Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (13)

12
Възкресение Рикардово

До грехопадението участващите в специалното взаимоотношение разузнавателни агенции провеждаха почти ежемесечно свои срещи, на които най-старателно придаваха неофициален тон и които завършваха с „наквасване на гърлата“, както обичаше да се изразява предшественикът на Смайли Алълайн. Когато им дойдеше ред те да са домакините, американците подкарваха Алълайн и свитата му — включително и всеобщия любимец Бил Хейдън — към просторния бар на покрива им, известен в Цирка като „планетариума“, където ги наливаха със сухи мартинита и изглед към Западен Лондон, какъвто англичаните поначало не можеха да си позволят. А когато беше ред на самите англичани, те разпъваха разтегателна маса в говорилнята, застилаха я със закърпена дамаска и даваха на американските пратеници възможност да се поклонят пред последния бастион на зародилата се в лондонските клубове шпионска организация, където, между впрочем, е била зачената и тяхната служба, и им наливаха евтино южноафриканско шери от кристални гарафи, предназначени да прикриват факта, че не е оригинално, от Испания, ръководени от представата, че американците, така или иначе, няма да усетят разликата. Обсъжданията на тези срещи не се ръководеха от предварително съгласуван дневен ред и по традиция никой не водеше записки. Смяташе се за проява на лош вкус стари приятели да разчитат на подобни методи, а пък и скритите микрофони не се напиваха и вършеха тази работа много по-акуратно.

След грехопадението обаче на всички тези прояви на любезност категорично бе сложен край. Със заповед от висшестоящото ведомство в Лангли, в щата Вирджиния, на Мартело му беше наредено да включи и „британската връзка“, както там наричаха Цирка, в списъка на службите, които да бъдат държани на една ръка разстояние — списък, който включваше също така Югославия и Ливан — така че известно време двете служби се разминаваха на практика по противоположните тротоари, без почти да вдигат очи от плочките. На мнозина напомняха на двойка във фактическа раздяла по време на бракоразводното дело. Но оттогава беше минало доста време, така че през сивото зимно утро, в което Смайли и Гуилъм се явили на входа на „Анекса на юрисконсулта“ на Гровнър Скуеър, вече се наблюдаваше повсеместно размразяване на отношенията, което личало дори по строгите погледи на двамата морски пехотинци, обискирали ги при влизането им.

А самите входни врати, между другото, бяха двойни, с черни решетки върху черните железни пана, и с позлатени перца по решетките. Цената им несъмнено превишаваше двудневния бюджет на целия Цирк. Допуснати по някое време във вътрешността, Смайли и Гуилъм имали чувството, че са пристигнали от село в големия град.

Кабинетът на Мартело бил направо просторен. Но нямал нито един прозорец, така че навън като нищо можело да е полунощ. Половината стена зад празното бюро се заемала от раздиплен като от вятъра американски флаг. На средата на пода стилни кресла били наредени в кръг около маса от имитация на палисандрово дърво, а на едно от креслата седял самият Мартело — широкоплещест веселяк, випускник на „Йейл“, по костюм от туид, който винаги изглеждал неподходящ за сезона. От двете му страни седели двама мълчаливи мъже, кой от кой по-блед и по-прям.

— Много ти благодаря, че си направи труда да дойдеш, Джордж — скочил да ги посрещне сърдечно Мартело със своя топъл, доверителен глас. — Излишно е да ти го казвам, като знам колко си зает. Много добре знам.

— Сол — рекъл, обръщайки се към двамината непознати, които до този момент седели незабележими в далечния край на кабинета: единият млад, като двамата мълчаливи сътрудници на Мартело, макар и не толкова изискан; другият набит, як и доста по-възрастен, с белези по лицето и подстриган на „канадска ливада“ — очевидно ветеран от някоя война. — Сол — повторил Мартело, — позволи ми да те запозная с една наистина легендарна личност в нашата професия. Сол: представям ти мистър Джордж Смайли. Джордж, запознай се със Сол Еклънд, висшестоящ служител на нашето прекрасно Управление за борба с наркотиците, известно допреди време като Бюрото за контрол над наркотиците и опасните вещества — нали така се казваше, Сол? Запознай се и с Питър Гуилъм, Сол.

По-възрастният от двамата подал десница, Смайли и Гуилъм се ръкували с него и установили, че кожата на дланта му е като суха кора на дърво.

— Точно така — сияел Мартело със задоволството на сватовник. — Джордж, нали помниш Ед Ристоу, също от наркослужбата, Джордж? Беше ти направил посещение на вежливост преди няколко месеца. Сол пое отскоро задълженията на Ристоу, които включват и Югоизточна Азия. Сай е негов колега.

„Американците нямат равни на себе си по помненето на имена“, минало му през ум на Гуилъм.

Сай бил по-младият от другите двама, с бакенбарди, златен часовник и изражение на мормон мисионер: вярващ, но ненатрапващ се. Смеел се така, сякаш бил минал специален курс на обучение по смеене, и Гуилъм му отвърнал с усмивка.

— Какво стана с Ристоу? — попитал Смайли, докато сядали.

— Коронарна болест — изръмжал ветеранът Сол с глас, който не отстъпвал по грубост на кожата на дланта му. Косата му приличала на сресана на кичурчета тел за миене на съдове. Почешел ли се по нея — а той често го правел, — тя направо стържела.

— Лошо — казал Смайли.

— Може и да се окаже хронична — добавил Сол, без да го погледне, и опънал от цигарата си.

Чак сега Гуилъм се усетил, че във въздуха витаело нещо многозначително. И почти надушил напрежение между двата американски лагера. Доколкото можел да съди от собствения си опит с американците, необявените предварително кадрови промени рядко се дължали на банални здравословни причини. И дори почнал да се чуди по кой ли начин предшественикът на Сол е оцапал бележника си.

— Наркоуправлението, Джордж, проявява… ъъ… силен интерес към нашето съвместно мероприятие — обявил Мартело, въвеждайки косвено по този нищо необещаващ начин темата „Рикардо“, макар на Гуилъм да му се сторило, че американците продължавали да проявяват все още загадъчното желание да се преструват, че срещата им е по съвсем различен повод — както личало и от нищо незначещите уводни приказки на Мартело.

— Нашите хора в Лангли, Джордж, държат много на тясното сътрудничество с добрите им приятели в наркоуправлението — обявил Мартело с всичката топлота, присъща на една вербална нота.

— И ние — потвърдил от своя страна ветеранът Сол и изпуснал още цигарен дим, докато се почесвал по стоманеносивата си коса. Според Гуилъм той бил по природа стеснителен и се чувствал абсолютно неловко в тукашната атмосфера. Младият му колега Сай бил далеч по-отпуснат, макар гласът му да бил възвисокичък за ръста му:

— Става дума за параметри, мистър Смайли, сър. В случаи като този редовно се явяват области, които се застъпват.

— Сай и Сол са ловували с нас и в миналото, Джордж — постарал се да внесе допълнителна увереност Мартело. — Те са част от общото ни семейство, повярвай ми. От Лангли включват в акциите и хора от наркоуправлението, а от управлението включват хора на Лангли. От години е така. Нали, Сол?

— Точно така — казал Сол.

„Тия двамата, ако не се гушнат съвсем скоро в леглото — рекъл си Гуилъм, — най-много да вземат да си издерат взаимно очите.“ Погледнал към Смайли и забелязал как и той е наясно с напрегнатите отношения. На креслото седял сякаш не самият той, а негово чучело, опряло длани в коленете си, затворило, както винаги, почти докрай очите си, мъчейки се сякаш да се докара до невидимост, докато онези доигравали пиеската си с обясненията.

— Предполагам, че ще е най-добре първо да си разменим най-пресните подробности по случая — предложил Мартело, все едно им предлагал да започнат с измиване на ръцете.

„“Първо" преди кое?", зачудил се Гуилъм.

Единият от мълчаливците ползвал работния псевдоним „Мърфи“. Мърфи бил толкова рус, че се доближавал до албинос. Взел папка от палисандровата маса и зачел от нея с глас, който излъчвал огромно уважение. Вдигал листовете пред очите си един по един с чистите си пръсти.

— Сър, в понеделник обектът излетял за Банкок с „Катей Пасифик Еърлайнс“, виж приложената справка за полета, и е бил посрещнат на аерогарата от Тан Ли, виж приложената справка за лицето, с личната му лимузина. Оттам двамата се отправили директно към постоянния офис на „Еърсий“ в хотел „Ирауан“. — И погледнал Сол. — Тан е изпълнителният директор на „Ейжън Райс енд Дженерал“, сър — дъщерна фирма на „Еърсий“ в Банкок, виж приложената справка за същата. Престояли три часа в офиса и…

— Ъъ, Мърфи — прекъснал го Мартело.

— Сър?

— Не може ли да прескачаш всички тия „виж приложени справки“? Всички сме наясно, че разполагаме с досиетата на въпросните личности и фирми. Нали така?

— Тъй вярно, сър.

— Ко сам ли е пътувал? — запитал Сол.

— Сър, Ко пътува заедно с неговия управител Тиу. Той без Тиу почти никъде не ходи.

Тук, поглеждайки пак случайно към Смайли, Гуилъм засякъл въпросителния поглед на шефа си към Мартело. Гуилъм имал чувството, че Смайли си мислел за младата жена — дали и тя го е придружавала? — но снизходителната усмивка на Мартело ни най-малко не потрепнала, така че само след миг Смайли като да се примирил с това и си възвърнал позата на внимателен слушател.

Междувременно Сол се бил извъртял към своя помощник, с когото разменил няколко приказки насаме.

— Защо, по дяволите, не са поставили подслушвателни устройства в тоя проклет офис, Сай? Защо се туткат?

— Вече отправихме съответното искане до Банкок, Сол, но срещат проблем с разделителните стени. Нямали необходимите кухини или нещо от този род.

— Тия мърльовци в Банкок от чукане нямат сили да мислят. Тоя Тан не е ли същият, дето миналата година се мъчихме да го спипаме с хероина?

— Не, Сол, онзи беше Тан Ха, а този е Тан Ли. При тях Танове под път и над път. Но и Тан Ли е просто подставено лице. Служи за свръзка с Фати Хонг в Чианг Май. Именно Хонг е в гъсти отношения с производителите и крупните прекупвачи.

— Ами да вземе някой да отиде и да гръмне това копеле — казал Сол. Но не станало съвсем ясно кое от двете копелета имал предвид.

Мартело кимнал на бледия Мърфи да продължи.

— Сър, оттам тримата — става дума за Ко, Тан Ли и Тиу, сър — заминали с кола за пристанището на Банкок, където огледали двайсетина-трийсет от швартованите покрай брега крайбрежни корабчета. Оттам се върнали с автомобила на аерогарата Банкок, откъдето обектът отлетял за конференция на производителите на цимент в хотел „Идън“ в Манила, във Филипините, а оттам — за Бали.

— Тиу не е ли отлетял също за Манила? — попитал Мартело, за да печели време.

— Не, сър. Той отлетял за дома си — отвърнал Мърфи, а Смайли пак хвърлил поглед на Мартело.

— Цимент! Как пък не! — възкликнал Сол. — Онези не са ли корабчетата, дето щъкат до Хонконг, Мърфи?

— Тъй вярно, сър.

— Знаем ги ние тия корабчета — заобяснявал Сол. — От години ги дебнем, нали, Сай?

— Точно така.

Тогава Сол се нахвърлил върху Мартело така, сякаш той лично носел вината за лодките:

— Те излизат чисти от пристанището. Дрогата я вземат на борда чак когато се озоват в открито море. Никой не знае на кое от всичките корабчета ще поверят стоката, дори капитанът му научава едва тогава, когато моторницата се доближи и им прехвърли дрогата. И щом навлязат в хонконгската акватория, изхвърлят дрогата в морето с маркери, а джонките идват и я прибират. — И заговорил бавно, сякаш говоренето му причинявало болка, изплювайки дрезгаво всяка думичка поотделно: — От години пищим на британците да прочистят тия джонки, но те, копелетата, до един са на процент към трафикантите.

— Това е всичко, с което разполагаме, сър — казал Мърфи и оставил доклада си на масата.

* * *

И пак изпаднали в неловките паузи. Симпатично девойче, въоръжено с табла с кафе и бисквити, внесло известно облекчение, но след излизането й мълчанието станало още по-мъчително.

— Вземи най-после да му кажеш — озъбил се накрая Сол. — Да не се наложи аз да му го казвам.

По този начин стигнали до същността на въпроса, както обичал да се изразява Мартело.

* * *

Маниерът на Мартело станал изведнъж сериозен, но и поверителен, все едно семеен адвокат четял завещание пред наследниците:

— По наше искане… ъъ…, Джордж, колегите от наркоуправлението прегледали още веднъж миналото и досието на изчезналия пилот Рикардо и както на практика очаквахме, изровили доста материал, който досега, поради ред причини, е бил неизвестен, а не е трябвало да бъде. Според мен няма смисъл да обвиняваме когото и да било за този пропуск, още повече че Ед Ристоу е на легло. Предлагам просто да стигнем до извода, че независимо от причините тая работа с Рикардо е пропаднала в някаква тясна пролука между наркоуправлението и нашата служба. Междувременно пролуката вече е затворена и нашето желание е да ви запознаем с новопоявилата се информация.

— Благодаря, Марти — промълвил търпеливо Смайли.

— Оказва се, че в крайна сметка Рикардо е още жив — обявил Сол. — Което ще рече, че яко сме били сгафили.

— Какво сте направили? — прекъснал го рязко Смайли, вероятно преди да осъзнае напълно смисъла на казаното от Сол.

При което Мартело се опитал бързо да преведе:

— Грешка, Джордж. Човешка грешка. На всекиму се случва. Да сгафи. Дори и на теб, не съм ли прав?

Гуилъм изучавал обувките на Сай, които лъщели като гумени и имали дебели шевове. Погледът на Смайли се бил изкачил по страничната стена, откъдето президентът Никсън наблюдавал благосклонно и насърчително тристранния им съюз. Никсън беше подал оставката си преди повече от шест месеца, но Мартело проявявал трогателна решителност да поддържа присъствието на образа му. Мърфи и немият му колега седели вкаменени като юноши, чакащи да приемат първото си причастие в присъствието на самия епископ. Непрестанно се движел единствено Сол, който, като някакъв по-атлетичен вариант на Ди Салис, редувал чешенето на къдравия си скалп с опъването от цигарата. „Този човек не знае да се смее — помислил си ни в клин, ни в ръкав Гуилъм. — Отдавна е забравил как става това.“

А Мартело продължил:

— Смъртта на Рикардо е официално регистрирана в архивите ни като сполетяла го някъде около двайсет и първи август, Джордж, прав ли съм?

— Прав си — потвърдил Смайли.

Мартело поел рязко въздух и килнал главата си на обратната страна, докато четял от записките си:

— Оказва се обаче, че на втори септември — около две седмици след смъртта му, ако не ме лъже аритметиката — Рикардо е осъществил… ъъ… личен контакт с едно от отделенията на Бюрото за контрол над наркотиците и опасните вещества в азиатския регион. Сол предпочита… ъъ… да не уточняваме за кое точно отделение става дума и аз съм склонен да се съобразя с желанието му.

„Мартело ъка — рекъл си Смайли, — за да има време да обмисли следващите си думи.“

— Рикардо предложил услугите си на Бюрото — продължил Мартело — да им разкрие срещу заплащане курса, който му бил възложен, да прекоси границата и да достави опиум право в… ъъ… комунистически Китай.

* * *

В този миг някаква ледена ръка сякаш стиснала Гуилъм за стомаха и отказала да го пусне. Усещането му за изключителната важност на момента се засилвало още повече от проточилото се през толкова несъществени подробности въведение. Впоследствие щеше да сподели с Моли как му се сторило, че „изведнъж всички нишки на случая сякаш се омотаха в едно чиле“; но това описание щеше да го направи едва след време, когато леко го избиваше и на самохвалство. И въпреки всичко шокът — след всичкото пристъпване на пръсти и подметнати предположения, след цялата преровена бумащина — самият шок от това, че едва ли не физически са го запратили в континентален Китай, бил несъмнено изживян и не му се налагаше да преувеличава, когато го описваше.

А Мартело пак се вживял в ролята на добрия семеен адвокат.

— На този етап, Джордж, ми се налага да ти разясня някои… ъъ… семейни подробности. По време на събитията в Лаос ЦРУ използваше няколко от северните планински племена за бойни цели. Подозирам, че това ти е известно. Там, горе, в планините на Бирма. Нали познаваш региона и тамошните шани? Доброволци, нали се сещаш? Много от тези племена отглеждаха една-единствена култура… ъъ опиум… и поради интересите на водещата се там война „Компанията“ се виждаше… ъъ… принудена да си затваря… ъъ… очите пред нещата, които не бяхме в състояние да променим, нали ме разбираш? Добрите хора там търсеха начин да оцелеят, а голяма част от тях нито знаеха как другояче, нито виждаха нещо нередно в това да отглеждат тази… ъъ… култура. Нали ме разбираш?

— Исусе Христе — измърморил под сурдинка Сол. — Чуваш ли какви ги приказват, Сай?

— Чувам, чувам, Сол.

А Смайли отчел, че го разбира.

— Та провежданата по този начин… ъъ… политика на „Компанията“ причини за много кратко известен разрив между „Компанията“, от една страна, и наркоуправлението… ъъ… от друга, което се явява наследник на Бюрото за борба с наркотиците. Понеже момчетата на Сол имаха за задача да се… ъъ… борят с разпространението на дрогата, което е съвсем правилно, и да предотвратяват… ъъ… трафика с нея, което им е работата и задължението, Джордж, докато в същото време интересите на „Компанията“ и на самата война на онзи… ъъ… етап, Джордж, й диктуваха да си затваря ъъ очите.

— ЦРУ е играело ролята на кръстник на планинските племена — изръмжал Сол. — Мъжете им се биели на фронта, а в това време хората на „Компанията“ кацали в селата им, помагали им да приберат маковата реколта, оправяли жените им и отнасяли обратно със самолетите си опиума им.

Мартело обаче не позволил да го отклонят толкова лесно.

— Бих казал, Сол, че донякъде… ъъ… опростяваш нещата, но… ъъ… разривът в действителност беше налице и точно към този момент заострям вниманието на Джордж. А що се отнася до Рикардо, той е изключително тежък случай. Изпълнил куп полети за „Компанията“ до Лаос, а след края на войната от „Компанията“ му намерили нова работа, изплатили му компенсация и прекратили всякакви контакти с него. Никой не обича да се занимава с тия момчета, ако няма война, в която да участват. Та не изключвам… ъъ… вероятността този път… ъъ… „горският надзирател“ Рикардо да се е превърнал в… ъъ… бракониера Рикардо, надявам се да ме разбирате…

— Е, не абсолютно — признал добродушно Смайли.

Сол обаче не се притеснявал ни най-малко да изказва несмилаеми истини:

— Докато войната продължавала, Рикардо е пренасял дрога за „Компанията“, за да поддържат живота в планинските села. След като войната приключила, е почнал да прекарва дрогата за своя сметка. Разполагал е с необходимите връзки и е знаел кого как може да изнуди. Просто е станал независим оператор.

— Благодаря — казал Смайли и Сол възобновил почесването по канадската си ливада.

А Мартело за втори път се върнал към историята с неудобното възкресение Рикардово.

„Тези двамата май предварително са се спазарили да говори само Мартело — минало му през ум на Гуилъм. Смайли е наш контакт, вероятно е заявил Мартело, така че оставете на нас да определим хода на разговора.“

— На втори септември 1973 година — продължил Мартело, — агент от Бюрото за борба с наркотиците в региона на Югоизточна Азия, чието име няма да назовавам — настоявал на анонимността Мартело: „съвсем млад мъж без опит в тази област, Джордж“, — бил събуден посред нощ от телефона. Търсел го някой си капитан Рикардо Малкия, смятан за загинал, служил навремето като наемник в Лаос под командата на капитан Роки. Рикардо предложил на агента значително количество суров опиум на стандартната текуща изкупна цена. Но освен опиума предложил да му продаде по спешност и свежа, много важна информация на крайно занижена промоционална цена, изразяваща се в петдесет хиляди щатски долара в дребни купюри и западногермански паспорт за еднократно пътуване извън страната. Безименният наркоагент се срещнал по-късно през същата нощ с Рикардо на някакъв паркинг и сключили бързо споразумение за продажбата на опиума.

— Ама той наистина ли го е купил? — не можел да повярва на ушите си Смайли.

— Сол твърди, че съществувала… ъъ… твърдо установена тарифа за подобни сделки — нали така, Сол? — която била известна на всички участници в играта, Джордж, и се базирала на… ъъ… процент от уличната стойност на партидата, нали така? — Сол изръмжал в потвърждение на думите му. — И безименният… ъъ… агент е имал постоянно правото да купува на тази тарифа, от което право се и възползвал. Дотук нищо нередно. Освен това агентът изразил… ъъ… желание, подлежащо на одобрение от страна на висшестоящите му началници, да снабди Рикардо с документи с краткотрайна валидност, Джордж (впоследствие се изяснило, че имал предвид западногермански паспорт, чиято валидност изтичала само след броени дни), при условие, Джордж — понеже сделката не била още осъществена, нали ме разбираш, — че съобщените от Рикардо сведения в действителност се окажели ценни, тъй като стратегията е информаторите поначало да бъдат насърчавани. Но агентът пак подчертал, че цялата сделка — паспорт и заплащане срещу предоставени сведения — подлежала на проверка и одобрение от хората на Сол в главното управление. При което изкупил опиума, но оставил висящ въпроса с информацията. Така ли беше, Сол?

— Съвсем точно — изръмжал Сол.

— Ъъ… мисля, че ще е най-добре ти да продължиш разказа оттук нататък, Сол — казал Мартело.

А след като заговорил, Сол, за разлика от всеки друг път, положил всички усилия да не шавърка. Мърдал само с уста:

— Агентът ни поискал Рикардо да му предостави малка мостра от сведенията, които имал за продан, по която да преценим дали наистина са съществени. В подобни случаи така се процедира по правило. При което Рикардо обявил, че получил заповед да прелети с опиума границата и да се върне обратно от комунистически Китай с някакъв товар, който щял да представлява заплащането за дрогата. Точно така се е изразил. Това било мострата. Добавил, че му било известно кой точно седи зад цялата сделка, че познавал най-големия големец сред големците, но това е редовно твърдение от страна на информаторите, което много рядко се потвърждава. И казал, че в действителност излетял на път към континентален Китай, но го хванало шубето и пак се върнал в Лаос, летейки съвсем ниско, да не го спипат радарите. Точно така се изразил, и думичка не променям.

Но не споменал откъде бил излетял. Понеже бил задължен на онези, които го били пратили, а ако те го спипали, щели да му сритат зъбите право в гърлото. Точно така е записано в протокола — дума по дума. „Зъбите право в гърлото.“ Именно поради това бързал да изчезне и бил принуден да поиска толкова нищожна цена — само петдесет хилки. Отказал да уточни кои били тези хора, не предложил и трошица твърда гаранция за верността на думите си, освен самия опиум, но заявил, че все още криел самолета — „Бийчкрафт“, — и предложил да го покаже на агента ни при следващата им среща, при условие че от главното управление сме проявели сериозен интерес към сделката. Това е всичко, което ни е известно — казал Сол и посветил цялото си внимание на своята цигара. — А опиумът беше към двестатина кила, от много добро качество.

Мартело поел ловко подадената му топка.

— И така, безименният агент пуска рапорт за срещата, Джордж. После постъпва така, както би постъпил и всеки от нас на негово място. Праща мострата до управлението, а на Рикардо нарежда да се скатае и да чака каква ще е реакцията на нашето ръководство. „До десетина дни, най-много до четиринайсет ще ти се обадя, — казва му. — Това са ти парите за опиума, но за информацията ще трябва да почакаш за плащането.“ Такъв ни е правилникът. Следиш ли ми мисълта? — Смайли кимнал разбиращо, а Мартело също му отвърнал с кимване, без да спира да приказва: — Та така дотук. И точно тук става въпросната човешка грешка, нали разбираш? Можело е и по-лошо да стане, но не много. В нашата професия миналото се разглежда от две перспективи: или като конспирация, или като преебаване. Та в конкретния случай няма две мнения: направо сме се преебали. Болният в момента Ед — предшественикът на Сол — прегледал материала и въз основа на наличните данни — ти го познаваше, Джордж: Ед Ристоу — солиден, разумен мъж, — та въз основа на наличните му данни Ед взема обяснимото, но в случая неправилно решение да се прекрати сделката. Рикардо искал петдесет хилки. Доколкото разбирам, при такъв солиден удар това е дребна сума. Лошото е, че Рикардо искал мангизите моментално. Еднократно и чао. А пък Ед… ами Ед все пак е носел отговорност за случая, имал си в същото време и куп семейни неприятности, а на всичко отгоре не изпитвал никакво желание да инвестира подобна сума държавни американски пари в тип от рода на Рикардо, който не ти гарантира никакъв сериозен улов, но за сметка на това държи всички козове, знае всички шашми и нищо чудно да е примамил онзи безименен млад и неопитен оперативен агент да го отведе за носа на майната му. Предвид всички тези обстоятелства, Ед решил да прекрати цялата операция. „Към дело. Без последствия.“ Дотук — чиста работа. Опиумът е купен, но съмнителната история — не.

„Може пък и наистина да е коронарна болест“, не преставал да се колебае Гуилъм. Но някаква част от разума непрестанно му нашепвала, че като нищо и на него е можело да се случи подобно нещо, и не само това, ами наистина вече му се било случвало: да си срещнал търговец с изключително важна информация и да си я изпуснал да ти се изплъзне между пръстите.

Но вместо да си губи времето в разбори на вината, Смайли предпочел да разгледа спокойно останалите им възможности.

— Къде се намира Рикардо в момента, Марти? — попитал.

— В неизвестност.

До следващия му въпрос изминало много повече време, а и той не бил толкова въпрос, колкото разсъждение на глас:

— Да се върнел с товар, който щял да представлява заплащането — повторил. — Никой изказвал ли е предположение за какъв вид товар може да става дума?

— Предположихме, че е злато. Но и ние като вас не сме врачки — отвърнал заядливо Сол.

Смайли се оттеглил за известно време напълно от обсъжданията. Лицето му замръзнало, изражението му станало тревожно и — за онези, които го познаваха добре — вглъбено и изведнъж задачата да поддържа разговора легнала изцяло върху Гуилъм. И той, по подобие на Смайли, се обърнал с тази цел към Мартело:

— Рикардо не е ли подсказал по някакъв начин къде се е предполагало да кацне на връщане с този товар?

— Вече казах, Пит: нищо повече не знаем.

Смайли продължавал да стои настрана от битката. Загледал се бил скръбно в сплетените си длани.

Гуилъм се мъчел да намери по-различна формулировка на въпроса си.

— А да е станало дума случайно за предполагаемото тегло на товара, който е щял да върне? — попитал.

— Исусе Христе! — проронил Сол, после, тълкувайки погрешно отношението на Смайли, завъртял бавно глава, в смисъл че не можел да се начуди що за сътрудници е принуден да търпи той.

— Но сте убедени в достатъчна степен, че именно Рикардо е лицето, което се е свързало с онзи ваш агент? — не се отказвал Гуилъм.

— Стопроцентово — отвърнал Сол.

— Сол — привел се към сънародника си Мартело, — защо не дадеш на Джордж неофициално копие от оригиналния рапорт на агента? Така и на него ще му е известно всичко, което ни е известно и на нас.

Сол се поколебал, погледнал към помощника си, свил рамене и с определена неохота извадил лист пелюр от папката пред себе си, от който тържествено откъснал подписа.

— Извън протокола — изръмжал.

В този момент Смайли най-неочаквано живнал, а след като получил от ръцете на Сол рапорта, го огледал най-внимателно и безмълвно и от двете страни.

— А къде, ако обичате, се намира безименният наркоагент, който е съставил този документ? — попитал чак след време, като първо изгледал Мартело, а след него и Сол.

Сол се почесал по скалпа. Сай заклатил неодобрително глава. Затова пък двамата неми спътници на Мартело не проявили и капка любопитство. Бледият Мърфи продължил да чете бележките си, а колегата му гледал безизразно бившия президент.

— Набута се в някаква хипарска комуна на север от Катманду — изръмжал Сол през гъст облак цигарен дим. — Мина в противниковия лагер, копелето му с копеле.

Заключителната кода на Мартело демонстрирала забележителна липса на логика:

— Това е… ъъ… причината, Джордж, в нашия компютър Рикардо да се води умрял и погребан, макар досието му като цяло — след ревизирането му от приятелите ни от наркоуправлението — да не дава повод за подобен… ъъ… извод.

* * *

Дотук у Гуилъм битувало чувството, че Мартело няма никаква вина за това положение. Хората на Сол са се изложили — гласяла явно позицията на Мартело, — но „братовчедите“ демонстрирали недвусмислено великодушие и готовност за помирение. В настъпилото след разкритията на Мартело посткоитално затишие това му погрешно впечатление просъществувало още за кратко.

— Така че, Джордж, смея… ъъ… да кажа, че в бъдеще всички ние — ти, аз, Сол — ще можем да разчитаме на тотално сътрудничество от всички наши служби. Тоест в крайна сметка от цялата работа произтича и сериозна полза. Конструктивна, ако щеш? Нали, Джордж?

Смайли обаче пак се бил отплеснал нанякъде, затова само вдигнал вежди и свил устни.

— Нещо мъчи ли те, Джордж? — попитал Мартело. — Нещо все още не ти е ясно ли?

— О! Благодаря. „Бийчкрафт“ — рекъл Смайли. — Тези самолети не бяха ли едномоторни?

— Божичко — измърморил под носа си Сол.

— Двумоторни са, Джордж. Двумоторни — поправил го Мартело. — Предпочитани от често пътуващите бизнесмени.

— А според рапорта пратката опиум е тежала към четиристотин килограма.

— Малко под половин тон, Джордж — казал Мартело с възможно най-помирителния си тон. — Метричен тон, имам предвид — добавил неуверено, вперил поглед в скритото в сянка лице на Смайли. — Не по английската ви система „тон“, Джордж, а по метричната.

— И в кой отсек е щяла да пътува тази пратка? За опиума става въпрос.

— В кабината — отвърнал Сол. — Най-вероятно са извадили излишните седалки. „Бийчкрафт“ се продават в различни конфигурации. В случая не знаем точно за кой модел се касае, тъй като така и не успяхме да го видим.

Смайли пренесъл пак погледа си върху листа пелюр, който продължавал да стиска с пухкавата си длан.

— Да — измърморил. — Най-вероятно точно така са постъпили. — И вписал с позлатения си автоматичен молив някакъв йероглиф в полето, после пак се отдал на частния си мисловен процес.

— Да — казал весело Мартело. — Май ни е време ние, пчеличките работнички, да се приберем в кошерчето и да видим сега докъде ще стигнем. Не съм ли прав, Пит?

Гуилъм се бил полуизправил на крака, когато проговорил Сол. Този човек притежавал рядко срещаната и безкрайно отвратителна вродена способност да е груб. Не че нещо се било променило в него. Не че изтървал нервите си по някакъв начин. Той просто така си говорел, така си вършел работата, и всички останали начини го уморявали до смърт.

— Исусе Христе, Мартело — рекъл. — Що за игра играем тук в момента? Все пак става дума за най-големия ни удар, не съм ли прав? Напипали сме може би най-голямата афера с дрога в целия театър на Югоизточна Азия. Окей, отчитам, че имате дългогодишни връзки. Но в същото време „Компанията“ най-после се е гушнала с наркоуправлението, за да ни замаже очите след оная история с планинските племена. Само не си мисли, че на мен ми е гот от тая работа. И отчитам, че имаме с британците договореност да не им се бъркаме в Хонконг. Но пък Тайланд си е наша територия, същото важи и за Филипините, и за Тайван, тоест за целия проклет театър на действие и за цялата война, а британците си седят на задниците. Вярно, явили са се при нас преди четири месеца и са ни уведомили за намеренията си. И ние, разбира се, сме ги оставили да действат самостоятелно. А те какво са свършили оттогава? Сапунисвали са нежните си личица. Е, няма ли да се обръснат най-после? Ние сме заложили огромна сума на тази история. Цял апарат държим в бойна готовност да изтръска всички връзки на Ко в цялото полушарие. От години търсим човек от неговия мащаб. И сме способни да го гепим. И законите си ги имаме — леле, нямате си представа с какво яко законодателство разполагаме! — с които да му лепнем десет до трийсет годинки, че и отгоре! В какво ли не можем да го олепим: то не е дрога, не са оръжия, не са ембаргови стоки, плюс най-голямата купчина от проклетото комунистическо злато, което Москва някога е връчвала на отделен човек, да не говорим за първото в историята доказателство, ако може да се вярва на този Рикардо, за програма за подкопаването на цяла държава с дрога, субсидирана от Москва, която е готова с най-голямо удоволствие да нахлуе в комунистически Китай с надеждата да го подреди по същия начин, по който вече и нас ни подрежда.

Избликът му като да залял Смайли със студен душ. Той приседнал на ръба на стола си със смачкания в дланта си рапорт на оперативния агент и загледал с ужас първо Сол, а накрая — и Мартело.

— Марти — успял само да промълви. — О, божичко, само това не.

Тук Гуилъм проявил по-здраво присъствие на духа. Или поне се опитал да вмъкне възражение:

— Доста на тънко ще трябва да го разпределиш този половин тон, Сол, че да пристрастиш осемстотин милиона китайци към дрогата.

Сол обаче не бил готов да приеме нито хумор, нито възражения, най-малко пък от някакъв гладкокож британец.

— И ние да не би да сме го спипали този синковец за гръцмуля? — продължавал да сипе укори той. — Друг път! Пристъпваме тихичко на палци. Озъртаме се по страничната линия. „Играйте внимателно. Топката е у англичаните. Това си е тяхна територия, техен обект, тяхно забавление.“ И ние само се кълчим и танцуваме по тъча. Пърхаме като пеперудка, но и жилим като такава^[1]. Исусе Христе, ако на нас ни се беше паднала тази задача, поне от месец щяхме да сме го закопчали това копеле.

И като шляпнал с длан по масата, прибягнал към реторичния трик да повтори казаното с други думи:

— За пръв път в историята държим на мушката си съветски комунистически саблезъб разпространител на корупция, трафикант на дрога и саботьор в регионален мащаб, който е на издръжката на Съветите, и сме в състояние да го докажем пред света! — Думите му били адресирани само към Мартело; присъствието на Смайли и Гуилъм ни най-малко не го вълнувало.

— И недей забравя и още нещо много важно — препоръчал в заключение Сол на Мартело. — Над нас има големи хора, които разчитат да извлекат сериозни дивиденти от цялата тази история. Хора, които не обичат да им губят времето. Влиятелни хора. Хора, които са бесни заради съмнителните похвати, с които вашата „Компания“ участваше косвено в доставката и търговията с наркотици сред войниците ни във Виетнам, което беше и основната причина да ни включите поначало в сегашната афера. Така че ще е най-добре да уведомиш твоите либерални началничета, дето само се возят в лимузините си до Лангли, Вирджиния, че ако ще серат, да серат сега, иначе да стават от гърнето. Но и да внимават да не се омажат пак в лайна с някоя тайна наркосделка — добавил в неудачен опит за хумор.

Смайли бил пребледнял до такава степен, че Гуилъм направо се притеснил за здравето му; само дето не можел да реши дали е прекарал инфаркт, или се канел да припадне. От ъгъла, под който го гледал, бузите и кожата на лицето му се сторили на Гуилъм внезапно състарени, а очите му също съдържали само старческо мъждукане, докато и той говорел единствено на Мартело:

— Независимо от всичко, споразумението помежду ни е все още в сила — отбелязал Смайли. — И разчитам на вас да го спазвате, докато не е отменено. Поели сте генерално обезателство да се въздържате от действия в британските райони, освен с изрично наше разрешение. Освен това сте поели пред нас и конкретния ангажимент да поверите в наши ръце цялостната разработка на конкретния случай, външните наблюдения и комуникационния трафик, независимо от посоката, която ще поеме разработката. Точно за това сме се договорили: пълна наша свобода на действие срещу пълно предоставяне от вас на материалите от разработката. За мен това означава само едно: никакви действия не само от страна на Лангли, но и никакви действия от страна на която и да било друга американска служба. Приел съм това като абсолютна дадена от вас дума. И понеже смятам, че тази ваша дума продължава да заслужава доверие, приемам споразумението ни за неотменимо.

— Кажи му — рекъл Сол и тръгнал да излиза, следван от бледоликия си мормонски помощник Сай. На вратата обаче Сол се извърнал и гневно посочил с показалеца си Смайли:

— Щом се возиш на нашата талига, ние ще ти казваме кога да слизаш и кога да седиш вътре.

— Точно така — кимнал мормонът и се усмихнал с нещо като покана към Гуилъм. А Мартело кимнал на Мърфи и на мълчаливия му колега да ги последват на излизане.

* * *

Мартело наливал чашите. И в кабинета му стените били от ламинат имитация на палисандрово дърво, отбелязал Гуилъм, а дръпнатата от Мартело дръжка разкрила машина, която повръщала плътен поток от топчета лед с формата на топки за ръгби. Сипал три уискита, без да си направи труда да попита гостите си какво искат да пият. Смайли направо бил сдал багажа. Обхванал бил с пухкавите си длани страничните облегалки на стилното кресло, но се бил отпуснал безжизнено назад, като каталясал боксьор в почивката между рундовете, и зяпал в осеяния с блещукащи лампички таван. Мартело сложил чашите върху масата.

— Благодаря, сър — казал Гуилъм. Мартело обичаше да го съросват.

— Да ти е сладко — казал Мартело.

— Кого още е уведомила главната ви квартира? — попитал Смайли звездите. — Данъчните власти? Митническите? Кмета на Чикаго? Дванайсетте най-добри техни приятели? Ти даваш ли си сметка, че дори моите господари си нямат и понятие за това, че си сътрудничим с вас? Боже всемогъщи!

— О, престани да се превземаш, Джордж. И ние като вас се ръководим от всесилни политически съображения. И ние сме дали обещания, които сме длъжни да спазваме. И ние имаме гърла, които сме длъжни да храним. Наркоуправлението се е заклело да ни унищожи. Медиите тръбят, че Конгресът по цял ден се занимава с тая наша опиумна афера. Сенатори ли не щеш, подкомисии на Камарата на представителите не щеш, цялата лудница. Върне се някой младеж от войната като завършен наркоман, и баща му — хоп! — веднага пише до съответния конгресмен. И на самата „Компания“ не й е особено приятно да чува такива гадни слухове по свой адрес. И тя предпочита да си има приятели, а не врагове. Така е в шоубизнеса, Джордж.

— Би ли ми обяснил, моля ти се, каква точно е уговорката? — попитал го Смайли. — Разкажи ми я с думи прости, ако обичаш.

— Е, до уговорка изобщо не се е стигало, Джордж. Как си представяш от Лангли да се разпореждат с нещо, което изобщо не им принадлежи? Тук става дума за ваша разработка, ваша собственост, ваша… Замятаме въдицата — вие я замятате всъщност, евентуално с малко помощ от наша страна — правим всичко, което ни е по силите, и ако до някое време не успеем нищо да закачим… тогава от наркоуправлението ще се намесят мъничко, по най-дружески и контролируем начин, и ще си опитат и те късмета.

— И тогава започва ловен сезон, в който всеки може да участва — добавил Смайли. — Не съм очаквал, че една разработка може да протече и по този начин.

Мартело обаче наистина разполагаше с огромен опит, когато работата опреше до умиротворяване.

— Джордж. Джордж. Представи си, че тъкмо те успеят да хванат Ко. Че му наскачат от дърветата при следващото му излизане от Хонконг. И натикат ли веднъж Ко в „Синг-Синг“ за десет до трийсет години, тогава и ние ще можем да го доим за информация, колкото си искаме. Защо изведнъж решаваш, че такъв вариант би бил ужасен?

„Защото наистина е отвратителен, дявол да го вземе“, помислил си Гуилъм, докато в един момент не му просветнала доста злорадата мисъл, че дори Мартело си нямал понятие за съществуването на брата Нелсън и че Джордж е успял да не разкрие най-силния си коз.

* * *

Смайли продължавал да седи приведен напред. Ледът в уискито му бил оформил пот по повърхността на чашата му и той посветил известно време на това да гледа как кондензатът сълзи от чашата върху палисандровата повърхност на масата.

— Добре, на какъв самостоятелен срок ще можем да разчитаме? — попитал Смайли. — Колко аванс ще ни дадете, преди да се втурнат хората от наркоуправлението?

— Нищо не е твърдо установено, Джордж. Нещата изобщо не стоят така! Както се изрази Сай, става дума за параметри.

— Три месеца?

— Това би било безкрайно щедър срок, прекалено щедър.

— По-малко от три месеца?

— Три месеца, до три месеца, десет до дванайсет седмици — нещо от този порядък, Джордж. Но ще зависи от обстоятелствата, все пак. Приятелска уговорка. Максимум три месеца, мен ако ме питаш.

Смайли изпуснал бавна, продължителна въздишка:

— А до вчера разполагахме с всичкото време на света.

Мартело смъкнал воала с още пет-шест сантиметра.

— Сол не е съвсем осъзнат, Джордж — казал, стараейки се да използва жаргона на Цирка, а не на собствената му служба. — У Сол са налице определени… ъъ… празноти — направил нещо като полупризнание Мартело. — Просто няма да му подхвърлим целия дивеч, нали ме разбираш?

Мартело направил пауза, после продължил:

— Сол стига до първия ешелон. Но само дотам. Повярвай ми.

— И какво означава в случая „първия ешелон“?

— Знае, че Ко го финансират от Москва. И знае, че търгува с опиум. И нищо повече.

— А за младата жена знае ли?

— Ха, ето ти и конкретен пример, Джордж. Момичето. Тя го е придружавала при пътуването му до Банкок. Нали помниш описанието, което Мърфи направи на пътуването му до Банкок? Престояла е в хотелския му апартамент. Летяла е заедно с него от там до Манила. В този момент те усетих, че си на една вълна с мен. Улових погледа ти. Но бяхме накарали Мърфи да премахне от своя рапорт местата, в които тя се споменава. Само заради Сол.

Смайли сякаш започнал — макар и едва-едва — да идва на себе си.

— Сделката ни си остава, Джордж — зауверявал го щедро Мартело. — Нищо не е добавено и нищо не е махнато от нея. Ти само издърпай рибата, пък ние ще ти помогнем с яденето. А усетиш ли междувременно, че имаш нужда от помощ, достатъчно е да викнеш по зеления телефон. — Стигнал дотам, че посегнал да положи утешителна длан върху рамото на Смайли, но се усетил, че жестът му може и да не се понравел на Смайли, затова набързо се отказал. — А пък ако решиш в някой момент, че наистина желаеш да ни отстъпиш веслата, в такъв случай просто ще извъртим договорката си на сто и осемдесет градуса и…

— И не само ще пожънете нашите лаври, ами ще ви възнаградим и с публично изхвърляне от Хонконг — довършил от негово име изречението Смайли. — Искам за последно по още един въпрос да внеса яснота. Държа всичко това да бъде отразено в писмен вид. С размяна на специални служебни писма помежду ни.

— Ти си домакинът на купона, ти решаваш кои игри ще играем — съгласил се великодушно Мартело.

— Моята служба ще изтегли рибата — заявил със същия прям настоятелен тон Смайли. — Също така ние ще сме тези, които ще я извадят на сушата, ако така се казва по рибарски. Лично мен ловът и риболовът никак не ме влекат.

— Изваждате я, хващате я с кепчето, тръшвате я върху пясъка, изобщо правите всичко, което ви дойде на ум.

„Добрата воля на Мартело почва да се поизносва по периферията“, отбелязал разяжданият от съмнения Гуилъм.

— Настоявам операцията да е изцяло в наши ръце. Човекът е за нас. Настоявам да имаме правото на първата брачна нощ. И да бъдем до него в здраве и болест до момента, в който ние решим, че вече можем да ви го предадем.

— Няма проблем, Джордж, абсолютно никакъв проблем няма. Изтеглите ли го веднъж в лодката, той ще е изцяло ваш. А решите ли по някое време да го споделите с нас, достатъчно ще е да ни звъннете. Просто и ясно.

— Утре сутринта ще ви изпратя писмено потвърждение.

— Не си прави труда, Джордж. Разполагаме с достатъчно персонал. Ще пратим някого да го вземе.

— Ще го пратя аз — настоял Смайли.

— Джордж, смятай, че току-що сме сключили сделка.

— Аз сделка имах и преди — рекъл Смайли. — Но от Лангли не я спазиха.

Двамата си стиснали ръцете.

* * *

В историята на операцията няма друг миг, сравним с този. Хората от занаята го описваха с разни купешки изрази от рода на „денят, в който Джордж я извъртя на сто и осемдесет градуса“ — при все че за това в действителност му потрябва цяла седмица, която беше за сметка на отпуснатия му от Мартело срок. В очите на Гуилъм обаче целият процес се отличавал с нещо много по-тържествено, по-красиво в сравнение с нормалната технология на действие. Осъзнавайки постепенно какви са всъщност намеренията на Смайли, наблюдавайки като омагьосан как Смайли пускал най-старателно поредната въдица, как привиквал този или онзи сътрудник, как замятал кукичка тук, пък изваждал примамка оттам, Гуилъм останал с усещането, че става свидетел как огромен презокеански кораб бива примамван и прилъгван да се извърти против досегашната си посока на движение. Да, това наистина означавало цялата операция да бъде обърната с главата надолу, както и да се променяла изцяло посоката на ръководенето й.

След онова съвещание двамата се върнали в Цирка, без да си разменят нито една думичка. Смайли толкова бавно изкачил последната поредица стъпала, че събудил отново у Гуилъм притеснения за здравословното му състояние, при което Гуилъм се видял принуден при първата удала му се възможност да позвъни на лекаря на Цирка и да му опише със свои думи наблюдаваните симптоми — и да получи в отговор уверенията, че Смайли се бил отбил при доктора по съвсем друг въпрос преди има-няма два дни и че проявил достатъчно признаци за своята неунищожимост.

Вратата на тронната зала се затворила и Фон „бавачката“ пак останал единственият хранител на своя любим шеф. Онези желания на Смайли, които се процеждали периодически от кабинета му, съдържали в себе си елементи от алхимията. Самолети „Бийчкрафт“: трябвали му чертежи, каталози, а също така — при условие че не ставало ясно кому всъщност са нужни — подробности за продажбите им в Югоизточна Азия — имена на купувачи, цени и прочее. Съответно Тоби Естерхази се гмурнал в мътните дебри на търговията с летателни средства и съвсем скоро Фон връчил на Моли Мийкин впечатляваща камара стари броеве на списанието „Транспортен свят“ с ръкописни нареждания от Смайли в традиционното за кабинета му зелено мастило да отбележел публикуваните реклами за самолети „Бийчкрафт“, които е възможно да са хванали окото на потенциален купувач през шестте месеца, предхождащи провалилата се опиумна мисия на Рикардо в комунистически Китай.

И пак по писмено нареждане от Смайли Гуилъм направил дискретни посещения при неколцина от копачите на Ди Салис и успял, без темпераментният им началник да го излови, да установи, че били все още много далеч от истината за лицето Нелсън Ко. Един от тях — дългогодишен служител — дори си позволил да изкаже мнението, че Дрейк Ко май е казал самата истина при последната си среща със стареца Хибърт, в смисъл че брат му Нелсън в действителност бил умрял. Но когато Гуилъм му предал тази вест, Смайли само завъртял нетърпеливо глава и му връчил радиограма, която да предадял на Кро с поръчението да се сдобие от своя източник в местната полиция, за предпочитане под фалшив предлог, с опис на всички регистрирани придвижвания на управителя на Ко, Тиу, от и до континентален Китай.

Пространният отговор от Кро се появил на бюрото на Смайли само след четирийсет и осем часа и изглежда му доставил един от редките за него моменти на удовлетвореност, ако се съди по това, че поръчал дежурният шофьор да се приготви и да го закара до Хампстед, където, според Фон, се разхождал цял час сам по огрения от слънцето заскрежен парк „Хийт“, спирайки се да зяпа червеникавите катерички, и едва тогава тръгнал да се прибира в тронната зала.

— Ама ти наистина ли не схващаш? — укорявал Смайли Гуилъм в нов, извънредно рядък пристъп на вълнение по-късно вечерта. — Не разбираш ли какво става, Питър? — И натикал изпратените от Кро дати под носа на Гуилъм, че дори и наврял късия си показалец в една от тях: — Тиу отива в Шанхай шест седмици преди мисията на Рикардо. И колко време прекарва там? Четирийсет и осем часа. Ох, ама и ти си страшно задръстен!

— Изобщо не съм — възпротивил се Гуилъм. — Просто не съм благословен с пряка линия до дядо Господ.

Затворил се в мазето със старшата подслушвателка Мили Макрейг, Смайли прослушал за кой ли път монолозите на стария Хибърт, не пропускайки — според Мили — да се намръщи сегиз-тогиз, като чувал колко непохватно задавал нахалните си въпроси Ди Салис. През останалото време Смайли четял или се скитал по стаите и от време на време разменял кратки интензивни реплики със Сам Колинс. Тези срещи понижавали рязко настроението му, отбелязвал си Гуилъм, и всичките му избухвания — които все пак били доста ограничени на брой, като се имало предвид бремето, което носел Смайли — ставали именно след като си излезел Сам. Но дори и като отминели, Смайли изглеждал все по-измъчен и самотен от всякога и се свестявал едва след като проведял поредната си дълга нощна разходка.

Но ето че някъде към четвъртия ден, който в спомените на Гуилъм бил останал неизвестно защо като кризисен — най-вероятно заради разправията с Министерството на финансите, където не можели да преглътнат аргумента, че Кро заслужавал премия — Тоби Естерхази успял да се промъкне някак си през мрежите както на Фон, така и на Гуилъм, да се навре незабележимо в тронната зала и да тръшне на бюрото на Смайли купчина ксерокопия от договори за продажбата на един брой чисто нов четириместен „Бийчкрафт“ на базираната в Банкок, но регистрирана в Цюрих фирма „Аеросюис енд Ко“ — подробности допълнително. А пък Смайли ликувал най-вече заради наличието на четирите седалки, две от които — задните, можели да се демонтират, за разлика от двете предни — за пилота и помощник-пилота. Що се отнасяло до самата продажба на самолета, тя била станала на двайсети юли — едва месец преди лудият Рикардо да тръгне да нарушава въздушното пространство на комунистически Китай, от което впоследствие изклинчил.

— Тази връзка дори и Питър е в състояние да я прозре — отбелязал с известна заядливост Смайли. — Казвай бързо, Питър: къде се намества тази продажба в последователността на събитията?

— Продажбата на самолета е станала две седмици след завръщането на Тиу от Шанхай — отвърнал неохотно Гуилъм.

— В такъв случай? — попитал настоятелно Смайли? — Какво търсим по-нататък в такъв случай?

— Задаваме си въпроса: кой е собственикът на „Аеросюис“? — обявил с рязък тон Гуилъм, явно доста раздразнен.

— Точно така. Благодаря ти — произнесъл Смайли с предвзето облекчение. — Ти възроди вярата ми в теб, Питър. И такааа: кого, според вас, откриваме на щурвала на „Аеросюис“? В качеството му на неин банкокски представител, представете си?

Гуилъм хвърлил поглед към бележките върху бюрото на Смайли, но реакцията на Смайли била мигновена и той успял да ги закрие с ръце.

— Тиу — досетил се Гуилъм и дори се изчервил.

— Ура! Точно така! Тиу! Браво!

Но привечер, когато Смайли поръчал пак да му повикат Сам Колинс, сенките вече се били завърнали по провисналото му лице.

* * *

Но, така или иначе, въдиците били заметнати. След успеха му в авиационната промишленост Тоби Естерхази бил пренасочен към търговията с алкохол и излетял, легендиран като данъчен инспектор по ДДС, за шотландските Западни острови, където в продължение на три дни извършил непланова счетоводна ревизия на дестилерия, специализирана в продажбата „на зелено“ на неетикирани бурета с неотлежало уиски. И се завърнал „нахилен като преуспял многоженец“, както се изразила Кони.

Многократната кулминация на всички тези усилия се изразила в необичайно дълга радиограма до Кро, съставена след пленарно заседание на оперативния директорат — „Златните старци“, ако трябва пак да цитираме Кони — със Сам Колинс в добавка. Заседанието се провело след проточило се дълго методическо съвещание с „братовчедите“, на което Смайли се въздържал напълно да не спомене за неуловимия Нелсън Ко, но поискал в района да бъдат осигурени ред допълнителни специални разузнавателни средства.

И обяснил по следния начин намеренията си на своите сътрудници: досега операцията се била ограничавала до събирането на разузнавателни данни за Ко и за евентуалното предназначение на съветската златна жила. Особени старания били полагани Ко да не осъзнае, че Циркът се интересува от него.

След което обобщил събраните до момента разузнавателни данни: Нелсън, Рикардо, Тиу, „Бийчкрафта“, датите, изводите и регистрираната в Швейцария авиокомпания, която — както се оказало междувременно — нямала нито офис, нито друго летателно средство. Добавил, че му се щяло да изчака категоричното идентифициране на Нелсън, но че всяка операция била сама по себе си компромис, а времето за тяхната изтичало благодарение до голяма степен на „братовчедите“.

Нито веднъж не споменал младата жена, а и нито веднъж, докато говорел, не погледнал Сам Колинс.

И така стигнал до скромно наречената от него „следваща фаза“.

— Намираме се в патова ситуация и проблемът ни е как да излезем от нея. Понякога дадени операции протичат особено добре именно понеже патовата ситуация в тях остава нерешена. В други случаи операцията може да е безполезна, докато патът не се разреши. „Делфин“ е типичен пример за такава операция.

На това място Смайли сключил замислено вежди, примигал, снел за тайна радост на присъстващите очилата си и — поддържайки неволно създадената от самия него легенда — ги отрил с широкия край на вратовръзката си.

— Моето намерение е да разрушим патовото положение, като обърнем тактиката си наопаки. Или, казано другояче, като обявим пред Ко, че се интересуваме силно от дейността му.

Както винаги, Кони била тази, която намерила достатъчно присъствие на духа, за да сложи край на пълното им онемяване. И усмивката й се оказала най-бързата — а и най-досетливата.

— Пуска дим в хралупата му, че да го изкара навън — прошепнала тя в екстаз на присъстващите. — Точно както и с Бил постъпи, хитрият му пес! Палиш, значи, огън на прага му, дарлинг, и чакаш да видиш накъде ще побегне, познах ли? О, Джордж, нямаш представа какъв прекрасен човек си ти — наистина най-добрият изсред всичките ми момчета!

Грамата на Смайли до Кро описвала плана му с друга метафора, която била по-ясна за оперативните агенти. Канел се бил „да изръси Ко от дървото му“, а от останалата част на текста ставало ясно, че въпреки сериозните рискове възнамерявал да изтръска дървото с помощта на широкия гръб на Джери Уестърби.

* * *

И нещо като забележка към горното: два дни по-късно Сам Колинс изчезнал. Всички останали много доволни. Той вече не влизал по всяко време, а и Смайли престанал да се допитва до него. Промъкналият се тайно да направи оглед на кабинета му Гуилъм не открил нищо свързано лично със Сам с изключение на две неотваряни колоди с карти и няколко пъстри картонени кибритчета, рекламиращи нощен клуб в Уест Енд. Разпитал и кадровиците, които, за разлика от всеки друг път, били словоохотливи: за услугите си Сам си изпросил прилично обезщетение при напускане и обещанието да преразгледат правото му на пенсиониране. Не че имал кой знае колко стока за продан, де. Блеснал еднократно и изчезнал завинаги. Прав му път.

Но независимо от всичко, Гуилъм така и не успял да се отърси от странното безпокойство, което предизвиквала у него мисълта за Сам и което той многократно споделил през следващите няколко седмици с Моли Мийкин. И тук не ставало дума единствено за онази случайна среща на излизане от офиса на Лейкон. Мъчела го и цялата тази размяна на писма между Смайли и Мартело в потвърждение на постигнатата помежду им устна договореност. Вместо да изчака „братовчедите“ да вземат писмото му със съответната тържествена поява пред Кеймбридж Съркъс на лимузина, ескортирана евентуално от мотоциклетист, Смайли наредил на Гуилъм да изтича лично да го внесе на Гровнър Скуеър, охраняван по пътя от Фон. Но както винаги, Гуилъм бил претрупан с работа, а Сам, както винаги, бил свободен. Така че Гуилъм моментално се съгласил на предложението на Сам писмото да го занесе той, за което оттогава безкрайно съжаляваше. И уверяваше на ума си Господ, че се кае за грешката си. Понеже, както му разправил впоследствие Фон, вместо да връчи писмото от Смайли на Мърфи или на безликия му помощник, Сам настоял да влезе лично при Мартело, където прекарал повече от час на четири очи с американеца.