Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (6)

5
Разходка в парка

През цялата слънчева седмица Джери Уестърби подготвял заминаването си с неугасваща празнична оживеност. Щом Лондон можел да отложи чак досега лятото си, нищо не пречело и на Джери да постъпи по същия начин. Никакви мащехи, ваксинации, досадни посредници на туристически агенции, агенти на издателства и редактори на вестници не били способни да нарушат веселата, бойка стъпка на Джери, който иначе мразел Лондон наравно с чумата.

В допълнение към целите обувки от еленова кожа лондонският му образ включвал и костюм; е, не шит по поръчка на „Савил Роу“, но несъмнено истински костюм. Сиротата го била кръстила „затворническата му униформа“ — поддаващо се на пране, избеляващо към синьото творение на шивашката фирма „Понтчак Хепи Хаус — Банкок“ („Шием поръчки за един ден“), чийто етикет го провъзгласявал със сияйни копринени букви за „гарантирано немачкаем“. От нежния обеден бриз се издувал с лекотата на ефирна рокля по брайтънски кей. Закупената от същия източник копринена риза била пожълтяла, захабена, сякаш носена с години по тенистурнирите на Уимбълдън или регатата Хенли. Макар и тоскански по произход, тенът му бил не по-малко английски от прословутата му вратовръзка на състезател по крикет, която се веела патриотично като знаме около шията му. И само най-зоркият наблюдател щял да съзре в изражението му онази бдителност, която и пощаджийката Мама Стефано била забелязала и която инстинктивно бива наречена „професионална“, изчерпвайки по този начин въпроса. Ако предполагал, че му предстои голямо чакане, понякога мъкнел със себе си и торбата с книгите, която му придавала вид на дошло за първи път в града селянче — новия Дик Уитингтън.

Постоянният му адрес, ако изобщо може да става дума за такъв, бил на Търлоу Скуеър, където отсядал при мащехата си в миниатюрен претруфен апартамент, натъпкан със спасени от зарязани жилища огромни антики. А мащехата му — третата лейди Уестърби — била нагримосана кокошка, рязка като повечето повехнали красавици, и често го гълчала за действителни или въображаеми негови престъпления от рода на това, че бил изпушил последната й цигара или бил навлякъл кал след поредната си потайна разходка в парка. Джери посрещал упреците й с усмивка. Понякога, ако все още не му се спяло, след като се бил прибрал чак в три или четири сутринта, почвал да блъска по вратата й да я събуди, при все че тя често вече била будна; и след като я изчаквал да се гримира, я поканвал да приседне на леглото му така, както си била по нощницата с хилядите й финтифлюшки, стиснала с дребните си кокалести пръсти кингсайз чаша с ментов ликьор фрапе, а Джери се просвал върху цялото налично подово пространство насред вълшебната планина от вехтории и се залавял „да си реди багажа“, както обичал да се изразява.

Планината се състояла изцяло от ненужни вещи: стари изрезки от пресата, купища пожълтели вестници, обвързани със зелена лента, нотариални актове, та дори и чифт правени по поръчка ботуши за езда с опъвалки, но и позеленели от плесен. На теория се предполагало Джери да отдели от купчината онова, което щяло да му потрябва по време на пътешествието, но на практика щом стигнел до първата запазена за спомен от отминал случай вещ, двамата се отдавали на безкрайни реминисценции. Както през онази нощ например, в която той изровил албум с изрезки от най-ранните си репортажи.

— А, този наистина е готин, Пет! Уестърби тотално дезавуира оня гад! Не усещаш ли как ти се ускорява пулсът? Как кипва старата ти кръвчица?

— Трябваше да се захванеш с бизнеса на чичо ти — срязала го тя, докато с огромно удоволствие превръщала страниците. Въпросният му чичо бил цар в търговията с баластра и Пет редовно го цитирала, когато искала да заклейми недалновидността на стария Самбо.

Друг път пък попаднали на копие от много отдавнашно завещание на стареца — „Долуподписаният Самюел, по прякор Самбо, Уестърби…“ — напъхано сред куп сметки и писма от адвокатите, адресирани до Джери в качеството му на изпълнител на завещанието, до едно окапани с уиски или хинин и започващи с думите „За най-голямо наше съжаление“.

— Това пък откъде се взе — измърморил притеснено Джери, щом усетил, че вече е късно да зарови незабележимо плика обратно в купчината. — Няма какво толкова да му гледаме, не мислиш ли?

Черните й като копчета на ботуш очички засвяткали гневно.

— Чети на глас — заповядала му с гръмовен театрален глас и само след секунди двамата се изгубили из неразгадаемите дебри на тръстове, които завещавали на внуци, образовани племенници и племеннички, доходите от лихвите на „гореупоменатата съпруга“ до края на живота й, а главницата на еди-кого си в случай на смърт или сключване на брак от страна на завещателя; кодицили с последната му воля, дописани с цел да възнаградят нечие добро дело или да накажат проявеното от някого неуважение.

— Ха! Знаеш ли пък този кой е? Ужасният братовчед Олдред, дето се пропи! Божичко, на него пък защо му е трябвало да му завещава пари? Че да пропие всичко още на другия ден!

Освен тях — и кодицили как да се грижат за състезателните му коне, за да не попаднат под касапския нож: „Конят ми Розали в Мезон Лафит, плюс две хиляди лири годишно за конюшня… и конят ми Интрудър, когото в момента дресират в Дъблин — на сина ми Джералд, докато са живи и тримата, с уговорката, че ще се грижи за тях до настъпването на естествената им смърт…“.

Подобно на Джери и старият Самбо страшно беше обичал конете.

И също така на Джери — ценни книжа. И само на Джери — всички акции на фирмата на стойност сума ти милиони. Мантията, властта, отговорностите — целият този великолепен свят в наследство, да му се радва — свят, предложен му първоначално, дори обещан му, но впоследствие оттеглен: „на моя син, който да управлява всички притежавани от групата вестници според установените през моя живот стил и правилници“. Дори незаконният му син не беше пропуснат: чистата сума от двайсет хиляди, неутежнена с гербов налог, платима на работещата в пъба „Дъ Грийн“ в Кобъм мис Мери Еди-коя си — майката на моя припознат син Адам. Единственият проблем бил в това, че междувременно долапът се бил изпразнил. Цифрите в баланса започнали да се топят равномерно от деня, в който империята на великия му баща навлязла в ликвидация. После придобили червен цвят и пак започнали да се надуват като дълги насекоми кръвопийци и да нарастват ежегодно с по една нула отзад.

— Това е положението, Пет — обявил Джери сред неземната утринна тишина и хвърлил плика обратно на върха на вълшебната планина. — Доволна си, че се отърва от него, а? — Претърколил се на хълбок, грабнал купчинката избелели вестници — последните броеве на бащините му рожби — и започнал да ги преглежда всичките едновременно, както само старите вестникари умеят. — Поне там, където се премести, няма как да гони момите, нали, Пет? — Мощно изшумоляване на страница. — Не че не би се опитал, де. Най-малко може да се оплаче от липсата на желание, смея да кажа. — После с притихнал глас се извърнал да погледне приседналата на ръба на леглото му неподвижна кукличка, чиито крака едва стигали до мокета. — Но ти открай време му беше любимката — неговата тай-тай, както казват китайците. Номер едно. Не даваше и една лоша дума да се чуе за теб. „Най-красивото момиче на света, разправяше ми.“ Точно това бяха думите му. Казани не как да е, а изтръбени с мощен глас, та цялата Флийт Стрийт да ги чуе: „Най-добрата жена в живота ми!“.

— Проклет дявол! — прекъснала го мащехата му с неочакван пристъп на мекия й северняшки акцент, а бръчиците се събрали като хирургически иглички около яркочервените й устни. — Мръсен дявол! Ненавиждам го от глава до пети. — За известно време и двамата изпаднали в пълно мълчание: Джери — проснат, заровил се из боклуците си и подръпващ периодически падналия на челото му кичур, а тя седнала — обединени в нещо като обич към бащата на Джери.

— По-добре да беше продавал баластра с чичо си Пол — въздъхнала тя с проницателността на жена, която вечно са лъгали.

Вечерта преди да замине Джери я извел на вечеря, а като се върнали на Търлоу Скуеър, тя му поднесла кафе в приборите от севърски порцелан, които успяла да спаси. Жестът й довел до истинска катастрофа. Напъхал неусетно дебелия си показалец в дръжката на чашката, Джери успял да я отчупи с лек звук „пфт“, който, за щастие, тя не чула. Проявявайки фокусническа ловкост, той успял да скрие щетата от очите й, добрал се по някое време до кухнята и сменил чашката. Уви, Божият гняв се оказал неизбежен. Когато самолетът му кацнал за презареждане в Ташкент (успял бил да си изврънка да му позволят да мине по транссибирския маршрут), установил с радост, че в дъното на транзитната зала руските власти били отворили бар — а това за него било възможно най-убедителното доказателство, че страната се либерализирала. Но като бръкнал в джоба на сакото си за твърда валута, с която да си поръча голяма водка, вместо пари напипал малката порцеланова въпросителна с острите бели ръбчета. И му се наложило да се откаже от водката.

* * *

И по деловите въпроси проявявал не по-малка сговорчивост и гъвкавост. Литературен агент му бил стар негов познат от крикета — сноб с недоказан произход на име Менкен, известен и като Минг — един от многото глупаци по рождение, на които английското общество, и особено издателският свят са винаги готови да осигурят комфортно съществувание. Менкен, който най-вероятно самоволно си бил приписал това известно фамилно име, бил прям веселяк с рошава брада, която, изглежда, трябвало да внушава, че лично той е авторът на книгите, с които търгувал. Срещнали се за обяд в клуба на Джери — занемарено великолепно заведение, успяло да оцелее благодарение на сливането си с по-скромни клубове и неспирното разпращане по пощата на апели за подкрепа. Свели глави посред полупразния салон под мраморните очи на строителите на британската империя, двамата отчели, че ланкашърският крикет клуб страдал най-вече от липсата на бързи боулъри. После Джери се възмутил от неумението на играчите на Кент „да ударят проклетата топка, Минг, не да я цъкат“. В Мидълсекс започнали да се проявяват няколко млади таланта. Но „Господ да ни е на помощ, като гледам какъв е подборът им“, възмутил се Минг, докато режел поднесената му храна.

— Жалко, че ти свърши тарата — възкликнал с все сила Минг по адрес на Джери и на всички други, които евентуално можели да го чуят. — По мое мнение отдавна никой не е създавал сполучлив роман за Ориента. Последно успя Грийн, ако изобщо го понасяш, понеже на мен ми е писнало от всичкия му там католицизъм. И Малро, ако, за разлика от мен, си падаш по философията. И за Моъм съм съгласен донякъде, но преди него не виждам друг, освен Конрад. Наздраве. Но ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? — Джери налял чашата на Минг. — Не се увличай много да имитираш Хемингуей с всичкото му там благородство пред дулата на оръжията и любов с отнесени от снаряд ташаци. Няма да се хареса според мен. Вече е писано.

Джери изпратил Минг до таксито му.

— И ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? — повторил Менкен. — По-дълги изречения. Захванете ли се да пишете романи, вие, журналистите, разчитате по навик на късите форми. Къси абзаци, къси изречения, къси глави. И преценявате написаното в колонсантиметри, а не като обем върху страницата. Същата работа и при Хемингуей. Ако можел, е щял да събере цял роман на гърба на кибритена кутийка. Затова ти казвам: пиши по-разгънато.

— Довиждане, Минг. Благодаря.

— Доскоро, Уестърби. И не забравяй да поздравиш татко ти от мен. Сигурно много е остарял, горкият. Ама няма как, всички това ни чака.

Слънчевото си настроение Джери почти успял да запази и пред Стъбс, макар, според Кони Сакс, Стъбс да бил прочут гадняр.

Подобно на всички останали пътуващи и журналистите оставят след себе си една и съща мръсотия; в качеството си на главен редактор на цялата пресгрупа Стъбс не правел изключение. Бюрото му било отрупано с окапани с чай коректури, омазани с мастило порцеланови чаши и останките на загинал от преклонна старост сандвич с шунка. И сред всичко това седял Стъбс и гледал възмутено Джери, сякаш последният бил дошъл не за друго, а да му ги отнеме.

— Стъбси, гордостта на професията — измърморил Джери, докато отварял с рамо вратата, после се облегнал на стената и сключил длани зад гърба си, сякаш да ги накара да стоят мирно.

Стъбс прехапал език да не изръси поредната си ругатня, после пак забил нос в преписката, която изучавал върху всичкия боклук по бюрото си. Стъбс поначало бил въплъщение на всички изтъркани вицове за редактори. Презирал целия свят около себе си, провисналите му челюсти били посивели, а тлъстите му клепачи като да били намазани със сажди. Но бил готов да се отдаде на ежедневника до деня, в който язвата го довършела, след което щели да го прехвърлят в седмичника. След още една година щели да го преместят в женските списания, където щеше да го командват дечурлига, докато не навършел стаж за пенсия. Засега обаче се проявявал като непочтен човек и изслушвал репортажите, които кореспондентите диктували по телефона, без да им казва, че се е включил към линията.

— Сайгон — изръмжал Стъбс и си отбелязал нещо в полето с химикалката със силно предъвкан връх. Лондонското му произношение се усложнявало от небрежните носовки, останали му от времето, когато на Флийт Стрийт било модерно да се говори с канадски акцент. — Коледа, преди три години. Нещо да ти напомня?

— За какво трябва да ми напомня, драги? — попитал все още притиснатият към стената Джери.

— За празник — отговорил му Стъбс със зловещата усмивка на палач. — За колегиалност и всеобща радост в кореспондентското бюро, което пресгрупата ни имаше неблагоразумието да издържа там навремето. За коледно парти, на което ти си бил домакинът. — И зачел на глас от досието: — Към „Коледен обяд в хотел «Континентал» — Сайгон“. Следва, съгласно установения ред, приложеният от теб списък на гостите. Репортери, фоторепортери, шофьори, секретарки, куриери и всякакви други, които могат да ти дойдат наум. Цели седемдесет лири профукани в името на връзките с обществеността и веселото прекарване. Това не го ли помниш? — После продължил направо към същността: — Сред гостите ти упоменаваш и „Мазника“ Столууд. Ама той наистина ли присъстваше? Столууд? С редовния си номер? Да се мазни на най-грозните момичета и да им говори всичко, което желаят да чуят?

И Стъбс прехапал отново онова, което му било на върха на езика. Но така, както се бил облегнал на стената, Джери за никъде не бързал и бил готов и цял ден да чака, ако се наложело.

— Нашата пресгрупа е с ляв уклон — обявил Стъбс, впускайки се в любимото си официално изявление. — А това ще рече, че сме противници на ловуването на лисици с кучета и разчитаме за оцеляването си на щедростта на един неграмотен милионер. Според наличната документация, Столууд, Господ да го поживи, е консумирал коледния си обяд в Пном Пен, където е наказвал с гостоприемството си видни личности от камбоджанското правителство. Разговарях вече със Столууд и той, според него, май точно там е бил — в Пном Пен.

Джери се завлякъл до прозореца и опрял задник върху стария черен радиатор. Отвън, на по-малко от два метра от него, над оживения тротоар висял часовник — подарък за Флийт Стрийт от основателя на изданието. Макар да било средата на предобеда, стрелките му били замръзнали на шест без пет. В рамката на входа на отсрещния тротоар стояли двамина и четели вестник. И двамата носели шапки, а вестникът закривал лицата им, което пък навело Джери на мисълта колко хубав щял да е животът, ако и в действителност гончетата се разпознавали толкова лесно.

— Всеки гледа да прецака този комикс, Стъбси — изрекъл замислено след нова въздълга пауза. — Включително и ти самият. За какво ти е да се разправяш за нещо, станало преди цели три години. Зарежи тая работа, друже. Най-искрено те съветвам. Наври си я в дъртия задник. По-подходящо място не мога да ти препоръчам.

— Нашето не е комикс, а парцал. Комикси наричат цветните приложения.

— За мен си е комикс, друже. Винаги е бил комикс и комикс ще си остане.

— Добре си дошъл — изпъшкал Стъбс. — Приветствам с „добре дошъл“ избора на председателя. — И взел от бюрото си формуляр за трудов договор. — „Име: Уестърби, Клайв Джералд“ — зарецитирал, уж четял от разпечатката. — „Професия: аристократ.“ Казвам „добре дошъл“ на сина на стария Самбо. — И захвърлил договора върху бюрото. — А ти ще пишеш и за двете: и за ежедневника, и за неделното издание. Седемдневна вахта — от военните действия до стрипклубовете. Но няма да ти се води никакъв трудов стаж и никакви пенсионни отчисления; командировъчните ти са по-мизерни и от минималните. Разходи за пране ще ти се признават само по време на командировки, и то не за насъбралото се през цялата седмица бельо. Полага ти се карта за телеграфни разходи, но не ти се разрешава да я използваш. Пращаш материала си по въздушна поща, съобщаваш по телекса само номера на квитанцията и оставяш на нас грижата да решим кога и дали да го пуснем. От решението ни ще зависи и заплащането ти. От Би Би Си също бяха така мили да се съгласят да приемат звукозаписи на правени от теб интервюта по обичайните им смешни тарифи. Председателят разправя, че щели да повишат престижа ни, каквото, по дяволите, и да означава това. При синдикирана публикация…

— Алилуя — издишал бавно Джери.

Дотътрил се до бюрото, взел все още влажната от слюнката на Стъбс сдъвкана химикалка и без да удостои с поглед нито собственика й, нито текста на договора, положил с бавен зигзаг и разточителна усмивка подписа си най-отдолу на последната страница. В същия миг, като да й било поръчано да прекъсне това свято събитие, млада жена в джинси отворила най-безцеремонно с ритник вратата и тръшнала върху бюрото нова купчина шпалти. Телефоните зазвъняли (нищо чудно да били почнали да звънят още преди минути), момичето излязло, едва пазейки равновесие върху платформените си обувки, непозната глава надникнала през вратата и се провикнала: „Старецът ни зове на обща молитва, Стъбси“, появил се някакъв подчинен и след секунди повел Джери из целия кокошарник: административен отдел, международна редакция, заместник главни редактори, каса, справочна редакция, спорт, пътешествия и отвратителните женски списания. Гидът му бил двайсетгодишен брадат току-що завършил студент, когото Джери си наумил да нарича през целия ритуал „Седрик“^[1]. Озовал се най-сетне на тротоара, Джери се спрял и се залюлял леко на пръсти, на пети, после пак на пръсти, сякаш бил или пиян, или гроги.

— Супер — измърморил, но достатъчно силно, че минаващите покрай него две момичета да се извърнат и да го огледат. — Чудесно. Прекрасно. Разкошно. Идеално. — След което нахлул в първия срещнат бар, където покрай тезгяха се били строили неколцина стари редакционни служители, най-вече от промишлената и от вътрешнополитическата редакция, и се надхвалвали как за една бройка материалът им щял да почне от първа страница.

— Ха! Уестърби! Самият граф! По костюма го познах! Същия онзи костюм! Облечен от самото Ранно пиле, бога ми!

Джери останал до затварянето на заведението^[2]. Но пил умерено, тъй като държал да е с бистър ум по време на разходката му в парка с Джордж Смайли.

* * *

В едно затворено общество или си вътре, или си отвън, а в случая Джери се намирал отвън. За да осъществял предстоящата си „разходка в парка“ с Джордж Смайли, както се изразяваха в службата, или — казано на прост, непрофесионален език — да се срещне тайно с човека, или, както самият Джери щял да предпочете да опише събитието (ако, опазил го Господ, някой ден му се наложело да осветли основните моменти в съдбата си) — „да се потопи в другия, по-добър живот“, от него се изисквало да тръгне бавно от определена начална точка, намираща се обикновено в рядко населен район от рода на наскоро замрелия Ковънт Гардън и — без да ползва превозни средства, само пеша — да стигне до определена крайна точка малко преди шест часа. През това време, преценявал Джери, силно съкратеният напоследък екип от съгледвачи на Цирка щял да успее да огледа внимателно обстановката зад гърба му и да се убеди, че е чист. Първата вечер крайната му цел била гледащата към Темза страна на станцията на метрото „Черинг Крос“, както все още я наричаха през онази година^[3] — оживено, шумно място, където уличното движение вечно търпеше някакви бъркотии. А последния път срещата им била на спирката на няколко автобусни линии на южния тротоар на „Пикадили“, където граничи с Грийн Парк.

До този момент се били срещали общо четири пъти: два пъти в Лондон и два пъти в „яслата“. Срещите в Сарат обаче били от чисто оперативно естество — задължителният опреснителен курс, на който се подлагат периодически агентите на терен — и включвали голям обем материал, който трябвало да наизусти: телефонни номера, условни кодови думи и процедури за установяване на свръзка, а също така фрази на открит код за вмъкване в изпращаните на нормален език телексни съобщения до комикса, а освен това и резервни и аварийни действия в случай на евентуални — да не дава Господ — непредвидени ситуации. Като повечето спортисти, Джери помнел с лекота всякакви факти и изпитващите го инквизитори останали доволни. В същото време го обучили и на някои силови методи, докато гърбът му не започнал да кърви от прекалено многото хвърляния върху протритото татами.

Затова пък срещите в Лондон били сведени до съвсем кратък инструктаж и съвсем кратко сбогуване.

Поемните процедури се менели всеки път. За да го разпознаят, на Грийн Парк се бил явил с пазарска торба от „Фортнъм енд Мейсън“ и с помощта на няколко безмълвни усмивки и странични стъпки успявал да се задържи все в края на вечно растящата или намаляваща опашка. Край Темза пък стискал стар брой на списание „Тайм“, на чиято корица по случайност се мъдрела охранената физиономия на Председателя Мао в червена рамка и с яркочервен надпис на бял фон, които изпъквали отчетливо под падащите косо лъчи на привечерното слънце. Джери преброил шестте удара на камбаната на Биг Бен, но му било известно, че според възприетата етика подобни срещи никога не ставали точно на кръгъл час или на някоя четвъртинка от часа, а в неясните интервали помежду им, когато събитията уж били по-незабележими. А есенно време шест часа̀ е омагьосан час, в който уханието на всяко напоено от дъжда и изчистено от духащия вятър игрище за крикет в Англия се понася нагоре по реката заедно с влажните откъслеци от залеза, така че изпадналият в нещо като транс Джери прекарал времето в неволно вдишване на тези ухания, като в същото време по неизвестни причини стискал затворено лявото си око.

Камионетката, която спряла бавно отпреде му, се оказала очукан зелен бедфорд със стълба върху покрива и със замазан с боя, но все още четлив надпис „МАЙСТОР ХАРИС“ отстрани — пенсионирана бойна таратайка за наблюдения със стоманени кепенци върху прозорците. В мига, в който я видял да спира, Джери се приближил, а шофьорът й — вкиснат младеж със заешка устна — подал щръкналия си перчем през отвореното предно стъкло.

— Къде се е дянал тоя Уилф, бе? — викнал заядливо. — Щото на мен ми казаха, че водиш и Уилф със себе си.

— Ще трябва да разчитате само на мен — отвърнал одухотворено Джери. — Уилф отиде да върши друга работа. — При което отворил задната врата, покатерил се в каросерията и затворил подире си; нямало как да седне отпред, понеже мястото на пътника в кабината било умишлено затрупано с шперплатови платна.

Така приключил единственият в живота разговор помежду им.

Едно време, когато в Цирка работели хора от по-висша класа, без задължително да притежават офицерски звания, Джери е можел да очаква поне кратка размяна на неангажиращи уводни реплики. Тези времена отдавна бяха отминали. Когато го карали до Сарат, процедурата почти не се различавала от днешната, с тази разлика, че тогава се друсал цели двайсет и пет километра, и ако имал късмет, младежът зад волана се сещал да хвърли на Джери възглавница, че да не му се спука някой прешлен. Този път свилият се в каросерията Джери нямал никаква видимост към кабината, така че, докато се пързалял напред-назад по дървената пейка и стискал провисналите кожени ръкохватки, можел да гледа единствено през процепите около стоманените кепенци, които в най-добрия случай му предлагали перфориран изглед към външния свят, но добре че Джери имал достатъчно остро зрение, че да чете прелитащите покрай тях надписи.

На път към Сарат били минали покрай потискащи отрязъци от изоставени заводи, които му напомняли за нескопосано варосаните кина от 20-те години на XX в., както и крайпътен хан от тухли с червена неонова реклама: „КЕТЪРИНГ ЗА СВАТБЕНИ ТЪРЖЕСТВА“. Но най-силните му спомени били от посещенията му в Цирка през първата вечер и през последната. Първия път видът на легендарните и добре познати му кули бил, както винаги, достатъчен, за да му внуши обърканото усещане, че е едва ли не светец: „Ето така се служи на родината“. Сега, след размазано петно от червени тухли, минали покрай почернелите клонаци на чинари, после смесица от шарени светлини, пред тях се разтворил някакъв портал и камионетката спряла шумно. В мига, в който чул как порталът се затворил, някой рязко отворил отвън вратите на камионетката и се разнесъл вик като от ротен старшина:

— На бегом, бе, момче! Изнасяй се, за бога! — Оказало се, че Гуилъм си прави майтап.

— Здравей, Питър, момчето ми. Как върви занаятът? Божичко, адски студено е при вас!

Без да си направи труд да му отговори, Питър Гуилъм шляпнал рязко Джери по рамото, все едно го пускал в надбягване, затворил чевръсто вратата, заключил я и отгоре, и отдолу, пуснал ключовете в джоба си и го повел в тръс по коридор, който, изглежда, поровете били разпердушинили в яда си. На места се виждало как мазилката била изкъртена чак до гола стена; имало отскубнати от пантите им врати, провиснали бичмета и щу̀рци; навсякъде били разхвърляни найлони, стълби и отломки.

— Ирландците ли ви нападнаха? — провикнал се Джери. — Или сте имали всеобща танцова забава?

Въпросите му се изгубили в тупурдията. Двамата се изкачвали бързо, състезавайки се: Гуилъм водел, а Джери го следвал по петите; смеели се задъхано, а стъпките им гърмели и стържели по голите дървени стъпала. Някаква врата се изпречила на пътя им и на Джери му се наложило да изчака Гуилъм да се пребори с комбинациите на бравите. После, от другата страна, трябвало да го изчака да ги върне в заключено положение.

— Добре дошъл на борда — произнесъл значително по-тихо Гуилъм.

Стигнали били до петия етаж. Стъпките им станали по-тихи, престанали да трополят — нисшите английски чинове имали заповед да пазят ред. Коридорът свърнал наляво, после пак надясно, последвали няколко тесни стъпала. Спукано огледало „рибешко око“, нови стъпала — две нагоре, три надолу, — докато най-сетне стигнали до бюрото за пропуски, на което нямало никой. Вляво от тях се намирала говорилнята — празна, с наредени в нещо като кръг столове за пушачите и камина с бумтящ огън. Оттам — продълговата стая с кафяв мокет и надпис „Секретариат“, а всъщност преддверие, в което три „мамчета“ с перлени огърлици и комплектчета жилетка с блуза тракали кротко по пишещите машини на светлината от настолните лампи. В дъното на стаята — нова врата, затворена, небоядисана и доста омърляна около дръжката. Без шилд, без капачка върху патрона. Затова пък, забелязал Джери, все още се виждали дупките от винтовете и личали очертанията на някогашния шилд. Гуилъм отворил, без да почука, наврял глава през процепа и тихо съобщил нещо. После се отдръпнал и бързо пропуснал Джери покрай себе си: Джери Уестърби в светая светих.

— О, супер, Джордж. Здрасти.

— Не питай нищо за жена му — успял да го предупреди Гуилъм под сурдинка и шепотът му останал да кънти доста дълго в ухото на Джери.

Баща и син? Такива ли бяха отношенията помежду им? Или мозък и мускули? Може би най-точното описание би било „син и пастрок“, а в техния занаят това се смяташе за най-здравата от всички връзки.

— Здрасти, друже — избъбрил Джери и се засмял пресипнало.

Реално погледнато, английската култура не предвижда начин, по който двама приятели да се поздравят, още по-малко пък ако се намират в мрачния кабинет на държавен служител, където няма нищо, което да ги вдъхнови, освен едно работно бюро. Джери положил само за частица от секундата юмрука си на играч на крикет до меката колеблива длан на Смайли, после го последвал тромаво отдалеч до камината, където ги очаквали две кресла с напукана, много протрита стара кожена тапицерия. В този неустановен в температурно отношение сезон и тук горял огън във викторианската горивна камера, макар и съвсем скромен в сравнение с онзи в говорилнята.

— Как изкара в Лука? — попитал Смайли, докато наливал две чаши от гарафата.

— Разкошно.

— И сигурно никак не ти се искаше да се махнеш оттам?

— Никак. Супер. Наздраве.

— Наздраве.

Седнали.

— В какъв смисъл „супер“, Джери? — поинтересувал се Смайли, сякаш за пръв път чувал думата „супер.“ Върху бюрото нямало никакви документи, а и самата стая била празна — с вид по-скоро на резервно помещение, отколкото на негов личен кабинет.

— Бях решил, че сте ме отписали — обяснил Джери. — Че сте приключили с мен завинаги. А телеграмата съвсем ме побърка. Сигурно и мен Бил ме е осветил, рекох си. Той толкова хора освети, та мен ли?

— Да — рекъл Смайли, сякаш готов да сподели несигурността на Джери, после най-откровено му хвърлил оценяващ поглед. — Да, имаше такъв момент. Но в крайна сметка се оказва, че така и не е успял да освети нещатните разузнавачи. Проследихме пипалата му до почти всички краища на архивите ни, но се оказва, че нещатните са се водели „приятелски контакти“ в рамките на местните разузнавания, тоест в съвсем отделен архив, до който той не е имал естествен достъп. Не че ви е смятал за прекалено маловажни — побързал да добави Смайли. — Просто е преследвал други цели, та не му е останало време.

— Това няма никак да ми съкрати живота — захилил се Джери.

— Радвам се — отчел Смайли, без да схване шегата. Станал, напълнил пак чашите, после отишъл до камината, хванал ръжена и започнал да рови замислено въглените. — Лука. Да. И ние ходихме там с Ан. Трябва да беше преди единайсет-дванайсет години. Скъса се да вали. — И тихо се засмял. А Джери мярнал поставеното в тесния еркер на противоположната страна на помещението тясно тръбно походно легло с няколко телефона до главата.

— Помня, че посетихме минералните бани — разправял Смайли. — Бяха на мода, понеже били лековити. Един господ знае какво точно се мъчехме да излекуваме. — Пак атакувал огъня и този път успял да съживи пламъците, които заоцветявали закръглените контури на лицето му с оранжеви щрихи и превърнали дебелите лещи на очилата му в златни езерца. — Чувал ли си за изживяната там от поета Хайне велика любовна авантюра? Почвам да си мисля, че и ние сигурно заради това отидохме. Дано и на нас ни повлияе поне мъничко.

Джери само изръмжал уклончиво, понеже точно в този момент не бил сигурен кой точно бил този Хайне.

— Къпел се в баните, пиел водата и междувременно се запознал с дама, чието име само по себе си така го впечатлило, че накарал жена си да се преименува с него. — Пламъците задържали вниманието му за още миг. — Доколкото усещам, и ти си изкарал някаква авантюра там, нали?

— Само лек флирт. Нищо особено.

„Бет Сандърс — досетил се автоматично Джери, докато светът около него се разлюлял, после пак се стабилизирал. — Бет направо е родена за тази работа. Дъщеря на генерал от запаса и висш околийски шериф. Баба Бет сигурно има леля във всяка тайна канцелария в Уайтхол.“

Смайли отново се навел и подпрял ръжена в ъгъла — с обич, все едно полагал венец.

— Не си поставяме за задача да се конкурираме с любовта. Просто искаме да сме сигурни към какво е насочена.

Джери мълчал. Смайли го изгледал през рамо и Джери му се усмихнал по принуда, да не го разочарова.

— Дамата, в която Хайне се влюбил, се казвала Матилде Ъруин — продължил Смайли, а усмивката на Джери преминала в неловък смях. — Да, признавам, че на немски звучи някак си по-добре. А романа ти докъде го докара? Никак не ми се ще да си представя, че сме подплашили музата ти. И никога не бих си простил, ако е така.

— Няма проблем — казал Джери.

— Дописа ли го?

— Знаеш как стават тези неща.

За миг единствените звуци, които стигали до ушите им, били от пишещите машини на „мамчетата“ и от движението по улицата под тях.

— Ще те компенсираме някак си, когато приключим тази история — рекъл Смайли. — Много държа на това. Какво се уговорихте със Стъбс?

— Няма проблем — повторил Джери.

— С нищо друго ли не можем да облекчим заминаването ти?

— Май няма с какво.

От отвъд преддверието долетял шум от тътрещи се вкупом в една посока нозе. Военен съвет, минало му през ум на Джери. Клановете се събират.

— Та ти, предполагам, си навит? — попитал Смайли. — Имам предвид… че си готов, нали? И имаш желанието?

— Няма проблем. — „Ох, докога ще го повтарям това като някакъв развален грамофон?“, запитал се наум Джери.

— Напоследък на мнозина им липсва. Желанието, имам предвид. Особено в Англия. Съмнението се възприема вече масово като легитимна философска позиция. Внушават си, че са заели позиция в центъра, а всъщност нямат никаква такава. Да си чул някой двубой да е бил спечелен от зрителите? Тук, в службата, сме съвсем наясно с този аспект на нещата. И голям късмет извадихме. Войната, която продължаваме да водим, започна с болшевишката революция през хиляда деветстотин и седемнайсета година. И оттогава си е все същата.

Смайли бил заел нова позиция — в насрещния край на стаята, в близост до леглото. Разпаленият отново огън хвърлял отблясъци върху някаква стара, едрозърнеста фотография. Джери я забелязал още с влизането си. И ето че сега, в този напрегнат момент, му се сторило, че го наблюдават едновременно и двамата — и Смайли, и портретът с размазаните очи, танцуващ зад стъклото на светлината на огъня. А издаващите подготовката шумове се множали. Вече се долавяли и гласове, и откъслечен смях, и скърцането на столове.

— Някъде четох… — рекъл Смайли. — Предполагам, че авторът беше историк, със сигурност беше американец… Та според него цели поколения се раждали в нещо като затвори за длъжници и после цял живот блъскали да откупят свободата си. Имам чувството, че и нашето поколение се оказа такова. Ти как мислиш? Аз продължавам най-категорично да се чувствам длъжник. А ти? И винаги съм бил благодарен на службата ни за това, че ми предостави възможността да се отплатя. И ти ли имаш това усещане? Според мен не бива да се страхуваме от… своята преданост. Много ли старомодно звуча?

Лицето на Джери се смразило в безизразност. Винаги в отсъствието на Смайли забравял за тази страна в характера му и при всяка нова среща се сещал за нея с огромно закъснение. Старият Джордж носел в себе си някакъв елемент на провалил се свещеник, който с напредъка на възрастта му се проявявал все по-ярко. Джордж сякаш приемал за даденост, че целият проклет западен свят споделя тревогите му и оставало само да го убеди с думи да започне да разсъждава правилно.

— В този смисъл, смятам, че имаме законното право да се поздравим по повод нашата лека старомодност…

Джери не могъл да издържи повече.

— Чакай, друже — възразил с нетактичен смях и лицето му пламнало. — Недей така, за бога. Ти си този, който командва, а аз само марширувам. Окей? Ти си мъдрият бухал, не аз. Кажи ми какви ходове да предприема и ще ти ги изпълня. Щото целият този свят е вече фрашкан с пиещи само мляко и вода интелектуалци, които ще ти изредят най-малко петнайсет взаимно противоречащи си аргумента защо не бива да издухат проклетите си носове. Не ме превръщай и мен в такъв. Окей? Това само имам предвид, за бога.

Рязко почукване на вратата провъзгласило завръщането на Гуилъм.

— Всички лули на мира димят, шефе.

Джери се изненадал силно, когато през целия вдигнат от Гуилъм шум му се сторило, че доловил израза „пада си по нежния пол“, но така и не схванал дали бил казан по негов адрес, или по адрес на Хайне, пък и отговорът не го вълнувал особено. Смайли се поколебал, намръщил се, после като че осъзнал какво става около него. Погледнал Гуилъм, после пак огледал Джери, а накрая погледът му се спрял върху онази отдалечена на средно разстояние точка, която, изглежда, е запазена за английските учени.

— Мда, добре, да направим в такъв случай преоценка на обстоятелствата — изрекъл с нежелание.

На излизане от кабинета Джери се спрял да се порадва на портрета на стената — с пъхнати в джобовете ръце, нахилен насреща му, с надеждата, че и Гуилъм ще поизостане, което точно така и станало.

— Гледа така, като че си е глътнал дъвката — отбелязал Джери. — Кой е тоя?

— Карла — отвърнал Гуилъм. — Вербовчикът на Бил Хейдън. Руска разведка.

— Името му бие малко на женско. Ти как я караш?

— Това било кодовото название на първата му агентурна мрежа. Една от философските школи твърди, че така се казвала навремето единствената му любов.

— Браво на него — изрекъл безгрижно Джери и все така нахилен зашляпал редом с Гуилъм към говорилнята. Смайли отминал напред, може би умишлено, за да не чува за какво си говорят. — Ти още ли си с оная ненормалница флейтистката? — поинтересувал се Джери.

— Престана да е толкова ненормална — отговорил Гуилъм. Изминали още няколко крачки.

— Заряза ли те? — попитал съчувствено Джери.

— Нещо такова.

— А той как е? Държи ли се? — попитал с напълно безразличен тон Джери и посочил с глава самотната фигура отпреде им. — В смисъл яде ли, облича ли се да му е топло, в такъв смисъл?

— По-добре е от всякога. Защо?

— Просто питам — казал Джери, безкрайно доволен.

* * *

От аерогарата Джери позвънил на дъщеря си Кат. Не го правел често, но сега нямало как. Още докато пускал монетите, си дал сметка, че греши, но се зарекъл да не се отказва и дори ужасно познатият глас на някогашната му съпруга не успял да го разубеди.

— А, здрасти! Аз съм, всъщност. Супер. Да те питам само: какво прави Фили?

Фили се казвал сегашният й съпруг — почти готов за пенсиониране държавен служител, макар и преживял далеч по-малко от по-младия Джери с неговите трийсетина тотално объркани живота.

— В цъфтящо здраве е, благодаря — срязала го тя с онзи леден тон, с който старите съпруги защитават новите си партньори. — Ти затова ли се обаждаш?

— Всъщност си мислех дали пък не мога да си побъбря с добрата стара Кат, честно казано. Понеже пак заминавам на Изток. Впрегнаха ме отново. — Нямало да е зле да се извини. — Оказва се, че на комикса му е дотрябвало да има и там писач — рекъл и чул как слушалката изтракала върху скрина в преддверието. „Дъбов беше — минало му през ум. — Със спирално резбовани крака. Поредната останка от стария Самбо.“

— Тате?

— Ей, здравей! — провикнал се той, все едно връзката била калпава, а тя го е изненадала. — Кат? Ало? Ей, душа, какво става? Получи ли картичките и другите неща, които то изпратих? — Вече знаел, че ги е получила. Редовно му благодаряла в ежеседмичните си писма.

Но след като тя само повторила „Тате“ с въпросителен тон, Джери я попитал закачливо:

— Ти нали продължаваш да събираш марки? Щото аз сега тъкмо нататък съм се запътил, чуваш ли? На Изток.

По високоговорителите обявявали заминаващи и пристигащи полети, цели светове си разменяли местата, но сред цялата тази процесия разговарящият с дъщеря си Джери Уестърби оставал неподвижен.

— Ти нали беше пощуряла на тема „марки“? — припомнил й.

— Но вече съм на седемнайсет.

— Да, бе. Знам. Сега какво колекционираш? Чакай. Нека позная. Момчета! — И пристъпвайки в танцов ритъм от едната обувка от еленова кожа на другата, дал порив на най-свежия наличен му хумор, пускайки идващите му наум шеги, които посрещал със собствения си смях. — Чуй какво ще ти кажа. Пращам ти малко пари — от „Блат енд Родни“ ще ти ги преведат, един вид подарък и за рождения ти ден, и за Коледа, — но няма да е лошо да обсъдиш с мама за какво да ги похарчиш. Или пък с Фили, защо не? Той ми се струва свестен човек, не е ли така? Разчитай на Фили да ти даде куп идеи. Той умира за такива работи. — Отворил вратата на телефонната кабина да създаде изкуствено нахълтване на шум. — Май вече обявяват и моя полет, Кат — напънал се да надвика данданията. — А ти карай умната, чуваш ли ме? Не бъди прекалено всеотдайна. Нали разбираш какво искам да кажа?

Постоял известно време на опашката пред бара, но в последния момент в душата му се пробудили навиците на стария кадър от Ориента и се преместил в кафетерията. Кой знае кога щял да има пак възможността да си поръча чаша прясно краве мляко. Докато чакал да му дойде редът, Джери внезапно усетил, че някой май го следи. Не че било толкова трудно да го установи — по аерогарите всеки оглежда всекиго, така че какво толкова? Сетил се за сиротата и съжалил, че не успял да си намери нещо чуждо за преди заминаването си — не за друго, а просто за да отмие гадния спомен за принудителната им раздяла.

* * *

Смайли вървял пеша. Закръглено човече по шлифер. Проследявайки с набито око движението му през редовните свърталища по Черинг Крос Роуд, всеки журналист с повече опит сред обществото и по-изискан от Джери е щял моментално да разпознае що за човек има пред себе си: мръсен ексхибиционист, редовен клиент на смесените сауни и порнокнижарниците. Дългите разходки му били станали вече навик: нововъзникналата напоследък у него енергичност му позволявала и половин Лондон да прекоси, без да се усети. Сега, след като и малките улички му били познати, можел да се отправи от Кеймбридж Съркъс по двайсетина различни маршрута, които на нито едно място не се пресичали. Достатъчно му било да си избере началната точка и да се довери на късмета и инстинкта си да го водят, докато останалата част от мозъка плячкосвала дълбините на душата му.

Тази вечер обаче нещо необичайно го мамело в югозападна посока и Смайли се поддал на зова. Въздухът бил влажен и студен, захлупен под зла мъгла, която така и не била виждала слънце. Отправил се напред, понесъл със себе си своя остров, който бил пренаселен с образи, а не с хора. Белите стени го изолирали като допълнително наметало и му позволявали да се чувства насаме с мислите си. Двама убийци в кожени палта си шепнели в рамката на нечий вход; под улична лампа чернокосо момченце стискало гневно калъфа на цигулка. Пред театъра чакащата тълпа горяла под изсипващата се от брезентовия навес светлина, а мъглата я избикаляла като дим от огън.

Не помнел да е тръгвал друг път на бой с толкова нищожни знания и толкова големи очаквания. Усещал се едновременно и подмамен, и гонен. Но когато умората го принудила да отстъпи една крачка и да огледа логиката в предстоящите си действия, тя насмалко щяла да му убегне. Озърнал се и видял зад себе си дебнещата го паст на провала. Взрял се напред и през мокрите стъкла на очилата си видял танцуващите в мъглата фантоми на големите надежди. Примигал, оглеждайки се около себе си, и осъзнал, че там, където е застанал, не го очаквало нищо. Затова пак поел напред, макар и без окончателна убеденост.

Нямало полза и от преговарянето на стъпките, които го били довели до тази точка: златната жила на руснаците, отпечатъкът на командваната от Карла лична армия, старанията на Хейдън да унищожи всички следи към нея. Но отвъд границите на тези външни причини Смайли съзрял в себе си наличието на друга, още по-тъмна и далеч по-неясна подбуда, която рационалната му мисъл категорично отпъждала. В себе си я бил нарекъл „Карла“ и отчитал присъствието някъде дълбоко в душата си на полузабравената легенда под формата на тлеещи въглени на омразата му към човека, понечил да разруши и последните останки от храмове на личната му вяра — обичаната служба, приятелите, родината, убеждението, че в междучовешките отношения цари някакво що-годе разумно равновесие. Не по-малко верен бил фактът, че преди един или два предходни живота двамата — Смайли и Карла — се били озовали от двете страни на желязна маса в зноен индийски затвор, при все че по онова време нищо не подсказвало на Смайли, че срещу него седи съдбата му. В Москва били сложили главата на Карла върху дръвника; Смайли се опитал да го придума да се прехвърли на Запад, но Карла дума не обелил, предпочитайки смъртта или нещо още по-ужасно пред лесната измяна. Както било вярно и това, че споменът за тази им среща — за небръснатото лице и вглъбения съсредоточен поглед на Карла — му се явявал периодически като обвиняващо го видение сред полумрака на стаичката, в която придрямвал неспокойно на кушетката.

И въпреки това се бил оказал неспособен да поддържа за по-дълго емоцията, наречена „омраза“, освен ако не я приемел като обратната страна на обичта.

Приближавал се към Кингс Роуд в Челси. Тук поради близостта на реката и мъглата била по-гъста. Глобусите на уличното осветление висели като китайски фенери над главата му от голите клони на дърветата. Автомобилите били нарядко и се движели с повишено внимание. Пресякъл и вървял по тротоара чак докато свърнал по Байуотър Стрийт — задънена уличка със спретнати плоскофасадни долепени домове. Тук започнал да се движи по-дискретно, придържайки се към западната й страна и сенките на паркираните коли. Било часът на аперитивите и през прозорците мяркал тук-там говорещи глави и пищящи безшумно усти. Някои му били познати, на част от тях дори им бил измислил прякори: „Котаракът Феликс“, „Лейди Макбет“, „Пухтящия“.

Изравнил се със собствения си дом. По случай повторното им събиране била боядисала кепенците сини и те все още били в този цвят. Завесите били дръпнати настрана, тъй като тя мразела да се чувства затворена. Седяла сама пред писалището си, но допускал възможността тя да е композирала най-умишлено тази сцена специално за него: красивата и съзнателна съпруга приключва деня си с административни въпроси. Била си пуснала музика. Мъглата донесла ехото й до слуха му: Сибелиус. Смайли не си падаше по музиката, но плочите й му били известни; нещо повече, от учтивост на няколко пъти изказвал възхищение от Сибелиус. Грамофонът не се виждал, но знаел, че е свален на пода, където стоял в чест на Бил Хейдън, докато тя проточвала аферата помежду двама им. Запитал се дали до грамофона все още не лежи немско-английският й речник и сборникът й с немска поезия. През последните едно-две десетилетия, най-вече когато за пореден път се помирявали, тя няколкократно се захващала демонстративно да изучава немския, че да можел Смайли да й чете някои произведения на глас.

Сега тя станала пред погледа му, прекосила стаята и се спряла пред симпатичното огледало да си оправи прическата. В позлатената му рамка били напъхани бележките, които тя сама пишела до себе си. „Интересно сегашните на каква тема са“, запитал се Смайли. „Наругай автосервиза“. „Отмени обяда с Мадлен“. „Унищожи месаря“. Когато бивали в опънати отношения, тя използвала този метод, за да му праща послания намеци: „Накарай Джордж да се усмихне и да се извини най-искрено за недоглеждането си“. А в най-лошите времена му пишела цели писма и му ги оставяла там „до поискване“ от негова страна.

За негова изненада, тя взела че изгасила осветлението. После я чул да слага резетата на входната врата. „Не забравяй да закачиш и веригата — напомнил й по навик на ума си. — Заключи двукратно секретните брави. Докога ще ти повтарям, че здравината на едно резе зависи от винтовете, с които е монтирано?“ Но пък странно, от друга страна: подсъзнателно той всъщност разчитал тя да не слага резетата, да не би той случайно да се върне. После светнала лампата в спалнята и тялото й се появило в силует, обрамчено от прозореца, и тя като някакъв ангел разперила ръце да хване завесите. Придърпала ги почти до себе си, спряла, той за миг се уплашил, че го е забелязала, но после се сетил, че е късогледа, но отказва да носи очила. „Тръгнала е да излиза — помислил си — и сега ще се гримира.“ После видял как тя извърнала леко глава, сякаш да чуе нечии думи. Устните й замърдали, събрали се в дяволита усмивка, ръцете й пак се вдигнали, този път към тила, а след това — към най-горното копче на пеньоара й. В този миг двете завеси били събрани от нечии други, нетърпеливи ръце.

„О, не! — рекъл си отчаяно Смайли. — Моля ти се! Изчакай ме поне да отмина!“

Останал там, на тротоара, минута, може би и повече, вперил невярващ поглед в затъмнения прозорец, докато в душата му не изригнали едновременно, като физическо терзание, и гняв, и срам, и — най-сетне — самопогнуса, при което той се извърнал и забързал, не виждайки нищо, обратно към Кингс Роуд. „Сега пък кой ли е? Поредният голобрад балетист, изпълняващ някакъв нарцистичен ритуал? Или онзи отвратителен неин братовчед и политик кариерист Майлс? Или някой Адонис за една нощ, забран от близкия пъб?“

* * *

Телефонният звън заварил Питър Гуилъм седнал в говорилнята в леко подпийнало състояние и копнеещ с равна сила за тялото на Моли Мийкин и за завръщането на Джордж Смайли. Мигновено вдигнал слушалката и чул задъханите вопли на побеснелия Фон:

— Изтървах го! Изплъзна ми се!

— Ама и ти си един идиот — отвърнал му със задоволство Гуилъм.

— Ще му дам аз на него един идиот! Тръгва си към тях, нали ме разбираш? Според обичайния ни ритуал. Изчаквам го, отдръпвам се настрана, а той в тоя момент се връща на главната улица и ме изглежда. С пълно презрение. Все едно съм буца кал. Най-обикновена кал. И докато се усетя, вече го няма. Как го прави тоя номер? Къде се изгубва? Аз приятел ли съм му, или какво? И той за какъв се мисли, по дяволите? Ще го убия тоя дебелак!

Гуилъм все още се заливал от смях, докато оставял слушалката.