Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (7)

6

Чичо Андри затвори дневника.

— Дотука!

— Защо? — учуди се Юли.

— А ако дядо ти се върне днес?… Нали няма да намери дневника на мястото му?

Чичото имаше право. От няколко дни очакваха професор Северин. Сигурно със самото си идване той щеше да отвори касата. Тази мисъл изведнъж подсети Юли и за нещо друго, което го измъчваше от вчера насам…

— Ти каза, че дядо е един от най-върлите противници на теорията за сходството, нали?

— Да! — съгласи се чичо Андри.

— Ама още ли държи за своите си теории?

— Не би се отказал за нищо на света от тях. Какъвто е упорит…

— Тогава всичко ми е ясно — каза пребледняло момчето. — Дядо ужасно се е ядосал, когато е разбрал, че неговата теория не е вярна. И за да не се изложи, е скрил дневника…

Чичо Андри го погали замислено по главата.

— Дядо ти действително е странен човек, Юли, но не вярвам да извърши толкова недостойно нещо. Затова да не гадаем напразно, преди да сме прочели всичко докрай. — Той стана и взе дневника със себе си. — Чакай ме рано сутринта. Тогава ще си изясним всичко и ще видим какво да правим. А сега лягай бързо да спиш и не се занимавай повече с никакви глупави мисли. Лека нощ!

— Лека нощ!

Юли остана сам. Лежеше със затворени очи, ала му се струваше, че няма да заспи. Мислите му летяха надалеч, носеха се покрай непознати слънца и планети, край метеори и астероиди, прекосяваха мъглявини. Червени като огнени рубини звезди пръскаха зари и блясък. Други сияеха със студена синкава светлина. Милиарди късчета материя, искрящи като острия на ножове, се носеха навред в мрака…

Със своя космичен кораб Юли пътува към тайнствената планета на звездата Епсилон от Еридан. С шеметна бързина отива той да помогне на експедицията. Но ето че в далечината пред неговия звездолет се мярва нещо, което го кара да включи всичките мощности на двигателите. Върху екрана в командната зала се вижда друг космичен кораб, на дядо му. Професор Северин се усмихва подигравателно и вика: „Напразно си тръгнал, отдавна са загинали. А те лъжат, че са срещнали хора. Моята теория не го допуска! Моята теория…“

Юли свива презрително устни и отминава напред. Неговият кораб е нов, много по-мощен, и той скоро изчезва в мрака…

Ето, Юли вече е пристигнал на планетата. Четирма души идват към него и му казват: „Знаехме, че ще дойдеш, Юли. Чакахме те!“ Роберт Поли държи за ръка момчето, което са спасили от ужасната болест. То се е научило вече да говори на земните езици и сега казва:

— Как си, Юли?…

Юли отваря очи и вижда загриженото лице на майка си.

— Как си, детето ми? — повтаря тя.

— О, мамо, най-сетне си дойде — извиква той и се хвърля в прегръдките на младата жена.

Тя бърше изпотеното му чело и лицето й става по-загрижено.

— Какво ти е, Юли? Станал си вир вода. Да не се е повредил терморегулаторът на стаята?

— Нищо ми няма — отвръща замислено момчето, осъзнало едва сега, че всичко е било само сън. — Нищо ми няма, мамо.

 

 

Юли вече бе закусил, когато в стаята влезе чичо Андри.

— Какъв ден, а? — каза вместо поздрав той. — Ако искаш да се поразходим малко, пък след това…

— Нали лекарят забрани да излизам! По-добре…

— Напротив, настоя само вчера да лежиш.

— Да, ама първия път като ме преглеждаше, каза три дни. Ако не вярваш, питай мама! Пък и не ми се излиза толкова рано.

— Добре, добре — кимна напълно сериозен чичо Андри, но очите му се усмихваха. — Както искаш. Тогава да четем, а?

Момчето веднага се настани в леглото.

— Хайде!…

12 октомври.

През тези два дни никой не се почувствува неразположен. Вярвахме, че сме се отървали от опасната болест, но все пак бяхме нащрек. Заболяването не преставаше да ме вълнува. Не можех да реша какво е точно. Преди много години хората не са могли да култивират вирусите вън от живата клетка и това е било най-голямата пречка в борбата им срещу тях. Днес е възможно създаването на подходяща изкуствена среда, но за това са необходими сложни апарати и вещества, каквито не бяхме и мислили да взимаме със себе си. Тъй че ако някой от нас се разболееше, положението ни щеше да стане твърде неприятно. Затова горях от желание да определя някак болестта. Борбата е винаги по-лека, когато неприятелят е известен. А искаше ми се и да помогнем на нашите нови приятели…

Днес сутринта намерихме пред кораба купчина плодове, подобни на земните картофи, и четири дрехи от съвършено мека блестяща материя. При по-внимателно разглеждане разбрахме, че са от кожа на някакво животно. Нямаше следи от козина и предположихме, че допълнително е обработвана. По кройка дрехите приличаха на техните наметки, само че — от много по-добро качество.

— Милите — каза трогнат Александър, — донесли ни подаръци!

Той разряза един от картофите, помириса го, после спокойно си отхапа парче от него.

— Вкусно ли е? — осведоми се Ян.

— Не особено, но не желая да ги обидя.

— Че тях ги няма! — възрази Поли.

— Дори и тогава не желая да ги обиждам — упорствуваше Александър.

— Може би си ги приготвят по някакъв начин — каза Ян.

— Може би! — съгласи се безстрастно астронавтът и продължи да яде.

Докато траеше разговорът, Поли успя да навлече една от дрехите.

— Как изглеждам? — попита той.

Избухнахме в смях. Наметката едва достигаше до кръста на дългокракия физик. Това обаче не му попречи да я носи цялата сутрин и даже да заяви, че никога не се е чувствувал по-добре облечен.

Подир обяд забелязахме, че към кораба идва човек. Познахме го едва като наближи — нашето момче. На пръв поглед те всички си приличаха. Както на нас, европейците, ни се струват еднакви китайците или негрите, докато не ги опознаем отблизо.

На няколко метра от кораба момчето спря. Поли излезе да го посрещне и приятелски го потупа по рамото. То се сви от уплаха. Изглежда този жест изразяваше съвсем други чувства сред тях. После улови физика за ръкава и го задърпа нанякъде. Поли тръгна послушно подире му. След двайсетина крачки момчето отново спря и се обърна към нас, като направи движение, сякаш ни дърпа от разстояние.

— Вика ни — каза Ян.

Тръгнахме към тях. Нашият приятел пак дръпна Поли за ръкава и продължи. От време на време се обръщаше, за да се убеди, че го следваме.

Вървяхме повече от час. В подножието на нисък скалист хълм водачът ни спря. Измъкна отнякъде дебела тояга, с която ловко отмести грамаден блок мъх от меката почва. Под него се показа достатъчно широк отвор, за да влезе човек. Момчето се вмъкна вътре, подаде само главата си и ни направи знак да го последваме.

— Чай ли ще пием, приятелче? — опита да се шегува Поли, но гласът му прозвуча неестествено.

— Влизай, влизай — подкани го Александър отзад. — Няма опасност.

Един след друг се вмъкнахме в отвора. Посрещна ни толкова плътен мрак, че трябваше да вървим пипнешком. Ако знаехме къде отиваме, щяхме да си вземем фенерчета. Скоро забелязахме дрезгава светлина. Озовахме се в полутъмна зала, която се разширяваше към дъното. Някъде оттам струеше меката синкава светлина. В полумрака се открои друга човешка фигура и тръгна към нас. Вървеше бързо, като човек, който познава пътя.

Изведнъж ние се заковахме на местата си от изненада. На десетина крачки от нас човекът стана двоен. Раздвои се в най-точния смисъл на тази дума. Момчето се завтече насреща му и когато го доближи… също стана двойно. Поли подсвирна от учудване… След малко обаче всичко се изясни по един твърде весел начин. Ян, който беше избързал, изведнъж изохка. При това нещо изтрополя и той се наведе да го търси, като ни предупреждаваше:

— Тук има прозрачна стена, внимавайте! Вляво, вляво… — Протегнах ръка и докоснах стената — хладна стъкловидна маса. В този миг чухме смеха на Ян — нещото, което търсеше на земята, се оказа джобният му прожектор. Не се сетил, че е в него, докато не изпаднал от джоба му при сблъскването. Като продължаваше да се смее на разсеяността си, Ян натисна копчето. Лумна светлина.

Пред очите ни се разкри възхитителна гледка. Намирахме се до грамаден кристален блок, който пречупваше двойно светлината. На него се дължеше странното раздвояване на нашите домакини. Но не това привличаше погледите ни сега. Цялата пещера беше изградена от гигантски кристали. Сякаш дошъл от света на приказките кристален дворец. Стените, сводовете и многобройните колони бяха прозрачни като водата на планински поток. Ние губехме представа за действителността, защото светлината бе истинска пленница на кристалите. Лъчите на прожектора се отплесваха, просветваха, раздвояваха, събираха, запалваха се отново в мрака и изгаряха в багри и блясък.

— Не им е лош апартаментът — възкликна одобрително Александър.

Продължихме пътя си, водени от мълчаливите си водачи. Скоро пристигнахме на едно широко място. Бащата хлътна в някаква странична ниша, издълбана от човешка ръка. След миг го намерихме край постеля от кожи и мъх, върху която лежаха трима души. Той ме погледна изразително, посочи бедрото си и направи движение, като че ли се убожда… Уви, отново имаха нужда от нас.

Обърнах се към другарите си — те стояха смутени зад мен. И те разбираха какво се иска от нас, и те знаеха, че сме безсилни да помогнем. После се надвесих над болните — жена и две деца. Открих гърдите на едно от децата — същият ужасен изрив в невероятни размери. Поклатих мрачно глава и казах:

— Безнадеждно!

В същия миг бащата издаде отчаян стон. Бях поразен. Нима разбираше думите ми? Човекът се вкопчи в ръката ми и заговори бързо-бързо на своя напевен език. От устата му се лееха непознати слова, от които разбирахме само едно — отчаянието и молбата за помощ. Тях чувствувахме не толкова в думите, колкото в тона и израза на очите му.

— Анри, дай им поне нещо против високата температура! — обади се Поли.

Човекът веднага млъкна, а ние се спогледахме отново. Аз винаги носех със себе си няколко таблетки. Бръкнах в джоба си, за да ги потърся, и се огледах наоколо за вода. Човекът веднага извика нещо на момчето и то изчезна някъде. След малко се върна със съд, пълен с вода…

Изненадата ми нямаше предел. Този човек отгатваше всяко мое желание. Реших за сетен път да се уверя в това чрез един последен опит. Казах си на ум, че ми е необходима светлина, за да ги прегледам по-добре. И когато видях да лумва край мен огънят на един светилник, аз залитнах…

— Това е невъзможно! — извика Юли.

Чичо Андри се усмихна.

— Не се ли сещаш?… Най-чиста проба телепатия.

— Ама той просто всичко разбирал, а пък нали хората от планетата са… как да кажа… по… по-първобитни от нас.

— Телепатията не е качество, присъщо само на цивилизования човек — възрази чичо Андри. — У много първобитни племена тя се среща повече, отколкото у европейците. Нещо подобно на телепатия се наблюдава и при животните, които нямат възможност да си служат с реч и писменост, за да си съобщят разни неща. С други думи, тук важи принципът за компенсация. За сметка на някое недоразвито или изобщо несъществуващо качество се развива повече някое друго, което до известна степен компенсира отсъствието на първото. Ето — хората на планетата са на по-ниско умствено равнище. За сметка на това пък имат силно развита телепатична способност. Благодарение на нея те са разбирали кога всички в звездолета спят или кога ги няма и само тогава са ходели там.

— Та те като… ясновидците, бе чичо…

— Я не говори глупости. Ясновидци!… Добре де, и аз съм ясновидец. Искаш ли да ти предскажа нещо?

— Хайде да те видим!

Чичо Андри се изправи, притвори съзерцателно очи и простря напред ръка.

— Край теб витае нещо загадъчно, млади човече — каза с внушителния си бас той. — Скоро ще си дойде дядо ти от далечен път. Внимавай, пази се! Забъркали сте някаква история с чичо ти около една каса, която няма да…

— Хитрец! — извика Юли. — Ама че ясновидец!

— А ти какво си мислиш? — седна в креслото чичо Андри. — Това е то ясновидството. Да отгатнеш по телепатичен път чуждите мисли и да ги изречеш гласно. Това са правели ясновидците. Но те никога не са могли да предсказват случайни събития. Аз не мога например да предскажа, че утре ти ще счупиш стъкления космичен кораб над леглото ти.

— Кой? — сепна се Юли и се обърна толкова рязко, че с лакътя си блъсна корабчето и то падна с трясък на пода.

Юли загледа пребледнял блестящите късчета, невярващ на очите си, а чичо Андри избухна в продължителен смях. После взе дневника и зачете с дълбокия си глас…

… И когато видях да лумва край мене огънят на един светилник, аз залитнах. Толкова силно развита телепатия не бях наблюдавал никога преди това. Оставаше обаче неразрешена още една загадка — познанията, които тези хора имаха по геометрия, защото те очевидно не отговаряха на тяхното обществено развитие…

Скоро се убедихме, че епидемията не беше позната на нашите нови приятели и те не знаеха как да се борят с нея. Те не взимаха никакви предпазни мерки срещу болестта и се оставяха с едно почти животинско примирение в страшните й прегръдки. За съжаление бях убеден също, че и ние не можем да направим нищо. Жената и двете деца бяха загубени. Едва ли болестта щеше да пощади и останалите.

Нещастният човек все още не беше загубил надежда, че ще помогнем. Той ту започваше да ни говори нещо и да жестикулира безспир, ту оставаше ням и неподвижен, обзет от пълно отчаяние. Сегиз-тогиз от различните кътчета на пещерата се подаваше някоя любопитна глава, но никой не се приближаваше. Беше ги страх от болестта.

— Анри, все още ли смяташ, че това е петниста треска?

Вдигнах очи. Ян ме гледаше въпросително. Свих неуверено рамене. Предния ден бях казал, че тази болест ми прилича само на едно земно заболяване — петнистата треска от Скалистите планини.

— Не знам вече какво да мисля, Ян… Съвсем се обърках.

— Прощавай, че ти се меся — продължи полякът, — но аз съм се занимавал доста с медицина. На времето това беше втората ми страст. Не бих се и обадил, ако ти не беше повече биолог, отколкото лекар, още повече космичен лекар… Откъснал си се от обикновените медицински прегледи и диагнози, вече…

— Какво предполагаш? — попитах го направо аз.

— Обърна ли внимание, че всички болни кашлят доста характерно?

Кимнах утвърдително.

— И кихат! — добави Ян. — Доколкото си спомням, това не са типични симптоми за едно тифусно заболяване от рода на петнистата треска.

— Съгласен съм — казах аз. — И какво предполагаш?

— Страх ме е да не ме вземеш за луд, но аз съм повече от сигурен, че това е… обикновена дребна шарка.

Отстъпих крачка назад. Как можеше да се шегува Ян? Той обаче ме гледаше най-сериозно в очите.

— В такава невероятна форма? Не може да бъде, Ян!

— Защо една болест, която на Земята не предизвиква никакви тежки последици, да не се проявява по съвсем друг начин тук?

— Но вирусът трябва да е един и същ!

— Вирусът, вирусът… Тук той може да бъде много по-устойчив от земния. Защо да не е възможно по същата логика тукашните хора да понесат твърде леко някое от най-опасните земни заболявания, а именно шарката да е страдание, с което техният организъм не може да се справи.

Ян се приближи към болните.

— Виж, обривът е най-силен на гърдите.

Думите на нашия филолог ме объркаха толкова, че с мъка успях да си събера мислите. Седнах и улових с две ръце пламналата си глава. Поли забеляза смущението ми, дойде и клекна до мен.

— Какво става, Анри? Какво ти надума нашият филолог?

Погледнах го. Изглеждаше загрижен. Лицето му, изразяващо вечно безпокойство и припряност, беше унило и той напразно се мъчеше да прави смешки.

— Струва ми се — продължи с друг тон Поли, — че тия хора са обречени. А никога не ми се е искало тъй силно да помогна някому, както сега. Мисля си, че ако ги оставим да изгинат, ние сме само едни надути грандомани и нищо повече. Изобщо цялото ми суетно задоволство, че съм земен човек, се изпарява при тази мисъл и аз, Роберт Поли, доктор по физика, отивам по дяволите… Трябва да измислим нещо, Анри! Нали уж ние, хората, сме много изобретателни! Кажи какво да направя? Да ги облъча с ултравиолетови лъчи, да ги облъча с рентгенови или гама лъчи?…

Неговите думи ми подействуваха ободрително. Само преди месец всички от екипажа се бяха изправили пред безнадеждността и едва ли нещо беше в състояние да им вдъхне вяра. А ето ги сега — забравили своята съдба, те искат на всяка цена да помогнат. Да помогнат на едни до вчера непознати нам същества… И аз мисля, че човекът никога не може да бъде излишен! Човекът никога не може да бъде отчаян, щом някой някъде се нуждае от помощта му!

— Поли — рекох аз, — имаш ли доверие в Ян?

Поли се надвеси над ухото ми и произнесе:

— Безгранично. Този поляк е брат на самия дявол, но добрият брат.

— Добре, ако Ян излезе прав, смятам, че ще успеем да направим нещо.

— Какво мисли той?

— Че нашите приятели са болни от…

На това място аз също като Ян замълчах.

— От?

— Дребна шарка.

Както беше клекнал, Поли седна на земята.

— Боже, пази кралицата! — възкликна той, макар че и последната царска особа отдавна не съществуваше. — Анри! Човече!

— Дори все повече започвам да се убеждавам, че е прав! — допълних спокойно аз.

— Слушай — каза тогава физикът, — свикнал съм да преживявам всякакви изненади, професията ми е такава. Няма да се учудя например, ако заявиш, че ние не сме хора, а ихтиозаври в ембрионален стадий. Няма да се учудя, ако кажеш, че Англия никога не е била остров, че в Лондон е изригнал Попокатепетел, или че чаят е противно питие. Но да ми разправяш, че тия нещастници мрат като мухи от дребна шарка и да ме гледаш в очите с израз на някакъв смахнат Пастьор, това вече е прекалено!

— Чакай, чакай — опитах се да възразя аз, но Поли се обърна към Александър и извика:

— Саша, ела, моля те, да свидетелствуваш, че север винаги се намира срещу, а не до юг! Ела, докато нашият шеф има още капка мозък в главата си!

Александър се приближи зачуден към нас.

— Боледувал ли си от дребна шарка? — посрещна го Поли.

— Като дете.

— И си още жив?

Тук вече не издържах.

— Работата не е до шеги, Поли. И аз бях не по-малко изненадан от теб. Но защо не приемеш, че съпротивителната сила на тези хора срещу вируса на шарката е много слаба? Разсъждавай сам — клиничната картина е същата. Освен това никой от нас не се е разболял. Не е ли това последното доказателство, че…

— Какво ли има още да преживея на тази планета? — въздъхна трагично Поли.

Скоро след това ние съставихме план за действие. Ако епидемията беше предизвикана действително от шарка, то у нас, които бяхме прекарали болестта още като деца, има създаден имунитет. Нашите организми бяха изработили противотела, които унищожават вирусите. От нашата кръв можеше да се приготви серум — нещо като ваксина. Инжектиран на болните, той можеше да подобри положението им, дори да ги излекува. Ние не рискувахме нищо — по някакви си двеста кубика кръв…

Ян веднага се съгласи. Александър прие нещата съвсем естествено. А Поли заяви, че не би се противил, макар че ние сме нямало да разберем колко много означава това за един англичанин, че би трябвало да се дочака специално разрешение от парламента, че неговият жест едва ли ще бъде оценен по достойнство и че въпреки всички тези съображения той ще даде толкова кръв, колкото поискаме.

Решихме да се върнем на кораба и да приготвим с най-голяма бързина серума. Не беше нужно да обясняваме на нашите приятели — те бяха разбрали вече, че сме измислили нещо. Все така безмълвно бащата ни съпроводи до изхода на пещерата. Докато вървяхме, чувах стъпките на още хора, които се движеха зад нас. Обърнах се на няколко пъти — десетина обитатели на пещерата ни следваха през цялото време и се потулваха в тъмните ъгли.

Излязохме навън, заслепени от силната светлина. По пътя разговаряхме за новите ни познати. Правеше впечатление, че колкото и силно да бе развито, интуитивното им чувство се отнасяше само до обикновени неща. Те предугаждаха по-елементарните ни мисли, разбираха онези наши намерения, които бяха свързани със зрителни представи. Но останаха напълно безучастни по време на разговора ни за шарката и вирусите.

И все пак кой от тях знаеше геометрия?…

 

 

15 октомври.

Не ни беше потребно много време, за да приготвим първата доза серум. Имах достатъчно неща за една обикновена лаборатория — епруветки, колби, термостат, центрофуга. Всички дадохме кръв. Всеки беше готов „да се източи“, както каза Александър, стига това да помогнеше на болните.

Докато взимахме кръв от Поли, той не престана да се шегува.

— Само не разбирам защо винаги се хилиш? — подхвърли Ян.

С игла във вената, Поли каза:

— На този свят, драги Ян, няма нищо по-висше от хумора. Особено когато е взел космически характер.

Полякът го изгледа изпод вежди, а Поли с достойнство посочи стъкленицата.

— Виж колко е хубава английската кръв. Най-красивата във вселената!

— Малко мирише на мухъл, но, общо взето, е добра — обади се Александър, когото бях избрал за главен помощник и сега настървено миеше съдовете.

Скоро първата доза серум беше готова. Решихме Ян да отиде и да я инжектира на болния, който е най-зле, а ние тримата да приготвим нови количества. Ян взе всичко необходимо и тръгна.

Свечеряваше се. Гигантският огнен Епсилон се спускаше и багреше небето в пурпурни и оранжеви пламъци. Ян вървеше на запад, точно срещу диска на залязващата звезда. Самотната му фигура се открояваше в пустото поле, обкръжена с ореол от блясък.

Чух до себе си гласа на Александър, който каза:

— Свети Ян, пратеник человечески!…

Действително гледката беше забележителна и символична. За мен тя добиваше съвсем особен смисъл, защото в този миг аз почувствувах, че призванието и дългът на човека не са ограничени само в едно кътче на вселената. Нашата планета, нашата родна Земя се е разпукнала подобно на зрял плод и грижливо отгледаните й семена се разпръсват из вселената. Семена на възвисяващото добро, което не може да остане затворено в една черупка. Ян, човекът от Земята, носеше сега своята кръв на едно друго човечество! Той вървеше по пустинната равнина на една планета и неговият живот придобиваше огромен смисъл. Ян, пратенико на хората, за сетен път ти доказваш, че само онова, което служи на живота, има някаква стойност… Върви, Ян!…