Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (3)

Глава 3
Котка в чувал

Бяха отново в каюткомпанията — единственото помещение на кораба, в което можеше да се побере целия екипаж. Тан Я монтира проектора на масата, а капитан Джелико отвори плика и измъкна от него миниатюрната ролка на микрофилма. Пъхнаха ролката в проектора и фокусираха направо върху стената — и без това не разполагаха с екран. Екипажът зачака; изведнъж сякаш всички бяха спрели да дишат.

— Планетата Лимбо — забуча из каюткомпанията равният глас на някакъв уморен чиновник от Службата за издирване, — е единствената годна за обитаване планета от трите планети в системата на жълтата звезда…

На стената се появи двумерно изображение — схема на планетната система, със слънцето в центъра. То беше жълто — може би планетата имаше климат, сходен със земния! Дейн се зарадва. Може би наистина им беше провървяло. Но Рип, който седеше до него, нещо не можеше да си намери място.

— Лимбо… — промърмори той. — Ох, момчета, истина ви казвам, това име не е от късметлийските… ей тук, в сърцето си го чувствам…

Дейн не го разбра. Думата „Лимбо“ не му говореше нищо. Много от планетите по търговските трасета носеха странни и причудливи имена — каквито им хрумнеха на служителите от Службата по издирванията.

— Координатите са… — гласът започна да изрежда поток цифри, които Уилкокс трескаво записваше. Той трябваше да изчисли курса до Лимбо.

— Климатът е сходен с този на умерените ширини на Земята. Атмосферата… — отново последва ред цифри, които този път касаеха Тау. Дейн успя да разбере само, че атмосферата е подходяща за дишане.

Изображението на екрана се смени с друго. Сега сякаш бяха увиснали над Лимбо и гледаха планетата през илюминатора на кораб. При вида на тази гледка някой възкликна от възмущение и ужас.

С нищо не можеха да се сбъркат тези сиво-кафеникави язви, които обезобразяваха материците на планетата. Това беше проказата на войната — война толкова разрушителна и страшна, колкото никой земен човек не можеше да си представи.

— Планета-пепелище! — прошепна Тау, а капитанът яростно изкрещя:

— Това е мръсна, долна измама!

— Почакайте! — ревна Ван Рейк, заглушавайки и двамата. Огромната му лапа се протегна към копчетата за настройка на проектора. — Трябва да я погледнем по-отблизо. Ей тук, малко по на север…

Сферата на екрана стремително се приближи, краищата й изчезнаха, все едно корабът, от който наблюдаваха, кацаше. Беше очевидно, че отдавнашната война е превърнала материците в пустини, почвата беше изпепелена и претопена в шлака, която сигурно и досега беше отровна и радиоактивна. Но суперкаргото не грешеше: наистина на север, между чудовищните белези, се криеше зелена ивица с леко странен оттенък. Това можеше да бъде само свежа растителност. Ван Рейк с облекчение си пое дъх.

— Все пак нещичко там е оцеляло — обяви той.

— Нещичко, да — с горчивина отвърна капитан Джелико. — Точно толкова, колкото да не мога да предявя претенциите си и да ги обвиня в измама, за да си поискам парите обратно.

— Може би там е останало нещо от Предтечите? — плахо, сякаш страхувайки се, че ще му се подиграват, предположи Рип.

Капитанът сви рамене.

— Ние не сме археолози — каза рязко той. — За да сключим договор с археолози, трябва да летим до съответното място, защото на Наксос няма такива. А ние не можем да си позволим да летим докъдето и да е, защото нямаме пари, за да платим капарото за нов товар…

Капитанът съвсем точно успя да формулира цялата безнадеждност на сегашното им положение. Бяха получили лиценза за търговия с планета, на която нямаше с кого да търгуват. Бяха платили за това си право с парите, необходими им за закупуване на нова стока. А сега бяха закотвени на Наксос. Бяха заложили всичко наведнъж, както и се полагаше на свободни търговци като тях. Рискуваха — и загубиха.

Само суперкаргото бе запазил присъствие на духа и не губеше надежда. Той все още търпеливо изучаваше изображението от Лимбо.

— Да не увесваме нос — спокойно рече той. — Службата за издирване не продава негодни за експлоатация планети…

— На големите компании със сигурност — не — отбеляза Уилкокс. — Но кой ще обърне внимание на жалбите на някакъв си свободен търговец… освен ако не е Крауфорд?

— И все пак ви казвам — продължи Ван Рейк със същия равен и спокоен глас, — че трябва да се запознаем по-отблизо с нея…

— Тъй ли? — в очите на капитана блеснаха злостни пламъчета. — Вие искате да отидем там и да останем завинаги? Планетата е направо овъглена… единственото, което ни остава, е да се изплюем и да забравим. Вие отлично знаете, че на планетите, където са се били Предтечите, не е останало нищо живо…

— Да — съгласи се Ван Рейк. — Повечето такива планети наистина са само голи скали. Но Лимбо като че ли не е получила пълната си доза. В крайна сметка, какво изобщо знаем за Предтечите? Почти нищо! Те са изчезнали преди стотици, а може би и хиляди години, преди ние да се появим в космоса. Това е била велика раса, властваща над много планетни системи, която е загинала след нескончаема война, оставяйки след себе си мъртви планети и слънца. Всичко това ми е известно. Но може би Лимбо е попаднала под ударите им в самия край на войната, когато мощта им е била на изчерпване. Случвало ми се е да видя и други изгорени планети — Хадес и Ад, Содом и Сатана — те наистина са само пепелища. А на Лимбо се е запазила някаква растителност. И след като това е така, може би ще се намери и още нещо…

„Успя, убеди ги — помисли си Дейн, виждайки как се промениха израженията по лицата на събралите се около масата. — Може би защото никой от нас не иска да повярва в лошия си късмет и все още се надява, че не всичко е загубено.“

Единствено капитан Джелико продължаваше да държи на своето.

— Не можем да си позволим да рискуваме повече — каза той. — Можем да извършим още само един-единствен рейс — до Лимбо, а ако не намерим никаква стока там, то… — Той тропна по масата. — Сами разбирате какво означава това. Край на полетите ни.

Стен Уилкокс дрезгаво се прокашля, и всички го изгледаха.

— Дали пък не можем да се разберем някак със Службата по издирванията?

Камил горчиво се разсмя.

— Къде се е чуло и видяло Федерацията да връща пари, които вече е взела?

Никой не отговори. Капитан Джелико се надигна иззад масата — тежко-тежко, сякаш здравото му тяло бе загубило гъвкавостта си.

— Утре сутринта ще си поговоря с тях — каза той. — Ще дойдете ли с мен, Ван?

Суперкаргото сви рамене.

— Добре. Но не мисля, че от това ще излезе нещо.

— Да ги вземат мътните — изруга Камил. — Тогава всичко отива по дяволите…

Дейн пак бе застанал до входния люк. Навън цареше нощ. Е, твърде светла наистина, защото Наксос имаше две луни. Знаеше, че всъщност Камил не искаше да го обиди. И действително, след секунди Рип откликна.

— Приятелю, аз никога не мисля, че ми е спукана работата, докато не затъна до ушите. Ван правилно каза — на тази планета все пак е оцеляло нещо. Виждал си снимки от Ад и Содом. Купчини пепел. А я виж Лимбо: там все пак има някаква растителност… Ами ако изведнъж се натъкнем на някоя вехтория на Предтечите, представяш ли си?

— Хъм… — Али се замисли. — Добре де, добре… ама дали ще си бъде напълно наша?

— За това ще трябва да питаме Ван, той е по тази част. Чакай малко… — изведнъж Рип забеляза Дейн. — Ей го Торсън, да питаме него. Слушай, Дейн, ако намерим някакво оборудване на Предтечите, можем ли да претендираме за него по закон?

Дейн бе принуден да признае, че не знае. Впрочем, отговорът на този въпрос можеше да се потърси в архива на суперкаргото, където бяха събрани всички закони и правила.

— Само че не мисля, че този въпрос е бил повдиган някога. Нали никога досега не е било намирано нещо ценно от Предтечите, освен разрушения и пепелища… А планетите, на които би трябвало да се намират по-крупните им съоръжения и машини, са съвсем овъглени и опустошени…

Камил се подпря върху края на люка и се втренчи в примигващите светлини на градчето.

— Интересно как ли са изглеждали? — изрече той. — Всички хуманоиди, с които сме се сблъсквали до момента, са били потомци на земните колонисти. А нехуманоидите знаят за Предтечите толкова, колкото и ние. Ако съществуват потомци на Предтечите, досега явно не сме ги срещали. Освен това… — Той замълча. — Може пък и да е за добро, че още не сме открили нищо от оборудването им. Минаха само десет години, откакто свърши войната в кратерите…

Настъпи тягостна пауза. Дейн разбра какво има предвид Камил. Земяните се биеха яростно и безпощадно. Марсианската война в кратерите беше само последното лумване на безпощадния войнствен плам, с който Земята воюваше срещу колонистите си в космоса. Федерацията с труд удържаше крехкия мир; работещите в Търговския флот се скъсваха от работа, за да съхранят това положение вечно и да не позволят да се разрази нов, още по-убийствен конфликт, който заплашваше да изкорени Космофлота и може би да сложи край на сегашната неустойчива все още цивилизация.

И ако в тази схватка се намесеха и оръжията на Предтечите — дори само ако сведенията за такова оръжие попаднеха в неподходящи ръце, тогава навярно и Слънцето щеше да се присъедини към множеството мъртви звезди, около които кръжат превърнатите в пепелища планети…

— Да, ако бяхме намерили тяхното оръжие, щеше да стане голяма беля — каза Рип, отвръщайки сякаш на мислите му. — Но Предтечите са имали не само оръжия. И може би, на Лимбо…

Камил се изправи.

— … тъкмо на Лимбо те са ти оставили цял склад, натъпкан догоре с торкски елмази и ламгримски коприни… или нещо от този род. Не бих казал, че капитанът изгаря от желание да прескочи дотам и да го потърси. Ние сме дванадесет, и имаме само един звездолет. Как мислиш, колко време ще ни отнеме да претършуваме цялата планета? Нали не си забравил, че нашите флипери също смучат гориво? Може би ти допада и идеята да заседнеш на някоя планетка като този Наксос например и да станеш фермер, за да си изкарваш прехраната? Едва ли ще ти е по вкуса, повярвай!

Дейн мислено се съгласи, че поне що се отнася до него, това определено не би му допаднало. Нали ако „Кралицата“ наистина заседнеше някъде задълго, нямаше да му платят дори и заплатата, с която можеше да изкара известно време, докато не си намери друг кораб. Не само той — целият екипаж беше в същото положение.

Младежът лежеше буден на тясната си койка и размишляваше върху това колко бързо се бяха сринали надеждите му. Ех, ако Лимбо не беше планета-пепелище… или поне да разполагаха със средства да отлетят дотам и да поразгледат… Дейн изведнъж подскочи. Имаха още един шанс — човекът, който бе наддавал заедно с Ван Рейк на търга! Дали нямаше да се съгласи да вземе Лимбо — при подходяща отстъпка в цената?

Но едва ли… Едва ли ще поиска да вземе планета-пепелище, дори и на половин цена. Рискът е прекалено голям. Кой ще иска да прави търговия при такива нищожни шансове за успех? Освен ако човек не разполага с резервен капитал, като Крауфорд например… Но Крауфорд не се интересуваше от тази планета…

Сутринта унилият екипаж се заточи един по един към каюткомпанията. Никой не поглеждаше към другия край на масата, където мрачният капитан Джелико посръбваше от специалното питие, приготвяно от Мура само при тържествени поводи. Сега нямаха никакъв повод да празнуват, но стюардът явно бе решил да повдигне малко настроението на капитана.

Появи се готовият за излизане в града Ван Рейк — в плътно прилепващ, закопчан чак догоре мундир, и с офицерска фуражка с кокарда на главата. Джелико изсумтя и се надигна, отмествайки чашата си. Изражението му беше толкова сурово, че никой от присъстващите не дръзна да му пожелае успех.

Дейн слезе в празния трюм и направи няколко измервания. Беше решил да се подготви, в случай че им провърви и „Кралицата“ получи ново предложение за превоз.

Трюмът се състоеше от две отделения — едно огромно помещение, заемащо близо една трета от целия кораб и малък склад, разположен на по-горната палуба и предназначен за съхраняване на особено ценни и нестандартни товари.

Освен това имаше и една миниатюрна камера, където по стелажи и в сандъци се пазеха „стоки за установяване на контакт“ — малки дреболии, навиващи се кукли, украшения от стъкло, тел и никелиран метал — всичко, което изглеждаше толкова примамливо в очите на диваците и наивните туземци. Тренирайки познанията си по каталога на товарите, Дейн се разтършува из рафтовете. Ван Рейк вече два пъти го бе водил тук, но Дейн все още изпитваше първоначалното чувство на изумление пред разнообразието и качеството на тези стоки, и знанията и въображението на суперкаргото, който бе събрал цялата тази колекция. Тук имаше подаръци за вождове и царчета, а също и чудесии, които биха докарали цялото население на едно туземно село до екстаз. Разбира се, запасът от такива стоки беше строго ограничен, но нещицата бяха подбрани толкова внимателно, с такова дълбоко разбиране и познаване на психологията — както човешката, така и нехуманоидната, че на „Кралицата“ никога нямаше да й липсват купувачи на която и да е изостанала и дива планета.

Впрочем, на Лимбо всичко това щеше да бъде напълно безполезно. На такова пепелище не би могъл да оцелее какъвто и да е разумен живот. Ако пък случайно имаше някой оцелял, от Службата щяха да съобщят и цената на планетата щеше да нарасне… А може би изобщо не биха я допуснали до търг, докато правителствените чиновници не я проучат по-основно.

Стараейки се да отпъди неприятните мисли, Дейн се съсредоточи върху преглеждането на „стоките за контакт“. От търпеливите обяснения на Ван Рейк, подкрепени от съответните практически примери, Дейн вече знаеше в кои случаи се предлагат тези или онези стоки. Доколкото бе разбрал, често в оборот влизаха и много изделия, направени лично от екипажа.

Животът на кораба по време на дългите преходи е доста еднообразен — управлението се превключва на автопилот и задълженията на екипажа са сведени до минимум. Скуката и безделието предизвикваха всякакви космически фобии, и работещите по космическите трасета бързо бяха разбрали, че спасението е едно: трябва да ангажираш с някакво занимание ръцете и ума си. Просто си намираш някакво хоби, каквото и да е.

Капитан Джелико например се бе увлякъл по ксенобиологията, макар че увлечението му съвсем не беше само любителско. Той нямаше възможност да вземе на борда колекциите си (правеше се изключение само за домашни любимци, като синия куикс Хуберт, обитаващ клетката в капитанската каюта), но стереоснимките, които Джелико притежаваше и беше направил, наблюдавайки живота на различни планети, му бяха създали известен авторитет дори сред професионалистите. Стен Уилкокс, чийто дни протичаха в борба с еднообразните математически изчисления, се опитваше да преведе формулите си на езика на музиката. Но най-странното хоби имаше лекаря Тау. Той колекционираше магическите способи за лекуване на лекари, знахари и шамани от най-дивашките племена и се опитваше да открие рационалното в цялата тази чуждопланетна вуду-бъркотия.

Дейн взе в ръка едно от творенията на Мура — топка от стъклопласт, в която плуваше някакво странно насекомо с пъстри криле, което изглеждаше съвсем живо. Внезапно пробягалата по стената сянка накара Дейн да подскочи. Това беше Синдбад, корабния котарак. Той меко се приземи върху един сандък и се намести там, разглеждайки помощник-суперкаргото.

От всички земни животни най-разпространени в космоса бяха котките. Те понасяха с такава лекота ускоренията, безтегловността и останалите неудобства на полетите, че тази им способност бе станала причина за появата на някои доста странни легенди. Според една от тях, Domestika felinus не е земен абориген; котешкото племе е всичко, останало от отдавна забравено чуждо космическо нашествие на Земята, и сега, на корабите, това племе навлизаше в своя златен век.

Впрочем, Синдбад и събратята му из другите кораби не ядяха даром хляба си. Често заедно с товара на борда проникваха и гризачи, при това не само земните плъхове и мишки, но и всякакви странни чуждоземни твари. Седмици и месеци наред те се спотайваха някъде, а после се развихряха в някое скрито ъгълче на трюма. Тогава идваше и редът на Синдбад. Къде и как ги хващаше, не ставаше ясно, но телата на убитите той педантично домъкваше при Ван Рейк, и честно казано, много от тези трупове изглеждаха доста страховито.

Дейн протегна ръка. Синдбад лениво подуши пръстите му и примижа. Вече го познаваше този, новия. Всичко беше наред, Дейн се намираше където трябва, тук му беше мястото. Синдбад се протегна, леко скочи от сандъка и започна обичайната си инспекция на камерата. До един от вързопите той спря и започна да го души така проникновено, че Дейн си помисли: дали да не разтвори вързопа, за да бъде инспектиран от Синдбад по-подробно? Но неочакваният, далечен звън на корабния гонг накара и двамата да наострят уши, и Синдбад, който никога не пропускаше хранене, бързо се изстреля от стаята, оставяйки на Дейн възможността да го последва възпитано, със спокойна, бавна крачка.

Нито капитанът, нито суперкаргото се бяха върнали и атмосферата в каюткомпанията все още беше напрегната. Когато над вратата присветна сигналната лампа, свързана с входния люк, всички подскочиха. Бе дошъл някой непознат. Ако на космодрума освен вас има още двама свободни търговци, всеки евентуален клиент беше като дар небесен.

Затова Стен Уилкокс моментално изхвърча в коридора, а Дейн изостана само с една секунда. В отсъствието на Джелико и Ван Рейк, Уилкокс заместваше първия, а Дейн — втория.

На около метър от трапа бе спряла платформа. Шофьорът си седеше зад волана, а някакъв висок, слаб, почернял като негър човек уверено се изкачваше по трапа към входния люк. Носеше доста протъркана риза от грубо обработена кожа, фрабкордови панталони и високи ботуши — обичайното облекло на пионерите от новооткритите планети. Но вместо широкополата шапка, която носеха пионерите, на главата си този имаше пластмасов шлем с подвижна козирка плюс слушалки за късовълнов радиотелефон. Такива шлемове носеха работещите в Службата за издирване и проучване.

— Капитан Джелико? — Гласът на непознатия беше твърд, началнически — глас на човек, свикнал да издава заповеди, които да се изпълняват моментално.

Щурманът поклати отрицателно глава.

— Капитанът е в града, сър.

Непознатият се спря и започна да барабани с пръсти по широкия си, с много джобчета, колан. Отсъствието на капитана от борда на „Кралицата“ определено не му хареса.

— Кога ще се върне?

— Не зная — хладно отвърна Уилкокс: май непознатият не му харесваше особено.

— Свободни ли сте за превоз? — внезапно попита онзи.

— Най-добре ще е да говорите за това с капитана — вече съвсем студено отвърна Уилкокс.

Пръстите забарабаниха още по-бързо и нервно.

— Прекрасно. Ще поговоря с вашия капитан. Къде е той? Можете ли да ми кажете поне това?

Към „Кралицата“ се приближаваше още една количка, Ван Рейк се прибираше. Уилкокс също го забеляза.

— Ще разберете само след минута. Идва нашия суперкарго…

— Така… — Непознатият бързо се завъртя нататък. Движенията му бяха леки и грациозни.

Дейн го наблюдаваше с нарастващо любопитство. Този човек беше цяла загадка за него. Изглеждаше като изследовател, но имаше движенията на трениран боец. В паметта на Дейн изплуваха ред картини: Школата, спортната площадка, горещ летен предиобед… подсичащ замах с ръката, характерния наклон на рамото… Този тип беше форсблайдер! И при това опитен форсблайдер! Но как така… това е нарушение на закона, частните лица не могат да изучават форсблайд…

Ван Рейк заобиколи платформата на непознатия, излезе иззад волана и с обичайната си тежка походка започна да се изкачва по трапа.

— Търсите ли някого? — осведоми се той.

— Корабът ви свободен ли е? Бих искал да го наема — отново запита непознатият.

Рошавите вежди на Ван Рейк потрепнаха.

— Ако предложението ви е добро, всеки търговец е свободен — спокойно отвърна той и сякаш не забелязвайки нетърпението на непознатия, се обърна към Дейн. — Торсън — рече той. — Идете в „Зелената птичка“ и помолете капитан Джелико да се върне на борда.

Дейн изтича по трапа и се качи на платформата, с която беше дошъл Ван Рейк. Включи на скорост и се озърна. Непознатият пристъпи след Ван Рейк и се качи на борда на „Кралицата“.

„Зелената птичка“ се оказа нещо средно между кафене и ресторант. Капитан Джелико седеше на една масичка до вратата и разговаряше със същия тъмнолик човек, който заедно с тях наддаваше за Лимбо на търга. Както изглеждаше, разговорът отиваше към края си. Когато Дейн влезе в полутъмната зала, тъмноликият решително поклати глава, отказвайки се, и стана. Капитанът не направи опит да го задържи. Само бавно премести надясно халбата си, внимателно и замислено, сякаш това беше изключително важно.

— Сър… — За да привлече вниманието на капитана, Дейн се осмели да положи длан на масата.

Капитан Джелико вдигна очи, в които имаше само един унил, празен и студен поглед.

— Да?

— На „Кралицата“ се появи някакъв човек, сър. Питаше дали сме свободни. Имал предложение. Мистър Ван Рейк ме изпрати да ви повикам…

— Оферта!

Халбата се обърна и с трясък падна на пода. Капитан Джелико метна на масата една от местните монети и се хвърли към изхода. Дейн се устреми след него.

Щом седна зад волана, Джелико натисна газта до дупка. В края на улицата, когато платформата се приближи до „Кралицата“, обаче той намали, така че никой страничен човек да не се досети, че шофьорът бе бързал ужасно много.

След два часа екипажът отново се събра в каюткомпанията за да чуе новините. Капитанът заговори, а непознатият седеше до него начело на масата.

— Това е доктор Салазар Рич, археолог, един от федералните специалисти по Предтечите. Оказва се, момчета, че Лимбо все пак не е съвсем изпепелена. Докторът ми съобщи, че в северното полукълбо изследователите са открили някакви доста обширни развалини. Той наема нашата „Кралица“, за да закара членовете на експедицията си до там…

— Освен това предложението по никакъв начин не накърнява правата ни — каза Ван Рейк, усмихвайки се добродушно. — Така че ние също ще имаме възможност да поработим.

— Кога тръгваме? — поинтересува се Йохан Штоц.

Джелико се обърна към археолога.

— Кога ще бъдете готови, доктор Рич?

— След като натоварите оборудването и хората ми, капитане. Мога да доставя цялата необходима екипировка още сега.

Ван Рейк се изправи.

— Торсън — извика той. — Отиваме да се подготвим за товарене… Можете да докарате екипировката си, докторе!