Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (17)

Глава 17
Сърцето спира

Стената се отмести, Кости скочи в образувалия се процеп, и в същия миг Мура викна отгоре:

— Стой на място! Под прицел сте!

Човекът в креслото рязко се обърна и се втренчи в Кости, а лицето му заприлича на гипсова маска. Но ригелианецът не се обърка. Ръката му с неуловима бързина се стрелна към някакъв друг клавиш. Дейн стреля, но уцели пулта. Човекът в креслото диво запищя. Писъкът му проехтя в лабиринта. Ригелианецът падна на пода, но веднага скочи и се метна върху Кости.

Гигантът се дръпна, но ригелианецът вече се беше вкопчил в него и двамата се стовариха на пода, извивайки си взаимно ръцете. Човекът в креслото не помръдваше — само хлипаше и си мънкаше нещо нечленоразделно.

През това време Али, придържайки се за стената, обиколи залата и се приближи до пулта. Краката му се подкосяваха.

— Къде е онзи ключ? — попита той, вдигал нараненото си лице към Дейн.

— Право срещу теб… Онзи, черния… има някакъв механизъм върху ръчката… — викна Дейн.

При тези думи човекът в креслото погледна нагоре и откри двамата свободни търговци върху стената. Неизвестно защо, но присъствието им там сякаш му вдъхна нови сили и той се хвана за кобура си. Тутакси изстрел от бластер раздра въздуха досами главата му и вероятно го поопърли малко.

— Ръцете! — гракна Мура, и гласът му загърмя като този на капитана. — Стани! Горе ръцете! Живо!

Бандитът послушно се изправи, наклони се и опря длани в екрана. Но щом обърна лице встрани и видя какво прави Али, върху физиономията му се изписа неподправен ужас.

— Не! Недейте, не бива! — закрещя той.

Али не му обърна никакво внимание. Хвана черната ръчка и с всичка сила я дръпна към себе си. Бандитът отново извика, и изведнъж настъпи тишина. Бръмченето на машината стихна, вибрацията, тресяща досега стените, спря.

Ригелианецът се изтръгна от ръцете на Кости, подхлъзна се, падна, а през това време Али увисна с цялото си тяло върху ключа. Той се счупи, а бандитът, застанал пред екрана, като видя това, направо побесня. Забравил за насочения към него бластер на Мура, той с дрезгаво ръмжене и извити като куки пръсти се метна върху Али.

Това свари Дейн неподготвен: той следеше ригелианеца, тъй като смяташе, че е най-опасния от цялата банда. За щастие Мура беше нащрек и акуратно резна с бластера ненормалника, преди да се е добрал до гърлото на Али. Бандитът извика и падна на пода. Дейн беше много доволен, че не успя да види овъгленото му лице.

Ригелианецът се надигна, змийските му немигащи очи се вторачиха в Мура и Дейн, които държаха бластерите си в ръце. После той извърна очи и без изобщо да обръща повече внимание на Кости, започна да загащва извадилата се изпод колана му риза.

— Вие ни обрекохте на гибел — с равен, безстрастен глас изрече той на жаргона на търговците.

Кости се приближи към него.

— Я вдигни ръце и да не си и помислил да ми играеш номера — рече Карл.

Ригелианецът сви рамене.

— Няма нужда от никакви номера вече — каза той. — Свършено е с нас. Всички сме в капана.

Али се хвана за облегалката на креслото и седна. Екранът зад гърба му беше празен и мъртъв.

— И що за капан е това? — попита Мура.

— Вие счупихте ключа. Сега цялата система за управление на машината е разрушена. — Ригелианецът се подпря непринудено на стената. Люспестото му лице беше напълно безизразно. — Никога няма да се измъкнем оттук. Сега ще настъпи мрак и тъмнина.

И тогава Дейн за първи път забеляза, че призрачната сива светлина, изпълваща пещерата, сякаш помръкна. Така угасваха въглените в догарящ огън.

— На всичкото отгоре сме заключени — безжалостно продължи ригелианецът. — Вие счупихте ключа и вече е невъзможно да се излезе оттук.

Кости се разсмя.

— Няма какво да ми се правиш на „шепнещ“ — прогърмя басът му. — Много важно, че ще стане тъмно! А това виждаш ли го? — и Кости извади фенерчето си и го включи.

Ригелианецът дори не го погледна.

— Дори ние не знаем всички тайни на това подземие — каза той. — Едва ли вашите фенерчета ще свършат работа.

Дейн каза на Мура:

— Мисля, че трябва да си тръгваме… докато е още светло…

Мура кимна и се обърна към ригелианеца:

— Вие ще можете ли да отворите вратата?

Онзи поклати глава. Тогава Кости се хвана на работа. С помощта на бластера започна бързо да изрязва дупки в стената. Дейн подскачаше от нетърпение, струваше му се, че прорезите никога няма да изстинат.

Но ето че най-после те се покатериха през ограждащата залата стена и тръгнаха по коридора. Кости мъкнеше ригелианеца със себе си — беше завързал ръцете му със собствения му колан. Налагаше се да вървят бавно, защото дори и с помощта на другарите си Али едва-едва се влачеше. А междувременно тъмнината се сгъстяваше все повече и повече, а сивото мъждукане почти бе изчезнало.

Мура включи фенерчето си.

— Ще използваме само едно фенерче. Трябва да пестим акумулаторите.

Дейн се учуди — та нали акумулаторите на фенерчетата трябваше да стигнат за поне няколко месеца непрекъсната работа. Но след няколко минути яркожълтата светлина на лъча помръкна и стана бледа и сивкава.

— На пълна мощност ли беше включен? — попита Али стюарда.

В тъмнината се чу злорадото изхилване на ригелианеца. Мура отвърна:

— Да, на максимума.

Всички мълчаха, но Дейн почувства, че не само той наблюдава бледото петно светлина с нарастващо безпокойство. И когато фенерчето престана да осветява дори пода под краката им, Дейн не се учуди особено. Но Кости — да.

— Какво става при вас? — протътна той басово. — Тъмно е, включете го. Я да видим… — и той светна със собственото си фенерче.

Минутка-две ярък, чист лъч пронизваше тъмата, а сетне и той на свой ред започна бързо да помръква, сякаш нещо във въздуха изсмукваше енергията от акумулатора на фенера.

— В тази пещера всякакъв вид енергия се превръща в нещо друго, изражда се — каза ригелианецът. — Не знаем защо става така, но смятаме, че по някакъв начин е свързано с работата на машината. Първо изчезва светлината, а после — въздуха…

Дейн побърза да напълни дробовете си докрай. Въздух като въздух — леко студен и дъхащ на свежест… Може би ригелианецът преувеличаваше за въздуха, за да ги стресне. Независимо от това всички ускориха ход.

Известно време несигурната, треперлива светлина на фенерчето все още им помагаше да следват пътя, по който бе тръгнал Рич. Сега, когато машината не работеше, наоколо беше ужасно тихо, чуваше се само ехото от потракването на металните подметки на обувките им. Фенерчето на Кости издъхна, дойде ред на това на Дейн. Те вървяха ли вървяха, от стая в стая, от коридор в коридор, използвайки до последно и най-малката светлинка. Никой не знаеше колко още остава до изхода.

Когато и фенерчето на Дейн угасна, Мура издаде нова заповед:

— Всички да се хванат за ръце!

Дейн се хвана с дясната си ръка за колана на Мура, а с лявата се вкопчи в китката на Али. Така те продължиха по-нататък. Дейн чуваше как Мура си мърмори нещо под носа, и скоро разбра, че стюардът просто брои крачките си, следвайки някаква своя методика за придвижване в мрака на лабиринта.

А тъмнината ги притискаше, плътна, почти осезаема, просмукана с нещо непонятно и неразбираемо, нещо, свойствено на тъмнината на тази планета. Сякаш си пробиваха път през някаква гъста течност и не беше ясно дали се движат напред, или пък тъпчат на едно място.

Дейн машинално следваше Мура и се надяваше, че стюардът ще ги доведе до изхода от лабиринта. Той пъшкаше и се задъхваше, сякаш беше тичал, въпреки че всъщност не се движеха чак толкова бързо.

— Още колко мили ще се тръскаме така? — поинтересува се Кости.

Ригелианецът отново изсумтя.

— Защо питаш, търгаш такъв? Вратата все едно няма да се отвори — нали вече счупихте машината.

Нима ригелианецът наистина вярваше в това? И ако вярваше, защо тогава беше толкова спокоен? Или принадлежеше на раса, която смяташе, че между живота и смъртта няма разлика?

Мура учудено изхъмка, и в следващия момент Дейн се блъсна в него. Останалите пък на свой ред се сблъскаха в Дейн и се скупчиха зад гърба му.

Отпред имаше стена. Това можеше да означава само едно: Мура се беше объркал и бе завил погрешно в тъмнината не накъдето трябваше. Бяха се загубили…

— Къде сме? — попита Кости.

— Заблудихме се — студено и ехидно отвърна ригелианеца.

Дейн протегна ръка и опипа стената. Сърцето му се разтупка. Под пръстите си усещаше груб, необработен камък, а не хладната, хлъзгава повърхност на стените. Не, Мура не беше сбъркал, просто ги беше довел до каменната стена на пещерата, до границите на лабиринта. И сякаш затвърждавайки тази му мисъл, Мура изрече:

— Това е скала. Краят на лабиринта.

— А къде е изходът? — попита Кости.

— Затворен е! — каза ригелианеца. — Затворен е навеки. Вие счупихте машината!… А именно тя управляваше всички входове и изходи.

— Ако наистина е така — обади се за първи път Али, — вие какво правехте, когато ви се налагаше да изключвате машината преди? Седяхте си заключени в тъмното, докато не я задействате наново?

Не получиха отговор. След малко Дейн чу в тъмното някаква суетня, хриптене, а после гласът на Кости изръмжа:

— Когато те питаме нещо, змия такава, трябва да отговориш!… Иначе става лошо… Е? Та какво правехте, когато ви се наложеше да изключите машината?

Отново последва борба. А после — дрезгаво произнесен отговор:

— Стояхме тук, докато тя не се включеше отново. Обикновено изключваше съвсем за кратко.

— Изключвана е за кратко, когато тук са работели изследователите — каза Дейн.

— Тогава пък изобщо не сме се приближавали до нея — побърза да отвърне ригелианецът.

— Лъжеш — каза Али. — Все пак някой е трябвало да остане при машината, за да може да я включи отново. Ако всички врати са били заключени, вие не бихте могли да влезете тук.

— Аз не съм инженер… — ригелианецът изведнъж заряза равнодушното си и предизвикателно държане. Сякаш изведнъж спадна надут балон.

— Правилно — протътна Кости. — Ти не си инженер, ти се просто помощник на Рич. И ако оттук има изход, ти си този, който го знае.

— Ами твоята свирчица? — запита Дейн Мура. Мълчанието на стюарда го разтревожи.

— Тъкмо сега я пробвам — отговори стюардът.

— Но тя не действа, нали? — каза Кости. — Хайде, змийо… говори!…

Отново се чуха звуците от боричкане.

— Ако това наистина е скала, защо да не опитаме да си пробием път с бластерите? — предложи Али.

Да прорежат скалата! Ръката на Дейн се смъкна върху кобура му. Бластерите прекрасно режеха камък — във всеки случай много по-лесно, отколкото материала, от който бяха направени стените… Явно тази идея беше допаднала и на Кости, защото изведнъж боричкането спря.

— Само трябва да си изберем подходящото място — продължи Али. — Да знаете къде би трябвало да е вратата?

— Ей сегичка нашата гадинка ще ни каже, нали така, миличък? — изрева Кости.

Разнесе се неясно изхлипване. Вероятно Кости беше приел това за съгласие, защото след секунда вече се провираше покрай Дейн, влачейки пленника след себе си.

— Тука, нали? — протътна той. — Внимавай, защото ако не е тук…

Ригелианецът се стовари върху Дейн. Дейн го отблъсна с лакът и се изправи.

— Това ти ли си, Франк? — бучеше Кости. — Я се дръпни по-назад… Абе я се дръпнете всички!…

Дейн пак го блъснаха. Той отстъпи назад заедно с Мура и ригелианеца.

— Пази си поне лицето, дивак такъв! — викна иззад гърба му Али. — Почни с най-ниската мощност! Виж първо как ще потръгне!

Кости се разкикоти от сърце.

— Аз се занимавах с това, когато ти още си ходил прав под масата, синко… Сега ще видиш на какво е способен чичо ти Кости! Е, момчета, стартираме! Късмет!

И едва бе стихнал този старинен поздрав, повтарян безчет пъти в безбройните барове, където търговците празнуваха благополучното си завръщане на родната планета — когато избухна ослепителен пламък. Прикрил очите си с ръка, Дейн наблюдаваше през притворените си клепачи как камъкът се нажежи до червено, после побеля, а след това се разтопи и потече на гъста лава по пода. Жежките вълни от пламтящ въздух принудиха всички да отстъпят назад. Единствено гигантът остана неподвижен, широко разкрачил крака, козирката на шлема му беше спусната, а дясната му ръка потрепваше от отката всеки път, когато нова порция огън излиташе от дулото на бластера и се врязваше в разпадащата се стена.

Раздробени парчета и пръски от разтопен камък летяха на всички страни, струеше отровна пара, разяждайки гърлото и очите им и ги караше да се превиват в мъчителни пристъпи на кашлица. А Кости си стоеше насред този ад все едно беше на парти и управляваше огнената стихия, като от време на време със свободната си ръка бръсваше с ръкавицата си някое и друго пламъче от тлеещите си крачоли.

— Карл! — викна Али. — Внимавай!

Дейн извърна лице от нетърпимата горещина и видя устремения към Кости поглед на ригелианеца. Кръглите змийски очи бяха пълни с ужас. Ригелианецът се бе дръпнал назад заедно с останалите, но сега изглеждаше, сякаш го е страх не толкова от надигналия се ад, колкото от тази неподвижна, черна фигура насред него.

Огромен къс скала се отчупи от стената и рухна в краката на Кости. Но той само леко се отмести, за да не го закачи, и дори и за миг не спря да бълва огън срещу стената на пещерата. И изведнъж всичко свърши. Свистенето и грохота от изстрелите спря.

— Готово! — разнесе се приглушеният глас на Кости.

Те все още не смееха да се приближат до разтопения проход, но Кости вече идваше към тях, прибирайки пътем бластера в кобура си; после спря, отметна шлема на тила си и започна да се тупа и с двете си ръце по димящата си униформа. От него се носеше острата миризма на подпалени дрехи, а лицето му бе лъщеше от пот.

— Какво има от другата страна? — попита Дейн. Кости сбръчка нос.

— Пак някакъв коридор — каза той. — Тъмно е като в рог… Но мисля, че все пак се измъкнахме от капана.

Всички горяха от нетърпение, но трябваше да почакат, докато нажежените краища на отвора изстинат и почернеят. После спуснаха забралата на шлемовете си, увиха незащитената глава на Али с ризата на ригелианеца и се приготвиха да напуснат пещерата. Но преди това Кости се обърна към пленника и каза:

— Ние, естествено, можем да те вземем с нас, но се страхувам, че ще се поопържиш по пътя, или пък ако случайно срещнем приятелчетата ти, току-виж, си скочил да ги защитаваш… Така че, оставаш тук до поискване…

Той здраво завърза краката на ригелианеца, затегна възлите на китките му и го търколи в един ъгъл, по-далече от горещите камъни.

След това обкръжиха Али в плътен кръг и бързо скочиха през отвора. Да, наистина имаше нов коридор. Отново ги похлупи тъмнина, която фенерчетата отново бяха безсилни да разпръснат. Но този коридор поне беше гладък и прав, тук нямаше как да се загубят.

Бавно, за да може Али да ги следва, те се придвижваха напред ръка за ръка.

— Тъмно е като в пазвата на дявола! — измърмори Кости. — Тия Предтечи да не би да не са имали очи?…

Дейн прихвана олюлелия се Али през раменете. Вероятно при това си движение бе докоснал някоя рана, защото Али потрепери и се дръпна, но не издаде и звук.

— Коридорът свърши — съобщи Мура. — Излязохме в някакъв тунел… Доста широк тунел.

— Колкото е по-широк пътя, толкова към по-важно място води — отбеляза Дейн.

— Дано да е по-далеч оттука — изсумтя Кости. — Омръзна ми да се мотая из тия вонящи дупки… Давай, Франк, води ни!

Те завиха надясно и тръгнаха по тунела. Сега вървяха един до друг. Все още нищичко не се виждаше, но се усещаше, че тунелът е огромен.

Изведнъж някъде отпред се разнесе отдалечен вик и грохота на изстрел. Те спряха. Отново изстрел.

— Залегнете! — кресна Мура, но и без това всички вече го бяха направили.

Изстрелите кънтяха един след друг, без прекъсване. Дейн лежеше, притискайки Али към земята, и се стараеше да определи по звука какво става и къде се стреля.

— Бият се някъде… — изрече Кости в промеждутъка между изстрелите.

— И то съвсем наблизо — промърмори Али почти в ухото на Дейн.

Дейн извади бластера си, въпреки че изобщо не знаеше защо го направи. В крайна сметка нямаше да стреля слепешката.

— А-а-а! — чу се в мрака. Това не беше вик от ярост, а вопълът на смъртноранен човек. Али беше прав — сражението се приближаваше към тях с всяка измината секунда.

— До стената! — изкомандва Мура и отново закъсня — вече всички пълзяха натам.

Дейн сграбчи разкъсаната риза на Али и го задърпа след себе си. Ризата пукаше и се късаше по шевовете. Те се залепиха до стената и замряха, ослушвайки се.

Огнен разряд разпори тъмнината над главите им, на стената избухна и веднага започна да избледнява тъмночервено петно. Изстрелът почти успя да ослепи Дейн, но той все пак успя да забележи някакви тъмни фигури отпред.

— Господи, помилуй! — полугласно промълви Али. — Ако пак започнат да се гърмят, направо ще ни изгорят живи!…

Някой тичаше към тях, тропайки с ботуши, и Дейн целият се напрегна, стиснал дръжката на бластера. Може би трябваше да стреля към звука от тропота, но някак си не можеше да се застави да натисне спусъка — твърде здраво бяха набити в главата му инструкциите да се стреля само в случай на крайна необходимост, без излишни кръвопролития.

Тогава блесна светлина — не сивия полуздрач, осветяващ преди тези коридори, а ярка жълта земна светлина. Мощният лъч на прожектор проряза тъмнината и Дейн видя очертанията на пет черни силуета.

Те нямаше да отстъпват повече — бяха залегнали и се готвеха за последната си битка срещу преследвачите си…