Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (11)

Глава 11
Саргасовата планета^[1]

 

Дейн наостри уши, опитвайки се да долови нещо в собствените си слушалки. Чу само слабо щракване, и толкоз. Но радиотелефонът на Уилкокс беше свързан и с акумулатора на Кости и вероятно той чуваше много по-добре.

Краулерът изведнъж спря, щурманът отдръпна едната си ръка от слушалките и извика всички. За щастие, тъкмо тогава по някаква странна приумица на лимбоанския ефир, и радиотелефона на Дейн улови част от някакво съобщение. „Да останете там!…“ — ревеше капитанът, и отново всичко изчезна.

Уилкокс вдигна глава.

— Не можем да се върнем — изрече той.

— Какво се е случило? — с обичайния си спокоен тон попита Мура.

— „Кралицата“ е обкръжена…

Всички заговориха едновременно.

— Обкръжена?

— От кого?

— Какво става?

— Те са се опитали да излязат навън и по тях са стреляли — каза Уилкокс. — Освен това незнайно защо, но корабът не може да се откъсне от земята. Заповядаха ни да стоим по-далеч, докато не установят какво става…

Мура погледна към долините. Последните, разкъсани парчета мъгла бързо се стопяваха в сивото небе.

— Ако тръгнем през пустошта — бавно заговори той, — веднага ще ни забележат, защото вече няма мъгла. Но ние може да се върнем по друг път, като минем през една от долините. Така незабелязано ще излезем отстрани на „Кралицата“, ще се качим на някоя скала и ще видим какво става там.

Уилкокс кимна.

— Забраниха ни да използваме радиотелефоните си. Капитанът се страхува да не ни засекат.

Мъглата се бе разсеяла, но вече се свечеряваше, и видимостта отново не беше добра. Щурманът недоволно се огледа наоколо. Не беше много разумно да се движат по тъмно из пресечена местност, толкова близо до подножието на планините. Трябваше да изчакат до сутринта. Но щурманът не гореше от желание да нощува в твърде непривлекателните сгради. Мура го спаси.

— А палатката? — напомни му той. — Можем да прекараме нощта там. Сложили са я само за да ни замажат очите и едва ли някой, някога ще я използва.

Всички с облекчение се вкопчиха в тази мисъл, и краулерът тръгна по обратния път към фалшивия лагер на лъжеархеолозите. Отвориха входа широко и натикаха краулера вътре. Когато затвориха вратата, Дейн въздъхна с облекчение. Стените бяха направени от човешки ръце, всичко беше познато и привично, самият той неведнъж бе нощувал в такива палатки. Това усещане на нещо познато пораждаше чувство на безопасност и независимост от чуждия свят, обгръщащ ги отвсякъде.

Палатката ги защитаваше от вятъра, и в нея вече не беше неудобно, но все още беше хладно. Кости, който бродеше безцелно от ъгъл на ъгъл, ритна ядосано едно парче камък.

— Можеха да оставят поне един нагревател — рече той. — Нали в лагерната им екипировка имаше нагревател…

Рип се изкиска.

— Отде да знаят, че ще решиш да преспиш тука!

Кости се втренчи в него, чудейки се дали да не му се разсърди, но после също се изхили:

— Да, това едва ли би им дошло наум. Така че няма какво да се оплакваме…

Междувременно Мура се бе заел с преките си задължения на готвач. Преди малко бе събрал всички полеви дажби и манерките с вода. После всеки получи от него по едно безцветно кубче синтетична храна и по няколко глътки вода. Дейн се учуди колко икономично разпределя продуктите Мура. Явно готвачът мислеше, че няма да се върнат скоро на борда на „Кралицата“.

Като привършиха със скромната си вечеря, те легнаха върху голите камъни и плътно се притиснаха един до друг, за да се стоплят. Отвън виеше вятъра, промъквайки се през цепнатините в разрушените стени.

Дейн бе обзет от безпокойство. Какво ли ставаше с „Кралицата“? Ако корабът наистина бе обкръжен, защо не е излетял и не бе кацнал другаде? И после да изпратят флиперите, за да ги приберат… Какво или кой пречи на капитана да постъпи така?

Останалите сигурно си мислеха за същото, но никой не изрече нищо на глас. Всички си мълчаха. Бяха получили заповед, бяха разработили съответния план за действие и сега трябваше само да си починат добре, преди да потеглят утре.

На разсъмване Уилкокс, с отслабнало от притеснение лице, се надигна пръв и закуцука към краулера. В сивия, предутринен здрач той изглеждаше много по-възрастен от годините си, устните му бяха здраво стиснати. Изкатери се до пулта и превключи на ръчно управление.

Явно никой не бе спал добре. Всички скочиха веднага след щурмана и започнаха да се разкършват, кой както можеше. Размениха си по няколко думи с прегракнали гласове и набързо изядоха определените им от Мура дажби за закуска. После всички се изсипаха от палатката навън, на пронизващия утринен хлад. На хоризонта се издигаше слънцето, което отдавна не бяха зървали. Розовите му лъчи разпръснаха и последните остатъци от мъглата. На север, на фона на ясното небе, се виждаха извисяващите се голи скали.

Уилкокс изкара краулера и го насочи на север, към подножието на планинския хребет, където като ветрило се събираха лъкатушещите долини. Беше много трудно да вървят незабелязано на запад през такава пресечена местност, особено за щурмана. Нямаше никакви пътища, краулерът подскачаше и се тресеше, и за да не изпадне от платформата, Уилкокс намали скоростта още след първата половин миля, така че сега краулерът се движеше почти със скоростта на пешеходец. В крайна сметка решиха да се разделят на две групи. Двама избързаха напред да разузнаят, а другите двама останаха при щурмана. Наоколо цареше мъртвило. Като че ли на цялата планета нямаше нито едно живо същество освен тях. Върху земята липсваха каквито и да било следи, във въздуха не се долавяше и звук, дори и насекоми нямаше — навярно всички се бяха скупчили близо до растителността и водата.

Дейн и Мура вървяха напред и оглеждаха, когато стюардът внезапно спря и вдигна ръце, пазейки се от слънцето. Отпред някакъв предмет искреше под силната слънчева светлина.

— Това е метал! — възкликна Дейн. „Нима най-накрая намерихме проклетия предавател“? — помисли си бегло той.

Втурна се напред, катерейки се през насипите, изкачи се на една скалиста издатина и се оказа точно до новата им находка. Не, това изобщо не приличаше на предавател на Предтечите. Отново беше кораб, и то доста странен. Беше по-малък от „ловеца на астероиди“ и много по-разрушен — една смачкана, разкъсана буца метал, изядена от ръждата — и от пръв поглед ставаше ясно, че този кораб не е конструиран на Земята.

Дотичалият Мура се спря до Дейн, и заразглежда останките.

— Доста е стар… — каза той. — Дори твърде стар… — Той хвана един стърчащ от купчината лост. Металът се разпадна в облаче ръждив прах. — Направо е антика. Не вярвам на него да са летели хора.

— Кой тогава? Предтечите ли? — развълнувано попита Дейн. Намирането на кораб на Предтечите щеше да бъде невероятно откритие. Само да се разчуеше, и всички работещи в Службата по издирвания, както и учените от цялата Галактика моментално щяха да се струпат тука като мухи на мед.

— Е, не, не е чак толкова стар. Иначе едва ли щеше да остане нещо от него. Ригелианците, а преди тях и изчезналата цивилизация от Ангола две отдавна са ни изпреварили в космическото пространство. Може би е един от техните кораби. Достатъчно стар е за това.

— Как е попаднал тук? — попита Дейн. — Явно се е разбил при кацането. Може би като „ловеца на астероиди“? Има нещо съмнително във всичко това, а и вчера ония третия кораб катастрофира направо пред очите ни… Нашата „Кралица“ обаче кацна без никакъв проблем. Странна работа. Една катастрофа — иди-дойди. Но вече станаха цели три!

— Да, има върху какво да си поблъска главата човек — съгласи се Мура. — Всичко това трябва добре да се обмисли. Може да е нещо съвсем елементарно, а ние просто не можем да се сетим.

Те изчакаха да дойдат и останалите, и тогава подадоха сигнал за спиране. Уилкокс внимателно определи координатите на мястото. Когато останеха по-свободни, щяха да изпратят една група дотук, за да проучи останките по-подробно. Възрастта и чуждоземния произход на кораба можеха да се окажат решаващи за ценността на откритието.

— Всичко това ми напомня за начина, по който сиситите ловят пурпурните си гущери, — каза Кости. — Взимат едно парче блестяща тел и го прикрепват към едно моторче. Моторчето се завърта и телта започва да се подмята насам-натам. Гущерът я забелязва — и готово. Сяда и започва да я поглъща с очи, тази проста тел, а сиситът само трябва да се наведе и да напъха гущера в торбата. Може би и тук, на Лимбо, се върти някаква тел и подмамва корабите? Страхотно, нали…

Уилкокс се вторачи в него.

— Знаеш ли, това хич не е лоша идея — рече той, играейки си с микрофона. Виждаше се, че страшно му се иска да съобщи за новата им находка на „Кралицата“. Но накрая само нареди на наблюдателите:

— Когато тръгнете, оглеждайте и страничните долчинки. Стига да не ви отнеме много време, разбира се. Може да има и още катастрофирали кораби.

След всичко това всяка патрулна двойка не само проучваше пътя пред краулера, но и местността наоколо. Не мина и час, и Кости и Рип откриха още един кораб.

Този път корабът беше напълно съвременен. Не представляваше проблем да определят класа му. Освен това, по някаква неясна причина корпусът му не беше много повреден, въпреки че здравата се беше ударил при падането. Той лежеше на едната си страна, обшивката му се бе пукнала на няколко места, но други повреди като че ли не се забелязваха.

— Изследователски е! — извика Рип, щом зърна кораба.

Да, това беше кораб на Службата. Нямаше как да сбъркат; на носа му се кипреше смачканата им емблема — кръстосани комети, която наред с кръстосаните мечове на Космическата полиция беше една често срещана гледка из галактическите трасета.

Уилкокс слезе от краулера и, като куцаше, започна да обикаля около потрошения гигант.

— Люкът е отворен! — съобщи Рип от върха на една канара, върху която се бе качил за по-добра видимост.

Всички вдигнаха очи — от разтворения люк висеше въже. Това можеше да означава само едно — част от екипажа бе оцеляла. И може би тъкмо в това се криеше отговора на всички загадки на Лимбо. Дейн се опита да си спомни от колко души се състоеше екипажа на такъв кораб… обикновено имаше група специалисти… значи, десетина-дванадесет човека… нека да са петнадесет… Е, сега едва ли щяха да намерят някой вътре…

Рип скочи от канарата направо върху корпуса на кораба и балансирайки с ръце, за да запази равновесие, се затича към люка. Останалите, без Уилкокс, се закатериха по въжето.

Беше много странно да се спускаш в дълбокия кладенец, някога служещ за коридор. Лъчите на фенерчетата откриваха в мрака празни стени, отворени врати, полирани някога повърхности…

— Този също е ограбен! — изгърмя в слушалките гласът на Рип. — Отивам в сектора за управление…

Дейн не беше наясно с вътрешното разпределение на изследователски кораби. Затова просто следваше останалите. При първата отворена врата той надзърна вътре и освети помещението с фенерчето си. Явно тук е имало склад за скафандри и изследователско оборудване. Сега складът беше празен, капаците на контейнерите зееха встрани, а аратите на шкафчетата бяха оставени отворени. Може би екипажът бе напуснал кораба още в космоса? Но откъде тогава се бе взело въжето?

— Господи, спаси ме и помилуй! — отново се разнесе в слушалките гласа на Рип. Но този път той звучеше толкова ужасено, че Дейн направо замръзна.

— Какво има? — нетърпеливо попита Уилкокс отвън.

— Сега ще разбера — изръмжа Кости.

След няколко секунди той избухна в поток от улични ругатни, в които имаше толкова гняв, колкото ужас във възгласа на Рип.

— Но какво става там, по дяволите? — ядоса се Уилкокс.

Дейн набързо се измъкна от трюма и с всички сили хукна по шахтата, съединяваща всички корабни палуби. Отпред вече тичаше Мура; Дейн го догони и двамата едновременно стигнаха до сектора за управление.

— Мистър Уилкокс — изрече Рип. — Намерихме ги. — Гласът му беше дрезгав, сякаш изведнъж беше остарял.

— Кого сте намерили? — попита щурманът.

— Екипажа…

Вратата на кабината бе закрита напълно от огромното туловище на Карл, така че Дейн и Мура трябваше да се дръпнат, за да могат да се разминат с него в шахтата. Така се придвижиха до люка и се измъкнаха навън. Рип, сгънат надве, се домъкна до стабилизаторите и шумно повърна.

Лицето на Кости също бе позеленяло, но той засега се държеше. Останалите мълчаха — не смееха да ги попитат какво са видели вътре. Едва когато треперещият Рип се върна при люка и изпълзя по въжето, Уилкокс изригна:

— Е? Какво е станало с тях? — попита той.

— Убити са! — извика Рип. Мъртвите, черни скали наоколо повториха многократно: „… бити… бити… бити…“

Дейн се озърна и успя да види как Мура отново се мушна в люка. Лицето на дребничкия стюард беше съвършено спокойно. Всички мълчаха, дори и Уилкокс не зададе повече въпроси.

След няколко минути в слушалките им се разнесе гласът на Мура:

— И тук ли са върлували мародерите?

„Пак тези мародери — помисли си Дейн. — Да, такъв кораб е вкусна хапка. Не е като дребния «ловец». Само че защо точно мародери? Би могло и да са хора, оцелели при предните катастрофи — трябвали са им продукти, материали, снаряжение. Наистина…“

Но Рип изведнъж разсея съмненията му.

— Изгорили са ги! — рече той. — С бластер, и то от упор!

Пак бластери. Както и лимбоанците, там, в долината… Но какво ставаше тук, на Лимбо?! Каква беше тази непонятна жестокост, отдавана забравена в цивилизования свят?… Междувременно Мура вече имаше готов отговор.

— Според мен това е изчезналият „Римболд“ — съобщи той.

Ха! Същият онзи „Римболд“, заради изчезването на когото търгът се проведе на Наксос и в крайна сметка ги докара точно тук, на Лимбо! Как ли бе попаднал тук и защо беше катастрофирал? Та нали това беше изследователски кораб-издирвач, един от най-неуязвимите кораби на Космофлота! През последните сто години Службата за издирване беше изгубила само два кораба. Но фактът си е факт — това наистина беше „Римболд“, и нито хитроумните антиаварийни устройства, нито опитният екипаж, нито великолепните двигатели го бяха предпазили от жестоката му участ. Той се търкаляше тук, като една купчина от ръждиво желязо, подобна на всички останали, които бяха намерили досега…

Дейн се спусна по въжето, Кости — след него. Слънцето се скри зад един облак, а ситния дъждец се обърна на порой, докато Мура най-после се измъкна от недрата на „Римболд“. Зрелището, което така бе потресло Рип и Кости, явно не му се беше отразило толкова зле. Мура бе спокоен, замислен, но като че ли и леко озадачен.

— Помните ли онази стара легенда, която разказваше Ван? — рече неочаквано той. — Легендата за онези древни времена, когато корабите са плували само из моретата… На Земята, в западния й океан, имало едно място, където никога не духал вятър, а морските водорасли растели особено нагъсто… Много от платноходите засядали там. Водораслите ги оплитали и те оставали там завинаги. Хиляди кораби… образувала се една купчина, плаващ остров от стотици мъртви, гниещи кораби…

Дейн забеляза припламналия отново интерес в очите на Рип.

— Да, спомням си — изрече Рип. — Сагово… не, Саргасово море.

— Точно така — кимна Мура. — И така, тук, на Лимбо, имаме същото… Саргасови водорасли, но в космоса… По някакъв начин те оплитат корабите, разбиват ги в скалите и те остават да ръждясват тук завинаги. Естествено, за да се случи това, е необходима огромна мощност: корабът-издирвач е бил огромен, не е някаква си древна самоделка от времето, когато нито са можели да изчислят курса като хората, нито са строели добри двигатели…

— А нашата „Кралица“? — възрази Уилкокс.

— Ние кацнахме съвсем нормално, без каквито и да било неприятности.

— Не ви ли е минавало през ума — каза Мура, — че „Кралицата“ е получила специални преференции? Има няколко причини…

Едно такова предположение наистина би обяснило много неща, но от тази мисъл на всички направо им прилоша. Това би означавало, че „Кралицата“ е само пионка в нечия игра. В чия обаче? На Рич?… Но тогава… корабът вече не им принадлежеше…

— Както и да е. Продължаваме… — каза Уилкокс и закуцука към краулера.

Патрулите вече не търсеха други катастрофирали кораби. Навярно имаше още много от тях, мина през ума на Дейн. Догадката на Мура бе завладяла изцяло въображението му. Космически саргаси, жадно пленяващи междузвездните скитници, случайно попаднали в обсега на зловещите им пипала. Но защо само „Кралицата“ съвсем безпрепятствено бе успяла да се приземи на тази планета, а всички останали кораби бяха хванати? Може би отговора, бе в това, че Рич и хората му бяха на борда? Тогава кой всъщност бе Рич?

Те се прехвърлиха през нарасналия от пороя поток. Уилкокс спря краулера и каза:

— Според мен вече сме почти до „Кралицата“. Хайде да се огледаме…

Рип и Мура се изкатериха на най-близката скала. Не рискуваха да използват радиотелефоните си. Скоро Рип се върна и доложи, че „Кралицата“ вече се вижда, но ако повървят още малко по долината, ще излязат още по-близо до нея.

Така и направиха. Докато краулерът бавно пълзеше, преодолявайки баир след баир, Мура ги догони с второ съобщение.

— Оттам ще се вижда най-добре — рече готвачът и посочи една стърчаща, висока скала отпреде им. — Люковете на „Кралицата“ са затворени. Около нея има някакви хора, но не можах да видя колко са и как са въоръжени…

Почти в същия момент се върна и изпратеният като разузнавач Кости. Той разказа, че до скалата, посочена от Мура има подходящо място, където могат да скрият краулера.

Укритието наистина беше подходящо — краулерът нямаше да се вижда дори и от въздуха. Докато Уилкокс и Кости, който панически се страхуваше от височини и затова и не се катереше по скалите, вкарваха машината в своеобразния скален „чувал“, Дейн и Мура се покатериха до наблюдателния пункт и се присъединиха към Рип. Оттук наистина се виждаше цялата пустош и „Кралицата“. Тя бе като тънка проблясваща игла върху ръждивосивата изпепелена пръст.

Рип седеше, облегнал гръб на камъка и гледаше през полевия си бинокъл. Да, „Кралицата“ наистина беше затворена отвсякъде. Трапът беше прибран, всички люкове бяха затворени. Сякаш всеки момент корабът се канеше да излети. Дейн извади бинокъла си, насочи го към „Кралицата“ и започна да се взира толкова напрегнато, че скоро хълмистата местност започна да подскача пред очите му.