Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (16)

Глава 16
Сърцето на Лимбо

Внезапно тежестта, опъваща ръцете му, изчезна. Дейн с облекчение си пое дъх и погледна надолу. По гладката повърхност на стената се виждаше вертикална редица дупки — черни, вече изстинали отгоре и все още нажежени и тлеещи в червено — от долната страна. Отмалелите му пръсти се разтвориха и коланите паднаха на пода.

Когато и последните дупки изстинаха и също почерняха, Дейн надяна ръкавиците си и тръгна да се спуска. Беше лесно. Наистина Мура бе изрязал последната стъпенка горе-долу на височината на човешки ръст, но това беше най-малкият проблем.

Мура разопакова походната аптечка и започна да обработва разбитото лице на Али.

— Дай светлина! — нетърпеливо извика той на Дейн през рамо. — Вземи фенерчето и ми светни!

Дейн изпълни бързо нареждането, докато стюардът оказваше първа помощ на Али. Скоро Камил отвори очи, страшния оток вече беше поспаднал малко. Нахраниха го и му дадоха глътка тонизиращо средство. Още не можеше да се усмихне, но когато проговори, в гласа му се долавяха обичайните за него иронични нотки:

— Откъде се взехте? С флипера ли долетяхте?

Мура се изправи на крака, погледна сивата пустота над главата си и сериозно отговори:

— Не. Но би било добре да го имахме.

— Да, че е така — така е… — изрече Али. Беше му трудно да говори, но той упорито продължи: — Вече си мислех, че с мен е свършено… Когато онзи подлец Рич ме натика тук, каза, че един умен човек винаги ще намери изхода, а ако ли не — ще има един глупак по-малко… Но според мен тук умът няма нищо общо, освен ако нямаш крила…

— А за какво го използват това? — попита Дейн. — За затвор?

— И за затвор, и за още други неща… Знаете ли какво става на тази планета? — затрепери от възбуда гласът на Али. — Те са открили тук машина на Предтечите, която работи и досега! Пленява всеки кораб, който попадне в обхвата й, и после го разбива. А след това бандата на Рич го ошушква от игла до конец…

— Да, знаем — каза Дейн. — Със същата тази машина мръсниците заковаха за земята и нашата „Кралица“. Ако се опита да излети, веднага ще попадне в мрежите им.

— А-ха, ясно… — промълви Али. — Затова значи машината им работи непрекъснато… Подслушах един от разговорите им, още преди да ме хвърлят тук. Те спореха дали тя ще може да работи толкова дълго без прекъсване. Мисля, че обикновено автоматично се включва и изключва по някаква програма… Но те още не са я разучили добре… А ключът към всичко е някъде тук, в този проклет лабиринт…

— Какво, какво… Машината е тук, в лабиринта? — повтори Мура и се огледа, сякаш стените на лабиринта ей сега щяха да се отворят и да му разкрият тайните си.

— Или цялата машина, или някоя важна нейна част… — потвърди Али. — Може да се стигне до нея през лабиринта. Само че аз не знам пътя… Отдавна бродя тук и два пъти чух човешки гласове — единия път съвсем близо, от другата страна на стената. Но така и не успях да намеря верния път… — Али въздъхна. — Господи, вече бях почти умрял, когато вие изведнъж сякаш паднахте от небето.

Дейн наниза колана си обратно, извади бластера си и като настрои мощността на най-ниската степен, започна да прогаря нужните стъпала в стената.

— Нищо — каза той. — Сега ще я потърсим…

— Ти ще я потърсиш — поправи го Мура. — Ще отидеш да я търсиш и ще я намериш. И без излишни рискове. Али засега не може да върви по стените. Ти ще откриеш пътя, за който ни разказа Али, а после ще се върнеш и ще ни вземеш. Ние ще те следваме отдолу…

Това беше разумен план. Дейн кимна и клекна, изчаквайки нажежените стъпала да изстинат съвсем. Междувременно Мура разказа на Али за всичко, което се бе случило от момента, в който го бяха хванали. На свой ред после и Али започна да разказва за преживелиците си.

— Те ме причакаха в засада. Бяха двама, и ми се хвърлиха едновременно… — Али определено се срамуваше от собствената си непредпазливост. — Разполагат с един куп летателни апарати. Какви неща има само! На Лимбо е складирана цялата техника на Предтечите! Рич и бандата му използват тези машини, но изобщо не разбират нито предназначението им, нито как работят. Нищичко! А тези планини са истинска съкровищница!… Няма значение… Когато се свестих, вече ме возеха на онзи краулер, дето прилича на червей. Предполагам, че вече сте ги видели… После имах един кратък разговор с Рич и няколко от бандитите му… — Али не се спря на подробностите, но лицето му достатъчно красноречиво свидетелствуваше за тази среща. — После те се позабавляваха малко с мен и ме натикаха тук. Оттогава бродя ли, бродя по тези коридори като вързан кон… Но друго е важно: Лимбо е това, за което Федерацията мечтае и търси от години. Машините на Предтечите… Всичките — чисто нови и функциониращи… Ако някога се измъкнем оттук…

— Да, обаче първо трябва да се измъкнем — прекъсна го Мура. — А преди това трябва да открием и машината…

Дейн погледна нагоре, към върха на стената.

— А как ще ви намеря после?

— По пеленга. Освен това… — Мура свали фенера, постави го на пода с рефлектора нагоре и го включи на най-слабата степен. — Когато се изкачите, погледнете надолу. Би трябвало да се вижда добре.

Вкопчвайки се в края на прогорените стъпала, Дейн се изкачи до върха на стената и се изправи. Да, тесния лъч на фенерчето отиваше вертикално нагоре, също като лъча на прожектора на „Кралицата“. Дейн махна с ръка на Али и Мура и тръгна. Стените се извиваха, отвеждайки го ту надясно, ту наляво, но той през цялото време поддържаше посока към центъра на лабиринта, където според Али се намираше сърцето на машината-засмуквач. Той внимателно следеше всеки коридор на лабиринта, но така и не успя да открие нито един, който да не завършва с глуха стена. Може би някои от тях можеха да се отворят с ултразвук, но за страничен наблюдател всички изглеждаха еднакво непроходими.

После Дейн забеляза, че вибрацията под краката му се засилва. Явно се приближаваше към източника на това ритмично туптене. Изведнъж отпред се появи странно сияние, прозиращо през сивия полумрак наоколо. Не беше от прожектор, по-скоро приличаше на излъчваната от стените на коридорите здрачевина, но беше много по-силно. Той забави крачка и започна да пристъпва извънредно предпазливо, страхувайки се да не би щракането на металните му подметки да го издаде.

Първо видя двойна стена, обграждаща обширна площ с овална форма. Стените бяха на около метър една от друга. Дейн рискува, прескочи вътрешната стена, приземи се на четири крака и предпазливо протягайки шия, надзърна вътре в овалната зала. Това, което съзря, го порази. Там имаше машини — огромни, подобни на чудовища, затворени в метални кожуси. А върху близо една трета от повърхността на стената насреща бе разположен пулта за управление — разпръснато множество циферблати, бутони, примигващи лампички, а в центъра — широк екран, приличащ на този във видеозалата на „Кралицата“. Но този екран беше абсолютно черен, само едни сини, назъбени искри пробягваха от горе на долу.

В залата имаше трима души, и всичките гледаха екрана. Дейн позна Салазар Рич и ригелианеца, който бе пътувал заедно с него на „Кралицата“. Третият, който седеше пред екрана в едно кресло с ръце върху клавиатурата, Дейн виждаше за първи път.

„Ето го — гнусното сърце на Лимбо, превърнало планетата-пепелище в космическа заплаха!… И докато това сърце бие, «Кралицата» е в опасност, а ние не можем да направим нищо. Всъщност, дали е така наистина? Толкова ли сме безпомощни?… — Помисли Дейн и по гърба му пробягаха студени тръпки. — Рич управлява тази машина, но без да е съвсем наясно как. А в подходящи ръце тя сигурно би била безвредна… Ами ако се опитам да разбера какво точно правят и после успея да освободя «Кралицата» от плен?“

Дейн легна по корем и запълзя по-близо до групичката. Сините мълнии продължаваха да се мяркат по екрана, а тройката бандити ги наблюдаваше съсредоточено и с тревога. Те не докосваха нито ключовете, нито бутоните, а само седяха, гледаха в екрана и мълчаха.

Няколко минути Дейн лежа, залепен до стената, но изведнъж от вътрешността на лабиринта се разнесе тропот на бягащи крака. Дейн вдигна глава и видя още един бандит — той изскочи от един крив коридор в многоъгълната зала, прилепена до външната стена на овалната зала. Пред самата стена бандитът спря, вирна глава и закрещя с всичка сила, така че гласът му глухо заехтя из дълбините на пещерата:

— Салазар! Салазар!

Рич трепна стреснат, протегна ръка и натисна някакво копче отстрани на панела. Стените се разтвориха и пропуснаха новопристигналия.

— Какво има? — студено, с раздразнение попита Рич.

Запъхтелият се бандит с мъка си поемаше въздух, а месестото му лице беше станало кървавочервено.

— Съобщение от Алгар, шефе — изрече най-накрая той. — Алгар идва насам… но си влачи и опашка… полицейски крайцер…

— Полицейски крайцер ли? — Човекът, който стоеше пред екрана, рязко се обърна. Челюстта му бе увиснала.

— Предупредихте ли ги, че машината е включена? — попита Рич.

— Естествено, че ги предупредихме. Но той не може да маневрира повече. Или ще кацне, или ще го настигнат…

Известно време Рич стоеше мълчаливо, поглеждайки към екрана. Ригелианецът промърмори:

— Колко пъти съм ви казвал, че тук трябва да се монтира радиостанция!

— А как ще се справиш със смущенията?… — запита човекът в креслото.

Но Рич го прекъсна. Рязко, с повелителен тон, той се обърна към вестоносеца.

— Връщай се горе и предай на Дженис да съобщи на Алгар следното: точно след два часа… — и той погледна към часовника си — значи точно след два часа ние ще изключим машината. Ще я изключим точно за един час… а той ще трябва да кацне през това време. Няма значение, как ще го направи, дори и да повреди старата си каруца, той ще се измъкне, убеден съм в това. После ние отново ще включим машината и ще разбием крайцера. Повтори това, което казах.

— Два часа… После се изключва за час… Той трябва да успее да кацне… После — отново включване… — изрецитира вестоносецът. — Ясно!

Той се обърна, изскочи от залата и шумно се затича, отдалечавайки се по коридора.

За миг Дейн си пожела да имаше двойник, за да тръгне след вестоносеца към изхода от лабиринта. Но сега беше много по-важно да разбере как Рич ще изключи машината.

— Смяташ ли, че Алгар ще се справи? — попита човекът в креслото.

— Почти съм сигурен, че ще се справи — отзова се ригелианеца. — Алгар е отличен пилот.

— Хъм… — усъмни се човекът в креслото. — Нали ще му се наложи да каца и да включи спирателните двигатели точно когато ние изключим полето… Това е много рискована работа.

Рич през цялото това време гледаше в екрана. Върху черната повърхност се бяха появили две нови светлинки.

Устните на Рич помръдваха, сякаш броеше наум секундите, очите му се местеха от часовника върху екрана и обратно. Напрежението в овалната зала растеше. Човекът в креслото се беше прегърбил и не откъсваше очи от редицата бутони под пръстите си. Внезапно ригелианецът се плъзна към отдалечения край на пулта за управление и протегна костеливата си, синя и шестопръста ръка към някакъв лост.

— Стой! — викна изведнъж човекът в креслото. — Пак прекъсва!…

Рич грозно изруга. Светлинките по екрана бясно танцуваха, и Дейн почувства, че ритъмът на пулсациите се промени — машината наистина губеше ритъм. Рич скочи към пулта за управление.

— Превключи! — ревна той. — Живо, живо!

Човекът в креслото обърна плувналото си в пот лице към него.

— Не мога! — изкрещя той. — Не знаем защо става така!…

— Намали радиуса на полето — спокойно го посъветва ригелианецът. Само той от тримата бе запазил хладнокръвие. — Това май помогна веднъж…

Човекът в креслото натисна два от бутоните. Всички се вторачиха в екрана. Бесният танц на светлинните намаля. Сега, екранът изглеждаше почти по същия начин, какъвто го беше видял Дейн за първи път.

— Къде минава сега горната граница на полето? — попита Рич.

— На нивото на атмосферата.

— А къде са корабите?

Човекът в креслото погледна към уредите.

— Още са далече. Ще доближат границата на обхвата ни поне след час… може би дори два. Но сега се нуждаем от време, за да възстановим максималната си мощност… Хубавото е, че всичко това не се отнася за проклетия търговец — той не може да се измъкне.

Рич измъкна от джоба си малка кутийка, отсипа нещо от нея на дланта си и го близна с език.

— Приятно ми е да чуя — рече той, — че поне едно нещо върви като по ноти.

Гласът му беше такъв, че по гърба на Дейн запълзяха тръпки.

— Всъщност ние почти нищо не разбираме от тази машина… — заоправдава се човекът в креслото. — Не умеем да я използваме. Първо, строена е от Предтечите…

— Когато възстановиш максималната мощност — ако изобщо успееш, — кажи ми.

„Два часа — помисли си Дейн. — За тези два часа ще успея да доведа Мура тук… може би дори и Кости… и Али… Онзи ключ, към който посегна ригелианеца — той сигурно управлява нещо важно… Ако успеем да завземем тази зала и пленим тези хора, бихме могли да узнаем всичко за машината… и да направим така, че полицейския крайцер да кацне веднага след онзи пират… Какво да правя?“

Рич сложи край на колебанията му. Продължавайки да дъвче дрогата си, той се отправи към тайния изход.

— Два часа ли казах? — рече мимоходом той. — За всички нас ще е най-добре, ако съкратиш този срок наполовина. Разбра ли? Аз ще се върна след час, така че бъди готов да ми кажеш, че разполагаме с пълната мощност.

И след като кимна на ригелианеца, Рич излезе.

Дейн вече беше готов да го последва. Пусна Рич да отмине и тръгна по петите му. Рич вървеше уверено и веднага се виждаше, че отлично познава пътя. Много преди да види в сивия полумрак проблясващата светлина на фенерчето на Мура, Дейн вече бе научил формулата за излизане от лабиринта: два завоя надясно, един проход, и отново: два завоя надясно, един наляво и така нататък до самия изход. Пред очите на Дейн, Рич повтори тази последователност четири пъти подред, след което Дейн спря, изчака Рич да отмине напред, а самият той тръгна към светлината, към Мура и Али.

Али вече се чувстваше много по-добре и бодро се разхождаше напред-назад. Дейн се спусна по стената и започна да разказва.

— … ето така стоят нещата — завърши той разказа си. — Крайцерът преследва пирата като хрътка. Докато не навлязат в атмосферата, нищо няма да се случи, но ако машината набере пълната си мощност… — той щракна с пръсти, подчертавайки с жест думите си.

— Сега ние сме на ред — каза Али. — Длъжни сме да изключим тази машина, каквото и да става. Трябва напълно да я изключим!

— Да — каза Мура, запътил се към „стълбата“. — Но първо трябва да доведем Кости тук…

— Как ще го направим? — попита Дейн. — Нали няма да иска да мине отгоре…

— Когато има само един изход, човек може да направи каквото пожелае — отговори Мура. — Вие стойте тук. Аз ще доведа Карл. Но първо ми покажете пътя до залата с машината. Хайде Торсън!

Дейн отново се покатери отгоре и заведе стюарда до мястото, където за последен път бе видял Рич. Там обясни на Мура формулата за придвижване в лабиринта, а той спокойно се усмихна.

— Много е просто — промърмори Мура. — А сега се връщайте при Камил и ме чакайте… И не правете глупости. Всичко това е много интересно…

Дейн послушно се върна във временния им лагер. Камил седеше на земята, облегнат на стената, и гледаше фенерчето. Когато Дейн се спусна и металните му подметки иззвънтяха в пода, помощник-механика се обърна към него.

— Добре дошъл отново — рече той. — Я ми разкажи по-подробно за онази машина…

И започна такъв разпит, че накрая Дейн бе принуден да си признае сам на себе си колко лош свободен търговец е. Защото един свободен търговец трябва да си отваря очите на четири и да помни и най-незначителната подробност. А както изглежда, според Али той почти нищо не бе запомнил. Не беше разгледал добре машината заради стоманените кожуси, пулта за управление — също, защото тогава беше наблюдавал хората зад пулта, а не самия пулт. Накратко, беше изтървал най-интересното и най-важното, а вече към края на разпита на Али, Дейн остро усещаше за кой ли път собствената си непълноценност — от една страна, и възвръщането на старата му неприязън към помощник-механика — от друга.

— Интересно откъде взима енергия тази машина? — недоумяваше Али. — Ние не разполагаме с нищо, подобно на това — абсолютно нищо! Изглежда са ни изпреварили с години, може би дори и с цели поколения. Но нищо, сега вече ще ги настигнем!…

— При условие че успеем да завладеем всичко това — позволи си малко ирония Дейн. — Все още не сме ги победили.

— Но не сме и загубили! — възрази Али.

Като че ли май си бяха разменили ролите. Сега Камил строеше въздушни кули, а Дейн ги разрушаваше.

— Ех, да ни паднеше с Штоц тази зала, па макар и само за два часа! Не, определено ни провървя с покупката на тази планета Лимбо!…

Беше абсолютно очевидно: Али съвсем бе забравил, че все още Рич е господар на положението, че „Кралицата“ е прикована към повърхността, че противникът им все още стократно ги превъзхожда. И колкото по-лъчезарно изглеждаше бъдещето за Али, толкова по-мрачна ставаше представата на Дейн за настоящото им положение. Тихо подвикване накара и двамата да вдигнат глави.

— Това е Мура! — Дейн скочи на крака. Наистина, беше Мура и освен това не беше сам: Кости стоеше до него и се държеше за рамото му.

— Тихо! — каза Мура. — Качете се горе. И побързайте. Нямаме време.

Али се закатери пръв, простенвайки от време на време от травмите по пребитото си тяло. Дейн взе фенера, включи го на пълна мощност и го последва.

— Сега ще направим така — рече Мура. Той отново бе влязъл в ролята на командир, която изпълняваше откакто се бяха озовали в подземието. — Кости и Али ще вървят долу, по същия път, по който е вървял Рич. Ние с Торсън ще тръгнем отгоре.

Бандитите чакат Рич. Кости и Али ще влязат през вратата, а ние ще ги нападнем отгоре. Главната цел е да се доберем до онзи ключ и да изключим машината. Освен това трябва да направим всичко възможно да не могат да я включат отново. А сега — напред!

И те отново поеха на път. Кости вървеше бавно, вкопчен в рамото на стюарда, а краката му трепереха. Щом стигнаха до пътя, водещ към залата с машината, те отново завързаха коланите си и спуснаха Кости и Али в прохода.

Сиянието над командната зала им служеше като отличен ориентир и те стигнаха до овалната стена без никакви проблеми. Тогава Мура даде знак на Кости, и онзи, опитвайки се да наподоби предишния вестоносец, закрещя с цяло гърло:

— Салазар!

Очите на Дейн бяха приковани в ригелианеца. Ригелианецът вдигна глава и впери кръглите си очи в мястото, където трябваше да се отвори проходът. Всичко вървеше по план: костеливата синя ръка се протегна към бутона, намиращ се в самия край на клавиатурата. Зад стената Кости вече стискаше заредения бластер, а невъоръженият Али бе замръзнал зад него…