Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (7)

Глава 7
Още един кораб

Тау тъкмо бе започнал да натиска бутоните за повикване, когато скърцащ вой, страховит и странно познат, ги накара да подскочат. Не беше ураган — тук, на края на тази изпепелена пустиня, не можеше да се случи нищо, което да наруши постоянната тишина на мъртвата планета. По-опитният Тау пръв разбра какво е това.

— Звездолет! — извика той.

Дейн беше новобранец в Космофлота, но и той добре знаеше, че ако корабът каца с такъв раздиращ ушите писък, значи, нещо не е наред. Той сграбчи Тау за рамото и изкрещя.

— Какво му е?

Лицето на лекаря загуби цвят. Захапал долната си устна, той като хипнотизиран гледаше в небето. През нарастващото свистене Тау изкрещя в ухото на Дейн:

— Твърде бързо се спуска!… Не може да спре!…

И тогава го видяха. Тъмно петно стремително проряза утринното небе и изчезна зад зъбчатия хребет на север.

Воят стихна. Настъпи тишина. Тау бавно поклати глава.

— Разби се. Не успя да намали достатъчно.

— Какъв е този кораб? — попита потресеният Дейн. Тъмното петно бе профучало толкова бързо, че не бе успял да разпознае силуета му.

— Слава богу, не е пасажерски лайнер. Твърде малък беше. Поне така се надявам…

Да, катастрофа на пасажерски лайнер щеше да означава същинска трагедия. Дейн отлично знаеше това.

— Може би е бил някакъв товарен кораб… — Тау отново млъкна и натисна бутоните на предавателя. — Изглежда е загубил управление при навлизане в атмосферата…

Той се свърза с „Кралицата“ и докладва за всичко случило се. Отговориха веднага. Заповядаха им да останат на място и да изчакат втория флипер, който ще донесе оборудване за полева болница. После втория флипер щеше да вземе Тау и да отиде до планините да потърси мястото на аварията. А също и да окаже евентуална помощ на пострадалите, ако имаше оцелели. А Дейн, Мура и Кости трябваше да потърсят Камил.

Вторият флипер се появи след няколко минути. Мура и Кости изскочиха от него в мига, когато той докосна земята, а Тау побърза да се изкатери на тяхно място. Флиперът веднага се изстреля в небето и тръгна на север, към зъбчатия хребет, зад който бе паднал звездолета.

— Вие видяхте ли го, като падаше? — попита Дейн.

Мура поклати глава.

— Не видяхме. Само чухме. Загубил е управление.

Широкото лице на Кости се смръщи.

— Май здравата са тупнали. След такъв удар едва ли ще има оцелели. Веднъж, на Джуно видях едно такова кацане — скапана работа, всички загинаха. А този изглежда е изгубил управление, преди да се насочи за приземяване. Дори не се опитваше да спре — просто падна като камък.

Мура тихичко подсвирна.

— Може да е „Чумавия Кораб“…

Дейн потрепери. „Чумавият Кораб“… Зловещият призрак на космическите трасета. Блуждаеща гробница с мъртъв екипаж, заразил се с неизвестна болест на неизвестна планета и избрал смъртта в отдалечените, пустинни райони на космоса, за да не пренесе заразата в обитаемите светове. Службата за охрана на Слънчевата система бе поела незавидната задача да следи тази дрейфуваща смърт и да я изпрати или в пречистващите недра на звездите, или да я унищожи по някакъв друг начин. А тук, извън пределите на цивилизованите светове, тази блуждаеща гробница можеше да се носи с години в пространството, дори столетия, преди някоя случайност да я прехвърли в обсега на привличане на някоя планета и накрая да я разбие върху повърхността й.

Впрочем, хората на „Кралицата“ не бяха вчерашни и едва ли щяха презглава да нахълтат в разбилия се кораб. И въобще мястото на катастрофата можеше да се окаже на хиляди мили оттук, извън радиуса на действие на флипера. Освен това там щеше да бъде и Тау — а той с положителност знаеше, че с такива неща шега не бива.

— А какво става с Али? Загубил ли се е? — попита Кости.

Дейн подробно разказа какво беше станало в долината, без да скрие и собствената си небрежност. За огромно негово облекчение нито Мура, нито Кости тръгнаха да му се карат, а веднага пристъпиха към работа. Мура измисли план.

— Нека Кости вземе флипера и лети над нас. Ние с вас ще тръгнем пеша. Може да има следи, които не сте забелязали от въздуха.

Така и сториха. Флиперът пълзеше едва-едва над тях, а Дейн и Мура вървяха пеша по зловещата долина, пробивайки си път с ножовете през гъсталака. Откриха мястото, където веригите на краулера се бяха хлъзнали по скалистия, обгорял масив и за първи път се бяха врязали в рохкавата почва на плодородната област.

Тук Мура спря и огледа равнината. Пъстрите развалини не се виждаха оттук, но несъмнено краулерът беше дошъл от тази посока, а после неизвестно защо бе поел по долината към планините и… там бе изчезнал, минавайки през плътната каменна стена.

— От лагера на Рич ли са били?… — предположи Дейн.

— Може би да, а може би не — уклончиво отговори Мура. — Споменахте, че според Али това е било нестандартна техника?

— Но… — и Дейн зяпна. — Не може да бъде! Самите Предтечи да…

Мура се засмя.

— Нали казват, че в космоса всичко е възможно? Но не, не мисля, че древните властелини са оставили свои потомци тук. Но може би са оставили нещо друго — и някой го е използвал. Бих искал да знам повече за тези развалини…

Май Рип не беше толкова далеч от истината, когато преди няколко дни твърдеше, че легендарните Предтечи са оставили част от оборудването си на някоя планета. И може би тук, на Лимбо, някой се бе натъкнал на склад с такова оборудване? Но тогава мрачното предсказание на Али щеше да се сбъдне. Машините на Предтечите в ръцете на земяните биха представлявали огромна заплаха за цялото човечество.

Те старателно прегледаха устието на долината, а флиперът все така кръжеше над главите им. Дейн отвори пакета с дажбата си и пътьом започна да дъвче безвкусната гумена маса, която по принцип трябваше да набави на организма му всички необходими витамини и калории. Беше рядко противна на вид и изобщо не приличаше на истинска храна.

Той се промъкваше през бодливи храсти, провираше се през плетеници от клони и изведнъж се озова на мъничка полянка, обкръжена отвсякъде с бодлива растителност. Под краката му имаше дебел слой от опадали листа.

Дейн замря. Мръсният, кафяв килим беше тук-там разкъсан. Изпод разровените листа се виждаше отвратителна зелена слуз, която вонеше ужасно.

Дейн запълзя на четири крака. Не беше следотърсач, но дори и на него му стана ясно, че тук беше имало някаква битка, и то скоро, защото калта още не бе изсъхнала. Той се огледа. Да, идеално място за засада. И ако Камил бе излязъл оттук… И бе тръгнал натам…

Стараейки се да не стъпва върху следите, Дейн пресече полянката. Прав беше. По храсталака имаше следи от нож, много от клонките бяха откършени. Оттук беше минал човек, въоръжен с обикновен походен нож.

Беше минал оттук… а там го бе чакал някой… или нещо.

Лимбоанците? Или собствениците на странния краулер, които бяха изпържили лимбоанците с бластерите си?

Дейн беше сигурен в едно: бяха нападнали Камил точно тук — бяха го нападнали, пленили и отмъкнали нанякъде. Къде? Той педантично огледа храстите, но не намери други следи. Всичко изглеждаше така, сякаш ловецът бе хванал плячката си и се бе изпарил заедно с нея.

Храстите изтрещяха, и Дейн рязко се завъртя, насочвайки хипноизлъчвателя. Но това беше само Мура — неговото честно, помургавяло лице се появи между клонките. Не му се наложи да обяснява нищо, японецът разбра всичко с един поглед.

— Тук са го спипали — убедено рече Дейн.

— Да, но кои са „те“? — възрази Мура и тутакси зададе въпрос, на който Дейн не можеше да отговори: — И как са си тръгнали оттук?

— Краулерът им беше минал направо през онази скала…

Мура разбърка с крак слоя опадали листа.

— Не виждам нищо приличащо на люк — заяви сериозно той, сякаш наистина бе очаквал да открие нещо от този род. — Остава само една възможност… — Той посочи с пръст нагоре, към небето, откъдето се разнесе мъркането на флипера: Кости бе направил кръг и се връщаше да ги вземе.

— Но нали щяхме да видим… или да чуем… — запротестира Дейн, но веднага се усъмни в думите си. Дори и Али да бе викал за помощ, трудно биха го видели или чули: самият Дейн тогава беше на другия край на долината, а оттук до Тау имаше поне две мили, със завои и стърчащи скали и гъсти храсти.

— Било е нещо по-малко от нашите флипери — размишляваше на глас Мура. — Напълно е възможно. Едно е сигурно: те са отмъкнали Камил, и за да си го върнем, трябва да разберем кои са те и къде се намират.

Той наново се запромъква през храсталака, а Дейн го последва. Излязоха на една открита скална площадка и махнаха на флипера. Кости приземи машината и веднага попита:

— Намерихте ли го?

— Намерихме мястото, където са го спипали — отвърна Мура, сядайки пред радиопредавателя.

Дейн се обърна, за да погледне за последно зловещата долина. Но щом погледна към хоризонта, забрави и за долината, и за скалите, които я обграждаха. Оказа се, че докато са ровили из храстите, слънцето бе залязло. Небето се покриваше с облаци — и не само с облаци. Вече не се виждаха голите, покрити със сняг планински върхове, които съвсем доскоро се очертаваха ясно на фона на бледото небе. Там, където преди бяха планините, сега се бе появила мъгла, и то толкова плътна, че нищичко не се виждаше, все едно художник бе замазал с бяла боя неудачния си опит за пейзаж. Дейн никога не бе виждал подобно нещо. А мъглата се приближаваше с необичайна бързина, поглъщайки миля след миля пред опулените му очи. Само това липсваше — да се загубят в този млечен шейк!…

— Погледнете! — Той изтича до флипера и сграбчи Мура за ръката. — Погледнете какво става!

Кости изруга нещо на венериански под носа си, а Мура само вдигна очи. Цялата местност на север от долината вече беше покрита от мъглата. Нещо повече — от върховете на канарите, обграждащи долината, се надигаха кълба от сиво-жълта пара; тя пълзеше по каменните им склонове, размивайки очертанията им.

Земяните инстинктивно се скупчиха, усещайки, че ги тресе: както от това зрелище, така и от студа, настъпил с изчезването на слънцето.

Пищенето на предавателя ги накара да се опомнят. На „Кралицата“ бяха забелязали мъглата и предлагаха и на двата флипера незабавно да се приберат.

А мъглата се сгъстяваше все повече. Кълба пара се спускаха над долината, образуваха се валма от облаци, които започваха да се спускат, затруднявайки видимостта.

Кости спокойно произнесе:

— Лоша работа, това чудо се движи твърде бързо. Разбира се, можем да се ориентираме и по радара, но бих предпочел да не ми се налага да го правя…

Докато се вдигнат във въздуха, мъглата вече бе заляла долината и пускаше първите си страховити пипала над изровената повърхност на изпепелената равнина. В това имаше нещо зловещо — земната твърд изчезваше, заливана от мръсни, въртящи се валма, и ето че долу вече почти нищо не се виждаше, освен неясното, смътно и плашещо движение на безформените кълба от пара.

Кости бе натиснал газта до дупка, но само след миля му се наложи да намали. Мъглата беше като стена, лепкави капки се появиха на прозрачния капак, ставаше все по-непрогледно.

Всъщност, те не се страхуваха, че ще се заблудят. Флиперът се движеше по пеленга, излъчван от „Кралицата“. Но сега около тях кипеше истински океан от мъгла, те не виждаха нищо и само жуженето на радарната система ги свързваше с кораба им.

— Надявам се, че нашите момчета са успели да се измъкнат — произнесе Кости.

— Ако не са успели — отзова се Мура, — по-добре да кацнат някъде и да изчакат.

Жуженето на радара ставаше все по-силно и Кости отново намали скоростта.

— Само да не се блъснем в нашата „бабичка“ — промърмори загрижено той.

В тази мъгла сякаш нямаше нито разстояния, нито посоки. Можеше да са на пет хиляди фута височина, а може и да се плъзгаха едва на ярд от скалистата повърхност на равнината. Кости се бе прегърбил над панела за управление и обикновено добродушното му лице сега бе изкривено от ужас, а очите му се мятаха от циферблатите към капака и обратно…

А после те видяха кораба — тъмна сянка, изникнала от белезникавата мъгла. Кости насочи флипера надолу и с майсторска точност го приземи на скърцащия трошляк. Всичко свърши, но пилотът не бързаше да излезе, а седеше, триейки чело с опакото на ръката си. Мура се наклони напред и потупа великана по рамото.

— Майстор си — рече той.

— Нали? — ухили се най-после Кости.

Измъкнаха се от флипера и преди да тръгнат към смътно мержелеещата се грамада на „Кралицата“, те, подчинявайки се на някакъв вътрешен импулс, се хванаха за ръце. Дружеска длан в твоята — не само за да не се загубят в мъглата, но и заради чувството на безопасност и сигурност, така необходимо на всеки от тях в момента. Докато вървяха, дебел слой влага се кондензираше по шлемовете им и се стичаше на едри капки по лицата и плещите им.

Изкачиха се по трапа, прекрачиха през прага на люка и спряха; блажената топлина на ярко осветения вход ги обгръщаше отвсякъде. Към тях се втурна бледият и разтревожен Джаспър Уикс.

— А, вие ли сте… — разочаровано промълви той.

Кости се закикоти.

— А ти кого очакваше, малкия? Мистър Дракон с ей такова устище? Естествено, че сме ние, и дори ужасно се радваме, че сме точно ние…

— Случило ли се е нещо? — прекъсна го Мура.

Уикс се приближи до отворения люк и погледна навън.

— Вторият флипер… — рече той. — Не отговаря вече цял час. Капитанът им заповяда да се връщат, веднага щом забелязахме мъглата… В отчета на Службата пише, че по това време на годината обикновено няма такива мъгли.

Кости подсвирна, а Мура се облегна на стената и започна да откопчава шлема си.

— Значи, поне няколко дни…

Дейн се почеса по тила. Няколко дни в тази супа! Оставаше им само едно — да седят и да чакат, докато се пооправи времето. Ако пък се е наложило и принудително кацане… Вече разбираше защо Уикс се помайва около люка. Да, полетът над равнината, макар и на сляпо, беше като детска играчка пред изпитанията, на които евентуално бе подложен екипажът на втория флипер.

Те се качиха до сектора за управление, за да докладват на капитана. Но капитанът ги слушаше с половин ухо. През цялото време поглеждаше към Тан, който седеше зад пулта на бордовата радиостанция и напрегнато се вслушваше в ефира, готов всеки момент да се включи. Състоянието на капитана беше разбираемо. Някъде там, в тайнствените простори на Лимбо се бе загубил не само Али — а също и Рип, Тау и Стен Уилкокс — една трета от екипажа на „Кралицата“.

— Пак започна! — с досада рече Тан. Той се намръщи и откъсна слушалките от главата си. В кабината се разнесе изливащият се от слушалките шум. Отначало приличаше на жуженето на пеленгатор, но постепенно се повиши и прерасна в писък, който едва не им спука тъпанчетата.

Дейн се вслушваше в пищенето и изведнъж долови в него нещо познато, някаква скрита пулсация, познат ритъм… да-да, същия онзи ритъм, който бе усетил, когато допря ръка до грапавата стена в зловещата долина. Значи съществуваше връзка между шума в ефира и вибрацията на скалата!

Писъкът внезапно секна — така внезапно, както и когато започна. Тан отново нахлузи слушалките и зачака обаждане от изчезналия флипер или от Али.

— Какво беше това? — попита Мура. Капитан Джелико сви рамене.

— И ние не знаем. Може би някакъв сигнал… повтаря се вече цял ден, през равни интервали от време.

— Трябва да се примирим с факта, че не сме сами тук, на Лимбо — протътна басово Ван Рейк откъм вратата на сектора за управление. — И въобще на Лимбо има доста неща, които не се забелязват от пръв поглед.

Тогава Дейн реши да сподели и своите подозрения.

— Археолозите… — започна той, но капитанът го погледна изразително и помощник-суперкаргото млъкна.

— Все още не сме сигурни в нищо — студено го отряза капитана. — Хайде, момчета, идете да хапнете и си починете…

Дълбоко уязвеният Дейн се помъкна след Мура и Кости надолу към каюткомпанията. Минаха покрай капитанската каюта. Зад вратата й се чуваха дивашките писъци на затворения в клетката си Хуберт. „Де да можех и аз да си попищя сега“ — помисли си горчиво Дейн. Дори и горещата храна, нямаща нищо общо с гумената маса, която бе ял през последните дни, не можа да му оправи настроението.

Хубавата храна направо преобрази Кости.

— Не познавате Рип, момчета! — разправяше на всеослушание той. — Този момък има глава на раменете си! А и мистър Уилкокс също не е вчерашен. Сигурно са се заврели в някое уютно местенце, седят си там и чакат това чудо да се разкара. Че кой би тръгнал да се мотае в такова мъглище?…

„Дано да е така — помисли си Дейн. — Ами ако на Лимбо живеят хора, които прекрасно познават всички особености на местния климат, знаят за съществуването на такива мъгли и умеят да ги използват… например, като прикритие… А и този радиошум… Може би е сигнал, и сега, следвайки го, техните отряди се промъкват в мъглата, крадешком… към нас, към «Кралицата»!“