Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (10)

9
„Корабчето“ на Кро

Четирийсет и осем часа по-късно, в неделя вечер, Кро се придвижвал предпазливо по тясна уличка в Хонконг. Мракът бил паднал рано, заедно с мъглата, но притиснатите плътно една о друга сгради не го пускали да се спусне окончателно, ами го принуждавали да се задържи няколко етажа по-високо, сред прането и кабелите, и да плюе горещите си запрашени капки дъжд, които карали сергийките с храна да ухаят на портокали и потропвали по периферията на сламената шапка на Кро. Тук той се чувствал в истинския Китай, дето най-много го обичал — намиращият се на морското равнище Китай, който тепърва се събуждал за нощното празненство: песни, клаксони, вой, гонгове, пазарлъци, готвене, изпълнение на тенекиени мелодии на двайсет различни инструмента едновременно; но и онзи Китай, който стоял застинал в рамките на нечия врата и наблюдавал как издокараният чуждоземен дявол си проправя елегантно път, без никому да пречи. Кро обожавал всичко онова, което го заобикаляло, но най-силните си чувства пазел за своите „корабчета“, както китайците наричат тайните си осведомители, а мис Фийби Уейфеърър, към която се бил запътил, бил класически, макар и непретенциозен пример за такова „корабче“.

Поел си въздух да подуши всички тези познати му удоволствия. Изтокът никога не го разочаровал: „Колонизираме ги, ваши преосвещенства; корумпираме ги, експлоатираме ги, бомбардираме ги; плячкосваме градовете им, загърбваме културата им и ги объркваме окончателно с безкрайното многообразие на нашите религиозни секти. Намират ни за отвратителни, монсиньори, не само на вид, но и на миризма — вонята на кръглооките тероризира ноздрите им, но ние сме прекалено дебелокожи, за да го осъзнаем. Но дори когато с най-лошите си постъпки сме предизвикали ненавистта им, синове мои, не виждаме насреща си нищо друго освен неизменната им азиатска усмивка“.

Надали друг кръглоок човек би дошъл тук сам по своя инициатива. Мафията от Върха вероятно и не подозирала за съществуването на това място; укрепилите се в правителствените жилищни гета в „Хепи Вали“ британски съпруги вероятно щели да открият тук всичко онова, което най-много ненавиждали около принудителния си престой. Като градски квартал не бил кой знае колко лош, но не бил и европеизиран: олицетворенията на Европа — Сентрал и Педър Стрийт с електрическите им входни врати, които въздишат, докато те пропускат в своя климатизиран свят — се намирали на около километър оттук. Подтиквани от предчувствия, други кръглооки вероятно щели да се изкушат да хвърлят несъобразителни погледи, а това било опасно. В Шанхай Кро бил чул за ред случаи на смърт на хора заради неволен лош поглед. Тъкмо затова изражението на Кро било постоянно добронамерено; винаги готов да отстъпи, вечно скромен, а спирал ли се да купи нещо, задължително отправял към собственика на сергията уважителен поздрав на развален, но убедителен кантонски диалект. След което си плащал, без да се оплаква от полагащата се на по-низшата му раса добавка към цената.

По пътя се отбил за орхидеи и агнешки дроб. Винаги това купувал в неделя, като гледал да разпределя пазаруването си по равно между конкуриращите се сергии, а когато познанията му по кантонски се изчерпели, преминавал на своя си разкрасен вариант на английския.

Натиснал бутона. И Фийби като стария Кро ползвала домофон. От управлението бяха направили употребата им задължителна. В процепа на пощенската си кутия била затъкнала за късмет стръкче пирен, което служело и за знак, че теренът е чист.

— Ало — чул се млад женски глас по високоговорителчето. Можел да мине и за американски, и за кантонски, особено по начина, по който попитал: „Да?“

— Лари ме нарича „Пит“ — съобщил Кро.

— Качвайте се. Лари в момента е тук.

По стълбището царял непрогледен мрак и воня на повръщано, а налчетата на Кро тракали с тенекиен звук по каменните стъпала. Натиснал безрезултатно ключа за осветлението и тръгнал да опипва пътя си към третия етаж. По едно време било станало дума да й намерят някакво по-свястно жилище, но със заминаването на Тесингър идеята умряла, така че в момента нямало никаква надежда, а покрай това — и никаква Фийби, някак си.

— Бил — промълвила тя, затворила вратата зад гърба му и го разцелувала по двете му петнисти бузи така, както красивите момичета целуват добрите свои чичовци, макар самата тя и да не била красива. Кро й връчил орхидеите. Държанието му било възпитано и грижовно.

— Мила моя — казал. — Мила моя.

Тя цялата треперела. Апартаментчето й се състояло от спалня всекидневна с готварска печка и умивалник; отделно имала тоалетна с душ. Нищо повече. Той минал покрай нея да стигне до мивката, там развил дроба и го дал на котката.

— Престани да я глезиш, Бил — казала Фийби и се зарадвала на цветята. Той бил успял междувременно да положи на леглото й кафяв плик, но и двамата избягвали да отворят дума за него.

— Какво прави Уилям? — попитала тя, играейки си със звучното име.

Кро бил вече окачил шапката и бастуна си на вратата и наливал скоч: неразреден за Фийби, със сода за себе си.

— Ти как си, Фийб? Това е по-важно. Как мина студената ти дълга седмица там навън? А, Фийб?

Тя била разхвърляла леглото и проснала на пода дантелена нощничка, понеже според легендата за пред квартала Фийби била полубяло незаконно изчадие, което живеело незаконно с дебелия дявол чужденец. Над омачканата й възглавница висяла нейната картина на Швейцарските Алпи — картина, каквато, изглежда, се намираше у всяко китайско момиче, а на нощното й шкафче стояла снимката на баща й — единственото изображение на този англичанин, което била виждала, откакто се помнела: чиновник от градчето Доркинг в графство Съри, фотографиран малко след пристигането му в Хонконг — кръгла яка, мустаци и облещен, леко налудничав поглед. Понякога Кро се питал дали не са го снимали след като са го разстреляли.

— Сега съм добре, Бил — отговорила Фийби. — Сега всичко е наред.

Стояла до стола му, наливала вода във вазата, а ръцете й треперели силно, както обикновено ставало в неделите. Облякла си била сива къса рокличка в чест на Пекин, заедно със златната огърлица, подарена й по случай първите десет години служба в Цирка. В смешен изблик на галантност, висшето ръководство в Лондон я беше поръчало от прочутата бижутерска фирма „Аспри“, после й я изпрати по дипломатическата поща с лично писмо до нея, подписано от Пърси Алълайн (провалилият се предшественик на Смайли), което й позволиха да прочете, но не и да запази. Помъчила се да отнесе пълната ваза до масата, но водата се заразплисквала, така че Кро се пресегнал да й помогне.

— Чакай, сега. Успокой се.

Тя се застояла за миг, все още усмихвайки му се, после изхлипала бавно и продължително и се отпуснала на стола си. Понякога ридаела, друг път плачела или пък избухвала в прекалено силен смях, но неизменно го изчаквала да дойде, преди да се остави на емоциите си да я отнесат нанякъде.

— На моменти ми става адски страшно, Бил.

— Знам, мила, знам. — Застанал до нея и я хванал за ръка.

— Онзи, новият младеж в „Рубрики“. Все ме зяпа, Бил, независимо какво правя. Нищо не пропуска. Сто на сто работи за някого. За кого работи той, Бил?

— Може пък да е влюбен — казал с възможно най-благия си тон Кро и я запотупвал ритмично по рамото. — Ти си привлекателна жена, Фийби. Не забравяй този факт, мила. А покрай красотата си си способна неусетно да влияеш някому. — В гласа му се появила престорена нотка на строг родител: — Я си признай: да не си почнала да флиртуваш с него? Макар да има и друг момент. Жена с твоята хубост е способна да флиртува, без изобщо да се усети. Но светският мъж веднага долавя тези неща, Фийби. Мигновено ги усеща.

Предишната седмица си била нарочила чистача от долния етаж: записвал си бил точно в колко пристигала и си тръгвала. По-предишната — зеления опел, който постоянно мяркала. Номерът бил да уталожи страховете й, без да отнема от бдителността й; понеже все някой ден — Кро не пропускал да си припомня това правило, — все някой ден щяла да се окаже права.

Тя извадила от нощното шкафче купчинка правени на ръка записки и сама започнала да се отчита — но така неочаквано, че Кро буквално се сащисал. Кръглото й бледо лице не можело да мине за красиво нито от азиатска, нито от европейска гледна точка. Имала дълъг торс, къси крака и саксонски ръце — грозни, но силни. Така както седяла на ръба на леглото, изведнъж му заприличала на някаква матрона. Била си сложила очила с дебели лупи за четене. Във вторник се очаквало да пристигне стажант комисар да говори пред кадрите, казала тя, поради което отменили четвъртъчното събрание и на Елен Туо пак нямало да й се удаде възможността да води протокола…

— Чакай, не бързай толкова. Дай по-полека — разсмял се Кро. — Не виждам да има някъде пожар!

Положил отворен бележник върху коляното си и се помъчил да спазва наложеното от нея темпо. Но Фийби не се поддавала на ограничения на скоростта, та ако ще и самият Бил Кро да ги налагал, независимо че вече я били уведомили, че той бил най-малкото полковник. Копнеела да си изпее изповедта и да приключи с нея. Една от групите, които редовно държала под око и в която донякъде условно я били приели, се състояла от университетски студенти левичари и журналисти с комунистическа ориентация. Всяка седмица я включвала в доклада си, макар и без особен успех. Но ето че изведнъж, без видима причина, групата се била отдала на бурна дейност. Били Чан заминал за специална конференция в Куала Лумпур, а на Джони и Белинда Фонг възложили да намерят сигурен склад за печатарска преса. Вечерта бързо се приближавала. Докато тя четяла записките си, Кро станал и дискретно щракнал лампата, за да не я шокирал преходът към силната електрическа светлина, след като съвсем се стъмнело.

Постъпило предложение да се обединят с фуджианците в Норт Пойнт, но както винаги, университетските другари се възпротивили.

— Те на всичко се възпротивяват — възмущавала се до дън душа Фийби. — Сноби със сноби. Но пък онази тъпа кучка Белинда не си е плащала членския внос от сума ти месеци, така че като нищо ще я изключим от Партията, ако не спре да проиграва парите си на хазарт.

— Друго и не заслужава — вметнал успокоително Кро.

— Джони Фонг разправя, че Белинда била бременна, ама не от него. Хак й е, да млъкне най-после — продължила Фийби, а Кро си рекъл наум: „Абе, и с теб си имахме същите ядове два-три пъти, ако не ме лъже паметта, ама не си спомням да си млъквала“.

Кро си записвал всичко най-старателно, убеден, че нито дума от записаното нямало да стигне нито до Лондон, нито докъдето и да било. Навремето, когато беше заможен, Циркът беше внедрил свои хора в десетки такива групи с надеждата да се добере до така идиотски наречената „совалка Пекин-Хонконг“ и по този начин да установи аванпост в континентален Китай. Замисълът така си и остана неосъществен, а пък и Циркът нямаше за задача да бди над сигурността на колонията — роля, която службата за национална сигурност „Спешъл Бранч“ пазеше ревниво за себе си. Кро обаче бил съвсем наясно, че „корабчетата“ не сменят посоката на движението си с лекотата, с която се променят ветровете.

Така че Кро не преставал да участва в играта: задавал й допълнителни въпроси, изпитвал я за различните източници и подизточници. „Това от втора ръка ли се знае, Фийб? Добре де, това пък откъде го е научил Били Лий, Фийб? Не допускаш ли, Фийб, че Били Лий може да е поукрасил цялата тази история, за да си вдигне акциите, Фийб?“ Тук прибягнал до вестникарския жаргон, понеже, по подобие на Джери и на самия Кро, в другия си живот Фийби била по професия журналист — списваща на свободни начала клюки за живота на местната китайска аристокрация, с които подхранвала англоезичната хонконгска преса.

Докато я слушал и чакал — търсейки къде да се включи, както се изразяват актьорите — Кро си припомнил цялата й биография във вида, в който я беше преразказал преди пет години на съкурсистите си в Сарат, където го бяха привикали на опреснителен курс по разпити и саботажи. Гвоздеят на двуседмичния им престой, разправяха му после всички. Нямаше никакви отсъстващи. Дори инструкторите бяха дошли да го чуят. А пък почиващата смяна бяха дали заявка да ги вземат своевременно със специален микробус от жилищния им комплекс в Уотфърд. Никой не искаше да пропусне възможността да чуе как старият Кро — специалистът по Далечния изток, седнал под еленовите рога в преустроената библиотека — споделя спомени от дългогодишното си участие в голямата игра. „Самовербували се агенти“ — гласеше заглавието. На подиума имаше и катедра, но той предпочете да мине без нея. Вместо това седна на най-обикновен стол, със свалено сако, с провиснало над колана му шкембе, с разкрачени нозе и избиващи петна от пот по подмишниците му, и им разправи всичко по същия начин, по който, ако обстоятелствата му бяха позволили, щеше да го разкаже и на членовете на Шанхайския боулинг клуб през онази събота, в която чакаха тайфунът да налети на Хонконг.

— Така наречените „самовербували се агенти“, ваши преосвещенства — се смятали за най-добрите в професията им, и той бил напълно убеден в правотата на това мнение. Ако приемели, че Далечният изток бил неговия дом, то тогава „корабчетата“ представлявали семейството му, поради което ги засипвал с обичта, с която не успял да дари никого в другия си, не таен живот. Отглеждал ги и ги обучавал с повече от бащинска любов; затова и най-тежкият момент в старините му бил онзи, в който Тъфти Тесингър си вдигнал гълъбите и зарязал Кро неподготвен и временно останал и без цел в живота, и без смисъл.

— Има хора, които са родени за агенти, монсиньори — рече им, — и са назначени на такава длъжност от историческия период, от мястото, където се намират, или от вродените им наклонности. При такива хора цялата работа опира до това кой пръв ще ги напипа, ваши превъзходителства: дали ще сме ние, противникът или проклетите мисионери.

Смях в залата.

След което взе да разправя конкретни случаи, само с променени имена и географски названия, включително и за жена с кодовото име Сюзан — „“корабче" в женски род, монсиньори, плаващо в югоизточно азиатския театър, родено в бурната година 1941-ва, със смесено потекло". Имал е предвид Фийби Уейфеърър.

— Бащата — чиновник от Доркинг без пукнат грош, ваши превъзходителства. Дошъл на Изток да се присъедини към една от шотландските търговски къщи, които плячкосваха крайбрежието шест дни в седмицата, а на седмия се молеха на Калвин — бащата на „реформираната“ им вяра. Парите не му стигали да си вземе жена европейка, момчета, поради което се принудил да се задоми със забранена китайка срещу някоя и друга дребна монета, в резултат на което на бял свят се появило кодовото име „Сюзан“. Същата година на сцената се появяват и японците. Няма значение дали става дума за Сингапур, Хонконг или Малая — историята се повтаря, монсиньори. Пръкват се изневиделица през нощта. И остават за постоянно. В създалия се хаос бащата на кодовото име Сюзан постъпва изключително благородно: „Майната й на предпазливостта, ваши превъзходителства — заявява той. — Дойде моментът да проличи кои са истинските храбри мъже“. И взема че се оженва за дамата, ваши преосвещенства — ход, който лично аз поначало не бих препоръчал никому, но той прави своя избор, а след като се е бракувал, кръщава дъщеря си с кодовото име Сюзан и се записва в доброволческия корпус — доблестен отряд от героични глупаци, поставили си за задача да бранят територията си от ордите на джапанките. Но още на следващия ден, тъй като не е роден за войник, ваши преосвещенства, японският нашественик го гръмва в гъза и той своевременно хвърля топа. Амин. Лека му пръст на чиновника от Доркинг, ваши преосвещенства.

Старият Кро се прекръства, а залата се тресе от смях. Кро не се присъединява към смеха им, а запазва сериозната си физиономия. На предната редица забелязва непознати лица — без белези, без бръчки, лица от телевизионния екран; явно новобранци, докарани да чуят „Великия“, решава Кро. Присъствието им го тласка към нови творчески успехи. Оттук насетне не пропуска да наблюдава реакцията на първите редове.

— Кодово име Сюзан е още по ританки, когато скъпият й татко преминава в отвъдното, момчета, но за нея й е останал урок за цял живот: напече ли се положението, англичаните не отстъпват от дълга си. И с всяка изминала година обичта й към мъртвия герой става все по-силна. След края на войната търговската къща, в която е работил татко й, се сеща за нея в продължение на една-две години, след това решава да я забрави. Няма значение. Към петнайсетия си рожден ден се поболява от грижи по болната си майка и от работата по танцувалните салони, с която плаща таксите за образованието си. Няма значение. С нея се захваща деятел от социалните служби — за щастие, един от нашите видни братя, ваши високоблагородия — и я ориентира към нас. — На това място Кро попива потта от челото си. — И оттук започва възходът на кодово име Сюзан в парично и богоугодно отношение, ваши преосвещенства — обявява им. — Въвеждаме я в играта под прикритието на журналистка, даваме й да ни превежда китайските вестници, възлагаме й разни дребни задачи, включваме я и в други дейности, помагаме й да завърши образованието си и я обучаваме за нощни действия. Къде с дребни суми, с малко покровителство, с малко обич и малко търпение, но не минава много време и Сюзан вече е извършила седем законни пътувания до континентален Китай, през което време е изпълнила и някои доста специални задания. При това ги е изпълнила с голямо умение, ваши преосвещенства. Справила се е като куриер, а освен това успява да установи без почти никаква подготовка ползотворна връзка с неин вуйчо в Пекин. И всичко това, момчета, въпреки факта, че китайците поначало нямат никакво доверие на хора от смесени бракове.

— А как си представя тя Цирка през цялото това време? — изревава Кро към омагьосаната си публика. — За какви ни смята тя нас, момчета? — Тук старият магьосник сваля децибелите и вдига дебелия си показалец: — За своя баща — отронва в настъпилата тишина. — За нея ние сме загиналият чиновник от Доркинг; в нейните очи ние сме не кой да е, а свети Георги! И прочистваме задграничните китайски общности от „вредни елементи“, каквото и да означава това. Разбиваме триади, оризови картели, опиумни банди и мрежи за детска проституция. Когато се налагаше, тя ни възприемаше дори като тайни съюзници на Пекин, понеже ние — Циркът — сме защитавали интересите на всички добри китайци. — И Кро изгледа свирепо редиците от копнеещите да изглеждат строги детски лица.

— Нима виждам някои от вас да се усмихват, ваши преосвещенства? — настоява той с гръмовен глас. Нямаше нито една усмивка.

— Но не забравяйте, многоуважаеми господа — казва в заключение Кро, — че вътрешно една част от нея си даваше прекрасно сметка каква кръгла нула сме ние всъщност. И именно от тук започва вашата роля. Именно затова оперативният агент трябва да е постоянно в бойна готовност. Няма как иначе. Ние сме истинските стожери на вярата, момчета. Разклати ли се, длъжни сме веднага да я укрепим. Видим ли я, че пада, протягаме ръце и я хващаме. — Достигнал беше до кулминацията. За контрапункт остави гласа си да спадне до полушепот: — И колкото и нерационална да е тази вяра, ваши преосвещенства, никога не я подценявайте. Почти нищо друго вече не можем да им предложим. Амин.

По неговия си безсрамно емоционален начин старият Кро щеше цял живот да помни получените аплодисменти.

* * *

След като свършила доклада си, Фийби се привела напред, положила лакти върху коленете си, а кокалчетата на едрите й длани останали допрени съвсем леко помежду си като изтощени любовници. Кро станал с официален вид, взел записките й от масата и ги изгорил над газовия котлон.

— Браво, мила моя — изрекъл тихо. — Брилянтна седмица, ако мога така да се изразя. Друго има ли?

Тя завъртяла глава.

— За изгаряне, имах предвид — допълнил той.

Тя пак поклатила глава.

Кро я изучавал с поглед.

— Драга моя Фийб — обявил по някое време, все едно бил стигнал до съдбоносно решение. — Вдигни се от задника си. Време е да те изведа на вечеря. — Тя започнала объркано да се оглежда. Както винаги, алкохолът й бил замаял главата. — Дружеска вечеря от време на време между колеги вестникари ни най-малко не противоречи на прикритието им, ако ми позволиш да се изразя така. Е, съгласна ли си?

Тя го накарала да се извърне към стената, за да си облече хубавата рокля. Допреди време имала една птичка колибри, но й умряла. Той й купил нова, но и тя умряла, при което заключили, че апартаментът й носи лош късмет на колибритата, и тя се отказала да ги отглежда.

— Един ден и на ски ще те заведа — казал той, докато тя заключвала външната врата подире им. Това си било тяхна лична задявка, свързана със снежния пейзаж над леглото й.

— Само за един ден ли? — попитала тя в отговор. Което също било част от редовната им размяна на задявки.

Както щеше впоследствие да разправя Кро, през онази година на вълнения все още било удоволствие да се вечеря на борда на някой сампан в залива Козуей. За каймака на обществото идеята си оставала непозната, а храната, която предлагали по плоскодънните лодки, не можела да се сравни с никаква друга. Кро решил да заложи на късмета си и се оказал прав: докато стигнат до пристанището, мъглата се била вдигнала и небето се прояснило. Той избрал най-отдалечилия се от брега сампан, наврян сред купчина малки джонки. Готвачът клечал край мангала с дървени въглища, а жена му сервирала; над тях се надигали бордовете на джонките и им закривали звездите, а отглежданите на лодките дечица подскачали като рачета от една палуба на следващата, без да обръщат внимание на носещите се над черните води провлачени смешни родителски нравоучения. Кро и Фийби се свили на ниските дървени столчета под навитото назад платнище, само на половин метър над водата, и ядели барбун на светлината на фенер. Отвъд антитайфунните укрития покрай тях се плъзгали кораби, приличащи им на осветени подвижни сгради, а в килватерите им подскачали джонки. От вътрешността на острова долитал воят, трясъкът и боботенето на уличното движение, а огромните му бордеи присвятквали като кутии с бижута, отворени от измамната красота на нощта. А най-отгоре, мяркащ се между полюляващите се мачти, с лице, белязано от петната на преминала през облаците лунна светлина, над всичко доминирал черният Връх, кръстен на кралицата Виктория — богинята, свободата, примамката, по която лудеели всички мечтатели в низините.

Разговаряли за изкуство. Или както веднъж се беше изразил Кро, „Фийби се правела на културна“. Той направо умирал от скука. Някой ден, разправяла му тя, щяла да режисира филм, евентуално два, в истинския, в действителния Китай. Гледала наскоро историческа любовна драма на Ран Ран Шоу, пълна с дворцови интриги. Филмът, макар и интересен, й се сторил и прекалено… как да го каже… героичен. А сега — за театър: чул ли Кро прекрасната новина, че трупата „Кеймбридж Плейърс“ щяла да гостува вероятно с нова програма в колонията през декември? Засега било само слух, но до седмица се надявала да получи потвърждение.

— Е, това вече е радостна новина, Фийб — съгласил се чистосърдечно Кро.

— За радост изобщо не може да става дума — отвърнала строго Фийби. — Трупата се е специализирала в саркастична социална сатира.

Кро се усмихнал в тъмнината и налял на Фийби още бира. „Човек цял живот се учи — казал си. — Да знаете, монсиньори, че човек се учи, докато е жив.“

Докато по някое време, без никакво подсещане от негова страна (поне не и такова, което Фийби би доловила), тя започнала да му разправя за нейните китайски милионери. Точно онази тема, която Кро я очаквал да подхване от самото начало на вечерта. В света на Фийби хонконгските богаташи били наравно с кралете. Слабостите и екстравагантностите им били обект на всеобщо обсъждане, както в други страни чоплят живота на актрисите и футболистите. А Фийби ги знаела всичките наизуст.

— И кой в момента води в класацията „Свиня на седмицата“, Фийб? — попитал с възможно най-искрения си тон Кро.

Фийби не била съвсем уверена.

— Дай да видим кого ще изберем — рекла с престорена кокетлива нерешителност. Нямало как, разбира се, да не почнат с онази свиня П. К.: на шейсет и осем идния вторник, с трета съпруга на половината му години, и как, смяташ, се кани П. К. да отбележи случая? На ресторант с някаква двайсетгодишна развратница.

— Възмутително — съгласил се Кро. — П. К. — повторил. — П. К. не беше ли онзи с пищния портал, Фийби?

— Същият — потвърдила Фийби. — Сто хиляди хонконгски долара се изръси за онези дракони на портала му: три метра високи, излети от фибростъкло и плексиглас, че да могат да се осветяват отвътре.

Но можело да изберат и Й. Й., отчела разсъдливо тя. Й. Й. също бил сериозен кандидат. Оженил се бил точно преди месец за красивата дъщеря на Дж. Дж. Хо от фирмата „Хо и Чан“ — танкерните крале, дето осигурили хиляда омара за сватбената трапеза. И той да вземе онази вечер да цъфне на прием с чисто новата си метреса, наета с парите на жена му никаквица, но облечена от него в тоалет на Ив Сен Лоран и накичена с четири наниза перли „Микимото“ — под наем взети, естествено, не подарени й от него.

Но дори и Фийби не успяла да овладее гласа си, който потреперил и омекнал.

— Нямаш си представа, Бил — прошепнала задъхано, — колко фантастично красива беше тази хлапачка редом с оня дърт жабок. Такава гледка не е за изпускане.

Но и Харолд Тан имал шансове, разсъждавала занесено тя. Харолд бил станал особено гаден напоследък. Специално докарал от частното им училище в Швейцария децата си — първа класа отиване и връщане със „Суисеър“ — за да не изпуснат фестивала. И още на следващата сутрин, в четири часа̀, представяш ли си, те вече се гонели чисто голи около басейна с приятелите си, пияни, изливащи шампанско във водата му, а през това време Харолд се мъчел да снима екшъна.

Кро чакал. В съзнанието си продължавал да държи вратата отворена, дано да я прилъже да влезе по някое време, но тя засега стояла отвън, а Кро бил прекалено стрелян заек, че да й дава зор. Най-свестни били хората от Чаочжоу — подметнал само, уж колкото да каже нещо. Тия от Чаочжоу не се проявяват като такива глупаци, нали, Фийб? Щото имат дълбоки джобове, а ръцете им са къси — заубеждавал я. Тия от Чаочжоу и шотландец могат да засрамят със стиснатостта си, не мислиш ли, Фийб?

Фийби обаче не споделяла иронията му.

— Не съм убедена — възразила въздържано. — Познавам мнозина от Чаочжоу, които са и щедри, и с възвишени души.

Той се напъвал да й внуши името на човека така, както фокусникът внушава на зрителя коя карта да избере, но тя не преставала да се колебае, да го заобикаля, да търси алтернативи.

Споменала еди-кой си, после друг, загубила нишката, поискала още бира и чак когато той съвсем се бил отчаял, тя отбелязала със силно замечтан тон:

— Но в никакъв случай не и Дрейк Ко. Той си е чисто агънце. За него — нито една лоша дума, ще ви замоля.

Сега било ред на Кро да смени посоката. Какво било мнението на Фийби за развода на оня дъртак Андрю Куок?, попитал. Боже мой, колко ли се е изръсил покрай него! Разправят, че отдавна щяла да му бие дузпата, но решила да го изчака да натрупа сериозно състояние, че да има смисъл да го разкара. Има ли нещо вярно в тия приказки, Фийб? А след това още три, пет имена, преди да си позволи да клъвне подхвърлената му стръв.

— А чувала ли си старият Дрейк Ко да е имал някога кръглоока държанка? Оня ден стана нещо дума в Хонконгския клуб. Блондинка била, страхотна мацка.

На Фийби й било приятно да си представя Кро в Хонконгския клуб. Това задоволявало колониалните й щения.

— Че то кой не е чувал — проронила с досада, да покаже, че както винаги, Кро живеел с цели светлинни години закъснение. — По едно време всички богаташи си имали такива любовници, не си ли чувал? П. К. естествено, имал две. Харолд Тан имал една, докато Юстъс Чоу не му я отмъкнал, а Чарли У направил опит да се яви с неговата на вечеря при губернатора, но благоверната му „тай-тай“ не пуснала шофьорът им да я вземе.

— Откъде са намирали толкова жени, за бога? — запитал през смях Кро. — От баровете по Лейн Крофърд ли?

— Ами. От авиолиниите, откъде другаде — оборила го с подчертано неодобрение Фийби. Стюардеси, чукащи частно по време на престоите между полетите, по петстотин щатски долара на нощ за бяла проститутка. Включително и от английските авиолинии. Хич и недей се заблуждава — с англичанките никой не може да се мери. Та Харолд Тан толкова си харесвал неговата, че уредил работата с нея на постоянни начала, и докато се усетят, всички се изпонастанили в апартаменти и щом дойдели за четиридневен престой в Хонконг, хуквали като херцогини по магазините — направо да ти призлее.

— И въпреки всичко, Лизе е в съвсем друга категория. Това момиче е родена аристократка. И то не каква да е: родителите й притежават баснословни имения в Южна Франция, плюс периферен остров в Бахамския архипелаг, така че отказът й да приеме богатството им се корени единствено в желанието й да е морално независима. Достатъчно е да видиш костната й структура.

— Лизе — повторил Кро. — Лизе ли каза? Да не е швабка? Не ги обичам швабите. Не съм расист, но швабите не ги търпя, с извинение. Добре, де. Но за какво му е на едно свястно момче от Чаочжоу като Дрейк да държи за наложница някаква гадна швабка, питам аз? Не че не ти вярвам напълно, Фийб. Ти си специалистка в тази област, мила моя, така че и през ум не ми минава да те опровергавам.

Били се преместили към кърмата на сампана и лежали един до друг сред възглавничките.

— Говориш пълни глупости. Лизе е английска аристократка.

— Да бе, да — отвърнал Кро и останал за известно време зазяпан в звездите.

— И му оказва най-положително и възпитателно влияние.

— Кой това? — попитал Кро, сякаш бил изтървал нишката на разговора.

— Лизе оказва възпитателно влияние върху Дрейк Ко — процедила през зъби Фийби. — Ама ти изобщо не ме слушаш, Бил! Заспа ли? Май ми е време да се прибирам, Бил. Върни ме у дома, моля ти се.

Кро тихичко изпъшкал. Подобни разправии между влюбени им се случвали поне веднъж на всеки шест месеца, но действали пречистващо на взаимоотношението им.

— Мила моя. Фийби. Чуй какво ще ти кажа. Веднъж поне. Изключено е една англичанка от аристократично потекло, независимо дали има прекрасна костна система, или е кривокрака, да се казва Лизе, ако няма замесен някъде по някакъв начин шваба. Това като начало. Каква й е фамилията?

— Уърд.

— Значи е „Елизабет“ и нищо друго. Галено — Лизи, Лиза или Лайза от Ламбет, като у Съмърсет Моъм. Просто си чула погрешно. Мис Елизабет Уърд — това наистина е име, напълно достойно за чистокръвна английска благородничка. Сега вече съм съгласен за костната й структура. Но не е Лизе, мила, а Лизи.

Тук Фиби окончателно побесняла.

— Да не си посмял да ме учиш кое как се произнася! — озъбила му се. — Името й е Лизе и точно така се изписва: Л-и-з-е. Знам го лично от нея, понеже я попитах, тя ми го издиктува буква по буква, записах си го и после излезе в… О, Бил — отпуснала глава на рамото му. — О, Бил, върни ме у дома.

И се разплакала. Кро я придърпал внимателно към себе си и взел да я потупва нежно по рамото.

— Хайде, недей, мила. Успокой се. Ти си права, а не аз. Трябваше да съобразя, че ти е приятелка. Как може една старателна вестникарка като Фийби да не се сприятели с видна дама в обществото от рода на Лизе — красива и богата, в романтична връзка с един от новите благородници на острова? Не биваше да съм толкова сляп. Прости ми. — Направил прилична пауза. — И какво стана? — попитал отстъпчиво. — Ти я интервюира, така ли да разбирам?

За втори път тази вечер Фийби избърсала сълзите си с носната кърпа на Кро.

— Тя изрично ме помоли. И не ми е приятелка. Прекалено издигната е, че да ми е приятелка. Изключено. Но специално ме помоли името й да не излиза. Била тук инкогнито. И това можело да й коства животът. Ако родителите й научели, че е тук, моментално щели да я викнат да се прибере. Били неимоверно влиятелни хора. Имали си частни самолети и всичко там, каквото се полагало. Само да разберели, че тя живее с някакъв китаец, веднага щели да упражнят неимоверно влияние върху нея да се прибере. „Фийби — разправяше, — от всички жители на Хонконг, ти най-добре ще разбереш какво значи да живееш в сянката на нетърпимостта.“ Много ми се помоли. И аз й обещах.

— Абсолютно правилно — обявил праволинейно Кро. — И да не си посмяла да нарушиш обещанието си, Фийб. Дадена дума — хвърлен камък. — Изразил с въздишка възхищението си от нея. — Винаги съм твърдял, че пътечките в живота са по-странни и от най-широките му друми. Ако ме цитираш във вестника ви, главният ти редактор ще реши, че си откачила, но това, боя се, не променя истината. Така че ти си един прекрасен, блестящ пример за истинска, неподправена човешка почтеност. — Очите й се затваряли, та се наложило да я пораздруса, че да не заспива. — Но друго ми е по-интересно, в края на краищата: как се е породила една толкова сполучлива връзка, питам се? Що за звезда, що за щастлива случайност е тази, събрала две толкова самотни души? Че и в Хонконг, на всичко отгоре, бога ми!

— Самата съдба. Тя дори не живеела тук. Била се откъснала напълно от света след някаква нещастна любов и решила да посвети остатъка от живота си на изработката на фини бижута, че да остави светла диря от себе си на света сред всичките му страдания. Затова и дошла в Хонконг. Само за ден-два, колкото да купи малко злато. Съвсем случайно се запознала с Дрейк Ко на един от приказните приеми на Сали Кейл и оттам започнало всичко.

— След което любовният поток протекъл гладко и спокойно, а?

— Хич даже. Запознали се. Влюбила се. Но се зарекла да не се увлича и се прибрала у дома си.

— У дома си! — възкликнал като ехо озадаченият Кро. — Че къде ли може да домува такава почтена жена?

— Не в Южна Франция, глупчо — разсмяла се Фийби. — Във Виентян. Град, в който почти никой не ходи. Град, лишен от хайлайф и от всички луксове, сред които била прекарала детството си. Виентян бил избраното от нея място. Нейният си остров. Там имала и приятелки, там се увлякла по будизма, изкуството и антиките.

— И сега пак ли се мъчи в някое скромно таванско апартаментче, вкопчена във въздържателската си мания? Или брат Ко е успял все пак да я вкара в не толкова умерени пътеки?

— Не бъди толкова саркастичен. Както се очаква, Дрейк я е настанил в един наистина разкошен апартамент.

Кро мигновено усетил, че е стигнал до своя лимит. Покрил коза с останалите си карти и взел да й разправя истории от едновремешен Шанхай. През цялата вечер не пристъпил нито веднъж повече към неуловимата Лизе Уърд, независимо че Фийби сигурно щяла да му спести доста предстоящи усилия.

„Както зад всеки художник, така и зад всеки оперативен агент, момчета — обичаше да повтаря Кро, — трябва да стои колега с чук в ръка, който да го удря по главата всеки път, когато прекали.“

В таксито, с което я откарал до дома й, тя пак се успокоила, но не престанала да трепери. Изпратил я чак до вратата й, както изисква доброто възпитание. Всичко вече й бил простил. На вратата се престорил, че иска да я целуне, но тя не го допуснала да се приближи плътно.

— Бил? Има ли изобщо полза от мен? Кажи ми. Престана ли да съм полезна, настоявам да ме изхвърлиш. Вземи днешната вечер за пример. Мил си, стараеш се да си добър и аз правя всичко по силите си. И въпреки това не съм ти казала нищо полезно. Ако има други задачи за мен, готова съм да ги изпълня. В противен случай си длъжен да ме изхвърлиш. Най-безжалостно.

— Тепърва ни предстоят още нощи — уверил я той и тя чак тогава му позволила да я целуне.

— Благодаря ти, Бил.

„Та така, ваши преосвещенства — говорел си весело наум Кро в таксито, което го закарало до «Хилтън». — При всичкото усилено тъкане и предене, кодово име Сюзан ни ставаше все по-безполезна с всеки изминал ден, тъй като качеството на агента зависи изцяло от целта, към която сме го насочили, и това е неопровержима истина. Докато един Божи ден не ни сложи в ръцете злато — истинско злато, монсиньори — и във въображаемата сцена Кро пак вдигнал дебелия си показалец, за да привлече вниманието на шашнатите новобранци от предните редици, — но тъкмо в този единствен случай тя така и не осъзна какво е извършила и нямаше начин да й го съобщим!“

* * *

Навремето Кро беше писал, че най-сполучливите хонконгски шеги обикновено предизвиквали най-малко смях, тъй като се отнасяли до прекалено сериозни неща. През настоящата година например на дневен ред беше разположеният в недовършена многоетажна сграда английски пъб в старовремски стил, където автентични английски моми с вкиснати физиономии и дълбоки, съответстващи на историческия период деколтета сервираха автентична английска бира, охладена с двайсет градуса под нормалната температура, с която я предлагат в Англия, докато във фоайето потни китайски бачкатори с жълти каски блъскаха денонощно да предадат в срок асансьорите. Или италианската таверна, чиято спираловидна стълба с железен парапет трябваше да стигне до балкона на Жулиета, а всъщност забиваше право в белия гипсов таван; или шотландският хан с китайци по шотландски полички, които периодически вдигаха бунт заради жегата или поредното увеличение на фериботните такси. Кро беше влизал дори в опиумен салон с климатична инсталация, по чиято радиоуредба звучал средновековният английски мадригал „Грийнслийвс.“ Но най-изчанченото, най-шантавото според Кро място бил тукашният бар на покрива на гледаща към пристанището сграда, където китайски квартет изпълнявал шлагери на Ноел Кауърд, а в това време сериозни бармани китайци по перуки и фракове изниквали от мрака и питали клиента с, общо взето, приемлив американски акцент: „Какво ще пожелае господинът за пийване?“.

— Една бира — изръмжал гостът на Кро и награбил шепа солени бадеми. — Ама студена бе, момче, нали ме разбираш? Ле-де-на. Тъгъдък.

— Съдбата усмихва ли се над ваше преосвещенство? — поинтересувал се Кро.

— Зарежи тия приказки, ако обичаш. Писнали са ми на оная работа.

Препатилото лице на старшия полицейски инспектор било способно да изразява само едно чувство: бездънен цинизъм. „Ако човек може да избира между доброто и злото — говорело вечно мрачното му лице, — той неизменно избира злото; съответно и светът се дели на две половини: онези, които осъзнават този факт и го приемат, и другите — дългокосите педерастчета в Уайтхол, дето още вярват в Дядо Коледа.“

— Не успяхте ли да намерите досието й?

— Ъъ.

— Прекръстила се е на Уърд. Оперирали са й няколко срички.

— Много добре знам на какво се е прекръстила. Ама и на Мата Хари да се прекръсти, все тая. Няма досие и това е.

— А преди имала ли е?

— Да, пич, преди е имала — нахилил се глупаво Рокър, имитирайки акцента на Кро. — Преди го е имала, но сега го няма. Достатъчно ясно ли се изразявам, или да ти го напиша с невидимо мастило на гъза на пощенски гълъб, смахнат австралийски дивак такъв?

Кро помълчал известно време, отпивайки от чашата си с равномерни, повтарящи се движения.

— Допускате ли, че може да е работа на Ко?

— Кое? — Рокър се правел нарочно на несхватлив.

— Да е задигнал досието й.

— Възможно.

— Треската, наречена „губещи се досиета“, май се разпространява — отбелязал Кро след нова пауза за освежаване. — Щом в Лондон кихнат, Хонконг го хваща хрема. Позволете ми да ви изкажа съчувствието си като професионалист, монсиньор. Моите братски съболезнования. — После снишил гласа си до равномерно мърморене: — Друго да ви питам: името Сали Кейл не навява ли нежни спомени в съзнанието на ваше превъзходителство?

— За пръв път го чувам.

— С какво се занимава тя?

— Префърцунени антики, в Коулун. Плячкосани съкровища на изкуствата, висококачествени имитации, изображения на бог Буда.

— Откъде?

— Истинските са от Бирма, през Виентян. Фалшификатите са тукашно производство. Шейсетгодишна лесбийка — добавил Рокър вкиснато и се захванал предпазливо със следващата бира. — Отглежда немски овчарки и шимпанзета. Точно по твоята специалност.

— Минали присъди?

— Ама ти сериозно ли?

— Доколкото ми е известно, именно Кейл е запознала момичето с Ко.

— Е, и? Кейл сводничи на всички кръглооки шантонерки. Китайците я ценят поради което. Ценя я и аз. Веднъж я бях помолил да ми намери нещо. А тая нахална свиня ми вика, че нямала нищо толкова тясно, че да е подходящо за моя размер.

— За въпросната крехка красавица се говори, че била дошла да пазарува злато. Дали има нещо вярно в това?

Рокър изгледал Кро със свежа ненавист, а Кро изгледал Рокър, така че се получил сблъсък на два неподвижни предмета.

— Разбира се, че има — рекъл с презрение Рокър. — Нали Кейл държеше търговията с незаконно придобито злато от Макао?

— Не виждам в такъв случай къде е ролята на Ко?

— Хайде, стига си се правил на завеян. Кейл беше само подставено лице. Цялата работа от самото начало се въртеше от Ко. А съдружник й стана оня неговият дебел булдог.

— Тиу?

Рокър изпаднал за сетен път в бирена меланхолия, но Кро не му позволил да се отклони от темата и привел петнистата си глава непосредствено до смачканото ухо на старшия полицейски инспектор:

— Чичо ми Джордж ще бъде безкрайно благодарен, ако получи всички налични разузнавателни данни, отнасящи се до въпросната Кейл. Разбра ли ме? Той много щедро възнаграждава заслужилите. Особено го вълнува дейността й от съдбовния момент, в който е запознала моята млада дамичка с нейния китайски покровител, до днешна дата. Имена, дати, пътувания — всичко, което държиш в хладилника си. Чу ли?

— А пък ти предай на чичо ти Джордж, че за такова нещо ще ме насади за пет проклети години в затвора „Станли“.

— Е, там поне няма да си сам, многоуважаеми господине — натякнал му Кро.

Никак не било тактично от негова страна да напомня на Рокър за нещастията, сполетели напоследък света, в който се движел. Двама от старшите му колеги били получили наскоро присъди от по няколко години, а подобна мрачна съдба очаквала и още неколцина.

— Корупция имало! — възмутил се под мустака си Рокър. — Тия още малко и ще открият и топлата вода! Писнало ми е от бойскаути.

Кро и преди бил чувал тия мисли, но ги изслушал отново, тъй като притежаваше златната дарба да изслушва, която в Сарат ценят повече дори и от способността да комуникираш.

— Трийсет хиляди проклети европейци плюс четири проклети милиона с дръпнати очи, с техен си проклет мироглед, плюс едни от най-добре организираните проклети престъпни синдикати в проклетия им свят. Е, какво очакват от мене? Като не можем да сложим край на престъпността, как поне да се опитаме да я контролираме? И кой е начинът да го постигнем? Естествено, като се доберем до батковците и се договорим с тях: „Добре бе, момчета. Никакви улични нападения, никакви навлизания в чужди територии, всичко да е чисто и благоприлично, така че дъщеря ми да не я е страх да се движи по улиците и денем, и нощем по всяко време. Освен това ще извършвам доста арести, та и съдиите да не мрънкат, а и аз да си заслужа мизерната пенсийка. Така че Господ да е на помощ на оня, който се осмели да наруши правилата или да прояви неуважение към властите“. Налага им се, разбира се, и да бутнат малко мангизи. Но я ми покажи дори един човек на тоя загубен остров, който да не бута някому по малко. А щом някой плаща, значи има и някой, който получава. Просто и логично. А получава ли някой, то… Абе, я стига! — писнало му на Рокър от собствените му разсъждения. — На чичо ти Джордж всичко това му е пределно ясно.

Лъвската грива на Кро се надигнала бавно и заплашителният му поглед се заковал право върху извърнатото лице на събеседника му.

— Мога ли да запитам кое точно му е ясно на Джордж?

— Положението с проклетата Сали Кейл. Че нали още преди години я обърнахме наопаки именно заради вас бе, хора? Дето уж се канела да подкопае проклетата ви лира стерлинга или някаква подобна простотия. Че възнамерявала едва ли не да прави дъмпинг със златни кюлчета на златната борса в Цюрих. Както винаги — глупости на търкалета, ако щеш ми вярвай.

Трябвало да измине още половин час, преди австралиецът да се изправи уморено на крака и да пожелае на Рокър дълголетие и щастливи старини.

— А ти гледай гъзът ти все към залеза да сочи — изръмжал насреща му Рокър.

* * *

Кро така и не се прибрал у дома си през онази нощ. Сред многото му приятели били и адвокат випускник на „Йейл“ със съпругата му, а те му били дали ключ от своята къща — едно от двестатината самостоятелни жилища в Хонконг: стара, разпростряла се напосоки сграда на Полък Пат, съвсем близо до най-горната точка на Върха. Пред главния вход била паркирана лека кола с консулски номера, но и в това нямало нищо необичайно, тъй като приятелите на Кро били известни с контактите си сред дипломатическите кръгове. Още по-малко се изненадал Кро, когато заварил в стаята си седналия в плетеното кресло и зачел се в дебел роман възпитан млад американец — рус, строен младеж в идеално стоящ му дипломатически костюм. Кро нито го поздравил, нито отбелязал по какъвто и да било друг начин присъствието му, а направо се настанил пред покритото със стъкло бюро и започнал да изписва с печатни букви върху единствен лист хартия — така, както го беше учил неговият наставник, самият папа Смайли — послание лично до негово светейшество, да не се докосва от еретически ръце. После изписал върху друг лист съответния шифровъчен ключ. Накрая връчил и двата листа на младежа, който със страхопочитание ги прибрал в джоба си и моментално си заминал, без да каже нито една дума. Останал сам, Кро изчакал да чуе отдалечаващата се лимузина и чак тогава отворил и прочел оставената му от младежа радиограма. След което я изгорил и отмил пепелта в мивката, преди да се опъне доволно върху леглото.

„Полицейска хамалогия, рекъл си, но пък каква изненада ще им сервирам.“ А че бил каталясал, бил. В съзнанието му се мярнали новобранските редици в Сарат: „Бележим все пак напредък, ваши преосвещенства. Неумолим напредък. Нищо, че е със скоростта на слепец, почукващ в мрака с бастунчето си. А сега ми се полага малко опиум. И някое девойче, което да ми повдигне настроението“. Божичко, наистина бил останал съвсем без сили.

Смайли надали бил по-малко уморен, но получената час по-късно радиограма от Кро го ободрила до забележителна степен: още повече поради факта, че досието на мис Кейл, Сали — с последен известен адрес в Хонконг, фалшификатор на произведения на изкуството, търговка с крадено злато и — от време на време — трафикант на хероин — се оказало, за разлика от много други случаи, живо, здраво и непокътнато в архивите на Цирка. Нещо повече: навсякъде по него, като плакат, бележещ дългоочаквана победа, пламтял криптонимът на Сам Колинс — нелегалният резидент на Цирка във Виентян.