Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (9)

Глава 9
Лов на сляпо

Ето че, Дейн отново обличаше полевия костюм. Намествайки шлема си, той тържествено се зарече никога вече, при никакви обстоятелства да не забравя да включи радиотелефона си. Никой не го бе упрекнал за небрежността му в долината, но… Дейн бе решил, че след този случай въобще няма да му дадат да припари до истинска работа. Но напротив — никой не оспорваше правото му да отиде на експедиция, даже му даваха нова възможност да се прояви — и то само задето бе изтеглил късата сламка. Значи, трябваше да даде всичко от себе си, за да оправдае доверието.

Навън, зад борда, все още нямаше промяна — нито ден, нито нощ. Само мъгла. Избраниците се нахраниха добре и се спуснаха по трапа в сивия полумрак, който според показанията на часовниците би трябвало да се нарича пладнешки.

Начело крачеше Рип. Усещайки непривичната тежест на бластера върху бедрото си, Дейн вървеше след Уилкокс. А Кости и Мура вече бяха при краулера.

Върху плоската платформа на малката машина имаше място само за един човек, в най-добрия случай за двама. А самата платформа изобщо нямаше бордове, по хлъзгавата й повърхност нямаше за какво да се хванеш, затова и накрая решиха, че всички ще се привържат с въжета за краулера и ще вървят пеша.

Кости включи мотора и краулера запълзя напред, трошейки с веригите си ситния чакъл и парчетата порест камък. Движеше се със скоростта на пешеходец, така че нямаше проблеми да го следват.

Дейн се озърна. „Кралицата“ вече не се виждаше. Само някъде високо блещукаше слабо сияние — това беше основният фар, който в нормални условия се виждаше от доста мили. Точно в този момент Дейн наистина осъзна какво означава да се изгубиш тук и сега, и здраво се хвана за въжето, проверявайки дали е завързано добре.

Човекът, който бе карал краулера първия път, бе избирал най-удобния и лесен маршрут. Пътят под краката им беше достатъчно равен, само веднъж се натъкнаха на река от застинала шлака, която беше доста плъзгава и те бая се озориха.

Но съвсем скоро откриха още една любопитна особеност на мъглата. Тя гъмжеше от звуци! Така и не успяха да разберат откъде идват те и какви са всъщност — дали многократно усиленото ехо от собствените им стъпки по чакъла и хрущенето на веригите, или бяха някакви други, естествени за Лимбо шумове. На няколко пъти Кости внезапно изключваше двигателя и всички замръзваха, ослушвайки се. Струваше им се, че са обкръжени, че нечий отряд ги преследва в мрака, готвейки се да ги нападне. Но щом спираха, звуците изчезваха. В крайна сметка по общо и мълчаливо споразумение те решиха да пренебрегнат тези слухови халюцинации и да продължат да вървят напред, без да спират повече. Няколко дюйма пръст под краката и смътната сянка на най-близкия човек — това бяха техните ориентири.

Влагата се стичаше по шлемовете и мокреше дрехите им. Тя миришеше неприятно и Дейн усещаше кожата си лепкава и нечиста. Опита се да си избърше лицето, но само успя да размаже мазната течност още повече.

С изключение на тези дребни неприятности всичко останало вървеше добре. Краулерът уверено и безпрепятствено се придвижваше напред. Така, те преминаха близо три-четвърти от разстоянието, когато изведнъж в мъглата се разнесе нов звук и този звук определено не беше ехото от собствените им движения.

Трополене! Някой тичаше в мъглата, и то съвсем наблизо.

„Много странен шум — помисли си Дейн, — някак ситен и ритмичен. Като че ли този, който тича, има повече от два крака.“

Той започна да върти глава бавно насам-натам, опитвайки се да определи откъде точно идва тропотът. Но това се оказа невъзможно — не ставаше ясно дали стъпките ги догонват или се отдалечават от тях. Въжето на Дейн потрепна, дръпнато няколко пъти и приглушения глас на Рип попита:

— Какво е това там?

— Не зная — отвърна Дейн. Тропотът стихна. Някое от лимбоанските „кълбенца“ ли беше?

Някакво обширно, тъмно нещо се показа от мъглата пред тях и веднага се чу нечий вик. Дейн подскочи. Подметките му се подхлъзнаха и от чакъла и пясъка той се озова върху нещо гладко. Сега бе застанал върху плочките на някаква настилка, а тъмното петно отпред се оказа срутилата се стена на древна постройка. Пустошта бе свършила. Бяха пристигнали — това бяха развалините.

— Торсън! Дейн!

Викаше го Рип, и Дейн побърза да се обади. Въжето не се обтягаше вече, значи, краулерът беше спрял. Дейн предпазливо тръгна напред и се натъкна на Рип. Онзи стоеше приведен над лежащия Уилкокс.

Оказа се, че Уилкокс се бе спънал и кракът му бе пропаднал в една пукнатина. Нямаше нищо счупено, но един остър камък бе минал през целия му прасец.

Четиримата заедно вдигнаха щурмана, качиха го върху платформата на краулера и превързаха зейналата рана, от която шуртеше кръв. Уилкокс не можеше да върви повече и затова остана на краулера, до пулта за управление.

Мина почти половин час, преди отново да потеглят. Уилкокс седеше, стиснал бластера, а останалите крачеха от двете му страни, редом с краулера. Около тях израстваха стени и цели квартали от някакви невероятни градежи, но нямаше и следа от лагера на археолозите.

Тук, сред древните руини, в Дейн отново се появи усещането, че някой сякаш ги следи в мъглата, някой, за чийто очи този сумрак не беше преграда. Веригите на краулера вече не хрущяха, наоколо бе ужасно тихо. По гладките стени се стичаше вода, събирайки се в големи локви. Течността в локвите изглеждаше гадно и миришеше на гнило, с някакъв странен метален привкус.

Скоро те стигнаха до място, където сградите не бяха пострадали от войната. Вечен мрак цареше под тези покриви и стени, страх обземаше хората само при мисълта да надзърнат в тези зловонни гробници.

Потраквайки с веригите си по разхлопалите се плочки, краулерът бодро шестваше из улицата. Явно стените някак си препречваха пътя на мъглата: Дейн откри, че вече различава не само фигурите на другарите си, но и лицата им. Освен това забеляза и че всички постоянно се озъртат, особено към черните отвори, покрай които преминаваха.

Рип изведнъж извади фенерчето си и го включи. Лъч светлина се плъзна по едно тъмно петно на най-близката стена. Уилкокс спря колата. Рип се сведе над находката си, Дейн също се приближи.

Рип душеше шумно като полицейско куче, попаднало на следа.

— Какво си намери? — попита Дейн. Това е най-обикновено петно, нищо особено.

Лъчът на фенерчето се заплъзга по земята, Рип като че ли търсеше още нещо. В светлия кръг се появи някаква жълтеникава, кръгла бучица. Рип я разглеждаше много внимателно, но без да я докосва. Дейн се наведе.

— Крекс… — изрече Рип.

Дейн рязко се дръпна.

— Сериозно?

— Помириши го — посъветва го Рип.

Но Дейн не беше съгласен. Колкото по-малко работа си имаш с крекса, толкова по-добре.

Рип се изправи и се приближи към краулера.

— Някой е изплюл доза сдъвкан крекс — съобщи той. — Съвсем скоро… може би дори днес сутринта.

— Аз ви казвах — бракониери са! — рече Кости.

— Така… — Уилкокс стисна ръкохватката на бластера.

Крексът представляваше наркотик, обявен извън закона в цялата Галактика. Ако човек дъвчеше крекс, се сдобиваше — за кратко обаче — с невероятно бързи реакции, свръхчовешка способност да се владее и необикновена острота на ума. След това обаче си плащаше, и то жестоко. Но докато беше под въздействието на наркотика, ставаше двойно по-хитър, по-бърз и по-силен от всеки нормален човек. Беше твърде неприятно да имаш такъв противник насреща си.

Те старателно претърсиха всичко наоколо, но освен изплютата смес не откриха нищо друго. Сякаш никой не беше стъпвал тук, откакто забравената вече война бе разрушила града. Ако все пак доктор Рич бе започнал разкопките си, тепърва им предстоеше да открият къде точно е той.

Уилкокс включи най-ниската предавка и краулерът запълзя по-нататък. Този път всички от групата държаха бластерите си — и то заредени.

— Интересно… — Дейн се вгледа в начупената линия на покривите. — Не ти ли се струва, че мъглата намалява? — попита той Рип.

— Да, отдавна. И това не е никак лошо… Виж, виж!

Дълбока цепнатина прорязваше улицата, и ако мъглата беше по-гъста, щяха да попаднат в истинска яма-капан, която спокойно би погълнала не само краулера, но и всички тях. Впрочем, тя фигурираше в паметта на краулера. Машината бавно обърна и тръгна през една купчина чакъл, за да я заобиколи. Уилкокс се принуди да пъхне бластера обратно в кобура си и да се вкопчи и с двете си ръце в кормилото, за да не падне. Краулерът се изкатери до върха и започна да слиза по нанадолнището, разравяйки чакъла.

Вдигна се такъв шум, че хората на Рич трябваше да са глухи, за да не ги чуят. Уилкокс спря краулера и всички се прикриха — кой където намери. Почакаха така известно време, но не се случи нищо. Уилкокс нареди да продължат.

— Няма ги тук — заяви Кости, измъквайки се от скривалището си.

— И то отдавна ги няма — съгласи се Рип. — Така си и мислех — този тип не е никакъв археолог.

— Ами радиотелефона на Али? — сети се Дейн. — Нали Тан е засякъл сигнал тъкмо оттук, откъм развалините.

Краулерът допълзя до мястото, където цепнатината бе запълнена догоре с отломъци, образуващи нещо като мостче. Здравината на моста беше много съмнителна, но краулерът беше минавал няколко пъти оттук, така че имаше смисъл да рискуват.

Щурманът включи двигателя и сграбчи кормилото със стоманените си пръсти. Краулерът се заклатушка нагоре-надолу, пък и настрани, пълзейки по натрупаните късове. В един момент едната гъсенична верига се хързулна в една яма и машината силно се наклони надясно, почти изхвърляйки Уилкокс в пропастта, но по чудо всичко се размина.

Когато краулерът изпълзя на отсрещната страна, върху мостчето стъпи Кости. Със ситни крачки той тръгна точно по средата, здраво вкопчил се с две ръце във въжето; пот се стичаше изпод шлема му и измиваше лигавите капки кондензирала по бузите му мъгла. Останалите бавно го последваха, проверявайки всяка своя крачка. Беше особено неприятно да вървиш, без да виждаш нищо наоколо — особено дъното на пропастта.

Когато опасното място остана зад гърба им, краулерът отново набра скорост и се върна към първоначалния си курс. Мъглата определено оредяваше и макар да не изчезна напълно, видимостта значително се подобри. Сега вече виждаха почти половината квартал, сред който се движеха.

— Те имаха надуваеми палатки — замислено изрече Дейн. — И полева енергостанция.

— Добре, и какво? — раздразнено каза Рип. — Къде е всичко това, а?

Откакто бе намерил изплютата стиска крекс, обичайното му добро настроение се бе изпарило.

— Лагерът им е извън града — убедено каза Дейн.

Тук, в развалините, беше гадно. Отвсякъде лъхаше на чуждо, беше ужасяващо и потискащо. Дейн никога не се беше смятал за особено чувствителна натура, но това място го угнетяваше. Изглежда, че и останалите се чувстваха така. Дребничкият Мура не бе произнесъл и дума, откакто бяха влезли в града. Той се тътреше зад краулера, стискайки въжето си и през цялото време се озърташе, сякаш ей сега нещо безформено и ужасно ще изскочи от мъглата и ще ги нападне. Че кой ще поиска да разпъне палатката си тук, да спи, да работи, да се храни и да живее сред тези вонящи, разрушени, обгорели сгради, в които сигурно никога не бе живяло нито едно хуманоидно същество?

Краулерът ги водеше през лабиринта от здания. Оцелелите квартали постепенно останаха назад, и отстрани отново се заточиха полуразрушени стени, купчини пръст, чакъл и отломки.

Изведнъж Уилкокс бързо удари по пулта и спря машината. Движението на щурмана беше толкова красноречиво и рязко, че всички моментално залегнаха, без да дочакат заповедта.

Отпред, през пелената на мъглата, се мержелееше надуваема палатка. Гладките й, издути стени блестяха от натрупалата се влага. Ето го лагера на Рич! Най-после!

Но Уилкокс не бързаше да се приближи. Въпреки че не разполагаше с нищо конкретно против археолога, щурманът явно таеше скрити опасения и се държеше като пред противников лагер.

Настрои радиотелефона и затегна ремъка на шлема си. С жест заповяда на останалите да обкръжат палатката. Дейн и Рип запълзяха надясно, криейки се зад отломъците и купчините чакъл.

Когато бяха минали близо четвърт от окръжността, Рип хвана Дейн за ръкава и със знаци му заповяда да спре, а самият той запълзя по-нататък, минавайки в тила на противника.

Дейн внимателно вдигна глава. Палатката стоеше насред едно обширно пространство, щателно разчистено от боклуци и чакъл. Човек можеше да си помисли, че археолозите бяха решили да направят тук паркинг за флипери или краулери. Но не се виждаха никакви следи от археологически разкопки. Дейн не беше много наясно как биха изглеждали археологическите проучвания — каквото знаеше, беше от филмите и разказите на Рип, но едно нещо му беше съвършено ясно: това пред него приличаше повече на полеви щаб на пионери или изследователи, отколкото на археологическа база. Възможно бе палатката да бе оставена от по-рано, при първото проучване на планетата от Службата?

После в полезрението му се появи краулера. Уилкокс седеше с такъв вид върху платформата, че никой не би допуснал, че е ранен. Краулерът със скърцане се движеше право срещу палатката, но оттам все още нямаше никакви признаци за живот.

Дейн, а и Уилкокс, ако се съдеше по израза на лицето му, въобще не очакваха, че краулерът ще спре до палатката, а че ще я заобиколи и ще продължи по-нататък. Но Уилкокс спря машината и в слушалките на Дейн прошумоля шепотът му:

— Напред, но внимавайте…

Всички тръгнаха едновременно, прибягвайки от прикритие на прикритие. Палатката все още немееше. Мура стигна пръв и ловките му пръсти бързо намериха входа. Отвориха го и надзърнаха вътре.

Оказа се, че палатката е само една празна черупка. Дори и вътрешните прегради липсваха, подът от тиловлакно — също, пълните с въздух стени бяха стъпили върху голата земя. В палатката нямаше нито един от чувалите или сандъците с багажа и екипировката, докарани от „Кралицата“.

— Фалш! — просъска Кости. — Вдигнали са я тук, за да си помислим, че…

— Че лагерът им е тук — завърши вместо него Уилкокс. — Да, на такова прилича.

— Да — промърмори Рип. — Ако го бяхме видели от флипера, щяхме да си помислим, че всичко е наред… Къде ли са се дянали?

Мура затвори вратата и промълви:

— Тук ги няма — заяви той с такъв тон, като че ли бе направил откритие. — Но, мистър Уилкокс, краулерът като че ли искаше да продължи по-нататък. Може би той знае повече, отколкото си мислим…

Уилкокс замислено опъна ремъка под брадичката си и се огледа. Мъглата наоколо се разсейваше. Ако не ставаше дума и за Али, вече да бе дал заповед да се прибират. Но сега… След доста дълго обмисляне той наново включи двигателя.

Краулерът запълзя и групата тръгна подире му. Градът свърши, започнаха да се появяват участъци, покрити с растителност — твърда трева и хилави храсти. Появиха се каменни свлачища и огромни морени — планинския хребет вече беше близо.

Мъглата отново се сгъсти и хората се стараеха да се държат близо един до друг и до краулера.

Дейн пак усети, че нечии невидими очи го следят. Земята под краката им стана неравна. Кости посочи следите от гъсенични вериги, отпечатали се на участъците с мека почва при предишното минаване на краулера.

А мъглата ставаше все по-гъста и по-гъста и те вече нищо не виждаха, освен краулера и най-близкия си съсед.

— Внимавай! — Рип сграбчи Дейн за ръката — както се оказа съвсем навреме. Още една крачка, и Дейн щеше да се натресе право в каменната издатина, изникнала от мъглата. Те чуха многократно отразеното ехо от стъпките си и след няколко минути разбраха, че са се озовали в тясно дефиле. Тогава се хванаха за ръце и се разгърнаха във верига — от единия до другия скалист край.

Тук Уилкокс отново спря краулера. Всичко това хич не му се нравеше. Лесно можеха да попаднат в капан, като се движеха така, на сляпо, в тази теснина. Но от друга страна, онези, които преследваха, едва ли очакваха, че екипажа на „Кралицата“ ще тръгне на разузнаване точно в мъглата. Щурманът трябваше да избере едно от двете: или да прекрати преследването и да изгуби преимуществото на изненадата, или да продължи по-нататък с риск да попадне в засада.

Уилкокс беше много предпазлив човек, идеалният космически щурман — въобще не беше в стила му да взима прибързани решения. Колегите му знаеха, че никакви доводи няма да му повлияят; той щеше да вземе решението си сам. Всички въздъхнаха с облекчение, когато той наново включи двигателя.

Но не минаха и няколко минути и преследването изведнъж приключи по най-неочаквания и слисващ начин. Изведнъж на пътя им се изпречи огромна черна скала, краулерът заора нос в нея и спря, но веригите му продължиха да се въртят, сякаш се стремяха да натикат машината в неподвижния камък.