Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (11)

10
Чай и съчувствие

Неведнъж след приключването на случая „Делфин“ упрекваха Смайли, че именно в този момент е трябвало да се върне към Сам Колинс и да му нанесе последен съкрушителен удар. И че това щяло да му спести сума ти усилия, разправят посветените; а освен тях — и жизненоважно време.

Де да беше всичко толкова просто.

Като начало, времето изобщо не било никакъв фактор. Руската златна жила и неизвестната операция, която финансирали чрез нея, били просъществували няколко години и ако ги оставели на мира, сигурно щели да преживеят още много лета. Бързали и настоявали за действия единствено бароните от Уайтхол, самият Цирк и — косвено — Джери Уестърби, комуто предстояло да пощурява от скука още две седмици, докато Смайли подготвял най-щателно следващия си ход. На всичко отгоре наближавала и Коледата, покрай което търпението на всички се изчерпвало. Но Ко и ръководеното от него представление обаче не проявявали никакви признаци на развитие.

„Ко и руските му пари се бяха изправили отпреде ни като някаква планина — писа Смайли след време, в заключителния си рапорт по случая «Делфин». — И колкото и да се занимавахме със случая, не успявахме да направим и крачка напред. Ако искахме да напреднем, трябваше не себе си да пришпорваме, а да разръчкаме Ко до такава степен, че да можем да разчетем мислите му.“

Изводът е ясен: Смайли усетил далеч преди всички останали, с евентуалното изключение на Кони Сакс, че въпросната млада жена представлявала потенциален лост и съответно играела най-главната роля сред всички участници — по-важна дори и от ролята на самия Джери Уестърби, който във всеки един момент можел да бъде заменен с друг. И тъкмо това, заедно с още ред причини, го подтикнали да се приближи максимално до нея в рамките на позволеното от съображенията за сигурност.

На второ място било съображението, че естеството на връзката между Сам Колинс и момичето си оставало съвсем неясно. Сега е много лесно да се обърнеш назад и да кажеш „очевидно“, но по онова време нещата ни най-малко не били категорично очертани. Досието „Кейл“ предоставяло само основната насока. Интуицията на Смайли относно действията на Сам на терен успявала да попълни част от празнотите; извършените по спешност обратни засечки от регистратурата извадили наяве отделни улики и очакваните няколко аналогични случая; антологията с оперативните доклади на Сам също хвърляла светлина. Но, така или иначе, налице е фактът, че колкото по-дълго успявал Смайли да държи настрана Сам Колинс, толкова по-ясно му ставало взаимоотношението на младата жена с Ко, а така също и със Сам; и толкова по-силни ставали позициите, от които можел да се пазари при следващото им сядане със Сам на масата.

Но има ли поне един човек, който най-чистосърдечно да е бил в състояние да познае каква щяла да е реакцията на Сам, когато усетел натиска върху себе си? Инквизиторите в Сарат имат много победи зад гърба си, но да не забравяме, че и поражения са претърпявали. А Сам беше изключително костелив орех.

И трето съображение е бил принуден да има предвид Смайли, макар, воден от джентълменски чувства, да не го е споменал изобщо в рапорта си. В онези дни след грехопадението все още щъкаха сума ти призраци, включително и призракът на страха, че скрит някъде дълбоко в недрата на Цирка чака избраният наследник на Бил Хейдън — внедрен от Бил, вербуван и обучен от Бил за онзи бъдещ ден в който самият той ще изчезне по един или друг начин от сцената. Сам поначало беше назначен от Хейдън. Последвалото му низвергване от страна на Хейдън като нищо е могло да бъде само за заблуда. Така че, в тогавашната изнервена обстановка, кой би се осмелил да отрече възможността борещият се за възстановяване Сам Колинс да е бил избраният продължител на пъкленото дело на Хейдън?

Всичките тези съображения накарали Смайли да си облече шлифера и да излезе на улицата. Понеже поначало той си оставаше по душа оперативен разузнавач. Дори и най-заклетите му критици отчитаха това му качество.

* * *

През деня, в който Смайли се появил най-сетне дискретно в стария квартал Барнсбъри, в лондонския район Излингтън, дъждът правел предобедната си почивка. Капещите комини се гушели като мокри кокошки сред телевизионните антени по покритите с керемиди покриви на викториански котиджи. А на по-заден план се очертавали поддържаните със скеле контури на малък общински жилищен комплекс, изоставен поради липсата на средства.

— Мистър…?

— Стандфаст — отговорил учтиво Смайли изпод чадъра.

Достопочтените хора инстинктивно се разпознават на мига. На Питър Уърдингтън му било достатъчно да отвори входната врата, да хвърли бегъл поглед на закръглената, прогизнала от дъжда фигура на прага му — с черната служебна чанта с кралския монограм „E II R“ върху издутата пластмасова катарама и със стеснителната, леко опърпана стойка, — за да грейне върху добродушното му лице ведра гостоприемна усмивка.

— Добре дошъл. Много мило от ваша страна да се вдигнете, за да дойдете чак дотук. От известно време Форин Офис се помещава на Даунинг Стрийт, доколкото знам. И как дойдохте? С метрото от Черинг Крос, предполагам. Влизайте, влизайте, сега ще сложа чая.

Завършил бил частно училище, но впоследствие се насочил към образованието в по-благодарния държавен сектор. Тонът му бил въздържан, утешителен и верноподанически. Дори дрехите му, отбелязал Смайли, докато го следвал по тесния коридор, излъчвали нещо от рода на преданост. Питър Уърдингтън можело да е само на трийсет и четири години, но костюмът му от плътен туид щял да остане модерен — или по-скоро демоде — толкова продължително, колкото собственикът му намерел за необходимо.

Училището нямало градина. Задната стена на кабинета опирала в игрална площадка с бетоново покритие, а прозорецът му бил защитен със солидна решетка. Площадката била разделена на две от висока телена ограда. Отвъд площадката се намирало самото училище — сграда с куп архитектурни украшения, строена в началото на века и доста наподобяваща на самия Цирк, с тази разлика, че в тукашната можело отвън да се види какво става вътре. Смайли забелязал на партера окачени по стените детски рисунки, а на по-горния етаж — епруветки в дървени стелажи.

Било междучасие и в тяхната си половина момичета по екипи за физкултура гонели топка за хандбал. От другата страна на мрежата обаче момчетата били образували няколко мълчаливи групи, като стачници пред заводски портал — чернокожи и бели поотделно. Кабинетът бил отрупан до височината на коленете с тетрадки. Над камината висяло табло с образите на английските крале и кралици. Струпалите се тъмни облаци придавали на училището ръждив цвят.

— Надявам се шумът да не ви притеснява — провикнал се откъм кухнята Питър Уърдингтън. — Лично аз от много отдавна съм престанал да го чувам. Захар?

— Не, благодаря. Без захар, ако обичате — отвърнал Смайли с извинителна усмивка.

— Калориите ли следите?

— Да. Донякъде.

Смайли играел сам себе си, но с преиграване, както се изразяваха в Сарат. Малко по-задушевен, малко по-уморен от грижи, отколкото в действителност: добър, благоприличен държавен служител, достигнал тавана на щатните длъжности на четирийсетгодишна възраст и останал там оттогава.

— Мога да ви предложа лимон! — провикнал се от кухнята Питър Уърдингтън, тракайки непохватно с посудата.

— Не, благодаря. Само мляко, ако обичате.

Върху протъркания мокет личали следите от друго, по-малко дете: дървени кубчета и тетрадка по писане с безкрайни редове от Д-та и А-та. Под лампата висяла картонена коледна звезда. По избелелите стени се виждали тримата влъхви, шейни и памук. Питър Уърдингтън се завърнал с поднос за чая. Бил едър, здрав мъж с рано посивяла чуплива кестенява коса. След всичкото тракане, чашите пак не били кой знае колко чисти.

— Хубаво сте се сетили да дойдете през обедната ми почивка — казал и кимнал по посока на тетрадките. — Ако изобщо може да се нарече „почивка“ при наличието на толкова тетрадки за проверяване.

— Все повече се убеждавам колко трудна е учителската професия — завъртял леко глава Смайли. — Сред познатите ми има доста учители. Разправят, че по цели нощи проверявали домашни и сигурно не ме лъжат.

— Те трябва да са от съзнателните.

— Надявам се, че и вие попадате в същата категория.

Питър Уърдингтън изведнъж се нахилил, явно доволен от чутото.

— Боя се, че е така. Като правя нещо, правя го като хората — рекъл и помогнал на Смайли да си съблече шлифера.

— Честно казано, нямаше да е зле повече хора да се придържат към този принцип.

— Май и вие е трябвало да станете учител — отвърнал Питър Уърдингтън, при което и двамата се разсмели.

— С малкия как се оправяте? — попитал Смайли, докато сядал.

— С Иън ли? Баба му го взема. Моята майка, не нейната — добавил, наливайки чая. Подал една от чашите на Смайли. — Вие женен ли сте? — попитал го.

— О, да. Бракът ми е съвсем сполучлив, така да се каже.

— Деца?

Смайли завъртял глава и си позволил да се намръщи леко в израз на съжаление:

— Уви, не.

— Спестили сте си някои ядове — отбелязал съвършено справедливо Питър Уърдингтън.

— Може и така да е — съгласил се Смайли. — Но ни се искаше все пак и на нас да ни се случи. Човек колкото повече остарява, толкова повече му липсват.

— По телефона споменахте за някаква вест от Елизабет — казал Питър Уърдингтън. — Много ще се радвам да ми я съобщите, честно казано.

— Е, боя се, че не е чак толкова вълнуваща — подсказал предпазливо Смайли.

— Но все носи някаква надежда. На човек едната надежда му остава.

Смайли се навел над черната служебна чанта от изкуствена кожа и откопчал евтината катарама.

— Но първо ще ви замоля да уточним някои неща — рекъл. — Не че ви размотавам, но сме длъжни да проверим фактите. Да ви призная най-откровено, винаги се придържам към правилото, че двоен дикиш по-здраво държи. По същия начин постъпваме и когато ни съобщят, че някой наш човек е починал зад граница. Никога не оповестяваме факта, преди да сме се убедили абсолютно. Малко име, фамилно име, точен адрес, дата на раждане при възможност. В това отношение не пестим никакви усилия. Само и само да сме сигурни. С изключение на причината, разбира се. Ние в причината не се месим — нея я установяват местните власти.

— Карайте нататък — насърчил го Питър Уърдингтън. Усещайки тона му като леко пресилен, Смайли му хвърлил кратък поглед, но откритото лице на Питър Уърдингтън било извърнато и сякаш оглеждало струпаната в ъгъла купчина стари пюпитри.

Смайли наслюнчил палец, разтворил усърдно някаква преписка върху скута си и прелистил няколко страници. Било папка от Форин Офис с надпис „Лица в неизвестност“, придобита чрез Лейкон от Ендърби под фалшив претекст.

— Нали няма да ви измъча, ако ви помоля да прегледаме заедно подробностите от самото начало? Само най-съществените, естествено, и само онези, които желаете да споделите… Мисля, че е излишно да ви го напомням, не е ли така? Моят проблем, да ви призная, е, че тази работа всъщност не е в моя ресор. Но колегата Уендоувър, когото познавате, е в болнични, а пък аз… как да ви кажа… хайде точно това да не го протоколираме, съгласен ли сте. Мисълта ми е, че Уендоувър е много добър човек, но писменото му документиране е… прекалено сбито, така да се каже. Нямам предвид „немарливо“, напротив, но понякога при него се губи човещината, нали ме разбирате?

— Винаги съм бил абсолютно откровен. Без изключения — обявил с известно нетърпение Питър Уърдингтън на пюпитрите. — Това е лично мое убеждение.

— А пък аз от наша страна ви уверявам, че службата ни се грижи казаното от вас да остане поверително.

Настъпило неочаквано затишие. До този момент Смайли не си давал сметка, че и детските писъци могат да действат успокояващо; но в мига, в който изчезнали и площадката обезлюдяла, му потрябвали една-две секунди да се пребори с усещането си за дезориентация.

— Край на междучасието — обявил с усмивка Питър Уърдингтън.

— Моля?

— Междучасието казвам. Закуската с мляко и кифли. За която плащате с данъците си.

— Тук, значи, според бележките на колегата ми Уендоувър — нищо лошо не искам да кажа за него, пак подчертавам — липсва дори и намек, че мисис Уърдингтън може да е заминала поради някаква принуда… Момент. Нека ви обясня първо какво точно имам предвид. Моля ви. Тръгнала си е доброволно. Тръгнала е сама. Без да е обект на ничия принуда, примамка или какъвто и да било друг вид неестествен натиск. Натиск например, който евентуално би довел след време до съдебен иск от ваше или друго лице срещу все още неназована трета страна?

На Смайли отдавна му било известно, че многословието създава в принудения да го изтърпи събеседник неистова жажда да говори. И че ако се въздържал да не го прекъсне пряко, събеседникът най-малкото щял да реагира с насъбралата се у него енергия; а в качеството си на директор на училище, Питър Уърдингтън най-малко можело да се нарече „човек, умеещ по природа да изслушва“.

— Тя замина сама, абсолютно сама, а моята позиция от начало до край винаги е била, че тя има пълната свобода да го направи, когато си пожелае. Но и да не беше заминала сама, дори и да беше имало чужда намеса, друг мъж — Бог ни е свидетел, че нищо човешко не ни е чуждо, — то щеше да е абсолютно без значение. Това задоволява ли ви като отговор? Детето има право на двама родители — изрецитирал в заключение своята максима.

Смайли си записвал старателно, но много бавно. Питър Уърдингтън забарабанил с пръсти по коляното си, после започнал да пука кокалчетата на дланите си едно по едно, в бърз нетърпелив картечен залп.

— Междувременно, мистър Уърдингтън, бихте ли ми казали дали е заведено дело за родителски права по отношение на…

— От самото начало беше ясно, че тя е скитник по душа. По това спор нямаше. Аз щях да съм нейната опора. Точно така ми викаше тя: „Моята опора“. Или „директора“. Не се дразнех. Не го правеше от лошо. Просто не можеше да се насили да ме нарича „Питър“. Обичаше ме, но само като концепция. Не като фигура, като тяло, ум, личност или дори партньор. А като концепция, като необходима добавка към нейната лична, човешка завършеност. Имаше някаква мания да доставя удоволствия; дотолкова поне ми беше ясно. Тя беше част от нейната несигурност, от копнежа й хората да й се възхищават. Когато правеше някому комплимент, правеше го с единствената цел да й отвърнат със същото.

— Разбирам — казал Смайли и пак взел да пише, сякаш физически се подписвал под подобно мнение.

— Невъзможно е човек да е женен за момиче като Елизабет и да очаква да я притежава изцяло. Не е естествено. Но вече съм се примирил с това. Дори от малкия Иън се искаше да я нарича „Елизабет“. И това го разбирах. Тя не можеше да понесе веригите на майчинството. Да тича подире й дете и да й вика „мамо“. Това я претоварваше. Но и с това се бях съгласил. И това възприемах. На вас, като бездетен мъж, сигурно ви е много трудно да си представите как една жена, една майка — обичана, обгрижвана, непринудена да работи за прехраната си жена — може буквално да зареже собствения си син и оттогава до ден-днешен да не му изпрати дори една картичка. Предполагам, че това ви смущава, че дори и отвращава. Моят възглед, боя се, е съвсем различен. Но си признавам, че навремето никак не ми беше лесно.

Погледнал към преградената с телена мрежа площадка. Говорел тихо, без намек дори за самосъжаление. Все едно назидавал ученик.

— Една от целите на нашето училище е да създава свободолюбиви хора. Свободолюбиви граждани, по-точно. Да им дадем свободата да се самоусъвършенстват. Кой съм аз, че да й кажех тя коя е? На мен ми стигаше да съм до нея. Да съм неин приятел. Нейна опора. Това също беше любима нейна дума: „опора“. Но основното е, че нищо не й налагаше да се махне. Можеше да постигне онова, което искаше, без да се отделя от мен. Жената има нужда от опора, от мен да го знаете. Без опора…

— И досега не сте получавали нищо лично от нея? — уточнил смирено Смайли. — Нито писмо, нито картичка до Иън, нищичко?

— Копче.

Смайли и това си записал.

— Известно ли ви е, мистър Уърдингтън, съпругата ви някога да е използвала друго име? — По неизвестни причини, въпросът като че подразнил силно Питър Уърдингтън, който пламнал, все едно реагирал на нечие непослушание в класната стая, и показалецът му излетял нагоре, като да накара класа незабавно да млъкне. Смайли обаче продължил забързано: — Моминското си име, например? Или съкратен вариант на придобитото от брака име, което би могло да затрудни местните жители в някоя неанглоговоряща страна…

— Никога. Никога, никога. Не знам доколко разбирате от елементарна човешка поведенческа психология. Защото тя беше като извадена от учебник. Едва дочака да се отърве от фамилията на баща й. Една от основните причини да се омъжи за мен беше да се сдобие именно с нов баща и с ново фамилно име. И след като най-после успя, за какво й е било да го сменя? Това обяснява и нейната романтичност, нейните необуздани фантасмагории. Всичко това беше израз на желанието й да се махне от обичайната си среда. Но след като успя, след като попадна на мен и на стабилността, която аз олицетворявах, тя, естествено, нямаше повече нужда да бъде друга личност. Понеже беше станала нова личност. Беше осъществила желанието си. За какво е щяло да й притрябва да се променя отново?

Смайли пак започнал да пише бавно. Хвърлил нещо като несигурен поглед на Питър Уърдингтън; надникнал в преписката; прегледал последното, което си бил записал, наместил очилата и го прочел — очевидно, съвсем не за пръв път.

— Ако приемем за достоверни сведенията, с които разполагаме, мистър Уърдингтън, а не виждам причина да не им вярвам — по моя най-консервативна преценка достоверността им е гарантирана някъде около осемдесет на сто, а това е в действителност висок процент, — за момента съпругата ви използва фамилното име Уърд. И е променила малкото си име на немския му вариант „Л-и-з-е“. Не „Лайза“, доколкото разбирам, а „Лизе“. Питах се дали ще можете да потвърдите или съответно да отхвърлите това предположение, както и другото — че тя е активно свързана с бижутерския бизнес в Далечния изток с разклонения, стигащи до Хонконг и други големи градове. Според информацията, с която разполагаме, тя води охолен стил на живот във висше — и то доста висше — общество.

Ако се съдело по вида му, Питър Уърдингтън май възприемал съвсем малко от казаното. Бил приклекнал към пода и, изглежда, се мъчел да коленичи. Пак изпукал с кокалчетата на пръстите си и погледнал нервно пюпитрите, нахвърляни като скелети в ъгъла на стаята, само че този път направил опит да проговори още преди Смайли да се бил доизказал.

— Вижте. Да ви кажа аз какво искам. Само едно: човекът, който ще установи контакт с нея, да й съобщи най-основното. Без никакви там пламенни молби, без апели към съвестта й. Изобщо няма място за такива работи. Просто да й предаде моята оферта и факта, че съм готов да я приема обратно. Нищо повече.

Смайли потърсил убежище в преписката.

— Но преди да стигнем дотам, мистър Уърдингтън, ще може ли да приключим с уточняването на фактите…

— За никакви факти не става дума — запънал се вече съвсем ядосаният Питър Уърдингтън. — Говорим само за двама души. Е, трима, ако броим и Иън. В такива случаи изобщо не може да се говори за факти. Поне не в рамките на нечий брак. Именно на това ни учи животът. Взаимоотношенията между двама души са изцяло субективни. Аз седя на пода. Това вече е факт. А вие пишете. Също факт. Зад цялата работа стои тъща ми. И това е факт. Следите ли ми мисълта? А баща й е луд човек с болна фантазия. Това също е факт. Елизабет не е нито дъщеря на савската царица, нито незаконна внучка на Лойд Джордж. Независимо от собствените й твърдения. Нито има висше образование по санскрит, както е излъгала директорката на училището ни, която и досега вярва, че е истина, и все пита: „Кога пак ще видим очарователната ви съпруга ориенталистката?“. А и от бижутерия разбира точно толкова, колкото и аз. И това е факт.

— Дати и географски имена — споделил Смайли с папката. — Няма да е зле като начало тях да проверим.

— Абсолютно — съгласил се щедро Питър Уърдингтън и налял повторно на Смайли от зеления калаен чайник. Върховете на едрите му пръсти били пропити с тебеширен прах и били сиви като косите му. — Но съзнанието й, боя се, го размъти най-вече майка й — продължил с все същия съвършено разумен тон. — С болните си амбиции да я направи актриса, после балерина, а накрая — и телевизионна звезда. Мечтата на майка й беше просто Елизабет да е обект на всеобщо възхищение. Тоест да постигне онова, което тя самата не е успяла, разбира се. Напълно естествено, от психологическа гледна точка. Прочетете Ерик Бърн или който и да е друг психиатър. Това не е нищо друго, освен нейния си начин да дефинира своята собствена индивидуалност. Чрез дъщеря си. Човек следва да е наясно, че такива неща стават, и да се отнася към тях с необходимото уважение. Самият аз чак сега ги осъзнавам тези неща. Тя е окей, аз съм окей, светът е окей, Иън е окей, но изведнъж тя изчезва.

— Случайно да имате представа дали тя поддържа връзка с майка си?

Питър Уърдингтън завъртял глава.

— Изобщо не, боя се. Още преди да се махне, беше прозряла какво всъщност става. И беше скъсала окончателно с нея. В това отношение поне мога да твърдя, че в действителност й помогнах. Единственият мой принос към щастието й…

— Струва ми се, че адресът на майка й го няма тук — казал Смайли, прелиствайки упорито преписката. — Случайно…

Питър Уърдингтън му го издиктувал бавно, с подчертано силен глас.

— А сега — датите и местата — повторил Смайли. — Моля ви.

Напуснала го била преди две години. Питър Уърдингтън му съобщил не само датата, но и точния час. Сцена нямало — Питър Уърдингтън не понасял сцените, а Елизабет им се била пренаситила покрай майка си — напротив, прекарали били една щастлива — особено щастлива — вечер. За да я разсее, той я завел до кебаб-ресторанта.

— Може би сте го забелязали по пътя си насам? „Кносос“ пише на табелата му. Точно до магазина за млечни продукти „Експрес Деъри“.

Поръчали си и вино, и всичко, което душата им искала за ядене, а с тях дошъл и новият учител по английски Андрю Уилтшър. Покрай Елизабет Андрю бил започнал да посещава курсовете по йога в „Собел Сентър“ и оттам били станали големи приятели.

— Тя страшно се беше увлякла по йога — кимнал одобрително Питър Уърдингтън посивялата си глава. — Буквално се беше заплеснала. А Андрю беше точно от онзи тип мъже, които я амбицират да се изявява: екстровертен, неразсъждаващ, физически тип… идеален за нея — обяви убедено.

Тримата — той, Андрю и Елизабет — се върнали заедно у тях в десет, понеже трябвало да освободят гледачката на бебето. Той направил кафе, послушали малко музика, а към единайсет Елизабет ги целунала и двамата и казала, че ще се отбие до майка си да я види как е.

— Доколкото разбрах, тя вече е била скъсала с майка си — възразил благо Смайли, но Питър Уърдингтън предпочел да се направи, че не го е чул.

— За нея, разбира се, целувките нищо не значат — обяснил Питър Уърдингтън само за сведение. — Тя целува всички наред — и учениците, и приятелките си… дори боклукчията, и изобщо който й падне. Много е общителна. И не мирясва, докато не покори съответния човек, било то собственото й дете или сервитьора в ресторанта… Но след като ги покори, те веднага й омръзват. Естествено. Та тогава тя се качи горе да нагледа Иън и… в това не се съмнявам… е използвала случая, за да си вземе от спалнята паспорта и парите за домакинството. Оставила ми беше бележка „Извинявай“ и оттогава не съм я виждал. Нито аз, нито Иън — уточнил Питър Уърдингтън.

— Ъъ, а Андрю не е ли чул случайно от нея? — попитал Смайли и пак си наместил очилата.

— Защо пък точно той да е чувал?

— Споменахте, че били приятели, мистър Уърдингтън. Случва се трети лица да поемат ролята на посредници в подобни афери.

При думата „афери“ Смайли вдигнал глава и се оказало, че гледа право в честните нещастни очи на Питър Уърдингтън; и макар и само за миг, маските и на двамата паднали едновременно. Наблюдавал ли го е Смайли? Или самият той е бил обект на наблюдение? Може и да си е внушил под влияние на изстрадалото си въображение, но може и наистина да е усетил както в себе си, така и в този безволев млад мъж насреща си зараждането на едно смутено от объркване родство? Някой ден трябва да създадат организация на ожалващите себе си измамени съпрузи. Общото между всички вас е това ваше еднообразно, отвратително доброжелателство!, изсъскала му беше навремето Ан. „Ти така и не си опознал твоята Елизабет — минало му през ум на Смайли, докато не откъсвал погледа си от Питър Уърдингтън. — Нито аз съм опознал моята Ан.“

— Това всъщност съм успял да запомня — заявил Питър Уърдингтън. — Оттам насетне всичко е бяло поле.

— Да — съгласил се Смайли, скривайки се неволно зад често повтаряното твърдение на Уърдингтън: — Да, разбирам ви.

Станал да си върви. На вратата било застанало момченце и го наблюдавало с присвити, враждебни очи. Зад него стояла едра кротка жена, стиснала двете му китки над главата му, та човек оставал с впечатлението, че то виси в ръцете й, макар всъщност момчето да стояло на собствените си крака.

— Ето го и татко ти — рекла жената и изгледала Уърдингтън с кафявите си приковаващи го очи.

— Здравей, Джени. Запознай се с мистър Стандфаст от Форин Офис.

— Приятно ми е — казал учтиво Смайли и след няколкоминутно безсмислено бъбрене и обещанието пак да се обади, ако изникнела някаква нова информация, кротко си заминал.

— И весела Коледа, между другото — провикнал се Питър Уърдингтън от прага.

— О, да. И на вас също. На всички ви. Весела да е и за много години.

* * *

В камионджийското кафене ти слагали захар, освен ако изрично не си ги предупредил, и кухничката се изпълвала с па̀ра при всяка нова чаша, която индийката правела. Мъжете закусвали, обядвали или вечеряли — в зависимост кой в коя част на работния си ден се намирал — по двама и трима на маса, в пълно мълчание. Но личало, че и тук Коледа наближава. Веселото настроение се задавало от шестте мазни цветни стъклени топки, които висели над тезгяха, а под тях мрежест чорап призовавал за дарения в полза на боледуващите от церебрална парализа деца.

Смайли бил вперил погледа си във вечерния вестник, но изобщо не го четял. На има-няма четири метра от него Фон бил заел в ъгъла класическото място на „бавачката“ и държал под око с чернооката си усмивка всички хранещи се плюс входната врата. Чашата била в лявата му ръка, а дясната се мотаела в близост до гръдния му кош. Дали и Карла е седял по този начин, питал се Смайли? И Карла ли се е крил сред нищо неподозиращите?

За Контрола знаел със сигурност, че го е правел. Направо си бил създал цял втори, трети или четвърти живот в двустаен апартамент на горния етаж на западната дъга на околовръстното при Бедфорд под най-невинното име „Матюс“, което обаче не било картотекирано в отдел „Кадри“. Е, „цял“ е може би силно казано. Но във всеки случай във въпросния апартамент държал свои дрехи, жена — самата мисис Матюс, — че дори и котка. Във вторник рано сутрин ходел на уроци по голф в занаятчийския клуб, независимо че в кабинета си в Цирка сипел подигравка след подигравка по адрес на „некъпаните маси“, голфа, любовта и всички останали дребнави човешки занимания, които тайно можели да го изкушат. Смайли помнел, че Контрола дори си бил взел под наем и малък градински участък в близост до фабрична жп линия. И че именно в деня, в който трябвало да й съобщи скръбната вест, мисис Матюс настояла да го закара дотам в идеално поддържания си морис. Градинката не се различавала от повечето други такива: стандартни рози скупчени безразборно с така и неприбрани зимни зеленчуци и натъпкана с маркучи за поливане и сандъчета за разсад барачка.

Като вдовица мисис Матюс се оказала разбираща, но и способна да се бори с живота. Видяла изписаната върху чека сума и само попитала:

— Интересува ме единствено, мистър Стандфаст, той наистина ли е починал, или просто се е върнал при съпругата си?

— Наистина почина — уверил я Смайли и тя повярвала с благодарност на думите му. Той, от своя страна, се въздържал да й сподели, че съпругата на Контрола всъщност се била споминала преди цели единайсет години, убедена до последно, че съпругът й заема някаква длъжност в управлението на каменовъглените мини.

Дали и на Карла му се е налагало да се чуди как да убеждава членовете на разни комисии? Да се бори с клики, да заблуждава глупавите, да ласкае умните и да се взира в криви огледала от рода на Питър Уърдингтън, само и само да може да си върши работата?

Погледнал часовника си, после хвърлил поглед и на Фон. Телефонният автомат се намирал току до входа на тоалетната. Но когато Смайли помолил собственика на кафето за дребни, онзи му отказал, понеже нямал време да му разваля пари.

— Услужи му бе, неучтиво копеле — провикнал се някакъв тираджия, облечен целият в кожени дрехи. Собственикът побързал да му угоди.

— Как мина? — попитал Гуилъм по пряката линия.

— Интересни общи сведения — отвърнал Смайли.

— Ура — реагирал с равен глас Гуилъм.

Едно от многото обвинения, които бяха отправени впоследствие към Смайли, беше това, че си губел времето с черната работа, вместо да я възлага на подчинените си.

* * *

В северните лондонски покрайнини, в близост до голф клуба „Таун енд Кънтри“, има жилищен комплекс, чиито блокове наподобяват надпалубните съоръжения на постоянно потъващи кораби. Намират се в края на дълги ливади, по които цветята така и не разцъфтяват докрай; съпрузите скачат трескаво в спасителните лодки още в осем и половина сутринта, а съпругите и децата гледат цял ден да се задържат над водата до завръщането на главите на семействата, които вече са прекалено уморени, за да им се пътува накъдето и да било. Въпросните сгради са строени през 30-те години на миналия век и оттогава са си все така мърляво бели. Продълговатите им прозорци в железни каси гледат към тучните вълни на игрището за голф, по които в делничните дни жени с козирки над очите се скитат като изгубени души.

Апартамент номер седем в един от тези блокове — „Аркади Маншънс“ — се обитавал от семейство Пелинг и предлагал силно ограничена гледка към зелената площ около деветата дупка, която съвсем се изгубвала след разлистването на буковете. Смайли натиснал копчето, но не чул нищо освен слабото звънче: никакви човешки или кучешки стъпки, нито някаква музика. Вратата се отворила и дрезгав мъжки глас попитал в мрака: „Да?“, но се оказало, че принадлежал на жена. Висока, приведена. И с цигара в ръка.

— Казвам се Оутс — съобщил Смайли и й подал голямо зелено картонче в целофанен калъф. Всяко прикритие изисква свое си отделно име.

— А, вие ли сте? Заповядайте да похапнете и да изгледате шоуто. По телефона ми се стори, че сте по-млад — избоботила жената, стараейки се да приглуши гласа си, че да звучи по-префинен. — Той ви очаква. Но си е наумил, че сте шпионин — рекла и присвила очи да огледа пак зеленото картонче. — Ама вие не сте, нали?

— Не съм — казал Смайли. — За съжаление. Частен детектив съм.

Апартаментът се състоял най-вече от коридори. Тя го повела, оставяйки след себе си диря от ухание на джин. Единият й крак се провлачвал по пода, а дясната й ръка била неподвижна. Смайли предположил, че е прекарала инсулт. Облечена била така, сякаш никой никога не се бил възхищавал нито от ръста, нито от женствеността й. Сякаш й било все едно. Обувките й били без токчета, а от мъжкия пуловер с колана раменете й изглеждали съвсем широки.

— Той твърди, че името ви му е абсолютно непознато. След като ви нямало в телефонния указател, значи не съществувате.

— Придържаме се към известна дискретност — казал Смайли.

Тя отворила с рамо врата и се провикнала, като да предизвести появата си:

— Той съществува. И не е шпионин, а частен детектив.

Седналият на отдалеченото от вратата кресло мъж четял „Дейли Телеграф“, държейки вестника така, че Смайли виждал само плешивата му глава, домашния халат и късите кръстосани крака, обути в кожени пантофи; но и това му било достатъчно, за да прецени мигновено, че мистър Пелинг е от онзи тип дребни мъже, които задължително си вземат високи съпруги. Стаята съдържала всичко необходимо му за самостоятелно оцеляване: телевизора му, леглото му, камината му на газ, маса за хранене и статив за оцветяване на картини по номера. На стената висяла прекалено ярко оцветена портретна фотография на изключително красиво момиче, надписана диагонално в единия ъгъл по онзи начин, по който кинозвездите пожелават всичко най-добро на лишените от блясък свои обожатели. Смайли веднага разпознал Елизабет Уърдингтън; достатъчно нейни снимки вече бил видял.

— Запознайте се с Нънк, мистър Оутс — казала и само дето не сторила реверанс.

„Дейли Телеграф“ бил снет бавно и тържествено като полково знаме и разкрил агресивно, лъскаво личице с гъсти вежди и директорски очила.

— Добре. Да чуем кой сте всъщност вие — казал мистър Пелинг. — От Сикрет Сървис ли сте, или не? И хич и не си мислете да го увъртате. Изплюйте камъчето и да приключим с въпроса. И частните детективи не ги търпя, между другото. Това пък какво е?

— Картичката му — подала му я мисис Пелинг. — Зелена на цвят.

— О, до размяна на бележки ли стигнахме вече? Ами, значи, и на мен ми трябва картичка, нали, Сес? Я слез, ако обичаш, до „Смит“ да ми отпечатат няколко.

— Обичате ли чай? — поинтересувала се мисис Пелинг, гледайки Смайли отгоре с килната глава.

— Чай пък за какво му предлагаш? — скастрил я мистър Пелинг, докато я наблюдавал как включва щепсела на чайника. — На него чай не му трябва. Не ни е дошъл на гости. И разузнавач дори не е. Не съм го канил. Но пък вие защо не останете за цяла седмица? — обърнал се към Смайли. — Пренесете се у нас, ако се налага. Ще можете да ползвате леглото й. „Консултантска служба за сигурност в международната търговия със златни слитъци.“ На баба си ги разправяйте тия.

— Дошъл е да говори за Лизи, дарлинг — казала мисис Пелинг, слагайки поднос пред съпруга си. — Хайде поне веднъж се прояви като баща.

— Не че леглото й ще ви свърши кой знае колко работа — предупредил го мистър Пелинг и пак вдигнал вестника пред очите си.

— Сполай ти за милите думи — казала мисис Пелинг и се засмяла с нещо като чуруликане на две ноти, което не следвало да е всъщност смях. Настъпило неловко мълчание.

Мисис Пелинг връчила на Смайли чаша чай. Той я поел и се обърнал към гърба на вестника на мистър Пелинг:

— Сър, водеща задгранична корпорация е проявила интерес към кандидатурата на дъщеря ви Елизабет за важна длъжност. Организацията, която представлявам, получи конфиденциално искане — това е една най-нормална, но и крайно необходима формалност в наше време — да разговаря с нейни приятели и роднини в Англия, за да се сдобием с нейна личностна характеристика.

— Става дума за нас, скъпи — пояснила мисис Пелинг, да не би съпругът й да не е разбрал.

Последвало рязко сваляне на вестника.

— Вие да не намеквате, че дъщеря ми има лош характер? Затова ли сега седите, пиете чая ми и правите подобни инсинуации?

— Не, сър — отвърнал Смайли.

— Не, сър — казала съвсем безполезно мисис Пелинг.

Последвало продължително мълчание, без Смайли да си прави труда да го наруши. Едва по някое време рекъл с твърд и търпелив тон:

— Мистър Пелинг. Доколкото ми е известно, вие сте дългогодишен пощенски служител, успял да се издигне в кариерата.

— Да, много, много години — съгласила се мисис Пелинг.

— Но наистина работех — обявил все още иззад вестника мистър Пелинг. — На тоя свят поначало много се приказва, но много малко работа се върши.

— В отдела си назначавахте ли криминални престъпници?

Този път вестникът шумно потреперил, после се успокоил.

— Или комунисти? — попитал с все същия благ тон Смайли.

— И да е имало, дяволски бързо сме ги уволнявали — отвърнал мистър Пелинг, но този път вестникът останал в свалено положение.

— Ей така — допълнила мисис Пелинг и щракнала с пръсти.

— Мистър Пелинг — продължил със същия грижовен тон Смайли, — става дума за длъжност в една от водещите далекоизточни компании. Ако я наемат, дъщеря ви ще се специализира в областта на въздушния транспорт и по служебен път ще е известена предварително за придвижването на големи партиди злато от и до въпросната страна, както и за движението на дипломатическите куриери и препоръчаните тайни пратки. Заплатата й ще е изключително висока. Поради което не смятам — а съм убеден, че и вие не смятате — за нерезонно изискването спрямо дъщеря ви да бъдат приложени всички онези процедури, които се прилагат и към останалите кандидати за подобна отговорна — и силно желана — длъжност.

— А вие за кого работите? — озъбил се мистър Пелинг. — Това ме интересува най-вече. Вие каква отговорност носите и към кого?

— Но господинът не твърди, че носи такава отговорност, Нънк — заувещавала го мисис Пелинг.

— Не ми нънкай, ами му налей още чай! Що за домакиня си!

Влез си в задълженията. Крайно време е Лизи да получи признание, да не говорим, че отдавна трябваше да го направят, като знам колко й дължат.

И мистър Пелинг зачел отново внушителната зелена картичка на Смайли:

— „Кореспондентни служби в Азия, САЩ и Близкия изток.“ „Мили непознати другарчета“, вероятно. Главен офис на Саут Молтън Стрийт. За запитвания, номер бла-бла-бла. И кой ще ми се обади на него? Вашият съучастник в престъпленията ви, предполагам.

— Е, щом са на Саут Молтън Стрийт, значи, трябва да са редовни — намесила се мисис Пелинг.

— Авторитет без отговорност — прекъснал я мистър Пелинг и набрал номера. И заговорил така, сякаш някой го бил стиснал за носа: — Не мога да ги търпя такива, честно казано.

— Със отговорност — поправил го Смайли. — Фирмата ни се ангажира да обезщетява клиентите ни срещу всяка измама, сътворена от препоръчан им от нас служител. За което съответно сме застраховани.

Телефонът иззвънял пет пъти, преди да вдигнат от централата на Цирка, и Смайли само се молел на Бога да не станел някой гаф.

— Свържете ме с изпълнителния директор — заповядал мистър Пелинг. — Изобщо не ме интересува това, че е на съвещание! Той име има ли? Е, кажете го, да го чуя. Добре. А сега предайте, ако обичате, на този ваш мистър Андрю Форбс-Лайл, че мистър Хъмфри Пелинг настоява да разговаря лично с него. Веднага. — Дълга пауза. Браво, рекъл си Смайли, прекрасно изпълнение. — Пелинг на телефона. Тук, пред мен, е седнал мъж на име Оутс. Нисък, дебел и притеснен. Какво ще ми препоръчате да го направя?

От слушалката до ушите на Смайли достигнал звучният офицерски глас на Питър Гуилъм, който само дето не заповядал на Пелинг да застане мирно, докато разговаря с него. Мистър Пелинг се успокоил и приключил разговора.

— А Лизи знае ли, че ще идвате да разговаряте с нас? — попитал.

— Щото, ако научи, ще се съдере от смях — допълнила съпругата му.

— Допускам, че тя може изобщо да не знае за перспективата да й бъде предложена тази служба — казал Смайли. — Напоследък все повече се налага тенденцията подобни предложения да се отправят едва след като приключи проучването на кандидата.

— За Лизи става дума, Нънк — напомнила мисис Пелинг на съпруга си. — Знаеш колко много я обичаш, независимо че от цяла година не ни се е обаждала.

— Вие изобщо ли не й пишете? — попитал съчувствено Смайли.

— Тя така иска — отвърнала мисис Пелинг с бърз поглед към съпруга си.

От устните на Смайли се отронило едва чуто сумтене. Можело да е израз на съжаление, но в случая беше на облекчение.

— Налей му още чай — заповядал съпругът. — Предишният вече го излочи. — И пак вперил въпросителен поглед в Смайли. — Макар аз и до този момент да не съм окончателно убеден, че не е от Сикрет Сървис. Вярно, че му липсва магнетичното излъчване, но може пък да е нарочно.

Смайли носел със себе си няколко формуляра. Печатарят на Цирка му ги бил извъртял предишната вечер на жълтеникави листове — и добре че го направил, тъй като се оказвало, че в света на мистър Пелинг единствено формулярите придавали законен вид на нещо и единствено жълтеникавите формуляри били убедителни. Оттук насетне двамата мъже се захванали да се трудят заедно, все едно били двама приятели, седнали да решават кръстословица: Смайли стоял изправен до мистър Пелинг, а мистър Пелинг вписвал необходимите данни, през което време съпругата му пушела и зяпала през сивите дантелени пердета и въртяла брачната халка около пръста си. Първо попълнили „Дата и място на раждане“:

— Нагоре по улицата, в родилния дом „Аликзандра“. Него нали вече го бутнаха, Сес? Сега на негово място е един от ония блокове със сладоледен цвят.

После попълнили „Образование“ и мистър Пелинг изказал възгледите си и по този въпрос:

— Никога не я оставях да се заседи задълго в едно и също училище, нали, Сес? Това държеше мозъка й нащрек. Да не свиква с рутината. Смяната е равностойна на ваканция, все й разправях. Нали така беше, Сес?

— Много книги е изчел на тема образование — пояснила мисис Пелинг.

— На доста години бяхме, когато се оженихме — казал той, сякаш това обяснявало съществуването й.

— Мечтата ни беше да стане театрална актриса — разправяла тя. — А той, между другото, искаше да й е импресариото.

Той споменал и други дати: време, прекарано в курс по актьорско майсторство, а освен това и курс за секретарки.

— Подготвяхме я — обяснявал мистър Пелинг. — Подготовката е важна, а не самото образование. Така поне аз смятам. Нека прихване от всичко по малко. Да се отрака и да добие самочувствие.

— О, тя самочувствието си го има — съгласила се мисис Пелинг и издухала шумно цял облак цигарен дим. — Да не говорим пък колко е отракана.

— Но тя така и не е завършила секретарския курс? — уточнил Смайли, сочейки формуляра. — Нито онзи по актьорско майсторство.

— Не й трябваше — казал мистър Пелинг.

Стигнали до „Предишна месторабота“. Мистър Пелинг изредил половин дузина работодатели в района на Лондон, в интервал ненадвишаващ осемнайсет месеца.

— Пълна скука всичките — пояснила любезно мисис Пелинг.

— Пък и тя не преставаше да търси — допълнил безгрижно съпругът й. — Искаше да опита колкото се може повече неща, преди да направи окончателния си избор. Аз я накарах така да подходи, нали, Сес? Всички се натискаха да я назначават, но на мен тия номера не ми минават. — И прострял ръка към нея. — Признай сега, не се ли оказах прав в крайна сметка! — провикнал се. — Независимо от това, че ни карат да си мълчим по въпроса!

— Нея най-много я увличаше балетът — рекла мисис Пелинг. — И да преподава на малки деца. Тя обожава децата. Направо ги обожава.

Това ужасно ядосало мистър Пелинг.

— Но тя изгражда своя си кариера, Сес! — провикнал се и плеснал формуляра върху бедрото си. — Боже, жено, ама и ти си една кретенка! Да не би да искаш тя да се върне при онзи?

— Та с какво по-точно се е занимавала, казвате, тя в Близкия изток? — попитал Смайли.

— Изкара разни курсове. По мениджмънт. И арабския научи — отвърнал мистър Пелинг, придобил внезапно по-едри размери. За най-голяма изненада на Смайли си направил дори труда да стане и сега кръстосвал из стаята с царствени жестове. — И няма защо да го крия от вас: тя нямаше да отиде там, ако не беше този неин несполучлив брак.

— Исусе! — отбелязала мисис Пелинг.

А веднъж изправил се, той добил вид на човек, способен да те хване и да не те пусне повече.

— Но ние успяхме да си я върнем. О, да. И стаята й винаги ще е готова да я приеме обратно, стига тя да поиска. В съседство с моята. И винаги ще съм на нейно разположение. О, да. Ние в действителност й помогнахме да преодолее онова препятствие, нали, Сес? А пък в един хубав ден направо й казах…

— Тя тогава доведе със себе си един много сладък къдрокос учител по английски — намесила се съпругата му. — Андрю.

— Шотландец — допълнил по навик мистър Пелинг.

— Андрю беше много симпатично момче, но не можеше да се сравнява с Нънк, нали, дарлинг?

— Той изобщо не можеше да запълни нуждите й. И ония йоги не му излизаха от устата. Маймунджилъци им викам аз. Докато един ден взех че й казах направо: „Лизи, арабите. Там ти е бъдещето“. — Щракнал с пръсти и посочил въображаема дъщеря. — „Нефт. Пари. Власт. Купувай си билета и да те няма. Изчезвай.“

— Пътните й ги плати някакъв нощен клуб — допълнила мисис Пелинг. — При това бяха надули яко цената.

— Нищо подобно! — възразил мистър Пелинг и се наежил да й се разкрещи, но мисис Пелинг продължила да говори, все едно него въобще го нямало:

— Тя взе че се обади във връзка с една реклама. На някаква много сладкодумна жена в Брадфорд. Сводница. „Набираме хостеси, но не за това, за което си мислите“, рекла. Платили й самолетния билет, но още с кацането й в Бахрейн я накарали да подпише договор, според който цялата й заплата щяла да отива за наема на апартамента й. Оттам вече нямало накъде да мърда, нали разбирате? Нито посолството можело да й помогне, нито никой. Тя е много красива, нали разбирате?

— Ама и ти си една тъпа кранта! Ние говорим за кариерата й! Нима не я обичаш? Собствената си дъщеря? Каква майка си изобщо ти? Боже мили!

— Тя кариерата си я има — съгласила се покорно мисис Пелинг. — Най-добрата възможна на света.

Мистър Пелинг се обърнал отчаяно към Смайли:

— Пишете „Рецепционистка и изучаване на езика“, а освен това пишете…

— Предполагам, че сега е моментът да попитам — прекъснал го смирено Смайли, докато слюнчел палеца си да обърне листа, — тя дали разполага с някакъв опит в спедиторската дейност?

— И освен това напишете — мистър Пелинг свил юмруци и изгледал първо съпругата си, а след нея и Смайли, и като че ли се поколебал дали да продължи, — напишете „заемаща висш пост в британската разузнавателна служба Сикрет Сървис. Под прикритие.“ Пишете, пишете! Е, изплюх камъчето най-после. — И пак се наежил срещу жена си: — Той нали каза, че работи в областта на сигурността. Значи, има правото да го знае, както и тя има правото да се знае какво върши. Няма да оставя дъщеря ми да си остане невъзпята героиня! А още по-малко пък — неплатена! И ми помни думата: малко й остава да я наградят с „Георгиевски кръст“!

— Глупости на квадрат — изпъшкала с досада мисис Пелинг. — Тя открай време ги разправя такива. Много добре я познаваш.

— Мога ли да ви замоля да разглеждаме нещата едно по едно? — възпрял ги Смайли с премерено търпение. — Доколкото си спомням, въпросът беше дали притежава опит в спедиторската дейност.

При което мистър Пелинг заел позата на мъдрец, с опрени в брадичката палец и показалец.

— Първия си търговски опит — подхванал замислено, — в самостоятелното управление на неин си бизнес, нали ме разбирате… когато в един момент всичко си дойде на мястото и нещата най-после потръгнаха… извън сферата на разузнаването, за която стана дума преди малко… когато разполагаше с много работници, през ръцете й започнаха да минават големи количества пари и тя започна да упражнява онази отговорност, на която е способна — та всичко това стана… във… как се произнасяше онова?

— Ви-ент-ян — произнесла го разбито на срички според правилата на английския език съпругата му.

— Столицата на Лей-ос — поангличанчил на свой ред името на държавата мистър Пелинг.

— Бихте ли ми казали името на фирмата, ако обичате? — попитал Смайли със застинал над съответното правоъгълниче молив.

— Фирма производителка на алкохол — обявил тържествено мистър Пелинг. — Моята дъщеря Елизабет притежаваше и управляваше една от големите спиртоварни концесии в онази раздирана от войната страна.

— И названието и беше…?

— Продаваше бурета неетикирано уиски на американските пройдохи — обадила се откъм прозореца мисис Пелинг. — Срещу двайсет на сто комисиона. А буретата те ги купуваха в Шотландия и ги оставяха да остареят там, за да могат впоследствие и тях да продадат.

— „Те“ в случая се отнася до…? — попитал Смайли.

— След което любовникът й задигна парите — казала мисис Пелинг. — Иначе контрабандата добре им беше потръгнала.

— Абсолютни и тотални глупости говориш! — викнал мистър Пелинг. — Тази жена е ненормална. Не й обръщайте внимание.

— И на какъв адрес се водеше тя по това време, ако обичате? — поинтересувал се Смайли.

— Пишете „представител“ — заявил мистър Пелинг, въртейки глава в смисъл, че не може да повярва до каква степен е изтървал контрола върху нещата. — „Представител на фирма за алкохол и таен агент.“

— По онова време живееше с някакъв пилот — намесила се мисис Пелинг. — Малкия му викаха. Та ако не беше Малкия, нашата щеше да умре от глад. Беше разкошен мъж, но от войната беше превъртял. Че то как иначе! Нима и нашите момчета не откачаха? Бойни полети ден след ден и нощ след нощ. — И като отметнала глава, изкрещяла с все сила: — По машините!.

— Тя е луда — пояснил мистър Пелинг.

— На половината психиката им беше съсипана, преди да са навършили осемнайсет. Но те не се предаваха. Понеже боготворяха Чърчил, нали разбирате. Опиваха се от смелостта му.

— Пълна откачалка — повторил мистър Пелинг. — За лудницата е.

— Съчувствам ви — казал Смайли, докато делово си записвал. — Малкия, казвате? За пилота говоря? А как му беше истинското име?

— Рикардо. Рикардо Малкия. Живо агънце. Но той умря, нали помниш — казала тя директно на съпруга си. — Лизи направо беше съкрушена, нали, Нънк? Но пък, от друга страна, може би така и трябваше.

— С никого не живееше тя, ма, антропоидна маймуно такава! Всичко беше наужким. Заради работата й към британската Сикрет Сървис!

— О, Божичко Исусе — промълвила безнадеждно мисис Пелинг.

— За никакъв твой Исус не работеше. А за моя Мелън. И това си запишете, Оутс. Искам да видя с очите си, че го записвате. Мелън. Така се казваше командващият й офицер от британската Сикрет Сървис: М-е-л-ъ-н. Неговото прикритие пък беше на най-обикновен търговец. И да ви кажа, доста добре се оправяше в търговията. Нищо чудно, след като по природа си беше интелигентен мъж. Но отвътре — и тук мистър Пелинг ударил с юмрук разтворената си длан, произвеждайки изненадващо силен звук, — под добродушната, безхарактерна външност на британски бизнесмен, същият този Мелън водеше тайна и самотна война срещу враговете на Нейно Величество, а моята Лизи му помагаше. Трафиканти на дрога ли не щеш, хомосексуалисти ли не щеш, всичките му там външни елементи, стремящи се да подкопаят нашата островна нация — срещу всички тях моята храбра дъщеря Лизи и нейният приятел полковник Мелън водеха непрестанна битка да възпрат посегателствата им! И това е самата истина!

— Ха сега ми кажете на кого се е метнала — рекла мисис Пелинг и се понесла, мърморейки си под носа, по коридора, без да затвори вратата подире си. С крайчеца на окото Смайли я видял как се спряла и май леко килнала глава да го повика при себе си в мрака. После и двамата чули как далечна врата се затворила шумно.

— Да, точно тази е истината — повторил Пелинг твърдо, но не толкова силно. — Точно с това се занимаваше дъщеря ми. Беше старши и уважаван оперативен агент на родното ни британско разузнаване.

Смайли не отговорил веднага, понеже бил зает с писането, така че известно време не се чувало нищо, освен бавното дращене на химикалката му върху хартията и шумоленето от прелистването на страницата.

— Добре. А сега, ако позволите, ще си запиша само и тези няколко подробности. Като ги приемам за най-поверителна информация, естествено. Ще ви кажа само, че в нашата работа най-редовно ни се случва да работим с тайни сведения.

— Не се и съмнявам — казал мистър Пелинг, настанил се енергично на покрита с мушама мека табуретка, извадил лист от портфейла си и го натикал в ръката на Смайли. Било писмо, написано на ръка, от цялата една страна на листа и половината от другата; почеркът бил хем префърцунен, хем детински, с къдрави финтифлюшки по главните букви и с по-стегнато изписани малки.

Писмото започвало с „Мило мое най-обичано татенце“ и завършвало с „Твоята единствена истинска дъщеря Елизабет“, а текстът помежду тези два израза, който Смайли почти изцяло запомнил наизуст, гласял горе-долу следното: „Вече съм във Виентян — равен град, малко френски и див, но не се притеснявайте. Имам важни новини за вас, които трябва да споделя незабавно. Възможно е известно време да нямате вести от мен, но не се тревожете дори ако чуете нещо лошо. Добре съм, за мен се грижат добре и правя всичко в името на добра кауза, така че можете да се гордеете с мен. Щом пристигнах, се свързах с британския търговски съветник мистър Макервур (британец) и той ме изпрати със задача до Мелън. Нямам право да ви кажа каква е, така че ще трябва да го приемете на доверие, но той се казва Мелън и е богат англичанин търговец, но това е само половината от историята. Мелън ме изпраща на мисия в Хонконг, където ще разследвам златни кюлчета и дрога, но ще се правя, че върша друго, а неговите хора ще ме пазят отвсякъде и Мелън не е истинското му име. Макервур е посветен тайно в цялата работа. Ако нещо се случи с мен, ще си струва, понеже и двамата с теб знаем колко важна е родината, пък и колко струва един живот при толкова много хора в Азия, където животите, така или иначе, нямат стойност? Това е полезна работа, татко, за каквато двамата с теб си мечтаехме, особено докато ти се биеше във войната за твоето семейство и близките ти. Моли се за мен и се грижи за мама. Винаги ще ви обичам, дори и в затвора“.

Смайли му върна писмото.

— Няма дата — възразил прямо. — Можете ли да си спомните датата, мистър Пелинг? Поне приблизително?

Пелинг му я казал, но не приблизително, а точно: ненапразно цял живот бил служил в пощите.

— Оттогава въобще не ми е писала — обявил гордо мистър Пелинг, сгъвайки писмото и връщайки го в портфейла си. — Нито дума, нито буквичка не съм получил от нея до ден-днешен. Но и не ми трябва. Ние сме едно цяло. Както вече споменах, никога не съм отварял дума за това, нито тя. Тя просто ми подсказа какво става с нея. Разбрах я. Тя разбра, че съм я разбрал. Надали сте срещали друг път по-добро разбирателство между дъщеря и баща. Оттам нататък, всичко последвало — Рикардо, или каквото му е там името… няма значение жив ли е, мъртъв ли е, все едно. Или че се била хванала с някакъв си там китаец — голяма работа. Любовници, приятелки, бизнес — на нищо повече не обръщам внимание. Понеже то е само за прикритие и толкоз. Тя им принадлежи безрезервно, те я контролират изцяло. Тя работи за Мелън и обича баща си. И точка.

— Благодаря ви за отзивчивостта — казал Смайли, събирайки бумагите си. — Не се притеснявайте, ще намеря сам изхода.

— Намирайте каквото си искате — отвърнал му мистър Пелинг в изблик на отдавна угаснало чувство за хумор.

Още преди Смайли да затвори вратата, той вече се бил върнал на креслото си и демонстративно търсел мястото, до което бил стигнал в „Дейли Телеграф“.

* * *

В тъмния коридор миризмата на алкохол била по-подчертана. Смайли бил отброил девет нейни крачки преди затръшването на вратата, което щяло да рече, че е била последната врата вляво — най-отдалечената от мистър Пелинг. Можело и тоалетната да е, само че на вратата на тоалетната имало табела „Заден вход към Бъкингамския дворец“, затова си позволил да произнесе тихо името й, при което чул как тя му изкрещяла: „Махайте се!“.

Отворил и се озовал в спалнята и. Мисис Пелинг се била проснала на леглото с чаша в ръка и ровела из цял куп илюстровани пощенски картички. И нейната стая, както и онази на мъжа й, била оборудвана за самостоятелно съществуване, с готварска печка, мивка и камара мръсни чинии. По всички стени били налепени снимки на високо, много красиво момиче — на някои с момчета, на други само — предимно на ориенталски фон. А миришело на джин и котка.

— Той, Нънк, открай време се е вкопчил в нея — заявила мисис Пелинг. — И не ще да я пусне. Опита се, но така и не успя. Нали виждате каква красавица е? — пояснила за втори път, извъртяла се по гръб и вдигнала една от картичките над главата си, за да прочете написаното.

— Има ли вероятност той да влезе?

— И насила не можеш го накара, дарлинг.

Смайли затворил вратата, седнал на един от столовете и пак извадил бележника си.

— Тя сега е с онзи мил, симпатичен китаец — казала, не отлепвайки поглед от обърнатата наопаки картичка. — Отиде при него, за да спаси Рикардо, но взе че се влюби в него. Той й е като истински баща — първия в живота й. Така че сега всичко й е наред. Край на лошотиите. Свършиха. Той й викал „Лизе“. Смятал, че по й отива. Което е много смешно. Понеже ние не обичаме немците. Патриоти сме. Но затова пък той й урежда някаква прекрасна работа, нали разбирате?

— Доколкото схващам, тя предпочита фамилното й име да е „Уърд“, вместо „Уърдингтън“. Имате ли представа каква може да е причината?

— Подозирам, че е от желание да си го върне на оня тъп даскал.

— А като казахте, че е отишла, за да спаси Рикардо, имахте, разбира се, предвид това, че…

Тук мисис Пелинг изстенала театрално:

— Ох, ама и вие, мъжете, сте едни! Кога? С кого? Защо? Как? В храстите, драги. В телефонна кабина, скъпи. Заплатила е за живота на Рикардо с единствената валута, с която е разполагала. Накарала го е да се гордее с нея и чак тогава го зарязала. Майната му. И той беше един плужек. — Взела друга картичка и заразглежда изобразените на нея палми и безлюден плаж. — Тя, моята малка Лизи, половин Азия прекара зад храстите, докато накрая намери нейния Дрейк. Но в крайна сметка успя.

Изведнъж сякаш й се сторило, че дочува шум, защото рязко се изправила в седнало положение и вперила упорит поглед в Смайли, докато приглаждала косите си.

— Най-добре ще е да си вървите, драги — казала със същия глух глас, извръщайки се в това време към огледалото. — Честно казано, нещо във вас ме кара цялата да настръхвам. Не мога да търпя около себе си заслужаващи доверие лица. Извинявайте, дарлинг, дано правилно ме разбирате.

В Цирка на Смайли му потрябвали не повече от две минути, за да намери потвърждение на нещо, което вече му било съвсем ясно: „Мелън“ било работното име и криптонима на Сам Колинс.