Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (3)

2
Съдбоносната призовка

През следобеда, в който дошла телеграмата, Джери Уестърби блъскал по пишещата машина в сенчестата част на балкона на занемарената си селска къща, тръшнал до нозете си торба със стари книги. Плика му го донесла облечената в черно личност, наричана „началничката на пощата“ — груба, дива селянка, която, покрай отстъплението на традиционните сили, се била издигнала до вожд на затънтеното тосканско селце. Лукавостта никак не й била чужда, но драматичността на днешния момент надделял, та въпреки жегата тя буквално изприпкала нагоре по прашната пътечка. Впоследствие доставката на историческото послание беше отразена в пощенския регистър като състояла се в пет часа и шест минути, което си беше чиста лъжа, но пък звучеше убедително. Понеже реално беше станала точно в пет. В къщата мършавата приятелка на Уестърби, която в селото наричали „сиротата“, млатела с все сила — така, както се отнасяла към всяка друга задача — по неподдаващо се на обработка парче козе месо. Алчното око на пощаджийката я фиксирало отдалеч през отворения прозорец: с разперени нашироко лакти, прехапала с горните зъби долна устна и вероятно с вечно намусената й физиономия.

„Курва — нарекла я с плам на ума си пощаджийката. — Сега най-после ще си получиш заслуженото!“

По радиото дънел Верди; сиротата държала да слуша само класика, както научило цялото село след сцената, която устроила в кръчмата през онази вечер, когато ковачът взел че пуснал по джубокса някаква рок музика. Била го замерила с кана. „Така че при всичкия този Верди, пишещата машина и козето месо — разправяше после пощаджийката, — такава дандания се вдигаше, че и италианец би се впечатлил.“

Джери седял като скакалец върху дървения под, разправяла тя по-късно; е, може и да си бил подложил някоя възглавничка, и бил качил петите си върху торбата с книгите. Машината се намирала между разтворените му колене. Заобиколил се бил с оплютите от мухите листове от ръкописа, затиснати с камъни, че да не ги отвее горещият бриз, който тормозел напечения баир, а до лакътя му стояла плетена дамаджанка с местно червено вино в очакване несъмнено на онези познати и на най-великите творци мигове, в които естественото вдъхновение щяло да му изневери. „Пишеше като орел — веселеше тя впоследствие народа с описанието си: — Кръжи, кръжи, пък току се сурне надолу.“

Облечен бил както през всеки друг ден, независимо дали се размотавал безцелно из оградения си парцел и окопавал дузината безплодни маслинени дръвчета, които оня мошеник Франко му бил пробутал, или шляпал надолу до селото със сиротата да си напазарува или да седне в кръчмата над чаша кисело вино, преди да поеме обратно по стръмния път към дома; с цели обувки от еленова кожа, които сиротата нито веднъж не била изчеткала, та бомбетата им вече лъщели; къси чорапи, които тя отказвала да пере; мръсна риза, която навремето си е била бяла, и сиви къси панталонки с вид на ръфани от зли кучета, които всяка порядъчна жена отдавна щяла да закърпи. И приветствал появата на пощаджийката с познатия й грапав порой от думи — хем стеснителен, хем пълен с ентусиазъм, — чиито подробности тя така и не разбрала, но схванала основното, все едно слушала новините, и които сега успяваше да имитира с неочаквана достоверност през черните пролуки между прогнилите й зъби:

„Мама Стефано, ей богу, супер, страхотен пек. Хайде, драга, накваси гърлото си“, възкликнал той и изшляпал надолу по тухлените стъпала да й донесе чаша вино, нахилен като учениче; те така го и били кръстили в селото — „ученика“: дошла телеграма до ученика, спешна, от Лондон! След почти пълната суша през предходните девет месеца — само по някоя и друга книжка джобен формат и ежеседмичните драскулки от детето му, и изведнъж, като изневиделица — тази монументална телеграма, немногословна, като заповед, но с предплатен отговор в размер на петдесет думи! Представяте ли си само колко са предплатили за тия петдесет думи! Затова никак не било изненадващо, че толкова хора се изредили да се опитат да проумеят съдържанието й.

Първо се задавили с обръщението „До достопочтения Джери Уестърби“. Това пък какво ще рече? Хлебарят, прекарал някога известно време във военнопленнически лагер в Бърмингам, измъкнал отнякъде опърпан речник: „радващ се на почит човек; учтиво обръщение към син на благородник“. Дотук нищо ново. Живеещата на отсрещния склон на долината синьора Сандърс отдавна била приписала благороднически произход на ученика. Втори син на медийния магнат лорд Уестърби — собственик на вестник, покойник. Първо умрял вестника, а след него и собственикът му, както се била изразила остроумната синьора Сандърс, а шегата й веднага се разнесла из селото. Следващата дума — „съжаление“. Тя поне била ясна. Както и следващата — „уведомим“. Пощаджийката отбелязала с гордост колко хубави латински думи са възприели англичаните, противно на всички очаквания и въпреки всичката им упадъчност. Повечко ги затруднила „попечител“, понеже имала и значението „предпазител“, което неизбежно породило неприлични подмятания сред мъжете, но възмутената пощаджийка успяла да ги потуши.

Но по някое време все пак успели да разбият кода и да разкрият цялата история. Ученикът си имал попечител, сиреч заместител на баща му. Въпросният попечител лежал в болница с опасност за живота си и настоявал ученикът да го посети, преди да издъхне. Никой друг не желаел да види, освен достопочтения Уестърби. След което сами си донарисували подробностите от картината: как ридаещото семейство се е струпало около болничното легло; най-отпред е неутешимата съпруга, изискани свещеници му дават последно причастие, всички ценности се прибират под ключ и из цялата къща — по коридорите и кухните отзад — всички само повтарят шепнешком: „Уестърби. Къде е достопочтеният Уестърби?“.

Останало единствено да разтълкуват кои са подписали телеграмата. Били трима, наричащи себе си „solicitors“, а за значението на „solicit“ речникът им предложил тълкуванието „предлагам се (на непознат мъж — за проститутка)“. Това на свой ред довело до нов изблик на нецензурни изказвания, докато по някое време не стигнали до „solicitor“ — „нотариус“, при което усмивките им моментално замръзнали. Майчице Богородице! При наличието на цели трима нотариуси явно ставало дума за големи парични суми. А след като и тримата са настояли да се подпишат, че и да предплатят за отговор в размер на петдесет думи, значи, сумите не били просто големи, а буквално цели планини! Вагони с пари! Нищо чудно, че оная курва — сиротата, така се била вкопчила в него! И изведнъж всички задавали зор да се изкатерят по хълма. Ламбретата на Гуидо щяла да го качи поне до водния резервоар; Марио можел да тича като лисица; щерката на бакалина, Мануела, имала нежни очи и щяла да си докара успешно опечален вид. Пощаджийката обаче отблъснала всички доброволци, извъртяла шамар на Марио за нахалството му, заключила касата и оставила малоумния си син да пази магазина, нищо че усилията, които се готвела да положи, щели да й струват двайсет минути на изнурителната жега, а ако оня проклет вятър като из пещ още веел там горе — и пълна с червеникав прах уста.

В началото подценили Джери. Сега, докато се провирала между маслиновите дървета, тя силно съжалявала за този им пропуск, но пък и за него си имала оправдание. Първо, появил се бил през зимата — сезона на по-стиснатите купувачи. На всичко отгоре дошъл сам, макар да имал потайния вид на човек, който току-що се е отървал от голямо човешко бреме — я деца, я жени и майки; на младини пощаджийката си имала вземане-даване с мъже и се била нагледала на такива виновни усмивки, затова веднага я доловила и у Джери. Такава усмивка съобщавала „Женен съм, но и свободен“, нищо че и двете твърдения да били лъжовни.

Второ, довел го бил оня напарфюмиран англичанин — майорът в оставка, — известен гад и собственик на агенция за недвижими имоти, чрез която експлоатирал селячеството — а това било още една причина да отбягват ученика. Напарфюмираният майор го развел из няколко свестни селски имота, включително и онзи, от който и самата пощаджийка се интересувала, а той, по някакво съвпадение, бил и най-хубавият, но ученикът решил накрая да се засели в коптора на оня педераст Франко, кацнал чак на върха на тоя забравен от Бога хълм, по който сега драпала. Викали му „Дяволския хълм“, понеже там ходел дявола, когато в ада му захладнеело. И точно пък на тоя мазник Франко, дето „кръщава“ и млякото, и виното, което продава, и в неделите се кипри нахилено покрай всички контета на градския площад! Раздутата цена на имота възлязла на половин милион лири, от които напарфюмираният майор се опитал да завлече една трета само защото с Франко били имали договор.

— Не че на всички не им е ясно защо майорът си пада по оня мазник Франко — изсъскала тя разпенено през зъби, при което глутницата нейни поддръжници зацъкали многозначително с езици един на друг, докато се видяла принудена да им нареди гневно да престанат.

Да не говорим, че нещо във външния вид на Джери подразнило вродената и проницателност. Под цялата му разточителност се криела някаква суровост. И в други англичани я била забелязвала, но този ученик бил без конкуренция в това отношение, така че нямало начин да спечели доверието й; неугасимият му чар съдържал и определена заплаха. Сега вече допускала, че тези първоначални недостатъци можели да се дължат на ексцентричността на благородния английски писател, но в началото пощаджийката не била никак готова да прояви към него подобна снизходителност.

— Нека само да дойде лятото — предупредила тя злобно клиентите си скоро след първото му непохватно посещение в магазина й, откъдето купил паста, хляб и мухозол. — Да го питам аз тогава тоя кретен що за къща си е избрал. — Като му нахлуели през лятото в спалнята мишките на оня мазник Франко, като го заръфали жив бълхите на Франко, като го подгонели из градината педерастките стършели на Франко и излизащият като от фурна дяволски вятър му изпечал пишката. Като му се свършела водата и се принудел да ходи по голяма нужда по полето като някое животно. А на зимъс оная напарфюмирана свиня майорът щял да си намери друг глупак да му купи къщата, от което щели да загубят всички, освен самия той.

На всичко отгоре, през първите няколко седмици ученикът изобщо не се проявявал като някаква знаменитост. Не се пазарял дори. Изглежда, никога не бил чувал за отстъпки от цените и по този начин ги лишавал напълно от удоволствието да го завличат. И в нейния собствен магазин, когато успявала да го изкара извън няколкото нещастни израза от битов италиански, които бил понаучил, той изобщо не повишавал глас, нито й крещял като истинските англичани, ами вдигал щастливо рамене и си вземал сам нещата, които му трябвали. Писател бил, разправяли; че то в днешно време кой ли не е писател? Вярно, купувал си от нея тестета хартия за пишещата машина. А като докарала още, и тях изкупувал. Браво. И книги притежавал — повечето плесенясали, доколкото ги мярнала — и ги мъкнел в сива бракониерска торба; преди появата на сиротата често го виждала да забива из пущинака преметнал през рано торбата си, и да се усамотява някъде да чете. Гуидо го съзрял случайно в гората на графинята: приседнал бил като жабок на някакъв пън и прелиствал подред книгите, все едно били една и съща книга, а той търсел страницата, до която е стигнал. Притежавал и пишеща машина, чийто мърляв капак бил облепен с какви ли не етикети от пътуванията му: и затова браво. А бе, писател бил — колкото са ония, дългокосите, дето, като набарат кутия с боя, веднага се изкарват художници. А когато през пролетта се появила и сиротата, пощаджийката и нея намразила.

— За начало: червенокоска — сиреч половин курва. С дребни цици, дето с тях и зайче не можеш накърми, а пък с едно око за сметките — не е за разправяне. Запознал се бил с нея в града — абе, нали ви казвам, че е курва. И като се вторачи в него — от първия ден не го изпусна от око. Впила се е в него като някое дете. Ядат заедно, а тя все недоволна; и заедно пият — а тя пак недоволна; пазарува с него, попива езика от него крадешком, докато по едно време не станаха като двойка дребна местна забележителност — великанът англичанин и намръщената курва сирота, тръгнали да слизат от хълма с кошницата им: ученикът, по оръфаните къси панталонки, се хили на всичко живо, що срещне, а гледащата кръвнишки сирота — подире му в облечена на голо по курвенски сукнена роба, та при цялата й скорпионска безличност мъжете да я гледат изотзад, че да видят как подскачат стегнатите бузи на задника й под сукното.

Докато вървели, го държала с впити над лакътя му пръсти, опряла буза в рамото му, и го пускала само когато й се налагало да плаща скръндзаво от кесията, която вече била под неин контрол. Ако срещнели познат, той го поздравявал от името и на двама им, размахвайки по фашистки огромната си свободна ръка. А ако случайно излезела сама, което се случвало много рядко, тежко му на онзи, който посмеел да я подкачи или да й подсвирне: извръщала се и го заплювала като улична котка, а очите й горели със сатанински пламък.

— Е, вече всичко се изясни! — провикнала се нависоко пощаджийката, преваляйки попътен хребет при изкачването си. — Сиротата е хвърлила око на наследството му. За какво друго може да прояви вярност една курва, питам?

* * *

Поводът за драматичната преоценка, която Мама Стефано направила на ученика и на подбудите на сиротата, бил посещението в магазина й от страна на синьора Сандърс. Сандърс била от богат род и имала ферма за разплод на коне по-нагоре из долината, където живеела с приятелката си, известна наоколо като „мъжкараната“, която ходела късо подстригана и носела метални колани. Конете им печелели призове навсякъде. Самата Сандърс била проницателна, интелигентна и пестелива по начин, който се нравел на италианците, и познавала всеки, който си заслужавал да бъде познаван, от малцината пръснати по хълмовете и проядени от молците англичани. Дошла била уж да си купи шунка — някъде около преди месец трябва да е било, — но всъщност я довел интересът й към ученика.

— Ама наистина ли? — възкликнала. — Вярно ли е, че самият синьор Джералд Уестърби живее тук, в селото ви? Един такъв, възедър, с прошарени коси, спортен тип, пращящ от енергия, аристократичен, но свенлив?

Нейният баща, генералът, познавал семейството му още от Англия; дори имали по едно време съседни имения — бащата на ученика и нейният. Така че синьора Сандърс се канела да го посети. Но първо искала да разбере в какви обстоятелства живее. Пощаджийката измърморила нещо за сиротата, но на Сандърс не й мигнало окото.

— О, ама те, мъжете от рода Уестърби непрестанно си сменят жените — разсмяла се и понечила да си върви.

Изгубилата и ума и дума пощаджийка успяла някак си да я задържи, след което я засипала с въпроси.

Ама кой, все пак, бил той? И какво е правел на младини?

— Журналист е — рекла Сандърс и й описала, доколкото го познавала, семейния му произход. Бащата — колоритен и русокос като сина си, отглеждал състезателни коне; за последно го видяла малко преди да се спомине и все още бил мъжага. И той като сина си, не мирясвал: непрестанно сменял и жени, и къщи, и все крещял някому — ако не на сина си, на някой съсед от отсрещната страна на улицата.

Въпросите на пощаджийката нямали край. Но той — самият ученик — с нищо ли не се е прочул?

— А бе, работил е за няколко видни вестника, така да се каже — отвърнала Сандърс, а усмивката й загадъчно разцъфтяла. — Англичаните поначало нямат навика да славят журналистите — допълнила със своя класически римски изказ.

Но и това не й стигало на пощаджийката. Искала да знае още, и още. Какво пишел там, за какво точно се разправяло в книгата му? Защо била чак толкова дълга! А пък колко листове изхвърлял! По цели кошове, според боклукчията — понеже само на луд човек можело да му мине през ум да запали огън там горе лятно време. Бет Сандърс много добре разбирала съсредоточеността на усамотената жена и си давала сметка, че сред пущинаци като тукашните интелигентността й нямала друг избор, освен да се фокусира върху дреболиите. Затова се и напънала най-искрено — да даде отговор на зададените й въпроси.

— Ами той непрекъснато пътува — рекла и се върнала да остави покупките си върху тезгяха. — То в наше време всички журналисти, реално погледнато, пътуват — за закуска са в Лондон, обядват в Рим, а вечерят в Делхи. — Но дори и по тези съвременни стандарти синьор Уестърби бил невероятен пътешественик. — Така че най-вероятно се е захванал с някакъв пътепис — предположила Сандърс.

— Добре де, но за какво му е било всичкото това пътуване? — не отстъпвала пощаджийката, която не можела да си представи някой да пътува нанякъде без определена цел. — За какво?

— Заради войните — отвърнала й най-търпеливо Сандърс. — Заради войните, епидемиите и глада. Че то има ли друго, за което да пишат днес вестникарите, освен за хорските страдания? — попитала.

Пощаджийката кимнала мъдро, впила всичките си сетива в сполетялото я откровение: син на рус лорд коняр, който крещи като йерихонска тръба, луд пътешественик, пишещ за най-известните вестници!

— А специализирал ли се е — попитала — в някой определен театър на действията, в определено кътче от Божия свят?

— Най-вече в Изтока — отговорила Сандърс, след като се замислила за миг. Не че не е ходил навсякъде, но бил от онези англичани, които се чувствали у дома си единствено в Изтока. И сигурно точно заради това е дошъл и в Италия. Понеже някои мъже направо затъпявали без слънце.

— И някои жени — изкискала се пощаджийката, след което двете се смели продължително.

— Ох, този Изток — изпъшкала по някое време пощаджийката и отчаяно завъртяла глава. — Не се ли навоюваха най-после. Защо не се намеси папата, че да престанат? — И докато Мама Стефано разсъждавала на глас в тази насока, Сандърс изведнъж се сетила за нещо. Първоначално усмивката й била съвсем слаба, но после се разширила. Усмивка на изгнаник — преценила я пощаджийката; на моряк, който се сеща за морето.

— Не ходеше никъде без торбата си с книги — казала. — А ние се шегувахме, че ги крадял от богаташките къщи.

— И сега я носи! — възкликнала пощаджийката и й разправила как Гуидо го заварил случайно в гората на графинята и как ученикът седял на пъна и четял.

— Според мен си беше наумил да стане романист — продължила да споделя личните си спомени Сандърс. — Помня как ни го съобщи баща му. Побеснял беше от яд. И ревеше като бик из цялата къща.

— Ама ученикът ли? Ученикът ли побесня? — буквално не можела да повярва Мама Стефано.

— О, не. Баща му. — И Сандърс се разсмяла на глас; в английската обществена йерархия романистите били по-долу и от журналистите. — И пак ли рисува?

— Да рисува ли? Че той и художник ли е?

— Опитваше се — казала Сандърс. — Но баща му и това му беше забранил. Живописците пък са най-низшите от всички същества — пояснила тя сред нов изблик на смях; за поносими, и то едва-едва, се смятали само онези, които успявали да завоюват някаква известност.

Съвсем скоро след избухването на тази многозарядна бомба, ковачът — онзи, същият, когото сиротата била замерила с каната — докладвал, че е видял Джери и момата в конеразплодната ферма на Сандърс: през първата седмица — два пъти, а през втората — три пъти, и че дори обядвали там. Освен всичко друго, ученикът проявявал страхотно умение по отношение дори и на най-дивите коне — имал вроден усет за работа с кордата и разхождането им. Сиротата изобщо не се намесвала, доложи ковачът. Седяла си на сянка с мъжкараната и четяла някоя от книгите от торбата или го наблюдавала с ревнив, непримигващ поглед; чакала, както вече на всички им станало ясно, да пукне попечителят. И ето че дочакала днешната телеграма!

* * *

Джери мярнал Мама Стефано още отдалеч. Притежавал необходимия инстинкт: нещо в него не преставало да наблюдава какво става наоколо. Черна фигура, тътреща се неумолимо по прашната пътека като куц бръмбар, ту появяващ се, ту скриващ се сред разграфените сенки на кедрите, нагоре по сухите вади през маслиновите горички на мазника Франко, към тяхната си част от Италия, както я наричал той — цели двеста квадратни метра, напълно достатъчни, за да поудря човек привързаната към стълб топка за тенис, ако му се прищяло да поспортува в някоя прохладна вечер. Отрано забелязал и размахвания от нея син плик за писмо, че дори и дочул неравномерното й мяукане над останалите шумове от долината — от ламбретите и дъскорезните. Затова и първата му реакция — без да нарушава и за миг тракането по пишещата машина — била да погледне крадешком към къщата, за да се увери, че момичето е затворило кухненския прозорец да не влизат нито жега, нито насекоми. После — точно, както щеше пощаджийката да го опише впоследствие — се спуснал забързано по стъпалата да я пресрещне с чаша вино в ръка, че да не я допусне по-наблизо.

Прочел телеграмата бавно, еднократно, привел се да затули текста от слънцето и пред очите на Мама Стефано лицето му изведнъж се опънало, станало затворено, а докато полагал огромната си мека длан върху ръката й, в гласа му се появила необичайна дрезгавост:

— La sera — успял да намери нужните му думи, мъчейки се в същото време да я насочи обратно към пътеката. В смисъл че още същата вечер щял да изпрати отговора. — Molto grazie, Mama. Супер. Много благодаря. Чудесно.

На раздяла устата й не млъквала: щяла да му осигури всичко необходимо, за което можел да се сети — таксита, носачи, телефонна връзка с аерогарата, — а в това време Джери опипвал разсеяно джобовете си за дребни или по-едри монети; прекалено много се бил развълнувал, за да се сети, че всичките му пари държала момата.

— Затова пък ученикът прие новината с достойнство — доложила пред съселяните си пощаджийката. Толкова благовъзпитано, че дори я изпратил на известно разстояние по обратния й път; с такъв кураж, че само една светска жена — при това знаеща и английски — можела да долови скритата отдолу болезнена скръб; и така отнесено, че пропуснал да й даде бакшиш. Освен ако не бил почнал още отсега да придобива типичната за най-богатите хора крайна скръндзавост?

— А сиротата как реагира? — заразпитваха я. — Не ревна ли и не започна ли да призовава Светата Дева, уж че и тя споделя трагедията му?

— Още не й е казал — прошепнала пощаджийката и си спомнила скръбно, че успяла да я зърне само за частица от секундата, в профил, както чукала месото. — Тепърва ще обмисля с нея какво да прави.

Селото се приготвило да дочака вечерта, а Джери седнал насред полето със стършелите, вперил очи в морето и заусуквал торбата с книгите на една страна, а после я пуснал да се развие на обратната.

* * *

Погледът му обхванал първо долината, над която се издигали в полукръг петте хълма, и чак отвъд хълмовете се виждала морската шир, която по това време на деня не била нищо повече от плоско кафяво петно на небето. Полето със стършелите, сред което седял, представлявало укрепена с камъни дълга тераса, с порутен хамбар в единия й край, който, преди стършелите да си изградят гнезда по стената му, им осигурявал за̀вет да си правят пикници и да се пекат далеч от хорските очи. Тя първа ги забелязала, докато простирала, и хукнала да съобщи за откритието си на Джери, а той, без да се замисля, грабнал кофа хоросан от Франковия имот и запушил всичките кошери. После я извикал да й се похвали със сръчността си и с мъжествения начин, по който й осигурил безопасност. Той и сега си я спомнял съвсем ясно: застанала разтреперана до него, обвила с ръце тялото си, забила поглед в прясната мазилка и заслушана в зазиданите стършели, скована от ужас и неспираща да повтаря „Исусе, Исусе“.

„Може пък да ме дочака“, минало му през ум.

Спомнил си и как се запознали. Често си преразказвал случая наум, тъй като през живота си нямал кой знае колко късмет с жените, затова, когато му излезел, обичал, по собствените му думи, „да си го преговаря“. Било през един четвъртък. Уредил си бил да го хвърлят до града да си понапазарува туй-онуй, евентуално да види някой и друг новодошъл и поне за кратко да се откъсне от романа, който пишел; или просто да се отървял за малко от вбесяващото еднообразие на безхарактерния пейзаж, който все повече му напомнял за затворническа килия, при това — единочка. Или с евентуалната надежда да забърше някоя жена, което постигал от време на време, като се завъртял около бара на хотела за туристите. През въпросния четвъртък, както седял с книга в ръка в ресторантчето на градския площад — гарафа, чиния с шунка и маслини, — изведнъж усетил присъствието на кльощавото, дългокрако, червенокосо момиче с мрачна физиономия, в нещо като кафява монашеска роба, преметнала през рамо ушита сякаш от мокет чанта.

„Без китара направо си изглежда гола“, рекъл си.

Нещо у нея му напомнило смътно за дъщеря му Кат, съкратено от Катрин — но само смътно, понеже Кат не я бил виждал от десет години, откакто се разпаднал първият му брак. А защо не я бил виждал и досега не можел да обясни. При първия шок на раздялата обърканото му чувство за кавалерство му подсказало, че най-добре щяло да е, ако Кат го забравела. „Най-правилно ще е да ме отпише. Да се посвети изцяло на дома, в който живее.“ А след като майка й се омъжила повторно, самоотрицанието му още повече се засилило. Но понякога страдал истински от липсата й и изглежда, тъкмо по тази причина момичето задържало предизвикания у него интерес. „Дали и Кат се скита така сама и пребита от умора? Дали Кат е запазила луничките си и шагреновата си челюст?“

По някое време момичето му признало, че било избягало. Работило като гувернантка в богато флорентинско семейство. Майката била прекалено заета с любовниците си, за да полага грижи за децата, а съпругът й разполагал с куп свободно време, което посвещавал на гувернантката. Така че тя задигнала каквито налични пари успяла да намери и се изпарила, и това било положението: багаж нямала, полицията я търсела и тя току-що използвала последната си омачкана банкнота, за да се нахрани като хората преди окончателната си гибел.

Жени, заслужаващи мъжко внимание, почти липсвали през този ден на площада — не че друг път имало повече, честно казано, — затова още преди да се настани, момичето било взето на прицел от погледите на едва ли не всички годни мъже от града, като се започнело от келнерите, които замечтано ръмжали „готино маце“, и куп други, по-груби забележки, чийто точен смисъл убягвал на Джери, но които предизвиквали всеобщ смях по неин адрес. Докато в един момент някакъв тип не се опитал да й стисне гърдата, при което Джери станал и се преместил на нейната маса. Но не от някакъв безкраен героизъм — напротив, той самият тайно се смятал за страхливец, — но какви ли не мисли му минали през ума, включително тази, че неговата Кат като нищо можела да е прикарана в ъгъла като това момиче. По-скоро се вбесил. Затова хванал с лапата си рамото на дребничкия келнер, който се пробвал да я натисне, другата положил на рамото на едрия мъж, посрещал с пламенно ръкопляскане отвореността на по-малкия, и на своя лош италиански успял да им разясни доста сносно и разумно, че наистина ще е най-добре те двамата да престанат да досаждат и да оставят готиното маце да се нахрани на спокойствие, ако не искат да им прекърши мазните вратленца.

Оттам насетне атмосферата се повлошила — малкият комай се канел да му налети, понеже постоянно придърпвал сакото си и ръката му все посягала към задния му джоб, но като огледал за сетен път Джери май се разкандърдисал. Джери хвърлил няколко банкноти на масата, вдигнал торбата й, върнал се да забере и своята, и я повлякъл, почти вдигайки я от земята, през площада по посока на ресторанта „Аполо“.

— Англичанин ли си? — попитала го тя попътно.

— До мозъка на костите — изпръхтял гневно Джери и тогава за пръв път я видял да се усмихва. Но пък усмивката й напълно си заслужавала усилията му: грейнала по детски, като на улично хлапе, изпод мърлявото й скулесто личице.

Успокоил се по някое време, Джери я нахранил, а с настъпването на затишието започнал и да й разправя историята си с известни доукрашения, тъй като след няколкото безцелни седмици го обзело съвсем естественото желание да я позабавлява. Обяснил й, че бил безработен репортер, че в момента пишел роман — било му за пръв път, но отдавна го сърбели ръцете да се захване с подобно нещо — и че разполагал с топящата се купчина пари, които вестникът му изплатил по повод съкращението му, което само по себе си пък било голям майтап, понеже той, откакто се помнел, все бил ненужен.

— Един вид „златно ръкостискане“ — пояснил. С известна част от парите бил купил къщата, отдал се известно време на мързелуване и в крайна сметка му оставали съвсем малко авоари. Което пък предизвикало за втори път усмивката й. Насърчен от появата й, той се прехвърлил върху темата за самотата на твореца: — Божичко! Не мога да ти опиша какъв зор е това да съчиняваш — да дадеш израз на онова, което ти е в душата, нали ме разбираш…

— Съпруги? — прекъснала го тя. А той за миг решил, че тя се е вглъбила в съдържанието на романа му. Но като забелязал очаквателния й и изпълнен с подозрителност поглед, предпочел да отговори предпазливо: „Нито една активна“, приравнявайки сякаш съпругите към вулканите, каквито в неговия свят те действително били.

Приключили с обяда и тръгнали, доста подпийнали, през безлюдния площад под палещите слънчеви лъчи, при което тя направила своето единствено волеизявление:

— В тази торба нося всичко, което имам на този свят. Наясно ли сме? — Ставало дума за провесената през рамото й торба от нещо като мокет. — И държа така да си остане. Не ща от никого нищо, което да не мога да мъкна със себе си. Разбра ли?

Стигнали до спирката му, тя не понечила да си върви, ами се качила с него в пристигналия автобус и го оставила да й плати билета, после слязла заедно с него в селото, тръгнала подире му нагоре по хълма — Джери със своята торба, тя с нейната — и оттам почнало останалото. Спала в продължение на три нощи и почти толкова дни, а на четвъртата нощ легнала до него. А той до такава степен не бил подготвен за действието й, че дори по навик се бил заключил в спалнята си; поначало имал нещо като мания да държи затворени всякакви врати и прозорци, особено нощем. По тази причина й се наложило да заблъска по вратата му и да се развика: „Пусни ме на проклетата си кушетка, за бога!“, и той чак тогава се сетил да й отвори.

— Но не си и помисляй да ме лъжеш — предупредила го тя, напъхвайки се под завивките му като на купон в студентско общежитие. — Никакви приказки. Никакви лъжи. Разбра ли?

Тя — щял да си спомня той впоследствие — се любела като пеперуда, като китайка направо. Безтегловността й, неспирните й движения и тоталната й беззащитност го докарвали до отчаяние. Когато се появели светулките, двамата коленичели върху миндера под прозореца да ги наблюдават, а Джери го обземали спомените му от Изтока. Цикадите пищели, жабите се оригвали, фенерчетата на светулките подскачали и се въртели около изпълнения с непрогледен мрак център, те прекарвали в захлас на колене по цял час, че и повече, а в това време горещата луна се отцеждала зад билата на хълмовете. Дума не обелвали през всичките тези престои, нито, доколкото можел впоследствие да си спомни, правели някакви заключения. Просто решил да не си заключва вратата.

* * *

Музиката и блъскането били престанали, но за сметка на това почнали да бият камбаните — вероятно за вечернята, решил той. Поначало долината била изпълнена с шум по всяко време, а това, че звънът на камбаните бил по-мощен от обичайното, вероятно се дължало на падналата роса. Приближил се бавно към завързаната топка за тенис, развил внимателно въжето от металния стълб, после със старата си висока обувка от еленова кожа разритал тревата в основата му и се сетил как монашеското й расо се веело, когато гъвкавото й телце летяло да нанесе поредния удар на топката.

„Най-важното е да пише «настойник» — гласяла дадената му инструкция. — А «настойник» ще рече «връщай се моментално».“ Джери се поколебал за миг, втренчил се в синята равнина, разсечена от трептящия в маранята прав като напоителен канал истински път, който щял да го отведе до големия град и аерогарата, откъдето трябвало да осъществи това свое завръщане.

Не причислявал себе си към мисловния тип хора. Наслушал се бил от дете на крясъците на баща си, покрай които рано-рано взел да усеща колко всъщност струват и едромащабните идеи, и големите приказки. И изглежда тъкмо това го привлякло от самото начало към момичето и нейната философия: „Не ща от никого нищо, което да не мога да мъкна със себе си“.

„Може. Но може и да е другояче. Тя ще си намери друг. Такива като нея винаги се оправят. Време е — казал си. — Парите свършиха, романът запецна, момичето е прекалено младо. Стегни се. Време е.“

Време за кое?

„Време е! Време й е да си намери някое младо биче, а не да изтощава стария бик. Време е да пробудиш пак скитническата си страст. Вдигай стана. Събуди камилите. Поеми напред.“ — Бог му е свидетел, че го е правил и друг път. — „Разпъваш старата шатра, позаседяваш се някъде, после пак тръгваш. Сори, малката. Имаш заповед — напомнил си. — Изпълнявай, не разсъждавай. Свирен е «сбор». Край на приказките. От настойника.“

„Най-интересното е, че точно това и очаквах да се случи“, мислел си Джери, взирайки се в размазаната равнина. Не ставало дума за пресантимани и тем подобни глупости, а за най-елементарен усет за време. За назрял момент. Но вместо да се задейства ентусиазирано, тялото му станало пленник на някаква тромавост. Изведнъж се почувствал преуморен, надебелял, неспособен да се помръдне от обзелата го сънливост. Малко му оставало да се излегне тук и изобщо да не помръдне. Да заспи върху острите треви и да чака или тя да го събуди, или да падне мракът.

„Глупости — укорил се. — Пълни глупости.“ После извадил от джоба телеграмата, запътил се енергично към къщата и я завикал по име:

— Ей, малката! Обади се, моето момиче! Къде си се скрила? Имам лоша новинка. — И й подал хартийката. — Проклятие — добавил и застанал до прозореца, да не я гледа, докато чете.

Изчакал да чуе пърхането на падащия върху масата лист. После се извърнал, понеже нищо друго не му оставало. Тя дума не обелила, само кръстосала ръце в подмишниците си, а на моменти езикът на тялото й буквално му проглушавал тъпанчетата. Направило му впечатление как пръстите й опипвали сляпо около себе си и се чудели къде да се дянат.

— Вземи най-добре да се пренесеш у Бет — подсказал й. — Няма начин да ти откаже. Тя, старата Бет, много те обича. И ще те остави у тях, колкото искаш.

Дланите останали под мишниците й чак до тръгването му надолу по склона да пусне своята телеграма отговор. Докато се върне, тя вече му била приготвила костюма — онзи, синият, който тя редовно наричала със смях „затворническата му униформа“, — но самата тя цялата треперела, а лицето й било станало бледо и болнаво, както през деня, в който той се разправил със стършелите. Опитал се да я целуне, но усетил, че е изстинала като парче мрамор, затова я оставил на мира. През нощта спали един до друг, но щяло да му е по-добре, ако бил преспал сам.

* * *

Мама Стефано съобщила задъхано вестта през обедната почивка. Достопочтения ученик отпътувал. По костюм. С пътната чанта, пишещата машина и торбата с книгите. Франко го закарал с микробуса до аерогарата. Сиротата ги придружила, но само до рампата към автострадата. А като слязла, дори не се сбогували. Останала да си седи там край пътя като някакъв боклук, какъвто всъщност е. След като се отървали от нея, ученикът се умълчал за дълго. Почти не обръщал внимание на остроумните насочени въпроси на Франко, а само попридърпвал светлия кичур над челото си — онзи, дето Сандърс наричала „прошарения“. Понеже оставал цял час до тръгването на самолета, на летището двамата с Франко си поделили съдържанието на едно плоско шише и изиграли партия домино, но когато Франко се опитал да го прецака с парите за пътя, ученикът проявил необичайна свадливост и се запазарил като първия богаташ.

Това го знаела лично от Франко — от своя приятел от детинство, обвиняван несправедливо, че е педераст. Но да е чувал някой някога лоша дума от нейната уста по адрес на Франко? За онова конте Франко, бащата на малоумния й син? Не че не са се поскарвали от време на време, като всички, но я да й покаже някой има ли в цялата долина по-свестен, по-старателен, по-възпитан, по-изтупан човек от Франко — нейния приятел и възлюбен!

— Ученикът замина да си прибере наследството — обявила тя.