Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (20)

19
Златната нишка

Вътрешността на американското консулство в Хонконг по нищо не се различавала от лондонския Анекс, включително и с вездесъщата имитация на палисандрово дърво, безличната учтивост, стилните кресла и портрета на грижовния президент — при все че в конкретния случай изображението било на Джералд Форд. „Добре дошли в шпионското гнездо в стила на хотелите «Хауърд Джонсън»“, казал си Гуилъм. Отделът, в който щели да работят, се наричал „изолатора“ и имал отделен вход от улицата, охраняван от двама морски пехотинци. Влезли под фалшиви имена — Гуилъмовото било „Гордън“ — и през целия си престой така и нямали възможността да разговарят с жива душа от обитателите на сградата, освен по телефона, а само помежду си. Мартело им бил заявил с гордост още по време на инструктажа им: „Ние държим не само да можем да отречем случилото се, господа, но и да сме абсолютно невидими“. Само при това условие можели да ги приемат, казал. За да можело при необходимост американският консул да положел с чиста съвест ръка върху Библията и да се закълнял пред губернатора, че тях изобщо ги е нямало там и че подчинените му си нямали понятие какво става, обяснил Мартело: „Пълна слепота отначало докрай“. И предал по-нататъшното ръководство на Джордж с думите: „Ти водиш представлението, Джордж — от супата до самия десерт“.

Оттам до „Хилтън“, където Мартело им бил запазил стаи, стигали за пет минути пеша надолу по хълма. Тръгнели ли нагоре, малко се поозорвали, но за десетина минути стигали до блока, в който живеела Лизи Уърд. Било петият ден след пристигането им и навън се било стъмнило, но те нямало как да знаят това, тъй като работното им помещение било без прозорци; по стените му висели само географски и морски карти, а двата телефона се обслужвали от мълчаливците на Мартело — Мърфи и неговия приятел. Мартело и Смайли разполагали с по едно голямо бюро; Гуилъм, Мърфи и приятелят му делели масата с телефоните, а по средата на наредените покрай задната стена празни киностолове седял мрачният Фон с вид на скучаещ кинокритик на предпремиерна прожекция и ту си чоплел зъбите, ту се прозявал, но отказвал категорично „да се чупи“, както многократно го призовавал Гуилъм. С Кро разговаряли веднъж, колкото да му наредят да стои надалеч от всичко — да се гмурне по патешки и да стои на дъното. След станалото с Фрост Смайли силно се боял за него и много му се щяло да го евакуира, но ветеранът и дума не давал да се издума по въпроса.

По някое време и двамата мълчаливци получили най-сетне възможност да се изявят — „за последен подробен инструктаж“, по израза на Мартело, „стига ти, Джордж, да нямаш нищо против“. Бледоликият Мърфи стоял по бяла риза и син панталон върху подиума пред една от окачените морски карти и произнасял монолога си, описан най-подробно върху няколко страници с бележки. Останалите, включително Смайли и Мартело, седели в нозете му и го слушали предимно мълчейки. Монотонният глас на Мърфи можел да описва прахосмукачка, да речем, но точно това свойство на монолога му въздействало още по-хипнотично на Гуилъм.

На картата било изобразено предимно море, с изключение на горния ляв ъгъл, където се виждало ажурното очертание на южнокитайското крайбрежие. Зад Хонконг, точно под летвичката, от която висяла картата, надничали разпилените покрайнини на Гуанджоу, а право на юг от Хонконг, точно в средата на картата, се виждало зеленото очертание на нещо, наподобяващо разделен на четири части облак — А В С и D. Това, обявил почтително Мърфи, били риболовните райони, сър. Мърфи говорел единствено на Мартело, независимо че представлението — от супата до самия десерт — се водело от Джордж или от някой друг.

— Сър, въз основа на последния случай, в който Дрейк е излязъл от комунистически Китай, сър, и според осъвременената ни оценка за текущата ситуация, сър, с разузнавателните органи на ВМС стигаме до съвместното заключение, сър…

— Мърфи, Мърфи — прекъснал го най-любезно Мартело — давай малко по-полека, приятелю. Това тук не ти е школата за подготовка, все пак. Поотпусни колана, синко.

— Сър. Първо. Времето — обявил Мърфи, явно нетрогнал се от молбата му. — Април и май се явяват преходни месеци, сър, между североизточните мусони и началото на югозападните такива. Метеопрогнозите са несигурни дори ден за ден, сър, но не се очакват екстремни промени за периода на конкретното пътуване. — И описал с показалката линия от Шантоу на юг до риболовните райони, която от риболовните райони продължила на северозапад покрай Хонконг и по Перлената река стигнала чак до Гуанджоу.

— А мъгли? — попитал Мартело.

— Мъглите са традиционни за сезона, сър, а облачност се очаква да се появи в шест до седем окти, сър.

— Какви, по дяволите, са тия „окти“, Мърфи?

— Една окта се равнява на една осма от разглежданата небесна площ, сър. Вече се използват окти вместо някогашните десети. В протежение на повече от петдесет години не е регистриран нито един тайфун през месец април, така че и тази година, според разузнавателните органи на ВМС, вероятността за тайфун е минимална. Вятърът се очаква да е източен, от девет до десет бала, но разчитащата на такъв вятър флотилия трябва да очаква и отделни периоди на затишие, а така също и на насрещни ветрове, сър. Предполага се влажността да е около осемдесет на сто, а температурите на въздуха — минимални петнайсет, максимални двайсет и четири градуса по Целзий, сър. Състоянието на морската вода — спокойна, с леко вълнение. Морските течения в района на Шантоу поначало минават в североизточна посока през Тайванския пролив, със скорост около три морски мили на ден. Но още по на запад, в тази посока, сър…

— Това вече и аз го знам, Мърфи — прекъснал го рязко Мартело. — Поне запад знам накъде се пада, дявол да го вземе. — След което се нахилил към Смайли, един вид „Аман от млади фукльовци“.

Мърфи пак не се затрогнал.

— Длъжни сме да можем да изчислим променливата на скоростта и съответно напредъка на флотилията във всеки един момент на плаването й, сър.

— Ясно, давай нататък.

— Луната, сър — продължил Мърфи. — Ако приемем, че флотилията е напуснала Шантоу в нощта срещу петък, двайсет и пети април, ще остават три дни до пълнолунието…

— А защо точно това трябва да приемем, Мърфи?

— Защото флотилията точно тогава е напуснала Шантоу, сър. Получихме потвърждението преди час от разузнавателните органи на ВМС. Колона от джонки била засечена в източния край на сектор C, движеща се по посоката на вятъра — на запад. Потвърдено е и категоричното разпознаване на водещата джонка.

Настъпило неловко мълчание. Мартело пламнал.

— Умно момче си ти, Мърфи — рекъл със заплашителен тон. — Но точно тази информация трябваше да ми я подадеш малко по-рано.

— Йес, сър. Приемаме също така, че намерението на джонката с Нелсън Ко на борда е да навлезе в хонконгски води през нощта на четвърти май, когато луната ще е в последната си четвърт, сър. И ако се придържаме плътно към съществуващите прецеденти…

— Ние именно това правим — заявил твърдо Смайли. — Бягството ще е точно повторение на плаването, което Дрейк е извършил през петдесет и първа година.

И Гуилъм отново забелязал, че пак никой не се усъмнил в истинността на думите му. И решил, че си има работа с абсолютно необяснимо явление.

— … нашата джонка следва да мине покрай най-южния външен остров По Той в двайсет нула нула часа утре и да се включи на влизане в Перлената река отново във флотилията, която се предполага да влезе в пристанищната акватория на Гуанджоу между десет и трийсет и дванайсет нула нула на следващия ден, пети май, сър.

* * *

Докато Мърфи редял монотонните си приказки, Гуилъм поглеждал тайно Смайли и както често му се случвало, отчитал, че всъщност го познавал точно толкова малко, колкото навремето, когато се запознали в мрачните епизоди на Студената война в Европа. И досега не можел да каже къде се губел Смайли по всякакви часове на денонощието. По Ан ли вехнел? Или се измъчвал по адрес на Карла? Що за хора били онези, с които общувал, та се връщал в хотела чак в четири призори? „Никак не ми се вярва Джордж да кара втора младост“, разсъждавал.

Предишната нощ в единайсет от Лондон изпищели на пожар, та се наложило Гуилъм да се върне в „изолатора“ да разшифрова депешата. „Уестърби в неизвестност“, гласяла тревогата. И изпитвали ужас от мисълта, че Ко може да го е пречукал или — което било още по-нежелателно — да го е отвлякъл и в момента го подлага на мъчения, което можело да наложи прекратяването на цялата им операция. На Гуилъм му се струвало много по-вероятно Джери да се е скатал някъде попътно към Лондон с някоя и друга стюардеса, но при грифа за спешност, с който била обозначена грамата, нямал друг избор, освен да събуди Смайли и да го уведоми. Затова позвънил в стаята му, но никой не му отговорил, поради което се видял принуден да се облече и да отиде да блъска по вратата на Смайли, след което се стигнало дотам, че му се наложило да се мъчи да отвори вратата му с шперц, понеже междувременно се паникьосал да не би на Смайли да му е прилошало.

Стаята на Смайли обаче се оказала празна. На леглото очевидно никой не бил спал. А когато Гуилъм огледал вещите му, за своя най-голяма изненада установил, че някогашният оперативен агент си бил направил труда да пришие към ризите си етикети с фалшивото си име. Друго интересно обаче не успял да открие. Накрая се наместил в креслото на Смайли и отмъркал. Събудил се чак в четири от някакво потрепване във въздуха и с отварянето на очите си констатирал, че Смайли се е надвесил отгоре му и го наблюдава от не повече от петнайсетина сантиметра; един господ знае как е успял да се вмъкне толкова безшумно в хотелската си стая.

— Гордън? — попитал тихо. — С какво мога да съм ти полезен? — Понеже държал да спазва конспирацията, а и приемал за даденост това, че хотелските им стаи се подслушвали. По същата тази причина и Гуилъм нищо не казал, а само подал на Смайли плика с грамата от Кони, която той прочел, препрочел и накрая изгорил. Гуилъм се шашнал от сериозността, с която възприел вестта. Независимо от безбожния час настоял веднага да отидат в консулството, за да реагират, та се наложило Гуилъм да го последва в качеството си на адютант.

— Ползотворна вечер? — поинтересувал се мимоходом, докато пъшкали по краткия път нагоре.

— Моята ли? — отвърнал Смайли. — Да, в известна степен. Благодаря. — И пак се вглъбил в себе си, така че нито Гуилъм, нито който и да било от останалите, не успял да изкопчи нищо повече нито за скитанията му, било то по нощите или в останалите часове. А междувременно, без дума да обелва кои са източниците му, Джордж им доставял твърди оперативни данни по начин, който никой не си и помислял да оспори.

— Джордж, предполагам, че можем… ъъ… да разчитаме на тази информация — промълвил стъписано Мартело, когато това станало за пръв път.

— Моля? О, да, да. Разчитайте без колебание.

— Великолепно. Прекрасна работа на терен, Джордж. Възхищавам ти се — изрекъл искрено Мартело след нова озадачена пауза, след което всички възприели неговата позиция. Всъщност нямали друг избор. Понеже никой, дори и самият Мартело, не смеел да се противопостави на авторитета на Смайли.

* * *

— На колко дни риболов се равнява това, Мърфи? — питал Мартело.

— Флотилията ще е прекарала седем дни в открито море, сър, и най-вероятно ще пристигне в Гуанджоу с пълни трюмове.

— Това съвпада ли с твоите очаквания, Джордж?

— Да. Ами, да. Нямам какво друго да добавя. Благодаря.

Мартело попитал след това по кое време следвало флотилията да напусне риболовните райони, за да се срещне навреме с джонката на Нелсън на следващата вечер.

— По мое виждане — в единайсет преди обед утре — обадил се Смайли, без да вдига очи от записките си.

— И по мое — добавил Мърфи.

— Мисълта ми е за тази нелегална джонка, Мърфи — рекъл Мартело с поредния изпълнен с уважение поглед към Смайли.

— Слушам, сър — отвърнал Мърфи.

— Толкова ли ще й е лесно да се отклони от групата? И с какво оправдание ще навлезе в хонконгски води, Мърфи?

— Това редовно става, сър. Риболовните флотилии от комунистически Китай отчитат улова си колективно, така че печалбата се разпределя по равно между джонките, без значение какъв е индивидуалният им принос, сър. Вследствие на това много често се случва някоя джонка да се отцепи през нощта, да стигне без сигнални светлини до някой от външните острови и там да продаде улова си на местните хора за своя сметка.

— Буквално „търговия на черно“! — възкликнал Мартело, радвайки се сам на собствената си шега.

Смайли се бил извърнал към картата на остров По Той на далечната стена и накланял странично главата си да подсили увеличителния ефект на очилата.

— За какви габарити на джонките става въпрос в случая? — заинтересувал се Мартело.

— Плавателни съдове с двайсет и осем членен екипаж за риболов с парагади, сър, със стръв за акула, лъчеперка и океанска змиорка.

— И Дрейк ли с подобна джонка се е придвижил навремето?

— Да — казал Смайли, без да отлепя поглед от картата. — Точно с такава.

— И е способна да се приближи съвсем плътно до сушата, доколкото разбирам? При хубаво време, естествено?

И пак Смайли бил човекът, който му отговорил. Откакто се помнел, Гуилъм за пръв път го чул да говори толкова пространно на тема „лодки“.

— Газенето на джонките за парагаден риболов е под девет метра — отбелязал. — Което им позволява максимално приближение, стига морето да е сравнително тихо.

При което Фон се изсмял доста невъзпитано от задната пейка. Гуилъм се извъртял на стола си и го изгледал кръвнишки. Но Фон не преставал да се хили и да върти глава във възторг от всезнанието на господаря му.

— От колко джонки се състои една флотилия? — попитал Мартело.

— Двайсет до трийсет — казал Смайли.

— Тъй вярно — съгласил се скромно Мърфи.

— И как се очаква да постъпи Нелсън, Джордж? Да се изнесе към края на групата и малко да се поотклони ли?

— Ще изостане — рекъл Смайли. — Тези флотилии обичат да се движат в килватерна колона. Нелсън ще нареди на капитана на неговата да се подреди най-отзад.

— Боже мой, откъде ги знаеш всички тези неща? — измърморил под сурдинка Мартело. — Мърфи, кои са традиционните им опознавателни знаци?

— Почти нищо не ни е известно по въпроса, сър. Тукашните моряци се славят със своята неуловимост. И с пълното им неуважение към морските закони. В открито море плават без светлинни обозначения най-вече за да не бъдат забелязвани от пиратите.

Междувременно пак изгубили връзка със Смайли, който се потопил в някаква вдървена неподвижност, и макар погледът му да си оставал прикован върху голямата морска карта, мисълта му според Гуилъм се реела някъде много надалеч от изпълнения с цифри досаден монолог на Мърфи. Мартело обаче бил плътно в час.

— За какъв обем на крайбрежна търговия говорим, Мърфи?

— Сър, не разполагаме нито със средства за контролирането й, нито с конкретни данни.

— При влизането на джонките в хонконгски води упражнява ли се някакъв санитарен контрол, Мърфи? — попитал Мартело.

— На теория се предполага всички плавателни съдове да спират за проверка, сър.

— А на практика, Мърфи?

— Джонките спазват свои си закони, сър. Технически погледнато, китайските джонки нямат право да плават между остров Виктория и Коулун Пойнт, сър, но британците, с ваше извинение, сър, се стремят всячески да избегнат конфликти с континентален Китай по пропускателния режим.

— Моля, моля — отвърнал учтиво Смайли, без да отмества очи от картата. — Британци сме си и британци ще си останем.

„Точно този израз се появява на лицето му, когато се загледа в снимката на Карла — заключил Гуилъм. — При всяко случайно мяркане реагира с изненада и посвещава известно време на изучаването на контурите, на размазания и нищо невиждащ поглед. После очите му постепенно помръкват, а заедно с това в тях угасва и надеждата и човек остава с усещането, че се е вглъбил в себе си и изпитва силна тревога.“

— Ти, Мърфи, не спомена ли одеве за опознавателни светлини? — попитал Смайли и леко извъртял глава, без да отлепва погледа си от картата.

— Да, сър.

— Очаквам джонката на Нелсън да има три — рекъл Смайли. — Две зелени една над друга на бизанмачтата и една червена на десния борд.

— Да, сър.

Мартело направил опит да улови погледа на Гуилъм, но Гуилъм отказал да се включи в играта. А Смайли добавил към предишната си мисъл:

— Но пък може и да няма. Може нищо да не свети по нея, а просто да сигнализира, когато е съвсем наблизо.

Мърфи продължил да говори, но по нова тема: радиовръзката.

— В областта на радиокомуникациите, сър, малко джонки имат предаватели, но почти всички са съоръжени с приемници. От време на време се среща и по някой капитан, оборудвал се с евтино портативно уоки-токи с обхват непревишаващ километър и половина, колкото да улеснят улова, но като се има предвид дългогодишния им съвместен опит, не им се налага да си казват кой знае какво. А що се отнася до навигацията, от разузнавателната служба на ВМС твърдят, че я осъществявали по някакъв абсолютно загадъчен начин. Наличната ни достоверна информация гласи, че разчитат на най-примитивни компаси и ръчни отвеси и че определяли точно накъде е север с помощта на стари ръждясали будилници.

— Това пък как го постигат, по дяволите! — възкликнал Мартело.

— Пускат с въженце обмазан с восък оловен отвес, сър. Измерват с него дълбочината, а по налепите по восъка определят къде точно се намират.

— По-труден начин от този не мога да си представя — заявил Мартело.

Иззвънял телефон. Другият мълчаливец от хората на Мартело го вдигнал, изслушал какво му казват, после покрил микрофона с длан.

— Обектът Уърд се е завърнала преди малко — съобщил на Смайли. — Повъртяла се около час с колата, а накрая я паркирала зад блока. Според Мак сега май си пълнела ваната, така че нищо чудно да излезела пак след това.

— И е сама — уточнил безпристрастно Смайли. Или по-скоро поискал да уточни.

— Тя сама ли е у тях, Мак? — изсмял се грубо онзи на телефона. — Иска ти се, дърто копеле. Да, сър, дамата се къпела абсолютно самичка, а Мак пита кога най-после ще можем да снимаме и на видео? Дамата пее ли във ваната, Мак? — Оставил слушалката. — Не пеела.

— Дай да се върнем към бойните действия, Мърфи — скастрил го Мартело.

Смайли поискал да преговорят за пореден път плановете за прихващане на джонката.

— Ама, разбира се, Джордж! Щом искаш. Нали ти ръководиш представлението!

— Да разгледаме още веднъж, ако не възразявате, голямата карта на остров По Той. А после Мърфи ще ни направи разбивката, ако нямате нищо против.

— Да имаме нещо против ли, Джордж? Е, само това оставаше! — провикнал се Мартело, при което Мърфи се видял принуден да започне отначало, само че този път с помощта на показалката:

— Местоположението на наблюдателните пунктове на разузнавателните служби на ВМС, сър… Постоянна двустранна радиовръзка с базата им, сър… но без видимо присъствие в радиус от две морски мили от зоната за дебаркиране… Разузнавателните служби на ВМС ще уведомят базата им веднага щом моторницата на Ко тръгне да се завръща в Хонконг, сър… Прихващането й ще се осъществи от редови катер на британската полиция в момента, в който моторницата на Ко влезе в пристанището… От САЩ се иска да осигурят оперативните данни и бойно дежурство за оказване на непредвидена евентуална помощ…

Смайли отчитал всеки детайл с кратко кимване.

— В края на краищата, Марти — обадил се по някое време, — вземе ли веднъж Ко Нелсън на борда си, няма къде другаде да отиде, не мислиш ли? Остров По Той е на самия ръб на китайската акватория. Така че сме или ние, или нищо.

„Някой ден — рекъл си Гуилъм, докато го слушал — на Джордж ще му се случи едно от две неща. Или ще му стане все едно, или парадоксът ще го довърши. Стане ли му все едно, ще се превърне в половината от оперативника, който е в момента. Не го ли направи, този никакъв гръден кош, с който разполага, ще експлодира от напъна да търси обяснение за онова, което вършим.“ Преди време, в катастрофална извънпротоколна раздумка със старши разузнавачи, самият Смайли формулирал дилемата с думи, които Гуилъм все още помнел, с известно чувство за срам: да бъдели „нечовечни, бранейки човечността“, рекъл Смайли, „и жестоки, бранейки състрадателността“. Да не допускали „инакомислие, бранейки свободата на мисълта“. Участниците в тогавашната среща си тръгнали с истинско негодувание: защо Джордж не продължал да си гледа работата и да не глаголства, ами избрал да извади на показ своето символ верую и да го лъска пред всички дотогава, докато почнели да му личат недостатъците? Кони дори си позволила да нашепне в ухото на Гуилъм стар руски афоризъм, който категорично приписвала на Карла. „До война няма да стигнем, нали, Питър, дарлинг? — рекла му утешително и му стиснала ръката, докато той я водел по коридора. Но няма да оставим нито един камък необърнат, господ да поживи старата лисица. Бас държа, че от московското Управление точно за тази мисъл не са се сетили да му благодарят.“

Някакво неочаквано тупване го накарало да се извърне. Фон се бил преместил на поредния автоматично вдигащ се киностол. И като забелязал наблюдаващия го Гуилъм, най-нахално му изразил презрението си с разширени ноздри.

„Тоя направо откачи“, потръпнал наум Гуилъм.

Напоследък и Фон започнал да го тревожи сериозно, макар и по съвсем други причини. Само два дни по-рано причинил в присъствието на Гуилъм отвратителен инцидент. Както редовно правел, Смайли пак бил излязъл сам. За да убият времето, Гуилъм наел кола и закарал Фон чак до китайската граница, където му дал възможност да се надсмива и подиграва на загадъчните хълмове. На връщане, докато чакали на някакъв провинциален светофар, до тях спрял млад китаец на мотоциклет хонда. Гуилъм бил зад волана, а Фон седял на другата предна седалка. Стъклото на Фон било свалено, той бил свалил сакото си и бил облегнал левия си лакът на вратата, за да се радва на новия си златен часовник, закупен от един от магазините в „Хилтън“.

При тръгването им китаецът направил неблагоразумен опит да дръпне часовника, но нямал представа колко бърз е Фон в действията си. Фон само го сграбил за китката и го повлякъл подир колата им, докато младежът се дърпал неистово да се освободи. Гуилъм изминал близо петдесет метра, докато се усети какво става, заковал колата, а Фон само това и чакал. Изскочил, преди Гуилъм да успее да го възпре, вдигнал младежа от хондата, отвел го на банкета и там му счупил и двете ръце, след което с доволна усмивка се върнал в колата. Притеснен да не се замесят в скандал, Гуилъм се отдалечил на висока скорост от местопроизшествието, където останал единствено младежът да пищи и да гледа с ужас двете си провиснали ръце. Гуилъм се зарекъл веднага щом стигнат в Хонконг да докладва Фон на Джордж, но за щастие на Фон Смайли се върнал чак осем часа по-късно и си имал много по-сериозни ядове.

Иззвънял друг телефон — червеният. Лично Мартело го вдигнал. Послушал секунда, после се разсмял с все сила.

— Намерили са го — рекъл на Смайли и му подал слушалката.

— Кого са намерили?

Слушалката увиснала във въздуха между двамата.

— Твоя човек, Джордж. Твоя Уедърби…

— Уестърби — поправил го Мърфи, а Мартело го изгледал кръвнишки.

— Къде е?

— По-добре попитай къде е бил! Той, Джордж, се веселял като за световно в два бардака по поречието на Меконг. И ако нашите хора не преувеличават, за последно такава сензация произвело през четирийсет и девета слончето от цирка „Барнум“ при гастрола му в града!

— Сега питам къде е, ако обичаш?

Мартело му подал слушалката.

— Накарай ги просто да ти прочетат радиограмата, окей? Разправят, че се бил прехвърлил отвъд реката. — Извърнал се към Гуилъм и му намигнал: — Доколкото съм чувал, и във Виентян имало няколко заведенийца, където можел да намери екшън — добавил и продължил да се смее шумно, докато Смайли го изчаквал търпеливо с долепена до ухото слушалка.

* * *

Джери си избрал такси с две странични огледала и седнал отпред. В Коулун наел кола от най-голямата фирма, която успял да открие, като се легитимирал с фалшивия паспорт и шофьорска книжка, понеже все се надявал, че фалшивото име е по-сигурно поне в продължение на следващия един час. Отправил се през залеза и дъжда нагоре към „Мидлевълс“; около осветяващите хълма неонови лампи се виждали огромни ореоли. Минал покрай американското консулство и на два пъти подминал „Стар Хайтс“, подготвен психически да завари в района Сам Колинс, като втория път бил уверен, че е успял да установи кой точно е нейният апартамент и че осветлението било запалено: през стъклописа се виждал претенциозен италиански полилей, струващ най-малко триста долара. Матовият прозорец на банята й също светел. При третото си минаване я видял да си намята шал, а инстинктът му — или официалността на жеста й — му подсказали, че се кани да излиза повторно, само че този път с цел да срази нечия мъжка душа.

Колчем си позволял да се сети за Люк, пред очите му падало черно перде и във въображението си предприемал нещо благородно, макар и безполезно, от рода на това да позвъни на семейството на Люк в Калифорния или на джуджето в кореспондентското бюро, или — неясно с каква цел — на Рокър. „После“, обещавал си наум. После щял да намери подходящ начин да скърби за Люк.

Подкарал бавно по алеята, която водела към главния вход, докато стигнал до рампата към паркинга. Самият паркинг бил триредов и той тръгнал да го обикаля, докато накрая съзрял червения й ягуар, наврян на сигурно място в единия от ъглите зад верига, която да пречи на невнимателните й съседи да не одраскат несравнимата му боя. Върху волана бил нахлузен калъф от имитация на леопардова кожа. Докога ще се прехласва по тая проклета кола! „Вземи да забременееш — минала му гневна мисъл през ума. — Купи си куче. Или отглеждай мишки.“ Малко му останало да се засили и да смачка предницата на ягуара, но точно това „малко“ го било възпирало сума ти пъти — не му се мислело дори колко точно били на брой. „Ако не излезе с нейната кола, значи той е изпратил лимузина да я вземе — разсъждавал наум. — Евентуално с Тиу за охрана. А нищо чудно и лично да се появи. Или тя просто се изтупва за вечерното жертвоприношение и никъде няма да ходи.“ Съжалил, че не било неделя. Кро му бил споменал, че Дрейк Ко прекарвал неделите със семейството си, така че в неделя на Лизи й се налагало сама да се оправя. Но нито било неделя, нито имал до себе си оня мил старец Кро да го уведоми — един господ знаел откъде черпел сведенията си той — дали пък Ко не бил всъщност в Банкок или Тимбукту по линия на частния си бизнес.

Зарадвал се, като установил, че дъждът преминава в мъгла, качил се обратно по рампата до алеята и на съседната пресечка намерил тесен банкет, на който, ако паркирал плътно до мантинелата, щял да затрудни другите шофьори, но нямало да им пречи да минават. Усетил, че задрал мантинелата, но никак не се трогнал. От новото си място виждал идеално кой влиза и излиза пеша под раирания брезент на блока и как колите отбивали от главния път или се вливали в него. Не изпитвал нуждата да е предпазлив. Запалил цигара и заоглеждал минаващите в двете посоки лимузини, но нито една не била лимузината на Ко. Сегиз-тогиз някой от провиращите се покрай колата му шофьори му изсвирвал или го изругавал на глас, но Джери не им обръщал внимание. През някоя и друга секунда проверявал в огледалата какво става зад него и когато в един момент набита фигура, която му заприличала на Тиу, се прокраднала изотзад, дори махнал предпазителя на пистолета в джоба на сакото си и чак след това си дал сметка, че човекът изобщо не притежавал мощното телосложение на Тиу. „Сигурно е събирач на комарджийски дългове от водачите на тукашните нелегални таксита «пак-пай»“, успокоил се Джери, след като човекът го подминал.

Сетил се как били заедно с Люк на хиподрума „Хепи Вали“. И изобщо Люк не му излизал от акъла.

Очите му били още в огледалото, когато червеният ягуар изсъскал нагоре по рампата зад гърба му — само с шофьор, без пътник, с вдигнат гюрук. Точно това бил пропуснал да предвиди: вероятността тя сама да слезе с асансьора до паркинга и да изкара колата, а не, както предишния път, портиерът да й я докара до входа. Тръгнал подире й, хвърлил поглед нагоре и забелязал, че прозорецът й още свети. Дали пък някой друг не бил останал у дома й? Или е излязла само за малко? Но после си рекъл: „Стига си се правил на умен. Просто я мързи да си гаси лампите“.

„Последните ми думи към Люк бяха да ми се махне от главата — спомнил си, — а неговите последни думи към мен бяха да ми съобщи, че пратил на Стъбси материал от мое име.“

Тя свърнала надолу по хълма, по посока на града. Последвал я и известно време не видял зад себе си да идва друга кола, което му се сторило неестествено, но и часът бил неестествен, а възпитаникът на Сарат в душата му умирал с неудържима бързина. Тя се насочила към най-осветената част на града. Предположил, че продължава да я обича, макар че при създалата се обстановка бил готов да подозира всекиго във всичко. Придържал се близо до нея, понеже знаел, че тя рядко поглеждала в огледалото. А и в тази сумрачна мъгла надали щяла да види друго, освен фаровете му. Мъглата се стелела на валма и пристанището сякаш било обхванато от пожар, а лъчите от светлините на крановете играели като струи от пожарникарски маркучи по пълзящия дим. По Сентрал Стрийт свърнала в друг подземен гараж, той се намъкнал непосредствено след нея и паркирал през шест клетки, без тя да го забележи. Задържала се в колата си колкото да си оправи грима и дори я видял как напудрила резките на брадичката си. След това слязла и изпълнила ритуала по заключването на колата, при все че всяко хлапе можело да среже гюрука с единствен замах с ножче за бръснене. Наметнала била нещо като сребриста пелерина върху дългата си копринена рокля и на път към спиралното каменно стълбище вдигнала с двете си ръце конската опашка на тила си да я извади над наметалото. Вървял подир нея чак до фоайето на хотела, където в последния момент успял да се извърне да не попадне в обективите на бисексуалното стадо немлъкващи модни репортери в атлазени тоалети и папийонки.

Поизостанал по сравнително по-безопасния коридор, Джери успял да изчисли на какво всъщност се е озовал. Очевидно било много многолюден частен прием, на който Лизи се била появила откъм неофициалния вход. Всички останали гости влизали през главния вход, където ролс-ройсите били толкова нагъсто, че никой не можел да мине за специален. Ръководството се осъществявало от жена със синьо-сиви коси, чиято единствена дейност била да се полюлява насам-натам и да говори на силно наквасен в джин френски. Шпалирът от посрещани се състоял от строга на вид пиарка китайка с две помощнички. С пристигането на поредния гостенин трите се изправяли отпреде му и със страхотно страхопочитание го питали за името и евентуално за поканата му, след което се допитвали до списък и казвали „О, да, разбира се“. Жената със синьо-сивите очи се усмихвала и ръмжала. Помощничките закичвали на всеки мъж значка, а на всяка жена — орхидея, после се впускали към следващия новодошъл.

Лизи Уърдингтън преминала вдървена през проверката. Джери я изчакал една минута да се махне от хоризонта, уверил се, че е минала през двукрилата врата с надпис „Соаре“ и стрелка под формата на стрела на Купидон, и едва тогава се присъединил към опашката. Пиарката се притеснила силно от обущата му от еленова кожа. Не че костюмът му бил по̀ стока, но именно обущата му я притеснили. „Явно през подготвителния курс са й внушили каква съществена роля изпълняват обувките — решил Джери, проследявайки критичния й поглед. — От чорапите нагоре един милионер може да е облечен като просяк, но чифт «гучи» за двеста долара са паспорт, който се набива на очи.“ Пиарката се намръщила на журналистическата му карта, после на списъка си с гостите, след това — пак на журналистическата му карта, отново на обущата му, и накрая хвърлила умолителен поглед към сиво-синята тучна ливада, която не преставала да се усмихва и да ръмжи. Джери останал с чувството, че се е дрогирала до безсъзнание. В крайна сметка пиарката си наложила своята собствена специална усмивка за маргинални потребители и му подала диск с размерите на чинийка от чаен сервиз във флуоресциращ розов цвят с трисантиметрови бели букви „PRESSE“.

— Тази вечер правим всеки гост красив, мистър Уестърби — казала му.

— Ами потрудете се и върху мен, скъпа.

— Харесва ли ви парфюмът ми, мистър Уестърби?

— Сензационен е — отвърнал Джери.

— Казва се „Лозова мъзга“, мистър Уестърби, по сто хонконгски долара флакончето, но тази вечер от „Мезон Флобер“ раздават безплатно мостри на всички гости. Мадам Монтифиори… о… разбира се, добре дошла в „Модна къща «Флобер»“. Харесва ли ви парфюмът ми, мадам Монтифиори?

Евразийска девойка в дълга китайска копринена рокля му поднесла таблата си и прошепнала:

— „Флобер“ ви пожелава екзотична нощ.

— Дай боже — казал Джери.

От другата страна на двукрилата врата го очаквал втори шпалир посрещачи, състоящ се от трима млади красавци, докарани специално от Париж заради очарователната им външност, и отряд охранители, който щял да направи чест на всеки президент. За миг му минало през ум, че може да го опипат за оръжие и се зарекъл, че само ако посмеят, ще събори целия храм отгоре им. Те обаче го изгледали без неприязън, приемайки го за част от обслужващия персонал, но го пуснали да мине заради русите му коси.

— Репортерите са на третия ред от подиума — упътил го хермафродит блондин в кожен каубойски костюм и му връчил една от папките с журналистическа информация. — Вие нямате камера, мосю?

— Аз пиша текстовете под снимките. А тях ги прави колегата Спайк — обяснил му Джери и посочил с палец през рамото си. После влязъл в залата на приема, оглеждайки лицата на присъстващите с екстравагантна усмивка и махащ с ръка на всеки, чийто поглед срещнел случайно.

Чашите за шампанското били наредени в двуметрова пирамида с черни атлазени стъпала, та келнерите да вземат от най-горните. Двулитрови бутилки шампанско лежали в дълбоки, пълни с лед ковчези, очаквайки своето погребение. В съседство с тях се намирала градинарска количка, пълна със сварени омари и сватбена торта от пастет от гъши дроб с желиран надпис най-отгоре „Модна къща «Флобер»“. Чувала се космическа музика, а на фона й се водели равномерни разговори — изпълненото с досада мърморене на извънредно богати хора. Подиумът започвал в основата на висок прозорец и стигал чак до средата на залата. Самият прозорец гледал към пристанището, но мъглата накъсвала пейзажа. Климатиците били надути докрай, за да не се потят жените в кожените си палта. Повечето мъже били по смокинги, само младите китайски донжуани носели в нюйоркски стил спортни панталони с черни ризи и златни ланци. Британските тайпани стояли в прогизнал кръг с дамите си, като скучаещи офицери на гарнизонна вечеринка.

Джери усетил нечия длан върху рамото си и рязко се извърнал, но се оказало, че го безпокои Греъм — дребен китаец хомосексуалист, списващ за един от клюкарските местни вестници. Преди много време Джери му бил помогнал да пробута някакъв свой репортаж на комикса. Около подиума били поставени кресла в подковообразни редици, а на първия ред седяла Лизи между мистър Арпего и неговата съпруга или любовница. Джери ги бил видял вече на „Хепи Вали“. Държали се като придружители на Лизи за вечерта. Двамата Арпего нещо й говорели, но тя като че изобщо не ги слушала. Седяла с изправен гръбнак и излъчвала красота, свалила била наметалото си и от там, където бил седнал, Джери имал чувството, че е чисто гола, ако не се смятала перлената й огърлица и перлените й обици. „Добре поне, че е все още непокътната — минало му през ум. — Че не е вече изгнила, нито е хванала холера, нито са я простреляли в главата.“ И се сетил за линията златисти косъмчета по гърба й, както се бил надвесил отгоре й в асансьора през онази вечер. До Джери седял хомото Греъм, а две места по-нататък седяла Фийби Уейфеърър. Нея я познавал съвсем бегло, но й махнал подчертано с ръка.

— Боже мой! Супер! Фийб! Истинска красавица си станала! Трябва и теб да видим на подиума, скъпа, да ни покажеш малко бедро.

Сторила му се доста напрегната, нищо чудно и той да създал същото впечатление у нея, макар че откакто бил слязъл от самолета, не бил близвал алкохол. Извадил бележник от джоба си и взел да записва нещо, да се прави на професионалист, за да се овладее. „Дръж се в ръце. Не подплашвай плячката.“ Но когато прочел написаното, видял само думите „Лизи Уърдингтън“ и нищо повече. Китаецът Греъм също ги прочел и се разсмял.

— Новият ми псевдоним — казал Джери, след което се разсмели заедно, и то толкова силно, че от предните редове хората се заобръщали, преди да притъмнят осветлението. Добре че и Лизи не се обърнала, при все че допускал вероятността да е разпознала гласа му.

Зад гърбовете им вече затваряли вратите към залата и със затъмняването на осветлението на Джери му се прищяло да заспи върху мекото, удобно кресло. Космическата музика отстъпила място на тропически ритъм, изпълняван с четка върху чинел, и само полилеят над черния подиум останал да мъждука в отговор на примигващите пристанищни светлини отвъд прозореца. Барабанният бой заехтял в нарастващо кресчендо от разположените в кръг по стените усилватели. Умело изпълненият барабанен кънтеж се задържал дълго, до момента, в който съвкупност от гротескни човешки силуети не започнали да се очертават на фона на пристанищния прозорец. Барабаните замлъкнали. В непоносимата тишина по подиума минали бавно, отърквайки ханшовете си една в друга, две черни момичета само по бижута, с обръснати черепи, с кръгли обици от слонова кост и диамантени яки, наподобяващи железните халки по шиите на някогашните робини. По лъщящата кожа на крайниците им блестели съзвездия от диаманти, перли и рубини. Били стройни, гъвкави красавици и неочакваната им поява моментално внушила на цялата публика усещането за абсолютна сексуалност. На фона на завърналия се барабанен тътен тънки светлинни лъчи заблестели по диаманти и крайници. Изскачали, гънейки се, откъм мъгливото пристанище и напредвали към публиката с гнева на поробена чувственост. Момичетата стигнали до края на подиума, извъртели се и бавно тръгнали по обратния си път, предизвиквайки зрителите с надменните си хълбоци.

Запалили осветлението и избликът на несигурни аплодисменти бил последван от смях и звън на чаши. Всички заприказвали едновременно, но най-силно от всички говорел Джери: на мис Лизи Уърдингтън — прочутата красавица от аристократичните кръгове, чиято майка не знаела как дори едно яйце да свари, но и на двойката Арпего, които владеели цяла Манила и някой и друг външен остров, както го бил осведомил навремето капитан Грант от Жокейския клуб. С готов за записване бележник в ръка, в позата на оберкелнер.

— Лизи Уърдингтън, бога ми, виждам, че цял Хонконг е в нозете ви, мадам, ако мога така да се изразя. Вестникът, за който работя, се кани да излезе с ексклузивен материал за днешното събитие, мис Уърд или Уърдингтън, и се надяваме да поставим на централно място именно вас, с вашите тоалети, очарователния ви светски живот и още по-обаятелните ви приятели. Зад мен чакат поверените ми фотографи. — След което се поклонил и на двамата Арпего: — Добър вечер, мадам. Сър. За мен е чест да разговарям с вас. За пръв път ли сте в Хонконг?

Излизал им с номера си на обожаващото едро пале, на младежа, който е душата на компанията. Сервитьор им поднесъл шампанско и Джери настоял лично той да им подаде чашите, а не те да си ги вземат сами от таблата. Изпълнението му запленило семейство Арпего. Кро му ги бил описал като сериозни мошеници. Лизи пък го била приковала с погледа си, а в очите й имало нещо, което не могъл за момента да разтълкува, но това не пречело да е действителен израз на ужас, сякаш не Джери, а самата тя била налетяла в този миг на трупа на Люк.

— Доколкото знам, мистър Уестърби вече ми е посветил един очерк — казала тя. — Но струва ми се, че така и не е излязъл, права ли съм, мистър Уестърби?

— За кой вестник пишете? — запитал внезапно мистър Арпего, чиято усмивка била изчезнала напълно. И изражението му било станало опасно и грозно, сякаш тя му била напомнила ясно за нещо, за което бил чувал и преди и не му било станало приятно. Например за нещо, за което Тиу го бил предупредил по някое време.

Джери казал името на вестника.

— Тогава вървете да си гледате работата. И оставете дамата на мира. Тя не дава интервюта. Ако имате някаква задача, изпълнявайте я другаде. Не са ви пратили да се забавлявате, а да оправдаете заплатата, която ви дават.

— В такъв случай да ви задам на вас два-три въпроса, мистър Арпего. И веднага изчезвам. Как да ви опиша, сър? Като невъзпитан филипински милионер? Или само като полумилионер?

— За бога — изпъшкала Лизи, а осветлението милостиво пак угаснало, барабаните подели отново своя бой, всички се върнали по местата си и от уредбата се разнесъл тих коментар, изпълняван от женски глас с френски акцент. В дъното на подиума силуетите на двете черни момичета подхванали бавен, чувствен танц. С появата още на първата манекенка обаче Джери забелязал как пред него в мрака Лизи се изправила от мястото си, наметнала пелерината и се отправила бавно и безшумно с наведена глава по пътеката край него, право към изхода. Джери тръгнал подире й. Във фоайето тя почти се извърнала и като че ли го погледнала, а на него му минало през ум, че очаквала да го види. Изражението на лицето й било непроменено и отразявало собственото му настроение. А тя имала вид на преследвано животно — изтощена и напълно объркана.

— Лизи! — провикнал се той, все едно току-що е видял отдавнашна позната, и чевръсто се изравнил с нея, преди да е успяла да стигне вратата на дамската тоалетна. — Лизи! Боже мой! Откога не съм те срещал! Цял живот, кажи-речи! Супер!

Двама от охраната наблюдавали смирено как той я обгърнал с двете си ръце да я целуне в знак на дългогодишната им дружба. А той успял да пъхне лявата си ръка под пелерината и както привеждал засмяното си лице към нейното, да опре малкия револвер в голия й гръб, с дулото току под тила й. Прилепен към нея по този начин, породен от дълготрайните им топли чувства, и като не преставал да й говори, успял да я изведе право на улицата, където махнал на първото появило се такси. С най-голяма неохота прибягнал към оръжието, но нямал никакво желание да прилага физическа сила към нея на публично място. „Така стават тия работи — мислел си през това време. — Връщаш се да й кажеш колко я обичаш, а накрая я извеждаш под дулото на пистолет.“

Тя била бясна и цялата треперела, но му се сторило, че изобщо не я е страх, а и изглежда, не съжалявала, че й се наложило да напусне онова жалко сборище.

— Само това ми липсваше — казала тя, докато таксито ги изкачвало през мъглата по серпантините на хълма. — Идеално. Като по ноти.

Парфюмът й му бил непознат, но поне ухаел много по-приятно от „Лозовата мъзга“.

* * *

Не би било точно да се каже, че Гуилъм скучаел, но за разлика от тази на Джордж, способността му да се съсредоточава не била безкрайна. Затова през времето, през което не се чудел къде, по дяволите, е зачезнал този Джери Уестърби, той се къпел в еротични мисли относно липсващата му Моли Мийкин или се сещал за китайския младеж с изпотрошените ръце, който виел като полузастрелян заек подир отдалечаващата се кола. Междувременно Мърфи се бил прехвърлил на нова тема — остров По Той — и се разпростирал безмилостно по нея.

Вулканична, сър, разправял.

Най-твърдата скала сред всички хонконгски острови, сър, разправял.

И най-южният от въпросните острови, разправял, на самата граница с китайските териториални води.

Двеста четирийсет и един метра, сър; вижда се отдалеч в морето, поради което рибарите го използват за ориентир, разправял.

Строго погледнато, не става дума само за един остров, а по-скоро за група от шест такива, като останалите пет са голи, без дървета и ненаселени.

Прекрасен храм, сър. От дълбока древност. Фина дърворезба, но малко естествени водоизточници.

— За бога, Мърфи, да не сме тръгнали да го купуваме това проклето място! — възроптал Мартело. На Гуилъм му правело впечатление, че колкото по-близо се озовавал до екшъна и се отдалечавал от Лондон, толкова повече губел от лустрото си Мартело, че и всичките си възприети от англичаните маниери. Костюмите, които носел на тукашните тропически ширини, били олицетворение на американската селяндурщина и все го избивало на приказки, за предпочитане със сънародниците му. Гуилъм хранел тайно подозрението, че за Мартело дори животът в Лондон си бил чиста авантюра, а пък Хонконг направо се явявал вражеска територия. А на Смайли стресът му се отразявал точно по обратния начин: ставал все по-затворен и строго учтив.

Населението на По Той, което все повече намалявало, се състояло от сто и осемдесет земеделци и рибари, предимно комунисти, обитаващи три села, докато други три били обезлюдени, сър, разправял Мърфи. Смайли слушал внимателно монотонното му изложение, а Мартело правел нервно драскулчици по бележника си.

— Утре обаче, сър — казал Мърфи, — утре вечер започва ежегодният празник на По Той в прослава на богинята на морето Тин Хау, сър.

Мартело изведнъж престанал да дращи.

— Ама тъдява още ли вярват в подобни щуротии?

— Всеки има право да изповядва каквато религия си избере, сър.

— Абе, Мърфи, и тия простотии ли ви наливат в главите в университета? — И Мартело пак се захванал да рисува.

Настъпило неловко мълчание, но по някое време Мърфи пак хванал смело показалката и положил върха й върху най-южния край на островното крайбрежие.

— В центъра на тържествата в чест на Тин Хау, сър, е главното пристанище на острова, сър, находящо се точно тук, в тази югоизточна точка, където е разположен и древният храм. А според обоснованото предположение на мистър Смайли, сър, Ко ще дебаркира ето тук, далеч от главния залив, в това малко заливче на източната страна на острова. Дебаркирайки на въпросната страна на острова, която не е населена и не предлага естествен излаз към морето по време, когато всеобщото внимание ще е съсредоточено върху островните празненства около главния залив…

Гуилъм така и не чул звъна, а само гласа на втория мълчалив човек на Мартело, който вдигнал.

— Да, Мак. — А след това скърцането на стилното му кресло, когато опънал гръбнака си и вперил поглед право в Смайли. — Разбрано, Мак. Няма проблем, Мак. Само след секунда. Да. Задръж. До мен седи. Прекрати всякакви действия засега.

Смайли вече стоял над главата му с протегната за слушалката ръка. А Мартело не откъсвал очите си от Смайли. Намиращият се на подиума Мърфи бил с гръб към останалите и изглежда, не усетил настъпилото прекъсване, ами продължавал да изброява други вълнуващи забележителности на По Той:

— Този тук остров моряците наричат „Призрачната скала“, сър — обявил със същия монотонен глас. — Макар причините за това наименование да са неизвестни.

Смайли послушал още някоя и друга секунда, след което поставил слушалката на мястото й.

— Благодаря, Мърфи, за изключително интересната беседа — казал учтиво.

Застинал за миг абсолютно неподвижно, замислен, с пръсти върху горната устна, напомнящ за Дикенсовия герой Пикуик.

— Да — повторил. — Да, изключително.

Стигнал до вратата и пак се спрял.

— Извини ме, Марти, но ми се налага да ви оставя за малко. Надали ще е за повече от час-два. Но във всеки случай ще поддържаме връзка по телефона.

Посегнал към дръжката на вратата, преди да се обърне към Гуилъм:

— Питър, май ще се наложи да ме придружиш, ако не възразяваш. Може да ни потрябва кола, а съм забелязал, че проявяваш възхитително хладнокръвие сред тукашното движение. Фон не беше ли някъде тук? А, ето те и теб.

* * *

Искрящите цветя по Хедлънд Роуд му напомнили за пръсканите в бяло клонки коледна папрат. Тесният тротоар почти не се ползвал, освен от прислужничките, повели на разходка поверените им деца, на които те изобщо не говорели, все едно водели със себе си не деца, а кучета. „Братовчедите“ били замаскирали станцията си за наблюдение в умишлено незабележим кафяв камион мерцедес с много очукан вид, прашни калници и надпис отстрани „ХОНКОНГСКА СЛУЖБА ЗА СТРОИТЕЛЕН НАДЗОР“. Над кабината стърчала огъната стара антена, украсена с китайски лентички, и никому не правело впечатление, че камионът минавал тромаво за втори — ако не и за четвърти — път от сутринта покрай резиденцията на Ко. Както навсякъде в Хонконг, и по Хедлънд Роуд все някой строял нещо.

А легналите по корем върху тапицираните с изкуствена кожа кушетки в задната част на камиона двама души се взирали най-внимателно сред заобикалящата ги гора от обективи, фотоапарати и радиотелефонни устройства. И те самите почвали вече да свикват с редовното преминаване покрай „Седемте порти“.

— Без промяна? — попитал единият.

— Без промяна — потвърдил другият.

— Без промяна — потвърдил по радиотелефона първият, а от другия край успокоителният глас на Мърфи потвърдил, че съобщението е прието.

— Да не би случайно да са восъчни статуи — казал първият, без да откъсва очи. — Дали да не отидем да ги убодем, че да видим дали ще изпищят?

— Може и това да се наложи — съгласил се вторият.

Така или иначе, били единодушни, че за пръв път в професионалната си кариера наблюдават толкова неподвижен обект. Ко стоял с гръб към тях, загледан в морето, от вечното си място под сплетените клони на рододендроните в дъното на просторната му градина. Дребната му жена, облечена, както винаги, в черно, седяла по-встрани на бял градински стол и като че ли не го изпускала от поглед. Единствената движеща се фигура била тази на Тиу. И той седял, само че от другата страна на Ко, и дъвчел нещо с вид на донът.

Камионът стигнал до главния път и свърнал тромаво към Станли, продължавайки да се прави с цел прикритие, че оглежда строителството в района.