Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (4)

3
Конят на мистър Джордж Смайли

— Никой освен Джордж Смайли — твърдеше пухкавият остроумник от Форин Офис Роди Мартиндейл — не би успял да се вреди да е капитан на разбил се в скалите кораб. И никой друг освен Смайли — добави Роди — е в състояние да удвои болката от това му назначение, като избере точно в този момент да напусне своята красива, макар и понякога шавлива съпруга.

При което Мартиндейл не пропускаше да добави, че на пръв, а дори и на втори поглед Джордж Смайли изобщо не бил подходящ нито за едната, нито за другата роля. Хем бил тантурест, хем някак си не успявал да се налага. Вродената му стеснителност го карала понякога да изглежда надут, а за хората с широк размах, какъвто бил и самият Мартиндейл, тази му незабележимост била достойна за непрестанен упрек. На всичко отгоре бил и късоглед, та в първите дни след разгрома — с тези негови кръгли очилца и с траурния му чиновнически костюм, шляпащ дискретно по заблатените пътеки на джунглата, наречена Уайтхол, следван по петите от стройния му, мълчалив оръженосец Питър Гуилъм, или приведен денонощно над бумагите в опърпаната му тронна зала на петия етаж на мавзолея в едуардски стил на Кеймбридж Съркъс, откъдето вече командваше — човек можело да си помисли, че не покойният Хейдън, а самият той е руският шпионин, заслужил даденото му на професионален жаргон прозвище „къртицата“. От многочасовата работа в огромната като пещера безлюдна сграда торбичките под очите му посиняха, усмивката му почна да се появява все по-рядко, макар да не беше ни най-малко лишен от чувството за хумор, а понякога дори самото ставане от стола го караше да се задъхва. Мъчителното изправяне биваше последвано от пауза, през която от леко разтворените му устни излизаше леко шипящо „уф“ и чак тогава поемаше накъдето беше тръгнал. Друг негов навик беше да си бърше разсеяно очилата с широкия край на вратовръзката, при което лицето му ставаше толкова безнадеждно оголено, че една от най-старшите секретарки — известни на служебния жаргон като „мамчета“ — изпитвала редовно едва контролируемото желание — което психиатрите с любов биха облекли в безкрайно сложна терминология — да се изпречи на пътя му, за да го опази от невъзможната мисия, към която, изглежда, се бил устремил.

— Джордж Смайли се е захванал не само да прочисти конюшнята — отбеляза въпросният Роди Мартиндейл по време на обяд в „Гарик“, — ами е понесъл и коня си нагоре по хълма, че да не му умре. Ха-ха.

Други слухове, пускани най-вече от ведомствата, прицелили се да си присвоят част от правата на закъсалата служба, съдържаха още по-малко уважение към усилията му.

— Джордж просто лежи на старите си лаври — отсъдиха след първите няколко месеца. — Явно залавянето на Бил Хейдън е било някаква случайност.

Което пък поначало било станало благодарение на дадената им от американците подсказка, а Джордж изобщо нямал никаква заслуга; признанието се полагало на „братовчедите“, но те дипломатично отказали. Нищо подобно — твърдяха други. Било дело на холандците. Именно те успели да разбият кода на московския Център и после по канален ред ни предали плячката; питайте по въпроса Роди Мартиндейл — тоест професионалния разносвач на дезинформация по адрес на Цирка. И така нататък — напред-назад, а в същото време привидно съобразяващият се единствено със своите си мисли Смайли взе че отстрани жена си.

Всички останаха втрещени.

Просто не можеха да повярват.

Особено засегнат се почувства Мартиндейл, който през живота си не беше заобичвал жена. И направи каквото можа да спечели допълнителни точки пред слушателите си в клуба „Гарик“:

— На това му се казва безочие! Той — кръглата нула, а тя — наполовината от рода Соли. Първосигнално, по Павлов. Абсолютно безусловна проява на жестокост. След всичките тези години, през които не само търпеше съвсем здравословните й забежки, ами я и тласкаше в тази посока, помнете ми думата, какво взе че направи този никаквец? Извърта се и с някаква наполеоновска жестокост я изритва право в зъбите! Скандално! Заявявам ви го най-публично — това си е чист скандал. Колкото и толерантен да съм — а на мен всякаква предубеденост ми е чужда, бих казал, — не мога да не кажа, че според мен в дадения случая Смайли направо прекали. Точно така — прекали.

За разлика от повечето пъти, в случая Мартиндейл беше разтълкувал правилно събитията. А и те ставаха пред очите на всички. След като Хейдън почина и миналото биде погребано, Смайли и съпругата му се бяха помирили и с известна показност се бяха събрали наново в къщичката си на Байуотър Стрийт в Челси. Даже направиха плах опит да се завърнат в обществото. Ходеха по гости или посрещаха у дома си хора в стил, който съответстваше на новото служебно положение на Джордж: идваха „братовчеди“, по някой и друг заместник-министър и други висши правителствени чиновници и си отиваха преяли. В продължение на няколко седмици фигурираха дори като умерено екзотична двойка в средите на най-горната бюрократична прослойка. И изведнъж, буквално за една нощ, причинявайки видимо неудобство на съпругата си, Джордж Смайли се изнесе от полезрението й и се приюти в скромните тавански помещения зад тронната му зала в Цирка. Не мина много време и лицето му като да попи мрачността на новото му работно място така, както прахта се впива под кожата на затворник. А в Челси Ан Смайли линееше, не можейки да се помири с необичайната за нея роля на зарязана съпруга.

„Пълно себеотдаване — разправяха посветените. — Монашеско въздържание. Този Джордж е направо светец. И то на неговите години.“

„Глупости — възразяваше фракцията на Мартиндейл. — Себеотдаване на кое? Останало ли е дори мъничко в тази чудовищна сграда от червени тухли, което да изисква подобна самопожертвувателност? Та то в целия отвратителен Уайтхол — да не говорим, боже опази, че и в цялата тази отвратителна Англия — не остана нищо, което да заслужава такава преданост!“

„Работи човекът“, обясняваха посветените.

„Какво толкова има да работи? — възразяваха пискливо самозваните специалисти по делата на Цирка и като някакви горгони разпространяваха наляво-надясно откъслечните сведения, които бяха мярнали или дочули. — Какво може да работи там горе, след като са го лишили от три четвърти от служителите му и са му оставили само някоя и друга бабка да му вари чай, а някогашните му агентурни мрежи са разбити на пух и прах? Да не говорим за задграничните резидентури, за замразения от Министерството на финансите змийски фонд (така наричаха специалния фонд за финансиране на тайни операции) и че вече няма жив приятел нито в Уайтхол, нито във Вашингтон. Ако не броим оня самовлюбен дългуч Лейкон в секретариата на Министерския съвет, който е готов и под влака да се хвърли заради него за щяло-нещяло. То друго не може и да се очаква от Лейкон, понеже на каква друга опора разчита той, освен на Цирка? Нали без Цирка ще е… ами същият онзи скопен петел, каквото си е бил открай време. На Лейкон нищо не му остава, освен да призовава «за бой».“

— Пълен скандал — обяви надуто Мартиндейл, докато се тъпчеше с пушена змиорка и пай с телешко и бъбреци, придружени с червено вино от избата на клуба, което пак беше поскъпнало с двайсет пенса за гарафата. — И смятам да го направя обществено достояние.

Разликата между уайтхолските и тосканските селяни на моменти се оказваше изненадващо несъществена.

* * *

Слуховете обаче не отмираха с течение на времето, а напротив — множаха се и ставаха още по-колоритни покрай усамотението му, което вече описваха като вманиаченост.

Започнаха да си спомнят, че Бил Хейдън беше не само колега на Джордж Смайли, а и братовчед — че и нещо повече — на Ан. И че Смайли не се беше успокоил след кончината на Хейдън, ами буквално танцуваше върху гроба му. Лично пое ръководството върху прочистването на прословутия команден пост на Хейдън над Черинг Крос Роуд и унищожаването и най-малкия помен от съществуването на Бил — от сътворените със собствената му ръка безлични маслени картини до останалите по чекмеджетата на бюрото му какви ли не дреболии, та дори и на самото бюро, което нарязаха и изгориха по заповед на Джордж. А на всичко отгоре, разправяха, накрая викнал строителните работници от Цирка да съборят и разделителните стени. „Представяте ли си!“, възмущаваше се Мартиндейл.

А ето ви и друг — честно казано, съвсем тревожен пример: портретът на стената в невзрачната тронна зала на Смайли — явно снимка от паспорт, но увеличена до такава степен, че растерът й придава направо призрачен вид. Забелязал я бил един от Министерството на финансите по време на незапланувано съвещание по повод закриването на оперативните банкови сметки.

— Това да не би случайно да е портрет на Контрола? — попитал той Питър Гуилъм, мъчейки се да подхване светски разговор. Без никаква задна мисъл. Човек и да пита ли няма вече право? Контрола — известен единствено с това си название — се ползваше със статута на легенда в учреждението. Ръководил и наставлявал Смайли в продължение на цели трийсет години. Накрая Смайли лично го бил погребал, тъй като, подобно на изключително богатите, и много тайнствените личности са склонни да умират неоплаквани.

— Никакъв Контрол не е — отвърнал му оръженосецът Гуилъм в типичния за него безцеремонен и надменен стил, — а Карла.

— И коя, според вас, била тази Карла?

— Първо, драги, не била „коя“, а „кой“. „Карла“ било работното име на съветския офицер, който първо завербувал Бил Хейдън, а после го и ръководил през цялото време — разясняваше разтреперилият се от възмущение Мартиндейл, след което добавяше: — „Това пък е съвсем друг вид легенда, най-меко казано. Изглежда, ще сме свидетели на истинско кръвно отмъщение. Чудя се до каква ли степен може да се вдетини човек?“

Дори самият Лейкон се беше притеснил донякъде от присъствието на снимката.

— Ама най-сериозно те питам, Джордж: от какъв зор си го окачил? — попита той със своя смел тон на отговорник по дисциплината в класа, когато една вечер се отби у Смайли на път към дома си от канцеларията на Министерския съвет. — Какво означава той за теб, чудя се? Мислил ли си по този въпрос? Не ти ли се струва поне донякъде противоестествено? Победилият те враг? Мен така да ме гледа самодоволно отвисоко — направо ще се срина.

— Да, но Бил вече не е сред нас — отбеляза Смайли, който поради неприязънта си към споровете предпочиташе понякога само да подсказва кой е ключът към аргумента му.

— А пък Карла е жив, имаш предвид? — довърши мисълта му Лейкон. — И лично ти предпочиташ живия враг пред мъртвия? Това ли искаш да кажеш?

Но от определен момент нататък Джордж Смайли преставаше като че ли да чува задаваните му въпроси; дори с риска да се стори някому невъзпитан, разправяха колегите му.

* * *

Много по-сериозен повод за приказки из уайтхолските пазарища се създаде вследствие инцидента с „къртачите“ — техниците по подслушвателната техника. В нито едно ведомство не се сещаха за по-въпиюща проява на протежиране. Боже мой! Да им имам нахалството на тези шпиони! Мартиндейл, който от цяла година чакаше да ремонтират личния му кабинет и да го проверят, подаде оплакване пред ресорния си заместник-министър. Внесе му го лично. Да не го четат преди това секретарките. По подобен начин постъпи и събратът му от Министерството на отбраната, а така също — но само донякъде — и Хамър от Министерството на финансите, с тази разлика, че Хамър или забрави да внесе своето, или просто размисли в последния момент. И ги тревожеше не толкова въпросът за спазването на определения ред или за придържането към някакви принципи. А за разхищението на обществени пари. Та нали именно по личното настояване на Джордж Министерството на финансите беше одобрило преди време подмяната на половината електрически инсталации в Цирка. Но явно параноята на Джордж на тема „подслушване“ нямаше граници. На всичко отгоре щатната бройка на къртачите не беше попълнена и те заплашваха да стачкуват заради необходимостта да полагат извънреден труд в небогоугодно време и за какво ли не още! И изобщо надали можеше да се избере по-неподходящ момент.

— И какво стана в крайна сметка? — мъчеха се да напипат точния пулс на събитията маникюрираните пръсти на Мартиндейл. — В четвъртък — нали го помните онзи неочаквано горещ ден, през който всички на практика насмалко щяхме да изпукаме, дори ние тук в „Гарик“ — Джордж се намъкнал при Лейкон и още на последващия ден, в събота — в събота, ви казвам: представяте ли си само извънредният труд колко е струвал! — из Цирка плъзнали бачкатори, които тотално разкъртили стените и пощурили съседите с данданията. Покажете ми, ако обичате, друг, по-очеваден случай на сляпо фаворизиране, откакто… Ами да речем, откакто позволиха на Смайли да назначи наново, против всякаква логика, онази крастава анализаторка на данните за Съветския съюз, онази… Сакс, Кони Сакс беше името й, нали — абе, за преподавателката от Оксфорд става дума — и да се брои за „мамче“, макар тя да няма нищо общо с тях.

Мартиндейл се беше опитал най-дискретно — поне в рамките на собствените си възможности — да проучи дали къртачите са успели изобщо да открият нещо, но се блъсна в стена от мълчание. Макар вероятно да не го съзнаваше, в тайния свят, където информацията е равносилна на пари, Роди Мартиндейл си оставаше бедняк, а вътрешните подробности на тази вътрешноведомствена история бяха известни само на един крайно ограничен кръг хора. А Смайли в действителност беше посетил Лейкон в облицования му с ламперия кабинет с изглед към парка „Сейнт Джеймс“ и въпросният четвъртък наистина беше се оказал необичайно душен есенен ден. Слънцето сипело по пъстрия килим тлъсти снопове лъчи, в които прашинките щъкали така, сякаш били миниатюрни тропически рибки. Лейкон дори си бил съблякъл сакото, макар, разбира се, да не посмял да посегне на вратовръзката.

— Кони Сакс се е заела да изчислява почерка на Карла в аналогични случаи — съобщил Смайли.

— „Почерка“ ли каза? — повторил като ехо Лейкон, все едно притежаването на почерк е своего рода порок.

— Похватите му. Обичайните му методи. Оказва се, че там, където е било осъществимо, Карла е комбинирал къртиците си със слушалки.

— Повтори го на нормален, човешки език, ако обичаш, Джордж.

— Там, където е можело — разяснил Смайли — Карла е подплатявал дейността на своите агенти със звукозаписна техника. — А това, че, според самия Смайли, в сградата не било споменавано нищо, което да подкопае така наречените от него „текущи цели“, изводите били все пак силно обезпокояващи.

Междувременно Лейкон почвал да свиква и с почерка на Смайли.

— И какви са гаранциите в подкрепа на тази доста академична теоретическа постройка? — попитал, впил поглед в безизразните черти на Смайли над молива, който държал като линийка между двата си показалеца.

— Направихме инвентаризация на наличната подслушвателна техника — признал със сбърчено чело Смайли. — И установихме известна липса на вграждаеми устройства. Много от тях са изчезнали по време на преустройството на сградата през шейсет и шеста. — Лейкон мълчал, с цел да го принуди да продължи нататък. — Натоварената с провеждането на ремонта комисия включваше и Хейдън — подхвърлил помирително накрая Смайли. — Бих казал дори, че беше главният й двигател. Та… ако „братовчедите“ дочуят, чашата съвсем ще прелее.

Лейкон беше умна глава и най-малко му трябваше гнева на „братовчедите“ точно тогава, когато целта на всички беше да им загладят перушината. Самият той бил готов да насъска още на мига къртачите. Така или иначе, споразумели се за съботата, когато, без да се допита до никого, Лейкон беше изпратил целия екип — дванайсет души на брой — в две сиви камионетки с надписи „БОРБА С ВРЕДИТЕЛИТЕ“.

И къртачите в действителност бяха изпосъборили де що имаше стени, пораждайки по този начин слуха за разбиването на прословутия команден пост. А те просто се бяха ядосали, че са ги пратили да бачкат през уикенда, и бяха проявили излишна изнервеност, най-вече заради отвратително високата данъчна ставка върху възнагражденията за извънреден труд. Настроението им обаче набързо се оправило, след като още при първоначалната проверка попаднали на осем радиомикрофона — изписани до един от складовете на самия Цирк. Лейкон лично има̀ възможността да се убеди по време на огледа си по каква класическа схема ги е разположил навремето Хейдън. Един като да беше зарязан най-невинно в чекмеджето на неизползвано от години бюро, само дето бюрото се намираше най-случайно в шифровалния отдел. Втори събираше прах върху стара кантонерка в заседателната зала на петия етаж, наричана на жаргона на службата „говорилнята“. Трети, в проява на типичното за Хейдън въображение, беше натикан зад казанчето в съседната тоалетна за старшите служители. Второ претърсване, което включваше и носещите стени, изнамери още три сонди, зазидани в конструкцията по време на строителните работи в комплект с пластмасовите тръбички, които отвеждали звука до тях. Къртачите ги бяха подредили като избит дивеч. Умрели, както можеше да се очаква, но несъмнено монтирани от Хейдън и настроени на честоти, каквито Циркът не ползваше.

— Бас държа, че са били минати за сметка на Министерството на финансите — отбеляза Лейкон с възможно най-киселата усмивка, докато опипваше жичките, които захранвали микрофоните с ток от сградната инсталация. Поне до момента, в който Джордж я беше подменил изцяло. — На всяка цена трябва да уведомя брат Хамър. Ще изпадне във възторг. — Имаше предвид най-заклетия свой враг — уелсеца Хамър.

Следвайки съвета на Лейкон, Смайли организира скромно представление. Нареди на къртачите да активират отново радиомикрофоните в заседателната зала и да пренастроят приемника в една от малкото останали на разположение на Цирка пеленгаторни коли. После покани тримата най-несговорчиви бюрократи от Уайтхол, включително и уелсеца Хамър, да направят с автомобила обиколка на сградата в радиус от осемстотин метра, през което време имаха възможността да слушат предварително записания от Смайли разговор между седналите в говорилнята двама от неговите анонимни помагачи. Дума по дума. Без нито една неясна сричка.

След което Смайли ги накара да положат лично пред него клетва да запазят всичко чуто в абсолютна тайна, а за двоен дикиш ги хвана да подпишат и декларацията, съставена от административно-стопанския отдел с единствената цел да внушава страхопочитание.

Но и способна според Питър Гуилъм да ги накара да държат езика си зад зъбите поне до края на месеца.

— Или за по-кратко, ако междувременно завали — добави кисело Питър.

* * *

Но ако за Мартиндейл и колегите му в периферията на Уайтхол беше нормално да живеят в първично неведение за реалностите в света на Смайли, не по-малко изолирани се чувстваха и приближените до трона му. Колкото по-тесни бяха тези кръгове, толкова ставаха и по-малобройни, та поне в началния период до центъра се добираха само неколцина. А Смайли поддържаше обичайното си уединение и след като влезеше в Цирка през мрачния кафяв вход с бдителни „портиери“ на всяко от временно създадените гишета за пропуски. Вратата към миниатюрния му кабинет оставаше затворена в продължение на цели дни и нощи и компания му правеха единствено Питър Гуилъм и черноокия Фон — „момчето за всичко“, който заедно с Питър Гуилъм беше служил като неотлъчна „бавачка“ на Смайли, докато той разконспирираше Бил Хейдън.

От време на време Смайли само кимваше и се измъкваше през задния вход заедно с финия миниатюрен Фон, оставяйки Гуилъм да вдига телефона и да му се обади, ако възникне нещо спешно. Покрай това му поведение „мамчетата“ се сещаха за последните дни на Контрола, който покрай историята с Хейдън почина с разбито сърце на работното си място. Съответно типичните за всяко затворено общество органични процеси породиха нова дума в служебния им жаргон. Разобличаването на Хейдън започна да се нарича „грехопадението“, а историята на Цирка се раздели на две: преди и след грехопадението. А на фона на действителната западналост на сградата — три четвърти празна и тотално съсипана вследствие посещението на къртачите — влизанията и излизанията на Смайли създаваха мрачното усещане за разруха, в което обитаващите я по задължение съзираха в моментите на униние и определен символизъм: съсипят ли нещо къртачите, не чакай да го възстановят. Това според тях вероятно се отнасяше и до Карла, чиято прашна физиономия, окачена на гвоздей от неуловимия им началник, не преставаше да ги дебне изсред сенките в спартанската му тронна зала.

Но и малкото, което знаеха, ги изпълваше с ужас. Дори най-катадневните кадрови въпроси придобиваха чудовищни измерения. На Смайли се падаше да уволнява осветените агенти и да закрива разкритите резидентури; като горкия Тъфти Тесингър в Хонконг например, когото също прибраха, макар и сред най-последните, тъй като служеше сравнително далеч от антисъветския театър на действия.

А из Уайтхол — терен, към който напълно споделяха изпитваното от Смайли недоверие — се носеха приказки, че бил принуден да води какви ли не ужасни пазарлъци във връзка с обезщетенията при пенсиониране и преназначенията. Понеже май имало случаи — и горкият Тъфти Тесингър в Хонконг пак първи им идваше наум, — в които Бил Хейдън награждавал най-умишлено с незаслужени повишения онези негодни за бъдеща оперативна дейност агенти, на които можел да разчита, че няма да самодейничат. Е, как да обезщетиш такъв човек: според действителните му заслуги или според придадената му злоумишлено от Хейдън раздута стойност? Или, в обратния случай, когато Хейдън уволнявал хора по измислени причини, за да осигури собственото си оцеляване? На такива хора полага ли се пълна пенсия? Имат ли правото да бъдат възстановени на работа? Новоиздигнатите на власт след изборите млади министри се чешеха по главите и вземаха смели, но противоречиви решения. В резултат на които на Смайли му се налагаше да приема жалък поток от разочаровани агенти и агентки на Цирка, а за по-голяма сигурност — но вероятно и от естетически съображения — на кадровиците беше възложено да не допуснат нито един от завърналите се от задграничните резидентури да припари до главната сграда.

Освен това Смайли беше забранил категорично всякакви контакти между обречените и помилваните. Поради което кадровиците наеха с неохотната подкрепа на Министерството на финансите в лицето на уелсеца Хамър къща в Блумсбъри, отвориха в нея временна приемна под формата на школа за изучаване на чужди езици („Посещения само с предварително записване“) и настаниха там квартет от касиери и служители от „Личен състав“. Екипът неизбежно си спечели прозвището „Групата в Блумсбъри“ и скоро стана известно, че Смайли ходел там в свободното си време за по час-два на нещо като болнични свиждания и разговарял съчувствено с лица, които виждал за пръв път през живота си. В други случаи, в зависимост от настроението си, мълчал през цялото време, усамотен загадъчно като някакъв Буда в ъгъла на прашната стая за събеседвания.

Кое ли го е подтиквало да действа по този начин? Какво всъщност е търсел? Ако в основата на всичко се е намирал гневът, то трябва да е било същият онзи гняв, който по онова време ги тресеше масово. Понякога се случваше да отмарят сред шеги и клюки в говорилнята в края на напрегнатия работен ден; но щом някой споменеше неволно Карла или къртицата му Хейдън, моментално се възцаряваше ангелско мълчание, което дори старата хитруша и тълкувателка на действията на Москва, Кони Сакс, не беше в състояние да наруши.

Още по-трогателни в очите на подчинените му бяха усилията на Смайли да спаси изпод развалините поне мъничко от агентурните мрежи. В рамките на по-малко от ден след задържането на Хейдън бяха изчезнали всичките девет мрежи на Цирка в Съветския съюз и страните на Източна Европа. Замлъкналите радиовръзки и пресъхналите канали за свръзка навеждаха единствено на мисълта, че и малкото действително верни агенти на Цирка сред тях са били арестувани още същата нощ. Смайли обаче се противопоставяше яростно на това елементарно обяснение и с не по-малка категоричност отказваше да допусне, че както Карла, така и московският Център са способни на неуязвима ефикасност, всеобхватност или логика.

Затова и не преставаше да врънка и Лейкон, и „братовчедите“ в просторния анекс към американското посолство на Гровнър Скуеър да не прекратяват подслушването на честотите за радиовръзка с агентите и въпреки ожесточените протести на Външното министерство (водени, както винаги, от Роди Мартиндейл) уреди с чуждестранните редакции на Би Би Си да включат в програмите си отворени съобщения, с които нареждаше на всеки чул ги оцелял агент, комуто е известна кодовата дума, да се спасява поединично. За всеобща изненада, постепенно взеха да се появяват едва забележими признаци на живот, като накъсани послания от друга планета.

Първо братовчедите, в лицето на своя подозрително безцеремонен резидент Мартело, съобщиха от Гровнър Скуеър, че двама британски агенти — мъж и жена — били прехвърлени по американски спасителен канал до стария черноморски курорт Сочи, където ги чакала малка лодка за провеждане на така наричаната упорито от хората на Мартело „операция по ексфилтриране“. Полученото описание съответстваше на семейство Чураеви — ключови членове на мрежата „Съзерцание“, която беше покривала Грузия и Украйна. Така че, без да чака одобрение от Министерството на финансите, Смайли възкреси пенсионирания Рой Бланд — широкоплещест бивш марксист диалектик, някогашен оперативен агент и водещ офицер на мрежата. Постави на разположение на пострадалия силно от грехопадението Бланд също извадените от нафталина две бивши протежета на Хейдън — Де Силски и Каспар, — хора с опит в следенето на руснаци, и ги назначи за резервна група по посрещането на бегълците. Тримата още не бяха слезли от военнотранспортния британски самолет, когато се получи съобщение, че Чураеви били застреляни на излизане от пристанището. Операцията по ексфилтрирането претърпяла провал, признаха „братовчедите“. Мартело позвънил лично по телефона на Смайли да му изкаже съболезнованията си. Беше посвоему свестен човек и подобно на Смайли, боец от старата школа. Разговорът провели през нощта, докато навън се леел проливен дъжд.

— Не го изживявай чак толкова тежко, Джордж — предупреждавал го с утешителен тон Мартело. — Чуваш ли какво ти говоря? Да си оперативен агент не е като да си чиновник, и ние двамата с теб нямаме право да забравяме тази разлика. Иначе ще откачим. Не можем ги опази поединично. Това не е работа на пълководеца. Недей забравя този факт.

Питър Гуилъм, присъствал на целия този разговор, впоследствие се кълнеше, че Смайли изобщо не реагирал по какъвто и да било видим начин; а Гуилъм го познаваше отблизо. Но че само десет минути по-късно, без никой да го забележи, се измъкнал нанякъде, а широкият му шлифер липсвал от закачалката. Върнал се едва след разсъмване, целият вир-вода, носейки през лакът шлифера. Преоблякъл се, седнал пред бюрото си, но когато Гуилъм по своя инициатива влязъл на пръсти да му поднесе чая, заварил господаря си в особено неловко положение: Смайли седял сковано, със свити юмруци от двете страни на старо томче с немска поезия, и тихо плачел.

Бланд, Каспар и Де Силски молеха най-горещо да ги върнат на старите им длъжности. Цитираха случая с дребния унгарец Тоби Естерхази, който някак си се беше сдобил с преназначаване, и настояваха със самите тях да се отнесат по същия начин. Напразно. Изпратиха ги пак в пенсия и повече не отвориха дума за тях. Несправедливостта поражда несправедливост. Колкото и да се бяха компрометирали, все можеха да допринесат някаква полза, но Смайли не пожела да чуе повече имената им — не само тогава, но и после, и изобщо. Така се стигна до надира в периода непосредствено след грехопадението. При което мнозина — както от Цирка, така и външни лица — решиха, че са чули заключителния удар на тайното сърце на Англия.

По стечение на обстоятелствата обаче, съдбата поднесе на Смайли малка утеха само няколко дни след този провал. Посред бял ден във Варшава укрил се главен агент от Цирка, успял да чуе съобщението по Би Би Си и се отправил директно към британското посолство. Благодарение на съвместното лобиране от страна на Лейкон и Смайли и въпреки усилията на Мартиндейл, успели да го качат още същата вечер на полет до Лондон в качеството му на дипломатически куриер. Смайли обаче отказа да повярва на представената му от агента легенда и го предаде на инквизиторите от Цирка, които, зажаднели за свежа плячка, насмалко да го убият, но в крайна сметка обявиха, че бил чист. Уредиха му да се пресели в Австралия.

По-нататък току-що овластеният Смайли се видя принуден да направи преоценка на вече осветените пред обществото подразделения на Цирка в страната. Инстинктът му подсказваше да закрива всичко наред: и явочните квартири, станали вече съвсем явни и опасни; и „яслата“ в Сарат, където по традиция инструктираха и обучаваха агентите и новопостъпилите; и експерименталните звукозаписни лаборатории в Харлоу; и школата по химия в Аргайл; и морското училище при устието на река Хелфорд, където бивши моряци се упражняваха в черната магия на мореплаване с малки съдове, сякаш изпълняваха ритуалите на забравена религия; и базата за далекосъобщения в Кентърбъри. Него ако го питаха, за закриване беше и централата на спецовете кодоразбивачи в Бат.

— Махаме всичко наред — заявил по време на едно от посещенията си в кабинета на Лейкон.

— А после? — запитал Лейкон, озадачен от решимостта, която беше станала още по-видима у Смайли след онзи провал в Сочи.

— Почваме от нулата.

— Разбирам — казал Лейкон, което, естествено, означавало, че нищо не му било ясно. По време на разговора не спрял да изучава изпратените му от Министерството на финансите листове с числа.

— По необяснима за мен причина „яслата“ в Сарат се води към бюджета на военните — констатирал замислено Лейкон. — И няма нищо общо с твоя змийски фонд. А разходите за Харлоу се поемат от Министерството на външните работи, където, сигурен съм, отдавна са забравили за този факт. Школата в Аргайл е под крилото на Министерството на отбраната и силно се съмнявам дали изобщо подозират за съществуването й. Кентърбъри е към пощите, а Хелфърд — към военноморския флот. С огромно удоволствие отбелязвам, че към бюджета на Министерството на външните работи се числи и Бат, въпреки особеното мнение на Мартиндейл, вписано преди шест години и също избледняло в официалната памет. Което ще рече, че на нас не ни костват нищичко. Не съм ли прав?

— Но са абсолютен баласт — запънал се Смайли. — Но докато ги има, не можем с нищо друго да ги сменим. Сарат отдавна замина на кино, Хелфърд замира, Аргайл е станала за смях. А що се отнася до кодоразбивачите, те от пет години работят почти непрекъснато в полза на Карла.

— „Карла“ ще рече московският Център, нали така?

— Не. Имам предвид отдела, отговарял за Хейдън, плюс още половин дузина други…

— Разбирам те напълно. Но ако не възразяваш, нека се придържаме към установените институции, а не да падаме на личностно ниво, заради което после ще се срамуваме. Нали точно в това е смисълът на институциите, все пак? — И Лейкон зачукал ритмично с края на молива по бюрото. Чак по някое време вдигнал глава и огледал въпросително Смайли. — Да, в крайна сметка именно ти си главният ни градинар в момента, Джордж, така че от теб зависи какво ще подкастряш и какво ще изкорениш. Но изпитвам ужас от мисълта какво би сторил, ако се развилнееш с брадвата си и по моята част от градината. Тези подразделения са изключително ценни активи. Премахнеш ли ги сега, никога няма да успееш да ги възстановиш. По-късно, като стъпиш отново на крака, може и да ги продадеш и да се сдобиеш с нещо по-свястно. Но не бива да се освобождаваш от тях в сегашната пазарна криза, нали ме разбираш? По-добре изчакай да дойде време, в което ще ти донесат печалба.

Макар и неохотно, Смайли се беше преклонил пред така дадения му съвет.

И на връх всичките струпали му се главоболия се стигна до онова мрачно понеделнишко утро, в което извършваната от Министерството на финансите ревизия разкри сериозни пропуски в управлението на змийския фонд на Цирка през петте години, предшествали замразяването на фонда вследствие на грехопадението. Смайли се видя принуден да свика импровизиран съд, пред който пенсиониран вече възрастен счетоводител рухна и през сълзи си призна за срамното си увлечение по млада служителка в деловодството на Цирка, по чиято свирка бил играл. После старецът се прибрал у дома и в ужасен изблик на угризение се обесил. Противно на категоричните съвети от страна на Гуилъм, Смайли все пак отиде на погребението.

Но в крайна сметка остава налице фактът, че въпреки цялото крайно неубедително начало Джордж Смайли премина в нападение още от първите седмици след завръщането си.

* * *

Атаката, в която тръгна, се основаваше най-вече на философски принципи, на второ място — на теоретични съображения и едва в последна сметка — на драматичната поява на конкретен човек — ненадминатият комарджия Сам Колинс.

Философията беше семпла.

— Задачата на една разузнавателна служба — обяви безпрекословно Смайли — не е да си играе на гоненица, а да доставя разузнавателни сведения на клиентелата си. Не успее ли в това свое начинание, клиентите й ще се принудят да прибегнат до други, не толкова скрупульозни продавачи, а в най-лошия случай — да започнат любителски да самодейничат. При което службата ще започне да вехне. Не излизаш ли на уайтхолската борса, никой няма да се сеща за теб — добави Смайли. — А престане ли Циркът да произвежда, няма да разполага и със стока за натурална размяна нито с „братовчедите“, нито с другите свои посестрими сред службите, с които по традиция е сключвал взаимно изгодни сделки. Не произвеждаш ли — не търгуваш, а щом не търгуваш — умираш.

— Амин — отвърнаха слушателите му.

Именно тази негова теория, или както самият той предпочиташе да я нарича — неговата „изходна презумпция“, — разгледа в говорилнята неофициалното съвещание, което той свика по-малко от два месеца след възцаряването си, със съвсем тесния кръг, от който беше излъчил своите доверени лица. Така че на съвещанието бяха петима: самият Смайли, оръженосецът му Питър Гуилъм, възедрата гадателка по съветските въпроси Кони Сакс в поредния си надиплен тоалет, черноокият помощник Фон по черни гуменки, който боравеше с медния руски самовар и раздаваше бисквитите, и на последно място — Док ди Салис — главният китаист на Цирка, по прякор „Лудия йезуит“. След като направил Кони Сакс, разправяха зевзеците, Господ решил да си почине, затова от останалия му материал бил сътворил Док ди Салис.

Док беше раздърпано, неугледно същество, което можеше да мине по-скоро като маймунката за забавления на Кони, отколкото като неин равностоен колега, а външността му наистина беше на човек със съмнително потекло, като се почне от щръкналите му посребрени коси, които падаха на кичури по мърлявата му яка, и се стигне до влажните му разкривени пръсти на ръцете, напомнящи на кокоши човки и кълвящи по всичко, до което успяваха да стигнат. Обри Биърдсли вероятно щеше да го изобрази как, окован и космат, наднича иззад огромния й кафтан. А Ди Салис беше всъщност виден ориенталист — учен, а в известна степен и герой, тъй като беше прекарал една част от войната в Китай в ролята на вербовчик в името на Бога и Цирка, а друга част — в затвора в Чанги, за радост на японците.

Тази петорка представляваше целият им екип. По някое време щеше да се увеличи, но в началото именно тези петима бяха прочутите кадри; все едно — както се изрази Ди Салис впоследствие — „притежаваха карти на членове на китайската компартия с едноцифров пореден номер“.

Смайли започнал с преглед на опустошенията, което му отнело известно време по същата причина, по която и за плячкосването на град или ликвидирането на маси от хора е необходимо определено време. Просто ги прекарал по всички затънтени улички, които Циркът притежавал, спирайки се на всяка от тях да им демонстрира безмилостно как, по какъв начин, а в много от случаите — и точно в кой момент Хейдън е разголвал тайните му пред съветските си господари. Имал, естествено, преимуществото да е разпитвал лично Хейдън, но се осланял и на първоначалните си разследвания, които го насочили по дирите на Хейдън. Познавал пътя. И въпреки това речта му представлявала малка демонстрация на унищожителен анализ.

— Така че, край на илюзиите — приключил той с остър тон. — Службата ни ще се промени из основи. Възможно е да стане и по-добра, но във всеки случай ще е различна.

И пак му отвърнали с „амин“ и направили унило почивка да се поразтъпчат.

„Най-странното е — щеше да се сеща впоследствие Гуилъм, — че в тези първоначални месеци всички важни събития сякаш се случваха нощно време.“ Говорилнята беше дълго помещение под наклонените покривни мертеци, а през капандурите й не се виждаше нищо, освен оранжевеещия нощен небосвод и горичката от ръждясали радиоантени — реликви от войната, които никому не беше дошло наум да демонтира.

— Изходната ни презумпция — напомнил им Смайли, след като повторно заели местата си — е, че Хейдън не е действал нито веднъж против интересите на Цирка без предварително задание и че тези задания е получавал лично от един-единствен човек — Карла.

Тоест приемало се от самото начало, че като е поставял задачите на Хейдън, Карла му е разкривал пропуските в знанията на московския Център; и че като е заповядвал на Хейдън да замете определени разузнавателни данни, достигнали по някакъв начин до Цирка, или като му е нареждал да ги омаловажи, да ги изопачи, да им се надсмее, та дори и изобщо да спре разпространението им, Карла всъщност му е подсказвал кои тайни е искал да не бъдат разкривани.

— Тоест, дарлинг, от нас се иска да направим обратната засечка, нали така? — измърморила Кони Сакс, чиято съобразителност я извеждала, както винаги, доста пред останалите.

— Точно така, Кони. Именно по този начин ще трябва да постъпим — отвърнал й сериозно Смайли. — Като направим обратната засечка. — И продължил да им изнася лекцията си, оставяйки Гуилъм още по-объркан отпреди.

И само най-подробното картиране на разрушителния маршрут на Хейдън (на „дирите му“, както се изразил Смайли), само най-точният опис на изискваните от него преписки и досиета, само възстановяването — с цената на цели седмици изтощителен труд, ако се налага — на събираните най-старателно от подразделенията на Цирка разузнавателни данни и сравняването на подробната им разбивка с онази на данните, които Хейдън е разпространявал сред клиентите на Цирка на уайтхолската борса — само това щяло да им позволи да направят обратните засечки (както съвсем уместно ги нарекла Кони) и да определят отправната точка на Хейдън, а оттам — и онази на Карла. Така казал Смайли.

И едва след като извършели правилно обратната засечка, пред тях щели да се разкрият най-неочаквани възможности и Циркът щял да съумее, противно на всички външни очаквания, да овладее отново инициативата — или, както се изразил самият Смайли, „да действа, а не само да противодейства“.

Или както шеговито описа впоследствие изходната му презумпция Кони Сакс: „Пак ще търсим поредния проклет Тутанкамон: Джордж Смайли ще ни свети с фенера, а ние, нещастниците, ще копаем“.

Разбира се, на този етап Джери Уестърби все още не се беше появил дори като блясък в оперативното им оченце.

* * *

И те тръгнаха в бой още на другия ден: в единия ъгъл — възедрата Кони, а в другия — свадливия Ди Салис. При което Ди Салис заяви с носов, подигравателен тон, но и с изключителна острота:

— Е, веднъж и ние да знаем какво точно се иска от нас.

Съответните им групи бледолики копачи разделиха архива на две. Съветският съюз и сателитите му отидоха при Кони и „нейните болшевики“, както им викаше тя. А при Ди Салис и неговите „жълти заплахи“ — Китай и Третият свят. Всичко останало, от рода на агентурните сведения за потенциалните съюзници на страната, влезе в специален раздел „изчакващи“, за евентуално по-нататъшно проучване.

И те като Смайли се трудеха по всяко време на денонощието. Служителите в стола се оплакваха, портиерите заплашваха, че ще стачкуват, но постепенно ентусиазмът на копачите обзе и помощния персонал и те престанаха да роптаят. Нещо повече — създаде се атмосфера на шеговити задявки. Под влиянието на Кони сътрудници, които почти никой не беше виждал да се усмихват, изведнъж почнаха да си разменят епитети от речника на великите си обекти на изследване от света отвъд Цирка. „Страхливите псета на царисткия империализъм“ се гордееха с това, че пият безвкусните си кафета със „сталинистките разколници, отцепници и шовинисти“.

Най-забележително от всички обаче разцъфтя Ди Салис, който накъсваше нощния си труд с кратки, но енергични сеанси на масата за пинг-понг, предизвикваше всеки новодошъл и подскачаше като колекционер на пеперуди, хукнал подир някой рядък екземпляр. Скоро се появиха и първите плодове и им дадоха допълнителен импулс. Не мина и месец, и излязоха първите три доклада, разпространени с огромно притеснение сред изключително тесен кръг от читатели и похвалени дори и от скептично настроените „братовчеди“. След още месец подвързаното в твърди корици резюме с многословното заглавие „Текущ доклад за пропуските на съветското разузнаване по отношение на потенциала на НАТО да нанася удари «вода-въздух»“ им завоюва дори неохотните аплодисменти на организацията майка на Мартело в Лангли, в щата Вирджиния, последвани от възторженото обаждане на самия Мартело по телефона.

— Ама и аз откога съм им заповтарял, Джордж! — възклицаваше той с такава сила, че телефонът едва ли не се оказваше излишен лукс. — Все това им напилвах: „Циркът няма да се изложи“. Ама кой да ме чуе? Абе, да вървят на майната си!

В същото време — понякога в компанията на Гуилъм, друг път под грижите на безмълвния Фон, Смайли се отдавал на тъмни странствания дотогава, докато не се строполял полумъртъв от изтощение. След което продължавал напред, в преследване на целта си. По цял ден, че и по цяла нощ понякога, се скитал из графствата около Лондон да разпитва бивши служители на Цирка и пенсионирани агенти.

На моменти — в Чизик, да речем, приседнал на крайчеца на стола в офиса на евтина туристическа агенция и разговарящ полугласно с бившия полски полковник от кавалерията, уреден там на чиновническа длъжност — имал чувството, че е мярнал целта, но щом се приближал към нея, тя, като някакъв мираж, се изгубвала. Същата надежда събудил у него и судетският чех в магазина за радиоапарати втора употреба в Севъноукс, но когато двамата с Гуилъм се върнали, забързани, да потърсят потвърждение на чутото в архивите на Цирка, установили, че всички действащи лица са вече покойници и нямало друг, който да ги поведе нататък по следата. И все в преследване на същата неуловима цел, Смайли трябвало да изтърпи обидното отношение на собственика на частна конеферма в Нюмаркет — заможен, но вироглав шотландец и протеже на предшественика на Смайли, Алълайн, — чиито приказки насмалко да подтикнат вбесилия се Фон към насилие. Завърнал се в кабинета си, поискал да му донесат наличната документация, след което светлинката отново угаснала.

Тъй като последният, но неизречен на глас постулат в изложената от Смайли в говорилнята изходна презумпция гласял: нямало нищо уникално в заложения от Хейдън капан, в който накрая попаднал и самият той. И че в крайна сметка падението на Хейдън не се е дължало на документални пропуски, нито на манипулирането на получаваните сведения или „изгубването“ на неудобни преписки. А че Хейдън бил станал жертва на паниката. Със спонтанната си намеса в неизвестна им на този етап конкретна операция Хейдън поставил в огромна опасност или себе си, или може би друг агент на Карла, поради което е бил принуден да я потуши въпреки прекомерния риск.

А Смайли разчитал да попадне на повторение тъкмо на този трик. И точно затова и той, и помощниците му в приемната в Блумсбъри не преставали да ровят около този въпрос — не директно, а със заобикалки: „Имаше ли по време на оперативната ви дейност случай, при който ви възпрепятстваха ненужно, по ваше мнение, да тръгнете подир определена оперативна следа?“.

И не друг, а елегантният Сам Колинс цъфна един ден в отговор на поканата за спокоен разговор по смокинг, с вечната си кафява цигара и старателно подстригани мустачки, и обяви с разгулната си усмивка:

— Така като питаш, драги: да, имаше.

Но, както винаги, и зад поставения въпрос, и зад жизненоважния отговор на Сам прозираше внушителната фигура на търсачката на руско злато мис Кони Сакс.

И, както винаги, зад Кони мержелееше вечно мъглявата фотография на Карла.

* * *

— Кони напипва нещо, Питър — прошепнала тя на Гуилъм късно една нощ по вътрешната телефонна връзка. — Този път ти гарантирам: нещо много съществено.

Не че за пръв път попадала на следа, дори не и само за десети, но този път коварният й инстинкт й подсказвал мигновено, че е налучкала „самата истина, дарлинг, повярвай на старата Кони“. А след като чул от Гуилъм новината, Смайли прибрал преписките си под ключ, разчистил бюрото и наредил:

— Добре, викни я да дойде.

Кони беше огромна накуцваща хитра жена, дъщеря на университетски преподавател, сестра на университетски преподавател, самата тя също с известни академични заслуги, позната сред по-старите служители като „Матушка Россия“. Легендата твърдеше, че Контрола я вербувал по време на партия бридж още на времето, когато правела първите си стъпки във висшето общество, през същата вечер, в която Невил Чембърлейн обещал „мир за нашето време“. Но една от първите и най-благоразумни стъпки на Хейдън, веднага след като дойде на власт благодарение на осигурената му от неговия покровител Алълайн попътна струя, беше да я отпрати в пенсия.

Не за друго, а защото Кони познаваше московския Център по-издълбоко дори от повечето блъскащи в него „клети твари“, както тя обичаше да ги нарича, а най-голяма радост й доставяше частната армия от къртици и вербовчици на самия Карла. Нямаше навремето доклад от разпита на съветски изменник, който да не беше минал през разкривените от артрита пръсти на Матушка Россия; нито един провокатор не се беше доближавал до разкрит вербовчик от хората на Карла, без Кони да го е запознала старателно и с най-малките подробности от хореографията на жертвата; през прекараните почти четирийсет години на бойна вахта нейното изтерзано от болки тяло не беше оставило да му се изплъзне и най-незначителният слух, наврян незабавно някъде сред вехториите на всепобиращата й памет и извикан на повърхността в мига, в който й потрябваше. Ненапразно веднъж, в признак на нещо като отчаяние, Контрола бе сравнил ума на Кони с гърба на огромен плик.

Освободената от работа Кони се върна в Оксфорд и рухна окончателно. Когато Смайли дойде след време да я реабилитира, единственото й занимание беше кръстословицата в „Таймс“ и ежедневната й доза от две бутилки.

Но през въпросната едва ли не историческа нощ, когато Кони завлякла някак си огромното си тяло по коридора на петия етаж до далечния кабинет на Джордж Смайли, била пременена в чист сив кафтан, мацнала си била малко розово червило, доближаващо се до естествения цвят на устните й, и цял ден не била близвала нищо, освен чашка отвратителен ментов тоник, чиято воня я следвала неотлъчно. Всички бяха единодушни впоследствие в оценката си, че от самото начало от нея се излъчвала определена тържественост. Носела тежка найлонова пазарска торба, понеже беше заклет противник на кожените изделия. В бърлогата й на един от по-долните етажи прибраният от улицата помияр на име Трот, вербуван в пристъп на угризения спрямо покойния му предшественик, скимтял неутешимо изпод бюрото й, докарвайки до бурен бяс споделящия кабинета й Ди Салис, който често отправял по някой и друг таен ритник към псето, а когато се случело да е в по-добро настроение, се задоволявал с това да изрежда пред Кони многобройните вкусни кучешки ястия, които готвели в Китай. На минаване под редицата капандури в едуардски стил Кони отбелязала току-що завалелия късен летен дъжд, бележещ края на продължителното засушаване, и му придала — както впоследствие обясняваше на останалите — ако не библейско, то поне символично значение. Капките тропали като сачми върху покривните плочи и прилепвали по тях нападалите сухи листа. В преддверието „мамчетата“ изпълнявали безучастно задълженията си; привикнали били с поклоненията на Кони, но продължавали да не ги одобряват.

— Милинките ми — измърморила Кони и им помахала леко с ръка, сякаш била член на кралското семейство. — Такава преданост. Такава изключителна преданост.

За да влезе в тронната зала, трябвало да слезе с едно стъпало — непосветените обикновено се спъвали, не обърнали внимание на избелелия предупредителен надпис — и Кони, с нейния артрит, го взела заднешком, сякаш слизала по стълба, а Гуилъм я придържал под лакътя.

Сплел пръстите на пухкавите си ръце върху бюрото, Смайли я наблюдавал как тържествено заизпразвала даровете от найлоновата торба: но не око от тритон или пръстче на новородено (както после разправяше Гуилъм), а цяла поредица маркирани и изпъстрени с бележки преписки — плячката от поредния й пламенен набег из архива за московския Център, който до възкресението й преди няколко месеца събирал благодарение на Хейдън прахоляк в продължението на цели три години. Вадела ги, оглаждала прикачените отгоре им бележки, маркиращи маршрута, по който ловувала из документите, от лицето й преливала вечната й лъчезарна усмивка (пак според описанието на Гуилъм, който от любопитство си зарязал работата и отишъл да гледа), а тя не преставала да мърмори: „Стой там, дявол да те вземе!“ и „Ти пък къде се запиля, да те питам?“, но не, естествено, по адрес на Смайли или Гуилъм, а на самите документи, тъй като Кони възприемаше вътрешно всичко около себе си като живо и потенциално непокорно, независимо дали ставаше дума за кучето й Трот, за изпречил се на пътя й стол, за московския Център или в крайна сметка за самия Карла.

— Да, скъпи мои — обявила тя в един момент. — Вашата Кони си поигра малко на „пътни знаци“. Супер весело изживяване. Напомни ми как по Великден мама криеше по разни места из къщата боядисаните яйца и ни караше нас, момичетата, да ги търсим.

През следващите някъде около три ча̀са, с прекъсвания за кафе, сандвичи и каквито други непоръчвани лакомства им поднасял настоятелно черноокият Фон, Гуилъм се измъчил да следи резките чупки и прибежки в невероятното пътешествие на Кони, стъпило междувременно на съвсем солидна основа благодарение на направените допълнителни проучвания. Връчвала на Смайли листовете така, както се раздават карти: плясвала ги отпреде му, после моментално ги прибирала с разкривените си пръсти, почти лишавайки го от възможността да ги прочете. И през цялото време не преставала да поддържа така нареченото от Гуилъм „дърдорене на петоразреден фокусник“, а иначе казано — „абракадабрата“, характерна за обсебения от занаята си копач.

Доколкото успял да схване Гуилъм, най-важното, което Кони успяла да открие, било наличието на така наречената от самата нея „златна жила“ в московския Център — съветска операция по пране на пари с цел изваждането на тайни средства на светло. Пълните подробности така и оставали мъгляви. Част от информацията дошла от израелския отдел за свръзка; друга част се получила от „братовчедите“, а трета — от покойния вече някогашен главен парижки резидент Стив Макълвор. От Париж следата водела на изток, към „Индокитайската банка“. Пак на този етап документацията била изпратена на Хейдън в „Управление Лондон“, както тогава наричали оперативната дирекция, а оголеният отдел за съветски проучвания на Цирка препоръчал да се проведе задълбочено оперативно разследване на случая.

Лондонското управление обаче сложило кръст на тази идея „поради възможността за осветяване на изключително секретен източник“, както писал в резолюцията си един от раболепните слуги на Хейдън. С това цялата работа приключила.

— „Към дело. Без последствия“ — мърморел Смайли и прелиствал разсеяно страниците. — „Към дело. Без последствия.“ Как пък винаги намираме сериозни причини нищо да не предприемем.

Навън светът спял дълбок сън.

— Точно така, скъпи — промълвила Кони, сякаш се бояла да не го събуди.

Осеяната с папки и досиета тронна зала била придобила по-скоро бедствен, отколкото триумфален вид. Гуилъм и Кони се взирали още цял час безмълвно в пространството или в снимката на Карла, а в това време Смайли проследил най-добросъвестно стъпките й. Светлината на настолната лампа подчертавала подпухналостта на надвесилото се под нея притеснено лице, пръстите му прехвърляли листовете и сегиз-тогиз се вдигали към устните му, за да намокри палеца си. На два-три пъти понечил да я погледне и отворил уста да каже нещо, но Кони имала готов отговор още преди да е произнесъл въпроса си. В съзнанието си тя вървяла редом с него по пътеката.

Когато свършил, Смайли се облегнал на стола, свалил очилата си и ги отрил — но не с широкия край на вратовръзката, както друг път, а с новата копринена кърпичка, подала се от джобчето на черното му сако, тъй като беше прекарал почти целия отминал ден на поредната си помирителна мисия при „братовчедите“. При тази му постъпка Кони изгледала с възторг Гуилъм и размърдала беззвучно устни: „Виж го какъв е сладък!“, любим неин израз по адрес на шефа й, който буквално вбесявал Гуилъм.

Следващите думи на Смайли обаче прозвучали като лек упрек:

— Независимо от всичко, Кони, факт е, че лондонското управление в действителност е изпратило до резидентурата ни във Виентян официално искане за разследване на случая.

— Което обаче е станало, преди да се намеси Бил — отвърнала тя.

Смайли, изглежда, не я чул, ами й подал през бюрото отворена преписка.

— На свой ред и от Виентян са изпратили подробен отговор. Така поне е отразено във входящия лист. Но никъде не го виждам. Къде може да е отишъл?

Кони не си направила труда да поеме подадената й папка.

— В шредера, дарлинг — казала и хвърлила доволен поглед на Гуилъм.

Навън се било съмнало и Гуилъм обиколил помещението да изгаси лампите.

А след обяда през същия ден се отбил в скромния игрален клуб в Уест Енд, където, сред вечната нощ на избрания от самия него занаят, Сам Колинс се борел с несгодите на пенсионерския живот. Гуилъм очаквал да го завари, както винаги, да инспектира следобедния сеанс на масата за бакара chemin de fer, затова се изненадал, когато го въвели в пищно обзаведен офис с надпис „Управител“. Сам се бил настанил зад луксозно бюро с доволната усмивка на преуспял човек през дима на обичайната му кафява цигара.

— Какво, по дяволите, става, Сам? — прошепнал театрално Гуилъм и се престорил, че се оглежда притеснено. — Да не си станал шеф на мафията? Боже Господи!

— Е, не се наложи чак дотам да стигна — отвърнал Сам със същата самодоволна усмивка. Навлякъл шлифер върху смокинга и повел Гуилъм по коридора. През аварийния изход излезли на улицата и се настанили на задната седалка на чакащото Гуилъм такси, а самият Гуилъм не можел да се начуди в себе си на степента, до която Сам се бил замогнал.

* * *

Всеки агент има свой си начин да прикрива чувствата си; номерът на Сам беше да се усмихва, да пуши по-бавно и да изпълва очите си с тъмен блясък на особено задоволство, докато приковаваше с тях събеседника си. Сам беше специалист по Азия, от старата школа в Цирка, с дългогодишен оперативен стаж: пет години в Борнео, шест в Бирма, още пет в Северен Тайланд и последно три в столицата на Лаос, Виентян — легендиран навсякъде, естествено, като общ търговец. Тайландците на два пъти го бяха подлагали на сериозен разпит, но накрая го бяха пуснали. От Саравак му се беше наложило да се измъкне по терлици. Дойдеше ли му музата, можеше да разправя до безкрай за пътешествията си сред северните планинци и племето шан, но рядко изпадаше в подобно настроение. Сам също беше пострадал покрай Хейдън. Преди около пет години ленивата му интелигентност беше направила Сам сериозен кандидат за повишение на петия етаж — дори според някои за поста на самия шеф, — но Хейдън беше застанал на страната на нелепия Пърси Алълайн. Така че вместо власт Сам получи възможността да гние на терена до момента, в който Хейдън намери повод да го отзове и да го уволни за някакво измислено провинение.

— Сам! Колко мило от твоя страна да ме посетиш! Сядай, сядай — посрещнал го с необичайна жизнерадостност Смайли. — С какво да те почерпя? Сега в коя част на твоето денонощие се намираме? Да не ти е време за закуска?

За най-голямо объркване на преподавателите му, които дотогава го бяха смятали за полуидиот, Сам беше завършил Кеймбридж с главозамайваща отлична оценка по английски. Постигна го единствено благодарение на паметта си, утешаваха се взаимно професорите след това. По-отракани хора обаче твърдяха нещо съвсем различно: Сам успял да завърже любовна връзка с невзрачно момиче от изпитния борд, чрез което успял да се сдобие, наред с други приятности, и с въпросите за изпита.