Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (4)

Глава 4
Пристигане на Лимбо

През следващите няколко часа Дейн научи за подреждането и товаренето много повече, отколкото през цялото време на обучението си в Школата. Освен това стана ясно, че на кораба трябва да се намери място не само за Рич, но и за тримата му помощници.

Екипировката бе сложена в основното помещение на трюма. Цялата работа свършиха сътрудниците на Рич. Докторът заяви, че те носят сложни, чувствителни и крехки уреди и той в никакъв случай няма да позволи на хамалите от космодрума да ги подмятат насам-натам.

Но когато дойде ред да се подреждат нещата в трюма, Ван Рейк даде на доктора да се разбере, че с това ще се занимава екипажа и той спокойно може да се справи без чужда помощ. Така че, основната работа се падна на Дейн и Кости, които се потяха, псуваха и мъкнеха, а Ван Рейк ги ръководеше, без да пропуска да подложи някое и друго рамо, докато целия товар не беше нареден в строго съответствие с техниката за безопасност на товарите при излитане. После люкът беше затворен и щеше да бъде отворен чак когато пристигнеха на Лимбо.

На излизане от трюма те откриха в малкото товарно отделение Мура, който окачваше там хамаците за помощниците на Рич. Нямаше да има никакви удобства, но археологът беше предупреден още преди подписването на договора, че на „Кралицата“ няма специално пригодени каюти за пътници. Впрочем, никой от пътниците нямаше никакви претенции.

Тези хора, както и самият им ръководител, представляваха съвършено непознат вид за Дейн. Всички те бяха здравеняци и изглеждаха издръжливи, каквито и трябваше да бъдат според представите на Дейн хората, занимаващи се с търсене на следи от изчезнали цивилизации по най-различни планети. Единият от тях дори не беше човек — зеленикавата кожа и голия череп ясно показваха, че е ригелианец. Имаше странно, нечовешки гъвкаво тяло, но беше облечен по абсолютно същия начин, както и останалите. Дейн всячески се опитваше да не го зяпа особено много, но му беше адски трудно да се въздържа.

Някой го докосна по ръката. Дейн се обърна и видя Мура.

— Доктор Рич е настанен във вашата каюта — каза стюардът. — Ще се наложи да се преместите в хранилището… Да вървим!

Леко засегнат от факта, че го бяха изселили толкова безцеремонно, Дейн последва Мура към новата си обител, която се намираше във владенията на стюарда. Те се състояха от корабната кухня, хладилните камери, а също и хидропонната оранжерия, предмет на грижи не само от страна на Мура, но и на доктор Тау, който отговаряше за вътрешната корабна атмосфера.

— Доктор Рич пожела да бъде близо до хората си — обясни мимоходом Мура. — Специално подчерта това…

Дейн изгледа косо дребничкия стюард. Стори му се, че в последните му думи се долавя някакъв намек.

Любопитна личност бе този Мура. Беше японец, а Дейн още от училище помнеше каква страшна съдба бе сполетяла Японските острови преди много години. Вулканичното изригване, придружено от цунами с огромна мощ, само за два дни и една нощ беше унищожило цял един народ. Япония бе изтрита от лицето на Земята и бе престанала да съществува.

— Насам — каза Мура. Те стигнаха до края на коридора и Мура покани Дейн с жест да влезе.

Стюардът явно не си падаше много по украсите и затова идеално чистата му каюта създаваше малко тягостно впечатление. Впрочем, на сгъваемата масичка се кипреше кълбо от стъклопласт, а в самия му център, крепяща се от някаква тайнствена, вълшебна сила, висеше земна пеперуда. Крилцата й, инкрустирани сякаш със скъпоценни камъчета, бяха разперени, и тя беше досущ като жива.

Проследявайки погледа на Дейн, Мура се наведе и леко чукна с нокът по върха на топката. И като че в отговор на почукването ярките крилца трепнаха — мъртвата красавица оживя и лекичко се премести.

Дейн си пое дъх. Вече беше виждал една такава топка в склада и знаеше, че Мура събира и монтира в стъклените топки всякакви насекоми от стотици светове. Още една такава топка заемаше почетно място и в каютата на Ван Рейк. Тя представляваше сценка от подводния свят: ято блестящи като брилянти риби-мухи се криеха в купчина виещи се водорасли, а към тях се прокрадваше страховито същество с две ръце и два крака, но и с криловидни плавници и дълго, зловещо жило. А пък инженер-свързочника беше щастлив притежател на топка, в която имаше град на елфи — върволица от сребристи кули, между които пърхаха призрачно-перлени същества.

— Всекиму своето, нали така? — И Мура сви рамене. — Начин да си убиеш времето. Не по-лош от всеки друг.

Той взе топката, зави я в някакво парче плат и я скри в едно сандъче с много преградки, застлани с памук. После отвори вратата към следващото помещение и показа на Дейн новото му жилище.

Това беше помощният килер, от който Мура бе изнесъл припасите и бе обзавел с подвижна койка и сандъче. Тук не беше толкова удобно, както в бившата му каюта, но не беше и чак толкова лошо като кутийките, в които Дейн бе принуден да се свира по време на учебните полети до Марс и Луната.

Преумореният Дейн веднага си легна и заспа, пропускайки дори излитането. Когато се събуди, корабът вече беше в космоса. Тъкмо влезе в каюткомпанията и прозвуча предупредителен сигнал. Дейн се вкопчи в масата, мъчително преглъщайки слюнката си и борейки се с пристъпите на виене на свят, от които винаги страдаха хората в момента на преход към хиперпространството. Горе, в командната зала, Уилкокс, капитанът и Рип сигурно изпитваха същото, но нямаше как да напуснат поста си, докато прехода не бъде завършен.

„За нищо на света няма да стана щурман“, за стотен път си помисли Дейн. „За нищо на света“. Разбира се, основната част от работата се поемаше от бордовите компютри, но само една нищожна грешка в изчисленията и корабът можеше да попадне незнайно къде или дори да бъде изхвърлен от хиперпространството не до планетата, към която отиваше, а вътре в нея. Дейн познаваше добре теорията на хиперпрехода. Той можеше да се справи и с изчисленията, но честно казано, се съмняваше дали ще му стигне смелостта да вкара кораба в хиперпространството и да го върне обратно.

Все още мрачно се взираше в стената, погълнат от доста неприятните мисли за собствените си умения, когато се появи Рип.

— Е, момко… — и помощник-щурмана с дълбока въздишка се стовари в един стол. — Ето че отново се измъкнахме, без да се разпаднем на парчета!

Дейн се изуми. Самият той не беше щурман и на него му беше позволено да се съмнява в себе си. Но защо Рип имаше такъв вид, сякаш от плещите му се беше смъкнала цяла планина? Може би нещо не е било наред?

— Какво се е случило? — попита той.

Рип махна с ръка.

— А бе нищо страшно няма. Просто винаги ми олеква на душата, когато преходът вече е зад гърба ми. — Той се засмя. — Ех, момче, да не би да си си мислел, че там, горе, не се страхуваме? Та нас ни е страх повече и от тебе. Ти си си добре — возиш се, никакви грижи нямаш, докато не кацнем…

Дейн моментално се наежи.

— Как така — никакви грижи? А наблюдението на товара, а продоволствието, водата?… Каква полза от твоя преход, ако стане отравяне на въздуха?…

Рип кимна.

— Вярно, вярно, всички ние не получаваме заплатите си даром. Но трябва да ти кажа, че… — Той изведнъж млъкна и се озърна, с което доста учуди Дейн. — Слушай, Дейн, срещал ли си се преди с археолози?

Дейн поклати глава отрицателно.

— Че къде? Това е първият ми курс. А в Школата почти не са ни занимавали с история… учехме само история на Търговския флот…

Рип се наведе през масата към Дейн и сниши гласа си почти до шепот.

— Разбираш ли, винаги са ме интересували Предтечите — каза той. — Знам наизуст „Пътешествията“ на Хаверсон, изгълтах и „Службата за издирване“ на Кейгел. Между другото, това са двете най-фундаментални работи по тази тема. А днес закусвах заедно с доктор Рич и мога да се закълна, че той никога не е чувал за Кулите-близнаци!

Дейн също никога не бе чувал нищо за Кулите-близнаци и не схвана защо Рип толкова се вълнуваше от това. Явно озадачената му физиономия го издаде и Рип побърза да изясни нещата:

— Разбираш ли, Кулите-близнаци са най-важната следа от Предтечите от всички открити досега от Службата. Намират се в Корво, насред една пустиня, цялата от кремък, и приличат на два гигантски палеца, сочещи в небето, всеки от които е около двеста фута. Наскоро специалистите установиха, че тези палци са излети от някакъв материал, но той не е нито кремък, нито метал… Рич се измъкна много ловко, но аз съм абсолютно сигурен, че той никога не е чувал за това.

— Но след като са толкова известни… — тръгна да казва Дейн, и изведнъж се усети какво означава невежеството на доктор Рич.

— Да, да, защо нашият доктор и понятие си няма от най-важното откритие в специалността му? Човек почва да си задава някои въпроси, нали така? Интересно дали капитанът го е проверил, преди да подпишат договора…

Дейн нямаше отговор на този въпрос.

— Документите му са наред — каза той. — Носихме ги в Космическата полиция. Те дадоха разрешение за експедицията. Едва ли биха ни позволили да напуснем Наксос, ако…

Рип призна, че това е вярно — наистина нямаше да ги пуснат. Правилата за работа на космодрумите, намиращи се на планети от Федерацията, бяха достатъчно строги и даваха поне деветдесет процента гаранция, че лицата, преминали през проверката, имат истински удостоверения и наистина притежават разрешително за излитане. А по граничните планети, които бяха особено привлекателни за бракониерите и престъпниците, Космическата полиция беше два пъти по-бдителна.

— И все пак той не знае нищо за Кулите-близнаци — упорито държеше на своето помощник-щурмана.

Дори и според скромното мнение на Дейн, тези думи звучаха доста убедително. Не може да работиш на един и същи кораб с някого и да не го опознаеш добре — толкова добре, колкото никога не можеха да го направят хората помежду си при обичайните, цивилизовани условия. След като Рип твърдеше, че доктор Рич не е този, за когото се представя, значи, наистина е убеден в това, и Дейн му вярваше изцяло.

— А какво казват законите по отношение на следите от Предтечите? — попита Шенън след кратко мълчание.

— Много малко. Търговците никога досега не са намирали нещо съществено и не са предявявали искания за правата върху откритията си…

— Значи, ако намерим нещо, което да си струва, няма прецедент, на който да се позовем?

— Виждаш ли — рече Дейн, — отсъствието на прецедент е като нож с две остриета. Службата допусна Лимбо до търга, нали? Значи, можем да смятаме, че Федерацията се е отказала от правата си върху тази планета… Очертава се една порядъчно заплетена юридическа каша…

— Превъзходен казус, — промърмори над главите им Ван Рейк. — Казус, за който мечтаят половината юристи по света. Процесът по едно такова дело би се точил с години, дотогава, докато и на двете страни не им писне или някой не предаде богу дух. Именно затова нашият кораб си има федерален открит лист в сейфа.

Дейн се ухили. Трябваше да се сети, че такъв изпечен космически вълк в търговията като шефа му ще предвиди всичко, в границите на човешките възможности, разбира се. Открит лист за всичко, което намерят! Всичко, което намереха на Лимбо, си оставаше само тяхно!

Но Рип още го гризяха разни съмнения.

— А за какъв срок е откритият лист? — попита той.

— Както обикновено — година и един ден. Май че от Службата не са толкова сигурни във вероятността да открием нещо там, колкото нашите пътници.

— А самият вие как мислите, сър? — попита Дейн. — Дали ще открием нещо?

— Никога не се надявам предварително, когато става дума за нова планета, — невъзмутимо отвърна Ван Рейк. — Нашата работа е пълна с изненади. И ако някой се е прибрал вкъщи цял и невредим, корабът му е непокътнат, а и в джоба си има нещичко, значи, боговете на Дълбокия Космос са били благосклонни към него. Човек не би могъл да желае нищо повече.

По време на полета сътрудниците на Рич се държаха настрани: хранеха се със собствените си продукти, почти не излизаха от тясното си помещение, а и гости не канеха. Мура съобщи, че или спят, или играят някаква сложна хазартна игра, на която ги беше научил ригелианеца.

Доктор Рич се хранеше заедно с екипажа на „Кралицата“ и се появяваше в каюткомпанията, само ако там нямаше много хора; при това тези хора почти винаги бяха от инженерния сектор и така и не стана ясно дали случайно или нарочно докторът си ги беше харесал за сътрапезници. Под предлог, че иска да проучи бъдещата арена на действията си, той поиска микрофилма за Лимбо. Разрешиха му, но всеки път, когато археологът ползваше проектора, до него се озоваваше суперкаргото, а според Дейн, той виждаше и попиваше всичко, независимо от разсеяното и отнесено изражение, изписано на физиономията му.

Както и беше пресметнато, „Кралицата“ изскочи в нормалното пространство недалеч от Лимбо. Орбитата на Лимбо по размери съответстваше на тази на Марс, а другите две планети от тази система бяха разположени толкова далече от слънцето си, от топлината и светлината му, че представляваха замръзнали, напълно безжизнени светове. Когато „Кралицата“ излезе на орбита, минаваща през атмосферата и където корабът трябваше да намали скоростта си до скоростта при кацане, инженер-свързочника включи всички обзорни екрани. Дори онези, които не бяха на вахта, видяха смътните очертания на новия свят.

Отначало можеха да се видят само уродливите, сиво-кафяви белези от обгорено по лика на планетата, но със спускането на кораба надолу, през все нови и нови слоеве от атмосферата, постепенно на екраните се появяваха зелените ивици на растителността, малки морета — или, може би големи езера — все доказателства за това, че планетата-пепелище не беше съвсем мъртва.

Денят се смени с нощ, а после отново настъпи ден. Ако Лимбо беше най-обикновена изостанала планета, то те трябваше в съответствие с инструкцията да изберат някакво пустинно място за кацане, да направят тихомълком разузнаване с флиперите, и едва след това да пристъпят към открит контакт с обитателите на планетата. Но тъй като на Лимбо по всяка вероятност не съществуваше разумен живот, можеха да си изберат което и да е място за кацане, стига да беше подходящо за това.

Уилкокс беше превел кораба през хиперпространството, а кацането трябваше да извърши самият капитан Джелико. Сега той маневрираше, търсейки площадка за кацане, като си правеше сметката да приземи кораба в самия, край на изпепелената пустиня, в непосредствена близост до покритата със зеленина ивица.

Това беше сложна работа, не от онзи тип приземявания, познати на всеки новобранец — на чистичкия космодрум, с локаторен лъч водач. На „Кралицата“ обаче не й беше за първи път и Джелико внимателно я спускаше, докато корабът не стъпи върху повърхността с хрущене и стържене, наистина, не толкова силни, колкото можеше да се очаква.

— Контакт! — прозвуча по високоговорителите пресипналият глас на капитана.

Веднага се обади и Штоц:

— Двигатели — в норма!

— Стандартен ред при пристигане! — обяви капитанът. Гласът му вече звучеше почти нормално.

Дейн откопча предпазните колани и се упъти към Ван Рейк за инструкции, но пред вратата на служебната каюта на суперкаргото вече стоеше доктор Рич.

— Кога ще можем да разтоварим оборудването си? — нетърпеливо попита той.

Ван Рейк тъкмо се освобождаваше от предпазния колан. Той с учудване се взря в археолога.

— Вече искате да разтоварвате?

— Естествено. Веднага щом разхерметизирате люковете…

Суперкаргото нахлупи униформената фуражка на главата си.

— Не бързайте толкова, докторе. Намираме се на новооткрита планета.

— Но нали тук няма туземци. И от Службата също не съобщават за никакви опасности…

Нетърпението на доктора бързо се превръщаше в откровено недоволство. Изглежда, докато беше траял полета, той така се беше наострил и изпълнил с желание за работа, че сега не искаше да губи и секундичка.

— По-спокойно, докторе, по-спокойно — невъзмутимо му отвърна суперкаргото. — Всички ние сме длъжни да се подчиняваме на заповедите на капитана. Пък и не си струва да рискуваме — каквото и да приказват от Службата.

Той натисна с лакът копчето на интеркома.

— Секторът за управление слуша — отзова се гласът на Тан.

— Суперкаргото — до сектора за управление. Как е навън?

— Огледът не е приключил — отговори Тан. — Колекторът има още работа.

Докторът халоса касата на вратата с юмрук.

— Колекторът ли! — изрева той. — Нали разполагате с отчета на Службата? Защо се туткате с този колектор?!

— Именно заради него все още сме живи и здрави — вметна Ван Рейк. — В нашата работа има разумен, но има и неразумен риск. Ние предпочитаме разумния.

Той се отпусна в креслото, а Дейн се облегна на стената. Беше ясно, че няма защо да бързат с разтоварването. Капитан Рич заприлича досущ на капитановия синичък Хуберт — само дето не плюеше, но заръмжа и се втурна да търси хората си.

— Да-а-а — проточи Ван Рейк и чукна с пръсти по наблюдателния екран. — Не е много приятна гледката…

Далеч напред се мержелееше назъбена верига от сиво-кафеникави планини, тук-там покрити със сняг. Подножието им наподобяваше скъсано платнище, което до голяма степен беше изровено от тесни, лъкатушещи долини, обрасли с бледа, хилава зеленина. Даже на слънчева светлина местността изглеждаше угнетяващо. Всичко е като в лош сън, помисли си Дейн.

— Заключението на колектора е, че условията навън са подходящи за живот — разнесе се изведнъж от високоговорителя.

Ван Рейк отново натисна копчето.

— Суперкаргото — до капитана. Да се подготвим ли за разузнавателен полет?

Той не можа да чуе отговора, защото в каютата отново бе нахлул доктор Рич, изблъска го и закрещя в микрофона:

— Капитан Джелико, говори Салазар Рич! Заповядвам ви незабавно да разтоварите оборудването ми! Чувате ли, сър! Незабавно!

Настъпи тишина. Дейн с благоговеен ужас си помисли, че капитанът от негодувание сигурно е загубил дар слово. Никой не можеше да „заповядва“ нещо на капитана на звездолета. Дори и космическата полиция можеше само да „помоли“.

— И поради каква причина трябва да го сторя, доктор Рич? — За изумление на Дейн, капитанът говореше съвършено спокойно и невъзмутимо.

— Поради каква причина ли?! — Рич, проснал се по корем върху бюрото на суперкаргото, съскаше и плюеше от яд в микрофона. — Поради простата причина че само тогава ще успея да вдигна лагера си преди да се е мръкнало!…

— Развалини на запад — прекъсна го гласът на Тан.

И тримата погледнаха към екрана. Инженер-свързочникът, приключвайки с кръговия оглед, премести детектора на запад и сега те видяха насреща си изпепелената равнина, в която неизвестното оръжие на Предтечите бе прорязало страховити бразди чак до самата скална основа. Отворилите се язви бяха запълнени със стъкловидна шлака, блещукаща под слънчевите лъчи и заслепяваща очите им. А на самия хоризонт се въздигаше хаотично струпване от някакви постройки, единият край на които се губеше в непокътнатата ивица зеленина.

На този унил, еднообразен фон развалините се открояваха като единственото ярко петно — една върволица от червено, жълто, електрик-зелено и синьо. До тях имаше около двадесет мили, а те изглеждаха необикновено ефектно — и тримата не можеха да откъснат очи от тях. Доктор Рич пръв се обади — може би защото най-сетне се почувства в свои води.

— Там! — и нетърпеливо бодна с пръст в екрана. — Моят лагер ще бъде там! — И рязко се обърна към микрофона. — Капитан Джелико. Искам да вдигна лагера си до тези развалини! Веднага щом вашият суперкарго благоволи да започне разтоварването…

Рич най-накрая постигна своето — след няколко минути Ван Рейк вече сваляше пломбите от товарния люк. Докторът нетърпеливо потропваше до него, а в коридора зад гърба му се бяха събрали останалите археолози.

— Сега вече и сами ще се оправим, Ван Рейк — каза той, но суперкаргото лекичко го отстрани с рамо.

— Не, докторе, благодаря ви, но „Кралицата“ се разтоварва само под надзора на моите хора!

Наложи се Рич да отстъпи, макар да съскаше от злоба през цялото време, докато Дейн с помощта на лебедката измъкваше от недрата на „Кралицата“ един краулер с дистанционно управление и го спускаше на земята. Ригелианецът се пъхна в краулера, превключи на ръчно управление и подкара първата част от багажа към развалините. Оттам машината се върна за втория курс сама, насочвайки се от лъча на корабния радар.

Рич и двама от археолозите му заминаха с този курс, а Дейн остана с последния член на експедицията, който е мълчалив и мрачен субект. Независимо от неприкритото му недоволство, Дейн започна да подрежда куфарите и чантите — вероятно това беше личният багаж на археолозите — на купчина, за да бъдат натоварени по-лесно на краулера. Това, което се случи после, не беше по негова вина. Археологът сам изпусна износения си куфар. Куфарът се сгромоляса, закопчалката му се удари в един камък и съдържанието му се разхвърча наоколо.

С приглушен вопъл археологът се втурна да събира трескаво пръснатото. Действаше много чевръсто, но Дейн успя да види добре дебелата книга, която бе изпаднала от една купчина с бельо.

Той познаваше тази книга! Слънцето му блестеше в очите и Дейн примижа, взирайки се. Но закъсня — археологът вече пристягаше с ремък куфара си. И все пак Дейн беше почти убеден, че е виждал точно същата книга в кабината, върху масата на Уилкокс. „Странно — помисли си той. — Защо му е на един археолог да влачи със себе си пакет програми за бордови компютър?“