Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (2)

1
Как Циркът напусна града

След приключването на операция „Делфин“, в прашните кътчета, където се събират да пият служителите на лондонските тайни служби, редовно възникваха спорове относно момента, в който следвало да започне досието по случая. Закръгленият началник на отдела за дешифриране на записите от подслушванията например се явяваше предводител на група, според която всичко започнало преди цели шейсет години, с появата на бял свят под вероломна звезда на „архигадта Бил Хейдън“. Кръвта им се смразяваше само при споменаването на името му. И не престава да се смразява и до днес. Защото става дума за същия онзи Хейдън, който, още докато следвал в Оксфорд, бил завербуван от руснака Карла за „къртица“ или „законсервиран“ вражески агент и който под ръководството на Карла се беше внедрил сред тях и ги беше шпионирал в продължение на повече от трийсет години. И чието разконспириране по някое време унизи англичаните до такава степен, че им наложи — според тяхната логика — да изпаднат във фатална зависимост от братското разузнаване на американците, което те, на своя странен жаргон, наричаха „братовчедите“. „А «братовчедите» промениха изцяло правилата на играта“, разправяше закръгленият човек със същия тон, с който би заклеймил силовия тенис или умишленото замеряне на противника с топката при играта на крикет. „Направо я съсипаха“, пригласяха подчинените му.

Други, не толкова творчески натури пък бяха на мнение, че всичко се породило в мига, в който Джордж Смайли дезавуира Хейдън към края на октомври 1973 г., след което го назначиха за временно изпълняващ длъжността шеф на компрометираната служба. А веднъж допуснал Карла да му влезе под кожата, Джордж нямал спиране; всичко друго се явяваше неизбежно следствие от този момент. Чак жал да ти стане за Джордж; но пък какъв остър ум прояви само, въпреки всичкото струпало му се бреме!

Трети пък — регионален специалист изследовател, от така наричаните на служебния жаргон „копачи“ — твърдеше в доста подпийнало състояние, че най-естествената начална дата била 26 януари 1841 г., когато капитан Елиът от британския кралски флот извежда десантен отряд на обвитата в гъсти мъгли скала Хонконг на устието на Перлената река и само дни по-късно я обявява за британска колония. С появата на Елиът Хонконг се утвърждава като британски център за вноса на опиум в Китай и съответно в стожер на имперската външна търговия. Същият служител сочеше — макар и не съвсем на сериозно, — че именно създаденият от англичаните опиумен пазар довел до появата на случая „Делфин“, до коварния замисъл, на който се основавал, и до дивидентите, които изплатил; а оттам — и до последвалото съвземане на Цирка от опустошенията, причинени от предателя Хейдън.

В същото време вечно мърморещият хор на най-печените — отстранените от активна дейност агенти, инструкторите и водещите офицери — разглеждаше въпроса от чисто оперативен аспект. Хвалеха умението, с което Смайли беше проследил ковчежникът на Карла чак до Виентян; как хитро се бил справил с родителите на младата жена; как маневрирал и се пазарял с неотстъпчивите политици в Уайтхол, които стискали кесията за оперативните разходи и раздавали правата и разрешителните в тайния свят. Но най-вече се възторгваха от онзи прекрасен миг, в който Смайли беше извъртял цялата операция на сто и осемдесет градуса около оста й. От своята си професионална гледна точка разглеждаха случая „Делфин“ като чисто методологична победа. Нищо повече. Бракът по принуда с „братовчедите“ не бил нищо друго, освен поредния умел ход в дългата и деликатна игра на покер. Майната му на крайния резултат. Кралят е мъртъв, да живее следващият.

Споровете продължават при всяка среща на стари бойни другари, при все че, по разбираеми причини, името на Джери Уестърби почти не се споменава. Е, понякога някой се сеща и за него, и в изблик на безразсъдна смелост, сантимент или обикновена разсеяност изрече името му и внесе малко живец в атмосферата, но това трае съвсем кратко. Онзи ден например някакъв млад стажант, току-що излюпил се от обновената тренировъчна школа на Цирка в Сарат — така наречената „ясла“, — се изпусна в бара на младоците. (От известно време в Сарат използваха разводнена версия на „Делфин“ като материал за групови дискусии, дори за ролеви игри, и горкото момче, все още твърде зелено, просто преливаше от желание да покаже, че и то е сред посветените.)

— Ама защо, за бога, никой не оценява ролята на Уестърби в цялата работа? — възкликна, радвайки се на онази шутовска свобода, която понякога се дава на морските кадети в каюткомпанията. — Нали тъкмо Уестърби е изнесъл товара на плещите си? Той е бил острието на атаката. Нали така? Честно? — С тази разлика, че не го нарече нито „Уестърби“, нито „Джери“, най-малкото защото не знаеше тези имена, ами използва криптонима, с който Джери беше участвал в операцията.

Питър Гуилъм пое изпратения напосоки пас. Гуилъм е висок, здрав и елегантен, поради което очакващите първото си назначение стажанти, гледат на него като на гръцки бог.

— Уестърби беше машата, която разръчка огъня — наруши той рязко мълчанието. — Всеки друг агент щеше да постъпи по същия начин, а някои и много по-удачно.

И тъй като момчето упорито не схващаше намека, Гуилъм стана, отиде до него и силно пребледнял му изсъска в ухото да си вземе ново питие, ако досегашните не му стигат, след което да си държи езика зад зъбите поне няколко дни или седмици. И разговорът моментално се върна пак към добрия стар Джордж Смайли — несъмнено последния от истински великите: какво ли прави той сега, след повторното му пенсиониране? „След всичките животи, които е изживял, сигурно ще има какво да си спомня на спокойствие“, гласеше единодушното заключение.

— Джордж е обиколил луната пет пъти, а ние само веднъж — заяви предан женски глас.

Десет пъти, коригираха я. Не, двайсет! Петдесет! При тази хипербола сянката на Уестърби милостиво се оттегли. Както и тази на Джордж Смайли, в известен смисъл. Е, Джордж се изяви убедително в последния си мач. Но пък и какво друго да очаква човек предвид неговата възраст?

* * *

По-реалистична отправна точка сигурно би била онази лятна събота на 1974 г., когато, в три следобед, Хонконг чакал със спуснати навсякъде кепенци да го връхлети поредният яростен тайфун. Като древногръцки хор без герой, двайсетина журналисти, предимно от бивши английски колонии — австралийци, канадци, американци, — се веселели и наливали в клуба на чуждестранните кореспонденти сред атмосфера на буйно бездействие. Тринайсет етажа под тях се движели старовремски трамваи и двуетажни автобуси, омазани с кални кори от кафява строителна прах и сажди от комините на Коулун. Бавният подривен ръмеж придавал настръхнал вид на локвите пред многоетажните хотели. А в мъжката тоалетна, която от всички помещения в клуба предлагала най-хубавия изглед към пристанището, млад калифорниец на име Люк се мъчел да отмие кръвта от устата си, топейки лице в пълния умивалник.

Двайсет и седем годишният старец Люк — опак дългуч тенисист, допреди изтеглянето на американците бил звездата на екипа военни кореспонденти, командировани от списанието му в Сайгон. Но след като го видел как играе тенис, човек изобщо не можел да си го представи да се занимава с друго, дори с пиене, освен да притичва към мрежата, да изтегля ръка назад и да забива убийствено всяка топка или да сервира асове между двойните грешки. Сега, както сърбал и плюел, съзнанието му беше накъсано — или както би казал Люк по военному, „фрагментирано“ — на няколко ясно разсъждаващи осколки. Една част се занимавала с момичето на име Ела, което работело в оня бар в Уанчай и заради което Люк изтресъл по брадата гадния полицай, та сега берял неизбежните последствия. Понеже старшият полицейски офицер Рокхърст, известен с прозвището „Рокър“ („Зъботрошача“), първо нокаутирал Люк в несвяст, след което вкарал премерен ритник в ребрата, а в момента седял в единия край на бара и се съвземал от положените усилия. Друга отломка от мозъка му разсъждавала върху онова, което китайският му хазяин му казал сутринта, когато дошъл специално, за да се оплаче от вдигания от грамофона на Люк шум, и останал да пият по една бира.

Определено станало дума за някаква сензационна история. Само дето не се сещал за какво точно.

Пак се опитал да повърне, после погледнал навън през прозореца. Джонките били привързани откъм задната страна на вълноломите, фериботите по линията „Стар“ също спрели да се движат. На котва стояла и старата британска фрегата, на която, според клюката в клуба, правителството в Уайтхол търсело купувач.

— А трябва да излезе в открито море — измънкал объркано Люк при спомена за откъслечните моряшки познания, придобити по време на някое пътуване. — При тайфун фрегатата се извежда в открито море. Йес, сър!

Хълмовете изглеждали тъмносиви под скупчилите се черни облаци. Само преди шест месеца подобна гледка щяла да го доведе до възторг. Току-що измъкналият се тогава от Сайгон Люк щял да поеме лакомо целия този пейзаж с пристанището, глъчката и пълзящите от брега към връх Виктория многоетажни жилищни блокове. Днес обаче пред очите му била единствено самодоволна заможна британска скала̀, управлявана от шайка угоени търговци, виждащи не по-далеч от пъповете на дебелите си търбуси. И за него, както и за всички останали журналисти, колонията се свела до летище, телефон, място за пране и спане. От време на време — но никога за дълго — и до някоя жена. Тук дори личният опит бил предмет на внос. Войните, към които се бил пристрастил в продължение на толкова много години, били точно толкова далеч от Хонконг, колкото и от Лондон или Ню Йорк. Единствено фондовата борса проявявала определена символична чувствителност, но пък не работела в събота.

— Ще те бъде ли, шампионе? — попитал рошавият канадски каубой на влизане в съседната кабинка. Двамата изживели преди време заедно удоволствията на офанзивата Тет.

— Благодаря, драги. Чувствам се идеално — отвърнал Люк с най-предвзетия си английски акцент.

След което решил, че трябва на всяка цена да си спомни какво му казал сутринта Джейк Чю, докато си пиели бирата, и ето че то най-после му се явило свише.

— Сетих се! — изкрещял. — Ей богу, сетих се бе, каубой! Паметта ти проработи, Люк! Моята памет! Имам я! Народе, чуй какво ще ти каже Люк!

— Зарежи — посъветвал го каубоят. — Там, навън е мъртвило, шампионе. Каквото и да имаш да казваш, откажи се.

Люк обаче отворил с ритник вратата и се втурнал с разперени ръце в бара.

— Ей! Ей! Народе!

Нула внимание. Събрал шепи на рупор пред устата си.

— Слушайте бе, пияни нехранимайковци. Ще ви съобщя истинска новина! Не съм ли невероятен? По две бутилки скоч изпивам на ден, но умът ми е като бръснач. Я ми намерете звънец.

И понеже не открил такъв, грабнал халба и затропал с нея по ръкохватката на бара, оливайки я с бира. Но и сега само джуджето благоволило да му обърне поне капка внимание.

— Я да чуем какво е станало, Люки? — запровлачило женствено джуджето на типичния за нюйоркския Гринич Вилидж говор. — Само не казвай, че Големия Муу пак се е разхълцал. Няма да го преживея.

На възприетия в клуба жаргон „Големия Муу“ бил губернаторът, а джуджето се явявало шеф на кореспондентското бюро, към което се числял Люк. Вечно вкиснато шкембесто същество с постоянно падащи върху лицето му несресани кичури черна коса и досадния навик да цъфва неусетно до теб. И година нямало, откакто двама французи, каквито рядко се навъртали тъдява, го пребили почти до смърт заради необмисленото му изказване по повод първопричината за виетнамската бъркотия. Замъкнали го до асансьора, строшили му челюстта и няколко ребра, после го изхвърлили като парцал на партера и се върнали да си допият. След не много време и австралийците му сервирали подобна порция бой заради глупавото му обвинение, че военната им роля във войната била не повече от символична. И че това станало благодарение на сделката, която правителството в Канбера било сключило с президента Джонсън: австралийските войничета да си седели във Вунгтау, където си било жив курорт, докато американците воювали на сериозно другаде. За разлика от французите, австралийците дори не си направили труда да се разкарват до асансьора. Строшили го от бой там, където стоял, а като паднал, му дали и допълнително. Чак тогава на джуджето му дошъл акълът, че в Хонконг има хора, от които трябвало да се пази в определени моменти. В гъста мъгла, например. Или когато пускали водата само по четири часа на ден. Или в съботите, в които се очаквал тайфун.

Иначе клубът бил сравнително безлюден. Най-видните кореспонденти поначало избягвали да го посещават, за да не им падне престижът. Идвал по някой и друг бизнесмен заради журналистическата атмосфера; и по някое и друго момиче — заради мъжете. Сегиз-тогиз двама-трима военни туристи във фалшиви камуфлажни униформи. А в обичайния му ъгъл седял страховитият Рокър — старши офицер от полицията, служил навремето в Палестина, Кения, Малая и Фиджи — неуморим боен кон с чаша бира в едната ръка и с леко зачервени кокалчета на другата, която затискала уикенд изданието на вестника „Саут Чайна Морнинг Поуст“. Говорело се, че Рокър ходел там заради изисканата обстановка.

Около голямата маса в средата, която в делнични дни се пазела за „Юнайтед Прес Интернешънъл“, сега киснели членовете на Шанхайския боулинг клуб на младите баптисти консерватори, председателствани от най-стария австралиец с петниста кожа и с прякора „Кро“ („Гушата“), и провеждали ежесъботния си турнир. Целта на състезанието била да се улучи с усукана салфетка гнездо от стелажа за вино на отсрещната стена. Улучилият неизменно се възнаграждавал с бутилка вино от съперниците му, които после му помагали да я изпие. Заповедта за стрелба се издавала с ръмжене от стария Кро, а любимият му келнер — възрастен шанхаец — отегчено следял мишените и поднасял наградите. Тъкмо през този ден играта вървяла толкова вяло, че някои от участниците дори не си правели труда да хвърлят. Въпреки това Люк си набелязал тъкмо тяхната група за слушатели.

— Разхълцала се е жената на Големия Муу! — не мирясваше джуджето. — Разхълцал се е конят на жената на Големия Муу! Разхълцал се е конярят на коня на жената на Големия Муу! Разхълцал се е…

Люк пристъпил към масата и скочил с трясък право отгоре й, като междувременно счупил няколко чаши и ударил главата си в тавана. Огромното му тяло се задържало приклекнало току пред южния прозорец и успяло да затули всичко останало: и тъмната мъгла, и тъмната сянка на издигащия се зад него връх Виктория. Всички обаче се престрували, че не го забелязват, и продължили да пият и да мятат салфетките. Само Рокър си позволил да хвърли еднократен бегъл поглед по посока на Люк, след което наплюнчил палец и прелистил вестника до страницата с комиксите.

— Трети рунд! — обявил Кро с пищния си австралийски акцент. — Пригответе се за стрелба, братко Канада. Чакай бе, глупак! Закъде си се юрнал! Огън!

Пресуканата салфетка поела по висока траектория към стелажа. Открила пролука, увиснала неподвижно за миг и накрая паднала на пода. Подкокоросван от джуджето, Люк замарширувал по масата и от нея изпопадали още няколко чаши. В крайна сметка публиката се принудила да му обърне внимание.

— Моля ви да млъкнете, ваши преосвещенства — въздъхнал старият Кро, — и да изслушате чадото мое. Боя се, че възнамерява да преговаря с нас. Вие, братко Люк, вече натворихте ред вражески действия през днешния ден, така че следващото ще бъде посрещнато с най-суровото ни неодобрение. Бъдете така добър да се изкажете ясно и кратко, но без да пропускате и най-малката подробност, след което да млъкнете, сър.

Измисляйки неуморно легенди един за друг, журналистите били провъзгласили стария Кро за своя Стар моряк. Нито един от тях нямало да извърви по толкова много пясък, колкото се бил изтръскал само от гащите на Кро; което си било божата истина. В Шанхай, откъдето започнала кариерата му, бил момче за всичко и завеждащ отдела за местни новини на единствения англоезичен вестник в големия пристанищен град. Впоследствие отразявал борбата на комунистите против Чан Кайшъ, на Чан срещу японците и на американците срещу кого ли не. На това лишено от корени място Кро им създавал усещане за минало. Изказът му, който през тайфунния сезон съвсем оправдано можел да подразни дори най-препатилите, бил неподправена реликва от трийсетте години — времена, през които именно австралийските кореспонденти успели да наложат на повечето журналисти в Ориента и — по някакви необясними причини — във Ватикана жаргона, на който да общуват помежду си.

Така че благодарение на стария Кро Люк най-сетне получил възможност да изплюе камъчето.

— Господа! Пусни ми крака, проклето полско джудже! Господа. — Направил пауза да попие устни с носната си кърпа. — Известната ви като „Хай Хейвън“ сграда е обявена за продан, а негово преосвещенство Тъфти Тесингър е излетял от кафеза.

Както и очаквал, не предизвикал никаква реакция. Журналистите поначало не са склонни към възклицания, а още по-малко пък към изрази на недоверие.

— „Хай Хейвън“ — подчертал звучно Люк — се продава. И величественото правителство на Нейно Величество е поставило „Хай Хейвън“ на разпореждане на мистър Джейк Чю, прочутия и популярен търговец с недвижими имоти, познат на всинца ви в качеството му на моя личен лют хазяин. Накратко казано — да я пробута някому. Пусни ме бе, полско копеле, или ще те убия!

Джуджето го дръпнало силно за крака. Добре че Люк отскочил ловко с разперени ръце, та се спасил от нараняване. Съвзел се на пода, Люк засипал нападателя си с куп обиди. Междувременно Кро бил извърнал едрата си глава към Люк, отправяйки му нещо като безкраен убийствен поглед с влажните си очи. Люк взел да се пита срещу кой ли от многобройните закони на Кро е прегрешил. Защото, както било известно на всички от насъбралите се около масата, Кро се явявал сложна, недосегаема личност. Самоналожените му възгруби маниери прикривали обичта му към Изтока, който понякога така непоносимо го стягал в обятията си, че му се налагало като на злопаметен слон да изчезне напълно в продължение на цели месеци по свои си безлюдни пътеки, за да стане пак търпим за околните.

— Ще ви замоля да не злословите, ваше преосвещенство — казал по някое време Кро с царствено навирена глава. — И недейте плю помия в изключително лечебните води, уважаеми. „Хай Хейвън“ е шпионското гнездо. И то от сума ти години. Леговище на всевиждащия майор Тъфти Тесингър — бивш офицер в специалните сили на Нейно Величество, а понастоящем изпълняващ длъжността Инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд в Хонконг. Тъфти не е човек, който ще излети от клетката. Той е ястреб, а не синигер. Налейте едно на моето чадо, монсиньор — наредил на шанхаеца барман, — че да престане да бълнува.

След което Кро произнесъл нова заповед за стрелба и клубът се завърнал към обичайните си занимания. Честно казано, великите шпионски сензации на Люк рядко съдържали някоя новост. Той отдавна се бил утвърдил като неуспял специалист по шпионажа, понеже всяка диря, до която се докопвал, неизменно се оказвала фалшива. Откакто служил във Виетнам, глупавият младеж добил склонността да вижда шпиони под всеки килим. Бил убеден, че тъкмо те управляват световните дела, поради което прекарвал повечето от трезвите си часове сред безбройните батальони от неумело прикрити специалисти по китайските въпроси и какво ли още не, с които бъкала акредитираната към колонията и разположена на склона на хълма огромна американска консулска служба. В друг не толкова вял ден всичко щяло да приключи още на този етап. В конкретния случай обаче джуджето моментално сграбило създалата се възможност да се направи на интересен.

— Я кажи ни, Люки — запитало, извъртайки по женски дланите си нагоре, — „Хай Хейвън“ обзаведена ли я продават, или опразнена?

Въпросът му спечелил тур от овации. С тайните си ли щял да завоюва по-висока цена „Хай Хейвън“, или без тях?

— В комплект с майор Тесингър ли я продават? — не отстъпвал и южноафриканецът фотограф със своя безизразно напевен тон, с което предизвикал още повече смях, макар и вече лишен от възхита. Самият фотограф бил обезпокоителна личност: подстриган на канадска ливада и недохранен, с лице издълбано цялото от ямки, подобно на бойните полета, които обичал да навестява. Родом бил от Кейптаун, но всички му викали „Копнеещия за смърт хун“. В същото време били убедени, че той всичките ще ги надживее, понеже все се влачел подире им като ням оплакван на викторианско погребение.

В продължение на следващите няколко забавни минути смисълът на казаното от Люк се изгубил сред поток от истории с главен герой майор Тесингър и имитации на майор Тесингър, в които участвали всички с изключение на Кро. Сетили се как майорът се появил в колонията първоначално в ролята на търговец вносител и как все се навъртал долу около доковете, прикрит зад някаква неубедителна легенда; и как само шест месеца по-късно го прехвърлили по най-невероятния начин в списъка на държавните служители и той — в комплект с екип от слънце невидели чиновници и пухкави, благовъзпитани секретарки — се нанесъл във въпросното шпионско гнездо в качеството си на нечий заместник.

Специално внимание отделили на тет-а-тет обедите, на които, както сега се разбрало, майорът канил по някое време почти всеки от присъстващите в момента журналисти. И които редовно завършвали с бренди, придружавано от изпълнени с недомлъвки предложения, в които присъствали прекрасни изрази от рода на: „Ако някой ден, драги, попаднеш случайно на някой интересен китаец от отвъд реката^[1] — на човек с достъп до голямото добрутро, нали ме разбираш? — недей ни забравя нас тук, в «Хай Хейвън»“. След което диктувал вълшебния телефонен номер — онзи, дето „звъни само на моето бюро, без телефонистки, записващи устройства или тем подобни работи, нали се сещаш?“ — същият, който, както се оказало сега, фигурирал в бележниците на поне половин дузина от присъстващите: „Я вземи най-добре да си го запишеш с моливче на маншета си, все едно е на някое гадже, приятелка или нещо от тоя сорт. Готов ли си? Пиши сега: «Хонконг пет нула две четири…».“

Репортерите изскандирали хорово цифрите и млъкнали. Някъде часовник ударил три и петнайсет. Люк бавно се изправил на крака и отупал прахта от джинсите си. Старият сервитьор шанхаец напуснал поста си до стелажите с вино и се приготвил да раздава менюта, в случай че някой се решал да обядва. За миг всички били обзети от колебание. Но денят, така или иначе, бил пропилян. Още с първия изпит джин.

На фона на тези събития се чуло как Рокър си поръчва, ръмжейки, обилен обяд:

— И една студена бира. Студена бе, момче, нали ме разбираш? Ле-де-на. Тъгъдък. — Старшият офицер имал свой си начин за общуване с местните хора и всеки път използвал точно тези изрази. Тишината се завърнала.

— Такива ми ти работи, Люки — казало джуджето, отдръпвайки се по-надалеч. — Само така се печели наградата „Пулицър“. Моите поздравления, скъпи. Репортерски удар на годината.

— Абе, що не вървите всичките да си го начукате — изрекъл с безразличие Люк и си запроправял път покрай бара по посока на седналите в другия му край две бледи блондинки — тръгнали на лов дъщери на военнослужещи. — Той, Джейк Чю, нали ми показа проклетото писмено нареждане, което му връчили? И то на бланка от проклетата служба на Нейно Величество, нали? С проклетия му герб „лъв чука коза“ най-отгоре. Здравейте, сладурани. Нали не сте ме забравили? Добрият чичко дето ви купи близалките на панаира?

— Тесингър не го вдига — пропял скръбно откъм телефона Копнеещия за смърт. — И никой друг не ще да го вдигне. Нито Тесингър, нито дежурния. Прекъснали са линията. — Покрай вълненията — или скуката — никой не забелязал, че Копнеещия изобщо бил отишъл до телефона.

* * *

Старият австралиец Кро досега се правил на умряла лисица. Но в този миг вдигнал сепнато глава и изкомандвал рязко, като армейски старшина:

— Набери пак номера, глупако.

Копнеещия свил рамене и под зорките погледи на двама проверяващи от групата навъртял повторно номера на Тесингър. Кро останал да наблюдава от мястото си. Телефонните апарати били два. Копнеещия опитал и с втория, но резултатът останал същия.

— Обади се на телефониста — наредил Кро към тримата от другия край на помещението. — Не ми стой като бременна феичка, ами набери централата, африканска маймуно!

— Връзката с търсения от вас номер е прекъсната — казал телефонистът.

— Откога бе, човек? — попитал настоятелно слушалката Копнеещия.

— Не разполагам с необходимите ви сведения — заявил телефонистът.

— Виж там дали случайно нямат нов номер? — продължил да вие в слушалката по адрес на нещастния телефонист Копнеещия. За пръв път го виждали да проявява такава активност. За Копнеещия животът се свеждал до онова, което ставало в рамката на визьора му: сегашният му изблик можел да се отдаде единствено на приближаващия се тайфун.

— Не разполагам с необходимите ви сведения — съобщил телефонистът.

— Звъни на Плиткото гърло — заповядал вече побеснелият Кро. — Обади се на всички, които носят официални панталони в тая проклета колония!

Копнеещия завъртял неубедено издължената си глава. „Плиткото гърло“ бил прякорът на предмета на всеобщото им презрение — официалният правителствен говорител. Прибягването до него по какъвто и да било въпрос увреждало силно репутацията на питащия.

— Я ми го дай на мен — изправил се Кро, разблъскал ги, за да стигне до телефона, и се заел да ухажва мрачно Плиткото гърло: — Вашият предан слуга Кро, сър, на вашите услуги. Как е ваше преосвещенство духом и тялом? Очарован съм, сър, очарован. А съпругата и децата, сър? Радват се на добър апетит, надявам се? И не страдат от скорбут или тиф? Чудесно. Ще благоволите ли в такъв случай да ме уведомите защо, по дяволите, Тъфти Тесингър е излетял от кафеза?

Всички били впили очи в него, но лицето му се било вкаменило и по него нищо не можело да се разчете.

— Подобно и на вас, сър! — изсумтял той в заключение и така треснал слушалката върху вилката, че цялата маса подскочила. После се обърнал към стария шанхаец келнера: — Монсиньор Го, сър, бъдете така добър да ми поръчате едно моторно магаре! А вие, ваши преосвещенства, размърдайте задниците си, ако обичате!

— От какъв зор, дявол да го вземе? — попитало джуджето с надеждата, че заповедта се отнася и до него.

— Заради репортажа, сополив кардинал такъв. Заради сензацията, похотливи впиянчени преосвещенства! За да си осигурим охолство, жени и дълголетие!

Никой не знаел на какво да отдаде мрачното му настроение.

— Какво толкова лошо ти съобщи проклетото Плитко гърло? — опитал се да разбере озадаченият канадски каубой.

— Да бе, какво ти отговори, братко Кро?

— Каза само „ноу комент“ — отвърнал с предвзето достойнство Кро, сякаш професионалната му чест била непоправимо уязвена.

След което се юрнали вкупом нагоре по Хълма, оставяйки само мълчаливото мнозинство да си допива на спокойствие. Групата включвала нетърпеливия Копнеещ за смърт хун, дългуча Люк, опърпания канадски каубой с изключително впечатляващия мустак на мексикански революционер, прилепилото се, както винаги, джудже и в крайна сметка стария Кро с двете дъщери на военнослужещи — сиреч целият пленарен състав на Шанхайския боулинг клуб на младите баптисти консерватори плюс двете дами, независимо че членовете на клуба се били обрекли на целомъдрие. Най-невероятното било, че шофьорът — веселяк от Гуанджоу (Кантон) — ги пуснал всичките да се натъпчат в превозното му средство, което си било чист триумф на ентусиазма над физическите закони. Не само това, ами се и съгласил — за пръв и единствен път в историята на хонконгската таксиметрова служба в миналото, че и до ден-днешен — да им издаде три отделни разписки за цялата платена от тях сума — по една за всяко от представените издания. Изобщо през този ден нарушили какви ли не прецеденти. Старият Кро седнал отпред с прословутата си сламена капела с околожка в цветовете на Итънския колеж, завещана му от негов някогашен колега. Джуджето обкрачило по принуда лоста за скоростите, останалите трима седнали отзад, а двете моми се настанили в скута на Люк и му пречели да попива с кърпата устата си.

Рокър решил, че е под достойнството му да се присъедини към тях. Вече бил пъхнал ъгъла на салфетката под яката си, готов да нападне специалитета на клуба — печено агнешко със сос от джоджен и камара картофи.

— И още една бира! Ама наистина студена да е тоя път. Чу ли бе, момче? Ле-де-на. Тъгъдък.

Но след като хоризонтът се изчистил, Рокър също прибягнал до телефона и за всеки случай се свързал с „човек от властта“, с когото в крайна сметка стигнали до извода, че нищо не можело да се направи.

* * *

Таксито беше сравнително нов червен мерцедес, но нищо на света не може да съсипе една кола така, както Върха: безкрайно изкачване на ниска предавка и надут до край климатик. Времето продължавало да е отвратително. Колата стенела бавно по циментовите склонове, обгърнати в гъста, давеща човека мъгла. Като слезли, станало още по-лошо. Върху целия връх се разстилала гореща, непоклатима завеса, воняща на бензин и задържаща тътнежа от цялата долина. Влагата се издигала на фини душни талази. В ясно време пред очите им щяла да се разкрива и в двете посоки една от най-красивите гледки на света — на север към Коулун и синеещите планини на Новите територии, скрили зад себе си осемстотинте милиона китайци, лишени от привилегията на британското господство, а на юг — заливите Рипала и Дийл Уокър и ширналото се Китайско море. Да не забравяме, че в цялата си величествена наивност британският кралски флот построил „Хай Хейвън“ през 20-те години на XX в. именно с цел и да придобие, и да внушава усещането за мощ.

През въпросния следобед обаче, ако сградата не била заобиколена от дървета в падина, която ги принуждавала да се протягат нагоре към небесата, и ако дърветата не били успели да държат мъглата на разстояние, очите им нямало да видят нищо, освен двете бели бетонни колони — на едната от които имало бутони за звънци с надписите „ДНЕВЕН“ и „НОЩЕН“ — и заключената с верига двукрила порта между тях. Благодарение на дърветата успели все пак да видят ясно постройката, независимо че била на петдесет метра от тях, включително и такива подробности като водосточните тръби, аварийните стълби и въжетата за пране, а така също и зеления купол, добавен от японските въоръжени сили по време на четиригодишния им престой.

От мерак да не го изключат от групата джуджето изпреварило останалите и натиснало „дневния“ звънец. Всички зяпнали във вградения в колоната високоговорител с надеждата да им каже нещо или — поне що се касаело до Люк — да изпусне дим от хашиш. Отбилият встрани от пътя шофьор от Гуанджоу надул до дупка радиото, откъдето се носел безконечният вой на китайска любовна песен. По другата колона нямало нищо, освен месингова табела, оповестяваща присъствието на „Отдел «Междуведомствена координация»“ — отдавна изтъркалото се прикритие на Тесингър. Копнеещия за смърт хун извадил отнякъде фотоапарат и снимал най-методично, все едно се намирал из родните си бойни поля.

— Съмнявам се да работят в събота — подсказал Люк, докато останалите продължавали да чакат, при което Кро го скастрил да не говорел глупости: шпионите работели денонощно по седем дни седмично. Освен дето не се и хранели, с изключение на Тъфти.

— Добър ви ден — обадило се джуджето.

Натиснал бил и нощния звънец, после опрял разкривените си червени устни в решетката на високоговорителя и заприказвал с предвзет аристократичен английски акцент, който, длъжни сме да признаем, му се удавал изненадващо добре.

— Казвам се Майкъл Ханбъри-Стедли-Хиймор и съм личното момче за забавления на Големия Муу. И желая, ако е възможно, да разговарям по спешност с майор Тесингър, ако е възможно. Вероятно господин майорът не е обърнал внимание на новопоявилия се гъбообразен облак, който видимо се заформя над Перлената река и обърква играта на голф на Големия Муу. Много ви благодаря. И ще бъдете ли така добър да ми отворите портала?

Едната блондинка се разкикотила:

— Изобщо не подозирах, че е от рода Стедли-Хиймор.

Междувременно били зарязали Люк, хванали били под ръка косматия канадец от двете страни и му шепнели дълги реплики на ухо.

— Той е жив Распутин — изрекла възторжено едната и го загалила по задната част на бедрото му. — Гледах филма. Направо му е одрал кожата, нали, канадецо?

После всички отпили от плоското шише на Люк, като хем си възстановявали самочувствието, хем се чудели какво да предприемат оттук насетне. Китайската любовна песен на шофьора все още се леела неустрашимо откъм паркираното такси, но вградените в бетонните колони високоговорители тънели в пълно мълчание. Джуджето натиснало едновременно и двата звънеца и се опитало да пробута заплаха в стил Ал Капоне:

— Виж к’во, Тесингър: знаем, че си там, вътре. Най-добре излез с вдигнати ръце, без плащ, хвърли в краката ни кинжалите си и… Ей, гледай къде вървиш, ма, тъпа краво!

Ругатнята не била адресирана нито към канадеца, нито към стария Кро, който дискретно се отдалечавал по посока на дърветата, явно да се облекчи, а към Люк, който си наумил да нахлуе в сградата с взлом. Порталът се намирал насред кален участък от страната на обслужващите помещения, а от надвесилите се отгоре му дървета капела вода. На по-далечния му край били струпани боклуци, някои от тях — доста отскоро. Люк се завлякъл дотам с надеждата да открие някоя многозначителна улика, но успял единствено да изрови S-образно парче чугун. Примъкнал някак си петнайсетината му килограма до портата, а там го вдигнал с две ръце над главата си и го стоварил срещу прътите, които издрънчали като спукана камбана.

Копнеещия се бил свлякъл на коляно и щракал с разкривено в мъченическа усмивка лице.

— Броя до пет, Тъфти! — провикнал се Люк при поредния разтърсващ удар. — Едно… — И нанесъл нов. — Две…

От клоните над главите им излетяло ято разнородни — някои доста едри — птици и заописвало бавни спирали във въздуха, но гръмовният тътен от долината и трясъците по портата заглушавали крясъците им. Забравил любовната песен, шофьорът на таксито танцувал нахилен и приплясвал. Още по-необичайна, предвид заплашителното време, била появата на цяло семейство китайци с не една, а две бебешки колички; те също се разсмели, включително и най-малкото им дете, закривайки с длани устата си да не им се виждат зъбите. Най-неочаквано канадският каубой изкрещял, отърсил се от двете си придружителки и посочил към двора зад портала.

— Абе, какви, за бога, ги върши Кро? Тоя дърт лешояд ни открадна старта.

Оттук нататък изгубили тотално усещането си за нормалното. До един станали жертва на колективната лудост. Алкохолът, свъсеният ден и клаустрофобията ги обладали докрай. Двете моми се заплеснали да опипват канадеца, Люк продължил да блъска, а китайците да крещят възторжено до мига, в който мъглата се вдигнала като по команда свише, над главите им се заформили цели храмове от синьо-черни облаци и над дърветата се излял с грохот поток от дъжд. Само след секунда ги застигнал и тях и ги окъпал от раз. Оказали се внезапно полуголи, момичетата хукнали със смях и писъци към мерцедеса, но мъжките редици останали стегнати — дори джуджето се било стегнало, — с вперени през водната завеса погледи право в ясно очертаващата се фигура на стария австралиец с вечната му итънска шапка, подслонил се под грубо скования навес на сградата, предназначен, изглежда, за велосипеди, независимо че само на луд човек би му хрумнало да върти педалите до самия връх.

— Кро! — разкрещели се. — Монсиньор! Що ни открадна сензацията бе, копеле проклето!

Дъждът заглушавал всичко със своя грохот и заплашвал да изпотроши клоните на дърветата. Люк захвърлил лудешкия си чук. Разчорленият каубой влязъл пръв, следван от Люк и джуджето. Най-отдире пристъпвал полуприклекнал и накуцващ Копнеещия и щракал напосоки с фотоапарата. Дъждът не се отказвал от намеренията си да се стича от телата им и да образува червени рекички около глезените им, а те следвали неотклонно дирите на Кро по склона, на чийто горен край в данданията се включили и крякащи жаби. Превалили обраслото с орлова папрат било, забили пети пред ограда от бодлива тел, направили пролука и се проврели, прескочили и намиращата се зад нея плитка канавка. Когато най-сетне застигнали Кро, заварили го загледан в зелената бойна кула, а дъждът — въпреки сламената му шапка — се оттичал на плътни струи от челюстта му и превръщал сакото на елегантния му бежов костюм в почерняла, безформена туника. Самият той зяпал нагоре като хипнотизиран.

Люк, най-големият му почитател, пръв отворил уста:

— Ей, ваше преосвещенство, събудете се! Аз съм — Ромео. Какво му става, за бога?

Притеснил се изведнъж, Люк го докоснал по лакътя. Но старият Кро пак не проговорил.

— Може и да е умрял прав — подсказало джуджето, а Копнеещия го щракнал за всеки случай в тази необичайна поза.

Кро обаче проявил твърдостта на професионален боксьор ветеран и бавно се съвзел.

— Дължим ти извънредно голямо извинение, братко Люк — измънкал.

— Върнете го в таксито — заповядал Люк и се захванал да му проправи път, но ветеранът отказал да помръдне.

— Тъфти Тесингър. Добър съгледвач. Не му достигна лукавство да се издигне, но като съгледвач добре си вършеше работата.

— Лека му пръст на Тъфти Тесингър — заключил нетърпеливо Люк. — Давай да си ходим, Джудже. Размърдай задника си.

— Много е надрусан — отбелязал каубоят.

— Да разгледаме уликите, Уотсън — подел отново Кро след известна размисъл, макар Люк да не преставал да го дърпа за ръкава под все по-засилващия се порой. — Забележете първо празните метални решетки над прозорците, откъдето са извадили преждевременно климатиците. Пестеливостта, синко, е похвална добродетел, особено при шпионите, ако мога така да се изразя. Обърнете внимание и на онзи купол там. Огледайте го внимателно, сър. Виждате как е одран. Но не, уви, от ноктите на някоя гигантска хрътка, а при демонтирането на радиоантените от трескавите ръце на кръглооките. Да си чувал някога за шпионска къща без радиоантена? Все едно публичен дом без пиано.

Дъждът се засилил до кресчендо. Около тях тропали оловни тежки капки. Люк можел само да предполага каква смесица от чувства изразявало лицето на Кро. Дълбоко в душата си усетил, че Кро може и наистина да умира. През живота си Люк почти не се бил сблъсквал със случаи на естествена смърт, затова следял внимателно за появата им. Направил нов опит да го примами в таксито.

— Може да са пипнали малтийската треска и затова да са изчезнали.

— Напълно допустимо е, ваше преосвещенство, никак не е изключено. Пък и тъкмо сега му е времето за необмислени и неуправляеми действия.

— Да се прибираме — задърпал го категорично за ръката Люк. — Направете път за носилката!

Старецът обаче настоял да хвърли продължителен последен поглед към страдащия под дъжда английски шпионски дом.

* * *

Канадският каубой изпреварил останалите с материала си, който заслужавал много по-добра съдба. Написал го през нощта, докато двете момичета спели на леглото му. Давал си сметка, че репортажът му е по-скоро за списание, отколкото за новинарска рубрика, затова го изградил около самия връх като цяло, а оставил Тесингър за гвоздей на програмата. Обяснил, че за Хонконг „Върхът“ по традиция се явявал нещо като Олимп — „височината, на която живееш, отразява висотата на общественото ти положение“ — и че там първи се заселили основателите на Хонконг — богатите британски търговци на опиум, за да избегнат холерата и треските, които върлували из низините; и как допреди само две десетилетия човек от китайската раса не можел да стъпи там без специален пропуск. Оттам се прехвърлил на историята на „Хай Хейвън“ и на най-новата му репутация, изградена от вестниците на китайски език: кухня, в която британските империалистически вещици забърквали своите планове против Мао. И как само за една нощ кухнята прекратила своята дейност, а готвачите се изпарили.

„Пореден жест на помирение? — питаше. — На омиротворение? И изобщо проява на сегашната английска политика на ненамеса в работите на континентален Китай? Или поредният признак, че както по цял свят, така и в Югоизточна Азия британците са принудени да напуснат върха?“

Грешката му била, че го изпратил на солидния английски вестник, който от време на време пускал по някой негов репортаж. И че там го получили едва след като ги уведомили за ембаргото върху споменаването на случая. „СЪЖАЛЯВАМ ПРЕКРАСНИЯТ РЕПОРТАЖ «ХЕЙВЪН» НЕПУБЛИКУВАН“, съобщил му телеграфически главният редактор и изпратил ръкописа му „към кошче“. Само дни по-късно каубоят заварил стаята си тотално претършувана. А през следващите няколко седмици телефонът му развил нещо като ларингит, поради което при всяко ползване той не пропускал да пусне и по една псувня по адрес на Големия Муу и свитата му.

* * *

Люк се прибрал, изпълнен с идеи, изкъпал се, налял се с черно кафе и се захванал за работа. Почнал да звъни по авиолиниите, връзките си в правителството и цял куп бледолики и зализани познати в американското консулство, които го вбесили със своите двусмислени и уклончиви отговори в стила на делфийския оракул. Задосаждал на фирмите, които местните власти наемали при преместванията си. И както сам обявил в десет вечерта на джуджето, комуто също звънял няколкократно, вече имал „пет изпробвани от всички страни доказателства“, че Тесингър, жена му и всички служители на „Хай Хейвън“ напуснали Хонконг рано в четвъртък сутринта с чартърен полет до Лондон. По щастлива случайност научил и че булдогът боксер на Тесингър щял да пътува с товарен полет през следващата седмица. Люк си записал туй-онуй, прекосил стаята, настанил се пред пишещата машина, изчукал няколко реда и както предполагал, вдъхновението му се изчерпало.

Започнал с високо темпо, красноречиво: „От днес над редовно критикуваното назначено — а не избрано — правителство на единствената останала азиатска колония на Великобритания е надвиснал облакът на нов скандал. Непосредствено след най-новите разкрития за корупция в полицията и администрацията се разчу, че най-потайната институция на острова — «Хай Хейвън», базата за британските шпионски машинации срещу комунистически Китай — е била скоропостижно закрита“.

Спрял се на това място, изхлипал светотатствено от безсилие и притиснал лице в дланите си. Към кошмарите бил привикнал. Това, да се събуди след толкова много война, да се тресе и облива в пот от неописуемите видения, да усеща изпълнилата ноздрите му воня на изгорена с напалм човешка плът, му носело донякъде и утехата, че емоционалните му шлюзове в крайна сметка са рухнали под напъна на всичко, което е потискал. Много пъти подобни изживявания пораждали в душата му копнежа да възстанови на воля способността си да се отвращава. Готов бил дори да прегърне с благодарност посетилите го кошмари, щом те се явявали единствения начин, по който да се завърне в редовете на нормалните мъже и жени. Но и в най-ужасните кошмари не му минавала през ума мисълта, че от толкова описване на войни може да стане неспособен да пише за мирновременни събития. Люк прекарал шестте часа на нощта в борба с това отвратително вцепенение. На моменти се сещал как старият Кро стоял под стичащия се по него дъжд и произнасял своето надгробно слово: дали пък точно това не представлявало най-значимото в цялата история? Но не можел да си представи как ще изгради дописка около необичайния хумор на свой колега драскач.

Многократно предъвкваната версия, предложена от джуджето, също не постигнала кой знае какъв успех и съвсем му смачкала самочувствието. На пръв поглед материалът му отговарял на всички редакционни изисквания: хем се подигравал с англичаните, хем разнищвал популярната тема за шпионажа, а за разлика от всеки друг път и не представял Америка в ролята на сатрапа на Югоизточна Азия. След петдневно чакане до джуджето стигнало лаконичното нареждане да си стоял на сцената, но да не се мъчел да свири на тромпета.

* * *

Остава само да споменем стария Кро. Колкото и незначително да било неговото изпълнение в сравнение с устрема на основните събития, длъжни сме да признаем, че и досега впечатлява умението, с което Кро преценил в кой момент да действа и в кой не. В продължение на три седмици не изпратил нищо. Дори да е следвало да отрази някое и друго дребно събитие, той изобщо не си направил труда. Люк взел наистина да се тревожи заради все по-влошаващото му се загадъчно състояние. Кро изгубил своята жизнерадост и дружелюбност. Новопоявилата му се заядливост на моменти преминавала направо в грубост и той почвал да бичува подред на лош кантонски диалект всички сервитьори, не пропускайки дори своя любимец Го. Държал се с членовете на Шанхайския боулинг клуб така, сякаш били най-заклетите му врагове, и се заяждал за някакви мними обиди, за които те отдавна били забравили. Усамотил се на стола си до прозореца, заприличал на изпаднал в затруднение стар бонвиван — сприхав, вглъбен и апатичен.

По някое време изчезнал, а когато разтревожилият се Люк се отбил до апартамента му, старата слугиня го осведомила, че „Уиски папа бързо-бързо заминал Лондон“. Люк бил склонен да се усъмни в думите на странната дребна женица. После някакъв редови репортер на „Дер Шпигел“ от Северна Германия съобщил, че мярнал как Кро се веселял в бара на виентянския хотел „Констелейшън“, но Люк пак не бил убеден. За посветените проследяването на Кро било един вид спорт и носело престиж на всеки, който успеел да добави по нещо към общия фонд от сведения.

Докато в един понеделник около обед старецът влязъл небрежно в клуба в нов бежов костюм с изключително елегантна бутониера, ръсейки, както винаги, усмивки и анекдоти, и се захванал с репортажа си за „Хай Хейвън“. Ръсел повече пари, отколкото от редакцията на вестника обикновено му разрешавали. Провел няколко весели обяда с добре облечени американци от ведомства с нищо незначещи названия, сред тях и неколцина познати на Люк. Водел ги поединично, нахлупил прочутата си сламена капела, в тихи, внимателно подбрани ресторанти. Това, че в клуба го клеймели заради сериозното престъпление — угодничество пред дипломатите, — всъщност го радвало.

По някое време го поканили в Токио на конференция на специалисти по китайските въпроси и със задна дата се налага като съвсем благоразумно предположението, че по време на посещението си е проверил определени аспекти на започналия да се оформя материал. Няма начин да не е помолил стари свои приятели от конференцията да изровят от негово име някой и друг факт след завръщането им в Банкок, Сингапур, Тайпе или съответния им град, а те със сигурност са му оказали съдействие, понеже и той е щял да постъпи по същия начин спрямо тях. Най-странното било, че той, изглежда, знаел какво точно търси преди още те да са го потвърдили.

Резултатът излезе в най-пълния си вариант в един от сутрешните вестници в Сидни, недостижим за дългата ръка на англо-американската цензура. И всеобщото мнение гласеше, че напомня за най-добрите години на стария майстор. На обем беше към две хиляди думи и в типичен негов стил не започваше с хайхейвънската история, а със „загадъчно празното крило“ на британското посолство в Банкок, където само допреди месец се помещавала странна служба с названието „Координационен отдел на СЕАТО“^[2], плюс визов отдел с цели шест втори секретари. Толкова много тайландци ли привличат салоните за масаж в лондонския квартал Сохо, питаше най-невинно старият австралиец, че да е оправдано издържането на шест втори секретари за обработка на молбите им за визи? И не е ли още по-странно това, че след тяхното заминаване и затварянето на съответното крило пред посолството не са се образували дълги опашки от кандидат-пътници.

Полека-лека — понеже той пишеше с лекота, но никога безгрижно — пред очите на читателите му се разкриваше неочаквана картина. Наричаше британското разузнаване „Цирка“ — име, което произхождало от адреса на тайното управление на организацията, намиращо се на известно лондонско кръстовище^[3]. Освен това, според него Циркът се бил изтеглил не само от „Хай Хейвън“, но и от Банкок, Сингапур, Сайгон, Токио, Манила и Джакарта. И от Сеул. Дори самотният Тайван не останал незасегнат: оказало се, че само седмица преди статията да била изпратена за печат, тамошният невъзпят британски резидент освободил трима служители шофьори и две от секретарките.

„Резидентски Дюнкерк — наричаше явлението Кро, — но с чартирани самолети DC-8 вместо с кентската флотилия от рибарски лодки.“

Кое наложило този масов излаз? Кро разглеждаше няколко вероятни теории. Поредното орязване на бюджета на британското правителство? Авторът я отхвърляше със скептицизъм. В трудни времена англичаните били склонни да разчитат повече, а не по-малко, на шпионажа. Останало им било като рефлекс от имперското минало. Колкото повече изтънявали търговските пътища на Великобритания, толкова по-сложни ставали тайните й усилия да ги опази. И колкото повече охлабвала колониалния си захват, толкова повече усилия полагала да саботира онези, които се мъчели да се отърсят от него. Дори да стигнела до просешка тояга, шпионажът бил сред онези луксове, които Великобритания щяла да щади до последния момент. И други възможности разглеждаше Кро, след което ги отхвърляше категорично. Жест на разведряване в отношенията с континентален Китай? — подсказваше, заемайки гледната точка на каубоя. Великобритания може безспорно да била готова на всичко под слънцето, само и само да уварди Хонконг от антиколониалния плам на Мао, но в никакъв случай не би пожертвала своите шпиони.

И чак на този етап Кро стигаше до най-нравещата му се теория: „По цялата далекоизточна шахматна дъска — писа — Циркът изпълнява онова, което в шпионажа наричат «дълбоко потапяне»“.

Защо ли?

На това място авторът цитираше своите „висшестоящи американски пребендарии на войнстващата разузнавателна църква в Азия“. Не само в Азия, твърдеше той, но и като цяло служителите на американското разузнаване били „побеснели заради несериозните мерки за сигурност в британските организации“. Но най-много ги вбесило наскорошното дезавуиране на високопоставен руски разузнавач — тук Кро си беше послужил с възприетото в занаята название „къртица“ — в лондонското управление на Цирка: британски изменник, чието име отказваха да назоват, но който успял, по думите на висшестоящите пребендарии, „да компрометира и най-дребната англо-американска секретна операция от двайсет години насам“. И къде е в момента този къртица? — попитал авторът своите източници. При което му отговорили с негаснеща злоба: „Или е мъртъв. Или е в Русия. Дано и двете“.

Означава ли това, че Киплинговото момче шпионин Ким е изчезнало завинаги от легендите на Изтока? — питаше авторът. — Никога повече ли няма английският спец да оцвети кожата си, да се облече като местен жител и да приседне кротко край селските огньове? Не бойте се — твърдеше Кро. — Англичаните ще се завърнат! И пак ще се захванем с извечния спорт „открий шпионина“! Шпионинът не е умрял, а спи.

Статията излезе. В клуба й се възхитили за кратко, завидели, после я забравили. Един от местните вестници, излизащ на английски и с подчертана американска ориентация, я препечатал дословно, благодарение на което еднодневката била възнаградена с допълнителен ден живот. Благотворителен бенефис за стареца, съгласили се единодушно: последен поклон преди оттеглянето му от сцената. После мина и по чуждоезичните предавания на Би Би Си, накрая и вялата колониална радиостанция излъчила своя версия на версията на Би Би Си и дала повод за целодневен дебат дали пък Големия Муу не е решил да свали намордника на местните новинарски служби. Но и след всичките допълнителни представления никому — дори на Люк, че и на джуджето — не хрумнало да се запита откъде, по дяволите, е знаел старецът как да се промъкне в „Хай Хейвън“?

Което за сетен път доказва, че и журналистите, като всички останали хора, не виждат онова, което става буквално под носа им. И как иначе, след като всичко се случило в съботата, през която очаквали тайфуна.

* * *

В самия Цирк, както Кро съвсем уместно беше нарекъл седалището на британското разузнаване, реакциите зависели от степента, в която самите реагиращи били запознати с въпроса. В административно-стопанския отдел например, който отговарял и за силно разнищилите се прикрития, с които Циркът в момента разполагал, старецът причинил избухването на отдавна насъбрал се гняв, разбираем единствено за онези, които са усещали някога атмосферата на таен отдел попаднал под плътна обсада. И най-търпеливите иначе духове сред кадровиците изведнъж взели да замислят диво отмъщение. „Вероломство! Неспазен договор! Запор върху пенсията му! Да се постави под наблюдение! И съд от момента, в който си подаде носа в Англия!“

На малко по-ниско ниво по-малко вманиачените на тема „сигурност“ възприели по-благосклонна гледна точка, дължаща се също на определената им неосведоменост. „Хайде сега — отчитали те с известно прискърбие, — че то нали винаги става така; покажете ни един агент, на когото по някое време не му е избила чивията, особено пък ако е бил изолиран в неведение за толкова дълго, колкото горкия стар Кро. Да не говорим, че и реално погледнато, не е разкрил нищо, което да не е всеобщо известно, нали? Крайно време е тези кадровици да проявят поне мъничко умереност. Като си помислиш само как онази вечер подбраха Моли Мийкин — сестрата на Майк и почти още дете, само затова че забравила няколко празни бланки в кошчето си за отпадъци!“

Единствено намиращите се в самия център гледали другояче на нещата. Според тях статията на Кро била дискретен шедьовър на дезинформацията: „Джордж Смайли във върхова форма“, разправяли. Явно историята е трябвало да стане обществено достояние, а освен това били и на мнение, че цензурата е осъдителна при всякакви обстоятелства. „Тоест, като ще излиза наяве, поне да стане по начина, който ние предпочитаме. В най-подходящия момент, в най-подходящия обем и с най-подходящия тон: при всяко мацване с четката си личи натрупания през многото години жизнен опит.“ Този възглед обаче не споделяли извън собствения си тесен кръг.

* * *

Междувременно в Хонконг („Очевидно — разправяха членовете на Шанхайския боулинг клуб, — подобно на умиращите и старият е проявил пророчески инстинкт в това отношение“) статията на Кро за „Хай Хейвън“ се оказала и лебедовата му песен. Само месец след като тя излязла, той се оттеглил — не от самата колония, но от писаческия занаят и от острова. Наел някаква едноетажна вила в Новите територии и обявил, че възнамерява след смъртта си да се пресели в рая на хората с дръпнати очи. Според членовете на боулинг клуба, със същия успех можел да избере и Аляска — прекалено далеч за прибиране с кола в пияно състояние. Плъзнал и слух — неверен, тъй като Кро поначало не проявявал никакъв апетит в тази насока, — че си бил взел хубав китайски младеж за компаньон. Пуснал го джуджето, което се дразнело, когато някой по-стар от него го изпреварел в сензациите.

Единствен Люк отказвал да го изхвърли от мислите си. И отишъл един предобед след нощна смяна да го види. Ей така, заради самата идея, а и понеже старият лешояд бил изиграл важна роля в живота му. Кро бил на върха на щастието — докладвал впоследствие Люк, — не само зъл, както винаги, но и леко насметен от неочакваната поява на Люк. Имал си и гост, но не китайски младеж, а гастролиращ инспектор от противопожарните органи, когото представил на Люк като Джордж: тантуресто късогледо човече с много кръгли очилца, което явно било цъфнало без предупреждение. После, на четири очи, Кро обяснил на Люк, че Джордж бил неофициален представител на британска вестникарска агенция, за която и самият той работил през ранното средновековие.

— Занимава се със старческите въпроси, ваше преосвещенство. И е тръгнал да обикаля Азия.

Независимо от това какъв бил, Кро очевидно богоговеел пред дебеланкото, защото стигал дотам, че го наричал „ваше светейшество“. Люк усетил, че присъствието му е излишно, и се изхлузил, без дори да се напие.

* * *

Така, значи, се били подредили нещата: бягството на Тесингър под лунните лъчи; почти сполетеният от смъртта Кро и възкресението му; лебедовата му песен, преодоляла повсеместната скрита цензура; неконтролируемото взиране в света на тайните служби от страна на Люк; вдъхновеното възползване от неизбежното зло от страна на Цирка. Нито едно от тях не било плод на предварително планиране, а самият живот ги наложил като прелюдия към много от последвалите ги събития. Един съботен ден в очакване на тайфуна; миниатюрна вълничка по повърхността на дълбокия, зловонен, безплоден и гъмжащ гьол, наречен Хонконг; и скучаещ хор, все още без герой, когото да възпява. Особено любопитен е фактът, че само след няколко месеца на Люк отново се паднала честта да влезе в ролята си на Шекспиров вестоносец, за да възвести появата на героя. Новината изтекла по редакционния телекс по време на неговото дежурство и той я провъзгласил с обичайния си плам на скучаещата публика:

— Слушай, народе! Нося ви вест! Джери Уестърби е отново на линия! Пак се е запътил насам, на изток, и пак в служба на същия проклет комикс, наричащ себе си вестник!

— Негова достопочтеност! — провикнало се джуджето с престорен възторг. — Малко синя кръвчица, значи, да повиши тонуса на вулгарните маси! Да живей аристокрацията, значи! — Изругало грозно и запратило салфетка към стелажа с винените бутилки. — Исусе! — добавило и изпразнило на един дъх чашата на Люк.