Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (7)

6
Изгарянето на Фрост

В Хонконг пак било събота, но тайфуните били отминали отдавна, слънцето прежурило, а денят бил ясен и задушен. В Хонконгския клуб звънчетата на ведрия по християнски часовник прозвучали единайсет пъти сред обгърнатата в ламперия тишина като лъжички изпуснати върху далечен кухненски под. Най-добрите места били вече заети от читателите на миналочетвъртъчния брой на вестник „Телеграф“, съдържащ доста обезсърчаващи описания на душевните и икономически страдания на родината им.

— Лирата пак закъса — изръмжал старчески глас през захапали лулата зъби. — От електроснабдяването стачкуват. Железничарите стачкуват. Пилотите стачкуват.

— Въпросът е: има ли някой да не стачкува? — попитал друг, не по-млад глас.

— На мястото на Кремъл щях да кажа, че нещата ни се подреждат идеално — отбелязал преждеговорившият, излайвайки последната дума с възмущението на бивш военен, после въздъхнал и поръчал две сухи мартинита. Нито той, нито събеседникът му имали повече от двайсет и пет години, но да си патриот в изгнание, търсещ да натрупаш бързо състояние, може доста бързо да те състари.

Клубът на чуждестранните кореспонденти пък отбелязвал благопристоен ден, тъй като благопристойните граждани били далеч по-многобройни от журналистите. В отсъствието на обединяващата фигура на стария Кро членовете на Шанхайския боулинг клуб се били пръснали на всички страни, а някои и изобщо били напуснали колонията. Перспективата за нови вълнуващи битки след края на дъждовния сезон привлякла фоторепортерите в Пном Пен. Каубоят бил в Банкок и очаквал с основание подновяването на студентските бунтове, Люк бил в кореспондентското бюро, а шефът му джуджето се бил облегнал вкиснат на бара, наобиколен от високопарни британски жители на предградията по бели ризи и тъмни панталони, които обсъждали скоростната кутия на форд зефир 1100.

— И една студена бира. Студена бе, момче, нали ме разбираш? Ле-де-на. Тъгъдък.

Дори Рокър едва приказвал. Тази сутрин за него се грижела жена му — бивша преподавателка в библейско училище в Борнео, — съсухрено бабе с коса на кок и къси чорапки, способно да съзре греха преди още да са го сторили.

А на три километра източно оттам, на Клаудвю Роуд — трийсет цента с еднотарифен градски автобус, — в може би най-гъсто населения квартал на планетата, на Норт Пойнт, там, където градът се разширява, пълзейки по склона на Върха, на шестнайсетия етаж на висок жилищен блок, известен под името „7А“, на матрака си, след кратък, но необезпокояван от сънища сън, се бил излегнал Джери Уестърби, припявал съчинените лично от него думи към „Изгрев в Маями“ и наблюдавал разсъбличащата се пред очите му млада красавица.

Благодарение на дългия два и десет матрак, предназначен поначало да побира напряко цяло семейство спящи китайци, краката му за пръв път, откакто се помнел, не висели от края. Бил с цял километър по-дълъг от матрака на Пет, бил по-дълъг дори и от леглото му в Тоскана, макар в Тоскана това да нямало толкова голямо значение, понеже там имал възможността да обвива с краката си истинско момиче, а пък и при наличието на момиче човек не си изпружва толкова нозете. Докато момичето, което в момента наблюдавал в рамката на насрещния прозорец, било отдалечено на десет метра — което си е същото като десет километра — от него, но затова пък, откакто бил дошъл преди девет дни, се събличало и се къпело по един и същ начин всяка сутрин за негова огромна радост, придружавана понякога от аплодисментите му. Ако се събудел навреме, можел да проследи цялата церемония, от мига, в който килвала глава, та черните й коси да се спуснат до кръста, до момента, в който целомъдрено се увивала в чаршаф и се присъединявала към десетчленното си семейство в съседната стая, в която живеели. Той вече познавал съвсем добре семейството й. И хигиенните им навици. И вкусовете им по отношение на музиката, храната и секса, празненствата и избухванията на опасните им разправии. Но го гризяло следното съмнение: едно и също момиче ли наблюдавал, или били две.

Тя се скрила, но той не спрял да си пее. Изгарял от нетърпение, а това му се случвало всеки път, независимо дали му предстояло да се скрие от следящите го в някоя задна уличка в Прага, за да си размени пакетчета в нечий вход с някой умиращ от ужас човечец, или — в звездния му час, какъвто поначало не се полагал на нещатните сътрудници — да гребе пет километра в боядисана в черно туристическа лодка, за да прибере радист от брега на Каспийско море. Колкото повече се приближавала опасността, толкова повече констатирал Джери това свое неочаквано самообладание, приповдигнатост и готовност да реагира на всякакви изненади. И същия влудяващ го страх, който никак не противоречал на другото. „Днес ще става, каквото ще става — рекъл си. — Стига само сме се целували.“

Разполагал с три миниатюрни стаички, а подът навсякъде бил от паркет. Именно това било първото му впечатление всяка сутрин, тъй като обзавеждане почти липсвало, ако не се броели матракът, кухненският стол и масата, върху която била пишещата му машина, единствената чиния за ядене, която му служела за пепелник, и календар от 60-те години на XX в. с червенокоска по бански, чиито хубости отдавна трябвало да са увехнали. Точно този тип му бил много добре познат: зелени очи, буен характер и кожа толкова чувствителна, че при най-малкия допир заприличвала на бойно поле. Един телефон, един древен грамофон, работещ само на 78 оборота, и две съвсем истински лули за опиум, окачени върху забитите в стената солидни гвоздеи, допълвали описа и представата за ценностите и интересите на Копнеещия за смъртта хун, който понастоящем се намирал в Камбоджа и от когото Джери бил пренаел апартамента. Плюс една торба с книги — неговата си — до матрака.

Пружината на грамофона се била развила. Той се изправил с удоволствие на крака и пристегнал импровизирания саронг около корема си. В този момент зазвънял телефонът, така че му се наложило пак да седне и да придърпа с кабела уреда по пода. Търсел го Люк с редовното си предложение да поиграят.

— Съжалявам, друже, но пиша материал. Пробвай се на соло вист.

Набрал номера на „точно време“ и чул в слушалката врякане на китайски, после врякане на английски и сверил часовника си според второто. След това отишъл до грамофона, надул го докрай и пуснал отново „Изгрев в Маями“. Друга плоча нямало, но и тази му стигала да заглуши гъргоренето на безполезния климатик. Не спирайки да си тананика, отворил единствения гардероб и от старата кожена пътна чанта на пода извадил останалата от баща му пожълтяла от годините тенис ракета, произведена някъде към 30-те, с изписани с химически молив инициали „С. У.“ върху плоския край на дръжката. Развил края и извадил от кухината четири касети супермикрофилм с големината на таблетки, навита на змия сива вата за уплътнение и очукан свръхминиатюрен фотоапарат с верижка за определяне на фокусното разстояние, който консервативната страна на характера му предпочела пред по-лъскавите му съвременни събратя, които фотографчиите от Сарат се мъчели да му пробутат. Заредил единия микрофилм в апарата, нагласил скоростта, направил три пробни замервания на светлината върху бюста на червенокоската и чак тогава изшляпал по сандали до кухнята, където се свлякъл благочестиво на колене пред хладилника, развързал вратовръзката с цветовете на крикет клуба „Фрий Форестърс“, с която била завързана вратата му, прокарал нокътя на десния си палец по изгнилото гумено уплътнение и го отлепил със сърцераздирателен пищящ звук от металния корпус, извадил три яйца и пак стегнал вратовръзката. Облегнал лакти върху перваза на прозореца и ги зачакал да се сварят, зазяпан любовно през предпазната мрежа в любимите му покриви, спускащи се като гигантски стъпала към морския бряг.

Тукашните покриви представлявали самостоятелен свят, в който борещите се за оцеляване хора водели драматична битка срещу побеснелия град. В оградени с бодлива тел дворове работници в потоизстисквачески цехове произвеждали анораци, провеждали се религиозни служби, играело се маджонг, а астролози кадели тамян и се ровели в огромни кафяви томове. Току пред очите му се простирала старателно поддържана градинка, създадена върху тайно донесена отнякъде пръст. Малко по-нататък и по-надолу три баби угоявали кученца чау-чау, чийто живот щял да свърши на нечия трапеза. Имало и школи по танци, литература, балет, игри и бойни изкуства, школи за фолклор и за изучаване на маоизма и тъкмо тази сутрин, докато Джери чакал яйцата да се сварят, старец довършил неразбираемия за страничния наблюдател ритуал на сутрешната си гимнастика, след което седнал на сгъваем стол и се заел с ежедневния си прочит на глас на идеите на Великия кормчия.

По-замогналите се бедняци, дори да нямали все още покрив над главите си, си строели главозамайващи гнезда с ширина по-малко от метър и дължина под три метра върху саморъчно изработени конзоли, закотвени в пода на всекидневните им. Копнеещия твърдял, че самоубийства ставали най-редовно. И именно те го задържали в този квартал. В свободното си от секс време висял на прозореца със своя никон с надеждата да заснеме такъв акт, но все не му излизал късметът. Намиращото се малко по-надолу и вдясно гробище било според Копнеещия причина наемите в района да бъдели малко по-ниски от обичайното.

Докато закусвал, телефонът му иззвънял повторно.

— На каква тема ти е материалът? — попитал го Люк.

— Как проститутките от Ванчай отвлекли Големия Муу на остров Стоункътърс за откуп.

Ако не се броял Люк, звънели му най-вече приятелките на Копнеещия, но не изявявали желанието Джери да го замести. Около душа нямало завеса, така че, за да не наводни банята, Джери трябвало да се къпе клекнал по боксьорски в облицования с плочки ъгъл. Върнал се в спалнята, облякъл си костюма, грабнал ножа за хляб и отброил дванайсет дървени плочки от ъгъла на стаята. Пъхнал острието и извадил тринайсетата. В издълбаната в асфалтоподобната подова замазка кухина се помещавал найлонов плик с пачка американски банкноти на едри и дребни купюри, фалшив паспорт, шофьорска книжка и кредитна карта за пътувания със самолет на името на Уоръл, по професия предприемач, и пистолет, който Джери, в нарушение на всички възможни правилници на Цирка, бил закупил от Копнеещия, тъй като последният не се нуждаел от него при пътуванията си. От тази съкровищница Джери извадил пет стодоларови банкноти, а всичко останало прибрал непокътнато под дървената паркетна плочка.

Напъхал фотоапарата и две резервни касети с филм по джобовете си и излязъл, подсвирквайки си, на миниатюрната стълбищна площадка. Пред входната врата на апартамента имало боядисана в бяло метална решетка, която нямало да затрудни за повече от деветдесет секунди нито един що-годе порядъчен крадец. Поне точно толкова време потрябвало на скучаещия Джери, за да се справи с нея. Натиснал копчето за асансьора и той пристигнал пълен с китайци, които вкупом слезли. Това се случвало най-редовно: в очите на китайците Джери бил прекалено голям, прекалено грозен и прекалено чуждоземен.

„Точно заради такива изпълнения тръгват чедата на свети Георги да спасяват британската империя“, разсъждавал с престорена веселост Джери, докато се напъхвал в непрогледната вътрешност на отиващия към града автобус.

Прекараното в подготовка време никога не е изгубено напразно, гласеше тромавият афоризъм, с който в „яслата“ им втълпявали да внимават да не ги следят.

А Джери на моменти се превръщал в чистокръвен продукт на Сарат и нищо друго. Следвайки нормалната логика, можел — а и имал пълното право — да се насочи директно към крайната цел на пътуването си. Според нормалната логика нищо на този свят не пречело на Джери, особено след снощната им запивка, да пристигне с такси пред вратата, да нахлуе с бодра крачка, да се заяде със своя новонамерен млечен брат и да приключи с въпроса. Но тук нямало място за нормална логика, понеже Джери се приближавал към така наричания по саратски „момент на истината“ в цялата операция: моментът, в който задната врата се е затворила с трясък зад гърба му и не му оставало нищо друго, освен да върви напред. Моментът, в който всичкият натрупан през двайсетте години в занаята опит се надигал отвътре и му крещял: „Внимавай!“. Ако му било писано да влезе някога в капан, точно сега били задействали капана. Дори да знаели предварително по кой маршрут ще мине, статичните им наблюдатели все още били някъде напред, в коли и зад прозорци, а следящите го били прихванали, за да са сигурни, че няма на никъде да се отплесне или отклони. Така че точно сега му се отваряла последната възможност да опита с крак водата, преди да скочел. Снощи, по кръчмите, отгоре му може да са бдели поне сто от местните ангели, без той да се усети, че е на мушката им. Сега обаче можел да финтира и да преброи преследвачите; сега, поне на теория, можел да научи какво става.

Погледнал часовника си. Разполагал точно с двайсет минути, а дори с китайско темпо, а не с европейско, щели да са му нужни само седем. Затова забавил крачка, но без да създава впечатлението, че се шляе. В някоя друга страна — в почти всяка друга страна на света с изключение на Хонконг — щял да предвиди много повече време за действие. А пък зад Желязната завеса, както повелявала втълпената му в Сарат традиция, щял да задели поне половин ден, ако не и повече. Щял да изпрати до себе си писмо — не за друго, ами като повод да мине пеш по половината улица, да се спре внезапно пред пощенската кутия и да тръгне обратно, оглеждайки се за нечии колебливи крачки и извърнати физиономии, търсейки класическите разстановки на постовете за наблюдение — двама отсам, трима отсреща и „аванпост“, който се навърта някъде отпреде ти.

Но колкото и да било парадоксално, колкото и старателно да се придържал цяла сутрин към правилата, нещо в душата му подсказвало, че само си губи времето; че в Изтока кръглоокият човек можел цял живот да прекара в един и същ квартал, без да има дори най-малката представа, че още с прекрачването на прага си бивал поставен под наблюдение. По която и оживена улица да тръгнел, на всеки ъгъл киснели мъже и наблюдавали какво става, макар и да се стараели с всичка сила да изглеждат бездейни. Протегналият неочаквано ръка и прозял се просяк; сакатото ваксаджийче, което се гмуркало да стигне до движещите се обувки на Джери, а след като не успеело, тракало силно с гърбовете на двете си четки; старицата, която продавала порно списания със снимки на секс между хора от различни раси и която оформяла с дланите си рупор, за да изпищи една-единствена дума към издигащото се над главата й бамбуково скеле; макар и да го регистрирал с ума си, то оставало за Джери толкова неразгадаемо, колкото му се сторило и при първото му пътуване до Изтока „преди двайсет… Господи, боже мой, ама наистина ли оттогава минаха цели двайсет и пет години?“. Сутеньори? Продавачи на билети от незаконни лотарии? Дилъри на дрога, пробутващи пресукани хартийки от бонбони — „Жълтите по два долара, сините по пет? Освен ако не искаш мощна доза, да яхнеш моментално дракона?“. Или някой като онзи, който си поръчва купичка с ориз от лавката на отсрещната страна? На Изток минаваш за оцелял, друже, стига да си наясно, че нищо не ти е ясно.

Наблюдавал отраженията по мраморните фасади на магазините: полици с янтар, полици с нефрит, лепенки на приеманите кредитни карти, домакински електроуреди и пирамиди от черни куфари и чанти, с които сякаш никой на никъде не пътувал. В магазина на „Картие“ красавица подреждала перли върху кадифеното подносче, което щяло да седи цял ден на витрината. Усетила присъствието му и срещнала очите му, и въпреки че умът му бил съвсем другаде, за миг у Джери се пробудил старият Адам. Но достатъчно й било да мерне само за миг завеяната му усмивка на шляещ се човек, никаквия му костюм и обувките му от еленова кожа, за да й стане съвсем ясно: Джери Уестърби не представлявал потенциален неин клиент. „Подновили са боевете“, отбелязал си наум Джери на минаване покрай вестникарска сергия. На първите страници на излизащите на китайски вестници се виждали разпокъсани деца, пищящи майки и войници с каски в американски стил. Но не успял да различи дали са виетнамци, камбоджанци, корейци или филипинци. Яркочервените йероглифи на заглавията му заприличали на разплискана кръв. „Току-виж му излязъл късметът на Копнеещия.“

Прежаднял след снощния запой, Джери прекосил фоайето на хотел „Мандарин“ и се гмурнал в полумрака на „Капитанския бар“, но само колкото да се нагълта с вода в мъжката тоалетна. Върнал се във фоайето, купил си последния брой на „Тайм“, но се подразнил от погледите на цивилните полицаи и излязъл. Присъединил се отново към тълпите, повлякъл крака към пощата — сграда, построена през 1911 г. и впоследствие разрушена, но явяваща се в онези дни рядка и отвратителна антика, изглеждаща направо красива на фона на безличния бетон на заобикалящите я сгради, — после кривнал неочаквано под арките към Педър Стрийт и се пъхнал под зеления рифелован мост, над който минавали чували с пощенски пратки, окачени като заклани пуйки на куките. Оттам направил нова внезапна маневра и пресякъл по посока на Конот Сентър, минавайки по пасарелката, за да елиминира поне отчасти евентуалните си преследвачи.

В бляскавото стоманено фоайе селянка лъскала с телена четка зъбците на спрелия ескалатор, а група китайски студенти се възхищавала безмълвно на „Овала със заострени върхове“ на Хенри Мур. Обръщайки се за миг назад, Джери успял да мерне кафявия купол на някогашната съдебна палата, която се губела на фона на наподобяващите медни пити гигантски стени на „Хилтън“: „Короната срещу Уестърби“, представил си той вестникарските заглавия: „в резултат на което лицето се обвинява в шантаж, корупция, злоупотреба с чувства и още няколко, които ще измислим до края на работното време“. Плавателни съдове, най-вече малки, щъкали из цялото пристанище, а отвъд пристанището разкопаните Нови територии се задъхвали сред кафявите облаци смог. А в подножията им — нови складове и бълващи кафяви пушеци заводски комини.

Връщайки се обратно, откъдето бил дошъл, подминал затворените врати на големите шотландски търговски къщи „Джардийн“ и „Суайър“. „Днес май е празник — минало му през ум. — Наш или техен, обаче?“ На „Площада със статуите“ се разгръщал лениво някакъв карнавал, с всичките му там фонтани, плажни чадъри, продавачи на кока-кола и има-няма половин милион китайци, които стояли на групички или дефилирали край него като босонога армия, хвърляйки бегли невярващи погледи на ръста му. Високоговорители, строителни бормашини, виеща музика. Прекосил Джаксън Роуд и шумът поутихнал.

Право пред него, върху къс идеално маникюрирана английска ливада, се размотавали петнайсет души, облечени в бяло. Току-що бил започнал целодневният мач по крикет. Батиращият — върлинест, надменен младеж със старомодна шапка на главата, си нахлузвал със скучаещ вид ръкавиците в единия край на полето за хвърляне. Джери се спрял да погледа, а спомените предизвикали появата на снизходителна усмивка на лицето му. Боулърът хвърлил топката — не особено бързо и не особено точно след отскока й от меката почва. Батиращият замахнал грациозно, но не я улучил, тъй като тя кривнала доста встрани, за което получил служебен рън и бавно притичал до отсрещния уикет. Джери усетил, че инингът ще е протяжен и скучен, с малко поводи за аплодисменти. Зачудил се кои ли са участващите отбори и заключил, че всъщност и двата са съставени най-вероятно от регулярната мафия от Върха. За граница на игралното поле служела издигащата се от насрещната страна на улицата сграда на „Китайската банка“ — огромен канелюрен паметник окичен с алени лозунги, провъзгласяващи преклонение пред Мао. В основата на сградата двата незрящи гранитни лъва наблюдавали как тълпи белоризи китайци се снимали взаимно, облегнати на хълбоците им.

Целта на Джери обаче била друга банка, намираща се точно зад ръката на хвърлящия топката играч. На върха й се веело британското знаме, а отпреде й чакал много по-самоуверено брониран ван. Вратите на сградата зеели отворени и полираната им повърхност блестяла като пирит. Джери все още се движел небрежно по кривата, която трябвало да го отведе там, когато от вътрешния мрак изскочили неколцина охранители с каски на главите, съпровождани от снажни индийци с пушки за лов на слонове, и внимателно свалили по широкото стълбище три черни касети с пари, кътайки ги така, сякаш носели свещения кивот. После бронираният ван се отдалечил и Джери бил споходен за миг от ужасяващата мисъл, че сега вече вратите на банката ще се затворят.

Не ставало дума за логични предположения, нито за притеснени такива. Просто Джери за миг си представил евентуалния фал със същия онзи придобит песимизъм, с който градинарят предсказва засушаване, а спортистът — нелепа травма в навечерието на важен двубой; точно така и оперативният агент на терен предвижда въз основа на двайсетгодишния си стаж поредната непредвидима спънка. Вратите обаче останали отворени и Джери направил рязък ляв завой. „Да дам време на охраната да се поотпусне — казал си. — Сигурно са все още нащрек от пренасянето на парите. И ще виждат всичко отчетливо, че и ще го помнят.“

Завил и поел бавно, замечтано по посока на Хонконгския клуб: сводести арки в стил „Уеджууд“, раирани щори и още от входа миризма на застояли английски ястия. „Прикритието не е измислица — повтаряли му били непрестанно. — Прикритието е нещо, в което и самият ти трябва да вярваш. Прикритието е онова, което си. Не особено отличилият се журналист мистър Джералд Уестърби се отправя към любим свой бар още в събота сутринта…“ На стъпалата пред входа на клуба Джери се спрял, потупал се по джобовете, след което описал завой на сто и осемдесет градуса и се отправил решително към истинската си цел, като този път минал на насрещната дълга страна на площада и се вгледал за последно за наличието на объркани крачки и сведени към земята очи. Установил, че е забравил парите си, мистър Джералд Уестърби решава да направи кратко посещение в банката. С провесени безгрижно през рамо пушки за слонове, пазачите индийци го изгледали, без да проявят и капка интерес.

Само че мистър Джералд Уестърби отново удря на камък!

Ругаейки се за проявената недосетливост, Джери се сетил, че дванайсет вече е минало, и че точно в дванайсет на обяд всички банкови салони се затваряли. След обяд работа можело да се върши само на горния етаж — и той тъкмо на това разчитал.

„Спокойно — рекъл си. — Не прекалявай с мисленето. Не мисли, а действай. В началото бе делото. Кой ми втълпи това навремето? Старият Джордж, как кой? Най-малко от него пък очаквах да ми цитира Гьоте!“

И сега, насочвайки се право в целта, Джери усетил как го заляла обезсърчаваща вълна и си дал сметка, че това е страхът. Бил гладен. Уморен бил. „Защо му трябваше на Джордж да го оставя сам по този начин? Защо трябваше сам да се грижи за всичко? Преди грехопадението щяха да пратят преди него «бавачки» — охранители, дори вътре в самата банка, да го пазят случайно да не завали. Освен тях щеше да има и посрещачи — да поемат плячката едва ли не още преди да е излязъл от банката, плюс автомобил за бягство, в случай че му се наложеше да бяга по чорапи. А пък в Лондон — рече си утешително, но и укоризнено — щеше да чака онзи стар добряк Бил Хейдън — че кой друг? — за да предаде всичко на руснаците, Господ да го поживи.“

При тази мисъл Джери си наложил да изживее невероятна халюцинация, мигновена като светкавицата на фотоапарат, но и толкова бавно избледняваща. „Бог чу молитвите ми“, рекъл си. Понеже добрите стари времена изведнъж се завърнали и улиците оживели с великолепни статисти, обезпечаващи изпълнението на операцията му. Зад гърба му спряло синьо пежо, в което двама нахакани кръглооки мъже изучавали програмата на хиподрума „Хепи Вали“. А върху колата — радиоантена и всичко друго, както си му било редът. Отляво го задминали тържествено две американски матрони, натоварени с фотоапарати, пътеводители и несъмнено, със задачата да си отварят очите на четири. А докато напредвал бързо към порталите й, от самата банка изскочили двама почтени финансисти с онези мрачни физиономии, с които охраняващите агента понякога отбиват всички любопитни погледи.

„Ох, и теб те хвана сенилността — казал си Джери. — И твоето време отмина, друже, спор няма. Годинките и шубето те събориха на колене.“ И заизкачвал бодро и весело стъпалата, щастлив като пиленце на клонка в топъл пролетен ден.

* * *

Фоайето било не по-малко просторно от железопътна гара, а звучащата от високоговорителите записана музика му приличала на военни маршове. Решетките на банковия салон за клиентите били затворени и наоколо нямало жива душа, дори и въображаемия помощник, чиято задача била да прикрива отстъплението му. Асансьорът представлявал златна клетка с пълен с пясък плювалник, изпълняващ ролята на пепелник, но колкото повече се изкачвал към деветия етаж, толкова по-малко личала характерната за по-долните етажи разточителност. Кубатурата струвала пари. Тесен светлобежов коридор го отвел до празно секретарско бюро. Джери го подминал без колебание, отбелязвайки си пътьом местонахождението на аварийния изход и служебния асансьор, който водещите акцията офицери му били упоменали, в случай че му се наложело да се изпари на мига. „Интересно откъде знаят толкова подробности — запитал се, — след като разполагат с толкова минимални ресурси; сигурно са попаднали случайно на някой чертеж на архитекта.“ Върху табелата от тиково дърво на гишето пишело „Попечителски отдел. Справки“. До нея — препатило томче джобен формат за предсказване на бъдещето по звездите, отворено и с маса бележки в полетата. Но служителка нямаше, понеже било събота. А в събота най-лесно се влиза, били му казали. Огледал се бодро, без нищо да му тежи на съвестта. Втори коридор пресичаше сградата по ширината й, с врати на канцеларии отляво и напоени с влага, покрити с найлон разделителни стени отдясно. Иззад разделителните стени се чувало бавното тракане на електрическа пишеща машина, докато някой съставял някакъв правен документ, и бавното напевно съботно чуруликане на секретарките китайки, чието основно задължение в такъв ден било да чакат да стане време за обяд и да започне предпразничния им свободен следобед.

Имало и четири врати с матови стъкла и миниатюрни шпионки, но не било ясно за гледане отвътре или навътре били предназначени. Джери се разходил по коридора, надничайки през всяка една така, сякаш това било любимото му забавление, с пъхнати в джобовете ръце и леко малоумна усмивка на устните. Четвъртата вляво, били му казали: една врата, един прозорец. Подминал го някакъв чиновник, после секретарка върху тънки тракащи токчета, но колкото и развлачен да бил костюмът му, Джери все пак бил европеец и нито един от двамата не посмял да го попита по каква работа е дошъл.

— Здравей, народе — измърморил Джери, а в отговор те му пожелали „Добър ден, сър“.

Железни решетки имало както в края на коридора, така и на прозорците. На тавана била монтирана синя дежурна лампа, явно като някаква мярка за сигурност, но дали била против пожар, или да сигнализира за появата на неканени посетители — нямал представа; водещите офицери изобщо не ги били споменали, а на него техниката не била най-силната му страна. Първата стая била офис — празен, ако не се броели няколкото прашасали спортни трофеи по перваза на прозореца и забодената върху талашитената стена бродирана емблема на банковия спортен клуб. Минал покрай няколко дървени каси с надпис „Попечители“. Май били пълни с нотариални актове и завещания. Очевидно старите китайски търговски къщи още се придържали към някогашните си скъпернически прийоми. На закачена на стената бележка пишело „Не влизай“, а на друга — „Само със записан час“.

Втората врата извеждала към коридор и малък архив, които също били безлюдни. Третата била за „директорската тоалетна“; а непосредствено до четвъртата имало табло за служебни обяви; на касата й била монтирана червена крушка заедно с професионално изработена табела, която обявявала: „Дж. Фрост — зам. главен попечител. Само с предварително записан час. При червена светлина влизането забранено“. Но в случая червената лампа не светела, а през миниатюрната шпионка видял седнал зад бюрото сам мъж в компанията единствено на купчина преписки, навити рула от гербова хартия, завързани със зелени панделки, както е прието в английските правни кантори, два телевизора — неработещи, — свързани с вътрешната мрежа за борсовите котировки, докато гледката към пристанището — задължителното допълнение към образа на висшия мениджър — била нацепена на тънки сини ленти от задължителните щори. Плешивият, пълничък, заможен на вид човечец в неофициален горскозелен ленен костюм се трудел прекалено усърдно в съботния ден. Лъсналото му чело, тъмните полумесеци под мишниците и пълната му неподвижност подсказали на опитното око на Джери, че човекът се свестявал с големи мъки от запоя през предишната нощ.

„Ъглова стая — преценил Джери. — С една-единствена врата, пред която се намирам в момента. Блъскам и съм вътре.“ Огледал за последно безлюдния коридор. „На сцената: Джери Уестърби! — рекъл си. — Ако не ти идват думи, танцувай.“ Вратата се отворила безотказно и той влязъл с най-убедителната срамежлива усмивка на лицето си.

— А, Фрости. Здрасти. Супер. Навреме ли идвам, или закъснях? Да те питам, друже, за нещо безкрайно интересно, дето го мярнах в коридора — щях да се спъна за една бройка. Какви са тия каси от ябълки пълни догоре с разни юридически преписки. „Кои ли са клиентите на Фрости? — зададох си аз въпроса. — Производителите на ябълките «Кокс оранжева ренета» или онези на «батска красавица»? Като те знам какъв си, трябва да е «батска красавица». Иначе снощи голяма веселба падна с тази наша обиколка по масажните салони.“

Колкото и неубедително да прозвучали на изненадания Фрост, всичките тези думи позволили на Джери да се намъкне в стаята, да заключи вратата, да затули с широкия си гръб единствената шпионка, да изпрати наум благодарствени молитви до Сарат за осигуреното му меко кацане и да се помоли — пак наум — на Създателя да не го изоставя.

* * *

Появата на Джери била последвана от известно театралничене. Фрост вдигнал бавно глава, отваряйки очите си само наполовина, все едно светлината им причинявала болка, което вероятно било самата истина. Видял Джери, направил гримаса, отместил поглед, после пак го върнал, да се убеди, че пред себе си имал същество от плът и кръв. Накрая обърсал чело с носната си кърпа.

— Господи боже! То било негова светлост! Какво те води насам, отвратителен аристократ такъв!?

Задържалият се на вратата Джери му отвърнал с нова широка усмивка и вдигане на длан за поздрав по индиански, но в същото време отметнал наум подробностите, които можели евентуално да му създадат проблеми: двата телефона, сивият интерком за връзка с останалите в офиса и сейфът в гардероба с отвор за ключ, но без комбинация.

— Как изобщо те пуснаха да влезеш? Сигурно си им размахал достопочтената си карта. И кое налага да се втурваш така с взлом в кабинета ми? — Но всъщност зарадван от появата му, независимо от тона на изказаните думи, Фрост излязъл иззад бюрото и прекосил, клатушкайки се, помещението. — Това тук не ти е публичен дом, все пак. А порядъчна банка. Малко или повече.

Стигнал до значителното туловище на Джери, поставил длани на кръста и го огледал, не спирайки да клати невярващо глава. По някое време потупал Джери под лакътя, после го ръгнал в корема, без да спира да си клати главата.

— Слушай, впиянчен, разпуснат, развратен и похотлив…

— Журналист с журналистите — подсказал му Джери.

Фрост още не бил прехвърлил четирийсетте, но природата била успяла вече да го дамгоса с по-жестоките отпечатъци на незначимостта: навикът на дребния началник постоянно да си придърпва маншетите, да отрива върховете на пръстите си и да сбръчква устни, докато ги облизва. Единствената му положителна черта била отдалеч личащия си вкус към веселията, който придавал блясък на леко запотените му бузи.

— Я запали още една отрова — предложил му цигара Джери.

— Господи боже — повторил Фрост, избрал едно от висящите на верижка ключета и отворил с него старовремски орехов шкаф, облицован изцяло отвътре с огледала и предлагащ цели редици коктейлни пръчици с нанизани на тях изкуствени черешки, халби, в които при наливането на течност се показвала разсъбличаща се красавица, и розови слончета.

— Как ще ти се отрази едно „Блъди Мери“?

— Идеално ще ми влезе, друже — отговорил му убедително Джери.

На верижката висял и ключ от брава „Чъб“. И сейфът се заключвал със системата „Чъб“ — хубава ключалка при това, чийто очукан златен медальон се сливал със старата зелена боя.

— Едно обаче ще ти призная — произнесъл Фрост, докато наливал съставките на коктейла, а след това ги разклатил с движенията на опитен химик. — Вие, аристократичните пройдохи, наистина разбирате от заведения. Човек и насред равнината Солсбъри да те пусне с превръзка на очите, бас държа, че за по-малко от половин минута ще си открил най-близкия бардак. Непорочната ми чувствителна натура снощи понесе поредния сериозен удар. Разтърсена биде из крехките си основи — кажи кога да спра да ти сипвам! — но щом ми мине, ще те накарам да ми издиктуваш поне част от адресите. Но се съмнявам, че изобщо ще ми мине напълно, де.

В това време Джери се придвижил небрежно до бюрото на Фрост, прехвърлил набързо кореспонденцията му, след което се заиграл с копчетата на интеркома: натискал ги едно по едно с огромния си показалец, но никой не му се обаждал. Най-отстрани имало бутон с надпис „ЗАЕТ“. Джери го натиснал и през шпионката забелязал появата в коридора на розово зарево от предупредителната лампа.

— А пък за гърлите да не говорим — разправял все още загърбилият Джери Фрост и разтърсвал шишенцето със соса „Устършър“. — Направо жестоки. Шокиращи. — И Фрост прекосил стаята с доволен смях, разперил ръцете, в които носеше двете чаши. — Как се казваха всъщност? Няма значение. Ужас!

— Седми и двайсет и четвърти номер — отговорил му разсеяно Джери.

Навел се бил да търси паникбутона, който със сигурност трябвало да е някъде по бюрото.

— Седми и двайсет и четвърти! — повторил в захлас Фрост. — Каква поезия! И каква памет!

Междувременно Джери открил на височината на коленете си сива кутия, прикрепена към вътрешната страна на чекмеджетата. Ключето било вертикално, в положение „изключено“. Издърпал го и го пуснал в джоба си.

— Казах, че имаш превъзходна памет — повторил леко озадаченият Фрост.

— Такива сме ние, журналистите, друже — изправил се Джери. — Помним повече и от съпругите.

— Заповядай. И се махни оттам. Там е светая светих.

Джери бил взел големия настолен дневник на Фрост и проверявал какви са ангажиментите му за деня.

— Божичко — рекъл, — ти не почиваш ли бе, друже? И кой е тоя „Н“? „Н“ — осем до дванайсет, а? Да не става дума за тъща ти?

Привел се над чашата си, Фрост отпил жадно, преглътнал, после изнесъл цяло представление как се дави, гърчи и накрая се свестява.

— Не ми говори за нея, ако обичаш. Инфаркт щях да получа. Наздраве, пич.

— „Н“ в смисъл „никой“? Или „Наполеон“? Какво значи това „Н“?

— Натали. Секретарката ми. Красавица. С бедра до сливиците, разправят. Лично аз никога не съм проверявал, така че не мога да го потвърдя. Имам си правило. Подсети ме обаче някой ден да го наруша. Наздраве — повтори.

— Тук ли е в момента?

— Май долових нежните и стъпки. Да й звънна ли да се яви? Чул съм, че имала специално отношение към аристократите.

— Благодаря. Няма нужда — казал Джери и като оставил дневника, вперил поглед право във Фрост — ей така, по мъжки — независимо че не били равностойни съперници: Джери все пак стърчал с цяла глава над Фрост и бил много по-широкоплещест.

— Невероятно — заявил с благоговение все още грейналият до ушите Фрост. — Абсолютно невероятно изживяване. — Поведението му излъчвало преданост, граничеща с чувство за собственост над Джери. — Невероятни гърли, невероятна компания. Но аз продължавам да се питам: защо си хабя времето с теб? Та ти изобщо не си ми на ниво: най-обикновен „достопочтен лорд“. На мен ми дай херцог. Херцози и курви. Какво ще кажеш довечера да повторим, а? Кажи, че си съгласен.

Джери се засмял.

— Най-сериозно ти говоря. Честна дума. Да умрем от разврат, преди да сме остарели. Само че този път аз черпя — от начало до край. — От коридора се чуло приближаването на нечии тежки стъпки. — Познай обаче какво ще направя. Хайде, напъни се. Ще се върна заедно с теб в „Метеор“, ще намеря мадам не-знам-коя-си и ще настоя… Абе, какво те мъчи теб? — попитал, като видял физиономията на Джери.

Крачките се забавили, после спрели. Черна сянка запълнила шпионката и се задържала там.

— Кой е този? — попитал тихо Джери.

— Млечко.

— И кой е „Млечко“?

— Млечния път — шефът ми — пояснил Фрост, след като стъпките се заотдалечавали. Затворил очи и благочестиво се прекръстил. — Сега ще отиде у тях си, при своята изтънчена съпруга, видната госпожа Млечен път, известна и под името „Моби Дик“ — два метра и кусур, с кавалерийски мустак. Тя, не той. — И Фрост се закикотил.

— Той защо не влезе?

— Сигурно е решил, че съм зает с някой клиент — отговорил безгрижно Фрост, отново озадачен от напрегнатия и притихнал Джери. — Отделно, че Моби Дик ще го нарита до смърт само ако й лъхне с нечестивите си устни на алкохол в този ранен час. Отпусни се, бе. Нали аз се грижа за теб. Допий и остатъка от коктейла. Стига си се правил на праведен, че лошо ми става, като те гледам.

Влезеш ли веднъж при него, не спирай — посъветвали го бяха водещите офицери. — Не опипвай прекалено дълго почвата. Не му позволявай да свикне с присъствието ти.

— Абе, Фрости — казал Джери, след като стъпките съвсем отминали, — какво ти прави госпожата? — Фрост бил протегнал ръка да поеме чашата на Джери. — За жена ти питам: какво прави?

— Боледува си спокойно, благодаря — отвърнал неловко Фрост.

— Ти обажда ли се в болницата?

— От сутринта ли? Да не си луд, бе? Та аз до единайсет името не можех да си кажа. Че и след това май. Тя и по телефона щеше да ме надуши.

— Кога ще й ходиш пак на свиждане?

— Слушай: остави тая работа. Не ме разпитвай за нея, ако обичаш.

Пред погледа на Фрост Джери се приближил плавно към сейфа. Натиснал дръжката, но бил заключен. Отгоре му лежала прашасала дебела полицейска палка. Хванал я с две ръце, престорил се на два пъти вяло, че я използва като бата за крикет, после я върнал на мястото й пред озадачения неизпускащ го поглед на Фрост.

— Дошъл съм да открия сметка, Фрости — казал Джери, без да се отдалечава от сейфа.

— Ти?

— Аз.

— От всичко, което ми разказа снощи, останах с впечатлението, че нямаш пари и касичка прасенце да напълниш. Освен ако видното ти татенце не е скатало нещо в дюшека, ама се съмнявам. — Светът на Фрост отминавал на висока скорост, а той се мъчел отчаяно да не изпадне от него. — Я си сипи още пиене и престани да ми се правиш на Борис Карлоф в дъждовна сряда. И да идем да погледаме кончетата, викам. Хайде на „Хепи Вали“. Аз черпя на обяд.

— Нямах предвид моя сметка да откривам, друже. За чужда става дума — обяснил му Джери.

Усмивката се отцедила от дребното личице на Фрост като в бавна, тъжна комедия и той само промълвил полушепнешком: „О, не. О, Джери“, сякаш бил свидетел на катастрофа, в която пострадалият бил Джери, а не самият Фрост. За втори път по коридора се приближили стъпки. Женски, забързани и къси. Последвало рязко почукване. После тишина.

— Натали? — попитал тихичко Джери. Фрост кимнал. — Ако бях клиент, щеше ли да ме представиш? — Фрост завъртял глава. — Пусни я да влезе.

Езикът на Фрост надникнал като подплашено розово змийче между устните му, огледал се набързо, после се скрил.

— Влез! — провикнал се дрезгаво той, при което влязла висока очилата китайка и прибрала няколко писма от кутията му с изходящата поща.

— Приятен уикенд, мистър Фрост — пожелала му.

— До понеделник — отговорил й Фрост.

Тя затворила вратата след себе си.

Джери прекосил стаята, метнал ръка през рамото на Фрост и го повел бързо и без никакво усилие към прозореца.

— Доверителна сметка, Фрости. Поверена в твоите неподкупни ръчички. И крайно съмнителна.

Долу, на площада, карнавалът бил в разгара си. На игрището за крикет царяло затишие след отстраняването на поредния батиращ. Дългучът с демоде шапката клечал и търпеливо заглаждал разровената пръст пред уикета. Играчите на защитаващия се отбор се били проснали върху тревата и си бъбрели.

— Всичко, значи, е било клопка — отбелязал Фрост с равен тон, сякаш мъчейки се да свикне с тази мисъл. — Мислех си, че най-после съм си намерил истински приятел, а ти сега искаш да ме прецакаш. И това ми било лорд.

— Друг път не се мешай с журналисти, Фрости. Гадняри са. Без капка спортсменство. И не се разприказвай излишно. Къде държиш преписките?

— Ами те, приятелите, нали са затова — да си разправят всичко — възразил му Фрост. — Иначе какъв смисъл има в приятелството, ако не си казват всичко!

— Кажи ми тогава.

Фрост обаче завъртял глава.

— Аз съм християнин човек — заобяснявал ни в клин, ни в ръкав. — И се черкувам всяка неделя, без изключение. В този смисъл се опасявам, че това, което искаш от мен, е невъзможно. По-скоро бих жертвал позицията си в обществото, отколкото да наруша банковата тайна. Известен съм с това, нали разбираш? Така че няма начин. Съжалявам.

Джери се присламчил още по-плътно до перваза и малко оставало ръцете им да се докоснат. Големият прозорец вибрирал от уличното движение. Венецианските щори били почервенели от строителния прахоляк. На човек можело да му дожалее при вида на лицето на Фрост, който гримасничел неволно, докато се борел с вестта за собствената си непрежалима загуба.

— Да ти обясня играта, друже — промълвил съвсем тихо Джери. — А ти слушай внимателно. Окей? Работата опира до моркова и тоягата. Ако откажеш да играеш, комиксът ще те разкрие: огромен портрет анфас на челната страница, тлъсти заглавия, продължение на шеста колонка на последната страница — всичко, както си му е редът. „Бихте ли се доверили на този човек да ви продаде малко използвана доверителна сметка?“ Слюнчещото се чудовище Фрости насред помийната яма на корупцията Хонконг и тъй нататък все в същия стил. Ще разтръбим как уреждаш оргии за кръглооките в клуба на младите банкери, с всичките подробности, които ми разправи снощи. И как доскоро си поддържал развратно любовно гнезденце в Коулун, но държанката ти те зарязала, понеже не й стигали мангизите ти. Но преди сензацията да гръмне, за всичко това ще се потърси потвърждение от председателя на управителния съвет на банката, а евентуално и от благоверната ти съпруга, ако е достатъчно добре, за да може да говори.

Порой от пот избил без предупреждение по лицето на Фрост. Само допреди секунди болезнено бледата му физиономия била просто влажна. В следващия миг обаче потта заливала чертите му, стичала се неудържимо по пълната му брадичка и оттам — върху горско зеления му костюм.

— От пиенето е — заоправдавал се Фрост, колкото да каже нещо, докато се мъчел да я попие с носната си кърпа. — След пиене винаги така ми става. В тоя проклет климат — за какво ли ме държат тука? Това си е живо мъчение за когото и да било. Писна ми да гния на това място.

— Това е лошата новина — продължил Джери. Все още стояли редом до прозореца, все едно се наслаждавали на гледката. — А добрата новина е, че горещата ти ръчичка ще получи петстотин зелени гущерчета от пасквила, за който бачкам, цялата работа ще се потули и току-виж Фрости станал следващия председател на управителния съвет. Така че най-добре ще е да се отпуснеш и да се кефиш на живота. Нали разбираш какво искам да ти кажа?

— А ще ми позволиш ли все пак да запитам — направил чак сега жалък опит да прибегне до сарказъм Фрост — каква е крайната ти цел, като си тръгнал да се ровиш във въпросната сметка?

— Журналята изобличават престъпността и корупцията в Хонконг, друже. Сметка номер четири четири две. При себе си ли държиш книжата? — попитал Джери и посочил с глава сейфа.

Устните на Фрост се раздвижили да произнесат „Не“, но така и не произвели звук.

— Две четворки, после двойка. Къде е?

— Чуй ме — изпъшкал Фрост. Лицето му се било превърнало в отчаяна смесица от страх и разочарование. — Дай да се разберем по следния начин: подкупи някой от китайските ми чиновници. Става ли? Това е обичайният метод. При моята длъжност не мога да рискувам.

— Ти, Фрости, нима не си чувал поговорката, че в Хонконг и маргаритките говорят. От теб искам да го чуя. Ти си тук, а и притежаваш най-подходящата квалификация. Да не би да е в трезора?

Не зацикляй на едно място — били му заръчали. — Непрекъснато вдигай прага. Изгубиш ли веднъж инициативата — връщане няма.

Фрост се заколебал и на Джери му се наложило да се престори, че е почнал да губи търпение. Сграбчил с огромната си лапа рамото на Фрост, извъртял събеседника си и го натиснал така, че дребните му раменца да опрат в плоската врата на сейфа.

— В трезора ли е, питам?

— Отде да я знам?

— И как да разбереш ще ти кажа — обещал му Джери и закимал, толкова енергично, че кичур от косата му заподскачал нагоре-надолу по челото му. — Ще ти го обясня, друже — повторил и със свободната си ръка чукнал леко рамото на Фрост. — В противен случай те виждам как на четирийсетгодишна възраст оставаш на улицата с болна жена, гладни дечица, неплатени училищни такси и изобщо тотална катастрофа. Така че ти решавай — или едното, или другото. Но сега е моментът. Не след пет минути, а точно сега. Не ми пука как ще го постигнеш, но се дръж нормално, така че Натали изобщо да не разбере.

Джери го отвел до средата на стаята, където се намирало бюрото с телефона. В живота има роли, които просто е невъзможно да се изиграят с достойнство. Точно такава била и ролята на Фрост през този ден. Вдигнал слушалката и набрал едноцифрен номер.

— Натали? А, тук ли си още? Виж какво: ще поработя още един час; току-що ми позвъни важен клиент. Предай на Сид да остави ключа на вратата на трезора. Аз ще имам грижата да заключа, преди да си тръгна, разбра ли?

И се проснал върху стола си.

— Оправи си косата — направил му забележка Джери и се върнал да чака до прозореца.

— „Престъпност и корупция“ — краставици! — мърморел си под носа Фрост. — Вярно е, че тук-там позаобикаля закона, но пък има ли дори един китаец, който да не върши същото. Хубаво, и китаец нека не е: англичанин ми покажи. И заради това цял Хонконг трябва да страда от безсъние, според теб?

— Китаец е, значи? — попитал рязко Джери.

После се върнал до бюрото и лично набрал номера на Натали. Никакъв отговор. Издърпал леко Фрост да се изправи на крака и го завел до вратата.

— И не забравяй, че не бива да заключваш — напомнил му. — Ще трябва да върнем преписката, преди да си тръгнеш.

* * *

По някое време Фрост се върнал. Седнал мрачен зад бюрото и оставил отгоре му три папки. Джери му налял една водка.

Изчакал прав до него да я изпие, после му обяснил как на практика протича сътрудничество като тяхното. Фрости нямало нищо да усети. Трябвало само да остави всичко там, където е в момента, после да излезел в коридора и да затворел внимателно вратата подире си. До вратата имало табло за служебни обяви, което Фрости несъмнено е забелязвал многократно. Фрости трябвало да застане пред таблото и да се зачете най-внимателно във всички обяви и да ги чете дотогава, докато не чуел Джери да изтропа двукратно от кабинета, след което можело да се върне. По време на четенето трябвало да застане така, че тялото му да закривало шпионката; по този начин хем Джери щял да знае през цялото време, че е там, хем никой случайно минаващ човек нямало да може да надникне вътре. В същото време Фрост можел да намери утеха в мисълта, че не е изневерил на ничие доверие, обяснил му Джери. Най-лошото, в което можела евентуално да го упрекне след време някоя висшестояща инстанция — че дори и самият клиент, — било, че е оставил Джери сам в кабинета си, което не било нищо повече от техническо нарушение на вътрешния правилник за сигурност в банката.

— Колко листа съдържат папките?

— Отде да ги знам? — наежил се Фрост, успокоен донякъде заради своята неочаквана невинност.

— Преброй ги бе, друже. Ха така.

Оказали се точно петдесет — далеч повече, отколкото Джери очаквал. Оставало да уточнят и резервния вариант, в случай че някой все пак влезел при Джери въпреки всичките предохранителни мерки.

— Ще ми трябват бланки за заявление — казал.

— Сега пък бланки му притрябвали. Откъде да ти ги взема? — озъбил се Фрост. — На мен ми ги носят секретарките. Не ги държа при мен. А те всички са си отишли.

— Нали съм дошъл да откривам доверителна сметка в почитаемата ви банка, Фрости? Бъди достатъчно гостоприемен да ги разхвърляш по масата и ми подай сега позлатената си автоматична писалка, ако обичаш. Такааа. А сега излез да си поемеш въздух, докато ги попълня. Да не забравя, между впрочем, да ти дам и първата вноска — казал Джери. Извадил малка пачка американски пари от задния си джоб и я плеснал с приятен звук върху масата. Фрост погледнал парите, но отказал да ги вземе.

Останал сам, Джери заработил трескаво. Освободил листовете от машинките на папките и ги подредил два по два, после се захванал да ги снима по двойки, притискайки лакти в тялото си за по-голяма стабилност, разкрачил за по-добро равновесие леко ходилата си като играч на крикет в защита, а едва докосващата се до хартията верижка от фотоапарата му осигурявала необходимото фокусно разстояние до документа. Ако нещо не му харесало, повтарял кадъра, а понякога снимал един и същ документ с няколко различни експонации. Периодически извръщал глава да се убеди, че горско зеленото кръгче все още се вижда през шпионката, понеже това означавало, че Фрост е на своя пост и още не е хукнал да вика въоръжената охрана.

В един момент Фрост изгубил търпение и почукал по стъклото, а Джери му изръмжал да не вдига шум. На няколко пъти чул приближаващи се стъпки, при което зарязвал всичко върху масата заедно с парите и формулярите, прибирал фотоапарата в джоба си и се завличал до прозореца да зяпа пристанището и да опъва кичур от косата си с вид на човек, който премисля особено важни моменти в живота си. Веднъж му се наложило дори да сложи нова касета, което е много пипкава работа, когато имаш дебели пръсти и се притесняваш, като през цялото време се ядосвал, че старомодният му фотоапарат бил възшумничък.

Когато най-после викнал Фрост да си влезе, папките били върнати върху бюрото му, до тях чакали парите, а на Джери му било студено и му идело да убие някого.

— Проклет глупак си ти — уведомил го Фрост и напъхал петстотинте долара в закопчаващия се джоб на сакото си.

— Знам — съгласил се Джери, като в същото време се оглеждал и замитал следите си.

— Яко си изперколясал — добавил Фрост с необичайно решително изражение. — Кое те кара да мислиш, че ще се справиш с такъв като него? Да осветиш банда като тяхната е равносилно на това да се опиташ да превземеш Форт Нокс със сгъваема отвертка и кутия пиратки.

— Самият Мистър Биг, а? Много ще се радвам.

— Хич няма да се радваш. Накрая ще ти се стъжни.

— Ти, изглежда, лично го познаваш.

— Дупе и гащи сме с него — отбелязал вкиснато Фрости. — Няма ден, в който да не се отбия у тях. Нали знаеш колко си падам по властимащите.

— Кой одобри отварянето на сметката му?

— Моят предшественик.

— А явявал ли се оттогава лично?

— Не. Поне откакто аз работя тук.

— Изобщо ли не си го виждал?

— Само на канидрома в Макао.

— На кое?

— На надбягванията с кучета в Макао, където беше на път и ризата си да проиграе. Мешаше се из простолюдието. Аз бях с моята мъничка китайка — не сегашната, а предшественичката и. Та тя ми го показа. „Оня ли? — попитах я. — Онзи там? Че той е мой клиент.“ Което много силно я впечатли. — Тук по посърналата физиономия на Фрост преминал едва доловим отблясък от предишното му самочувствие. — Иначе много добре се беше уредил. С адски красива блондинка. Кръглоока. Направо кинозвезда. Шведка. Явно доста се била потрудила на кушетката при провеждането на кастинга. Виж какво… — едва успял да се усмихне Фрост.

— Казвай, каквото имаш да казваш, друже. Няма време.

— Дай да приключим с тази история. Да се повеселим като хората с тия мои петстотин долара. Ти нали не си всъщност такъв, за какъвто се представяш, а го правиш само за пари?

Джери напипал в джоба си ключето на паникбутона и го пуснал в пасивната длан на Фрост.

— Ще ти трябва — казал.

На слизане по широките стъпала пред банката забелязал строен, добре облечен млад мъж в ниско изрязан американски спортен панталон, зачел се в сериозна на вид книга с дебели корици. Джери така и не успял да мерне заглавието й, но му направило впечатление, че макар да бил още в самото й начало, младият мъж я поглъщал толкова задълбочено, сякаш разчитал да се самоусъвършенства чрез нея.

* * *

И пак се върнал към битието си на възпитаник на Сарат, изключвайки всичко останало около себе си.

„Помотай се, след като приключиш — посъветвали го били водещите офицери. — Никога не се отправяй директно за там, за където си тръгнал. Ако не успееш да скриеш придобитото, гледай поне да замаскираш следата.“ На няколко пъти вземал такси, но винаги до конкретно място. До „Кралския пристан“ например, където останал да гледа товаренето на фериботите до външните острови и щъкащите между презокеанските лайнери джонки. До Абърдийн, където се смесил с туристите да зяпа селището от рибарски лодки и плаващите ресторанти. До селото Станли и обществения плаж, на който бледокожи китайци, все още сякаш приведени под бремето на градския живот, се плацикали благовъзпитано с рожбите си. Сетил се автоматично, че китайците поначало не плували след лунния фестивал, но не успял да си спомни от раз кога точно го празнували.

Обмислил бил дали да не остави фотоапарата на гардероба към ресторанта в „Хилтън“. Другите варианти били да наеме касета в банков трезор, да я изпрати до себе си в колет или да използва специален куриер под журналистическото си прикритие. Нито един от тези варианти не бил достатъчно надежден — особено пък от гледната точка на водещите офицери. Били го предупредили изрично, че трябвало да действа само солово — или лично, или никак. Така че, за да не е с празни ръце, се принудил да си купи найлонова пазарска торба, а в нея, за да не е празна, сложил две памучни ризи. „Стане ли напечено — гласяла доктрината, — обезателно трябва да имаш средство за отклоняване на вниманието. И най-опитните специалисти по следенето се подлъгват. А притиснат ли те и нямаш друг избор, освен да го изхвърлиш, току-виж си успял да ги залисаш толкова дълго, колкото да можеш да се измъкнеш по чорапи.“

Така или иначе, гледал да не попада в плътно обкръжение от хора. Открай време изпитваше панически ужас от случайните джебчии. Във фирмата за даване на коли под наем в Коулун го чакал готов за път автомобил. Обземащото го постепенно спокойствие — адреналинът се отцеждал — все пак не притъпявало бдителността му. Важното беше, че се чувствал победител; останалите му чувства бяха без значение. Винаги е имало и мръсни задачи.

Шофирайки, се стараел да си отваря очите най-вече за мотоциклети хонда — нещастните работни коне на следящите в Хонконг. Още докато бил в Коулун направил два-три тегела по странични улички. Нищо. Свърнал по Джънкшън Роуд, влял се в конвоя на тръгналите на пикници, след това близо час се придвижвал към залива Клиъруотър, благодарен за претовареното движение; следящите се затруднявали най-вече когато им се налагало да си предават обекта между тройката хонди, заседнали в двайсет и пет километрово задръстване. Останалото било лесно: летиш соло, наблюдаваш огледалата за обратно виждане, караш, стигаш. Жестокият следобеден пек не отслабвал. Климатикът в колата бил надут докрай, но не се усещал. Подминал цели хектари с цветя в саксии, реклами на „Сейко“, оризища и прасковени фиданки, предназначени за новогодишните базари.

От лявата му страна се появил тесен пясъчен път и той свил рязко по него, не откъсвайки очи от огледалото. Спрял и вдигнал задния капак, все едно двигателят му бил прегрял. Покрай него се изнизал граховозелен мерцедес с тъмни стъкла, с шофьор и пътник на предната седалка. От известно време се движел подире му. Сега продължил по главния път. Джери прекосил пътя, влязъл в насрещното кафене, набрал някакъв номер, изчакал да иззвъни четири пъти и затворил. После набрал повторно номера, изчакал шесткратно позвъняване, а когато някой насрещна вдигнал, пак затворил.

Тръгнал, преминал бавно през останки от рибарски селища и стигнал до брега на езеро, където камъшът бил навлязъл далеч навътре и изглеждал двойно повече благодарение на неподвижните си отражения. Квакали жаби. Леки платноходки ту се скривали, ту пак се стрелвали из маранята. Нажеженото до бяло небе се сливало с водата. В момента, в който слязъл от колата, го подминал едва кретащ стар ван ситроен, превозващ неколцина китайци с рекламни шапки на кока-кола, рибарски пръчки и дечурлига. Но възрастните били само двама мъже, без нито една жена, и мъжете не му обърнали никакво внимание. Насочил се към редица отдавна занемарени, обшити с дъски къщи с балкони, с декоративни бетонни огради като в крайбрежните английски градчета, но по-избелели от слънцето. Имената им били прогорени с поялник върху парчета корабно дърво: „Дрифтууд“, „Сюзи-Мей“, „Дън-ромин“. Пътеката свършвала при пристан, който вече не се ползвал: яхтите, изглежда, били сменили местодомуването си.

Приближавайки се към къщите, Джери хвърлил бегъл поглед към прозорците на горния етаж. Зад втория отляво стояла шарена ваза със сухи цветя, увити със станиол в долния край на стеблата — сигнал, че обстановката е чиста и можело да влезе. Бутнал портичката и натиснал звънеца. Ситроенът бил спрял на брега на езерото. Чул как вратите му се затворили в момента, в който домофонът изпращял.

— Кое копеле се е раззвъняло? — запитал дрезгав глас, наситен с австралийски акцент, който проличал дори през долнокачествената електроника, но в същото време забръмчала и електрическата брава и след като бутнал вратата, Джери видял дебелата фигура на стария Кро, застанал на горната площадка по кимоно, зовящ го нахилено „монсиньор“ и „крадливо британско псе“ и приканващ го да качи грозния си аристократичен задник и да пие едно за „добре дошъл“.

* * *

В къщата воняло на каден тамян. Беззъба слугиня — същото онова странно дребно същество, което Люк разпитвал, докато Кро бил на посещение в Лондон — му се нахилила беззъбо от сенките на партерния вход. Всекидневната се намирала на първия етаж; по зацапаната ламперия били закачени купища започнали да се извиват по ъглите снимки на някогашните другари на Кро — журналистите, с които отразявал шантавата история на Изтока в продължение на цели петдесет години. Върху масата в средата стояла очукана пишеща машина ремингтън, на която Кро вероятно съчинявал мемоарите си. Иначе мебелировката на стаята не впечатлявала. И Кро като Джери имал зад гърба си жени и деца от половин дузина животи, така че след покриването на належащите им нужди не му оставало кой знае колко за обзавеждане.

Банята била без прозорец.

В съседство с мивката, до ваничка за промиване на снимки, стояли кафяви бутилки с фиксаж и проявител. Освен това и малък матов екран за преглеждане на негативи. Кро изгасил лампата, след което прекарал в непрогледния мрак безброй космически години в тежък труд, придружен с пъшкане, ругатни и молби към папата. Джери се потял до него и се мъчел да си представи извършваните действия по съпровождащите ги проклятия: „Сега Кро сигурно прехвърля тесния филм от касетата върху спиралата. — И Джери бил сигурен, че Кро го държи съвсем леко, за да не повреди емулсията. — Толкова леко, че след малко ще се притесни да не го е изпуснал в тъмното — минало му през ум. — И ще трябва да принуди върховете на пръстите си да не прекъсват процедурата. — Започнало да му призлява. Псувните на стария Кро ставали все по-силни в мрака и въпреки това не успявали да заглушат крясъците на водните птици откъм езерото. — Сръчен човек — рекъл си Джери. — Сигурно и на сън може да го направи“. Чул как Кро завинтил бакелитената капачка на дозата и промърморил: „Хайде лягай да спиш, варварско копеленце“, след което се чуло някакво необичайно сухо потракване, причинено от внимателното разклащане на дозата за раздвижване на разтвора и прогонване на въздушните мехурчета от проявителя. По някое време прогърмяло силно като изстрел щракането на ключа на червената лампа, на чиято светлина червенеещият като папагал Кро се привел над дозата, бързо налял бисулфит, после с уверени движения я обърнал надолу с капачката и пак я изправил под заекващите звуци на стария кухненски таймер.

Полузадушаващ се от нерви и жега, Джери се върнал сам във всекидневната, сипал си бира, проснал се върху плетения тръстиков стол и се заблеял в пространството, заслушан в равномерно течащата струя от чешмата. Откъм прозореца долитали чуруликащи китайски гласове. Двамата рибари били нагласили такъмите си на брега на езерото. Децата им ги наблюдавали, изпонасядали в прахоляка. От банята пак се чуло стърженето на бакелитената капачка и Джери рипнал на нозе, но Кро, изглежда, го чул, понеже му изръмжал „Чакай“ и затворил вратата.

Още на лекциите в Сарат ги били предупредили: Особено еднообразен и скучен е животът на летците от гражданската авиация, журналистите и шпионите. Проклета инерция с изблици от време на време на пълно безумие.

„Иска пръв да види какво е станало, да не би да съм сгафил.“ По силата на йерархията, именно на Кро, а не на Джери, щяло да му се налага да се оправдава пред Лондон. И в краен случай само Кро можел да му заповяда да притисне повторно Фрост.

— Какво се мотаеш там, за бога? — провикнал се Джери. — Станало ли е нещо?

„Може пък да му се е припикало на човека“, минала му през ум абсурдната мисъл.

Вратата бавно се отворила. Изпитал ужас от тържествено-мрачното изражение на Кро.

— Нищо не е излязло — изказал предположение Джери.

Но останал с чувството, че Кро изобщо не го чул. Затова се подготвил да повтори въпроса си, и то доста силно. Ако трябвало, и боен танц бил готов да изпълни, че и сцена да му спретне. В този смисъл отговорът на Кро всъщност дошъл навреме — съвсем навреме.

— Напротив, синко — пристъпил напред старецът и Джери успял да види най-после филмите, провиснали като мокри черни червеи от розовите щипки по въженцето за пране в банята на Кро. — Напротив, сър — добавил. — Няма кадър, който да не е силен и вълнуващ шедьовър.