Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (21)

20
Любовникът на Лизе

Жилището и било голямо и с неустановен характер — по-скоро съчетание от летищно фоайе, директорски апартамент и будоар на проститутка. Таванът на всекидневната бил толкова наклонен, че напомнял на неф на затъваща в почвата църква. Подът бил на няколко нива, съчетани по принципа на случайността; мокетът бил гъст като трева и като вървели отгоре му, Лизи и Джери оставяли лъскави следи. Огромните прозорци предлагали неограничени, но самотни изгледи, а след като тя пуснала щорите и затворила завесите, двамата се озовали изведнъж в лишено от градина крайградско бунгало. Слугинята се била прибрала в стаичката си зад кухнята и щом се появила да види кой е дошъл, Лизи й наредила да се прибере пак там. Тя се измъкнала, намръщена и съскайки. „Ще видиш ти като кажа на господаря“, май искала да каже.

Джери сложил предпазната верига на външната врата, след това я повел от стая на стая, карайки я да върви отпреде му и леко вляво и да отваря всички гардероби, че дори и шкафовете. Спалнята й наподобявала телевизионен декор за леговище на фатална жена: кръгла, застлана с юрган спалня и вкопана в пода кръгла вана зад испански параван. Обърнал специално внимание на нощните шкафчета, тъй като, колкото и невъоръжен град да е Хонконг, живелите в Индокитай хора обикновено си били оставили по някое дребно огнестрелно пушкало. Стаята гардероб сякаш била обзаведена по телефона с всичката стока на някой от модерните магазини за скандинавска мебел в търговския район „Сентрал“. Трапезарията била цялата в матови стъкла, полиран хром и кожа и с портрети в стил Гейнзбъро на измислени предци, вперили погледи в празните столове — „Все от онези, дето и едно яйце не знаят да сварят“, минало му през ум. Черни стъпала с десен ала тигрова кожа водели към стаята на Ко. Тук Джери се позадържал, разгледал я най-подробно, омаян пряко волята си, отбелязвайки отпечатъка на мъжа във всичките му вещи и родството му със стария Самбо. Огромното бюро с издути крака на колелца и достойния за президент писалищен комплект. Мастилниците, пъхнатите в кожени калъфи нож за отваряне на писма и ножица и непокътнатите правни справочници — същите, каквито и старият Самбо влачел вечно със себе си: наръчника на Симънс за данъчното облагане и онзи по фирмено право на Чарлсуърд. И окачените в рамки по стените дипломи и грамоти. Указът за награждаването му с ордена на Британската империя, започващ с думите „Елизабет Втора, с милост Божия…“. И самият медал, обвит в сатен като оръжието на загинал рицар. Групови портрети на китайски старейшини пред духовен храм. Коне шампиони. Лизи, смееща се насреща му. Лизи, изглеждаща зашеметяваща по бански. Лизи в Париж.

Заиздърпвал чекмеджетата на писалището и попаднал на луксозни бланки на най-малко дузина различни фирми. В шкафовете — празни папки, електрическа пишеща машина IBM без кабел за захранване, азбучник без нито един вписан адрес. Лизи, гола до кръста, го гледала през рамо над дългия си гръб. Лизи — Господ да й е на помощ — в сватбен тоалет, стиснала букет гардении. Ко вероятно я бил пратил да се снима в някое специализирано в булчински снимки фотостудио.

Нямало обаче нито една снимка на чували с опиум.

„Убежище на делови човек“, преценил Джери. И старият Самбо си имал няколко: при млади жени, които бил обзавел с апартаменти, а една дори с цяла къща — но които посещавал само по няколко пъти в годината. И във всяко от тези жилища си имал своя си тайна, специална стая, с бюрото му, с всичките му неизползвани телефони и нещица за спомен — физическо кътче, издълбано в нечий чужд живот — убежище от останалите му убежища.

— А той къде е? — попитал Джери, сещайки се пак за Люк.

— Дрейк ли?

— Не, дядо ми Коледа.

— Отде да го знам.

Последвал я в спалнята й.

— Често ли ти се случва да не знаеш?

Тя снела обиците си и ги пуснала в кутия за бижута. След тях и закопчалката на пелерината, огърлицата и гривните.

— Обикновено ми се обажда, независимо къде се намира. И без значение коя част от денонощието е. За пръв път се случва да се откъсне толкова тотално.

— Ти не можеш ли да му се обадиш?

— По всяко време — изрекла тя със зъл сарказъм. — Колко му е! Между мен и Съпруга Номер Едно цари невероятна любов. Не ти ли е известно?

— В офиса му поне?

— Той изобщо не стъпва в офиса си.

— Ами чрез Тиу?

— Майната му на Тиу.

— Защо?

— Защото е свиня — отсякла и отворила някакъв скрин.

— Само колкото да му препредава съобщенията ти.

— Ако има желанието, каквото той няма.

— Защо?

— Отде да го знам, дявол да го вземе? — Извадила от скрина пуловер и чифт джинси и ги метнала върху леглото. — Защото ме презира. Защото ми няма доверие. Защото ненавижда кръглоока жена да се навира на великия му шеф. Излез, ако обичаш, да се преоблека.

Той се върнал в стаята гардероб и останал с гръб към нея, така че чувал само как шумоли коприната по кожата и.

— Видях се с Рикардо — казал й. — И проведохме подробна и откровена размяна на мнения.

Изключително важно му било да чуе какво са й съобщили. Щяло му се да я опрости във връзка със смъртта на Люк. Изчакал да чуе какво тя ще му отговори, после продължил:

— Чарли Маршал ми даде адреса му, та се отбих да си похортуваме.

— Прекрасно. Значи вече си вътрешен човек.

— Та те двамата ми разправиха за Мелън. Че си пренасяла опиум за него.

И тъй като тя нищо не казала, той се извърнал и установил, че е седнала на леглото и опряла ръце в дланите си. Така, както била по пуловер и джинси, му се видяла накъм петнайсетгодишна и поне с трийсет сантима по-ниска.

— Какво искаш ти, по дяволите? — прошепнала по някое време, но толкова тихо, сякаш задавала въпроса на себе си.

— Теб — отвърнал й. — Завинаги.

Но не бил убеден, че го е чула, понеже доловил само дългата й въздишка, завършила с нашепнатото „Исусе мили!“.

— Мелън приятел ли ти е? — попитала го тя след време.

— Не.

— Жалко. Той има нужда от приятел като теб.

— А Арпего знае ли къде е Ко?

Тя свила рамене.

— Кога за последно се чу с него?

— Преди седмица.

— И той какво ти каза?

— Че имал да урежда разни неща.

— От какво естество?

— Престани да ме разпитваш, за бога! Целият проклет свят се е юрнал да ми задава въпроси, така че изчакай реда си на опашката, ясно ли ти е?

Той втренчил погледа си в нея, а очите й били изпълнени с гняв и отчаяние. Отворил балконската врата и излязъл навън.

„Имам нужда от инструктаж — минала му горчивата мисъл. — Къде сте, водещи саратски офицери, сега, когато имам нужда от вас?“ Току-що го била осенила мисълта, че прерязвайки пъпната връв, се бил оставил и без ръководна личност.

Балконът минавал от три страни на апартамента й. Мъглата се била вдигнала за малко. Зад гърба му бил надвиснал Върхът, окичен със златни светлини по раменете. Купища носещи се по небето облаци оформяли променящи се пещери около луната. И пристанището било извадило най-обаятелната си премяна. По средата му — американски самолетоносач, окъпан в светлини и нагизден от носа до кърмата като глезена жена сред многобройните прислужващи й моторници. А на палубата му строените в една редица хеликоптери и малки изтребители му напомнили за военновъздушната база в Тайланд. Покрай морския гигант се изнизвала колона океански джонки на път за Гуанджоу.

— Джери. — Застанала била в рамката на отворената врата и го наблюдавала покрай редицата растения в кашпи. — Прибирай се. Гладна съм.

Кухнята й била от онези, в които никой нито готви, нито се храни, но била обзаведена с баварски кът с чамови пейки с облегала, алпийски пейзажи и пепелници с надписи „Carlsberg“. Наляла му кафе от вечно заредения перколатор, а на него му направило впечатление, че когато била нащрек, привеждала раменете си напред, а ръцете си държала скръстени пред тялото, както правела и сиротата. Тя треперела. А той си дал сметка, че била почнала да трепери от мига, в който опрял пистолета в гърба й, и съжалил, че го е направил, понеже започвало да му става ясно, че и нейното състояние не е по-добро от неговото, а може и да било дяволски по-зле от неговото, и че атмосферата помежду им била като между двама души след бедствие — всеки обитаващ свой отделен ад. Налял й коняк със сода, сипал и на себе си от същото и я сложил да седне във всекидневната, където било по-топло, наблюдавайки как тя се прегърнала сама и почнала да пие коняка, без да вдига очи от мокета.

— Музика? — попитал я.

Тя завъртяла глава.

— Говоря ти от свое име — казал й. — И нямам връзка с никаква друга организация.

Сторило му се, че може и да не го е чула.

— Свободен съм и нищо не ме възпира — добавил. — Освен скорошната смърт на мой приятел.

Забелязал, че тя му кимнала, но просто в израз на съчувствие; явно не асоциирала думите му с нищо конкретно.

— Историята с Ко става доста нечистоплътна — казал й. — И няма да завърши добре. Замесила си се с доста брутални хора. Включително и самият той. Обективно погледнато, той е обществен враг номер едно. И се запитах дали не се нуждаеш от помощ да се измъкнеш от тях. Затова и се върнах. Да се направя на сър Галахад. Но не мога да разбера какво точно става около теб. Имам предвид Мелън и тем подобни неща. Дали да не отворим заедно торбата и да видим какво ще изскочи оттам?

Само че след това доста нескопосано изложение от негова страна иззвънял телефонът. Или по-точно казано, изграчил — с един от онези приглушени врясъци, предназначени да не дращят по хорските нерви.

* * *

Телефонът се намирал в другия край на стаята, върху позлатена сервитьорска количка. При всяка нота на звънеца отгоре му присвятквала лампичка, която се отразявала в релефното стъкло на вратичките на шкафа. Тя погледнала натам, после към Джери и по лицето й внезапно се пробудила известна надежда. Той рипнал и избутал количката към нея, независимо че колелцата й запецвали в рошавия мокет. Зад гърба му спираловидният телефонен кабел се разтегнал и докато стигне до противоположния край на стаята, заприличал на детски заврънкулки. Тя вдигнала чевръсто слушалката и казала „Уърд“ с онзи леко груб тон, който живеещите сами жени възприемат с течение на времето. Идело му да я предупреди, че линията й се подслушва, но изведнъж осъзнал, че не му е ясно от какво точно се стремял да я предпази; вече бил станал Господин Никой, или по-скоро Ничий — нито от едната страна, нито от другата. Да не говорим, че вече не знаел и коя от страните каква е, но изведнъж в главата му пак нахлули мислите за Люк и ловецът в душата му се събудил напълно.

Тя била прилепила слушалката към ухото си, но била престанала да говори. Само веднъж отвърнала „Да“, сякаш потвърждавала, че е изслушала нареждане, и втори път казала „Не“, но много натъртено. Изражението й също било станало неразгадаемо, а и по гласа й нищо не можел да прецени. И все пак успял да долови послушание, да усети и тайнственост, а това разпалило докрай гнева му и нищо друго вече нямало значение.

— Не — казала тя по телефона. — Тръгнах си рано от приема.

Той коленичил до нея, мъчейки се да долови казаното по телефона, но тя притискала плътно слушалката.

Защо не го попитала къде е? Да го попита кога ще се видят? Добре ли е? Защо не й се е обадил? Защо него го гледала по този начин, без да изрази грам облекчение?

Положил длан върху бузата й, извъртял главата й и прошепнал в другото й ухо:

— Кажи му, че на всяка цена трябва да го видиш! Че ако трябва, ти ще отидеш при него. Където и да е той!

— Да — казала тя пак на телефона. — Добре. Да.

— Кажи му! Кажи му, че трябва да го видиш!

— Трябва да те видя — казала накрая тя. — Ще дойда, където и да си.

Слушалката все още се намирала в ръката й. Тя свила рамене, изчаквайки нареждането, а погледът й продължавал да е извърнат към Джери, но виждала в него не своя сър Галахад, а просто още една част от заобикалящия я враждебен свят.

— Обичам те! — прошепнал й той. — Кажи там, каквото винаги му казваш!

— Обичам те — казала тя след малко със затворени очи и оставила слушалката, преди той да успее да я спре.

— Той ще дойде тук — рекла. — Проклет да си, дано.

Джери все още бил на колене до нея. А тя се изправила, за да се махне от него.

— Той разбра ли? — попитал Джери.

— Какво да е разбрал?

— Че аз съм тук.

— Може би — отвърнала тя и запалила цигара.

— Къде се намира в момента?

— Не знам.

— Кога ще дойде?

— Скоро, каза.

— Сам ли?

— Не спомена.

— Въоръжен ли е?

Тя била вече на отсрещния край на стаята. А напрегнатите й сиви очи не преставали да го гледат гневно и уплашено. Джери обаче ни най-малко не се интересувал от настроенията й. Всичките му чувства били пометени от трескавото желание да действа.

— Дрейк Ко. Добрият човек, който ти е осигурил всичко тук. За него те питам: има ли пистолет? Ще ме застреля ли? И Тиу ли ще дойде с него? Само питам, нищо повече.

— Когато си ляга при мен, не носи пистолет, ако това отговаря на въпроса ти.

— Ти къде си тръгнала?

— Мислех си, че ще предпочетете да се разберете двамата на четири очи, по мъжки.

Отвел я обратно до дивана и я накарал да седне срещу двукрилата врата с матовите стъкла в другия край на стаята. Отвъд нея били преддверието и входната врата. Отворил и двете крила, че да може тя да вижда кой влиза.

— Вие двамата имате ли някакви правила за пускане на хора? — Тя явно не схванала въпроса му. — Виждам, че тук има шпионка. Той настоява ли да поглеждаш през нея всеки път, преди да отвориш?

— Ще се обади първо по домофона отдолу. После сам ще си отключи.

Входната врата на апартамента била от ламиниран талашит — не солидна, но достатъчно здрава. Саратският фолклор гласеше: „Искаш ли да изненадаш неподготвен сам посетител, в никакъв случай не заставай зад вратата, ако се каниш пак да излезеш“. Като никога, Джери бил готов да се съгласи. Но пък да чакаш на открито зад неотварящото се крило е да си буквално мишена за всеки по-агресивен нападател. А Джери нямал гаранция, че Ко ще е неподготвен, а още по-малко — че ще е сам. Минало му през ум да се скрие зад дивана, но ако се стигнело до престрелка, не бивало в никакъв случай да излага младата жена на огъня. Категорично бил против, независимо че не намирал никаква опора в летаргичния й поглед. Неговата чаша с коняк била на масата до нейната, затова я скрил тихичко зад вазата с пластмасови орхидеи. Изпразнил пепелника и разтворил на масичката пред нея брой на модното списание „Воуг“.

— Слушаш ли музика, когато си сама?

— Понякога.

Избрал й Елингтън.

— Много ли е силно така?

— Още го усили — отвърнала му тя. Подозрителността му обаче го подтикнала да намали звука, като в същото време я наблюдавал. От преддверието долетяло двукратното избръмчаване на домофона.

— Умната! — предупредил я и с пистолет в ръка заел позиция зад неотварящото се крило на входната врата — позицията на лесната мишена, на метър от рамката, достатъчно близо, за да се хвърли напред, и достатъчно далеч, за да може да стреля и да плонжира встрани, което всъщност се канел да направи, прикляквайки в готовност да се задейства. Оръжието било в лявата му ръка, а дясната била свободна, понеже от толкова малко разстояние нямало значение с коя ръка ще стреля, а дясната можела да му потрябва да нанесе с нея някой удар. Сетил се за извитите пръсти на ръцете на Тиу и се предупредил сам да не му се навира много наблизо. Каквото и да правел, трябвало да го направи от дистанция. „Ако ще го риташ в слабините — ритай го, но не му влизай за близък бой; задължително стой извън обсега на двете му длани.“

— Кажи му да се качи — наредил на Лизи.

— Качвай се — повторила Лизи по домофона. После окачила слушалката и свалила предпазната верига.

— Посрещни го с усмивка като за снимка. И недей да крещиш.

— Върви по дяволите — казала му тя.

Тренираният му слух доловил от шахтата тупкането на спиращия асансьор и монотонното издрънчаване на звънчето. Чул приближаващите се към вратата стъпки — само от два крака, равномерно — и си спомнил комичната, донякъде маймунска походка на Дрейк Ко на хиподрума „Хепи Вали“ и как коленете му се очертавали през сивата бархетна материя на панталона му. Чул как ключът се пъхнал в бравата, видял как през процепа се подала ръка, а след нея, без капка предпазливост, и останалата част от посетителя. Но в този миг Джери летял с цялата си тежест и размазал несъпротивляващото се тяло в стената. Един от венецианските стъклописи паднал, разнесъл се звън на счупено — и всичко това, в мига, в който Джери напипал гръклян и натиснал с все сила дулото в меката плът. Но след това вратата била отключена повторно отвън със страхотна бързина, някой му изкарал въздуха, краката му се навирили към тавана, болката от удара в бъбреците се разнесла по цялото му тяло и го парализирала, принуждавайки го да рухне върху плътния мокет, втори удар го нацелил в слабините и го накарал да изпъшка и да свие коленете си към брадичката. Успял през насълзилите се очи да мерне надвесилата се отгоре му дребна бясна фигурка на „бавачката“ Фон, готвещ се да нанесе трети удар, и замръзналата усмивка на Сам Колинс, надничащ преспокойно над рамото на Фон да установи размера на нанесените поражения. А в самата рамка на вратата с израз на сериозна уплаха все още стояла и оправяла вратовръзката си след непредизвиканото с нищо нападение от страна на Джери притеснената фигура на някогашния му наставник и ръководител Джордж Смайли, мъчещ се задъхано да заповяда на песовете си да мируват.

* * *

Джери установил, че може да седи, но само ако се приведе силно напред. И двете му длани били напъхани в слабините му. Болката се носела по цялото му тяло, като разпространяваща се от централен източник отрова. Младата жена го наблюдавала от рамката на вратата на преддверието. Фон се навъртал наблизо, надяващ се да получи нов повод да го изтресе. Сам Колинс седял с кръстосани нозе в противоположния край на стаята, а Смайли се бил надвесил над Джери и тикал в ръката му чаша коняк.

— Ти какво търсиш тук, Джери? — питал го Смайли. — Нищо не разбирам.

— По любов — отвърнал Джери и стиснал очи, покосен от нов пристъп на черната болка. — Развих непланирани чувства към нашата обща домакиня. За което съжалявам.

— Много опасна постъпка е твоята — смъмрил го Смайли. — Можеше да провалиш цялата операция. Представи си, че вместо мен се беше появил Ко. Последствията щяха да са катастрофални.

— Гарантирам ти, че точно такива щяха да са. — Джери отпил от коняка. — Убиха Люк. Лежи в квартирата ми с пръснат череп.

— Кой е този Люк? — попитал Смайли, забравил, че се бил запознал с него в дома на Кро.

— Няма значение. Мой приятел. — И отпил нова глътка. — Американски журналист. Пияница. Не е голяма загуба.

Смайли се извърнал с въпросителен поглед към Сам Колинс, но Сам вдигнал рамене.

— Ние поне не го познаваме.

— Обади им се за всеки случай — наредил Смайли.

Сам взел мобилния телефон и излязъл от стаята, понеже познавал разположението на апартамента.

— Разработвали сте я, значи — кимнал Джери по посока на Лизи. — Май само това не било прилагано към нея досега. — И се обърнал към Лизи: — Как си, малката? Извинявай за сборичкването. Надявам се нищо счупено да няма.

— Няма — казала тя.

— И какво? Изнудват те заради гадното ти минало, така ли? С моркова и тоягата? И обещания да ти прочистят досието? Глупава си ми ти, Лизи. В тази игра нямаш право на минало. Нито на бъдеще. Verboten.^[1]

После пак се захванал със Смайли.

— Та това е всичко, Джордж. Няма какво да философстваме по въпроса. Просто старата Лизи успя да ми влезе под кожата.

Отметнал глава и се заел да наблюдава през полузатворени очи лицето на Смайли. И с яснотата, която болката понякога причинява, осъзнал, че собствените му действия са поставили донякъде под заплаха самото съществувание на Смайли.

— Но ти не се притеснявай — рекъл му с благ тон. — Гарантирам ти, че на теб няма да ти се случи.

— Джери — казал Смайли.

— Йес, сър — отвърнал Джери и се напънал да застане мирно в седнало положение.

— Джери, ти нямаш никаква представа за какво изобщо става дума. И до каква степен можеш да объркаш нещата. Милиарди долари и хиляди агенти не биха ни донесли дори част от онова, което очакваме да спечелим чрез сегашната операция. Всеки генерал с фронтови опит би се смял до сълзи при самата мисъл, че с цената на толкова малка жертва ще спечелим толкова несъизмеримо големи дивиденти.

— Не разчитай на мен да ти вадя кестените, старче — казал Джери и пак го погледнал в очите. — Не забравяй, че мъдрият бухал си ти, а не аз.

Сам Колинс се завърнал. Смайли му отправил въпросителен поглед.

— И от техните не е — казал Сам.

— Аз съм бил целта им — обяснил Джери. — А Люки са го убили погрешка. И той е едър. Или поне беше.

— И казваш, че е в квартирата ти? — уточнил Смайли. — Мъртъв. Прострелян. И в твоята квартира?

— Там е от доста време.

Смайли към Колинс:

— Ще трябва да заметем следите, Сам. Не можем да си позволим скандал.

— Веднага ще се свържа пак с тях — казал Колинс.

— И виж там на какви полети можем да разчитаме — провикнал се подире му Смайли. — Две места в първа класа.

Колинс кимнал.

— Тоя тип никак не ми харесва — признал си Джери. — Открай време. Сигурно заради мустака. — После посочил с палец Лизи. — А какво толкова привлекателно намирате всички вие у нея, Джордж? Да не очаквате Ко да й нашепва най-съкровените си тайни? Та тя е от кръглооките. Така ли е? — адресирал въпроса си към Лизи.

Тя кимнала утвърдително.

— А и да ги споделя с нея, тя нищо не е способна да запомни — не млъквал Джери. — Много е тъпа в това отношение. Бас държа, че и за Нелсън надали е чувала. — И пак се заял с нея: — Ей, ти там. Кой е този Нелсън? Хайде, изплюй камъчето. Покойният син на Ко, нали? Точно така. И яхтата си на него е кръстил, нали? Че и кончето си. — И пак към Смайли: — Нали ти казвам? Тъпа е. Затова ти давам акъл: не я търсете за нищо нея.

Колинс се завърнал с листче, на което бил написал часовете на полетите. Смайли го прочел, мръщейки се през очилата си.

— Налага се незабавно да те върнем у дома, Джери. Гуилъм те чака долу с кола. Ще ви придружи и Фон.

— Ще помоля да ми позволите да повърна още веднъж.

Джери вдигнал ръка и потърсил подкрепа в ръката на Смайли, но Фон бил нащрек и с един скок се доближил. Джери обаче го възпрял с предупредителен жест и Смайли му наредил да се отдръпне.

— Стой на разстояние, отровно лепреконче гадно — посъветвал го Джери. — Полага ти се само веднъж да ухапеш и вече получи тази възможност. Следващият път няма да ти е толкова лесно.

Тръгнал полуприведен, влачейки крака, стиснал с две ръце слабините си. Когато се изравнил с младата жена, спрял пред нея.

— Ко и красавците му правеха ли си раздумки тук, у вас, малката? Водеше ли ти Ко дружките си на сладки приказки?

— Понякога.

— А ти, в ролята си на сладката малка домакиня, помагаше с микрофоните, така ли? Пускаше звуковиците да се грижат за техниката, а? Няма начин да не си.

Тя кимнала.

— Но и това не ми стига — възразил той, мъкнейки се към тоалетната. — Не отговаря на основния ми въпрос. Нещо продължава да ми се губи. И то нещо крайно съществено.

В банята подложил лице под студената струя, отпил няколко глътки и моментално повърнал. На връщане потърсил пак с поглед младата жена. Била отишла във всекидневната и както обикновено постъпват хората, когато са в стрес, и тя се била захванала с привични дребни задачи — в случая, да подрежда колекцията си от грамофонни плочи, като слагала всяка една в съответната й обложка. А Смайли и Колинс се съвещавали под сурдинка в един от далечните ъгли. Сравнително по-наблизо, до вратата, чакал Фон.

— Довиждане, малката — казал й. Положил длан върху рамото й и я извърнал така, че сивите й очи да гледат право в неговите.

— Довиждане — отвърнала тя и го целунала — не точно със страст, но поне с по-голям умисъл от онзи, с който се мляскала с келнерите.

— Явявал съм се нещо като подбудител — обяснил й. — За което съжалявам. Но не и за нищо друго. А ти се погрижи все пак за оня гад Ко. Защото, ако те не успеят да го очукат, аз може би ще свърша тая работа.

Докоснал резките на брадичката й и се повлякъл към чакащия го на вратата Фон, а там се извърнал да се сбогува със Смайли, който пак бил останал сам, след като изпратил Колинс до телефона. Смайли изглеждал точно като в най-хубавите спомени на Джери: с леко отлепени от тялото къси ръце, с леко отметната назад глава, с изражение, което било хем молещо за извинение, хем въпросително, сякаш току-що си бил забравил чадъра в метрото. Младата жена ги била загърбила и двамата и още подреждала плочите.

— И не забравяй да поздравиш Ан от мое име — казал Джери.

— Благодаря.

— А ти, друже, много грешиш. Не мога да си обясня как и защо, но бъркаш. Но като гледам, май вече е късно. — Усетил как отново му се повдига и как главата му пищяла от болките по цялото му тяло. — Само мъничко още да си ме наближил — обърнал се към Фон — и ще ти прекърша проклетото вратленце, да го знаеш. — После пак се извърнал към Смайли, който не бил помръднал от предишната си поза и не давал признак изобщо да го е чул.

— Весели празници, в такъв случай — рекъл Джери.

Кимнал за последно, но не и на младата жена, и излязъл, накуцвайки, в коридора, сподирян от Фон. В очакване на асансьора забелязал застаналия в рамката на собствената си входна врата елегантен американец, който го наблюдавал как си заминава.

— О, а пък вас съвсем ви бях забравил — казал на много висок глас. — Вие сте онзи, който подслушва апартамента й, нали? Британците я изнудват, „братовчедите“ я подслушват и изобщо на мацката късметът й проработва отвсякъде.

Американецът се скрил, затваряйки бързо вратата зад гърба си. Асансьорът пристигнал и Фон го натикал в кабината.

— Внимавай в действията си — предупредил го Джери, после се обърнал към другите пътници, повечето по смокинги и официални рокли с пайети, и обявил с мощен глас: — Придружаващият ме джентълмен се казва Фон, служител е в британския Сикрет Сървис и само преди малко ме изрита в топките. Руснаците идат — добавил срещу подпухналите им безразлични лица. — И ще ви гепят всичките ви проклети мангизи.

— Пияндур — изрекъл презрително Фон.

Във фоайето портиерът Лорънс ги огледал с нескрит интерес. Пред самия главен вход чакала синя лека кола пежо, а зад волана й седял Питър Гуилъм.

— Влизай — заповядал му.

Предната врата за пътника била заключена. Наврял се на задната седалка, следван от Фон.

— Ти за какъв се мислиш, дяволите да те вземат? — изсъскал му през стиснати зъби Гуилъм. — Откога и разни недоклатени лондонски нещатни сътрудници почнаха да се самоотлъчват посред провежданата операция?

— Стой настрана — предупредил Джери Фон. — Стига ми само наченката на смръщване, че да ти се случи случка. Най-сериозно ти говоря. Отправям ти предупреждение. Официално.

Мъглата пак се била свлякла съвсем ниско и се търкаляла по капака на двигателя. Градът, през който минавали, им се предлагал като отделни кадри от склад за отпадъци: табела над магазин, витрина, провиснал пред неонов надпис сноп кабели, борещ се за въздух листак; неизбежния осветен с прожектори строителен обект. В огледалото забелязал, че зад тях се движи неотклонно черен мерцедес с мъж зад волана и втори мъж до него.

— Изпращачите от „братовчедите“ идат подире ни — съобщил.

Насмалко да изгуби напълно съзнание от пронизалата корема му болка и дори решил, че сигурно пак Фон го е ударил, но после си дал сметка, че било остатъчно явление от първия път. По „Сентрал“ накарал Гуилъм да спре и пред очите на цялата общественост се издрайфал в канавката, подал глава през вратата, докато Фон стоял нащрек отзаде му. Мерцедесът зад тях също бил отбил встрани. Намествайки се отново на седалката, подхвърлил:

— Ама и болката е несравнимо средство за периодическо прочистване на мозъка, а, Питър?

Вбесеният Гуилъм му отвърнал с нецензурни слова.

А Смайли му бил казал: Нямаш никаква представа за какво изобщо става дума. И до каква степен можеш да объркаш нещата. Милиарди долари и хиляди агенти не биха ни донесли дори част от онова, което очакваме да спечелим…

„Как? — не преставал да се пита. — Да спечелим какво?“ Представата му за положението на Нелсън в китайската политика била съвсем бегла. Кро му бил съобщил само минималното, което му било нужно да знае: Нелсън има достъп до диамантите в короната на Пекин, ваше преосвещенство. Затова онзи, който се докопа до Нелсън, си гарантира доживотни почести за себе си и за благородната служба, която представлява.

Заобикаляли пристанището на път към тунела. От нивото на брега американският самолетоносач изглеждал необичайно малък на веселия фон на Коулун.

— А Дрейк как възнамерява да го измъкне оттам, между другото? — попитал непринудено Джери. — Сигурен съм, че няма да е по въздуха. Този вариант вече не важи, доколкото разбирам, благодарение на Рикардо.

— С изсмукване — срязал го Гуилъм, което според възтържествуващия на ума си Джери било много глупава реакция; щяло да е по-разумно да премълчи.

— С плуване? — подсказал Джери. — „Нелсън — атракцията на Мирс Бей.“ Това пък никак не е в стила на Дрейк, не мислиш ли? Да не говорим, че и на Нелсън годините са му множко за подобна проява. Ще умре от студ дори ако акулите не сколасат първо да му гризнат оная му работа. Да не би пък да е заложил на свинския влак и да дойде с грухчовците? Съжалявам, друже, че заради мен ще се лишиш от този сюблимен момент.

— И аз съжалявам, честно казано. И с удоволствие бих ти избил зъбите с някой и друг ритник.

В мозъка на Джери прокънтяла сладка триумфална музика. „Значи е вярно! — рекъл си. — Точно това и става! Дрейк ще изважда Нелсън от Китай и те са се строили на финалната линия!“

* * *

Издавайки се по този начин — само с една дума, но и тя, според наложените от Сарат възприятия, абсолютно непростима и недопустима — Гуилъм направил пред Джери разкритие, което било не по-малко зашеметяващо от всичко останало, което Джери изтърпявал в този момент, а в определени отношения — и далеч по-горчиво. Ако нещо изобщо е в състояние да оправдае донякъде престъплението, наречено „проява на недискретност“ — а според саратския мироглед такова нещо няма, — сигурно към смекчаващите вината обстоятелства биха могли да се причислят и изживяванията на Гуилъм през последния час, половината от който преминал в трескавото прекарване на Смайли през хонконгския трафик в най-натовареното му време, а останалата половина — в изпълненото с отчайваща нерешителност чакане в паркираната пред „Стар Хайтс“ кола. През въпросните шейсет минути Гуилъм получил абсолютно неоспорими доказателства за истинността и оправдаността на всичко онова, от което най-много се боял още от Лондон — включително и най-готическите му опасения за съществуването на тайната връзка Ендърби-Мартело и за поддържащите роли, изпълнявани от Лейкон и Сам Колинс — и което в действителност значително надминало очакванията му.

Понеже първо отишли до Боуън Роуд в „Мидлевълс“, до жилищен блок, който бил толкова незабележим и неоткрояващ се и голям, че сигурно и на самите му обитатели се налагало да проверяват номера на апартамента, преди да пъхнат ключа в бравата. Смайли натиснал звънец с надпис „Мелън“, а Гуилъм с цялата си глупост взел че попитал „Кой е тоя Мелън?“, но в същия миг се сетил, че това е криптонимът на Сам Колинс. При което направо ахнал и задал въпроса — на себе си, но не и на Смайли, тъй като вече се били качили в асансьора — след всичките нанесени от Хейдън щети, на кой идиот би му хрумнало да си възвърне онова работно име, с което се е подвизавал и преди грехопадението? Точно тогава вратата им отворил Колинс по тайландски копринен халат, със стиснато между зъбите цигаре с кафява цигара и с вечно готовата си усмивка и докато се усетят, се настанили във всекидневна с паркет и бамбукови кресла, Сам бил пуснал два транзисторни радиоприемника на различни станции — едната с говор, другата с музика, — за да заглушават евентуалните микрофони в квартирата му. Сам слушал, без да обръща и капка внимание на Гуилъм, след което незабавно се обадил директно на Мартело — забележете, моля ви се: Сам имал пряка връзка с Мартело, най-вероятно наземна, без набирания, прехвърляния и други такива подробности — и със завоалирани изрази се заинтересувал какво ново имало около „Батката“. Както впоследствие му се изяснило на Гуилъм, „батка“ било комарджийски жаргон за „мутра“. Мартело отвърнал, че току-що им били докладвали от автомобила за наблюдение: Батката и Тиу в момента се намирали на борда на „Адмирал Нелсън“ в залива Козуей, а насочените микрофони улавяли (както винаги), толкова отразени сигнали от водата, че на дешифровчиците сигурно щели да им потрябват цели дни, ако не и седмици, за да отсеят същественото от излишните шумове и да разберат дали двамата изобщо са разменили някоя важна приказка. Междувременно оставили на пристана един от хората си за статичен наблюдател със заповед да се обади моментално на Мартело, ако яхтата вдигне котва или един от двамата обекти слезе.

— В такъв случай трябва да се отправим незабавно натам — казал Смайли, след което се качили обратно в колата. Гуилъм изминал късата отсечка до „Стар Хайтс“, беснеейки вътрешно и слушайки безпомощно накъсания им разговор, но убеждавайки се все повече с всеки отминал момент, че пред очите си има изплетена от паяк мрежа и че вглъбеният докрай в перспективността на сегашния случай и вманиачен по образа на Карла Смайли единствен бил толкова късоглед и доверчив — а и посвоему толкова парадоксално наивен, — че да се навре право в средата й.

„Годините му си казват своето“, разсъждавал Гуилъм и отчитал освен това и политическите амбиции на Ендърби, и предпочитанията на последния към проамериканската стойка на „ястребите“ — да не говорим за касата с шампанско и безбожното му ухажване на петия етаж. И неентусиазираната подкрепа на Лейкон за Смайли, докато тайно му търсел наследник. И отбиването на Мартело до Лангли. И съвсем наскорошните опити на Ендърби — преди броени дни — да отстрани с порой от хвалби Смайли от операцията и да я поднесе чинно на Мартело. И накрая — най-красноречивият и злокобен признак — повторната поява на Сам Колинс в ролята му на жокера в колодата и неговата пряка линия до Мартело! И Мартело — Господ да ни закриля! — който се прави на ударен и се чуди откъде черпи сведенията си Джордж — все едно не е и чувал за пряката линия.

В съзнанието на Гуилъм сумата от всички тези заплахи се свеждала до едно-единствено нещо, така че той изгарял от нетърпение да дръпне Джордж настрана и да го отклони някак си за миг от операцията, поне дотолкова, че да му стане ясно накъде се е запътил. Да му признае за писмото. И за посещението на Сам при Лейкон и Ендърби в Уайтхол.

А вместо това — какво? Трябвало да се върне в Англия. А от какъв зор трябвало да се връща в Англия? Затова, защото някакво си там жизнерадостно, но дебелоглаво журналистче на име Уестърби имало наглостта да се измъкне от повода.

Но и без да усещал с всичките си сетива надвисналата катастрофа, Гуилъм надали щял да намери оправдание за сполетялото го разочарование. Малко ли бил изтърпял в името на предстоящия момент? И изпадането в немилост; и изгнанието му в Брикстън по времето на Хейдън; и това, че вместо да се върне към оперативната дейност, трябвало да размахва послушно опашчица пред стария Джордж и да се съобразява с маниакалната му тайнственост, която Гуилъм възприемал в душата си не само като унизителна, но и като опасна за самия Смайли — но в крайна сметка онова, което бил изтърпял, все пак било в името на някаква крайна цел, от която го лишил с появата си не друг, а проклетият му Джери Уестърби. Но най-висшата жестокост в осуетената му кариера била необходимостта точно сега да се върне в Лондон, и то със съзнанието, че поне за през следващите двайсет и два часа е зарязал Смайли и Цирка на милостта на глутница вълци, без капчица възможност поне да се опита да го предупреди; така че, ако трябвало да вини Джери за всичко това — по дяволите: щял да вини не само Джери, но и всеки друг.

„Изпрати Фон!“

„Но Фон не е джентълмен“, щял да му отговори Смайли или с други думи в същия смисъл.

„Е, поне по този въпрос спор няма“, минало му през ум на Гуилъм, като си спомнил двете счупени ръце.

* * *

Джери също усещал, че е зарязал някого да бъде изяден от вълците, с тази разлика, че имал предвид не Джордж Смайли, а Лизи Уърдингтън. И като гледал през задното стъкло на пежото, имал чувството, че бил изоставен и целият свят, през който в момента се движел. Не се виждала жива душа нито по уличните пазари, нито по тротоарите, нито пред входовете. Над главите им Върхът се мяркал на пресекулки с осветен на петна от опърпаната луна крокодилски гръбнак.

„Изтича последният ден на колонията — решил за себе си. — От Пекин са направили прословутото телефонно обаждане: «Изчезвайте. Купонът свърши». И последният хотел пускал кепенците; видял запуснатите като старо желязо ролс-ройси покрай пристанището и последната кръглоока матрона с посинени коси да драпа на високи токчета по трапа на последния круизен кораб, натоварена с кожи и бижута от безмитните магазини; последния останал специалист по китайските въпроси, пъхащ трескаво последните си погрешни прогнози в шредера; обраните магазини, обезлюдения град, чакащ ордите да го оглозгат до кокал. За миг и целият взет назаем свят бил пред изчезване — и Хонконг, и Пном Пен, и Сайгон, и Лондон; кредиторите вече чукали на вратата, а по някакъв необясним начин и самият Джери бил част от неизплатения дълг.“

Винаги съм бил благодарен на службата ни за това, че ми предостави възможността да се отплатя. И ти ли имаш това усещане? Сега, когато си един от малцината оцелели, имам предвид?

„Да, Джордж — отговорил му наум. — Ти вкара тези думи в устата ми, старче. И аз наистина точно това чувствам. Макар и не в точно онзи смисъл, който ти влагаш в тях, друже.“ Спомнил си веселото, мило личице на Фрост, докато се наливали и щуреели. Спомнил си го и как го бил видял втория път — замръзнало в онзи ужасен писък. Усетил приятелската длан на Люк върху рамото си, а после си я представил на пода, заметната зад главата му да поеме запратената топка, която така и нямало да долети, и си рекъл: „Лошото е в това, друже, че плащането всъщност е винаги за сметка на останалите бедни нещастници.

Като Лизи, например.“

И се зарекъл някой ден да сподели тази своя мисъл с Джордж, ако случайно пак му се удадяла възможност да седнат на по чашка и пак да обсъдят онова щекотливо въпросче кое точно ни налага да покоряваме планината. Искал само да му подчертае — но без никаква агресивност, без да разлюлява лодката, надявам се да ме разбереш правилно, друже — колко алтруистични и предани сме, когато жертваме други хора от рода на Люк, Фрост и Лизи. Джордж, разбира се, щял да му излезе с неоспорим готов отговор. Разумен отговор. Премерен. Оправдателен. Джордж винаги виждал нещата в тяхната цялост. И бил наясно с императивите. Че как иначе? Нали той бил мъдрият бухал.

Приближавали се към пристанищния тунел, а той си мислел за разтрепераната й последна целувка, но в същото време се сетил и за пътуването до моргата, тъй като от мъглата пред тях се показало скелето на нов строеж, което, подобно на онова по пътя за моргата, също било осветено от прожектори и по него щъкали запотени общи работници с жълти каски.

„И Тиу не я обича — рекъл си. — Не обичал кръглооките, които портели великия му шеф.“

Насочил насила мислите си в друга посока и се напънал да си представи как щели да постъпят с Нелсън — човек без родина, без дом; риба, която или ще оглозгат, или ще хвърлят обратно в морето, според нуждите им. Виждал бил вече няколко такива риби: присъствал на залавянето им; и на бързия им разпит. И поне част от тях лично бил върнал обратно през границата, която току-що били пресекли, за спешно рециклиране — както очарователно се изразявали в Сарат, — „докато не са се усетили, че е избягал“. А ако откажели да го върнат обратно? Ако решели да го задържат този великолепен трофей, за който толкова се борили? След няколкогодишни разпити — две, понякога дори три; чул бил, че имало и такива, дето се проточвали чак до пет — на Нелсън му било писано да стане поредния скитник евреин в света на шпионажа — ще го крият, ще го местят, пак ще го крият, лишен от обичта дори на онези, пред които е изменил на родината си.

„А как ли ще постъпи Дрейк с Лизи — питал се, — докато премине цялата тази драма? На кое ли конкретно бунище ще я запратят този път?“

Наближили входа на тунела и скоростта им паднала почти до нулата. Мерцедесът продължавал да е лепнат плътно зад тях. Джери отпуснал главата си надолу, хванал се с две ръце за слабините и почнал да се клати и да стене от болка. От импровизирана полицейска караулка ги наблюдавал с любопитство китайски часовой.

— Ако дойде при нас, кажи му, че караме пиян — отсякъл Гуилъм. — Покажи му къде е повръщал на пода.

Навлезли пълзешком в тунела. Поради лошото време движението в две от лентите в северна посока било броня о броня. Гуилъм се бил включил в най-десния поток. Мерцедесът се изравнил с тях откъм лявата им страна. През полузатворените си очи Джери забелязал как отзаде им по хълма се спуска с ръмжане кафяв камион.

— Намери ми дребни пари — казал Гуилъм. — Ще ми трябват на излизане.

Фон се разровил из джобовете си, но само с едната ръка.

Тунелът тътнел от рева на двигателите. Неколцина шофьори надули клаксони. В какофонията се включили и други. Настъпващата мъгла се смесила с вонята от изгорели газове. Фон вдигнал стъклото си. Данданията се усилила, отеквала от стените на тунела и в един момент дори пежото завибрирало.

Джери направил с дланите си фуния пред ухото му:

— Извинявай, друже, ама май пак ще повърна.

Но този път се навел през Фон, който само измърморил „Мръсно копеле“ и започнал пак да сваля стъклото до мига, в който главата на Джери не го изтресла по брадичката и устата, а лакътят на Джери не се стоварил върху слабините му. По отношение на Гуилъм, който трябвало хем да шофира, хем да се брани, Джери се задоволил само с мощен саблен удар в точката, където раменната ставна ямка се събира с ключицата. Започнал удара със съвсем отпусната ръка и преобразувал скоростта в сила едва в последния момент. От удара Гуилъм изпищял „Исусе!“ и отскочил от седалката, а пежото занесло надясно.

Фон успял да обхване с едната си ръка врата на Джери, а с другата натискал главата му надолу и захватът му със сигурност щял да го умъртви. В Сарат обаче преподават и един удар, който е предназначен за използване в силно ограничени пространства и се нарича „тигрова лапа“: нанася се с възглавничката на дланта по посока на дихателната тръба на противника, като дланта се държи отворена, а пръстите — изтеглени назад и огънати за по-голяма твърдост. Именно до него прибягнал в случая Джери, при което главата на Фон така се треснала, че армираното задно стъкло се напукало. Двамата американци в мерцедеса продължавали да гледат право пред себе си, сякаш отивали на погребението на високопоставено лице. Минало му през ума да стисне дихателната тръба на Фон между палеца и показалеца си, но решил, че не се налага. Извадил пистолета си изпод колана на Фон и отворил дясната врата. Гуилъм се хвърлил отчаяно подире му, но успял единствено да съдере до лакътя ръкава на своя верен, но много вехт син костюм. Джери замахнал и го пернал с пистолета по ръката и видял как лицето му се разкривило от болка. Фон подал крака си навън, но Джери затръшнал насреща му вратата, чул го да крещи повторно „Копеле!“ и след това побягнал назад към града срещу автомобилното движение.

Провирайки се и лавирайки между блокираните от всички страни коли излетял през входа на тунела и се отправил нагоре по хълма покрай караулката. Сторило му се, че чул Гуилъм да крещи зад гърба му. И изстрел му се сторило, че чул, но може и да било нечий ауспух. Болката в слабините била невероятна, но най-учудващото било, че заради нея май бягал по-бързо от нормалното. Полицай му викнал откъм бордюра, друг разперил ръце да го спре, но Джери ги подминал и те решили да оставят кръглоокия човек на мира. Тичал дотогава, докато не намерил такси. И тъй като таксистът не знаел английски, наложило му се да го насочва откъде да мине:

— Точно оттук, друже. Право нагоре. Наляво бе, идиот с идиотите. Точно така… — докато по някое време стигнали до блока й.

Нямало как да узнае дали Смайли и Колинс са още горе, дали междувременно не се е появил и Ко, евентуално придружен от Тиу, но и нямал време да прилага разни номера, че да разбере. И на вратата й не позвънил, понеже бил сигурен, че микрофоните ще доловят звука. Заложил на картичката, която извадил от портфейла си, написал нещо на нея, пуснал я през процепа за писма и се затаил, приклекнал пред вратата, треперещ, обливащ се в пот и запъхтян като товарен кон, наострил уши да чуе стъпките й и масажиращ слабините си. Прекарал цяла вечност в чакане, но по някое време вратата все пак се отворила и тя се надвесила с учуден поглед над него, докато той се мъчел да се изправи.

— Божичко, самият Галахад — измърморила. Била без фон дьо тен, та й личало колко дълбоки и червени са всъщност резките от ноктите на Рикардо. Не плачела — Джери поначало имал чувството, че тя никога не плаче, — а лицето й изглеждало много по-състарено от тялото й. Издърпал я без никаква съпротива от нейна страна, за да могат да разговарят. И й посочил вратата към аварийното стълбище.

— Ще те чакам от другата й страна след точно пет секунди, ясно ли е? Не се обаждай никому по телефона, не вдигай шум, като излизаш и не задавай нито един тъп въпрос. И си вземи топли дрехи. Хайде, малката. Не се мотай. Умолявам те.

Огледала го, видяла съдрания му ръкав и избилите през сакото петна от пот; и потния кичур, паднал над едното му око.

— Или идваш с мен, или с теб е свършено — казал й. — Втори шанс няма да имаш.

Върнала се сама в апартамента си и оставила вратата открехната. И се появила много преди да изтекат петте секунди, като дори не затворила след себе си вратата, за да не вдигне шум. Повел я надолу по аварийното стълбище. Тя носела чанта през рамо и кожено палто. Донесла му и вълнена жилетка, за да не ходи със скъсаното сако. Била му много малка — предположил, че е на Дрейк, — но успял да се нацеди в нея. Изпразнил съдържанието на джобовете си в чантата й и пуснал сакото в шахтата за боклук.

Тя толкова тихо го следвала, че на два пъти се извърнал да се убеди, че е все още зад него. Когато стигнали до партера, надникнал през армираното стъкло и успял да се дръпне навреме, преди да го забележи Рокър, който бил пристигнал лично, съпровождан от як, набит подчинен. Рокър застанал пред будката на портиера и му показал полицейската си карта. Двамата продължили надолу по стълбите към паркинга.

— Да вземем червеното кану — предложила тя.

— Не дрънкай глупости. Нали го оставихме долу в града.

И я извел покрай колите до някакъв отвратителен двор, пълен с боклуци и строителни отпадъци, неразличаващ се особено от задния двор на Цирка. Оттам, между сълзящите от влага бетонни стени, право към града се спускало стръмно стълбище с надвесени отгоре му черни клони, прекъсвано от преминаващите през него участъци на виещото се по хълма шосе. Усещал в слабините си всяко стъпало, върху което се стоварвала тежестта на едрото му тяло. При първото пресичане на шосето Джери я превел направо. Но втория път, забелязал отдалеч кървавочервените отблясъци от светлини, я дръпнал назад сред дърветата, за да не попаднат пред фаровете на спускащата се шеметно и с вой полицейска патрулка. Чак при подлеза намерили „пак-пай“ и Джери казал на шофьора на кой адрес да ги закара.

— Това пък на коя майна е? — попитала тя.

— Там, където няма да те карат да се регистрираш — отвърнал Джери. — Просто мълчи и ме остави аз да командвам, ако обичаш. Колко пари носиш в себе си?

Тя отворила чантата и преброила съдържанието на дебелия си портфейл.

— Това ми е печалбата от Тиу на маджонг — казала, а на Джери, незнайно защо, му се сторило, че се опитвала да му се прави на интересна.

Шофьорът ги оставил в края на тясна уличка, откъдето отишли пеша до близката портичка. Нищо в къщата не светело, но в мига, в който се приближили, предната й врата се отворила и друга двойка се изнизала тихичко покрай тях от мрачната й вътрешност. Щом влезли в преддверието, вратата се затворила зад гърбовете им и тънкият лъч на фенерче в нечия ръка ги превело през кратък лабиринт от тухлени стени до луксозно обзаведено вътрешно фоайе, в което звучала тиха записана музика. На футуристичния диван в средата седяла стройна китайка с молив и бележник в скута си и с вид на типична съдържателка на голям дом. Видяла първо Джери и се усмихнала; след това видяла и Лизи и усмивката й разцъфтяла.

— За цялата нощ — казал Джери.

— Разбира се — отвърнала тя.

Завела ги на горния етаж. През отворените врати по малкия коридор мяркали копринени кувертюри, притъмнени светлини, огледала. Джери си избрал най-непретенциозната стая, отказал предложението й за второ момиче, че да се заформела бройката, платил й в аванс и поръчал бутилка „Реми Мартен“. Лизи влязла след него, захвърлила чантата си на леглото и още на отворена врата се разсмяла на глас — притеснена, но и с облекчение.

— Лизи Уърдингтън — обърнала се сама към себе си, — открай време ти предричат, че точно на такова място ще свършиш, кучко ниедна, и май излязоха прави, дявол да ги вземе!

Джери се излегнал на наличния шезлонг, кръстосал нозе и вперил поглед в тавана с чаша коняк в ръка. Лизи се проснала на леглото и дълго време и двамата мълчали. В цялото заведение царяла пълна тишина. Само от време на време от етажа над тях се чувал вопъл на удоволствие или приглушен смях, а и само веднъж — на несъгласие. Отишла до прозореца и надникнала.

— Какво има навън?

— Проклет тухлен зид, трийсетина котки и купчини празни бутилки.

— А мъгла?

— Жестока.

Разходила се до банята, огледала я и пак излязла.

— Малката — призовал я тихичко Джери.

Тя се спряла на място, не знаейки какво да очаква.

— Смяташ ли, че в момента си способна на трезва и разумна преценка?

— Защо?

— Защото искам да ми повториш всичко, което си им казала и на тях. А след това ще искам да ми кажеш и какви точно въпроси са ти задавали, независимо дали си могла да им отговориш, или не. А накрая ще предприемем една дреболийка, наречена „обратна засечка“, за да уточним къде точно се намират всички тия копелета в общата схема на вселената.

— Ще стане повторение — промълвила тя по някое време.

— На какво?

— Нямам представа. Знам само, че ще е точно повторение на нещо, което вече е станало.

— И какво точно е станало?

— Каквото и да е то — отронила уморено тя, — предстои да стане отново.