахте, мистър Смайли? — повторила като ехо дамата от Колониалния, през което време червенокосият й колега придобил още по-свиреп вид, сякаш бил върл противник и на разводите.

Смайли подбирал изключително внимателно думите си.

— Очевидно има агенти, които действат във вражески страни — вражески от гледна точка на Съветския съюз, имам предвид, — които, поради прикритието си, не могат да се възползват от полагащото им се възнаграждение, докато са на терен. — Облечената в кафяво дама кимнала тактично да потвърди, че го е разбрала. — В такива случаи нормалната практика е парите да се оставят на влог в Москва и да се предоставят на агента тогава, когато вече е свободен да ги харчи. Или на семейството му, в случай че…

— Че го прекълцат — добавил злорадо Мартиндейл.

— Но Хонконг не е Москва — напомнила му с усмивка колониалната дама.

Смайли на практика почти бил млъкнал.

— В редките случаи, в които парите се явяват стимул, а агентът не изпитва никакво желание да се завърне в Русия, московският Център се е принуждавал да действа по подобен начин в Швейцария например.

— Но никога в Хонконг, нали? — продължавала да упорства дамата.

— Никога. Освен дето, съдейки по досегашния ни опит, ни е невъзможно дори да си представим, че Москва би си позволила да се прости с такава солидна издръжка. Сумата като нищо би подтикнала агента да се оттегли от оперативна дейност.

Разнесъл се смях, а когато утихнал, дамата в кафяво била готова със следващия си въпрос:

— Все пак и в този случай първоначалните вноски са скромни — упорствала учтиво тя. — Способните да го подтикнат суми се появяват сравнително отскоро, нали?

— Вярно — съгласил се Смайли.

„Прекалено вярно, дявол да го вземе“, започнал да се тревожи Гуилъм.

— Смятате ли, мистър Смайли, че ако евентуалната изгода е достатъчно важна за тях, руснаците няма да се съгласят да преглътнат възраженията си и да платят нужната цена? След като в абсолютни стойности паричната сума ще е несравнимо по-малка от добитото в разузнавателно отношение предимство.

Смайли тотално бил млъкнал. Дори не направил някакъв конкретен жест. Продължил да е учтив, успял дори да пусне лека усмивка, но явно било почнало да му писва от предположения. Наложило се Ендърби да се намеси и да отклони въпроса със самодоволно провлачения си тон:

— Мили деца, както сме я подкарали, цял ден може да си разменяме теории без никаква полза — погледнал часовника си Ендърби. — А какво ще кажете по въпроса за евентуалното включване на американците в цялата история? След като ще действаме тайно от губернатора, как ще решим проблема да казваме ли на храбрите ни съюзници, или не?

„Добре че гонгът спаси Джордж от нокаут в самия край на рунда“, минало му през ум на Гуилъм.

Самото споменаване на „братовчедите“ подействало като червен плащ на Уилбрахъм от Колониалния. Според Гуилъм той бил очаквал този спорен въпрос и се бил подготвил да го унищожи още при възникването му.

— Вето. Налагаме категорично вето от наша страна — отсякъл Уилбрахъм без грам от обичайната мудност. — Абсолютно. По цял ред причини. Първо, заради определените сфери на дейност. Хонконг е наша територия. Американците нямат право да ловуват там. Изобщо. Второ, Ко е британски поданик и може да разчита да гарантираме поне до известна степен правата му. Вероятно ще ме обвините в старомодност. Честно казано, това никак не ме вълнува. Американците нямат никакво чувство за мярка. И друг път са го доказвали. Един господ знае докъде могат да стигнат. И трето: незначителна протоколна подробност. — Помъчил се да вкара известна ирония в гласа си. Апелирал все пак към инстинктите на бивш посланик и търсел как да спечели съчувствието му. — Съвсем дребна, Ендърби. Това, да уведомим американците, а да не кажем на губернатора — аз ако съм на негово място и се окажа в такова положение, моментално връщам шерифската си значка. Повече нямам какво да кажа. Убеден съм, че и ти би постъпил по същия начин. Сигурен съм, че ще го направиш. И ти го знаеш, и аз го знам.

— Ако изобщо стигне до ушите ти — коригирал го Ендърби.

— О, няма начин да не узная. Особено като ги видя как почват да пъплят по къщата, накичени с купища микрофони. Нали вече ги пуснахме по този начин на две-три места в Африка. Провал. Пълен провал. — И като кръстосал китки върху масата, започнал да ги изглежда злобно един по един.

Разнесло се мощно трещене като от извънбордов двигател, от което станало ясно, че се е повредил някой от електронните заглушители. Устройството се задавило, оправило се и пак засвистяло над границите на човешкия слух.

— Голям смелчак ще е този, който посмее да те прецака по такъв начин, Крис — измърморил Ендърби и разведрил напрегнатата тишина с продължителна възторжена усмивка.

— Поддържам преждеговорившия — обадил се изневиделица Лейкон.

„Ясно им е, че Джордж е успял да ги заобиколи — рекъл си Гуилъм. — Усещат, че той вече се е договорил с Мартело, но не ще да го признае, понеже е решил твърдо да се прави на умряла лисица.“ Но през въпросния ден погледът на Гуилъм поначало бил лишен от яснота. Макар фракциите на Министерството на финансите и Министерството на отбраната да стигнали предпазливо до съгласие по привидно елементарния въпрос — „да не допуснем американска намеса“, — самият Смайли демонстрирал загадъчно нежелание да се съобрази с мнението им.

— И все пак остава нерешен главоболният въпрос какво ще правим със суровите разузнавателни данни — казал. — Ако решите да не дадете зелена светлина на нашата служба, имам предвид — добавил угрижено, с което окончателно объркал всички присъстващи.

Гуилъм констатирал с облекчение, че и Ендърби бил не по-малко озадачен от останалите.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — озъбил се, заемайки поне временно страната на водещите в резултата.

— Това, че Ко има финансови интереси из дяла Югоизточна Азия — напомнил им Смайли. — Първа страница от докладната ми. — Оживление, шумолене на страници. — Разполагаме например със сведения, че контролира чрез посредници и подставени лица какви ли не необичайни предприятия, включително верига нощни клубове в Сайгон, авиокомпания със седалище във Виентян и има дял в танкерна флотилия в Тайланд… Поне на някои от тези предприятия могат да се припишат политически обертонове, които ги вкарват дълбоко в американската сфера на влияние. За да не спазя задълженията ни по съществуващите двустранни споразумения, на мен, естествено, ще са ми необходими писмените ви указания.

— Говорѝ, говорѝ — заповядал Ендърби и извадил нова клечка от кибрита пред себе си.

— Аз всъщност казах, каквото имаше да казвам — отвърнал учтиво Смайли. — Работата е наистина съвсем проста. Какво се очаква от мен, в случай че не предприемем нищо по въпроса, което според Лейкон се очертава като извод от днешното заседание. Да изхвърля разузнавателните данни на боклука ли? Или да ги предам на съюзниците ни по силата на съществуващите споразумения за обмен?

— Съюзници! — възкликнал горчиво Уилбрахъм. — Да ти имам съюзниците! Но ти опираш пистолета в слепоочието ни бе, човек!

Освен всичко друго, отговорът на Смайли ги изненадал на фона на предхождалата го пасивност:

— Навремето получих от същата тази комисия неотменимо нареждане да възстановя връзките ни с американците. Самите вие вписахте в длъжностната ми характеристика задължението да правя всичко по силите ми в името на специалните ни двустранни отношения и да им възвърна присъщия им в миналото… преди Хейдън… дух на взаимно доверие. „Да ни върна на масата на най-силните“, казахте тогава… — И гледал право в очите на Ендърби.

— „На масата на най-силните“ — повторил някой. Не обаждал се до този момент глас. — По-скоро на жертвения олтар, мен ако ме питате. И без това вече принесохме на него Близкия изток и половин Африка. Все в името на специалните ни взаимоотношения.

Но Смайли май изобщо не го чул. Пак бил възприел позата си на скръбна неохота. „Има моменти — говорело сякаш изражението му, — в които бремето на задълженията ми става съвсем непосилно.“

Нова вълна от следобедна потиснатост се разляла из помещението. Някой се оплакал, че пушачите са го одимили прекалено. Повикали да се яви един от охранителите.

— Какво, дявол да го вземе, става с тези екстракторни вентилатори? — попитал гневно Ендърби. — Ще се издушим тук.

— Няма резервни части — отвърна охранителят. — Няколко месеца станаха, откакто дадохме заявката, сър. Още преди Коледа, сър. Година ще стане вече, като гледам. Но знам, че това не е оправдание, сър.

— Боже мили — казал Ендърби.

Поръчали да им сервират чай. Поднесли им го в картонени чашки, които протекли по сукното. Гуилъм насочил изцяло мисълта си към несравнимата фигура на Моли Мийкин.

Чак някъде към четири следобед Лейкон изгалопирал надменно начело на армиите и приканил Смайли да заяви: „Какво точно искаш на практика от нас, Джордж? Дай да го чуем веднъж завинаги и да се опитаме да намерим отговор“.

Нямало никакво място за ентусиазъм. На Смайли май му било съвсем ясно, че проявата на такъв щяла да е фатална.

— Първо, необходими са ни пълномощия и разрешение да оперираме — по опровержим начин — в югоизточния азиатски театър на действия. Което ще позволява на губернатора, а и на нашите господари тук (с хвърлен бърз поглед към заместник-министъра) да си измиват ръцете от нас. И второ, да провеждаме известни вътрешни разследвания в страната.

Няколко глави се вдигнали рязко. Дружината от Министерството на вътрешните работи изведнъж се засуетила: Ама защо? Кой? Как? Какви разследвания? Щом ще са в страната, редно е да се възложат на конкуренцията. И без това на Преториъс от контраразузнаването вече му прекипявало.

— Ко е учил право в Лондон — не отстъпвал Смайли. — Познавал се е с разни хора не само по социална, но и по делова линия. Естествено, ще ни се наложи да проучим тези негови познанства. — И погледнал към Преториъс. — Но ще показваме всички наши констатации на конкуренцията — обещал.

След което продължил да излага исканията си:

— Във финансово отношение, в докладната ми е включена подробна разбивка на средствата, които ще са ни нужни незабавно, както и на приблизителните допълнителни разходи, които биха могли да възникнат. И в заключение, молим да ни бъде разрешено както на местно, така и на правителствено ниво да възстановим хонконгската ни резидентура като изнесена напред оперативна база.

Смаяният Гуилъм лично допринесъл към шокираното мълчание, с което било посрещнато това последно искане. Доколкото му било известно, нито по време на предварителните обсъждания в Цирка, нито у Лейкон, никой — включително и самият Смайли — не бил повдигал дори косвено въпроса за възстановяването на „Хай Хейвън“ или за създаването на нова резидентура на нейно място. Присъстващите пак се разшумели.

— В противен случай — успял да надвика протестите Смайли, — ако ни бъде отказана резидентурата, настояваме най-малкото за негласно пренебрегване на дейността на нашите нелегални агенти в колонията. Поне що се отнася до местното ниво. Но в същото време ще разчитаме на одобрение и покровителство и от Лондон. Плюс узаконяването със задна дата на всички наши съществуващи източници. В писмен вид — допълнил, приковавайки с поглед Лейкон, след което се изправил.

После и двамата седнали мрачни рамо до рамо в чакалнята на същата онази пейка с цвят на сьомга, откъдето били тръгнали, все едно били пътници, движещи се в една и съща посока.

— Защо? — пак измърморил Гуилъм, но това да се задават въпроси на Джордж Смайли през този ден било не само проява на лош вкус, но и занимание, което било изрично забранено от висящата над главите им предупредителна табела.

„Ама пък и ти как успя да се набуташ с тези никакви карти, които държиш? — питал го отчаяно наум Гуилъм. — Направо им натика победата в ръцете. Май наистина ти е минало времето, старче. А толкова се надявахме точно тази операция да ни върне в голямата игра. Да, но алчността ти надделя. Алчността на стария шпионин, усещащ как времето му изтича. Но точно сега в никакъв случай няма да го изоставя — мислеше си Гуилъм. — Ще потънем заедно с кораба. Ще отворим съвместна птицеферма. Моли ще я вземем за счетоводителка, та Ан да има свободно време да палува с ратаите.“

— Как се чувстваш? — попитал.

— Изобщо няма място за чувства — отвърнал Смайли.

„Е, много съм ти благодарен, няма що“, рекъл си Гуилъм.

Минутите станали двайсет. Смайли изобщо не помръдвал. Така, с отпусната върху гърдите брадичка и затворени очи имал вид на богомолец.

— Вземи да си починеш довечера — предложил Гуилъм.

Смайли само се намръщил.

Появил се охранител и ги поканил да се върнат. Сега на председателското място седял Лейкон със съответния началнически маниер. Ендърби се бил настанил през два стола от него и разговарял полушепнешком с уелсеца Хамър. Преториъс се бил свъсил като буреносен облак, а безименната му дама стискала устни в несъзнателна неодобряваща целувка.

Лейкон разместил шумно листовете пред себе си да ги подсети да млъкнат, след което започнал като правещ се на интересен съдия да чете надълго и нашироко констатациите си, преди най-после да стигне до самото съдебно решение. Постъпило и било протоколирано сериозно възражение от страна на Министерството на финансите във връзка с пропуски в ръководения от Смайли управленски фонд. Препоръчвало се на Смайли за в бъдеще да се съобразява с необходимостта всички искания за правомощия и разрешения за действия на територията на страната да бъдат представяни предварително за одобрение от контраразузнавателното тяло, а не „да се вадят под носа им като заек от фокуснически цилиндър в хода на пленарно заседание на комисията“. Шансовете да бъде възстановена хонконгската резидентура били абсолютно нулеви, ако не заради друго, то поради краткото време, с което разполагали. „Да не говорим, че е изобщо срамно да се прави подобно предложение“, подсказвал тонът му. В случая нещата опирали и до принципност: консултациите по въпроса следвало да се проведат на възможно най-високо ниво, но категоричното несъгласие от страна на Смайли губернаторът да бъде запознат с констатациите му (реверанс от страна на Лейкон към Уилбрахъм) щяло да затрудни неимоверно обосноваването на необходимостта резидентурата да бъде възстановена в близко бъдеще, особено в светлината на злополучното отразяване на евакуацията на „Хай Хейвън“ в печата.

— Приемам така изразената позиция с безкрайна неохота — отбелязал мрачно Смайли.

„Хайде стига бе — възразил му наум Гуилъм. — Дай поне да не се предаваме съвсем без бой!“

— Приеми я както искаш — отвърнал Ендърби. А Гуилъм беше готов впоследствие да се закълне, че бил забелязал победоносни пламъчета в очите както на Ендърби, така и на уелсеца Хамър.

„Мръсни копелета — минало му през ума. — Хич и не разчитайте да ви снабдяваме безплатно от птицефермата.“ В съзнанието си вече се сбогувал окончателно с цялата им глутница.

— Всички останали искания — оставил листа Лейкон и взел друг — могат, в рамките на отделни ограничения и предпазни мерки, свързани с фактори от рода на своевременност, финансиране и времетраене на разрешителното, да се считат за удовлетворени.

* * *

Паркът се беше поизпразнил. По-низшите приходящи се били оттеглили, оставяйки терена на професионалистите. Тук-там по тревата се виждала по някоя влюбена двойка, тръшнала се върху влажната трева като войници след битка. Няколко розови птици фламинго също дремели. Редом с Гуилъм в килватера на Смайли крачел бодро и Роди Мартиндейл и пеел дитирамби по адрес на Смайли:

— Според мен Джордж е направо зашеметяващ. Несломим. Човек с хватка. Обожавам това качество — най-ценното, което може да се срещне у хората. А в Джордж то изобилства. Повишат ли те, почваш съвсем другояче да гледаш на нещата. Изведнъж осъзнаваш мащабността им. Твоят баща, ако не се лъжа, беше арабист, нали?

— Да — казал Гуилъм, чиято мисъл пак се била отплеснала към Моли и се чудел дали тя няма, въпреки напредналия час, да приеме все пак поканата му за вечеря.

— Специализирал се по управляващите родове, стриктно според критериите на Готския алманах. Иначе как беше: „преди“ или „след“?

Гуилъм тъкмо щял да изплюе в отговор някаква ругатня, но се усетил навреме, че Мартиндейл просто се интересувал дали научните предпочитания на баща му клонели към времето преди, или след Христа.

— А, преди, преди. Него ако го питат, чак до Адам и Ева би изследвал родословията.

— Заповядай някой път на вечеря.

— Благодаря.

— Ще се уговорим допълнително за датата. Ама кажи сега ти кого от всички си хареса най-много?

Отнякъде отпред до тях долетял по наситения е влага въздух провлаченият глас на Ендърби, който изразявал пред Смайли възхищението си от победата му:

— Чудесно заседанийце. Добра работа свърши ти. Без да отстъпиш за нищо. Идеално си изигра картите. Изпълни тази мисия и най-спокойно можеш да разчиташ да ти разрешат да разшириш службата ви. И как мислиш: „братовчедите“ дали ще са съгласни да ни отстъпят ръководната роля? — Тръбял така мощно, сякаш все още се намирали в звукоизолираната стая. — Нали вече си опипал почвата при тях? И те са съгласни да ти носят сака с екипа, а не да обсебят целия мач? Лично аз смятам такива уговорки за крайно рисковани, но доколкото те познавам, ще съумееш да се справиш. Заръчай на Мартело да си сложи гумените подметки, ако разполага с такива, иначе работата ще се разчуе и онези от Колониалния ще ни откъснат главите. Макар че ми е жал за стария Уилбрахъм. Сигурно щеше добре да се справи с управата на Индия.

А още по-напред и от тях, почти изгубили се сред дърветата, вървели дребният уелсец Хамър и Лейкон. Хамър ръкомахал енергично, а Лейкон ходел приведен, за да го чува какво казва.

„Ама и ние сме едни конспиратори, няма що“ — рекъл си Гуилъм. Погледнал зад себе си и с изненада установил, че подире им подтичва „бавачката“ Фон. В началото му се видял доста назад. Парцалите на мъглата криели изцяло нозете му. Само торсът му стърчал над морето. Но изведнъж се озовал в непосредствена близост и Гуилъм чул познатия му умолителен тон „Сър! Сър!“, с който се мъчел да привлече вниманието на Смайли. Гуилъм се отдръпнал рязко, за да не може Мартиндейл да ги подслушва, и се скарал на Фон:

— Какво има, дявол да го вземе? За какво си се разврякал?

— Открили са младата жена! Мис Сакс ме изпрати, сър, лично да му го съобщя. — Очите му блестели почти налудничаво. — „Предай на шефа, че са открили младата жена.“ Точно това ми нареди да съм предадял, сър, лично на шефа.

— Искаш да кажеш, че тя те изпрати да ни намериш?

— Лично на шефа, незабавно — отвърнал уклончиво Фон.

— Въпросът ми е: „Лично тя ли те изпрати да ни намериш?“ — започнал да съска Гуилъм. — И отговорът е: „Не, сър, не ме изпраща тя.“ Откъде се взе такава артистична натура като тебе? Тръгнал да се фръцка из Лондон по гуменки! Ти май съвсем си откачил. — Грабнал смачканата бележка от ръката му и й хвърлил бърз поглед. — То дори името не е същото. Истерични глупости на търкалета. Моментално се прибирай в колибката си, чуваш ли? Шефът ще се занимае с този въпрос, след като се приберем. И да не си посмял друг път да вдигаш такава врява.

— Ах, че симпатичен младеж. Кой е? — заразпитвал задъхан от вълнение Мартиндейл завърналия се Гуилъм. — Шармантно съкровище! Всички шпиони ли са красавци като него? Направо сякаш изваян от венецианско стъкло. Веднага се записвам доброволец при вас.

* * *

Още същата вечер в говорилнята се провело свикано набързо съвещание, което в качествено отношение не изпитало ползотворно влияние дори от еуфорията (алкохолна, що се отнасяло до Кони), породена от триумфа на Смайли на заседанието на надзорната комисия. След всичките ограничения и напрежения, които била изпитала през изминалия месец, Кони се хвърляла във всички посоки едновременно. Младата жена! Тя е ключът към загадката. Кони се била отърсила от всичките си интелектуални задръжки. Веднага пращайте Тоби Естерхази в Хонконг да постави дома й под наблюдение, да я снима, да проследи контактите й, да претърси стаята й! И извикайте Сам Колинс, моментално!

Ди Салис се въртял на стола си, пъшкал, пуфтял с лулата и тактувал с крака, но така и не могъл да се отърси през цялата вечер от магията на Кони. В един момент дори се изказал по повод „естествената нишка към същността на нещата“ — под което и той, разбира се, имал предвид въпросната загадъчна млада жена. Нищо чудно, че дори и дребният Фон се бил заразил от всеобщия жар. Гуилъм бил почти готов да му се извини за избухването си в парка. В интерес на истината, ако не присъствали Смайли и Гуилъм да натискат периодически спирачките, през въпросната вечер като нищо можело да се стигне до проява на колективна глупост, която и Господ не можел да предскаже накъде щяла да избие. На сума ти нормални хора от света на шпионажа им е избивал балансът по този начин, но на Гуилъм за пръв път му се случвало да наблюдава развитието на заболяването.

Поради това успели да съставят инструкцията до стария Кро чак след като минало десет часа̀ и станало десет и половина, докато Гуилъм успее да се засече полузаспал с Моли Мийкин на път към асансьора. В резултат от което щастливо съвпадение (а дали пък не било замисъл от страна на Моли?, Гуилъм така и не разбрал) в живота му пламнал факел, който останал да гори мощно през годините. Със свойствения й примиренчески тон Моли се съгласила той да я закара до дома й, при все че живееше чак в Хайгейт, на километри от обичайния му маршрут, а когато спрели пред стълбището й, тя, както винаги, го поканила да се качи за малко на кафе. Предвиждайки вечните й откази („недей, Питър, моля ти се, Питър, скъпи, недей, съжалявам“), Гуилъм насмалко да отклони поканата й, но изведнъж нещо в погледа й (заприличало му на определена хладнокръвна решимост) го накарало да промени намеренията си. В мига, в който влезли в апартамента й, тя заключила вратата и сложила предпазната верига. После го отвела целомъдрено в спалнята си, където го възнаградила с радостни и префинени плътски удоволствия.