Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (12)

Глава 12
Обсаденият кораб

Колкото и да се напрягаше, Дейн успя да различи само някаква странна машина и две човешки фигурки до нея. Той се учуди. Ако това бяха всички нападатели, защо „Кралицата“ просто не стреля по тях?

— Те дори не се крият — каза на глас той.

— Крият се, не се притеснявай — убедено рече Дейн. — Между онези двамата и „Кралицата“ има едно възвишение. Само че, оттук не се вижда, защото сега няма слънце. Ех, да ми беше тук пушката!…

Да, ако имаха пушка с оптически мерник, можеха да свалят онези двамата въпреки значителното разстояние. Но за съжаление разполагаха само с оръжие за близък бой: почти безвредните хипноизлъчватели и бластерите, които бяха достатъчно мощни, но обсегът им беше само сто крачки.

— Със същия успех можеше да си пожелаеш минохвъргачка или топ — изръмжа Дейн. Той все още се взираше през бинокъла. Мимоходом си отбеляза, че вероятно и двата флипера са прибрани вътре, в „Кралицата“ — отвън не се виждаха никъде. За пет минути Дейн успя да забележи още половин дузина противникови групи, разположили се около кораба. Четири от тях имаха и краулери. Тези приличаха на стандартния модел, използван от търговците, но бяха по-тесни и по-дълги — явно бяха създадени специално за придвижване в лъкатушещи и тесни проходи.

— Що се отнася до оръдията… — с напрегнат тон промълви Рип. — Каква е онази тяхна джаджа там… ей там, на запад?

— Къде? — бързо попита Дейн и послушно насочи бинокъла си в посоченото направление.

— Виждаш ли онази скала, дето прилича на главата на нашия Хуберт?… Вляво от нея.

Дейн започна да търси скала, приличаща на капитановия домашен любимец. Намери я. А сега по-наляво… Ето го! Дебело, насочено нагоре дуло… Даа, там беше скрита минохвъргачка, насочена право към „Кралицата“, която всеки момент можеше да изпрати градушка от смъртоносни яйцевидни снаряди. Наистина, един такъв обстрел едва ли би навредил на запечатания отвсякъде кораб, но ако това бяха газови снаряди и на „Кралицата“ открехнеха люковете за малко, за да отвърнат на огъня, то… Да, с минохвъргачка шега не бива…

— Господи! — каза той. — Тази планета Лимбо е истинско змийско гнездо!

— Именно — каза Рип. — А ние здравата го разръчкахме… Едно не разбирам — защо „Кралицата“ не излети? Могат да кацнат където си поискат, а после да ни приберат. Защо седят там като залепени?!

— А не ви ли се струва — каза Мура — че странното поведение на „Кралицата“ може да се дължи на това, което открихме? Демек, ако „Кралицата“ излети, това ще е краят й?

— Не съм инженер — каза Дейн, — но не виждам наоколо нищо, с което да я свалят. Ще им е нужно нещо по-мощно от минохвъргачка…

— Да не би върху корпуса на „Римболд“ да имаше следи от снаряди? — възрази Мура. — Той просто е рухнал от високото; сякаш го е придърпала някаква странна сила и не е могъл да й се противопостави. Може би онези, дето са залегнали там долу, разполагат с тази тайна сила. Но тогава това означава, че господстват не само на повърхността на тази планета, но и в небето над нея…

— Значи смятате, че онзи предавател?… — попита Рип.

— Кой го знае — спокойно промълви стюардът. — Може и така да е. — Той продължи да разглежда с бинокъла „Кралицата“ и околностите. — Не бих имал нищо против да се спусна из пустошта и да пообиколя малко там, след като залезе слънцето. А също и с удоволствие бих си поговорил надълго и нашироко с някой от онези там…

Мура говореше с обичайния си мек и спокоен тон, но Дейн разбра, че човекът, който щеше да има честта да беседва с Мура, го очакваха големи проблеми.

— Хъммм… — каза Рип. — Може да се уреди. Освен това можем да се опитаме да се доберем до „Кралицата“ и да разберем от тях какво става…

— Дали да не пробваме да се свържем с тях по радиото? — предложи Дейн. — Сега сме близо, значи ще ги чуваме добре…

— Виждаш ли шлемовете на главите на онези типове? — рече Рип. — Залагам заплатата си, че всичките са настроени на нашата честота. Само да заговорим, и веднага ще ни засекат. А те познават местността много по-добре от нас. Ти какво — да не искаш да си играеш на криеница в тъмното с тях?

Не, Дейн решително нямаше такива намерения. Но хич не му се щеше да се отказва от идеята за радиото. Щеше да е толкова просто — само трябваше да повика капитана и всичко щеше да се изясни… Тогава нямаше да има нужда да лазят цяла нощ из пустошта и да рискуват живота си. Но още в Школата многократно им бяха повтаряли: във вашата работа няма лесни и кратки пътища, вашето благосъстояние, целостта на кораба ви и на собствената ви кожа ще зависят най-вече и преди всичко, при каквито й да било обстоятелства, от вашата съобразителност и умението ви да взимате мигновено решения в опасни ситуации. Сега бе тъкмо такъв момент — залогът беше неговият кораб и неговата собствена кожа.

— Поне вече знаем със сигурност — каза Рип, — че не само докторът и тримата му негодници са против нас.

— Да — съгласи се Мура, без да се отлепя от бинокъла. — Противникът ни превъзхожда по численост. Там има седемнадесет души…

— Може и повече да са — каза Рип, — но кои са те, дяволите да ги вземат…

— Долу май кроят нещо — прекъсна го Мура. Цялото му тяло се бе устремило напред.

Дейн нетърпеливо вдигна бинокъла. Стюардът беше прав. Един от нападателите вървеше смело, без да се крие, към „Кралицата“ и размахваше бял парцал — древният символ на парламентьорите.

Минута или две изглеждаше, че „Кралицата“ не възнамерява да преговаря. Но после горния люк се открехна и от отвора се показа самият капитан Джелико.

Човекът с белия флаг спря нерешително. Вече се свечеряваше и не се виждаше добре, но затова пък в слушалките им неочаквано отчетливо зазвучаха гласове. Рип беше прав — тези бандити наистина бяха окупирали тяхната честота.

— Е, капитане, вразумихте ли се най-сетне?

— Само затова ли дойдохте? — скърцащият глас на капитана не можеше да бъде сбъркан с ничий друг. — На този въпрос ви отговорих още вчера.

— Ще си стоите тук, докато не умрете от глад. Така ли, капитане. А ако се опитате да излетите…

— Ние може и да не излетим, но и вие няма да влезете!

— Воистина така е — отбеляза Мура. — Това, което имат, не стига да нахълтат насила в кораба, а да го взривяват е безсмислено.

— Смятате, че им трябва кораба? — попита Дейн. Рип изсумтя.

— То си е ясно като бял ден. Не му дават да излети, защото им трябва цял и невредим. Хващам се на бас, че Рич ни домъкна тук само за да завладее „Кралицата“.

Междувременно преговорите продължаваха.

— Не забравяйте за храната, капитане — мъркаше в слушалките гласът на бандита. — Ние можем да стоим тук и половин година, ако трябва. А вие — не. Не се правете на дете. Предложихме ви честна сделка. Вие се провалихте. Похарчихте всичките си пари на търга. Предлагаме ви нещо по-добро от нещастните ви търговски права. Бъдете сигурен, че ще си получим своето. Ние имаме достатъчно търпение и време…

Може би парламентьорът наистина беше много търпелив, но някои от приятелчетата му вече се изнервяха. Блесна пушечен изстрел и капитан Джелико изчезна — или беше улучен, или се бе дръпнал навътре. Люкът се захлопна с трясък.

Наблюдателите на скалата замръзнаха. Парламентьорът загуби ума и дума — явно не очакваше подобен номер от хората си. После хвърли белия флаг и се метна зад най-близкия камък, и с пълзене и прибежки се върна на мястото си.

— Някой не издържа — отбеляза Мура. — Престара се. Лошо му се пише. Унищожи и последната им надежда за преговори.

— Дали не раниха капитана? — попита Дейн.

— О, стария не е вчерашен — безгрижно се отзова Рип. — Не можеш да го излъжеш толкова лесно… Но сега по-скоро ще умре от глад, отколкото да им предаде кораба. Нашите хора не са от плашливите…

Мура най-накрая свали бинокъла си.

— А през това време — каза той, — ние трябва да си свършим нашата работа. В тъмното лесно ще стигнем до кораба, но как да влезем вътре? Едва ли ще спуснат трапа, ако някой отвън ги помоли. Особено след онзи изстрел.

„Да, лесно щяха да се промъкнат между часовите на противника и да се доберат до кораба — помисли си Дейн, гледайки през бинокъла. Има достатъчно скришни места. Освен това бандитите дори не подозират, че се намираме зад гърба им. Цялото им внимание е съсредоточено върху «Кралицата». Но Мура е прав — няма да ни спуснат трапа…“

— Трябва да помислим… — промърмори Мура. — И то хубавичко…

— Слушайте, нали сега сме точно на нивото на сектора за управление — рече внезапно Рип. — Не може ли да им сигнализираме някак си?… Да ги предупредим, че по-късно ще изпратим човек?…

Дейн беше готов да тръгне. Той присви очи, съединявайки с въображаема линия върха на скалата с носа на кораба.

— Трябва да побързаме — забеляза Мура. — Скоро ще се стъмни…

Рип погледна небето. То беше покрито с тежки, оловни облаци. Слънцето вече бе залязло, и стана почти тъмно.

— Измислих — каза Рип. — Хайде да се покрием с ризите и да святкаме с фенерчетата отдолу. Може и да ни забележат…

Стюардът без повече приказки откопча колана и започна да се съблича. Дейн припряно последва примера му. После, треперещи от студ, те разпънаха ризите си като колибка. Рип клекна отдолу и започна да мига с фенерчето, подавайки сигнал за бедствие на кодирания търговски език. Беше малко вероятно точно сега да има някой в кабината, пък и да гледа именно насам. Дори и да гледаше, едва ли щеше да забележи слабата искрица в тъмното?…

Изведнъж на „Кралицата“ светна аварийния прожектор — стълб от жълто-синкава светлина удари право в тъмното небе, озарявайки плътните облаци. След няколко секунди избледня и доби червеникав оттенък. Мура въздъхна с облекчение.

— Видели са сигнала — каза той.

— Откъде знаете? — попита Дейн. Самият той не разбра нищо.

— Включиха аварийния прожектор. Виждате ли, сега отново потъмня. Да, сигналът е приет — Мура облече ризата си. — Сега трябва да съобщим всичко на Уилкокс и да съставим съобщението до „Кралицата“. Дори и едностранна връзка ще ни свърши работа…

Те се спуснаха до краулера. Бързо разказаха новините на останалите.

— Но те не могат да ни отговорят — възрази Уилкокс. — Нямаше да включат прожектора, ако имаше друг начин да ни покажат, че са видели подадения от вас сигнал…

— Ще пратим някого до кораба. А сега ще им предадем, че той ще тръгне и те трябва да го чакат и да го пуснат на борда — живо каза Рип.

Виждаше се, че на Уилкокс този план никак не му допада. Но след като го обсъдиха внимателно, точка по точка, стана ясно, че не разполагат с друг вариант.

Мура се изправи.

— Скоро съвсем ще се стъмни. Трябва да решим веднага, защото е по-добре да се катерим по скалата на светло, отколкото в тъмното. И така, кой ще отиде и кога? Поне това можем да им сигнализираме…

— Шенън — отсече Уилкокс. — Ето къде ще свършат работа котешките ти очища, приятелю. Спомням си, че на Балдур ти виждаше в тъмното не по-зле от Синдбад… Съгласен ли си? Тръгваш в… — и той погледна към часовника си, — да речем, двадесет и един, нула-нула… Тогава ще бъде съвсем тъмно; бандитите тъкмо ще започнат да клюмат по постовете си.

Нямаше нужда от отговор — достатъчно беше да погледнеш към сияещата физиономия на Рип. Докато се изкачваха към върха, той през цялото време си тананикаше някаква песничка под носа.

— Когато се качиш на борда — допълни Мура, — не забравяй да им кажеш да ни сигнализират с прожектора. Добре би било да знаем, че с теб всичко е наред.

— Непременно, приятел! — Доброто настроение на Рип отново се бе върнало — за първи път след ужасното откритие в кабината на „Римболд“. — Не се притеснявайте за мен. Това ще е направо приятна разходка в сравнение с онова на Балдур…

Мура обаче не се усмихна, а остана сериозен.

— Недооценяването на противника е опасно — каза той. — Все пак не си новобранец, Рип, наясно ли си с всичко. В нашето положение е безсмислено да се рискува.

— Всичко ще е наред, приятелю! Ще пропълзя като змия. Те няма да чуят нищо.

На върха на скалата Дейн и Мура отново свалиха ризите си и затрепереха от студа и влагата, докато Рип изпращаше съобщението до безмълвната, обсадена „Кралица“. Този път не последва ответен сигнал, но те бяха убедени, че след първото им предаване тази скала се наблюдава постоянно.

Мура и Дейн останаха на поста си, а Рип се върна до краулера да изчака времето за тръгване. Когато изчезна от погледите им, Дейн започна да строи заслон от камъни, за да се защитят от вятъра.

Можеха да се стоплят единствено като се притиснат един в друг, и затова се сгушиха зад каменната стеничка, въоръжавайки се с търпение за дългите часове на очакване докато видеха сигнала, означаващ, че Рип благополучно е стигнал до целта си.

— Огньове — промърмори Мура.

Лъчът на прожектора на „Кралицата“ все още сияеше в нощта. Но Мура говореше за друго: долу, в тъмната пустош, проблясваха слаби огънчета, обкръжаващи „Кралицата“.

— Още по-добре — каза Дейн. — На Рип ще му е по-лесно да се ориентира…

— Не мисля — каза Мура. — Сега те са нащрек. Вероятно ще пуснат и разузнавателни патрули, освен часовите.

— Смятате ли, че са ни усетили и сега очакват Рип?

— Може би. Във всеки случай, са готови за всякаква реакция от страна на капитана… Слушайте, Торсън, не усещате ли нещо? В скалата под нас?

Разбира се! Дейн почувства познатият вече пулсиращ ритъм. Тук се усещаше по-слабо, отколкото в цепнатината при развалините, но сега изобщо не спираше, дори и за миг. Явно бяха включили предавателя на пълна мощност.

— Ето какво спира „Кралицата“ и затова тя не може да излети — каза Мура.

Разбърканите парченца от мозайката постепенно се сглобяваха в цялостна картина. Очевидно бандитите разполагаха с чудовищно мощен излъчвател, способен да свали кораб от космоса. Капитанът все още не подозираше за удивителните свойства на тази планета, а бандитите искаха да получат „Кралицата“ цяла и невредима. Затова бяха принудени непрекъснато да държат излъчвателя включен, иначе корабът щеше да излети, и тогава трябваше да го разбият като всички останали…

— В такъв случай имаме само един изход — бавно изрече Дейн. — Трябва да намерим този излъчвател и да…

— Да го взривим? Да… Ако Рип се добере благополучно до кораба, това ще е следващата ни задача.

— Ако?… Мислите ли, че няма да успее?

— Вие сте още нов в Космофлота, Торсън… Като полети човек годинка — две, става особено предпазлив. Той започва да разбира, че земното понятие „късмет“ е свързано както с успехите, така и с пораженията. Никога не можем да предскажем със сигурност дали един план ще е успешен или не. Винаги остава по нещо неотчетено, винаги съществуват фактори, които не са ни подвластни. Да вземем Шенън например… Той има много преимущества, като необичайно острото нощно зрение — ние съвсем наскоро разбрахме за това, когато попаднахме в подобна ситуация, а също и голям опит, настойчивост, хладнокръвие. Освен това сега познава добре местността и разположението на противниковите постове… така че има поне осемдесет процента шанс да успее, но остават и онези двадесет против… Затова и той, и ние трябва да бъдем готови за всякакви неочаквани изненади. Поне докато не видим сигнала, че всичко е минало добре…

Тези безстрастни разсъждения направо обезкуражиха Дейн В тях имаше нещо от скептицизма на Камил, но бяха още по-убедителни, точни и безжалостни… Камил… Къде ли е той сега?… Възможно ли е да се намира някъде долу, под охрана? Или го бяха завлекли в недрата на планетата, при онзи тайнствен излъчвател?…

— Кажете, какво са сторили според вас с Камил? — попита той Мура.

— За тях той е източник на информация — за нас и намеренията ни. Затова сигурно са го завели при предводителя си. Мисля, че Али е жив и ще остане жив, докато им е необходим…

В този отговор се криеше зловещ намек и Дейн изведнъж си припомни съдбата на екипажа на „Римболд“.

— А онези изследователи… — каза той. — Дали Рип не греши? Наистина ли са ги изгорили с бластер?

— Не е сбъркал — равнодушно произнесе Мура и от това привидно спокойствие смисълът на казаното ставаше още по-страшен.

Настъпи мълчание. Те седяха неподвижно и само от време на време променяха позата си, когато им изтръпнеха ръцете или краката. Лъчът на прожектора не бе променял положението или цвета си.

Беше много студено, но независимо от това на всички им се спеше — пулсиращият ритъм на вибрациите ги унасяше. За да не заспи, Дейн си повтаряше наум цели глави от „Правила за товарене“, които бе назубрил от кора до кора по време на полета до Наксос. Ех, да можеше сега да е в уютната кабина на Ван Рейк, на топло и в безопасност, да преглежда документите на пристигналите товари и да се подготвя за предстоящия разговор с контрагента…

Тихо изсвирване се разнесе отдолу, от тъмното — Рип ги предупреждаваше, че тръгва. Дейн сграбчи бинокъла, но естествено, не можа да види нищо в тъмнината.

След това часовете се заточиха. Дейн упорито се кокореше срещу лъча на прожектора, докато в крайна сметка не го заболяха очите. Нищо не се промени, нищо не се случваше. После Мура се раздвижи до него, а под ризата му слабо проблесна фенерче и Дейн попита:

— Колко време мина?

— Четири часа — отвърна Мура.

Четири часа… Два пъти, три пъти повече, отколкото трябваха, за да се стигне до „Кралицата“… дори и да трябваше да заобиколиш и да изчакаш да минат часовите… Явно двадесетте процента, за които бе говорил Мура, бяха надделели — Рип не беше стигнал до кораба.