Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (14)

13
Лизе

„Стар Хайтс“ беше най-новият и най-висок жилищен блок в богаташкия квартал „Мидлевълс“, чиято кръгла форма стърчеше нощем като огромен светнал молив, заврян в мекия мрак на Върха. До него се стига по серпантинен автомобилен път, като за тротоар служи единствено широката петнайсет сантиметра редица от бордюри, която отделя автомобилната алея от ската. В „Стар Хайтс“ очевидно смятат пешеходството за проява на лош вкус. Вечерта наближавала и социалният час пик се приближавал към своя апогей. Джери си пробивал път по бордюра, а в него буквално се отърквали забързаните да оставят или да вземат пътниците си мерцедеси и ролс-ройси. В ръката си носел увито в книжна кърпичка букетче орхидеи — по-голямо от поднесеното от Кро на Фийби Уейфеърър, но пък по-скромно от онова, което Дрейк Ко беше оставил на покойния си син Нелсън. Неговите орхидеи пък не били предназначени за никого. „Когато притежаваш ръст като моя, друже, за всяко свое действие следва да имаш дяволски убедително обяснение.“

Бил напрегнат, но в същото време усещал и облекчение, че дългото, безкрайно дългото чакане най-после било свършило.

Най-нормална операция с пъхане на крака в отвора на вратата, ваше преосвещенство — осведомил го предишния ден Кро по време на продължителния инструктаж. — Натикваш го да не могат да ти захлопнат вратата, почваш да рекламираш стоката си и не млъкваш, докато не минеш на другата страна.

„Поне с единия крак“, добавил наум Джери.

Подстъпът към входа бил покрит с раиран брезент, а фоайето ухаело на дамски парфюми, давайки му известна предварителна представа за предстоящата му мисия. Само не забравяй, че собственикът на цялата сграда е Ко, напомнил му кисело Кро на изпроводяк. По вътрешната декорация още се работело. Около пощенските кутии тепърва щели да слагат мраморни плочки. Изработена от фибростъкло риба трябвало да плюе вода, но тръбите още не били свързани и мозаечният фонтан бил пълен с торби цимент.

Отправил се към асансьорите. От стъклена будка с надпис „Рецепция“ го наблюдавал китаецът портиер. На Джери му се явил само като размазано петно. Бил се зачел в нещо, когато Джери влязъл, а сега се чудел дали да го спре и да го пита къде отива, но орхидеите му подействали някак си успокояващо. Отнякъде изникнали две американски матрони, гримирани като индианци пред битка, и заели позиция в непосредствена близост.

— Великолепни цветя — рекли и посочили с пръст книжната салфетка.

— Супер са, нали? Заповядайте. Подарявам ви ги! Не се стеснявайте! Красивата жена би се чувствала гола без тях!

Смях. Големи чешити са тия англичани. Портиерът се върнал към четивото си, а изгражданият от Джери образ се сдобил с автентичност. Единият от асансьорите пристигнал. Във фоайето се изсулило цяло стадо дипломати и бизнесмени в комплект с мрачните им накичени със скъпоценни камъни булки. Джери пропуснал американките пред себе си. Уханието на парфюм се било смесило с дим от пури. Некачествено записаната музика навявала спомени за отдавна забравени мелодии. Матроните натиснали копчето за дванайсетия етаж.

— И вие ли отивате на гости у Хамърстайнови? — попитали, все още загледани в орхидеите.

От петнайсетия етаж Джери слязъл по противопожарното стълбище, където воняло на котки и на шахта за боклука. На слизане се засякъл с понесла кофа с пелени детегледачка. Тя го гледала кръвнишки до момента, в който не я поздравил, после избухнала в луд смях. Той продължил надолу, докато стигнал до осмия етаж, където се върнал на застланата с мокет площадка за обитателите. Намирал се в дъното на коридор. Малък кръгъл отсек водел към позлатените врати на два асансьора. Апартаментите на етажа били четири, заемащи по една четвъртина от кръглата сграда, всеки със самостоятелен коридор. Той заел позиция в коридор „В“, разполагайки единствено с цветята за самоотбрана. Погледът му бил прикован в кръглия отсек и започващия оттам коридор „С“. От силното стискане хартията около дръжките на орхидеите била прогизнала.

— Всяка седмица се срещат — уверил го бил Кро. — Всеки понеделник ходят на курса по икебана в Американския клуб. Точни са като часовници. Срещат се двете с приятелката й Нели Тан, която работи в „Еърсий“. А след икебаната остават да вечерят в клуба.

— А къде е Ко в момента?

— В Банкок. По търговия.

— Ами дано не се върне преждевременно проклетникът.

— Амин, сър. Амин.

Вратата до ухото му се отворила внезапно с писъка на нови несмазани панти и в коридора изскочил слаб млад американец по смокинг, заковал се на място и вперил поглед в Джери и орхидеите. Имал сини нетрепващи очи и носел дипломатическо куфарче.

— Мен ли ме чакате с тия работи? — попитал с провлачения акцент на бостънското висше общество. Имал заможен, самоуверен вид и Джери предположил, че е или дипломат, или е завършил банково дело в някой от университетите на „Бръшлянената лига“.

— О, не, в никакъв случай, не бих казал — признал си Джери, правейки се на типичен английски глупак. — Кавендиш — добавил. И забелязал през рамото на американеца как вратата се затворила тихо, препречвайки гледката му към претъпкана с книги библиотека. — Мой приятел ме помоли да съм ги предадял на някоя си мис Кавендиш в 9D. Самият той отпраши за Манила и ме остави да стискам китката, така да се каже.

— Сбъркали сте етажа — казал американецът и се отправил към асансьора. — Трябва ви следващият. А и коридора сте объркали. „D“ е на противоположната страна. Ей нататък.

Джери застанал до него, преструвайки се, че чака асансьор за нагоре. Пръв обаче пристигнал другият, за надолу, младият американец се качил преспокойно и Джери се върнал на поста си. Вратата на апартамент „С“ се отворила; той я видял как излиза и как се извърнала да завърти два пъти ключа в бравата. Облеклото й било най-ежедневно. Пепеляворусите й коси били дълги и прибрани на конска опашка на тила. Облечена била в едноцветна вързана зад врата рокля и по сандали, и още преди да успее да разгледа лицето й, Джери осъзнал, че е красива. Тя се отправила към асансьора, без все още да го е видяла, а на Джери му се сторило, че я гледа през витрина откъм улицата.

В света на Джери бяха съществували жени, които носели телата си така, сякаш били цитадели, които позволявали да бъдат щурмувани само от най-смелите; Джери се бил женил за няколко от тях; но допускал, че може и да са станали такива под негово влияние. Други жени пък сякаш били решени да мразят себе си и ходели прегърбени и със стегнати ханшове. Но имало и жени, които със самото си приближаване към него му носели истински дар. Този вид жени обаче били рядкост, а в очите на Джери тя в този момент оглавявала колоната.

Спряла се пред позлатените врати и следяла променящите се числа. Той се изравнил с нея в мига, в който асансьорът пристигнал, така че тя все още не го била забелязала. Асансьорът бил препълнен — точно както се бил надявал. Напъхал се ребром, вторачил се в орхидеите, като не преставал да се извинява, да се хили и да ги държи над главата си така, че всички да ги забележат. Тя била застанала с гръб към него, а той се бил изравнил с рамото й — силно рамо, голо и от двете страни на презрамката, така че Джери забелязал ситните лунички и златистия мъх, които изчезвали надолу по гърба й. Под него лицето й било обърнато в профил. Вгледал се и промълвил неуверено:

— Лизи? Ей, Лизи? Не ме ли позна? Джери съм.

Тя се извърнала рязко и го фиксирала с поглед отдолу. Той съжалил, че нямало как да се отдръпне поне малко, тъй като предполагал, че първоначалната й реакция ще е да се стресне от габаритите му, и се оказал прав. Мярнал за секунда страха в сивите й очи, които поприсветнали, преди да го приковат.

— Лизи Уърдингтън! — обявил той с нараснало самочувствие. — Как върви уискито? Не ме ли помниш? Един от гордите ти инвеститори. Джери. Приятел на Рикардо Малкия. Името ми беше изписано върху една двеста двайсет и пет литрова бъчва. Изцяло платена, както си следва.

Всичко това го казал съвсем тихо, подозирайки, че е възможно да споменава за минало, което тя би желала да забрави. Толкова тихо, че спътниците им в асансьора по-вероятно чували или записа на „Дъжд ромоли по главата ми“, или оплакванията на възрастния грък, че не можел да мръдне наникъде.

— Разбира се — отвърнала тя и го възнаградила с щастливата усмивка на стюардеса. — Джери! — И тук гласът й се поизгубил, докато се преструвала, че фамилното му име й е на върха на езика: — Джери ъъ… — Намръщила се и забелила очи като второстепенна актриса, която се прави, че не може да си спомни нещо. Асансьорът спрял на шестия етаж.

— Уестърби — напомнил й веднага той, за да й спести усилията. — Журналистът. Не помниш ли как захапах стръвта в бар „Констелейшън“? Плачех за малко нежност и утеха, а си останах само с бъчвата уиски.

Някой до него се изсмял.

— Ама, разбира се! Джери, дарлинг! Как изобщо можа… А теб какво те води този път в Хонконг? Божичко!

— Обичайната тематика. Огън и жупел, суша и глад. А ти? Сигурно вече не работиш. Достатъчно си се напечелила, като ти знам техниката на продажба. Никой през живота ми не ми е извивал толкова докрай ръката.

Думите му я зарадвали. Вратата се отворила на третия етаж. Качила се баба, кретаща на два бастуна.

Лизи Уърдингтън е продала най-малко петдесет и пет бъчви с чиста кладенчова вода, ваше преосвещенство — казал му бил старият Кро. — Само на мъже при това, като в повечето случаи продажбата се е придружавала, според твърденията на моите съветници, и със съответното обгрижване. Което, смея да предположа, придава съвсем нов смисъл на израза „обслужване до дупка“.

Стигнали до партера. Тя излязла първа, а той тръгнал редом с нея. Още от асансьора мярнал през стъклото на главния вход червената й спортна кола с вдигнат гюрук, чакаща пред стъпалата, навряна сред бляскавите лимузини. „Изглежда се е обадила предварително да й я изкарат — минало му през ум на Джери; — ако Ко наистина е собственикът на сградата, няма да й спестява качественото обслужване.“ Тя се отправила към гишето на портиера. Пресичайки фоайето, не преставала да му говори, а се извръщала към него, държейки едната си ръка протегната настрана, с обърната нагоре длан, все едно била манекенка. Май я бил попитал харесва ли й Хонконг, макар и да нямал спомен да го е правил.

— О, направо го обожавам, Джери, истина ти казвам. Виентян изглежда… изостанал с цели векове. Ти чу ли, че Рик загина? — подметнала най-героично, сякаш смъртта й била стара познайница. — След Рик имах чувството, че нито едно място не може повече да ме впечатли. Но се оказа, че греша дълбоко, Джери. Няма начин Хонконг да не е най-веселият град на света. Лорънс, дарлинг, аз смятам да отплавам с моята червена подводница. Предстои ми женска вечер в клуба.

Лорънс се казвал самият портиер, а ключът от колата и висял под голяма сребърна подкова, която напомнила на Джери за състезанията на хиподрума „Хепи Вали“.

— Благодаря ти, Лорънс — казала тя със сладко гласче и хвърлила на портиера усмивка, дето щяла да му държи влага до сутринта. — Тук хората са направо невероятни, Джери — доверила му тя с театрален шепот на път към главния изход. — Като си помисля само какво мнение имахме в Лаос за китайците! А тук се оказват най-невероятните, най-сърдечните и изобретателни хора на света. — Той пък забелязал, че била превключила неусетно на някакъв неутрален чуждестранен акцент. „Вероятно го е попила от Рикардо и сега го ползва, за да изглежда по-шикозна.“ — Каква е поначало представата за този град? Хонконг — шопинг на фантастични цени — безмитна фото и видео техника — ресторанти. Но най-честно ти казвам, Джери: успееш ли да надникнеш под тази повърхност и да опознаеш истинския Хонконг и жителите му, ще намериш всичко, за което си си мечтал да имаш в живота. Какво ще кажеш за това бижу — новата ми кола?

— А, ето как харчиш печалбата от уискито, значи.

Протегнал разтворена длан и тя пуснала в нея ключовете, че да й отключи вратата. И пак като в безмълвна пантомима, той й подал орхидеите да ги държи. Иззад черния Връх заревото на все още изгряващата пълна луна пламтяло като горски пожар. Тя седнала и той й връчил ключовете, с тази разлика, че този път усетил допира на ръката й и пак се сетил за „Хепи Вали“ и за целувката, която Ко й лепнал, докато се отдалечавали.

— Нали няма да възразиш, ако се повозя отзад? — попитал я.

Тя се засмяла и му отворила вратата за пътника.

— Къде поначало си тръгнал с тези разкошни орхидеи, да те питам?

Запалила двигателя, но Джери с незабележимо движение върнал ключа назад, което я накарало да го изгледа изненадано.

— Няма смисъл да те лъжа, девойко — промълвил той. — Аз съм змия в гнездото ти, така че преди да ме откараш накъдето и да било, затегни си колана и изслушай мрачната истина.

Много внимателно бил подбрал тъкмо този момент, понеже не желаел да създаде у нея усещането, че нещо я заплашва. Все пак тя седяла на шофьорското място в собствения си автомобил, под осветения навес на собствения й жилищен блок, на по-малко от двайсет метра от портиера Лорънс, а той бил възприел ролята на каещ се грешник също с цел да подплати чувството й за сигурност.

— Случайната ни среща не се дължеше единствено на шанса. Това едно. Второто, което няма как да прозвучи по-меко, е, че вестникът ми ме праща да те спипам и да те отрупам с куп любознателни въпроси относно покойния ти приятел Рикардо.

Тя продължавала да го наблюдава, да чака. На върха на брадичката й имало два малки успоредни белега, сякаш някой я бил одрал. „Кой ли ги е направил и с какво?“, задал си той въпроса.

— Но Рикардо не е между живите — отвърнала тя прекалено бързо.

— О, да — съгласил се съчувствено Джери. — Несъмнено. За съжаление обаче, комиксът ми се е сдобил с пареща според тях информация от първа ръка, че той все пак е жив, а на мен ми плащат да им вървя по гайдата.

— Що за пълен, абсолютен абсурд!

— Не споря. Така е. Те са превъртели. Но пък утешителната награда е две дузини доста дълго стискани орхидеи и вечеря в най-добрия ресторант в града.

Тя се извърнала, загледала се през предното стъкло, лицето й се осветявало обилно от уличната лампа, а Джери се запитал какво ли е да си жена, обитаваща такова красиво тяло и чувстваща се длъжна да оправдава притежанието му по двайсет и четири часа в денонощието. Сивите й очи се разширили още мъничко, а той изпитал хитрото подозрение, че от него се очаква да забележи напиращите сълзи и начина, по който ръцете й търсят опора, стискайки волана.

— Прости ми — промърморила тя. — Но… след като си обичала някого… и си му се посветила изцяло… а той е умрял… изведнъж някой ти се явява изневиделица и…

— Разбирам — казал Джери. — И съжалявам.

Тя пак запалила двигателя.

— Ти пък защо трябва да съжаляваш? Ако наистина е жив, това е прекрасно. А ако не е — всичко си остава постарому. Никой нищо не губи, а можем само да спечелим. — При което тя се разсмяла: — Той, Рик, поначало разправяше, че бил неунищожим.

„Все едно обирам сляп просяк — минало му през ума. — Не бива да я оставям сама в това й състояние.“

Шофирането й било приемливо, макар и прекалено рязко, при което той предположил — понеже жени като нея вдъхновяват мъжката досетливост, — че тя съвсем скоро е взела шофьорския си изпит, а колата е всъщност наградата й по този случай. Била най-спокойната нощ на света. Потъвали бавно надолу към града, а пристанището се стелело като идеално огледало в центъра на кутията с бижута. Обсъдили къде да отидат. Джери предложил полуострова, но тя завъртяла глава.

— Окей. Да спрем първо да пием по едно — казал той. — Че да съборим стените. Какво ще кажеш?

Тя го изненадала с това, че протегнала ръка и стиснала дланта му. Но в същия момент се сетил какво му бил казал Кро: че тя пробутвала този номер всекиму.

* * *

„Поне за предстоящата нощ тя се чувства изоглавена“, не можел да се пребори той със завладялото го усещане. И си спомнил как, докато дъщеря му Кат била още малка, я вземал от училище и после си измисляли да правят какво ли не, само и само следобедът им да трае по-дълго.

Пили „Реми Мартен“ с лед и сода в тъмна дискотека на страната на Коулун. Той предположил, че това е любимото питие на Ко, към което се е приспособила и тя, за да му прави компания. Поради ранния час посетителите надали били повече от дузина. Музиката дънела, та им се налагало да си крещят, че да се чуват, но тя не споменала повече Рикардо. Предпочела да се отдаде на музиката с отметната назад глава. Понякога го хващала за ръката, веднъж дори склонила глава на рамото му, а друг път му изпратила разсеяно въздушна целувка и се отправила занесено към дансинга, където изпълнила бавен, самотен танц със затворени очи и лека усмивка. Мъжете престанали да обръщат внимание на момичетата, с които били дошли, и постоянно я разсъбличали с погледи, а китайците келнери се изпотрепвали да й сменят пепелника през три минути, че да могат да надничат в деколтето й.

Две питиета и половин час по-късно тя обявила, че обожава Дюк Елингтън и бигбенд саунда, поради което се юрнали обратно на острова към заведение с оркестър от филипинци, за които Джери гарантирал, че изпълнявали сносно парчетата на Дюк. Тромпетистът Кат Андерсън бил най-великото нещо след филията, твърдяла тя. А случвало ли му се било да чуе някое от съвместните изпълнения на Армстронг и Елингтън? По-велик дует от тях нямало на света? След още „Реми Мартен“ му изпяла на ухо и „Mood Indigo“.

— Рикардо умееше ли да танцува? — поинтересувал се Джери.

— И то как! — отвърнала тихо тя, не преставайки да си тактува с крак и да щрака с пръсти в ритъма на музиката.

— Бях останал с впечатлението, че накуцва — възразил Джери.

— Изобщо не му пречеше — казала тя, все още погълната от музиката. — Но аз никога няма да се върна при него. Нали ме разбираш? Никога. Тая глава е приключена. И то как!

— От къде му е?

— Танцуването ли?

— Накуцването.

Тя свила пръст около въображаем спусък и произвела изстрел във въздуха.

— Или от войната, или от ревнив съпруг — казала. А той я накарал да го повтори с максимално приближени до ухото му устни.

Знаела някакъв нов японски ресторант, където сервирали прочутото телешко „Кобе бийф“.

— Откъде са ти тези белези? — попитал я той на път към заведението. И докоснал собствената си брадичка. — Левият и десният. От какво са?

— О, по време на лов на бедни невинни лисици — усмихнала се леко тя. — Скъпият ми татко беше луд по конете. И все още е, доколкото разбирам.

— А той къде е?

— Баща ми ли? Както винаги, в порутения си чифлик в Шропшър. Сума ти излишни хектари, но отказва да се махне оттам. Няма пари за прислуга и работници, мръзне през три четвърти от годината. А майка ми дори едно яйце не умее да свари.

Той още не се бил свестил докрай от неочаквания й отговор, когато тя се сетила за някакъв бар, в който предлагали безплатно божествени хапки с къри, повъртяла се известно време по улиците, докато го намери, и накрая се разцелува с бармана. Музика нямало, а — необяснимо защо — той се усетил, че е почнал да й разправя най-подробно за сиротата, но само докато стигнал до причините за раздялата им, които умишлено замазал.

— Е, при тази разлика от двайсет и пет години помежду ви какво друго можеше да очакваш, Джери, дарлинг? — съгласила се мъдро тя.

„А ти какво очакваш, по дяволите, при деветнайсетгодишна разлика и китайка съпруга между теб и Дрейк Ко?“, запитал се той наум с известна досада.

Тръгнали да си вървят — нови целувки с бармана, — а Джери не бил чак дотам опиянен нито от компанията й, нито от брендитата със сода, че да не забележи как тя отишла да се обади по телефона — уж да отменяла срещата си — и как това й отнело доста време, а когато се върнала, изражението й било станало доста сериозно. После, пак в колата, той уловил погледа й и му се сторило, че мярнал в него сянка на недоверие.

— Джери?

— Кажи.

Тя завъртяла глава, изсмяла се, прокарала длан по лицето му и накрая го целунала.

— Много ми е хубаво — рекла.

А той предположил, че тя сигурно се чуди как е успяла така тотално да го забрави, ако наистина му е продала навремето онази бъчва с неетикирано уиски. Освен това предположил, че тя сигурно се чуди дали в желанието си да му продаде бъчвата не му е оказала и някои от допълнителните услуги, за които Кро му бил намекнал съвсем просташки. „Но това вече си е неин проблем — заключил Джери. — И винаги е бил неин, от самото начало.“

* * *

Благодарение на усмивката и някои други атрибути на Лизи в японския ресторант ги отвели до ъгловата масичка. Тя седнала с лице към салона, а той — с гръб, загледан в нея, нямайки нищо против това разположение, макар че, ако в Сарат узнаели, щял да им избие балансът. Пламъкът на свещта му позволявал да вижда съвсем ясно лицето й и да забележи едва сега признаците на повяхване: не само следите от одраното по брадичката й, но и бръчиците от годините и напрежението, които, според Джери били израз на решителност, все едно ги била завоювала с чест през безкрайните си битки със собствената си зла орис и погрешни преценки. Носела нова златна гривна и очукан тенекиен часовник с изрисуван на циферблата Мики Маус, чиито изподраскани ръкавици замествали стрелките. Особено го впечатлила тази нейна преданост към стария часовник и си наумил да разбере кой й го е подарил.

— Татко — отвърнала разсеяно тя.

В тавана над главите им имало вградено огледало, в което се виждали златистите й коси и едрите й гърди сред скалповете на другите клиенти и златистия прашец на косъмчетата по гърба й. Но щом се опитал да превключи към темата за Рикардо, тя изведнъж станала въздържана. Джери така и не осъзнал — а трябвало, — че след обаждането й по телефона отношението й се било променило изцяло.

— Какви гаранции ще ми дадеш, че името ми няма да се появи във вестника ви? — попитала го.

— Мога само лично да ти го обещая.

— Но след като главният ти редактор знае, че съм била гаджето на Рикардо, кое ще му попречи самият той да ме спомене поименно?

— Рикардо е имал куп момичета. Много добре го знаеш. От всякакъв вид и калибър, а и са се застъпвали по няколко във времето.

— Но аз бях единствена и неповторима — заявила твърдо тя и той забелязал как погледнала към вратата; но пък на нея това явно й било навик, независимо къде се намирала — да търси с поглед из помещението някой, който изобщо не присъствал. Затова решил да остави временно инициативата в нейни ръце.

— Ти спомена, че вестникът ти разполагал с пареща информация от първа ръка — казала тя. — Какво по-точно имаше предвид?

Той предварително се бил подготвил с Кро за този въпрос. Направо го били изрепетирали. Затова сега успял да й отговори категорично, макар и не съвсем убедително:

— Рик се е разбил преди осемнайсет месеца в планините на провинция Пайлин на границата между Тайланд и Камбоджа. Така поне гласи официалната версия. Но не е открит нито труп, нито останки от самолета, а се говори, че е прекарвал опиум. Застрахователната компания и досега не е изплатила обезщетение, а и от „Индочартър“ не са внесли съответния иск. Защо? Рикардо е имал договор да лети само за тях. В този ред на мисли възниква и обратният въпрос: и защо никой не е предявил иск към „Индочартър“? Ти, например? Ти си жената, с която той е живеел? Защо ти не си потърсила обезщетение?

— Изключително вулгарен въпрос — отхвърлила тя думите му със своя акцент на херцогиня.

— Освен това се носят слухове, че напоследък са го засичали за кратко по някои от любимите му места. Бил си пуснал брада, но куцането нямало как да излекува, нито навика си да изгълтва по една бутилка скоч на ден или — с извинение, че го споменавам пред теб — да търчи по всяка фуста в радиус от десет километра от мястото, където се намира.

Тя се канела да му възрази, но понеже, така или иначе, той вече бил почнал, решил да се изкаже докрай:

— Главният портиер на хотел „Ринком“ в Чианг Май го е разпознал по снимка независимо от брадата му. Дори ако приемем, че кръглооките им изглеждат еднакви, той е бил доста уверен в потвърждението си. На всичко отгоре само преди месец петнайсетгодишна жителка на Банкок, с чиито данни редакцията разполага, се е явила в мексиканското консулство и заявила, че Рикардо е щастливецът татко на вързопчето в обятията й. Лично аз не вярвам в осемнайсетмесечни бременности, а предполагам, че и ти също. И недей ме гледа по този начин, девойко! Не забравяй, че съм тук не по собствено мое желание.

„Идеята е на Лондон“, идело му да добави — и надали друг път е щял да налучка по-мощно съчетание от истина и измислица, с което да раздруса дървото. Тя обаче пак се била загледала покрай него право във входа.

— И за още нещо съм натоварен да те разпитам. За рекета с уискито — казал й.

— Никакъв рекет нямаше, Джери. Беше си напълно легален бизнес!

— Ти, девойко, може да си била чиста като момина сълза. Без капка съмнение, че може и да не си била замесена в никакъв скандал. И т.н. Но ако Рик през това време е свил някой и друг номер, няма ли това да е достатъчна причина да се направи на изчезнал, както мнозина други преди него?

Направо му дожаляло, че я поставя в такова неудобно положение. Противоречало напълно на чувствата, които би желал да предизвиква у нея при други обстоятелства. Наблюдавал я и си давал сметка, че нея изобщо не я бива в споровете, тъй като те пораждали в душата й безнадеждност и готовност да се предаде.

— Рикардо не би постъпил по този начин — казала тя по някое време, но без грам убеденост. — Той обичаше да е мъжкарят на града. И не е в стила му да избяга.

— Да си представим — продължил Джери, докато тя покорно свела глава пред него, — че съумеем да докажем следния сценарий: твоят Рик, след като е продал неговите си бъчви, е решил да не се разделя с парите и вместо да се разплати с дестилерията — говоря чисто хипотетично, без да разполагам с никакви улики — в такъв случай…

— Към датата на ликвидиране на предприятието ни всеки наш инвеститор без изключение притежаваше заверен договор, указващ полагащия му се дял от датата на сключването му. Отчели сме се своевременно за всеки взет на заем цент.

До този момент се бил придвижвал напред, дриблирайки с топката. Но сега вече виждал очертанията на вратата и се понесе към нея с главоломна скорост.

— Не и своевременно, девойко — поправил я, докато тя гледала право надолу в недокоснатата си храна. — За своевременност изобщо не може да става дума. Всички тези разчети са правени с шестмесечно закъснение. Което е всичко друго, но не и своевременно. Точно на това исках да наблегна от моя страна. От което следва въпросът: кой е помогнал на Рик да отърве кожата си? Според информацията, с която ние разполагаме, целият свят е бил по петите му: и дестилерия, и кредитори, и полиция, и местното население — всеки си е бил наточил ножа да го одере. Докато в един прекрасен ден — зън! Исковете се оттеглят, очертанията на затворническите решетки се изгубват в далечината. Това как е станало, питам? Рик е бил паднал на колене. Кой е загадъчният му ангел хранител? Кой е изкупил задълженията му?

Но докато говорел, тя вдигнала глава, за най-голямо негово учудване по лицето й се разляла лъчезарна усмивка и докато се усети, тя вече махала с ръка над рамото му към някого, който той успял да съзре чак след като погледнал в огледалото над главата си и уловил там отблясъците на костюма в цвят син електрик и добре напомадената буйна черна коса; а между двете — и скъсеното по оптичен път месесто китайско лице върху мощния раменен пояс и двете свити в юмруци ръце, протегнати напред като за боксьорски поздрав, докато Лизи обявявала появата му на ринга:

— Мистър Тиу! Какво прекрасно съвпадение! Заповядайте при нас! Телешкото е разкошно, опитайте го. Да ви запозная с Джери, мистър Тиу. Джери от Флийт Стрийт. А мистър Тиу, Джери, е мой много близък приятел, който се грижи за мен. Той ми взема интервю, мистър Тиу! От мен! Представяте ли си! Безкрайно съм развълнувана! Разпитва ме за Виентян и за бедното пилотче, на което исках да помогна преди сто години. Джери е изучил живота ми до най-малките подробности. Той е истинско чудо, казвам ви!

— Познаваме се вече — казал нахиленият до ушите Джери.

— Ами, да — потвърдил не по-малко щастливият мистър Тиу, при което Джери доловил отново познатото ухание на сместа от бадеми и розова вода, по която отдавнашната му съпруга толкова си била падала. — Да, бе — повторил Тиу. — Вие бяхте конският репортер, окей?

— Окей — съгласил се Джери, разтягайки докрай усмивката си.

* * *

При което, разбира се, представата на Джери за света направила няколко салтоморталета, а в главата му се породили сума ти неотложни нужди: да изглежда например не по-малко възхитен от останалите от невероятно навременната случайна поява на Тиу; да се ръкува с новодошлия така, сякаш си обещават взаимно да уредят нещата помежду си в близкото бъдеще; да придърпа стол и да поръча питие, телешко и клечки за хранене и т.н., и т.н. И въпреки всичко, онова, което заседнало междувременно в съзнанието му — онова, което се настанило в паметта му дотолкова за постоянно, колкото последвалите събития щели да му позволят, — почти не било свързано нито с Тиу, нито със спешното му явление; или поне не било в пряка връзка с тях. А било изражението, което се появило на лицето на Лизи, когато първоначално го разпознала — за онази частица от секундата, преди бръчиците на смелостта да изсмучат оттам веселата й усмивка. Повече, отколкото всичко друго, точно това й изражение успяло да му изясни парадоксите, от които тя била изтъкана: мечтите й на затворник, взетите на заем роли, които й служели за маскировка и й позволявали поне за кратко да избягва срещата си със съдбата. Разбира се, че самата тя била повикала Тиу — нямала е друг избор. Онова, което го учудвало обаче, било, че нито Циркът бил предвидил подобна ситуация, нито самият той. Независимо дали и доколко била повярвала в сервираната й от него история с Рикардо, тя била прекалено гореща, за да се решала сама да я разнищва. В същото време, като видяла Тиу да влиза в ресторанта, в сивите й очи се изписало не облекчение, а примирение: вратата пак се била захлопнала под носа й; веселието било приключило. И се сетил как навремето сиротата му прошепнала на ухо, докато се ядосвал на отминалото си детство: „Ние сме като онези проклети светулки и мъкнем навсякъде на гръб проклетия си огън“.

Но както успял да отчете на ума си моментално Джери, в оперативно отношение появата на Тиу си била чист божи дар. Ако трябвало да се подхвърля обратно някаква информация на Ко, Тиу щял да е далеч по-внушителен канал за тази цел в сравнение с Лизи Уърдингтън.

Тя приключила с целуването на Тиу и го предала отново на Джери.

— Вие ще сте ми свидетел, мистър Тиу — обявила, преструвайки се, че го въвлича в невероятна конспирация. — Умолявам ви да запомните всяка излязла от устата ми дума. А ти, Джери, продължавай нататък така, все едно мистър Тиу изобщо не е тук. Повярвай ми: мистър Тиу е ням като гроб, нали? Дарлинг — добавила и пак го целунала. — Всичко е толкова вълнуващо — повторила, след което и тримата се разположили удобно за предстоящия им дружески разговор.

* * *

— Та какво всъщност ви интересува, мистър Уесби? — попитал най-добронамерено Тиу и се заел с телешкото си. — Нали сте конски репортер, за какво ви е да безпокоите хубавите момичета, окей?

— Много точна забележка, друже! Абсолютно на място! Конете са много по-безопасна тема, нали?

При което и тримата се разсмели доволно, избягвайки да се погледнат в очите.

Сервитьорът сложил 375-милилитрова бутилка „Джони Уокър Блак Лейбъл“ пред Тиу, а той извадил тапата и я помирисал критично, преди да си сипе.

— Той издирва Рикардо, мистър Тиу. Не разбирате ли? Според него Рикардо е жив. Не е ли чудесно това? Не че са ми останали и най-малките чувства към него, естествено, но все пак ще е чудесно той отново да е сред нас. Представяте ли си с какво парти ще го посрещнем само!

— Лизе ли ви го каза това? — попитал Тиу и си налял пет сантиметра скоч. — Тя ли ви каза, че Рикардо е още жив?

— Кой, друже? Не ви разбрах? Не чух добре името.

Тиу посочил Лизи с една от клечките за ядене.

— Тя ли ви разправя, че бил жив? Оня, пилотът? Рикардо, там? Лизе ли ви каза?

— По принцип не разкривам източниците си, мистър Тиу — отвърнал не по-малко любезно Джери. — А когато един журналист каже подобно нещо, означава, че сам си го е измислил — пояснил.

— Или конски репортер, окей?

— Точно така, точно така!

И Тиу пак се засмял, само че този път Лизи се засмяла още по-силно. Тя май пак губела контрол върху себе си. „От пиенето може да е — помислил си Джери, — ако не поема поначало нещо по-силно, а пиенето само да подклажда ефекта му. А оня ако още веднъж ме нарече «конски репортер», ще се принудя да взема защитни мерки.“

Лизи пак почнала да театралничи:

— О, мистър Тиу, на Рикардо толкова пък да му провървя! Помислете си само какво му поднесе съдбата! „Индочартър“, мен, всички останали. Представяте ли си: работя си аз за тази никаква авиолиния — на някакви симпатични китайци, познати на баща ми, — а Рикардо, като всички пилоти, и понятие си нямаше от бизнес и беше натрупал някакъв ужасно голям дълг. — Замахнала с ръка да включи и Джери в действието. — Божичко, той дори и мен се опита да въвлече в една от далаверите си, представяте ли си! — щял да търгува с уиски, моля ви се, — но точно тогава моите симпатични, но поизкукуригали китайски приятели решиха, че им е нужен още един пилот за чартърните им полети. Съгласиха се да уредят дълговете му, определиха му заплата и му дадоха някакво старо хвърчило…

Тук вече Джери предприел първата от няколко неотменими стъпки.

— Само че, когато изчезва, Рикардо не е летял със старо хвърчило, девойко, а с чисто нов „Бийчкрафт“ — поправил я най-умишлено той. — Въпросът е, че „Индочартър“ никога не са притежавали „Бийчкрафт“. Включително и в момента. Моят редактор е проверил всичко това. Само не ме питай как го е направил. По време на своето съществуване „Индочартър“ никога не е наемала, вземала на лизинг, нито е губила самолет „Бийчкрафт“.

Тиу избухнал в нов взрив от смях.

Тиу е адски печен епископ, ваше преосвещенство — предупредил го бил Кро. — Ръководил е с похвална ефективност в продължение на пет години епархията на монсиньор Ко в Сан Франсиско, а през това време и най-злите свещеници по наркотиците не са успели да му прикачат нищо по-греховно от това, че си бил мил колата на празника на някакъв си там светия.

— Ами не може ли Лизе да им е докарала някой откраднат, мистър Уесби! — възкликнал Тиу на своя полуамерикански акцент. — Колко му е да излезе нощем да краде самолети от други авиокомпании!

— Как могат да ви идват такива палави мисли, мистър Тиу! — възмутила се на шега Лизи.

— Я да чуем какво ще каже конският репортер? Може ли, или не може, окей?

За трима души били успели да вдигнат доста шумна веселба и неколцина от клиентите вече се извръщали да видят какво става. Джери ги бил забелязал в огледалото и нямало да се учуди, ако мернел там и самия Ко, полюляващ се през плетения вход на път към масата им с кривата си походка на дете израснало по лодките. А Лизи не можела да млъкне:

— Всичко стана точно като в приказките! Рик направо нямаше вече какво да яде, освен дето беше затънал в борчове към всички ни — опукал беше и спестяванията на Чарли, и парите, които ми пращаше баща ми — Рик буквално ни беше докарал всичките до просешка тояга. Той, разбира се, живееше с мисълта, че парите на всички ни принадлежат, естествено, само на него. И докато се усетим, ето ти го Рик пак на работа, без дългове, живее си живота. Всички останали пилоти лишени от правото да летят, само Рик и Чарли бръмчат насам-натам като…

— Като синегъзи конски мухи — подсказал Джери, при което Тиу така се прегънал от смях, че му се наложило да се хване за рамото на Джери, за да не падне — а през това време Джери останал с гадното чувство, че онзи му взема мярка къде точно да го наръга с ножа.

— Ха-ха! Това много ми хареса! Синегъза конска муха! Много готино! Абе, конското репортерче, ти си бил много готин, бе!

Тъкмо в този момент, притиснат от веселите обиди на Тиу, Джери прибягнал до майсторска игра с краката. Най-добрата, която бил виждал през живота си, отчете впоследствие Кро. Тотално престанал да обръща внимание на Тиу, ами се захванал с новото име, което Лизи току-що била изтървала.

— О, да, бе, щях да те питам одеве: докъде изобщо я докара добрият стар Чарли? — попитал, без да си има и най-малката представа кой всъщност е тоя Чарли. — Той накъде пое, след като Рик се направи на изчезнал? Само не ми казвай, че и той е потънал с кораба си.

Тя пак отплавала на гребена на нова вълна словоизлияния, а Тиу, изглежда, поемал с удоволствие всичко, което чувал, понеже се подсмивал и кимал, докато се хранел.

„Дошъл е да разбере как стоят нещата — минало му през ум на Джери. — Прекалено хитър е, затова оставя Лизи да приказва. Но го притеснявам аз, а не тя.“

— О, Чарли е неразрушим. Направо е безсмъртен — обявила Лизи, след като за пореден път си избрала Тиу за слушател. — На всяка цена трябва да ви запозная с този Чарли Маршал, мистър Тиу. Фантастичен полукитаец, само кожа, кости и опиум, но абсолютно великолепен пилот. Баща му е от старата гоминданска гвардия, разбойник, че и оттатък, и живее в планините Шан. Майка му била бедна корсиканка — знаете как корсиканците налитали да живеят в Индокитай, но самият той е абсолютно фантастичен образ. А защо, мислите, е приел фамилното име „Маршал“? Защото баща му не пожелал да му даде своето. И как реагира Чарли? Присвоява си най-високото армейско звание и все повтаряше: „Баща ми може да е генерал, но пък аз съм маршал“. Голям сладур, ви казвам. А и името му звучи по-хубаво, отколкото ако се беше кръстил „адмирал“.

— Супер — съгласил се Джери. — Страхотно. Тоя Чарли наистина е голям пич.

— Тя и Лизе не пада по-долу като фантастичен образ, мистър Уесби — отчел щедро Тиу, после, по настояване на Джери, пили тост и по този повод: за фантастичния й характер.

— А, одеве се канех да попитам: откъде се взе това име „Лизе“ всъщност? — попитал Джери, оставяйки чашата си. — Та ти винаги си си била Лизи. Коя е тая Лизе? Аз не познавам такава дама, мистър Тиу. Защо не ме посветите и мен в закачката?

Тук Лизи несъмнено решила да остави нещата в ръцете на Тиу, но той междувременно си бил поръчал сурова риба, която сега нагъвал с голяма бързина и ищах.

— Някои конски репортери задават адски тъпи въпроси — отбелязал с пълни уста.

— Нов град, нов лист, ново име — казала накрая Лизи, но с неубедителна усмивка. — Исках да въведа някаква промяна, затова почнах от името. Други момичета си сменят прическите, аз си избирам ново име.

— А ново гадже да върви в комплект с името нямаш ли си? — попитал Джери.

Тя поклатила глава, без да вдигне поглед, а Тиу пак прихнал от смях.

— Какво му е станало на тоя град, мистър Тиу? — инстинктивно се намесил в нейна защита Джери. — Мъжете тук да не би да са ослепели или нещо такова? Аз за такава жена цели континенти бих прекосил. А вие? Независимо от името, което си е избрала, нали?

— От Коулун до Хонконг бих се вдигнал, но не и по-далеч! — отвърнал Тиу, опивайки се от собственото си остроумие. — Или щях да си остана на Коулун и да й звънна да се отбие за един час при мен! — Лизи така и не вдигнала очи, а Джери решил, че някой ден, когато и тримата разполагат с повече време, щял да натроши с удоволствие дебелия врат на Тиу на няколко места.

За съжаление, към този момент натрошването на врата на Тиу не фигурирало във връчения му от Кро списък с поръчки.

* * *

Парите, заръчал му бил Кро. Появи ли се удобен момент, отваряш единия край на златната жила и това ще представлява тържественият ти финален акорд.

Именно заради това той я подхванал на темата „Индочартър“. Кои били собствениците й, лесно ли й било да работи за тях? А тя така налапала стръвта, че той се зачудил: дали пък не е изпитвала по-голямо удоволствие от живота върху острието на бръснача, отколкото си бил представял.

— О, това беше една приказна авантюра, Джери! Изобщо не можеш да си го представиш, дори от малко, уверявам те. — Пак казано с лишения от националност акцент на Рик. — „Авиолиния“. Че то самата дума звучи толкова абсурдно. Недей си и помисля за нещо като лъскави нови самолети, ослепителни стюардеси, шампанско, хайвер и прочее. Нашето си беше яка работа и нищо повече. Но пък бяхме първопроходници в нашия сектор и точно това ме грабна от самото начало. Тъй като нищо не ми пречеше да живея на гърба на баща ми или на лелите ми. За тяхно щастие, аз поначало съм си напълно независима личност, а и на всичко отгоре как можех да устоя на подобно предизвикателство? В началото разполагахме само с два ужасно стари дъгласа DC-3, които буквално се държаха на канап и дъвка. Дори свидетелствата им за сигурност бяха купени. Понеже никой не искаше да им издаде редовни такива. След това започнахме да прекарваме каквото ни падне: хонди, зеленчуци, прасета — о, момчетата ако знаеш каква история имаха с тия прасета. Измъкнали се от ограждението и нахълтали в първа класа, та дори и в пилотската кабина, представяш ли си!

— Все едно пътници — обяснил Тиу с пълни уста. — Прекарвала прасета в първа класа, окей, мистър Уесби?

— По кои маршрути? — попитал Джери, след като се насмели.

— Ама вие чувате ли го той на какъв разпит ме подлага, мистър Тиу? Чак сега разбирам какъв ореол на мистериозна красавица съм имала! Летяхме навсякъде, Джери. Банкок, понякога Камбоджа. Батамбанг, Пном Пен, Кампонг Тям, когато летището им приемаше. Къде ли не. Отвратителни места.

— И какви ви бяха клиентите? Търговци, таксиджии… Кои ви ползваха най-често?

— Изобщо не подбирахме. Стига да бяха платежоспособни. И, естествено, ако можеха да плащат в аванс.

Тиу се откъснал за малко от своя „Кобе бийф“, вдъхновен от желанието си за малко светска тематика:

— Баща ви не беше ли голям лорд, окей, мистър Уесби?

— Горе-долу — съгласил се Джери.

— Тия лордове са бая богат народ. А вие що тогава сте станали конски репортер, окей?

Игнорирайки тотално Тиу, Джери метнал своя най-голям коз и зачакал таванското огледало да рухне право върху масата им.

— Разправят, че фирмата ви имала връзка с местното руско посолство — подхвърлил небрежно право към Лизи. — Това говори ли ти нещичко, девойко? И изобщо криеш ли някакви комунисти под леглото си, ако смея да запитам?

Тиу се стараел да не се покапе с ориза: поднесъл бил купичката под брадичката си и наривал с клечките нонстоп; този път обаче забележителното било, че Лизи хич и не го погледнала.

— Руснаци ли? — повторила озадачена. — От какъв зор можехме да им трябваме ние на руснаците? Техният „Аерофлот“ летеше редовно всяка седмица до Виентян.

Точно в този миг, че и по-късно, Джери бил готов да се закълне, че тя не го лъже. Но за пред нея решил да се направи на не съвсем доволен.

— Дори по вътрешните маршрути ли не ви ползваха? Или да разнасяте това-онова, като куриери, един вид?

— Никога. От къде на къде? Пък и не забравяй, че китайците мразят из дън душа руснаците, нали мистър Тиу?

— Руснаците са много гаден народ, мистър Уесби — съгласил се Тиу. — И вонят гадно.

„И ти не си по-различен“, минало му през ум на Джери, като вдъхнал поредната порция от одеколона на някогашната си съпруга.

После Джери се изсмял на собствената си абсурдна теория.

— Мен ме мъчат редактори така, както другите хора ги мъчат газовете в стомаха — заоплаквал се. — Моят главен например е убеден, че сме готови да публикуваме сензационно разкритие за комунисти под леглото. „Рикардо на заплата от Съветите“… „Заради Кремъл ли се прави на умрял Рикардо?“

— „На заплата“ ли? — повторила окончателно озадачената Лизи. — Че Рик и един цент не е получил от руснаците. Какви ги дрънкат твоите?

— Но затова пък „Индочартър“ получаваха, нали? — опитал пак Джери. — Освен ако някой не е пратил моите господари за зелен хайвер, което, подозирам, най-редовно им се случва. Говори се, че „Индочартър“ са получавали пари от тамошното руско посолство и са ги препращали в Хонконг под формата на щатска валута. Така поне твърдят от Лондон и настояват, че било самата истина.

— Откачили са — отвърнала категорично Лизи. — За пръв път чувам за подобни щуротии.

Джери дори останал с усещането, че тя с облекчение приела отклоняването на разговора им по тази невероятна тангента. Темата за живия Рикардо за нея била истинско минно поле. Ко в ролята на неин любовник пък била тайна, която можело да бъде огласена единствено от самия Ко или от Тиу, но тя нямала подобни права. Що се отнасяше до парите на руснаците обаче, Джери бил убеден дотолкова, доколкото можел да си позволи, че тя била в пълно неведение по въпроса и не се бояла ни най-малко да разговаря по него.

Предложил да я придружи обратно до „Стар Хайтс“, но тя отвърнала, че мистър Тиу и без това живеел в същата посока.

— До съвсем скоро виждане, мистър Уесби — обещал му Тиу.

— Горя от нетърпение, друже — отвърнал Джери.

— И най-добре си гледайте конските репортажи, чувате ли? Според мен от тях ще изкарате повече пари, мистър Уесби, окей?

Нито в гласа му, нито в дружеското му потупване по ръката на Джери над лакътя се съдържала каквато и да било заплаха. Дори съветите си Тиу изказвал с тон, който трябвало да бъде приет единствено като израз на приятелска загриженост.

И изведнъж всичко приключило. Лизи целунала оберкелнера, но не и Джери. Помолила не Тиу, а Джери да й донесе палтото от гардероба, за да не остане насаме с него. И почти не го погледнала, докато му казвала „довиждане“.

Да си имаш работа с красавица, ваше преосвещенство, предупредил го бил Кро, е като да си имаш вземане-даване с познат престъпник, а дамата, чието внимание ще се мъчиш да заслужиш, несъмнено попада в тази категория.

Крачейки по осветените от луната улици към своя дом — без да обръща внимание на дългото разстояние, просяците и следящите го от тъмните входове очи — Джери се заел да изследва по-отблизо сентенцията на Кро. По въпроса за „престъпника“ нямало как да има свое мнение: и в най-добрите обстоятелства „престъпник“ било доста променлив критерий, да не говорим, че нито Циркът, нито агентите му си поставяли за цел да спазват някаква тесногръда концепция за законност. Кро му бил споменал, че в периоди на застой в бизнеса Рикардо бил карал Лизи да пренася от негово име дребни пратки през границата. Голяма работа. Имало си началници да философстват по този въпрос. Но пък „познат“ престъпник вече било нещо съвсем различно. За „познатостта“ бил готов да гласува с две ръце по всяко време. Понеже, като се сетел за затворническия поглед, с който Елизабет Уърдингтън била изгледала Тиу, Джери си давал сметка, че точно това изражение, този поглед и тази зависимост под една или друга форма наистина му били познати, откакто се помнел, и най-вече — от будните часове в живота му.

* * *

Някои дребнави критици на Джордж Смайли подшушваха сегиз-тогиз, че на този етап той бил длъжен да усети накъде духа вятъра по отношение на Джери и трябвало да го изтегли от операцията. Понеже Смайли в действителност изпълняваше спрямо Джери ролята на водещия офицер. Единствен Смайли разполагаше с досието на Джери, грижеше се за него в битово отношение и го инструктираше. Ако Джордж се беше намирал на върха на силите си, а не го беше превалил и стигнал по средата на оттатъшния склон, разправяха, сигурно щеше да разчете тревожните предупреждения между редовете в сводките на Кро и е щял да отклони своевременно Джери. Тези хора можеха със същия успех да го обвинят, че се е проявил като най-обикновен второкачествен ясновидец. Понеже фактите — такива, каквито достигали до Смайли — гласели следното:

На сутринта след опита на Джери да „свали“ Лизи Уърд, съответно Уърдингтън — в който термин не се съдържат никакви сексуални конотации — Кро приел траялото над три часа в колата му донесение на Джери и в рапорта си описал Джери като намиращ се — както би трябвало и да се очаква — в „състояние на потиснатост вследствие на неоправданите му очаквания“. Освен това според Кро, изглежда, Джери се е опасявал да не би Тиу, та дори и Ко, да винят младата жена за „виновните й знания“ и евентуално да заплашат живота й. Джери упоменал няколкократно очебийното презрение, с което Тиу се отнасял към момичето — а и към самия него, което според Джери се простирало и към всички европейци по принцип — и повторил изказването на Тиу, че за такава като нея можело да си направи труда да отиде от Коулун до Хонконг, но не и по-далеч. Кро възразил, че Тиу е можел по всяко време да я принуди да млъкне, а и че съдейки по показанията на самия Джери, нейните познания не се простирали чак до руската златна жила, а още по-малко пък — до брата Нелсън.

Казано на най-прост език, у Джери се наблюдавали обичайните постоперативни състояния за всеки действащ на терен агент: чувство за вина, примесено с опасения, неволна поява на привързаност към човека обект — всички те точно толкова предвидими, колкото и избликът на сълзи у един атлет след решителното състезание.

През следващия си сеанс на връзка — от един обществен телефон на друг през втория ден, когато, в желанието си да зарадва Джери, Кро си позволил да му предаде най-топлите лични поздравления от Смайли, при все че тепърва очаквал да му ги съобщят от Цирка — Джери звучал, общо взето, значително по-добре, макар че се притеснявал за дъщеря си Кат. Забравил бил за рождения й ден — според него се падал след двайсет и четири ча̀са, — затова помолил от Цирка да й пратели незабавно японски касетофон с куп касети, които да поставели началото на бъдещата й музикална колекция. В телеграмата си до Смайли Кро изредил заглавията на касетите, помолил кадровиците да се задействат на мига и препоръчал „обущарският отдел“ — сиреч работещите в Цирка фалшификатори — да изработели поздравителна картичка, която с почерка на Джери да съобщавала приложения текст: „Обичана моя Кат. Помолих мой приятел да ти изпрати това от Лондон. Грижи се за себе си, миличка. С обич завинаги, твоя татко“.

Смайли разрешил касетофонът да бъде закупен, като съответната сума бъдела удържана по ведомост от заплатата на Джери. Лично проверил колета, преди да го изпратят, и одобрил фалшивата картичка. Освен всичко друго, успял да се убеди, че и двамата с Кро били прави в подозренията си: до рождения ден на Кат имало сума ти време. Джери явно е изпитвал просто силното желание да прояви нежност — в случая, пак нормален симптом на временната фронтова умора. Смайли телеграфирал на Кро да го следи отблизо, но да остави инициативата в ръцете на Джери, при което Джери се обадил чак вечерта на петия ден и настоял за спешна среща, която се състояла след по-малко от час на предварително уговореното им място за аварийни рандевута — денонощно кафене на отбивка край шосе в Новите територии — под формата на случайно засичане на стари колеги. Писмото на Кро с гриф „Лично само до Смайли“ се явявало допълнение към телеграмата му и било доставено в Цирка по куриер от „братовчедите“ два дни след описания в него епизод, тоест на седмия ден. И тъй като Кро е допускал, че „братовчедите“ ще успеят да го прочетат въпреки всичките печати и други предпазни мерки, взел че го набухал с какви ли не заобикалки, псевдоними и криптоними, които в следващия цитат се явяват с възстановеното им първоначално значение:

Уестърби беше силно афектиран. Настояваше да му се обясни какво, по дяволите, търси Сам Колинс в Хонконг и в какво се състои участието му в разработката на Ко. За пръв път го виждам толкова разстроен. Попитах го по какво съди, че Колинс е тук. Отвърна ми, че току-що го бил видял по-рано през същата вечер — и по-точно, в единайсет и петнайсет — да седи в кола в „Мидлевълс“, паркирана на тераса току под „Стар Хайтс“, и да чете вестник на светлината на уличната лампа. Заетата от Колинс позиция му давала, според Уестърби, възможност да наблюдава безпрепятствено прозорците на Лизи Уърдингтън на осмия етаж, поради което Уестърби стигнал до извода, че Колинс очевидно я следи. Уестърби, който в този случай се придвижвал пеша, „за една бройка щял да отиде и лично да попита Сам какво търси там“. Но внушената му в Сарат дисциплинираност все пак надделяла и той продължил да слиза от хълма по насрещния тротоар. Същевременно обаче твърди, че в мига, в който го забелязал, Колинс запалил колата и с пълна газ тръгнал нагоре по хълма. Уестърби запомнил номера, който, разбира се, е верният. Колинс потвърждава всичко останало.

В съответствие с координираната ни позиция за подобни ненадейни случаи (ваша грама от 15 февр.), дадох на Уестърби следните обяснения:

1. Дори ако наистина е бил Колинс, Циркът не упражнява никакъв контрол върху придвижванията му. Колинс е напуснал Цирка в смутни времена, преди грехопадението, с репутацията на комарджия, слабохарактерен далавераджия и прочее, който открай време обича да се подвизава из Изтока. И изтъкнах пред Уестърби, че е пълна идиотщина от негова страна да си мисли, че Колинс е все още на заплата към нас, а още по-малко пък — че има изобщо нещо общо с разработката на Ко.

2. Освен това му подчертах, че Колинс като типаж поначало притежава нормални лицеви черти, мустаци и т.н., тоест физиономия, която е отличителна за най-малко половината лондонски сводници, и изразих категоричното съмнение, че Уестърби е успял да го идентифицира безпогрешно в единайсет и петнайсет през нощта от противоположната страна на улицата. Уестърби обаче обяви, че имал идеално зрение и че вестникът на Сам бил отворен на страницата за конните надбягвания.

3. А какво е търсел самият Уестърби, попитах, в единайсет и петнайсет през нощта в района на „Стар Хайтс“? Отговор: връщал се от запой с колегите му от ЮПИ и се надявал да хване попътно такси. При това му изказване се престорих, че избухвам, и заявих, че след запой с ония от ЮПИ човек и слон няма да види от пет метра, камо ли Сам Колинс от двайсет и пет, и то — в кола, на слабо улично осветление. Край на разговора — надявам се.

Излишно е да се споменава, че този инцидент притеснил сериозно Смайли. За тайната роля на Колинс знаели само четирима: Смайли, Кони Сакс, Кро и самият Сам. Това, че Джери налетял случайно на него, внасяло допълнителна несигурност в една поначало изпълнена с непредсказуемост операция.

На личния опит на Кро обаче можело да се разчита, Кро бил убеден, че е успял да успокои Джери, а освен всичко друго на него било възложено ръководството на операцията на място. При идеални обстоятелства Кро вероятно щял да си направи труда да провери дали през въпросната нощ наистина е имало сбирка на тайфата от „Юнайтед Прес Интернешънъл“ в „Мидлевълс“ — а след като се изясняло, че не е имало подобно събитие, е щял вероятно да поиска от Джери ново обяснение за присъствието му в района на „Стар Хайтс“, при което Джери със сигурност щял да му устрои сценка и да му подхвърли друго — неопровержимо — обяснение: че е бил например с някаква жена и с какво право пъхал Кро проклетия си нос в личния му живот. Крайният резултат от всичко това щяла да е най-вече ненужна взаимна омраза, без никаква допълнителна яснота спрямо поначало мътната ситуация.

Да не говорим за изкушението, колкото и нелогично да се струва на мнозина, да припишем на Смайли вероятността, покрай всичките му грижи — продължаващото с неотслабваща сила издирване на Нелсън, ежедневните срещи с „братовчедите“, ариергардните сблъсъци по коридорите на Уайтхол — да приемел онзи извод, който най-много е съответствал на неговото самотно съществувание: а именно че лишеният от всякакво желание за сън или компания Джери е излязъл да поскита по нощните тротоари, докато в един момент не се е озовал точно пред сградата, в която живее Лизи, и се е застоял, както и Смайли се беше застоявал по нощите, без да си дава сметка на какво точно се надява, освен на случайната възможност да я мерне, макар и за миг. В действителност водовъртежът на понеслите го събития беше толкова могъщ, че на Смайли не му е оставало време за подобни волни разсъждения. Защото още с появата на осмия ден Циркът бе вдигнат на практика на бойна нога: а освен всичко друго всеки самотник притежава оправданото тщеславие да си мисли, че е единствен и неповторим на този свят.