Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (23)

22
Прероден

При получаването на великолепната вест от „братовчедите“, в Цирка избухнало диво ликуване. Нелсън акостирал, Нелсън бил взет в плен! Без косъм да падне от главата му! В продължение на два дни се говорело само за медали, рицарски звания и повишения. Е, сега вече няма как да не почетат и Джордж! Този път са длъжни!

— Няма начин — подхвърлила мъдро от тъчлинията Кони. — Никога няма да му простят за това, че извади на показ Бил Хейдън.

Еуфорията обаче довлякла подир себе си и поредица озадачаващи слухове. Кони и Док ди Салис например чакали цяла седмица с безкрайно нетърпение в явочната квартира в Меърсфийлд — междувременно прекръстена на „Делфинариума“, — но така и не дочакали да им предоставят пленника. Заедно с тях в очакване били и преводачите, дешифровчиците, инквизиторите, бавачките и представителите на другите сродни занаяти, включени в тамошната бригада по посрещането и разпитването му.

Мачът се отлага заради лошото време, съобщили от административно-стопанския отдел. Скоро ще обявят новата дата. Стойте на изчакване, рекли им. Но само дни след това някакъв техен източник от агенцията за местни недвижими имоти в съседното градче Ъкфийлд им подсказал, че от административно-стопанския отдел се мъчели да анулират наемния договор. Естествено, не минало и седмица, преди на екипа да му наредят да се прибере „до вземането на нови управленчески решения“. Така и не го свикали повторно в този му вид.

По някое време се дочуло, че Ендърби и Мартело председателствали съвместно — комбинацията още тогава им се сторила странна — новосъздадена за случая англо-американска комисия, която щяла да заседава при разменено гостуване и във Вашингтон, и в Лондон със задачата да разпространява едновременно от двете страни на Атлантика резултатите от операция „Делфин“, на които бил даден криптонимът „Хайвер“.

Съвсем случайно се разбрало, че Нелсън се бил озовал някъде в Съединените щати — в строго охраняван комплекс във Филаделфия, който бил предварително подготвен да го приеме. Още по-бавно пристигнало самото обяснение за случая. Наложило се било усещането — явно нечие лично усещане, но при такава плетеница от коридори е изключително трудно да се проследяват чувства, — че там Нелсън щял да бъде в много по-голяма безопасност. Особено пък във физическо отношение. Не забравяйте, че насреща си имаме руснаците. Да не говорим пък за китайците. „А и «братовчедите» разполагат и с по-адекватни групи за обработка и оценка — добавяли от административно-стопанския отдел, — предвид безпрецедентното количество информация, която се очаква да произтече. Освен дето са им осигурени и повече финанси за целта. А и на всичко отгоре…“

— Бабини трънкини! — побесняла при тази новина Кони.

Двамата с Ди Салис очаквали вкиснати да ги поканят все пак да се включат към екипа на „братовчедите“. Кони дори си направила необходимите имунизации за предстоящите пътувания, но покана така и не дошла.

И пак обяснения: „братовчедите“ имали нов човек от Харвард, казали й в административно-стопанския отдел, когато доплавала с инвалидната си количка.

— Я да му чуя името? — изсмяла се злобно тя.

Професор Еди-кой си, млад специалист по Съветския съюз, посветил цялата си научна кариера на тъмната страна на московския Център — рекли й, — който при това бил публикувал строго поверителен доклад, само за ограничен кръг получатели, но основаващ се на архивите на „Компанията“, в който доклад дори се споменавало за „технологията на къртиците“, а със съвсем завоалирани изрази — дори и за частната армия на Карла.

— Ами как няма да ги спомене, торният му червей такъв! — изрепчила им се тя през горчивите си безсилни сълзи. — След като всичко го е преписал от проклетите сводки на Кони. Кълпепър му е името, а от Карла разбира точно толкова, колкото и палецът на левия ми крак!

Мисълта за палеца на Кониния крак обаче ни най-малко не затрогнала служителите в административно-стопанския отдел. След като новата комисия била гласувала доверие именно на Кълпепър, а не на Сакс.

— Ще видите вие, като се върне Джордж! — заканила им се гръмовно Кони. Но и заплахата й не успяла някак си да им подейства.

И за Ди Салис последствията не били по-благоприятни. „В Лангли специалистите по Китай са по два за долар“ — обяснили му. „Пазарът е преситен“, както се казва в такива случаи. Сори, старче, но така ни е наредил Ендърби — рекли му от административно-стопанския отдел.

— Ендърби ли? — повторил като ехо Ди Салис.

„Ами комисията, ако трябва да сме точни“, отговорили му мъгляво. Решението било колективно.

При което Ди Салис се видял принуден да изложи каузата си пред Лейкон, който пък се изживяваше в ролята на омбудсман на онеправданите по подобни въпроси; така че Лейкон на свой ред поканил Ди Салис на обяд, като накрая си поделили разходите, тъй като Лейкон не можел да си представи двама държавни служители да се черпят един друг за сметка на данъкоплатците.

— А какво ти е, между другото, усещането за Ендърби? — попитал Лейкон по някое време на обяда, прекъсвайки жалванията на Ди Салис за това как бил издълбоко запознат с диалектите чаочжоу и хака. „Усещанията“ явно се котираха високо на този етап. — Как го възприемате вие във вашата служба? Останал бях с впечатлението, че одобрявате възгледите му. Доста здравомислещ човек е, не смятате ли?

В последно време в речника на Уайтхол „здравомислещ“ беше почнало да означава „войнолюбив“ или казано по американски — „ястреб“.

Ди Салис се прибрал на бегом в Цирка и незабавно докладвал на Кони Сакс за така отправения му невероятен въпрос — каквато всъщност и била целта на Лейкон, — след което Кони почти престанала да се вясва. Посветила всичкото си време на това „да си стяга кротко багажеца“, както самата тя се изразявала; или другояче казано — да подготвя за идните поколения своя архив, посветен на московския Център. Сред новоназначените копачи си имала нов любимец — смрадлив, но и отзивчив младеж на име Дулитъл. И накарала въпросния Дулитъл да седи в краката й, за да му препредаде мъдростта си.

— Старото поколение се оттегля — предупреждавала тя на всеослушание. — Затова и оня идиот Ендърби се намъква през задния вход. Предстои онова, което на прост руски език се нарича „погром“.

В началото я изслушвали със същия подигравателен вид, с който посрещнали и Ной, когато се захванал да строи своя ковчег. Междувременно обаче печената служителка Кони придърпала настрана Моли Мийкин и я убедила да си пусне молба за напускане.

— В административно-стопанския отдел им кажи, че търсиш някаква по-удовлетворяваща работа, скъпа — рекла тя на младата жена, придружавайки съвета си с куп намигвания и пощипвания. — Ако не друго, най-много да ти увеличат заплатата.

Моли се бояла да не възприемат думите й буквално, но на Кони играта й била повече от ясна. А Моли, веднага след като внесла заявлението си, получила нареждане да остане след работно време. „Предстоят известни промени — подшушнали й под секрет от административно-стопанския отдел. — Работи се по създаването на подмладена и по-дейна служба, обвързана много по-тясно с правителствените кръгове в Уайтхол.“ Моли обещала най-тържествено да преразгледа намеренията си, а Кони Сакс се захванала още по-решително „да си стяга багажеца“.

А къде се подвизавал през цялото това време Джордж Смайли? В Далечния изток ли? Не, във Вашингтон бил! Глупости! Прибрал се бил у дома си и се спотаил някъде из провинцията — най-вероятно в любимия му Корнуол — отдавайки се на заслужена почивка и на възстановяване на отношенията си с Ан!

По някое време един от служителите в административно-стопанския отдел се изпуснал, че най-вероятно Джордж „страдал от известна преумора“. От тази фраза се смразила кръвта на всички, понеже и на най-задръстения гном в счетоводния отдел му било ясно, че както старостта и преумората е болест, срещу която има само един лек, но че и той не води до изцеление.

Гуилъм все пак се вяснал на работа след известно време, но само за да отмъкне със себе си и Моли на почивка, иначе и дума не пожела да обели. Онези, които успели да го мярнат при бързото му преминаване по петия етаж, разправяха, че имал вид на страдащ от фронтовашка психоза и очевидно имал нужда от отпуск. А и изглежда, бил пострадал нещо, щото цялото му дясно рамо било бинтовано и обездвижено. От административно-стопанския отдел пуснаха мълвата, че бил прекарал два дни в частната клиника на кръвопиеца на Цирка на Манчестър Скуеър. Но от Смайли нямало ни вест, ни кост, а щом някой седнеше да ги пита кога го очакват да се върне, от административно-стопанския отдел проявявали единствено ледена загриженост. В такива моменти отделът се превръщал в еквивалент на някогашния подчинен на кралската власт съд, наричан „Звездната камара“ — всяващ ужас, но и необходим. Изчезнал неусетно и портретът на Карла. „На химическо чистене го пратиха“, подмятали зевзеците.

Но най-странното, в известна степен и най-ужасното, беше това, че никому не хрумнало да се отбие до скромната къща на Байуотър Стрийт и да позвъни на вратата. Посетителят щял неминуемо да завари там Смайли, най-вероятно по халат, или да мие чинии, или да готви храна, която така и не консумирал. Понякога, най-често привечер, си правел самотна разходка из парка и заглеждал втренчено минувачите така, сякаш едва ли не ги разпознавал, та и те се вторачвали в него, но после свеждали очи. Друг път засядал в някое от по-евтините кафенета по Кингс Роуд, отдавайки се на компанията на книгата, която си носел, и освежавайки се със сладък чай — тъй като се бил отказал да ограничава талията си с помощта на захарина. Освен това на посетителя щяло да му направи впечатление колко дълго се заглеждал Смайли в ръцете си или бършел очила с края на вратовръзката си, или препрочитал оставеното му от Ан писмо — което било доста дълго, най-вече заради изобилните повторения.

Само Лейкон се отбивал да го види, заедно с Ендърби, а веднъж дори довели със себе си и Мартело, превъплътил се отново в лондонската си роля, понеже всички били съгласни, а най-искрено от всички — самият Смайли, че в интерес на службата преминаването й в нови ръце трябвало да се осъществи колкото се може по-гладко и по-безболезнено. Смайли изявил определени желания във връзка с отделни служители, които Лейкон старателно си записал, като същевременно му дал да разбере, че ако не към други служби, то поне към Цирка Министерството на финансите в момента проявявало голяма щедрост. В тайния свят, ако не другаде, курсът на лирата стерлинг се покачвал. И това не се дължало единствено на успеха на операция „Делфин“, рекъл Лейкон. Американците посрещнали с огромен ентусиазъм назначението на Ендърби. Усещало се вече дори на най-високо дипломатическо ниво. „Със спонтанни аплодисменти“, както се изразил Лейкон.

— Сол наистина умее да разговаря по най-идеалния начин с тях — рекъл.

— Така ли? Чудесно. Много добре — рекъл Смайли и вирнал главата си, както правят глухите, когато искат да изразят съгласието си.

Дори когато Ендърби споделил със Смайли, че възнамерявал да назначи Сам Колинс за началник на оперативния отдел, Смайли посрещнал намерението му с изключителна любезност. Той, Сам, си падал малко търчи-лъжи, признал Ендърби, но в момента точно такива хора се харесвали на американците. Модата на почтените мъже била отминала окончателно.

— О, да. Несъмнено — казал Смайли.

После двамата стигнали до единомислие по въпроса, че колкото и забавен да бил като личност, Роди Мартиндейл не бил за тая работа. Той, старият Роди, в действителност бил с прекалено обратни наклонности, отчел Ендърби, и министърът буквално изтръпвал от ужас пред него. Да не говорим, че и американците отказвали да го приемат с отворени обятия — дори онези, които споделяли вкусовете му. А пък и самият Ендърби поначало гледал да поограничи назначенията на бивши випускници на „Итън“, понеже създавали погрешни впечатления.

Седмица след този разговор от административно-стопанския отдел отключили отново стария кабинет на Сам на петия етаж и изнесли цялата мебелировка. „Най-после и призракът на Колинс да намери вечен покой“, злословили със задоволство някои недалновидни душици. Затова пък още в понеделника внесли луксозно бюро с облечена в червена кожа писалищна повърхност плюс няколко фалшиви гравюри на ловна тема от стените на клуба на Сам, който, за всеобща радост, в момента се поемал от един от големите хазартни синдикати.

Никой не видял повече дребния Фон — дори след като съживили няколко от по-силовите клонове на лондонското управление, включително и диверсантската школа в Брикстън, към която се числеше допреди операцията, и СРС службата под командването на Тоби Естерхази. Не че толкова липсвал някому. И той като Сам Колинс се беше мяркал тук-там из повествованието, без да е съвсем неразделна част от него; но за разлика от Сам, когато всичко свърши, Фон се шмугнал в шубраците и повече не се вяснал.

Иначе именно на Сам Колинс се паднала задачата още в първия ден, в който го върнаха към впряга, да съобщи тъжната вест за смъртта на Джери. Споделил я в съвсем кратко и непревзето слово в говорилнята и всички били на мнение, че се е справил чудесно. Не предполагали, че е способен на подобно нещо.

— Довеждам следното до знанието само на петия етаж — рекъл. Първоначално слушателите му се ужасили, но след това изпитали гордост. Кони ревнала и се помъчила да включи и Джери в списъка на жертвите на Карла, но я поозаптила липсата на сведения кой или какво е причинило смъртта му. Сполетяла го все пак в хода на изпълнението на служебния му дълг, разправяха, и била благородна.

* * *

През това време в Клуба на чуждестранните кореспонденти в Хонконг проявявали силен първоначален интерес по отношение на отсъстващите свои рожби Люк и Уестърби. Вследствие на мощно лобиране от страна на членовете на клуба се създала цяла комисия за поверително разследване на случая под председателството на бдителния старши полицейски инспектор Рокхърст, със задачата да разгадае двойната загадка около изчезването им. Властите обещали да публикуват изцяло констатациите на комисията, а генералният консул на Съединените щати обявил награда от пет хиляди долара лично негови пари за всеки, който предоставел полезни сведения. И от уважение към чувствата на местните жители включил в офертата и името на Джери Уестърби.

Двамата бързо си завоювали званието „изчезналите журналисти“, а злите езици веднага започнали да подмятат, че помежду им имало някаква срамна близост. Кореспондентското бюро на Люк моментално съобщило, че и то ще даде награда от пет хиляди долара, а джуджето, при всичкото му неутешимо страдание, направило всичко възможно сумата да му бъде изплатена лично на него. Че нали лично той, трудейки се едновременно и на двата фронта, научил от Копнеещия, че апартаментът му на Клаудвю Роуд, който за последно бил използван от Люк, бил пребоядисан от горе до долу, преди зорките следователи на Рокър да успеят да го огледат. По чия заповед е станало това? За чия сметка? Никой не можел да отговори на тези въпроси. Пак той, джуджето, пръв се добрал до сведенията от очевидци, които видели как Джери интервюирал група японски туристи на аерогарата „Кай Так“. Ръководената от Рокър разследваща комисия обаче се видяла принудена да отхвърли тези сведения. Въпросните японци се оказали „желаещи, но ненадеждни свидетели“, когато ставало дума за идентифициране на някакъв си кръглоок, който им се явил изневиделица след продължителния им полет.

А що се отнася до Люк, комисията постановила, че при неговия начин на живот, така или иначе, не го чакало нищо по-добро от тотално психическо рухване. Най-осведомените намеквали за признаци на амнезия, причинена от злоупотребата с алкохол и буен живот. С течение на времето и най-интересните теории изгубили привлекателността си. Плъзнали слухове, че видели двамата да ловуват заедно около падането на Хюе — освен ако не било Дананг? — и да пият заедно в Сайгон. Други пък ги забелязали да седят един до друг на крайбрежната улица в Манила.

— За ръчичка ли се държаха? — попитало джуджето.

— По-страшно и от това — отговорили му.

Името на Рокър също се споменавало наляво и надясно вследствие на успеха, който бил отбелязал в наскорошния процес срещу наркоконтрабандисти, заловени с помощта на американското управление за борба с наркотиците. На челно място били неколцина китайци, плюс главозамайващата английска авантюристка, която им пренасяла дрогата, и макар че, както винаги, най-големият шеф изобщо не бил докаран до съд, разправяха, че Рокър щял и него да излови за една бройка. „Нашият суров, но честен борец за правда — описал го «Саут Чайна Морнинг Поуст» в хвалебствена уводна статия. — Точно от такива хора се нуждае Хонконг.“

Ако се нуждаели от допълнителни сензации, членовете на клуба можели да се заловят с драматичното възстановяване на „Хай Хейвън“ зад седемметрова ограда от бодлива тел, осветена с прожектори и охранявана с кучета. Безплатните обеди обаче не се повторили и задявката много бързо се изтъркала.

А що се отнася до стария Кро, него никой нито го видял, нито го споменал в продължение на сума ти месеци. Но една вечер се завърнал — ужасно състарен и трезво издокаран — и седнал в обичайния си ъгъл, зареял поглед в пространството. Канадецът каубой предложил турнирче по шанхайски боулинг, но Кро отказал. След което се случило нещо странно. Зародил се спор по повод някаква глупава клауза в съществуващия в клуба протокол. Нищо сериозно, при това: дали все още била приложима някаква там отдавнашна традиция членовете да се подписват в тефтера за вересиите. Дреболия, казвам ви. А старият Кро взел че побеснял. Скочил на нозе и се отправил гневно към асансьорите. От очите му се леели сълзи, а от устата му — безброй ругатни към всички присъстващи.

— Да не сте посмели да променяте каквото и да било — заплашвал ги ядно с бастуна си. — Оставете старите порядки на мира. Колелото не можете го спря, разсополивени гъзолижещи новобранци, нито вкупом, нито поотделно! Не сте нищо друго, освен тълпа идиоти с мания за самоубийство!

Съвсем е изкуфял — съгласили се всички, след като вратите се затворили зад гърба му. Горкият. Направо да ти дожалее за него.

* * *

Може ли изобщо да се говори за някаква конспирация срещу Смайли, и то в такива мащаби, каквито си въобразявал Гуилъм? И ако е имало такава, как му се е отразила отцепническата намеса от страна на Уестърби? Сведения по този въпрос липсват и дори хората, които изпитват силно доверие помежду си, избягват да го обсъждат. Няма спор, че Ендърби и Мартело са имали много отрано уговорката „братовчедите“ да получат първи правото да захапят Нелсън — както и да си припишат половината от успеха за залавянето му, — а те от своя страна да подкрепят кандидатурата на Ендърби за шефското място. И е несъмнено, че от своите крайно раздалечени служебни позиции Лейкон и Колинс също са участвали в играта. Но надали ще стане ясно някога в кой точно момент са решили да си присвоят Нелсън и по кой точно начин са смятали да го оправдаят — вероятно чрез изпитания метод на посипване на главата с пепел на министерско ниво в Лондон. Във всеки случай Уестърби им се явил като манна небесна. И им дал нужния им повод.

А дали дълбоко в душата си Смайли е знаел за тази конспирация? Досещал ли се е за съществуването й и не е ли приветствал тайно, вътре в себе си, предлагания от нея изход? Питър Гуилъм, който през прекараното оттогава тригодишно изгнание в Брикстън беше имал възможността да преоцени гледището си, е убеден, че и на двата въпроса отговорът е твърдо „да“. Налице според него било писмото, което Джордж написал до Ан Смайли в разгара на кризата, вероятно през дългите периоди на изчакване в изолатора. За Гуилъм точно това писмо обяснява цялата му теория. Ан му го била показала, когато я посетил в Уилтшър с надеждата да я увещае двамата с Джордж да се сдобрят. И въпреки неуспеха на мисията му, тя го била извадила от чантичката си по време на разговора им. Гуилъм твърди, че запомнил наизуст една част, която записал в мига, в който се върнал в колата си. Няма спор, че стилът му е далеч по-възвишен от всичко, което умът на Гуилъм би могъл да роди:

Колкото и да нямам склонност към самобичуване, най-откровено се чудя как съм успял да стигна до този етап в живота си. Според спомените от отколешната ми младост, избрах своето тайно поприще, воден от представата, че то е най-прекият и най-перспективният път към преследваните от родината ми цели. В онези времена врагът беше ясно очертан и можеше да го посочиш с пръст и да прочетеш за него във вестниците. Но ето че съм стигнал дотам да възприемам всичко на този свят като плод на някаква конспирация. Цял живот съм носил този меч и сега, като виждам какво става около мен, разбирам, че именно от този меч и ще умра. Тези хора ме ужасяват, но и аз съм един от тях. И ако ме наръгат в гърба, поне ще знам, че такава е присъдата, произнесена от моите равнопоставени.

Но Гуилъм държи да отбележи, че писмото било писано през така наречения „син период“ в творчеството на Смайли, когато бил изпаднал в дълбоко униние.

Напоследък обаче, разправя Гуилъм, старецът постепенно възвръщал предишния си дух. Двамата с Ан обядвали заедно от време на време и Гуилъм е убеден, че някой ден просто ще се съберат отново и всичко ще приключи. Но Джордж нито веднъж не бил отворил дума за Уестърби. А от уважение към Джордж и Гуилъм не го споменавал.