Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (2)

Глава 2
Разпродажбата на светове

Дейн влезе в служебната каюта на суперкаргото. Тук, заобиколен от касети с микрофилми, проекти и всякаква апаратура, нужна на всеки опитен търговец, зад бюрото се бе разположил човек, който изобщо не приличаше на суперкарго. Поне не и според представата на Дейн. Преподавателите му в Школата, които четяха лекциите по търговско дело, бяха хора загладени, изнежени и поне на външен вид по нищо не се отличаваха от преуспяващите си земни събратя. В тях нямаше нищо космическо, нещо тайнствено.

Що се касаеше до суперкарго Джей Ван Рейк, то не само униформата говореше за принадлежността му към Космофлота. Огромен мъж, не особено пълен, но някак си изключително як и стегнат едновременно. Имаше белезникава, оредяваща коса и широко лице, по-скоро червено, отколкото загоряло. Всяко дюймче от мекото му кресло беше изпълнено до крайност. Той погледна Дейн със сънливо безразличие. Също толкова безразлично и сънено го разглеждаше и възголемия тигров котарак, разпрострял се върху бюрото.

Дейн отдаде чест.

— Помощник-суперкаргото е вече на борда, сър! — изрецитира той наперено, както ги учеха в Школата и остави на бюрото идентификационния си жетон.

Но новият му началник дори не се и помести.

— Торсън… — глухо протътна басът му, излизайки като че ли от недрата на туловището му. — Първи рейс, а?

— Да, сър.

Котаракът примижа и се прозина, а Ван Рейк продължи да го гледа преценяващо.

— Явете се при капитана да ви зачисли — каза накрая суперкаргото.

И това беше всичко. Объркан донякъде, Дейн отиде в сектора за управление. В тесния коридор го догони някакъв офицер и на него му се наложи да се лепне за стената, за да може онзи да мине. Беше същият инженер-свързочник, който бе обядвал заедно с Рип и Камил.

— Нов ли си? — кратко, на бегом подхвърли той.

— Да, сър. Аз трябва…

— Каютата на капитана е малко по-нагоре — каза свързочника и изчезна зад завоя.

Дейн, без да бърза, го последва. „Кралицата“ наистина не можеше да претендира за гигант от междузвездните трасета — липсваха й комфорта и всички най-нови приспособления, с които се славеха корабите на големите компании. Но дори и новобранец би забелязал идеалния ред, царящ на борда и. Да, отвън корабът изглеждаше запусната и доста смачкана, бордовете — очукани, но вътре просто нямаше за какво да се заядеш: веднага си личеше, че „Кралицата“ е в добри ръце. Дейн се качи на следващата палуба и почука на открехнатата врата. Нетърпелив глас му заповяда да влезе, и той го направи.

За момент се обърка — стори му се, че е попаднал в музей по космозоология. Стените на тясната каюта бяха окичени с огромни фотографии. Какво ли нямаше на тях! Извънземни животни, които бе виждал, но и такива, за които само бе чувал. Имаше и чудовища, изскочили сякаш от най-ужасния кошмар. А в една малка клетка, която се полюшваше, закачена на ниския таван, дори присъстваше някакво синьо същество — ужасяваща смесица между папагал и жаба, ако разбира се, съществуваше жаба с шест крака, два от които си имаха и щипки. Когато Дейн влезе, съществото промуши глава между пръчките на клетката и хладнокръвно го наплю.

Обърканият Дейн стоеше като зашеметен, докато един скърцащ глас не го извади от това състояние:

— Е, казвайте какъв е проблемът!

Дейн заряза набързо синьото плашило и видя седналия под клетката човек. Грубото лице на капитан Джелико беше обезобразено от минаващ през цялото му лице белег. Такива белези обикновено оставаха от изгаряне с бластер. Изпод фуражката с капитанска кокарда стърчаха сиви коси, а очите бяха също толкова хладни и властни, колкото и изпъкналите очички на обитателя на клетката.

Дейн се опомни.

— Помощник-суперкарго Торсън се явява на борда, сър! — доложи той и отново подаде жетона си.

Капитанът нетърпеливо издърпа жетона от пръстите му и попита:

— Първи рейс?

Дейн отново трябваше да отговори утвърдително, въпреки че ужасно му се искаше да каже: „Десети!“

В същия момент синьото животно нададе душераздиращ вопъл, и капитанът, облягайки се назад в креслото, звънко тропна с длан по дъното на клетката. Животното млъкна и започна да плюе. Капитанът сложи жетона в един процеп на бордовия дневник и натисна копчето на него. Официалното назначение вече бе факт. Дейн си позволи да се отпусне малко. Вече беше член на екипажа на „Кралицата“ и нямаше опасност да го изхвърлят от борда й.

— Старт — в осемнадесет нула-нула — каза капитана. — Отивай да се настаняваш.

— Слушам, сър — каза Дейн.

Той предположи, съвсем основателно при това, че вече е свободен, отдаде чест и с радост напусна зверилника на капитан Джелико — въпреки че там имаше само един жив експонат.

Докато слизаше към товарния отсек, Дейн се чудеше от кой ли странен свят беше това синьо създание и с какво бе привлякло вниманието на капитана — дотолкова, че да го мъкне навсякъде със себе си. Според него в тази твар едва ли имаше нещо, което би предизвиквало симпатия.

Товарът, който „Кралицата“ трябваше да достави до Наксос, вече беше на борда. Минавайки покрай трюма, Дейн забеляза, че товарния люк е запечатан. Значи служебните задължения на Дейн поне тук бяха приключили. Той се отправи към малката каюта, която му показа Рип Шенън, и подреди скромните си вещи в шкафа.

Новото му жилище изглеждаше направо разкошно. Досега не бе имал такова. В Школата разполагаше само с хамак и шкафче. Така че, когато се разнесе сигнала за подготовка към старт, Дейн вече беше напълно доволен от живота, а нямаше и никакви досадници, които да му развалят настроението.

С останалите членове от екипажа Дейн се запозна чак в космоса. В кабината за управление, освен капитана, дежурен беше Стен Уилкокс, мършав шотландец на около тридесет години. Той беше щурман на „Кралицата“, а преди постъпването си в Търговския флот бе работил като помощник-щурман в Службата по издирване и проучване. Освен него към сектора за управление се числяха и инженер-свързочника, марсианеца Тан Я, и помощникът на Уилкокс — Рип.

Инженерният сектор също се състоеше от четирима човека. Началникът там беше Йохан Штоц, мълчалив млад човек, интересуващ се само от двигателите си. От разказите на Рип Дейн заключи, че Штоц беше своего рода гениален механик и би могъл да си намери и по-добро място от това на застаряващата „Кралица“, но бе предпочел да остане и да приеме предизвикателството, което представляваше поддръжката й. Помощник на Штоц беше елегантният, на моменти свръхсуетен Камил. Впрочем, с такъв началник като Штоц и предвид цялата му привидна небрежност и самохвалство, Камил все пак се справяше успешно със задълженията си — „Кралицата“ превозваше всякакви товари. Останалите двама в щата на инженерния сектор представляваха нещо като двойна звезда: гигант и джудже.

Впечатлението, което предизвикваха, беше невероятно. Гигантът беше Карл Кости, огромен, приличащ на мечка мъж, който изглеждаше доста тромав и непохватен, но в работата си беше точен и сигурен, като част от прекрасно балансиран механизъм. Около него, като муха около бик, се въртеше недораслият Джаспър Уикс. Лицето му беше слабо и толкова избеляло от венерианския здрач, че дори и космическото излъчване не му действаше.

Колегите на Дейн бяха разквартирувани на товарната палуба и представляваха една доста шарена компания. Първо, тук живееше самият Ван Рейк, началника, който беше толкова компетентен по всички въпроси в областта си, че понякога Дейн си мислеше — това не е човек, а изчислителна машина. Дейн изпадна в състояние на непрестанно благоговение пред шефа си, защото според него нямаше тънкост в свободната търговия, която Ван Рейк да не познаваше до съвършенство, а всяка новост в тази област, стигнала веднъж до ушите му, потъваше завинаги в невероятната му, недостижима памет. Разбира се, имаше си и слабо място — горделивата увереност, че той, Ван Рейк, може да проследи произхода си чак до времето, когато корабите са плували само във водите на собствената си планета. Суперкаргото произхождаше от род, чийто представители се бяха занимавали с търговия още от времената на платноходите, та до днес.

Към щатните служители в сектора се числяха и още двама, имащи само косвено отношение към товарите: лекарят Крейг Тау и стюарда Франк Мура. С доктора, Дейн се засичаше по работа от време на време, а Мура беше толкова зает със задълженията си, че рядко някой от екипажа го виждаше.

Новият помощник на суперкаргото се оказа затрупан с работа. Бяха му отделили едно миниатюрно ъгълче в служебната каюта на товарния отсек, където, сгърчен почти на две, той прекарваше часове наред всеки ден, изучавайки документацията. От време на време Ван Рейк му тръсваше по някой неофициален, но безмилостен разпит и всеки път Дейн с ужас откриваше бездънните пропасти в образованието си. След няколко дни той вече само плахо се чудеше защо изобщо капитан Джелико го бе пуснал на борда, подчинявайки се на решението на Психолога. Беше съвършено ясно, че точно сега от Дейн и потресаващото му невежество могат да се очакват само проблеми. Дейн беше напълно безполезен. Затова, той очакваше скорошното си уволнение.

Впрочем, Ван Рейк не беше само машина, обработваща данни и цифри. Знаеше много легенди, беше великолепен разказвач и вземеше ли думата в каюткомпанията, всички го слушаха като хипнотизирани. Например, само той можеше да разкаже така невероятно ужасяващата легенда за „Нова Надежда“, и то толкова пълно и подробно. Този кораб, натъпкан догоре с бегълци, бе стартирал от Марс по време на въстанието и бе забелязан и открит в космоса едва след сто години. „Нова Надежда“ щеше да се носи вечно из космическата пустош, носовите й светлини зловещо помръкнали завинаги, а всички аварийни люкове — здраво залостени… Никой не се бе опитал да се качи на борда и, никой не се бе опитал да я закара до някой космодрум, защото единствено изпадналите в беда кораби можеха да я видят. Затова и изразът „да видиш Нова Надежда“ бе станал синоним на нещастието.

А съществуваха и „шепнещите“ — за тях също имаше множество легенди. Астронавтите, прекарали твърде много време, скитайки се из пространството; започваха да чуват гласовете им… Ван Рейк знаеше наизуст и всички герои от звездните трасета. Веднъж той разказа за Сенфорд Джонс, първият човек, дръзнал да извърши полет между звездите. Неговият уж изчезнал кораб внезапно бе изскочил от хиперпространството недалеч от Сириус цели триста години, след като бе напуснал Земята. Изсъхналото като мумия тяло на пилота все още седяло пред покрития с космически прах панел за управление. И тъкмо Сенфорд Джонс сега посреща душите на всички загинали на поста си астронавти, там, на борда на призрачната си „Комета“… Да, Дейн научи страшно много нови неща от историята на космическите полети, слушайки разказите на началника си!

А иначе полетът до Наксос си беше съвсем обикновен. Пък и самата планета, намираща се в покрайнините на пространството, твърде много приличаше на Земята, за да го заинтригува. Впрочем, очакваното от Дейн уволнение така и не се осъществи. Напротив, Ван Рейк го назначи за старши при разтоварването и тогава се оказа, че Дейн не си беше губил времето напразно, висейки над документите. Той можеше с лекота да намери мястото на всеки един от товарите в трюма без никакво затруднение.

Ван Рейк и капитанът слязоха до града. Всеки следващ рейс на „Кралицата“ зависеше най-вече от търговския им нюх и умението да сключват добри сделки. Корабите на свободните търговци рядко се задържаха на космодрумите повече от времето, което им бе необходимо да разтоварят старата и да натоварят новата си стока.

На следващия ден, след обяда, Дейн изведнъж се оказа без работа. За да убие някак времето, оставащо му до старта, той се моташе заедно с Кости около входния люк. Зад пистата за излитане се бе разпростряло провинциално градче, обкръжено от три страни с редици дървета, чийто корони проблясваха в златисто и червено. В градчето, обаче не отиде никой — всеки момент можеха да обявят, че товаренето започва, а на местните товарачи не можеше да се разчита, защото почиваха — имаше някакъв местен празник. Затова Дейн и Кости почти едновременно забелязаха платформата, която с пълна газ се носеше през космодрума право към „Кралицата“.

Щом се приближи до кораба, тя удари спирачки, вдигайки облаци прах, поднесе и спря на метър от трапа. Ван Рейк още не се бе измъкнал иззад волана, а капитан Джелико вече бе изтичал по него и чакаше пред входния люк.

— Всички в каюткомпанията! Бързо! — извика мимоходом той на Кости.

Дейн набързо огледа пистата, очаквайки да види едва ли не цял полицейски отряд по петите им. Човек се прибира така, когато бързо трябва да напусне планетата. Но из целия космодрум не се виждаше нищо подобно, а началникът му се изкачваше по трапа с обичайното си достолепие. При това даже си подсвиркваше някаква мелодийка — а както Дейн вече знаеше, това означаваше, че според Ван Рейк всичко върви просто прекрасно. Каквито и да бяха новините на капитана, явно суперкаргото смяташе, че те са добри.

След няколко минути Дейн успя да се провре в каюткомпанията и като най-млад, пък и новобранец, скромно застана до вратата. Бяха се събрали всички: от доктор Тау до обикновено липсващия Мура. Всички бяха вперили поглед в капитана, който седеше начело на масата и нетърпеливо поглаждаше с края на пръстите си белега на бузата си.

— Е, капитане, казвайте — какво е домъкнал приливът този път? Съкровище?

Стен Уилкокс зададе въпроса, който се въртеше в умовете на всички.

— Търг! — изстреля Джелико, сякаш едва дочакал въпроса.

Някой подсвирна, други шумно изпуснаха затаения си дъх. Дейн започна да примигва — нищо не разбираше. Но когато осъзна най-после чутото, го обхвана гореща възбуда. Разпродажба на Службата по издирване и проучване!… Та такова нещо се случваше един път в живота на свободния търговец — тъкмо на такива търгове се правеха истински състояния.

— Кой още ще участвува? — попита механикът Штоц. Присвил очи, той гледаше Джелико в упор като някой прокурор.

Капитанът сви рамене.

— Обичайният състав, знаеш ги. Другото е важно — обявиха четири планети клас „делта“…

Дейн бързо запресмята наум. Големите компании автоматически ще прилапат планетите от клас „алфа“ и „бета“… За тези от клас „гама“ ще се сбият също… А четирите планетки клас „делта“… четири новооткрити планети… Обикновено държавната цена за такива планети беше по джоба на свободния търговец. Получаваха също и пълен монопол върху правата за търговия в рамките на пет или десет години — можеше дори да забогатеят, ако им провървеше… Дали „Кралицата“ щеше да събере необходимата сума?

— Колко имаме в сейфа? — попита Тау, обръщайки се към Ван Рейк.

— Когато получим чека за последния курс — отвърна онзи, — и платим престоя си тук, ще разполагаме със… Как сме с провизиите, Франк?

Известно време дребничкият стюард мърдаше с устни, пресмятайки нещо наум. После каза:

— Трябват ми хиляда… тогава ще имаме дълготраен запас… ако следващия рейс не е на другия край на галактиката…

— Е, Ван — рече Джелико, — отделете тези хиляда настрани. Колко остават?

Суперкаргото не се нуждаеше от сметалото си, за да отговори. Всички необходими цифри, в това число и тази, се съхраняваха в удивителната му памет.

— Двадесет и пет хиляди — каза Ван. — Може да успея да събера и още шест стотака…

Настъпи тишина. Да-а-а, нямаше смисъл да се появяват на търга с такава сума. Уилкокс наруши мълчанието.

— А защо провеждат търга тук? Нали Наксос не е административен център.

Наистина бе странно, помисли си Дейн. Никога преди не беше чувал да правят търг на планета, която да не е поне столица на определен сектор.

— Историята е съвсем проста — обясни капитан Джелико. — Изгубил се е търсача „Римболд“. Всички кораби на Службата по издирване и проучване са получили заповед веднага да зарежат всичко и да започнат да го търсят. А „Гризуолд“ е получил тази заповед, докато е пътувал, за да проведе този търг другаде и затова е спрял на най-близкото място, тоест тук, на Наксос. Така че от гледна точка на закона всичко е наред.

Късите, пухкави пръсти на Ван Рейк забарабаниха по масата.

— Тук има агенти на големите компании — съобщи той. — А освен нас има само двама други свободни търговци. Ако до шестнадесет часа не дойде още някой, четирите планети ще се делят между нас тримата. Компаниите не искат клас „делта“ — агентите им имат строги заповеди да не наддават за тях.

— Сър, един момент — каза Рип. — Онези двадесет и пет хиляди… Нашите заплати влизат ли вътре?

Ван Рейк поклати отрицателно глава и тогава Дейн разбра какво има предвид Рип. За момент се уплаши. Да рискува цялата си заплата на търг — че може ли така? От друга страна, едва ли щеше да събере смелост да гласува против…

— А колко ще станат, ако се добавят и заплатите ни? — тихо и безизразно попита Тау.

— Около тридесет и осем хиляди.

— Все едно, не стигат — отбеляза недоверчиво Уилкокс.

— А ако ни провърви? — възрази Тан Я. — Според мен трябва да опитаме. Ако не стане — нищо не губим…

В крайна сметка гласуваха и всички единодушно решиха, че екипажът на „Кралицата“ дава заплатите си към основния капитал, а предполагаемата печалба ще бъде поделена пропорционално на частта, с която е участвувал всеки един от членовете. С всеобщо одобрение Ван Рейк бе избран за техен представител. Но никой не искаше да остане встрани от развоя на събитията. Капитан Джелико се съгласи да наеме пазач за кораба и целият екипаж в пълен състав се отправи към съдбата си.

Тук се мръкваше рано. В града, далеч от вмирисания на гориво космодрум, въздухът бе просмукан с благоуханията на различни цъфтящи растения, някои от които дори твърде силни за земното обоняние. Градчето беше типично селище от граничен тип — ярките светлини на шумни ресторантчета и заведения примамливо блещукаха. Но екипажът на „Кралицата“ се устреми право към пазарния площад, където трябваше да се проведе търга.

Там, върху клатещ се подиум, построен от празни сандъци, вече стояха няколко човека — двама, в синьо-зелената униформа на Службата за издирване и проучване, един местен гражданин в риза от грубо обработена кожа, и един човек в черния, обточен със сребро мундир на Космическата полиция. Макар и Наксос да бе всичко на всичко само едно гранично градче с малочислено население, всички формалности се спазваха съвсем стриктно.

Пред подиума се бе насъбрала тълпа. Далеч не всички носеха жълтата униформа на Търговския флот. Имаше неколцина граждани, дошли да позяпат неочаквано отворилото им се зрелище. Светлината от преносимите фенери не беше кой знае каква и на Дейн му се наложи да се взира, за да успее да разгадае идентификационните знаци на конкурентите им. Да, ето го агента на „Интерсолар“, а малко по-вляво проблясваше и тройният пръстен на „Комбайн“.

Обикновено първо пускаха планетите от клас „алфа“ и „бета“. Тези светове бяха открити наскоро от Службата за издирване, но на тях съществуваха високоразвити цивилизации, които навярно и сами бяха развили търговията в рамките на планетните си системи. Големите компании се стремяха към бизнес именно с такъв тип планети. Планетите от клас „гама“ пък бяха с по-ниско развити цивилизации и носеха известен риск за космическата търговия. За тях компаниите не се караха толкова ожесточено. Що се отнасяше до клас „делта“ — световете с най-примитивно развитие на разумна раса или пък изобщо без такава, то компаниите изобщо не се интересуваха от тях, а това даваше известни шансове на „Кралицата“.

— Крауфорд е тук… — дочу Дейн думите на Уилкокс към капитана, и разочарованото възклицание в отговор.

Дейн се вгледа в шумната тълпа. Някой от хората без каквито и да е значки или нашивки беше легендарният Крауфорд, князът на свободните търговци, чийто невероятен късмет беше станал пословичен.

Един от офицерите от Службата за издирване се приближи към края на подиума и тълпата утихна. Всички погледи бяха устремени към плоската кутия, в която лежаха запечатаните пликове. Във всеки от тях имаше микрофилм с координатите и описание на новооткритата планета.

Започнаха с клас „алфа“. Имаше само три такива планети и агентът на „Комбайн“ успя да отмъкне на „Интерсолар“ две от тях. Но пък „Интерсолар“ спечели реванш в клас „бета“ — там имаше само две оферти и тя спечели и двете. „Денеб-Галактик“, която се бе специализирала в този вид светове, завладя и четирите планети от клас „гама“. И ето че дойде и редът на клас „делта“…

Екипажът на „Кралицата“ се провря до първите редове и сега се бе скупчил под самия подиум, редом с екипажите на другите свободни търговци.

Рип сръга Дейн в ребрата и само с устни прошепна: „Крауфорд!“

Знаменитият свободен търговец се оказа учудващо млад и приличаше повече на офицер от Космическата полиция, отколкото на търговец. Дейн си отбеляза наум, че той носи бластер, сякаш сраснал се завинаги към бедрото му — явно Крауфорд никога не се разделяше с него. А по всичко останало, макар и хорската мълва да му приписваше несметни богатства, той по нищо не се отличаваше от останалите обикновени търговци. По него не се виждаха нито гривни, нито пръстени, нито обица на ухото, по която можеш да разпознаеш преуспелият любител на ефектното, а пък ризата му беше почти толкова обикновена и износена, колкото и тази на капитан Джелико.

— Четири планети клас „делта“… — гласът на офицера върна Дейн към действителността. — Номер първи. Минимална пазарна цена на Федерацията — двадесет хиляди…

Екипажът на „Кралицата“ шумно въздъхна. Не си струваше дори и да опитват. При толкова висока първоначална цена щяха да изхвърчат от играта още преди да са започнали. За голямо удивление на Дейн, Крауфорд също не участва и номер едно се даде на някакъв търговец за петдесет хиляди.

Но когато обявиха номер две, Крауфорд сякаш се събуди и стремително се откъсна от конкурентите си, вдигайки изведнъж на сто хиляди. Смяташе се, че е невъзможно да се узнае съдържанието на пликовете с офертите предварително, но на мнозина им мина през ума: дали пък Крауфорд не бе получил отнякъде добър съвет…

— Номер три, клас „делта“, минимална първоначална цена — петнадесет хиляди…

Ето това вече беше нещо! Дейн беше уверен, че Ван Рейк ще се обади. И Ван Рейк наистина вдигаше дотогава, докато Крауфорд не го изпревари с един скок от тридесет на петдесет хиляди. Сега им оставаше един-единствен шанс. Екипажът на „Кралицата“ се струпа зад гърба на Ван Рейк, сякаш за да му помогне в последната схватка на живот и смърт.

— Номер четвърти, клас „делта“, минимална първоначална цена — четиринадесет хиляди…

— Шестнадесет! — изрева Ван Рейк, заглушавайки последните думи на офицера.

— Двадесет… — но не беше Крауфорд, а някакъв непознат, тъмнолик човек.

— Двадесет и пет… — продължи настъплението Ван Рейк.

— Тридесет… — бързо отвърна тъмноликият.

— Тридесет и пет! — провъзгласи Ван Рейк с такава самоувереност, като че ли имаше парите на Крауфорд.

Тъмноликият вече не бързаше толкова да отговори.

— Тридесет и шест… — предпазливо рече той.

— Тридесет и осем!

Това беше последното, което можеше да предложи Ван Рейк, но отговор не последва. Междувременно Дейн успя да зърне как Крауфорд предава чека си и получава и двата си плика. Офицерът потърси с поглед тъмноликия, но онзи поклати отрицателно глава. Победа!

Няколко секунди екипажът на „Кралицата“ не можеше да повярва на късмета си. После Камил нададе радостен крясък, а солидният, улегнал Уилкокс започна да удря възторжено капитан Джелико по гърба. Ван Рейк пристъпи напред и прие покупката. Те се промъкнаха през тълпата, качиха се на една платформа и потеглиха. В главата на всеки се въртеше само едно — час по-скоро да се доберат до „Кралицата“ и да разберат какво са си купили.